Даниел Стийл
Изгубена любов (20)

Глава двадесета

Оливър ги откара от болницата до тяхното мрачно жилище в Норт Честър. Защото въпреки усилията си, не успя да ги убеди, да се върнат в дома в Пърчъс. Въпреки това имаше подозрението, че Сандра би приела с удоволствие неговото предложение, ако Бенджамин ме държеше на своето, че ще се погрижат за себе си сами. Искаше за нея и за детето да се грижи сам. Взе си две седмици отпуска и за това време смяташе, че ще се справят с всичко. Но винаги, когато след това Оливър им се обаждаше, чуваше детски плач, а когато следващата седмица ги посети, уплаши се, как изглежда Сандра. Беше бледа, с тъмни кръгове под очите и явно чувстваше някаква болка. Бенджамин се държеше като ненормален и жилището беше нагоре с краката.

Четири дни по-късно зазвъня посред нощ телефонът в нюйоркското жилище на Оливър. Обаждаше се Бенджамин. Беше се възпалила операцията на Сандра и я бяха откарали в болницата. Бенджамин се грижеше за детето сам. Тъй като ревеше по телефона, Оливър се приготви и отиде при него. Събра всички детски вещи и докара двамата в своя дом.

— Агнес ще се погрижи за Алекс и ти за разнообразие, можеш малко да поспиш.

Този път не допусна никакви възражения. Толкова страшно Бенджамин никога до сега не беше изглеждал. Бенджамин предостави в този момент с видимо облекчение всичките си проблеми на някой друг, а когато на следващия ден Оливър се върна от работа, седна с него на сериозен разговор. Детето реве по цели дни и нощи и Сандра само се оплаква. Бенджамин не може да си намери друга работа, а така парите не им стигат. Когато всичко изведнъж се измъкна изпод краката на Бенджамин, той се паникьоса. Оливър отново съжали, че бебето изобщо се е родило, въпреки че беше прекрасно.

— Трябва, момче, много сериозно да премислиш ситуацията. Смяташ ли наистина това за цел на своя живот? Имаш ли достатъчно сили, за да възпиташ детето? Най-важното е, какво си мислиш, че ще правиш ти самият? Нима искаш чак до края на живота си само да събираш мръсни чинии? А какво ще стане със Сандра?

Всички тези въпроси мъчиха момчето вече дълги месеци. Сега напълно го събориха. Призна на баща си, че вече не обича Сандра и че се съмнява дали изобщо я е обичал, дори и за съвсем кратко време. Не би могъл да понесе мисълта, че с нея би трябвало да живее до края на живота си. Сега ситуацията се усложни още повече от детето, което Бенджамин обичаше.

— Това е, въпреки всичко, мой син, татко. Не мога да го напусна. Това не бих могъл да сторя нито на него, нито на себе си. Но при това ми се струва, че с нея дълго няма да издържа… когато, обаче, я напусна, ще трябва да оставя Алекс при нея. — Освен това сериозно се опасяваше, че като майка Сандра не струва нищо. В нея изобщо не се пробудиха очакваните инстинкти. Не мисли за детето, а както винаги преди това, първо за себе си.

— Защо не й оставиш малко време, за да се осъзнае? А не би ли било изобщо по-добре, ако й помагаш, но не живееш с нея? — Откъде би взел за това пари? От миенето на чинии? Или от работата на бензиностанцията? — Аз ще ти помагам по всеки възможен начин. Защо сега не си починеш няколко дни и всичко да помислиш както трябва? — Бенджамин го послуша, но отново в него се събуди чувството за отговорност. Веднага щом Сандра се върна от болницата, му стана мъчно за нея, взе детето и се върна при нея. На Аги спираше сърцето, когато отнасяше бебето, а на Оливър пък — когато видя да си тръгва Бенджамин, за да постъпи така, както смяташе за правилно. Бенджамин просто не можеше да не изпълни предполагаемите задължения, а Оливър го болеше сърцето, когато си представи, как ще се справя с бебето и с това момиче. Въпреки протестите на Бенджамин, го накара да вземе пет хиляди долара. Синът не искаше за нищо на света да ги приеме.

— Приеми това като заем. Няма да допусна да гладуваш, защото храниш трима. Имай поне малко разум. — Накрая Бенджамин се остави да го убедят с уговорката, че ще върне парите при първа възможност.

Четиринадесет дни по-късно всичко се усложни още повече. Шефът на фирмата извика Оливър и му направи предложение, което му изкара дъха. Шефът на офиса в Лос Анжелос умираше от рак. През седмицата трябваше да постъпи за постоянно в болницата и някой трябваше да поеме работата му. Освен това искаха да разширят тамошната канцелария и да я издигнат на такова ниво, на каквото е офисът в Ню Йорк. С това искаха да достигнат „равновесие на двете крайбрежия“, да проникнат възможно най-близо до телевизионния бранш, който е за тях така важен, а при това да спечелят по-големи и по-добри клиенти и на западното крайбрежие. Председателят на управителния съвет беше избрал Оливър за шеф на тамошния офис като най-подходящ от всички.

— Боже господи… това не е възможно… тук имам две деца, които ходят на училище, жилище, уреден живот… не мога да ги откъсна от всичко и да се поместим на три хиляди мили разстояние. А освен това тук е и Бенджамин със своите проблеми и бебето. Нима може да не се интересува от тях и да постъпи по същия начин като Сара преди година? — Трябва да помисля най-напред. — Само че му предложиха толкова добра заплата и условия, включително дялово участие, че само луд би се отказал, което Оливър много добре знаеше.

— Не сглупявай, Оливър, събери си ума. Приеми! Такова предложение вече никога от никого няма да получиш. Накрая сигурно ще стигнеш до председател на управителния съвет. — Дафни му говореше задушевно вечерта, докато седяха в неговата канцелария дълго, след като всички останали се бяха прибрали по домовете си.

— А децата? А домът ни? А баща ми?

— Не ме разсмивай. Твоят баща има собствен живот и любяща жена. Бенджамин също има собствен живот. По-рано или по-късно ще се нареди, с теб или без теб. Той е такъв. Също като тебе. А на Мели и Сам там много ще им се хареса. Само си спомни колко охотно се преместиха в Ню Йорк.

— Господи, Дафни, но това не може да се сравнява. Оттук до Пърчъс е по-малко от петдесет километра. Лос Анжелос е на почти пет хиляди километра от дома.

— Няма да бъде, когато си изградиш дом там. Мелиса вече е предпоследна година, след две години ще бъде в някои университет. Не се оправдавай с тях. Приеми! Това е изключителна възможност. — Как да отиде чак до Лос Анжелос? До Калифорния? Та домът му е тук.

— Не знам. Все още ще премислям. Също така трябва да поговоря и с децата какво ще кажат за това.

И двамата бяха шашнати, когато им го каза, но не така уплашени, както очакваше. Дори изглеждаше, че това предложение след кратко колебание, ги привлича. Пречеше им, че ще трябва да напуснат своите приятели, а Сам беше угрижен как ще може често да се вижда със Сара. Но Оливър го успокои, че ще могат да пътуват при нея сравнително често и ще могат да прекарват ваканциите с нея. Само за Оли беше страшна мисъл и ужасна перспектива. Освен това искаха там да започне най-късно до месец, дори възможно по-рано.

— Така че, младежи? — Попита ги, след като дискутираха за това вече цели дни. До края на седмицата трябваше да реши. — Какво ще кажете? Пътуваме до Калифорния или оставаме тук?

Мели и Сам си размениха дълъг внимателен поглед и Оли само се надяваше, че ще кажат не…

— Аз съм за, — обяви за негово учудване Мели и Сам само доволно се размърда в креслото.

— Да, отиваме. И ще можем да ходим всяка седмица до Дисниленд.

Оливър само седеше и невярващо ги зяпате, зашеметен от тяхното решение.

— Сериозно ли мислите така? — Двамата кимнаха.

На другия ден Оливър отиде на работа като насън, за да съобщи, че приема. Веднага в неделя отлетя до Лос Анджелис, където намери жилище под наем, след това обхождаше три дни различни училища. Следващата седмица се запознаваше с хората в офиса, а след това се върна, за да приключи в Ню Йорк всичко, което беше необходимо.

Вярната Аги се съгласи да тръгне с тях. Оливър реши да не продава къщата в Пърчъс и да я остани докато не разбере дали им харесва западното крайбрежие. Най-тежко от всичко беше да каже за тяхното отпътуване на Бенджамин, но поне с него сключи споразумение, което малко облекчи угризенията му, поне що се отнася до сина. Бенджамин и Сандра се съгласиха да се преместят с детето в Пърчъс. Каза им, че могат да се грижат за къщата, а с това ще го отменят в една грижа.

— Наистина ли, тате? Не правиш ли това само като услуга за нас?

— Не, момче, не правя. Но имам за теб и друго предложение. — Затаи дъх. — Би могъл да оставиш Сандра и Алекс тук и да отлетиш на западното крайбрежие с нас. — Но Бенджамин само завъртя тъжно глава. Няма да ги напусне. Не може. Сандра няма понятие как да се грижи за Алекс. А това е неговото дете.

— На нас ще ни е добре тук. — Вече си беше намерил и нова работа. А тъй като няма да трябва да плаща наем за дома на баща си, ще имат един разход по-малко.

Всичко връхлетя като ураган. Опаковаха багажа и отпътуваха. За последен път помахаха през сълзи. Седмица преди Деня на благодарността отлетяха до Лос Анджелис, за да започнат в Калифорния напълно нов живот.

Когато самолетът кацаше на летището в Лос Анжелос, Оливър се загледа и Мели и Сам и сам се чудеше в какво всъщност се впуска.

— Подготвихте ли се вече вътрешно? — Нервно им се усмихна и се молеше да им хареса дома, който беше наел в Бел Еър. Това беше невероятно жилище, с изкуствена тераса отстрани, със сауна, с устройства за водни масажи във всяка баня и с два пъти по-голям басейн, отколкото имаха в Пърчъс. Домът принадлежеше на някакъв разорен актьор, който го даваше под наем, докато не решеше да го продаде.

Аги си оправи шапката и се засмя, когато отиваха към багажното, за да вземат голямата клетка, в която пътуваше Анди.

На летището ги чакаше лимузина, към която се юрнаха децата възторжено и Анди с лай и въртене на опашка. Оливър може би за стотен път се питаше дали не е направил някаква абсолютна глупост. Но ако да, явно това на никого не пречи. Поне засега. Удобно се облегна и силно стисна ръцете на двете деца в своите.

— Надявам се, че нашият дом ще ви хареса, младежи.

— Със сигурност — увери го ентусиазиран Сам, който зяпаше любопитно от прозореца. Мели се държеше изведнъж много зряло, докато се извираха през движението в Лос Анжелос към своя нов дом, който баща им беше избрал за тях в Бел Еър. Това беше за нея един напълно нов свят, нов живот, но това явно не й пречеше. А докато гледаха през прозорците, се ужасяваше от бъдещето, в което се хвърляха, само Оливър.