Даниел Стийл
Изгубена любов (12)

Глава дванадесета

За няколко дни Оливър се убеди, че преместването в Ню Йорк беше най-добрата идея, която му беше дошла през последните години. На Сам много му хареса в училището, където завързваше — напълно доволен — нови приятелства. Мели се влюби до лудост в сегашното си училище, а освен това всяка свободна минута прекарваше с Дафни, изпращаше я до „Блумингдейл“ и след това звънеше на всеки, за когото си спомнеше, за да му обясни за всички новости във възбуждащия си живот в града. На Оливър най-много му харесваше това, че ще се връща вкъщи без проблеми още преди вечеря, така че ще може да се посвети на децата. Мели предимно висеше на телефона, но поне знаеше, че е вкъщи. А със Сам можеше с часове да си говори, да чете и да играят различни игри, а когато в началото на май се стопли, ходеха понякога след вечеря да поритат топка в парка. Този живот беше напълно изгоден за Оливър. Разбира се, ако го нямаше Бенджамин, за когото непрестанно му беше мъчно и за когото не преставаше нито за момент да се страхува. Изгуби вече двама членове на семейството, но нито една седмица не пропусна да намине при момчето, винаги, когато отиваха за уикенда в Пърчъс. Викаше го постоянно при себе си на вечеря, но Бен вечер работеше. Бащиното му сърце едва не се пукна, когато веднъж се спря пред ресторанта, където Бенджамин почистваше за мизерна заплата мръсните съдове. Оливър отново му предложи да живее в нейната къща, въпреки че му беше много мъчно, че синът му трябва да остане сам, а също така не преставаше да го моли да се върне в училище. Но Бенджамин отказваше да напусне Сандра. Оливър се ужаси, когато в един съботен следобед я видя. Изглеждаше, че е прехвърлила петия месец и Оливър с радост би разбрал дали наистина носи детето на неговия син. Пита за това Бенджамин, веднага щом имаше подходяща възможност. Но момчето само обидено потвърди, че това, разбира се, е негово дете. Че в това е наистина сигурен. Оливър не искаше повече да настоява. Най-тъжен обаче беше, когато за Бенджамин започнаха да идват купища отговори от различни университети. Чакаха вкъщи всеки уикенд, защото Бенджамин все още искаше пощата му да идва там. В училището към университета не бяха разбрали, че Бенджамин е зарязал учението, така че го приеха всички университети, освен Дюк. Би могъл да отиде в Харвард, Принстън и Йейл, а вместо това изтриваше в ресторанта остатъците от чиниите на чужди хора и на осемнайсет години щяха да имат със Сандра дете. Оливър го тресеше само при мисълта за това. Сам отговаряше на всички писма с обяснението, че в момента не може да приеме предложението поради семейни проблеми, но с удоволствие би се записал следващата година. Все още се надяваше, че ще привлече Бенджамин в Ню Йорк, за да довърши учението. Бенджамин загуби година от живота си, но повече не би трябвало да губи. Беше по-добре да не говори пред него за това. Това беше чувствителен въпрос и Бенджамин сега не го интересуваше нищо друго, освен неговия живот със Сандра.

— Какво ще кажеш да дойдеш за няколко дни до Ню Йорк? — Оливър би направил каквото и да е, само и само да го привлече там. Но момчето приемаше своите задължения прекалено сериозно, така че винаги отказваше с обяснението, че не може да остави сама Сандра, която Оливър никога не покани. От момента, когато Бенджамин напусна дома, не беше ходил и при майка си в Бостън, въпреки че от време на време си телефонираха. Мели със Сам отлетяха да я посетят веднага, щом се настаниха в новия дом. Този път обаче бяха по-сдържани след връщането си. Оливър имаше впечатлението, че нещо създава проблеми на Сам. Когато веднъж се опита да разбере нещо от Мели, та му отговори уклончиво, че вероятно майка й има в училище много работа. Оливър обаче разбра, че ядрото на проблема е в нещо друго и едва една вечер, когато игра със Сам карти, разбра в какво. Мели този път по изключение учеше в своята стая.

— Какво си мислиш за французите, татко? — при този чуден въпрос на сина бащата смръщи чело и учудено погледна Сам.

— За французите? Приятни са. Защо?

— Нищо. Само питам. — Оли обаче разбра, че зад въпроса на Сам се крие нещо, което момчето би споделило с радост, ако не се боеше.

— Вероятно в училище имате някакво момче от Франция?

Сам само завъртя глава, хвърли картите и докато чакаше баща си да играе, гладеше по главата Анди. Много обичаше общите вечери с баща си. Постепенно новия им живот започваше наистина да му харесва. Все още му беше много мъчно за майка му и за Бенджамин, както и на всички останали.

— Знаеш ли, майка има един такъв приятел… — Тази забележка на Сам му се изплъзна, когато при играта преглеждаше своите карти, и възбуди пълното внимание на бащата. Значи така, Сара си има любовник.

— Какъв приятел?

Момчето само сви рамене и се протегна за следващата карта.

— Не знам, изглежда добър.

Мели, която минаваше случайно наоколо, се спря и се опита да намигне на Сам. Но братът в този момент не гледаше към нея. Затова Оливър видя израза на нейното лице, когато се приближи бавно към него.

— Кой печели? — Мели се опита да отклони вниманието от думите на Сам. Знаеше, че за това не трябва да говорят, най-вече защото Сара пряко не ги бе помолила. Това се разбираше някак си само по себе си.

— Сам. Точно за нещо си говорихме.

— Обаче — Мели огледа критично Сам, — нещо подочух.

— Майка ви има някакъв нов френски приятел?

— Не, изобщо не нов — допълни бързо Сам. — Той беше там и преди това. Срещали сме го там по-рано. Но сега живее при майка. Знаеш ли, това е някакъв неин приятел. От Франция е и се казва Жан-Пиер. На 25 години е и е получил тук за 2 години стипендия на разменни начала.

— Този е добре — Оливър изтегли със стиснати устни нова карта, без да разбира каква. — Майка ви сигурно също е добре. Как е? — Неприятно му беше да измъква информация от сина, но трябва да бъде наясно веднага. Сара значи живее заедно с някакъв 25-годишен младок и подлага децата на негово влияние. Оливър беше извън себе си от яд само като си помислеше за това.

— Нищо особено, татко. Когато бяхме там, спеше на дивана. — На Оливър му пълзеше на езика въпроса: „А какво става, когато не сте там? Къде спи след това?“ Само че за това никой от тях не се съмняваше. Коментираше го дори и Сам, когато пита по обратния път Мели дали смята, че майка им обича Жан-Пиер. А Мели от своя страна задължи Сам с обещанието, че за това ще мълчи пред баща им.

— Добре са, — повтори Оливър отново. — Отлично?

— Горе-долу — отговори Сам без особен интерес. — Страшно харчи за майка. Най-вече за това, че е французин. Купува й цветя и кой знае още какво, и отгоре на всичко кроасани за ядене. Бяха, общо взето, вкусни, но на мен ми харесват много повече английските понички. Нищо особено.

Оливър, който едва не се пукна от яд, виждаше, разбира се, това по друг начин. Не можеше да изчака докато сложи Сам в леглото и се отърве от него, което този път, както му се стори, продължаваше безкрайно дълго. След това като капак на всичко се появи Мели, която усещаше, как се чувстваше бащата, след като Сам се изтърва.

— Не разбирам защо ти издаде това. Много ми е мъчно, татко. Мисля, че това е само приятел на майка. Но ни беше малко чудно, когато разбрахме, че той също живее там.

— Аз на това изобщо не се учудвам.

— Казваше, че досега живеел под наем, и че майка го оставя да спи на дивана, докато си намери някаква квартира. Беше към нас внимателен. Не мисля, че това означава нещо. — Гледаше на баща си с големи тъжни очи и двамата знаеха, че това означава много повече, отколкото Мели допуска. Означава това, че Сара се е решила на следващата крачка в своя нов живот. Намерила си е друг мъж, докато Оливър нощ след нощ мечтае само за нея и никакви връзки след нейното напускане не търси, и не се интересува от тях.

— Не се тревожи за това, Мели. — Оливър се мъчеше поне заради нея да показва по-голямо равнодушие, отколкото действително чувстваше. — Майка ви сега може да прави всичко, каквото иска. Ръцете й са свободни, както и моите.

— Но ти никъде не ходиш, татко. — Гледаше на него с поглед, пълен с гордост, и той се усмихна. Интересно, за какво може да се гордее с него дъщеря му.

— То ще бъде най-вече за това, че никъде не ходя. Заради вас главата ми е пълна с грижи.

— Но все пак би трябвало, от време на време, някъде да излезеш. Дафни казва, че това би ти било полезно.

— Наистина ли така казва? Тогава й кажи да се грижи за себе си. И така имам доста заплетен живот, за да си го усложнявам още повече.

Отново го погледна и разбра истината — беше й жал за него.

— Ти обичаш все още майка, нали, татко?

Дълго време се колеба, защото му изглеждаше глупаво да говори за това. После потвърди и каза:

— Да, Мели, обичам я. Понякога ми се струва, че ще я обичам винаги. Но вече това няма никакво значение. За нас всичко свърши.

Време е Мели да научи истината, която вероятно всички също така знаят. Сара ги напусна преди пет месеца и не изпълни нищо от това, което им обещаваше — никакви уикенди, никакви ваканции, а в последно време даже не телефонира. Сега му беше напълно ясно защо, след като живее с някакъв двадесет и пет годишен младеж Жан-Пиер от Франция.

— Аз си го мислех. — На Мели й беше тъжно от това. — Ще се разведете ли?

— Един хубав ден вероятно да. Но аз не бързам. Ще видим какво ще предприеме майка ви. — А когато си отиде и Мели, Оливър без двоумение повика Сара и при спомена за разказа на Сам, този път се нахвърли на своята жена. А защо не? Времето, когато се съобразяваше с нея, отдавна отмина.

— Не ти ли се струва общо взето безвкусно да поканиш децата си и вкъщи да имаш мъжкар? — този път от неговия глас не прозвуча ярост, а само отвращение. Това всъщност не е неговата Сара, тази, която познаваше и обичаше, това е някой друг. Сега принадлежи на някакъв младеж Жан-Пиер. Но въпреки това е майка на неговите деца, а за него играе значително по-голяма роля.

— Моля те… все пак това е само приятел, Оли. И спеше на дивана. Децата спяха с мен в моята стая.

— Само не мисли, че си залъгала някого. Двамата добре знаят какво става. Мели определено — за това можеш да бъдеш сигурна, а Сам също усеща истината. Не ти ли пречи това? Не се ли срамуваш да имаш при себе си любовник? — Сега вече я обвини пряко, най-много от всичко обаче го ядосваше възрастта на младежа. — Като че ли вече не те познавам. И не съм дори сигурен, че това ме интересува.

— Това ми е, Оливър, все едно. А как живея и с кого, теб не те засяга. Възможно е да е полезно за децата, ако нормализираш малко и своя живот.

— Айде бе! Значи трябва да мъкна вкъщи всякакви деветнайсетгодишни мацки, за да докажа на децата, че съм още сваляч?

— Аз не искам да доказвам нищо. Добре се разбираме, от възрастта нищо не зависи.

— Прави каквото знаеш, мен ми е все едно. Но съществува определена почтеност, която би трябвало да важи, поне докато при тебе са моите деца. И внимавай да я спазваш.

— Само не ме заплашвай, Оливър. Не съм едно от твоите деца. Не съм твоя слугиня. Вече не си мой работодател. И ако това си имал наум, когато казваш, че не ме познаваш, наистина имаш право. Никога не си ме познавал. Бях за тебе само наемна сила, която трябваше да държи децата ти на юзда и да се старае за прането.

— Как не се срамуваш да говориш така? Означавахме един за друг много повече и ти го знаеш добре. Ако беше само слугиня за мен, не бихме заедно, по дяволите, издържали почти двайсет години.

— Изглежда нито един от нас не го е осъзнал.

— А какво толкова съществено се е променило, с изключение на това, че си напуснала собствените си деца? По-добре ли ти е? Кой според тебе готви? Кой почиства? Кой изнася отпадъците? Някой трябва да го прави. Аз имах свои задължения и ти също. И създадохме заедно нещо великолепно, докато ти със своето заминаване не го ликвидира и смачка, а включително и всичките нас. Спрямо нас и преди всичко към мен извърши гнусна простащина. Но аз поне знам какво сме изгубили. Имахме красив, съдържателен и почтен живот. Не го очерняй сега само за това, че си се отказала от него.

На нейния край на телефона дълго време беше тихо. Оливър за момент дори не беше сигурен дали Сара не плаче.

— Извинявай… изглежда имаш право… виж… извинявай, Оли… но това ме съсипваше…

Оливър реагира изведнъж с най-нежния си глас:

— Жалко. — А след това с ласкав, но дрезгав глас допълни: — Толкова те обичах, Сара, и когато ни напусна за малко не умрях.

Усмихваше се през пелената от сълзи.

— Ти си много добър и много енергичен, теб нищо няма да те събори за дълго. Изглежда за това, Оли, не знаеш, но ти винаги ще спечелиш, заложено е в тебе.

— Как ти дойде наум? — направи жалостива гримаса. — Наистина не ми се струва, че съм спечелил. Когато напоследък погледнах там, определено не те намерих в спалнята.

— А може би, въпреки това си спечелил. Може би този път ще срещнеш някой по-добър. Някой, който ще бъде по-близо до теб и твоите представи. Ти трябваше да си вземеш някое оптимистично хитро момиче, което би желало да ти създаде красив дом и да ти даде купища деца…

— Но точно това намерих в тебе.

— Само че с мен това не беше истинско. Аз правех всичко това, защото бях длъжна. В това беше грешката. Никога не съм желала нищо друго, освен да живея свободно като сега. Да нямам никакви задължения, освен може би към себе си. Но аз не искам никого и нищо да притежавам. Никога не ме е интересувало. Желаех само свободата. А сега я имам.

— Най-лошата шега е, че за това изобщо не подозирах… никога не съм го съзнавал…

— Аз също дълго време не. Затова може би не си го съзнавал и ти.

— А щастлива ли си сега? — За собствено успокоение искаше да го знае. Обърна живота им наопаки, но ако накрая е намерила това, за което е мечтала, изглежда всичко има някакъв смисъл. Може би.

— Струва ми се, че да. Във всеки случай съм по-щастлива. И ще бъда много по-щастлива, ако съм сигурна, че съм постигнала нещо добро.

— А не си ли постигнала? Само не го осъзнаваш. Даде ми двайсет прекрасни години и три прекрасни деца. Може би е достатъчно. Може би човек не може с нещо да се задоволи завинаги.

— С нещо да. Сигурна съм в това. Само че ще знаеш какво търсиш и какво не искаш, а аз също.

— А твоя френски приятел? Покрива ли твоите очаквания? — Не можеше да си представи, че на двайсет и пет години би могъл, но при нейния особен характер — кой знае. Може би точно нещо такова желае сега.

— В момента да. Имаме много екзистенциално споразумение.

Оливър пак се засмя. Тези думи вече беше чувал и преди време.

— Говориш точно така, както във времената в Сохо. Само че би трябвало, Сара, да внимаваш, да гледаш напред, а не назад. То не е правилно.

— Знам. Затова никога не се върнах вкъщи. — Сега вече я разбираше. От това не му беше по-леко, но поне я разбра.

— Трябва ли да помоля за развод? — За първи път й зададе този въпрос пряко и за първи път при тези думи нищо не почувства в сърцето си. Може би вече е узрял за това.

— Когато имаш желание. Не бързам.

— Съжалявам, скъпа… — Чувстваше как в очите му парят сълзи.

— Излишно. — А след това му пожела лека нощ и той остана сам със спомените си, с мъката и с представите за Жан-Пиер… за този щастлив негодник…

Сам се мушна тази нощ при баща си в леглото, за първи път от момента, когато се преместиха в Ню Йорк, но това не пречеше на Оливър. Беше възбуждащо да го има край себе си.

През уикенда отидоха до Пърчъс, с Бенджамин обаче не се видяха. Децата се забавляваха с приятели, градината на Сара беше пълна с цветя, а Аги имаше много работа, за да обере всичко, което искаше да вземе със себе си в града, а изведнаж в събота сутринта, когато Оливър още се излежаваше в сладка дрямка в леглото, иззвъня телефонът.

Звънеше Джордж. При неговите думи Оливър бързо седна в леглото. Не разбираше напълно баща си, но разбра, че автобус е блъснал майка му и тя е в кома. Баща му му съобщаваше с хриплив и скършен глас, пълен с плач, майка му е пак в болница.

— Веднага идвам, татко. Кога стана това?

— Станало е в осем часа сутринта.

Оливър беше в болницата след по-малко от час, облечен само в панталони цвят каки и ризата от миналата вечер, даже косите си не беше сресал както трябва. Когато го видя баща му, който тихо плачеше на коридора, протегна към него ръце като изгубено дете.

— За бога, татко, какво се случи?

— За всичко съм виновен аз. От няколко дни се чувстваше по-добре, така че издействах да ми я дадат за уикенда вкъщи. — Толкова му беше мъчно за нея. Мечтаеше да бъде при него отново в постелята, която споделяха почти половин столетие, а тъй като му изглеждаше по-добре, си мислеше, че няколко дни престой вкъщи ще й бъдат само от полза. Докторите се опитваха да го разубедят, но той беше твърдо убеден, че за нея ще може да се грижи също така добре, както и те. — Изглежда е станала, преди да се събудя. Защото когато отворих очи, видях, че е напълно облечена. Изглеждаше малко отнесена, но каза, че ще иде да приготви закуската. Разреших й, защото смятах, че такава позната работа ще й въздейства добре. Станах, но докато взема душ и се избръсна, не беше вече в кухнята. Външната врата беше широко отворена, не можах никъде да я намеря. Търсих я навсякъде, в градината, в сайванта, карах по цялата околност и след това… — пак му се скърши гласът. — Видях линейката… шофьорът на автобуса твърдеше, че му изскочила точно под колелата. Натиснал с всички сили спирачката, но не успял да спре навреме. Докараха я тук полумъртва и сега не знаят… Оли, чувствам се, като че ли съм я убил аз. Толкова желаех да върна времето обратно, залъгвах се, че е отново наред, но естествено, не беше, а сега…

Настаниха я в интензивно отделение и Оливър беше ужасен, когато му я показаха. Беше получила голяма рана на главата и бяха счупени почти всичките й кости. От момента, когато я е блъснал автобусът, бе, според думите на лекарите, в милосърдно безсъзнание, но това не беше голяма утеха.

Двамата мъже чакаха на коридора, само на обед Оливър принуди баща си да идат заедно да хапнат в закусвалнята. Всеки час ги пускаха за момент при нея, но нейното състояние не се променяше. В полунощ и на двамата им беше ясно, че тяхното нощно бдение е излишно. Лекарите не им даваха никаква надежда, а рано сутринта Филис получи тежък инсулт. В този момент баща му вече беше отишъл вкъщи, така че там чакаше само Оливър. Няколко пъти звъня, за да информира Аги каква е ситуацията. Все още не желаеше децата да научат. Така Аги им обясни, че баща им е трябвало да се върне в града, защото там има някаква неотложна работа.

В шест часа сутринта при дремещия на коридора Оливър дойде лекар. За последен път Оливър беше видял майка си преди два часа. В интензивното отделение не се различаваше деня от нощта, всичко беше ярко осветено, уредите бръмчаха, вентилаторите работеха, от време на време изпискваше компютър, и от време на време се чуваше тъжна самотна въздишка. Майка му дори не помръдна, когато гледаше към нея.

Още щом лекаря докосна ръката му, Оливър веднага скочи.

— Да?

— Господин Уотсън… вашата майка получи тежък мозъчен кръвоизлив.

— Това…? Това е…? — още сега му беше ужасно трудно да формулира този въпрос. И на четиридесет и четири още не искаше да се помири със загубата на майка си. Искаше да я има жива. Винаги.

— Сърцето още работи и е свързана към аспиратор. Но няма никаква мозъчна дейност. Съжалявам, но вече няма смисъл да се борим. От правна гледна точка е мъртва, въпреки че технически с наша помощ диша. Можете да я поддържате с апарати, колкото дълго желаете, но няма смисъл наистина. Това зависи само от вас.

Оливър обмисляше дали баща му би желал да реши заради него. В едно беше сигурен — че не би желал.

— Какво желаете да направим? Можете да изчакате, докато се посъветвате с баща си. — Оливър потвърди и при това се чувстваше страшно сам. Тъгата се забиваше в сърцето му като кинжал. Преди пет месеца го напусна жена му, сега загубва и майка си. Но сега не е подходящ момент за егоистични разсъждения. Трябва да мисли за Джордж и какво означава за него загубата на съпругата, с която е преживял четиридесет и седем години. Това ще бъде за него жесток удар. В действителност изгуби съпругата си преди много месеци, когато тя започна да губи разсъдък. Нейното положение бе се влошило рязко през следващата година. Въпреки че това е страшно, може би така е най-добре…

— Ще му телефонирам.

Но по пътя към телефона размисли, излезе в омайното пролетно утро и се насочи към колата си. Вън беше чудно, в ароматния въздух и под топлото слънчице вече запяваха птиците. Кой би повярвал, че майка му в действителност е мъртва и че той сега трябва да отиде и да съобщи това на баща си.

Отвори си с ключа, който държеше в себе си за всеки случай и влезе тихо в родителската спалня. Нищо не се беше променило през тези години, с изключение на това, че баща му лежеше сам в леглото с балдахин, което имаха от сватбата.

— Тате? — зашепна Оливър. И когато баща му се размърда, нежно го докосна. Боеше се да не го стресне. — Тате… — На седемдесет и две години баща му вече е със слабо сърце и отслабнали дробове, но е все още енергичен, с горда осанка и синът му го уважава. Баща му със сепване се пробуди и погледна към Оли.

— Вече е…? Вече… — седна с уплашен поглед.

— Все още е там, но трябва да поговорим.

— Защо? Какво става?

— Събуди се, моля те, за момент. — Баща му все още се държеше като човек, изтръгнат от дълбок сън.

— Нали съм буден. Случило ли се е нещо?

— Майка получи инсулт. — Оли с въздишка седна внимателно при баща си и взе ръката му. — Поддържат я с апаратура, но това е, тате… това е всичко, което остана… — Въпреки, че му беше много противно, трябваше накрая да изкаже простата истина: — Мозъчна смърт.

— А какво трябва да правим според тях?

— Веднага щом решиш, могат да изключат апаратурата.

— И от това ще умре? — Когато Оли кимна, старецът падна отново на възглавницата и по скулите му бавно потекоха сълзи. — Беше така красива, Оливър… така сладка, когато беше млада… така прекрасна, когато я взех. Как от мен могат да искат да я убия? Това не е правилно. Как мога да й направя това?

Тъжно хлипаше и Оливър трябваше да се пребори със себе си, за да не се разплаче като го гледаше.

— Трябва ли да го направя аз? Мислех си, че трябва да го знаеш… съжалявам, тате. — Сега вече плачеха и двамата, но това не променяше факта, че жената, която двамата обичаха, преди малко умря. Сега вече наистина нищо не можеше да се направи.

Джордж отново бавно седна и си изтри очите. — Искам да бъда там, когато това стане.

— Не, — протестираше синът му. — Не желая да бъдеш там.

— Ти не можеш да решиш това заради мен, това трябва да свърша аз сам. Дължа й го. Почти петдесет години е разчитала на мен. Не мога сега да я изоставя. — Отново захлипа. — Оливър, толкова много я обичам.

— Знам, тате. Тя също го знаеше. Също те обичаше. Не трябва да ходиш там и да се мъчиш.

— Случи се само по моя вина.

Оливър силно стисна ръцете на стария мъж в своите.

— Бих се радвал, ако сега ме чуеш добре. От майка вече не е останало нищо, нищо от това, което познавахме и обичахме. Всичко това отдавна го няма, а това, което се случи вчера, не е по твоя вина, може би така е и по-добре. Ако живееше, бавно би умирала, докато накрая никого от нас не би познавала, не би помнила нищо от това, което харесваше в живота и което обичаше… теб… внучетата… мен… своите приятели… дома си… градината. Би била жив труп под грижите на санаториум и това на самата нея не би й харесвало, ако го осъзнаваше. Сега е това й е спестено. Затова престани да се самообвиняваш и гледай на това, да речем, като на удар на съдбата или Божия воля. Ти вече нямаш влияние върху това. Каквото и да направиш, каквото и да стане, това е воля на съдбата. А с това, че й даваме възможност да си отиде, я освобождаваме.

Джордж с благодарност прие думите на сина си. Може би Оливър има право. Все едно, нищо не може да се направи.

Джордж Уотсън грижливо се облече в тъмен костюм в тънко райе и колосана бяла риза с тъмносиня вратовръзка, която Филис му беше купила преди десет години. Изглеждаше достолепно, но въпреки че се контролираше, се огледа за последен път, когато излизаха от къщи. Като че ли очакваше, че ще види там Филис, а после погледна към сина си и завъртя глава.

— Особено чувство е, че тя вчера сутринта беше още тук.

Но Оливър отговори само с жест на несъгласие.

— Не, не беше тук, тате. Не е била тук вече много дълго. Обаче ти добре знаеш това.

Джордж потвърди и след това пътуваха до болницата мълчаливо. Беше чудно утро… прекалено хубаво за умиране, повтаряше си непрестанно на ум Оливър. Изкачиха няколко стъпала и се качиха с асансьора на четвъртия етаж, където пожелаха да говорят с лекуващия лекар. Същият лекар беше все още на дежурство. Потвърди, че състоянието на госпожа Уотсън е без промяна. Отгоре на всичко е имала няколко кризи, което след кръвоизлива можело да се очаква. Иначе никакъв важен обрат не е настъпил. Настъпила е мозъчна смърт, а това не може да се промени, жива я поддържа само апаратурата.

— Баща ми желаеше също да е тук — обясни Оливър.

— Това е разбираемо — отговори младия лекар със съчувствена любезност.

— Бих желал да бъда при нея, когато… когато бъдете… — Джордж не успя да доизкаже с треперещия си глас думите, но лекарят с разбиране кимна. Преживял бе десетки такива ситуации, но въпреки това не беше още обръгнал.

Когато влязоха вътре, при Филис имаше сестра и апаратите пулсираха и писукаха. Мониторът изобразяваше права непрекъсната линия и на всички им беше ясно, че това означава невъзвратим край. Филис обаче изглеждаше като че ли само спокойно заспала. Очите й бяха затворени, косите чисти и ръцете й лежаха покрай тялото. Джордж се протегна за едната й ръка и я хвана в своите. Повдигна я към устата си и целуна пръстите й.

— Обичам те, Филис… никога няма да престана да те обичам… докато един ден отново се срещнем. — Лекарят и Оли се обърнаха. При това по лицето на сина течаха сълзи и той не желаеше нищо по-горещо, освен всичко да бъде друго, постарому, майка му да живее още дълги години и да види как израства Сам, а след това и неговите деца. — Спи спокойно, скъпа, — прошепна Джордж за последен път и погледна напрегнато лекаря.

Държеше нейната ръка в своите и след като уредите престанаха да работят. И така Филис Уотсън тихо и спокойно престана да диша и съпругът й я държеше за ръката в смъртта, както и в живота.

Джордж Уотсън затвори за дълго очи докато накрая се наведе, за да целуне за последен път жена си, а след това положи обратно нейната ръка, галеше я бавно по лицето и дълго, предълго гледаше към нея, за да запечата този последен образ завинаги в сърцето си. А след това излезе навън, ослепен от сълзи. Бяха заедно четиридесет и седем години. Любовта, която така силно ги съединяваше през по-голямата част от живота им, свърши. Но начинът, по който това стана, съдържаше в себе си нещо красиво, може би точно затова, защото и двамата бяха такива хора. Дори лекарят не можа да сдържи вълнението си, когато отиваше да подпише документите. Оливър прегърна баща си, за да седне в креслото на коридора, преди да го отведе обратно до дома му. Остана с него целия следобед, но след това трябваше да побърза към своя дом и да започне да подготвя всичко необходимо.

Там го чакаха децата и Мели веднага позна, че нещо се е случило. Бащата изглеждаше смазан, изчерпан, а и Мели нито за момент не бе повярвала на обясненията на Агнес.

— Какво се е случило, татко?

Сълзите му бликнаха от очите.

— Баба ви току-що почина, съкровище. Беше много тъжно, но същевременно и вълнуващо красиво. За дядо ви това е голям удар.

Мели се разплака, а след миг към нея се присъедини и Сам, който също чувстваше, че нещо не е в ред. Когато Оли му обясняваше какво се е случило, сам не успя да сдържи сълзите си. Майка му много ще му липсва.

— Ще можем ли да посетим дядо?

— Скоро. Най-напред обаче трябва всичко да уредя.

Беше необходимо да се поръча погребение, както и да се отиде отново в болницата да се доуредят някои формалности. Реши, че децата ще си отидат с Агнес вкъщи с влака. Телефонира и на Дафни и я помоли да отскочи до тях в нюйоркското им жилище. Изказа му искреното си съчувствие. Не смяташе за справедливо, че точно на него се е случило всичко това, а той й беше благодари за това. Съобщи и на Бенджамин какво се е случило. Заедно с това го помоли да прескача при дядо си от време на време, когато има тази възможност. Каза му, че ще му телефонира кога ще бъде погребението. Според него то щеше да бъде в сряда.

А после се върна обратно при баща си, когото намери за свое успокоение под грижите на госпожа Портър, вярната им съседка. Беше тиха, приятна, много мила и ласкава към баща му. Когато накрая Оливър, изчерпан, се прибра вкъщи, по телефона го потърси Сара. Искаше да изрази своето искрено съчувствие и предварително да се извини, че няма да дойде на погребението, защото има изпити.

— Аз ще обясня на баща ми.

— Кажи му, че много съжалявам.

И тя плачеше.

— Благодаря, Сара.

Но този път не чувстваше вече нищо към нея. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за изражението на баща си, докато държеше ръката на майка му в своята, и на умилението и любовта в очите му докато гледаше своята съпруга. Въпреки всичко би желал нещо такова от живота и се надяваше, че един ден и него ще го озари това щастие. Сега обаче знаеше, че няма да бъде със Сара.

Посети баща си отново сутринта, след като беше уредил всичко. Децата дойдоха във вторник вечерта за погребението в сряда. Това беше прост и мил обред, с любимата музика на майка му и наръчи цветя от собствената й градина. А после, когато бавно спуснаха ковчега в земята и оставиха там Филис, Оливър откара баща си в дома му. Сега там ще бъде сам със своята жал, за да доживее дните си без обожаваната жена.