Даниел Стийл
Изгубена любов (19)

Глава деветнадесета

Сватбата на Джордж Уотсън с Маргарет Портър беше точно такава, каквато трябваше да бъде. Не бляскава, а умиляваща и семпла. Когато изговаряха съпружеската клетва, в очите на Дафни затрептяха сълзи, така й действаше всяка сватба, може би затова, че самата тя никога не се беше омъжвала. Този път й въздейства още повече, защото и двамата младоженци бяха много мили сладури.

Невестата си беше облякла семпли бежови дрехи с бродерия и в ръце държеше букет от малки бежови орхидеи. На главата си носеше малка елегантна шапка и Оливър изпълни обещанието си, че ще я отведе пред олтара. Веднага след това с влажни очи под звуците на органа застана край своите деца.

След кратък и строг обред всички се отправиха към дома в Пърчъс на малък прием. Оливър желаеше да го организира за тях и покани няколко от старите приятели. Някои от тях бяха първоначално шокирани, но постепенно го приеха като Оливър. Трудно можеше да се откаже на двамата щастието, което явно преживяваха и което определено си бяха заслужили.

Беше слънчев септемврийски следобед и булката и жениха отпътуваха в пет часа до града. Трябваше да преспят в хотел „Плаза“ и след това да отлетят за две седмици до Сан Франциско. Маргарет имаше там роднини и освен това искаха да посетят операта. Няколко дни да прекарат в Кармел и след това да се върнат в Сан Франциско, откъдето да отлетят към къщи. Това беше пътешествие, което беше точно като за тях, защото Маргарет не искаше да бъде далеч от „цивилизацията“, въпреки че не го признаваше на глас. Заради сърцето на Джордж гледаше да е по-близо до градовете, където знаеше, че би намерила добра лекарска помощ. Обаче като отпътуваха към града, Джордж определено не изглеждаше като нуждаещ се от каквото и да е, освен нейните нежни ръце. Докато гостите им хвърляха за добър път розови листа, двамата стари хора възторжено се усмихваха и махаха.

— Беше чудесно, съвършено! — възторгваше се Дафни, когато отидоха да поседнат във всекидневната. — Може да се оженя, когато стана на техните години. — Оливър само поклати глава и се намръщи.

— Това би ти приличало. Може би и аз ще се присъединя към тебе след това. — Довери й се, че неговия роман с Мейгън вече е свършил. С това не учуди Дафни, въпреки че го съжаляваше. Това добре го разсея през последните два месеца, а когато всичко беше свършило, отново се появи в очите му пустият поглед, въпреки че се кълнеше, че му е добре.

— Явно трябва да започнеш отначало.

— Това ще бъде много досадно. — Представата, че отново би трябвало да се запознава с някоя, изобщо не го радваше. Но си признаваше, че неговата авантюра с Мейгън беше значително изцеждаща и, най-меко казано, доста необикновена. Може би, би било най-просто да си намери накрая някого, чиито ценности в живота са малко по-нормални.

Вечерта откара Дафни на влака, защото твърдеше, че трябва да се върне вкъщи. На другия ден била поканена на някакво честване и освен това отпътувала от града съпругата на нейния приятел и тя искала да прекара с него нощта. Този мъж не ходел никъде с нея. Внимавал никой да не ги види заедно. А тя се приспособявала към него в това, както и във всичко останало.

— Този гадняр има щастие — повтаряше постоянно Оливър, но Дафни само се смееше. Съвместният им живот с него напълно я задоволявал. Безвъзмездно го обичала и била склонна да се приспособи към неговите ограничения. А Оливър отдавна престана да я убеждава да си намери някой друг.

Късно вечерта, когато бащата с Мели обсъждаше във всекидневната сватбата, изведнъж иззвъня телефонът. Мели се хвърли към него с убеждението, че звъни някой неин приятел. За нейно удивление не беше така. Подаде слушалката на баща си. Търсеше го Бенджамин и искаше да говори само с него. Мели даде телефона на баща си, целуна го и тръгна нагоре да спи.

— Лека нощ, татко.

— Довиждане до сутринта, съкровище. Наспи се добре. — А след това Оливър заостри вниманието си на по-големия й брат. — Какво става, Бенджамин? — Та нали се бяха видели предобед на сватбата. Бенджамин си беше взел един ден отпуска и беше дошъл на сватбата сам. Сандра не се чувствала добре. Уж има грип, а това не беше никак добре в нейното положение. Чакаха детето след десет дни и добре личеше, че Бенджамин е в стрес. Изглеждаше ужасно.

— Здравей, тате, — обади се Бенджамин отсечено — Започна. В болницата сме. Още от осем.

— Всичко наред ли е — Оливър си спомни как идваха на белия свят неговите деца, за своята тогавашна възбуда, само че Бенджамин изглеждате по-скоро уплашен, отколкото възбуден.

— Не е кой знае колко добре. Не върви така бързо, както би трябвало… и, тате, тя има ужасни болки. Дадоха й нещо, но какво от това.

— А какво стана с вашите прославени методи!?

— Вече не иска така. И… тате… тя си мисли, че не всичко е наред с детето. — Господи, и това като капак. Увредено дете.

— Искаш ли да дойда при теб?

— Да… знам, че е късно, извинявай. Но ела, ако можеш.

— Бъди сигурен, че ще дойда. — Бенджамин му каза името на болницата. — Веднага ще дойда.

Оливър грабна ключовете от колата и забърза навън зарадван, че Бенджамин го е потърсил. Поне отново намира към него пътека, може да му бъде и с нещо полезен. Естествено, не може да помогне на Сандра, може само да я съжалява. Момичето всъщност няма семейство, което да се погрижи за него, няма майка, която да го държи за ръката. Но той ще бъде там поне заради Бенджамин, а за Сандра сигурно ще се погрижат лекарите.

Когато стигна там, Бенджамин крачеше нервно по коридора в зелени болнични панталони и с бяла маска, а на главата си имаше някаква смешна зелена шапчица за баня. Бащата неволно се разсмя, когато го видя и си спомни как на маскения бал за Хелоуин, преди празника на Вси светии, беше облякъл Бенджамин като лекар. Тогава беше на четири и сега не изглеждаше на Оли много по-стар.

— Изглеждаш като доктор Килдейр. Как е тя?

— Ужасно. Постоянно крещи и крещи. Изпратиха ме навън, за да могат отново да я прегледат, но тя ме молеше да не излизам… Не знам как бих могъл да й помогна, татко.

— Успокои се, момче. Всичко ще бъде наред. Нямаш ли желание за чаша кафе?

Бенджамин завъртя глава, а Оли отиде за кафе сам. На сватбата изпи доста вино и не искаше да бъде сънен, когато Бенджамин ще се нуждае от него. Като се върна с димящата чашка обратно, точно с Бенджамин говореха двама лекари със същите дрехи каквито имаше той на себе си. Оливър се спря близо до тях и видя, че Бенджамин затвори очи и кимна.

— Искат да й направят цезарово сечение. Сега вече съществува опасност за детето. Знам, че тя не искаше това, но те казват, че нищо друго не могат да направят. — Бавно свали от главата си своята шапчица за баня. — Сега вече няма да ми разрешат да бъда при нея. Ще й направят пълна упойка.

— Само се дръж, всичко ще бъде наред. — Оливър стисна силно с ръка рамото на Бенджамин и го отведе нежно към стола.

— А какво ще стане, ако детето не е наред? — попита Бенджамин нещастно, когато баща му седна край него.

— Това ще решим, когато му дойде времето. Но аз бих се хванал на бас, че то ще бъде истински юнак.

От друга страна имаше желание да попита отново Бенджамин дали не искат да дадат детето за осиновяване, но виждаше, че сега не е подходящият момент.

Времето течеше съвсем бавно, докато седяха там. Двамата следяха мудното движение на стрелките на часовника. Отминаваше един. След това навън излезе сестра. Когато попита дали е там господин Уотсън, двамата мъже скочиха едновременно, но Оливър веднага седна отново неловко. Ясно е, че питат за Бенджамин. Момчето забърза към вратата.

— Господин Уотсън?

— Да.

— Някой би се запознал с радост с вас. — А след това подадоха на Бенджамин, който стоеше на коридора посред нощ в тези зелени болнични панталони, без думи неговия син. Малкият опакован вързоп заскимтя, когато сестрата го сложи в прегръдката на Бенджамин, а той го притисна нежно към гърдите си. По лицето му се търкаляха сълзи, докато смаян гледаше детето, а след това се усмихна на Оливър, силно притиснал детето към себе си.

— Момче е, тате! Момче!

Оливър бързо отиде да погледне дребосъка. Сърцето му трепна при този поглед. Като че ли гледаше личицето на Бенджамин миг след неговото раждане. Като че ли беше същото дете, със същото личице, със същите червени косици и удивени очички, така приличащи на Сарините. Докато го гледаше, Оливър разбра нещо, за което досега не беше размишлявал. Това не е само детето на Бенджамин и Сандра, това е неговото внуче. Това е част от него самия и от всички, които са били преди него… неговия баща… неговата майка… и техните родители. То е част от тях всичките, което повече не може да се отрича. Докосна нежно със сълзи в очите детето, което сега принадлежеше на тях всичките.

— Как е Сандра? — Бенджамин изведнаж с чувство на вина се сети за нея. — Наред ли е? — попита сестрата.

— Сега вече е добре. Ще я оставим за известно време в интензивното. Не искате ли с нас за момент да погледнете в детското? Можете да подържите детето, докато разгледаме.

— Наред ли е?

— Наистина, отлично. Тежи три килограма и деветдесет и точките според Епгар са отлични. Това означава, че е живо, здраво момче. — Взе от ръцете на новоизлюпения баща, горящ от щастие, детето и тръгна пред Бенджамин към стаята на кърмачетата. Оливър остана сам на коридора. Преживяваше невероятен миг от живота. На четиридесет и пет стана дядо, а освен това все още не може да се осъзнае от това, колко неговия внук прилича на собствения му син. А тъй като имаше нужда да сподели своите чувства с някой друг, Оливър отиде към телефонния автомат, обади се да включат разговора в домашната му сметка и набра номера.

Когато Сара вдигна слушалката, усмихна се сам на себе си и след това каза с нежен, изведнъж изтръпнал глас:

— Поздравявам те, бабо!

— Кой се обажда? — Сара мислеше, че е някой луд и искаше да затвори.

— Имаш внук, Сара.

Отново в очите му пареха сълзи, защото отново си спомняше идването на белия свят на техните деца.

— Наистина ли? Наред ли е?

— Перфектен е. Тежи три килограма и деветдесет и изглежда точно като Бенджамин след раждането.

— Как се чувства Сандра?

— Е, тук е малко по-зле. Трябваше да й направят цезарово сечение. Но ще бъде наред. Момчето е прекрасно, Сара… почакай, докато го видиш.

— Значи си го оставят? — Сега вече беше напълно събудена.

— Да, — отговори тихо и изведнъж почувства към детето нещо, за което се съмняваше, че някога още ще почувства — като че ли беше негово собствено дете. — Мисля, че си го оставят. — Сега, когато видя своя внук, беше напълно съгласен с Бенджамин.

— А как се държи Бенджамин?

— Беше извън себе си, но сега се преструва на горд баща. Трябваше да го видиш, Сара. — Беше горд от Бенджамин, радваше се с него, но едновременно с това му беше малко тъжно за него.

— Ти си толкова сантиментален, Оливър Уотсън. Би трябвало, докато е време, да си направиш няколко собствени деца. — От нея това звучеше малко чудно, но сега двамата принадлежаха към напълно различни светове.

— Това вече някъде съм го чувал. А ти как си, всъщност?

— Наред съм.

— А очите ти?

— Все още са понякога зачервени, но се оправят. Поздрави Бенджамин. Ще му се обадя утре.

— Пази се. — От неговия глас отново прозвуча тъга. Понякога от телефонния разговор с нея още го болеше, но въпреки това беше радостен, че й се е обадил. Та нали това е и нейно внуче. Оливър желаеше да й съобщи тази новина.

— Тогава те поздравявам, — засмя се в телефонната слушалка, — дядо.

— Също. Вече сме стари, не мислиш ли?

— Не знам, не знам. Но на мен ми харесва.

Затвори и чакаше докато дойде Бенджамин. След това го откара до дома им Пърчъс, а така се случи, че за първи път след шест месеца Бенджамин спеше в старата си стая. Напусна с кавга и се върна като баща. Колко странен е светът, когато по пътя за своята стая, се върна в мислите си към бебето, което се роди през тази нощ. Желаеше му добър живот, спокойна среда и по-добър път към зрелостта, отколкото този, по който вървеше неговия баща. А Бенджамин в това време заспиваше в своето легло, сияещ при мисълта за своя син.