Даниел Стийл
Изгубена любов (2)

Глава втора

— Лоши новини ли има, госпожа Уотсън? — запита Агнес Сара, защото я забеляза като гледаше отвлечено през прозореца, бледа в лицето, а на бузите й блестяха сълзи.

Всъщност Агнес сега сигурно не би разбрала нейните чувства… нейното вълнение… нейните съмнения… надежди… страх.

— Не… не… само такава изненада… — обясняваше тя замаяно, почти както след сериозно сътресение, а лицето й не отразяваше нито щастие, нито скръб като ходеше разсеяно по кухнята. Автоматически подреждаше всичко, което й беше под ръка — ту нареждаше столовете до масата, ту събираше от пода незабележими късчета хартия, като че ли не виждаше изход. Като че ли беше вкъщи за първи път или може би за последен. Какво да прави сега по дяволите? Та сега не би могла да се върне в Харвард. Нали не може да ги остави сами. Сама се питаше, защо въобще изпрати това заявление? Това е абсурд, въздушен дворец, Оли ще й се изсмее… а всъщност… на нея хич не й беше до смях. Беше притеснена и тъжна, но знаеше, че тази възможност не беше за изпускане дори и заради тях. Никога в живота си не се чувстваше така раздвоена. И знаеше, че не трябва да казва на Оли за това, поне засега. Може би чак след празниците. До Коледа оставаха само две седмици. После щеше да му каже. А може би щеше да е по-добре да му открие тайната си като заминат на ски, ако решат да идат някъде. Но, за бога, какво всъщност да му каже? Оли, искам да продължа да уча… заминавам за година-две в Бостън. Трябваше да изчезне от тука… сълзите й отново бликнаха и тя потъна в отчаяние, защото знаеше, че всъщност не иска да си отиде от тях.

Агнес я наблюдаваше и не вярваше, че й казва истината. В това писмо със сигурност нямаше никаква изненада. А ако имаше, то непременно не беше приятна.

— Кога ще се върнат децата? — разсеяно попита Сара дребната и слабичка Агнес, която енергично се въртеше в кухнята и приготвяше вечерята.

Обикновено благодареше на съдбата, че я има, но сега се чувстваше край нея непотребна. Агнес нещо приготвяше в кухнята на масата и имаше каменен израз на лицето, свити устни и посивели коси, събрани в плътен кок. Винаги, когато Сара и Оливър отиваха някъде навън, децата се хранеха с Агнес в кухнята. Дори понякога сядаха в кухнята всички, независимо, че Сара и Оливър си бяха вкъщи. В повечето случаи, обаче, се хранеха в столовата. Оливър отдаваше голямо значение на този обред, обичаше да спазва традициите и така всички сядаха цивилизовано на масата и си приказваха за това, какво бяха направили през деня. За него това беше един начин да се отреагира от напрежението на работния ден и да бъде в близък контакт с всички, особено с децата. Днес, обаче, трябваше със Сара и с познати приятели да посетят един нов ресторант наблизо в Рай.

Докато Агнес свари да й отговори, телефонът иззвъня и Сара бързо го грабна. Дали беше Оли. Изведнъж искаше Оли да бъде наблизо, за да чува гласа му и да бъде край нея. След прочитане на писмото изведнъж всичко започна да се променя пред очите й.

Обаждаха се, обаче, техните приятели. Не можеха да дойдат на уговорената вечеря. Боляло я страшно гърлото, а мъжът й щял да закъснее в службата. Сара се обърна замислено към Агнес.

— Сигурно днес ще си останем вкъщи и ще ядем с децата. Приятелите, с които трябваше да идем на вечеря, току-що се отказаха.

Агнес кимна, след което изпитателно погледна Сара и я попита:

— А защо не излезете с господин Уотсън ей така, само двамата? — На Сара очевидно такова разсейване би подействало добре. Отговори й с усмивка. Двете жени отдавна вече се бяха опознали една на друга, но все пак Агнес се държеше на прилична дистанция. Тя не се страхуваше и на двамата открито да споделя своето мнение, особено, когато се касаеше за доброто на децата. Дори и когато се налагаше понякога да ругае, за нея те бяха винаги господин Уотсън и госпожа Уотсън. — И без това господин Уотсън не обича много руло.

Сара я погледна усмихнато. Има право, Оли не обича руло. Може би трябва да излязат навън да се навечерят. Но изведнъж Сара почувства, че не копнее да бъде сама с него. Още не беше решила, когато вратата хлопна и в уютната кухня нахълта с шумен поздрав Бенджамин. Беше сто осемдесет и три сантиметра висок, имаше светлоръждива коса и тъмносините очи на майка си. От студа бузите му бяха червени. Когато свали от главата си тъмносинята плетена шапка, несъзнателно я положи на масата.

— Как не те е срам! — погна го Агнес като фурия с готварската лъжица, но в очите й ясно личеше обичта. — Бързо шапката да я няма на масата!

Бенджамин широко й се усмихна и вдигна шапката със смях.

— Не се ядосвай, Аги… Здрасти, мамо! — После постави на масата вместо шапката, купчина книги. — Навън е студ, та чак дърво и камък се пукат.

Ръцете му бяха алени, понеже никога не носеше ръкавици, а приятелят му го докара само до началото на тяхната улица, откъдето се прибра пеша. Насочи се веднага към хладилника, за да си хапне нещо още преди вечеря. Тъпчеше се от рано до вечер с огромни порции ядене и въпреки това беше слаб като клечка. Имаше фигурата на баща си и неговите широки рамене.

— Хайде вече да не те виждам там. След малко ще бъде вечерята. — Агнес отново му махна с готварската лъжица, но той само се усмихна.

— Само мъничко, Аги… умирам от глад.

Сара го наблюдаваше как пъха в устата си парче салам. Вече беше красив мъжага. Имаше свой живот, свои приятели, а след няколко месеца щеше да иде да следва. Наистина ли се нуждаеше от нея? Щеше ли да бъде това в негов ущърб? Сама се убеждаваше, че би му било все едно дали ще е тук, или не, само че на Бенджамин не убягна втренчения й поглед и веднага я попита:

— Какво се е случило, мамо?

— Нищо, нищо — завъртя категорично глава Сара, все едно, че я питаше Агнес. — Само премислям дали да отидем с баща ти на вечеря или не. Какво смяташ да правиш днеска вечер? Още ще се готвиш ли за изпитите?

Той кимна утвърдително с глава. Учеше се добре и въобще беше чудесно момче. Тя се гордееше с него, най-големия, който, в каквото и да е приличаше най-много на нея, само гдето не беше такъв немирник, както тя беше на неговата възраст.

— Много ясно, утре ми е последния по химия. Ще ида у Бил, искаме да се учим заедно. Ще ми услужиш ли с колата?

И без това за нищо вече не му беше нужна, освен за хладилника и за ключовете от колата. Тя му се усмихна бавно. Ако заминеше, щеше да й липсва. Всички щяха да й липсват… особено Сам… боже… и Оли…

— Разбира се… но карай внимателно. Ако още малко се стегне навън, ще има хубава поледица. А защо всъщност Бил не дойде тук?

Но Бенджамин завъртя енергично глава; както винаги, решаваше еднакво бързо като майка си.

— Вече три пъти последователно Бил идва тук, затова му обещах, че днес аз ще ида аз при него. И без туй Мели също няма да е вкъщи. Обади ли се вече по телефона?

— Не, още не — кимна отрицателно Сара. Никога не се обаждаше навреме. Винаги забравяше. Правеше, каквото си иска, още от мъничка всъщност правеше, без да се церемони всичко, каквото й хрумне. Живееше си свой собствен живот и в петнадесетте си години от нея направо лъхаше чувство за независимост. — Как така, че днес вечер няма да си дойде вкъщи? Та нали е вторник.

Едва от септември на Мелиса беше разрешено да си определя срещи и то само една вечер през уикенда. В къщи трябваше да знаят, че отива с някого, когото познават и къде точно отиваха.

— Обещах й, че ще я взема. — Взе си от кошничката една ябълка и я захапа. — Довечера има репетиция. Упражнява с драматическия кръжок някаква пиеса. Не се тревожи за нея, мамо.

В този момент чуха как външната врата се хлопна и Сара забеляза как Агнес хвърли поглед на часовника, а в същото време погледна и рулото, което се печеше.

Според тежкия тропот можеше да идва възрастен мъж, но след малко се чу радостно джавкане, глух удар, тряскане на другата врата, отново лай и в този момент в кухнята връхлетяха Сам и ирландския сетер Анди. След кучето останаха стъпки навсякъде, където скачаше около момчето, чиято бляскава тъмна коса беше мокра. Имаше същите зелени очи като баща си и същата широка, сърдечна усмивка, оголваща зъбите. Нахълтаха, единият с обувките, другият с лапи, пълни със сняг. Анди подскачаше върху Сам и се мъчеше да стигне с лапите на раменете му, за да го лизне по лицето, а снегът бързо се стопяваше на пода в малки локвички.

— Здравей, семейство! Ах, мирише на хубаво. Какво ще има за вечеря? Руло?

Агнес се обърна към него с усмивка, докато, разбира се, не забеляза каква беля й беше направил в кухнята. Това разсмя Сара и Бенджамин. Сам беше безнадежден случай, можеше за няколко секунди да превърне всяка стая в кочина.

— Бързо вън, отвратително момче такова! А къде ти е шапката? С такава мокра глава можеш направо да умреш! — замахна към него Агнес, също както преди малко към Бенджамин, този път с по-голям ентусиазъм, но си остана само с нареждането и ругатните, и след малко вече бягаше като истинска квачка за парцал.

— Здравей, мамо — извика Сам и бежешком я целуна, а в това време кучето ги гледаше ревниво и яростно въртеше опашка. Сам отново взе да се закача с него, веднага след като свали обувките, които остави хвърлени посред кухнята. Анди скоро ги намери и веднага започна да препуска наоколо с едната от тях, и за ужас на Агнес, я пусна на дивана във всекидневната стая.

— Махайте се веднага от тука! И двамата! Бягайте горе да се изкъпете! — викаше Агнес след Сам, който се качваше по стълбите нагоре с Анди по петите му. Когато обаче хвърли и палтото си на пода и го остави там, Сара не издържа и се включи.

— Веднага се върни обратно и си събери нещата!

Само че, той беше отдавна изчезнал и докато бягаше по коридора с лаещия Анди, Агнес вече държеше парцал в ръцете си и изтриваше кухнята. Бенджамин също бързаше нагоре по стълбите в своята стая, за да си приготви книгите за довечера, а когато Сара тръгна бавно след тях, вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за това как би й липсвали.

Точно влезе в спалнята и телефонът иззвъня. Обаждаше се Мелиса, за да й съобщи това, което Сара вече знаеше, че ще се задържи в училище поради репетиция в драматическия кръжок, и че Бенджамин ще я вземе с колата на връщане. След това се обади и Оли, който искаше да иде с нея на вечеря и без приятелите, точно както предлагаше Агнес.

— Ще си направим приятна вечер само за нас самите. Мисля, че за мен ще бъде още по-голямо удоволствие. — Дори разстоянието до Ню Йорк, откъдето се обаждаше, не можеше да приглуши сърдечността в неговия глас, а Сара, която добре го познаваше, имаше отново сълзи в очите, още преди да положи слушалката. Какво щеше да му приказва? Нищо. Днес вечерта не. Още щеше да почака. Та нали вече реши да му го каже чак след Коледа.

Разхождаше се нервно из стаята, преподреждаше нещата, слушаше звуците от детските гласове, докосваше скъпи на нея предмети и размишляваше за своя съпруг. После се изтегна на леглото и започна да пресмята на ум какво означава всеки един от семейството за нея… Само че сега, това, което те й предлагаха, вече не й стигаше, не отговаряше на нейните копнежи. Беше страшно да си признае нещо такова. Беше страшно да изрече такова нещо пред тях и на Сара изведнъж й се струваше над нейните сили да го направи. Но нали всъщност мечтаеше за собствен живот. Сега вече беше узряла за това. Не искаше да бъде като Агнес — да ги чака в кухнята по цял ден, докато се върнат вкъщи, да ги чака там постоянно, докато окончателно си заминат. Сега вече това нямаше да трае дълго. Бенджамин щеше да замине наесен, Мелиса две години по-късно, и оставаше Сам… само че докато Сам заминеше от къщи, тя отдавна щеше да е свършила всичко, което искаше да започне. Тогава в какво е проблемът? Защо да не може да прави това, за което мечтаеше? Въпреки, че си казваше това в себе си, чувстваше се невъобразимо виновна.

Мислите й прекъсна отново телефонът, този път се обаждаше свекърът и изглеждаше разтревожен и уморен. В последно време имаше проблеми със сърцето и Филис беше много притеснена.

— Здравей, Джорджи, какво се е случило?

— Там ли е Оливър? — Този път говореше с нея необичайно отсечено.

— Не, няма го — сбърчи загрижено чело Сара, тъй като към Джордж имаше слабост. — Станало ли е нещо?

— Не… всъщност… не знам точно. Филис излезе на обед сама да пазарува и още не се е върнала. А в такова време… Просто се безпокоя за нея, даже не ми телефонира. Това не е обичайно за нея.

За своите шестдесет и девет години, Филис беше в добро състояние, само гдето в последно време изглеждаше малко разсеяна. Преди няколко месеца беше прекарала бронхопневмония и оттогава не беше напълно наред, а Сара знаеше, че Джордж много се страхуваше за нея. На седемдесет и две години, той беше значително по-жилав от жена си, макар че действително изглеждаше много по-остарял. Все още беше строен, изправен, с нежни очи и красива усмивка, каквато имаше и неговият син. Въпреки това имаше моменти, когато изглеждаше по-стар, отколкото би трябвало да бъде и това безпокоеше Оли.

— Сигурно само се е увлякла. Нали знаеш жените, когато пазаруват — стараеше се да го успокои Сара. За неговото сърце не беше полезно да си блъска главата за всяка глупост, а Филмс сигурно всеки момент щеше да се върне.

— Чудя се дали да не ида да я търся. Дойде ми на ума дали например Оливър… — В последно време страшно разчиташе на Оли, а това не беше в характера му.

— Ще му кажа веднага да ти се обади, щом се върне.

И ето, че вечерята беше решена, ако разбира се Филис дотогава не се върнеше. Може би дори така беше по-добре. Нали не държеше в действителност да бъде насаме със съпруга си.

Само че Джордж се обади още веднъж, преди да се върне Оливър. Филис си беше дошла вкъщи жива и здрава. Не можела да намери такси, нито дребни за телефон. Не призна обаче на Сара как объркано се бе държала Филис и, че според думите на шофьора на таксито не можела да си спомни собствения си адрес, а когато по-късно Джордж я разпита, с уплаха установи, че не бе телефонирала, защото не си спомняше телефонния номер.

— Не се сърди, че те притесних, мила моя.

— Не говори глупости, Джорджи. Знаеш, че можеш да се обаждаш по всяко време.

— Благодаря ти. — Джордж говореше и наблюдаваше загрижено жена си, която си тананикаше някаква песничка и се мотаеше разсеяно из кухнята. В последно време готвеше предимно той и двамата се преструваха, че това го прави с желание и за да докаже, че е по-добър готвач. — Поздрави Оливър от мен, като се върне и, моля те, нека ми се обади, когато има малко време.

— Разбира се — обеща Сара, но бързо забрави за това, щом Оливър пристигна не след дълго. Той бързаше, за да може да се изкъпе и облече, тъй като не му се щеше да изтърве вечерята със Сара.

— Оставяме, обаче, Сам напълно самичък. — Сара отчаяно се молеше да си останат вкъщи, за да избегне срещата с мъжа си лице в лице на масата в ресторанта. Не знаеше какво да му говори. Поне сега още не. А тук, вкъщи, й беше по-лесно да се скрие. Чрез децата, чрез телевизора, чрез каквото и да е. Всичко беше по-добро, от това да го гледа в лицето.

— Как така, нима Агнес ще ходи някъде? — чудеше се Оли, който твърде не обръщаше внимание на Сара, понеже като се бръснеше, с едното око следеше новините по телевизията и очевидно беше щастлив, че ще излизат на вечеря заедно. Имаше изненада за нея. Тъкмо го бяха повишили и му увеличиха заплатата. Сега вече пред него оставаше като сияйна цел единствено върха на стълбицата във фирмата. Беше благодарен на съдбата, че всичко се сбъдваше, имаше любима работа, очарователна жена и три деца, по които беше луд. Какво повече би могъл да предложи на човек животът? Нищо друго не му идваше в главата.

— О, не, Агнес никъде няма да ходи, само ми хрумна…

— Какво такова ти хрумна! Бягай да се обличаш. — Нежно я шляпна по задника, като минаваше покрай него, а после я хвана, изключи електрическата самобръсначка и я прегърна. — Страшно те обичам, знаеш ли това?

Разбира се, че го знаеше, дори много добре. Тя самата също го обичаше и това само усложняваше всичко, което се готвеше да направи.

— Аз също те обичам. — В очите й имаше тъга, когато Оливър я притисна още по-горе що.

— Не изглеждаш много щастлива. Много работа ли имаше днеска?

— Не, съвсем не. — Даже вече не знаеше какво е работа. Децата винаги си имаха някаква своя програма и почти не принадлежаха на този дом, за домакинството се грижеше старата Агнес, а в последните две години Сара се отърва от някои комисии, за да има повече време за писателска дейност, но и с това нищо не излизаше. За каква работа можеше да се говори в техния образцов живот? Не познаваше нищо друго, освен вечната празнота и абсолютната скука. — Сигурно само съм изморена. О, без малко щях да забравя… обади се баща ти. Трябва да му телефонираш.

— Случило ли се е нещо? — Непрекъснато се боеше за своите родители. Старостта вече си казваше думата, а баща му доста отслабна след сърдечния пристъп. — Добре ли е?

— Мисля, че да. Поне, когато майка вече си е вкъщи. Обади се, понеже беше отишла по магазините следобед и дълго не се връщала. Мисля, че поради лошото време се безпокоеше за нея.

— Той въобще за всичко се тревожи. Затова и получи сърдечен пристъп. Винаги му казвам, че мама може сама да се грижи за себе си. А той пак неговата, уж с течение на времето, че била все по-объркана. Аз пък съм убеден, че положението не е толкова лошо, както той си внушава. Ще му се обадя като се върнем, ако не бъде много късно. Хайде, вече побързай — подканваше я Оливър с усмивка. — Имаме резервация за седем часа.

На Сам дадоха по целувка за „лека нощ“, преди да тръгнат, а на Агнес — телефонния номер на ресторанта. Бенджамин вече беше изчезнал. Беше си взел ключовете от колата на Сара и веднага замина, щом като нагълта половината от рулото, две чинии салата и парче ябълков сладкиш. Сара, разбира се, въобще не се съмняваше, че още с пристигането си при Бил, ще яде отново, а вечерта като се върне у дома, ще довърши останалия сладкиш. Нейните притеснения, че може да надебелее, бяха неоснователни, тъй като въпреки широките си рамене, напомняше по-скоро на пословична върлина, макар че се тъпчеше като ненормален.

Те влязоха в уютен, красив ресторант, устроен във френски провинциален стил, където в огнище пламтеше огромен огън. Яденето беше отлично и Оливър поръча превъзходно калифорнийско вино. И двамата си почиваха, а Оливър разправяше за своето повишение и с колко ще взема в повече. Сара го слушаше с особено чувство. Толкова години живееше чрез него, а сега изведнъж имаше свой собствен живот. Като че ли в нея проговори някой напълно различен човек. Разбира се, че му пожелаваше това, но неговият успех вече не беше техен съвместен успех. Беше просто негов личен успех. Сега беше сигурна в това. Когато се наядоха, Оливър се облегна удобно и я наблюдаваше с подозрението, че нещо не е наред, само че не знаеше какво точно. Обикновено твърде добре я разбираше, но днес вечерта не можеше. Тя го гледаше с чужд и тъжен поглед и неговото сърце затуптя в предчувствие на нещо лошо. Ами ако му изневерява? Може би беше само временен флирт… с някой от застрахователното, от комисиите или някой от техните приятели. В предградията на Запад това често се случваше с жените. Но той не вярваше, че това можеше да важи и за нея. Винаги беше почтена с него, пряма, надеждна и честна, и точно това, освен всичко друго, толкова обожаваше в нея. Не, не може да бъде. Той също никога не беше й изневерил. Да можеше да се сети какво става с нея. Когато поръчваше шампанско с десерт и я наблюдаваше при светлината на свещите, тя му се струваше още по-красива и по-млада, отколкото когато и да е преди. Сара изглеждаше на четиридесет и една години по-хубава, отколкото повечето други жени на тридесет. Тъмнокестенявите й коси не бяха изгубили нищо от своя блясък, а фигурата й беше все още красива, с талия почти така стройна, както преди раждането на децата.

— Какво те измъчва, злато мое? — попита я накрая Оливър с нежен глас и положи своята ръка върху нейната.

Беше добряк до костите, Сара никога не се съмняваше в това, и знаеше също как я обича.

— Какво да ме измъчва? Защо питаш? Прекарахме днес чудесна вечер. — Не искаше да разбере, че лъже.

— Ако трябва да оценявам по десетобалната система, мисля, че днешната вечер в твоя дневник няма да е повече от двойка. Или дори единица, ако посещението при зъболекар си водиш като нула.

Тя се засмя и Оливър също се усмихна, като й наливаше шампанското.

— Направо си луд — обвини го тя.

— Да, по тебе. Представи си, че такъв стар пръч, какъвто съм аз, може да е побъркан по своята жена. Това е направо за смях след осемнадесет години семеен живот.

— Кой на четиридесет и четири години е стар пръч? Как ти хрумна това?

— Когато миналата неделя през нощта се провалих в леглото с теб на третия тур, мисля си, че това ме нарежда в тази категория — отговори й Оливър с тих, заговорнически глас.

Сара му се усмихна весело. Тяхната любов винаги беше като едно стихотворение.

— Бих казала, че два пъти за час и половина не е толкова лоша мощност. Не забравяй колко много вино изпи преди това.

Той погледна изпитата бутилка от вино и шампанското, което още имаха пред себе си и весело въздъхна.

— Тогава днес през нощта пак ще избухна, какво ще кажеш?

— Ще видим. По-добре вече да вървим и да се убедим в това, докато главата ти не се напълни с други щуротии — смееше се тя и изведнъж беше доволна, че излязоха заедно. Вече не се чувстваше така на тръни.

— Благодаря за признанието. Но най-напред искам да чуя какво те измъчва.

— Абсолютно нищо. — И в този момент говореше самата истина.

— Сега може би нищо, но преди малко — да. Когато си дойдох вкъщи, гледаше, като че ли ти беше умряла най-скъпата приятелка.

— Глупости — отвърна тя, но знаеше, че беше прав. Оли всъщност беше най-скъпият й приятел, и ако заминеше да учи, все едно беше да го загуби. — Не си измисляй, Оли.

— А ти не се опитвай да ми говориш измислици. В главата ти има нещо, което те тормози. Писането ли не ти върви? — Той знаеше, че последните две години не беше написала нито ред, но какво да се прави.

— Сигурно е това. Мъча се и все нищо. Сигурно вече въобще не мога да пиша. Вероятно като бях млада това беше временно явление — сви рамене Сара и за първи път през последните две години й беше безразлично.

— Не мога да ти вярвам, Сара. Та ти беше отлична. Убеден съм, че с течение на времето пак ще навлезеш в тази работа. Може и да не си още наясно за какво, всъщност, искаш да пишеш. Сигурно би трябвало да ходиш повече между хората… да вършиш нещо различно…

Неволно Оливър й отваряше пътечка, но тя се боеше от първата крачка.

— И аз мислих върху това — внимателно опипваше почвата Сара.

— Е, и? — чакаше Оливър.

— Какво „е, и“? — Сара изпитваше незапомнен страх. За пръв път в живота си наистина се боеше от него.

— Та ти не се замисляш за нищо, нито се стремиш към някаква цел.

— Ти ми виждаш чак до бъбреците — усмихна му се отново Сара с тъжен поглед, но в никакъв случай не искаше да му издаде за какво става дума.

— Какво криеш от мен, Сари? Измъчва ме лошо чувство като не знам, какво всъщност ти се върти в главата.

— Нищо не ми се върти в главата. — Нейното усукване не звучеше убедително нито за един от тях. — Вероятно вече съм в критична възраст.

— Пак ли? — усмихна се той. — За последен път беше преди две години, а всеки от нас има право на един рунд. Сега е мой ред. Затова избий си това от главата, злато мое.

— Аз не знам, Оли…

— За нас ли става въпрос? — запита я с тъга в очите.

— Разбира се, че не. Как би могло да се отнася за нас? Ти си направо сензационен… Това е по-скоро само мой проблем. Или се старая твърде много, или въобще не. Като че ли откакто се взехме, напълно закостенях. — Той чакаше със затаен дъх и абсолютно забрави за шампанското, за дружелюбната атмосфера около себе си. — Аз не направих нищо през живота си, а ти достигна тъй далече.

— Не ме карай да се смея. Просто съм един от милионите хора в рекламата, нищо повече.

— Хайде, хайде. Само се погледни. Спомни си какво говореше на масата. Че до пет години ще стоиш начело на фирмата „Хинкли, Бъроуз и Даусън“, а според мен дори няма да трае така дълго. Във вашата професия ти си най-добър.

— Дори и така да бъде, Сара, какво от това. Всичко е чудесно, но каквото е днес, не е задължително да бъде утре. А ти какво? Нима не отгледа и възпита три безупречни деца? А това е сто пъти по-важно.

— Е, и какво? Вече почти са пълнолетни и след година-две ще заминат нанякъде. Мели и Бенджамин със сигурност и после какво? Да седя вкъщи и да чакам, докато замине и Сам ли? А после остатъкът от живота ми, ден след ден, да минава в гледане на телевизия и приказки с Агнес? — При тази представа, очите й се наляха със сълзи, а Оливър само се засмя. Доколкото си спомняше, никога не я знаеше да гледа телевизия през деня. Много по-вероятно би се заровила да чете Бодлер или Кафка.

— Наистина ми рисуваш мрачна картина, злато мое. Та нали никой не ти забранява да правиш, каквото си искаш. — Естествено Оли мислеше това за добро и нямаше даже понятие, колко голямо беше нейното честолюбие. Никога не го осъзнаваше. Тя вече отдавна го беше погребала, скътала някъде си в чантата или в стария куфар заедно с дипломата от Редклиф.

— Сигурно не говориш сериозно.

— Разбира се, че да. Можеш спокойно да вършиш благотворителна работа, да започнеш работа на половин щат или да пишеш отново своите повести. Можеш да правиш абсолютно всичко, каквото ти хрумне.

Сара въздъхна дълбоко. Сега бе дошъл моментът, независимо от това дали е подготвена или не. Чувстваше, че трябва да му го каже.

— Искам да се върна да уча — каза тя така тихо, че през масата почти не се чуваше.

— Това е отлична идея — отдъхна си с облекчение Оливър. Не му беше изневерила с никой. Искаше само да иде на някакъв курс. — Би могла да отидеш тук, в държавния университет, в Пърчъс. А знаеш ли, че би могла дори да защитиш и докторат, ако по-дълго се посветиш на това?

Изведнъж Сара се раздразни от начина, по който той говореше с нея. Можеше да иде в местното учебно заведение и „по-дълго да се посвети…“ Колко дълго? Десет години? Двадесет? Докато се превърне в една от тези бабички, които посещават творчески литературни курсове, но никога не могат да родят нито ред?

— Нищо такова нямам предвид. — Гласът й изведнъж звучеше решително и много по-отчетливо. Ненадейно Оливър стана неин неприятел, който постоянно й забраняваше всичко, за което тя мечтаеше.

— А какво тогава имаше предвид? — запита объркано Оливър.

За малко Сара затвори очи, но когато ти отвори, изгледа го втренчено.

— Приеха ме е Харвард за подготовка на докторат.

Възцари се безкрайна тишина. Оливър я гледаше неподвижно и се мъчеше да възприеме смисъла на нейните думи.

— Какво означава това? — Той не разбираше нищо. Какво му говореше тази жена, с която вече две десетилетия делеше едно ложе, и която си мислеше, че познава. За един миг се беше променила в чужд човек. — Кога си пускала молба?

— В края на август — отговори му тихо тя, но в очите й гореше решителността, която му беше добре известна от нейните младини. Промени се пред очите му в друга личност.

— Браво, чудесно. Можеше поне дума да обелиш по този въпрос. А как си представяше това след приемането?

— Дори насън не ми идваше, че биха ме приели. Пуснах молба просто ей така, за майтап… по-точно, когато Бенджамин обмисляше, че ще кандидатства в Харвард.

— Наистина звучи трогателно, семеен отбор от майка и синче. И сега какво? Какво ще правиш сега? — Сърцето му биеше чак в гърлото и внезапно му се искаше да бъдат у дома, където можеше да крачи из стаите, а не да седи тук като прикован. — За какво всъщност говориш? Не може да мислиш това сериозно?

Сара кимна бавно и го изгледа с очи, които бяха като две парчета син лед.

— Защо да не мога, Оли?

— Ти искаш да се върнеш в Кеймбридж? — Сам той беше живял там седем години, а тя четири, но това беше безкрайно отдавна. Дори за миг не му хрумваше, че някога би могъл да се върне там.

— Сериозно размишлявам за това. — Не й стискаше да му признае, че ставаше въпрос за нещо повече от размишление. Струваше й се твърде жестоко.

— А какво ще правя аз? Да оставя работата и да тръгна с тебе ли?

— Не зная. Още не съм мислила за това. Не очаквам нещо от тебе. Всичко това е само мой проблем.

— Хайде де! Сериозно? А какво трябва да правим ние, какво чакаш от нас, щом ще си играеш отново на студентка? Позволи ми да ти напомня, че Мелиса ще бъде вкъщи още две години, а Сам девет години. Избяга ли ти това от паметта? — Побеснял, вън от кожата си, Оливър кимна нетърпеливо на келнера да му донесе сметката. Сигурно беше полудяла. Да, беше полудяла. При това положение сигурно беше по-добре ако беше научил, че му е изневерила с някой. По-лесно щяха да решат такъв проблем, поне така му се струваше сега.

— Нищо не ми е избягало от паметта. Само трябва всичко още веднъж да обмисля — отговори му тихо тя, докато той броеше банкнотите, които остави на масата.

— Сигурно някой идиот ти е дал акъл. Държиш се като префърцунена, невротична госпожица.

Тя го измери студено, когато ставаше от масата и вече не успя да удържи юздите на експлозията, набъбвала масивно през последните двадесет години.

— Какво знаеш ти за мен? — застана тя срещу него, а келнерите ги наблюдаваха от почетно разстояние, докато другите посетители от околните маси се преструваха, че не ги чуват. — Нямаш никакво понятие какво означава да се откажеш от всичките си мечти. Ти имаш всичко — кариера, семейство, жена, която те чака вкъщи като вярно кученце, за да ти подава вестника и пантофите. А какво имам аз, дявол да го вземе? Кога и аз ще имам нещо свое? Кога ще постигна това, което искам? Когато ти бъдеш вече в гроба, когато децата изчезнат от къщи, когато стана на деветдесет години ли? Просто толкова дълго няма да чакам! Искам да опитам сега, а не като бъда вече толкова стара, че и без това нищо разумно да не мога да извърша, и да ми бъде безразлично дали да го извърша, а и даже не би ми доставяло такова удоволствие. Нямам намерение повече тук пасивно да лапам мухи и да чакам времето, когато ще започнеш да се обаждаш на децата, защото няма да знаеш, дали не съм се изгубила като пазарувам, или случайно този живот така ми е омръзнал, че съм решила повече да не се връщам вкъщи. Това, Оливър Уотсън, нямам намерение да дочакам!

Една жена от съседната маса сто пъти имаше желание да стане и да заръкопляска. Тя самата се беше отказала от мечтата си да следва медицина и вместо това беше народила четири деца на мъжа си, който двадесет години й изневеряваше, и я възприемаше като естествена част от личната си собственост. Обаче междувременно Оливър се измъкна енергично от ресторанта, а Сара грабна палтото и чантичката си и го последва. Не й проговори, докато не пристигнаха на паркинга, а в очите му имаше сълзи. Само гдето Сара не беше сигурна, дали са от студа, обиден ли беше или ядосан. Кой ли можеше да отгатне? Тя не осъзнаваше, че се срутиха всички негови ценности. Винаги се отнасяше добре с нея, обичаше я така, както и децата си, никога не я караше да ходи на работа, защото искаше сам той да се грижи за нея и сам да я пази като своя любима, уважавана и обожавана съпруга. И сега, тя го мразеше за всичко това и искаше да иде да учи, но най-лошото от всичко беше, че ако заминеше отново в Харвард, щеше да ги остави тук сами. Всъщност, той нямаше нищо против учението като такова, но ставаше въпрос за това, къде щеше да е то и какво щеше да означава за всички тях нейното заминаване.

— Искаш да кажеш, че си решила да ме напуснеш? Наистина ли? Действително плюеш на нас? А от колко време вече знаеш за това?

— Едва днес следобед дойде положителен отговор, Оливър. Още аз самата нямах време да го асимилирам. И не съм решила да те напускам — стараеше се да бъде спокойна Сара. — Бих могла да идвам за празниците и уикендите.

— А какво да правим през това време ние, за бога? Какво ще стане с Мели и със Сам?

— Та нали те си имат Агнес.

Както стояха така и викаха един на друг в снега, Сара вече съжаляваше, че тъй бързо се изтърва. Нали самата тя още не можеше да си го побере в главата.

— А аз какво? Сигурно и аз също имам Агнес? Тя ще бъде вън от себе си от възторг като чуе това.

Сара се усмихна. Дори когато беше угнетен, пак си оставаше приличен и шеговит.

— Да оставим тази работа да отлежи, Оли… Нужно е и двамата да размислим.

— Не, не е нужно — изгледа я той така, както никога преди. — Какво въобще трябва да размисляме? Омъжена си, имаш три деца. Как искаш да заминеш да учиш на двеста мили от тук, ако не си решила да ни оставиш тук да се давим ето така, а не иначе, изглежда голата истина.

— Не е толкова просто. Защо гледаш на всичко така опростено, Оливър? Ами ако например просто нямам друга възможност?

— Ти си егоистка — каза той, отключи колата и се намести зад волана. Щом се качи и тя, прободе я с поглед и я нападна с още въпроси. — А как всъщност възнамеряваш да се финансираш? Надявам се, че не чакаш, освен Бенджамин, да издържам и тебе в Харвард?

Трябваше доста да спестяват, когато тръгнеше Бенджамин да следва висше, да не говорим, че там щеше не след дълго да иде и Мелиса. Разбира се, че беше безсмислица да ги затруднява още и тя. Обаче, в случай, че я приемеха, Сара имаше отдавна обмислено решение.

— Все още имам пари от баба ми. Освен за новата стряха на къщата, не съм похарчила абсолютно нищо.

— Мислех, че това са пари, които отделихме настрана за децата. Разбрахме се, че няма даже да ги докосваме.

— Може би за децата ще бъде по-важно тяхната майка през живота си да направи нещо смислено, да напише нещо, което някога за тях ще има значение или пък да си намери работа, която ще бъде полезна за някого или въобще да се посвети на нещо по-полезно.

— Това е много красива мисъл, но аз съм убеден, че моите деца биха предпочели майка, вместо някакъв литературен образец. — Разстоянието не беше голямо и неговото огорчение не беше минало, когато пристигнала пред дома им. — Ти вече си решила, нали? Искаш да ни напуснеш, Сари, така ли? — От гласа му звучеше безкрайна тъга и, когато се обърна към нея с просълзени очи, тя знаеше, че сълзите не бяха от вятъра, а от нейните думи.

Сара гледаше втренчено към снега и се мъчеше да намери подходящи думи, преди да му отговори.

— Струва ми се, че просто трябва да го направя, Оли… не знам дали някога ще успея да ти го обясня… за мен това е необходимост. Не заминавам за дълго, честна дума… ще бързам, ще бачкам като магаре.

На кой ги разправяше тези. И двамата знаеха, че това беше интензивна двугодишна програма.

— Как може да си такава? — Щеше да добави „към мен“, но му се струваше твърде егоистично.

— Не мога иначе — прошепна Сара, когато зад тях спря кола и светлините на фаровете осветиха техните лица. Сара видя, че по бузите на Оливър се стичаха сълзи и не изпитваше нищо друго, освен желание да го притисне към себе си.

— Не се сърди… не исках да ти го кажа още днес… исках да почакам до Коледа…

— Какво би се променило с това? — Погледна назад към Бенджамин и Мелиса, които излизаха от другата кола, и после отново към жена си. Към жената, която щеше скоро да загуби, защото беше решена да замине от тях да се учи и може би вече нямаше никога да се върне; нека да си приказва сега, каквото си иска. Знаеше, че вече никога няма да бъде това, което е било. И двамата го знаеха. — Как ще го обясниш на тях?

Децата чакаха родителите си да излязат от колата и като ги видя, сърцето на Сара се сви.

— Още не знам. Най-напред нека минат празниците.

Оливър кимна и преди да отвори вратата, бързо си изтри сълзите, за да не ги видят децата.

— Здравей, тате, как мина вечерята? — Бенджамин очевидно беше в отлично настроение, а Мелиса се усмихваше и развяваше дългите си руси коси. Все още беше гримирана от представлението и цялата бе във възторг от това, че вече репетираха пиесата с костюми.

— Чудесно — отговори вместо него Сара и весело се усмихна на децата. — Беше очарователно местенце.

Оливър я погледна с ужас, как въобще можеше да говори с тях, да се преструва и спокойно да ги гледа в лицето. Може би в нея имаше нещо, за което той не знаеше или може би не искаше да знае.

Когато влезе вкъщи, пожела на децата лека нощ и като се изкачваше бавно по стълбите нагоре, струваше му се, че е остарял, изморен и разочарован. После чакаше, докато Сара затвори тихо вратата на спалнята.

— Съжалявам, Оли… повярвай ми — обърна се тя към него.

— Аз също.

Все не можеше да повярва на това. Дано да размисли. Може би е в критична възраст. А може и да има тумор в мозъка. Или пък се обаждаше по-сериозна депресия. Може и да е полудяла. Но каквато и да беше, тя беше негова жена, която обичаше. Не желаеше да си замине. Искаше да отрече всичко, което беше казала, искаше да му повтаря, че за нищо на света не би го напуснала… него… не само децата… него… Само че, както стоеше там и замислено го наблюдаваше, знаеше, че няма да го направи. Важеше това, което беше казала. Връщаше се в Харвард. Отиваше си от тях. Когато накрая го разбра напълно, заболя го в сърцето, като че ли някой го прободе с кинжал. Размишляваше какво щеше да прави без нея. При мисълта за това, му се искаше да заплаче, да умре така, както си лежеше тази нощ в леглото до нея и чувстваше нейната топлина. И при това, все му се струваше, че вече я няма. Лежеше до нея запъхтян и мечтаеше да се върнат всички тези безвъзвратно изгубени години, и понеже му беше мъчно за нея повече от всякога, обърна се бавно на хълбок, с гръб към нея, за да не вижда сълзите му, и даже не я докосна.