Даниел Стийл
Изгубена любов (11)

Глава единадесета

Цяла седмица, всяка вечер обсъждаха ситуацията, без да постигнат нещо. Една вечер дори Оливър посети Сандра, но запознанството с нея го обезсърчи. Тя беше хубавичко, не особено остроумно девойче, уплашено и самотно, числящо се към съвсем друг свят. Беше се вкопчила в Бенджамин, като в единствения си спасител. В едно нещо, обаче, беше твърдо упорита като Бенджамин. Също искаше да си задържи детето.

Един ден, от чисто отчаяние, Оливър се обади на Сара.

— Знаеш ли какво става в живота на по-големия ти син? — Дори и в собствените му уши тези думи звучаха драматично, но нещо трябваше да се случи, за да не пропилее Бенджамин целия си живот само с това момиче и тяхното дете.

— Той ми се обади вчера вечерта. Мисля, че не би трябвало да им се бъркаш.

— Полудяла ли си? — Стига да можеше би я удушил с телефонния шнур. — Нима не разбираш, какво означава това за него?

— А ти какво искаш? Да убие момичето ли?

— Що за глупости дрънкаш? — Оливър не можеше да повярва, че точно Сара реагираше по този начин. — Трябвало е да махне детето или поне да го даде за осиновяване. А Бенджамин би трябвало най-сетне да се вразуми.

— Нима така вече говори този Оливър, когото познавам?… Откога си станал агитатор на аборти?

— От момента, когато моето седемнадесетгодишно синче свали седемнадесетгодишната си съученичка и в своето благородство реши да унищожи живота и на двамата.

— Нямаш право да му забраняваш нещо, което той счита за правилно.

— Не мога да повярвам, че ми го казваш точно ти. Какво става с теб? Нима не държиш на неговото образование? Не осъзнаваш ли, че сега той иска да напусне училище, да не завърши гимназията и да зареже кандидатстването в университета доброволно?

— Той ще се осъзнае. Само почакай, нека да му ревне бебето вкъщи ден и нощ, както ревеше той. А после сам ще дойде да те моли да го измъкнеш от калта, но дотогава нека да прави това, което счита за правилно.

— Струва ми се, че и ти си откачена като него. Сигурно го има по наследство. Нищо по-добро ли не можеше да го посъветваш?

— Казах му да прави това, което смята за правилно.

— Абсолютна глупост.

— А какво му предлагаш ти?

— Да се захване здраво с учението, да си подобри успеха и да си седне най-после на задника, да изпрати момичето в „Майчин дом“ и да дадат детето за осиновяване.

— Наистина си го измислил много добре, всичко разграфено. Само гдето има една подробност, че Бенджамин не е съгласен с теб.

— Не е необходимо да бъде съгласен с мен, Сара. Още не е пълнолетен. Трябва да ни се подчинява.

— Това въобще не е вярно. Ако иска, може да те прати по дяволите, и сигурно ще го направи, ако се държиш така с него.

— Както ме прати по дяволите ти ли? — Страшно я мразеше за това, че поради нейните пропаднали либерални възгледи, така спокойно си играеше с живота на Бенджамин. — Сега не говорим за нас, а за него.

— Говорим за едно от нашите деца, което си разбива живота. А ти не знаеш нищо друго, освен да дрънкаш глупости.

— Разбери вече веднъж завинаги, Оливър, че това е неговият живот и неговото дете. Той ще се държи както си знае, независимо дали ти харесва или не, затова не си блъскай излишно главата. — Тъй като разговорът не водеше наникъде, Оливър накрая затвори слушалката и му стана още по-отвратително от преди.

В събота предобед, тъкмо беше пристигнала товарната кола, и Бенджамин се появи при баща си. Щяха да пренасят в Ню Йорк някои дребни неща и най-необходимите дрехи и бельо.

— Е, какво, приготви ли се вече за път, момче? — стараеше се да бъде весел Оливър и се правеше, че нищо не е станало, като че ли можеше нещо да промени и да убеди сина си. Бенджамин, обаче, се държеше спокойно и решително.

— Дойдох да се сбогувам с теб, татко.

След неговите думи отначало се възцари гробна тишина.

— Трябва да дойдеш с нас, сине. За твое добро. А сигурно и за доброто на Сандра.

— Никъде няма да замина. Оставам тук. Реших да напусна училище още сега. Намерих си работа в един ресторант и бих могъл да живея при Сандра.

— А ако те оставя да живееш тук, у дома? Ще тръгнеш ли на училище?

— Училището ми дойде до гуша. Искам да се грижа за Сандра.

— Бенджамин, моля те… ще се погрижиш много по-добре за нея, ако имаш някакво образование.

— Винаги бих могъл да се върна да уча, малко по-късно.

— Знаят ли за това в училище?

Когато момчето кимна положително, угасна и последната бащина надежда.

— Известих ги вчера следобед.

— И какво ти казаха те?

— Пожелаха ни много щастие. Сандра вече каза на класния си за детето.

— Не мога да повярвам на това, което говориш.

— Искам да бъда с нея… и със своето дете… тате, ти сигурно би направил същото.

— Може би, но не по този начин. Ти действаш правилно, но по лош начин и поради погрешни подбуди.

— Старая се да правя най-доброто, което мога.

— Знам, че се стараеш. Какво ще кажеш да се явиш на приравнителни изпити в гимназията, сега малко си отдъхни, а наесен би могъл да идеш в университета. Още имат такава възможност.

— Да, само че вече нищо такова не ме интересува, тате. Най-сетне искам да вкуся от реалния живот. Сега съм отговорен за жената, която обичам, а от септември ще бъда и за бебето.

Такава беше грубата действителност. На Оливър му се плачеше като наблюдаваше на тротоара пред дома си, как носачите понасяха багажа насам-натам според инструкциите на Аги. Сара беше разсипала само за някакви си четири месеца техния живот и сега за никого вече нямаше да се върне нищо от доброто старо време. Оливър се чудеше, защо ли вече ще се мести в Ню Йорк, щом като Бенджамин нямаше да дойде с тях. Все пак, някои добри страни от това хрумване не престанаха да го привличат. Например това, че по-рано щеше да се прибира у дома и щеше да прекарва повече време с Мели и Сам. Мели се беше поуспокоила последните дни. Убеди се, че ставаше въпрос само за два месеца, всъщност само да опитат, и че щяха да се връщат в Пърчъс за уикендите, а после и през цялото лято. Още по-важно беше, обаче, че правеше голямо впечатление на всички свои приятели, които нямаха търпение да я посетят в големия град.

— Вече трябва да тръгвам, тате. Работата ми започва в два часа, а и Сандра ме чака у тях.

— Ще ми телефонираш ли?

— Разбира се. Ела да ни видиш, когато имаш път насам…

— Бенджамин, знай, че много те обичам. Наистина, може да ми вярваш. — Оливър прегърна сина си и го притисна към себе си. И на двамата им се плачеше.

— Благодаря ти, тате. Всичко ще се оправи, ще видиш…

Оливър кимна с глава, но не вярваше на това. Нищо вече нямаше да се оправи никога, поне за твърде дълго време още.

По лицето на бащата се стичаха сълзи, като гледаше подир заминаващия си син и му махаше с ръка, докато Бенджамин не изчезна напълно от погледа му. Значи вече напусна училището, ще работи сега в някаква кръчма и ще живее сгушен с тази своя гугутка, но кой знае, може и един ден да бъде за добро… някога, чак в далечното бъдеще…

Вътре вкъщи, въпреки всички усилия, беше абсолютен хаос. Навсякъде се мотаеха носачите, кучето лаеше като бясно, а Сам, който от вълнение не можеше да стои на едно място, обикаляше около къщата с мечока в ръце. Мели не се помръдваше от телефона почти до самото заминаване, а Аги настояваше да подреди отново всичко, преди да тръгнат. Но накрая излязоха навън и с прощален поглед към любимия си дом, се отправиха след товарната кола напред към нови авантюри в Ню Йорк. Там ги чакаше Дафни с цвете в ръка, а за децата имаше сладкиши и плодове. Посрещането беше съвършено, а Мели ликуваше от вълнение, когато видя своята стая. Най-напред, разбира се, се лепна директно на телефона.

Малко по малко се настаняваха, но Оливър не можеше да мисли за нищо друго, освен за големия си син и неговия нов живот, за който един ден Бенджамин щеше горчиво да съжалява и това нямаше да трае дълго. На Оливър му се струваше, че един след друг губеше всички свои близки, които най-горещо обичаше.