Даниел Стийл
Изгубена любов (18)

Глава осемнадесета

Всички прекараха прекрасно уикенда на Деня на труда в стария дом. Както обикновено си пекоха месо на огън край басейна, децата си поканиха приятели дойде дори бащата на Оливър с Маргарет. Донесоха курабии и други вкуснотии, домашен хляб, а също така и кучето. Този път Оливър честити и на двамата, каза на баща си, че вече е съобщил новината на децата. Отначало бяха малко смутени, но се държаха като баща си. След като татко е решил, че всичко е наред, според тях също би трябвало да е така. Дойде дори и Дафни. Съгласи се да остане у тях целия уикенд. Само Мейгън отказа. Вместо това, отпътува до Ийст Хемптън, което Оли тежко понесе, но не успя да я убеди да дойде при тях. Заяви искрено, че децата, кучетата и лагерните огньове не й доставят удоволствие, така че не иска да им пречи. Всъщност истината беше, че това й досажда. Не я беше виждал вече цяла седмица и много му беше мъчно за нея, само че както той, така и тя работеха до късно през нощта. Оливър, освен това чакаше, докато децата след връщането вкъщи отново се настанят, което Мейгън явно не смяташе за важно.

Затова пък дойдоха при огъня Бенджамин със Сандра, която сега вече беше наистина за съжаление. Лицето й беше така подпухнало, че изглеждаше два пъти по-голямо и изобщо заради напълняването едва се претъркулваше, така че трудно някой би разбрал колко хубава е била. Бенджамин изглеждаше отслабнал и побледнял край нея, докато залиташе под тежестта на двете си служби. Понякога му се струваше, че може би е отчаян, докато Сандра само постоянно хленчи. Мели отведе Сандра веднага до дома, за да си полегне малко, а Оливър изпитателно разглеждаше сина си, докато му предлагаше бира. Питаше се кога най-после Бенджамин ще признае, че силите му не стигат, или по-скоро ще се остави да умре.

— Как върви животът, синко?

— Върви. Скоро ще трябва да си намеря нова работа. Затварят бензиностанцията, така че след няколко седмици ще ме уволнят, а в ресторанта не изкарвам достатъчно. Но имам някои доста добри предложения и Сандра обещава, че възможно най-бързо след ражданото на детето също ще се върне на работа.

Бенджамин се мъчеше да говори оптимистично, но на баща му беше ясно, че това престава да му е интересно, което не беше чудно. Да чакаш на осемнадесет дете, да ти и виси на врата седемнадесетгодишна псевдосъпруга и да работиш на две места, това трудно се връзва с представата за щастлив живот, поне според разбиранията на бащата на Бенджамин.

— Ще позволиш ли да ти помогна малко, преди да умрете и двамата, или ще бъдеш все така вироглав? — Момчето се засмя и в очите имаше по-зрял и мъдър израз, отколкото преди. Последните месеци го научиха на много, въпреки че не по прост и забавен начин, а баща му го болеше сърцето като го гледаше.

— Ще видим, тате. Детето ще се роди след три седмици и след това всичко ще бъде наред.

— Не е никакъв майтап да имаш бебе.

— Знам. Заедно ходихме на курсовете на YWCF, там ни учиха, как да се грижим за своето бебе с модерни методи и т.н. Бих желал да бъда при раждането, за да помогна на Сандра. Нищо от това, с което се беше заел, не облекчи Оливър дори само затова, без нищо друго, би трябвало да му се възхищава, но въпреки всичко се тревожеше много за него.

— Ще ме извикаш ли, ако се нуждаеш от някаква помощ?

— Разбира се.

— Обещаваш ли?

Бенджамин отново се усмихна и за момент това отново беше старият Бенджамин.

— Разбира се, ще се обадя, тате. Благодаря.

След това се присъединиха към останалите и се разправяха за сватбата на дядо им. Бенджамин също обеща, че ще дойде, а Оливър се предложи да отведе невестата пред олтара. Дафни се радваше заради него за това и след това в един по-спокоен момент попита Оливър какво става с Мейгън, но той само нещастно сви рамене и призна, че в момента не знае.

— Дойде тук миналата седмица, за да се запознае с децата, но беше доста катастрофално. Не е родена за такива неща и аз сега имам много работа. Докато ги нямаше, беше нещо съвсем друго. А сега всъщност не знам как е, Дафни.

— Определено не смятам, че е любящ матерински тип, но това със сигурност не е била главната насока на твоя интерес.

Оливър се усмихна на приятелката си и след това се разсмя на глас.

— Разбрала си това много точно.

— Ако не нещо друго, поне те изтръгна от летаргията. — Това определено да. Отново се усмихна на Дафни. — Желая всичко добро на тоя баща.

— Не ти ли се струва всичко малко обърнато наопаки, Дафни? Бенджамин чака дете, дядо ни се жени, а аз оставам извън борда.

— Е, един ден и това ще мине. — Но той не бързаше. Ако романът с Мейгън е свършил, не вижда в това края на света. Още не е дори разведен и не може да си представи, че ще се ожени отново. Има проблеми сам със себе си, с децата и с работата си. За всичко останало има много време.

Къпаха се до късна вечер, след това децата пяха, после се сбогува бащата на Оливър и след него Бенджамин, който трябваше да ходи на работа. Дафни помогна на Оливър да подредят. Освен това вкъщи вече беше и Аги, отпочинала след летните месеци. Като че ли всеки от тях беше преживял много от началото на лятото. И когато след това Оливър си спомни за миналата година, докато с тях беше все още Сара и животът течеше просто и разумно, вече почувства само леко бодване в сърцето. Нищо вече не е просто. Никъде няма никаква сигурност. Но животът има все по-сладък вкус и той е благодарен за всичко, което му предлага. И дори да не получи нищо повече, би се задоволил и с това малкото.

Най-после се срещна и с Мейгън, този път в нейното жилище, веднага вечерта след връщането от уикенда. След часове любене най-после си изясниха своите проблеми и тя му призна, че е отпътувала до Ийст Хемптън с бившия си любовник. Не че чу това без болка, но само се потвърдиха неговите подозрения.

— Така че искаш да се разделим?

— Не напълно. — Лежеше отпусната в леглото и го гледаше. — Винаги ще се радвам да те видя отново. Но не смятам да играя майка на твоите деца, ако нещо такова си си представял. Вече нямаш толкова време за мен, както преди, докато ги нямаше. Понякога така се стичат обстоятелствата, Оливър. Но между нас не се е променило нищо. — Като че ли говореше за хлебчето в магазина, всичко за нея беше просто, без чувствени връзки, само чист секс. Отначало много го заинтригува точно с това мислене, но сега вече това не му стигаше. Не иска да я дели с никого, нито пък иска да води живот отделно от своите деца. Не е просто да живееш с някого, който не проявява към тях никакъв интерес и когото децата не понасят. Сега вече разбра, че Мейгън няма да има подаде нито пръст. Просто не й се иска. Причина за това е нейното силно старание да не се обвързва чувствено с никого. Накрая тя спечели. Но в изгубена игра.

— Съжалявам, че всичко свършва така, — каза често докато се обличаше. Мейгън този път не се бореше с него, за да го съблече отново. И за нея ситуацията се беше променила, без значение дали го признава, или не.

— По друг начин не би могло и да свърши. Предупреждавах те за това от самото начало. Ти не се нуждаеш от жена като мен, Оливър. Заслужаваш някоя по-добра. Заслужаваш и някоя по-добра, отколкото е била Сара. Не се обвързвай отново с някоя подобна, приятелю. Ако направиш това, винаги ще бъдеш бит, а не го заслужаваш.

— Защо всъщност не искаш нещо по-дълбоко? — Защо всъщност не иска? Защо са така различни?

— Просто не съм родена за нещо такова. Присила беше… но аз никога. Струва ми се вероятно прекалено уморително. Не съм склонна да се поддавам на подобен риск, да захвърлям своето сърце, да давам своя живот и сърце на вятъра. Искам само да се наслаждавам, Оли. Друго не ме интересува. Това е всичко. Край.

Беше им добре. Чудно. Наслаждаваха се диво и прекрасно. Според Оливър би могло да продължава вечно, с изключение на това, че нейната мусака накрая плесеняса. Човек се нуждае от нещо по-дълбоко. Поне той със сигурност, ако тя не.

— С какви думи трябва да се сбогувам? — попита я тъжно, когато стоеше в преддверието със съзнанието, че там никога няма да се върне. — Благодаря?

— Кажи само „чао“, „довиждане“ и „благодаря за хубавите мигове“.

— Благодаря ти за много повече, отколкото само за това… Благодаря за изключителните мигове. Ти си изключителна жена. Помни това. А може би един ден ще събереш смелост.

— Не разчитай на това. — Целуна го бегло по устните и натисна бутона на асансьора. Когато се затваряха вратите, видя я за последен път как му се усмихва, загърната в бяло сатенено кимоно с грива абаносови коси, които обрамчваха лице като от слонова кост.

Не се съмняваше, че ще му липсва. Едновременно с това я съжаляваше, когато се връщаше вкъщи пеша. Съжаляваше я за това, че никога няма да има това, за което мечтае, към което се бои да протегне ръка. А високо над него Мейгън стоеше на терасата, гледаше към него и тихо му замаха. След това се върна във всекидневната и си пусна музика. Допи брендито, което остана след него и седна с чувство на самота на кушетката, за да си спомня колко приятни й бяха докосванията на тялото му.

— На тебе много би ти харесал, — шепнеше спомените си на близначката, която отдавна не беше между живите. Много би й подхождал и Мейгън би я дразнила, че си е избрала толкова възпитан и почтен човек, когото върти около пръста си. Усмихнато се на себе си, когато мислеше за двамата, а след това бавно се върна в спалнята. Имаше още много работа и утре я чакаше следващият книжен аукцион. Какъв смисъл има да се премисля миналото? Отпрати и двамата насила от своето сърце като излишни вехтории, а след като взе душ, изми си зъбите и изгаси, си легна в леглото със съзнанието, че докато това продължаваше, беше прекрасно, но сега вече е свършено с Оливър Уотсън. Не плачеше, нито съжаляваше. Беше свикнала да преодолява такива ситуации и се принуди да мисли за нещо друго на заспиване. Нейното време с Оливър свърши.