Даниел Стийл
Изгубена любов (8)

Глава осма

На другата седмица Джордж Уотсън настани жена си в санаториум. Там бяха специализирани точно по алцхаймерова болест и по други форми на психически отклонения. На пръв поглед това беше весело и приветливо място, но когато Оливър дойде да посети майка си и видя тамошните пациенти, обхвана го безкрайна депресия. Майка му не можеше да го познае и бъркаше Джордж със своя син.

Възрастният човек си бършеше очите на тръгване и Оливър трябваше да го отведе у тях под ръка. Там го остави самичък, защото бързаше да се прибере при децата. При това се чувстваше, като че ли нарочно напуска баща си.

Беше особено съвпадение, че и двамата загубваха жените си по едно и също време, макар че всеки по различен начин. И за двамата беше мъчително. Но Оливър поне имаше деца, с които имаше постоянно грижи и ангажименти, така че можеше да се разсее. А какво оставаше на неговия баща, освен самота, спомени и следобед по следобед болезнени свиждания в санаториума при Филис.

После дойде важен ден. По време на празника на св. Валентин се обади Сара и им предаде, че иска да види децата през следващия уикенд. В Бостън.

— Защо не дойдеш тук? — Бяха изминали вече седем седмици откакто замина и както Оливър, така и децата се бяха затъжили да я видят вкъщи, при тях.

— Искам да им покажа къде живея. — Оливър преглътна своите забележки. Накрая се съгласи, но когато разбра в колко часа ще бъдат в Бостън, позвъни й този път той.

— Ако полетим в девет часа в събота сутринта, ще бъдем при теб около единадесет часа вечерта. — Предпочиташе да бъде при нея още в петък вечерта, но трудно можеше да комбинира както училището на децата, така и своята работа. Накрая Сара настоя да остане събота. — Имаш ли за нас достатъчно място? — засмя се Оливър за пръв път от много време насам по телефона, но тя се замълча за известно време.

— Не съм мислила… Представях си, че Мели и Бенджамин биха могли да спят на два стари дивана в моята всекидневна… И че Сам ще спи с мен…

Оливър слушаше с премръзнала ръка още доста, след като нейният глас замлъкна. В главата му звучаха нейните думи… „Сам ще спи с мен“, това беше казала, а не с нас.

— А как ще бъде с нас двамата, или по-добре трябваше да питам, какво ще става с мен? — беше решил да говори без заобикалки. Искаше веднъж завинаги да разбере как стоят нещата между тях. Не можеше повече да понася мъчителната несигурност.

— Мислех си, че сигурно… — шептеше думите с едва доловим глас, — би могъл да преспиш в хотел. Така би било по-добре за всички, Оли. — Тези думи я накараха да се просълзи, но на него му подействаха като удар с чук по главата.

— По-добре за кого? Ако не ми изневерява паметта, точно ти обещаваше съвсем наскоро, че нищо няма да се измени, и че не заминаваш нарочно. Или вече забрави това?

— Не съм забравила. Но накрая всичко излиза по-другояче, когато човек е далеч и му се разкрият нови перспективи. — А защо при него всичко не беше другояче? Защо все още така безкрайно му беше мъчно за нея? Искаше му се да я разкъса, душата й да извади, но в същото време мечтаеше да я целува, да я целува толкова дълго, докато сама го помоли да се смили над нея. Само че това вече тя нямаше да направи. Никога…

— С това искаш да кажеш, че с нас е край. Добре ли те разбирам, Сара? — развика се Оливър, а сърцето му биеше, та се късаше.

— Нищо не искам от теб, освен да преспиш в хотела, Оли… само този път…

— Стига! Стига вече да ме водиш за носа! — Беше си показала рогата, за които той никога не предполагаше.

— Не се сърди… И аз съм извън нерви, също като теб. — Поне в този момент тя не лъжеше.

— Друг път си извън нерви, Сара. Много добре си пресметнала всичко, което правиш. Още от първия ден, когато си замина от тук.

— Исках само да прекарам този уикенд сама с децата.

— Добре — отряза я той с леден глас. — Ще ти ги доведа в единадесет часа в събота. С тези думи тръшна слушалката, за да не й даде възможност да го мъчи повече. Очакваше го ужасно самотен уикенд, докато в това време Сара щеше да се радва на децата.

Можеше да ги пусне и сами, но не му се искаше. Искаше да бъде с тях, особено когато се връщаха обратно. Дълбоко в душата си желаеше и нейната близост. Преди всичко, се страхуваше за Сам, макар че и за другите двама се боеше до известна степен. Бенджамин не беше много възхитен, че трябва някъде да замине. Мели очакваше с вълнение този момент, а Сам гореше от нетърпение. Оливър, обаче, се ужасяваше от мисълта за края на тяхната среща.

По време на полета до Бостън, децата бяха с повдигнато настроение, само Оливър седеше мълчалив от другата страна на пътеката, но щом се качиха на таксито, по пътя за нейното жилище на Брагъл стрийт, целият трепереше от вълнение. Беше й казал, че само ще й ги доведе, но когато я видя да отваря вратата, сърцето му едва не спря да бие. Дългата й коса падаше свободно, а джинсите й бяха прилепнали така плътно, че Оливър трудно запази спокойствие пред децата. Колко болезнено я желаеше! Тя го целуна небрежно по бузата и прегърна децата, а после ги отведе вътре на обяд, който беше приготвила за тях. В това време Оливър вече пътуваше с такси към хотела, въпреки че я желаеше с всеки нерв на своето тяло.

Беше приютила децата в своето малко жилище с удобна всекидневна стая и малка спалня, зад която се виждаше запустяла градина. Сърбаха от супата, тъпчеха се като разпрани и едновременно с това бърбореха като при състезание и напрягаха горящите си погледи към нея, докато постепенно започнаха да отърсват от себе си всички натрупани емоции и страхове. Сам я беше хванал като кърлеж, а даже и Бенджамин след толкова време се държеше отново много по-непринудено. Всички изживяваха щастлив момент, освен Оливър, който се усамоти в своята хотелска стая.

Накрая стана и това, напусна го. Вече не го обичаше. Мисълта за това едва не го унищожи. Ходеше с часове из харвардския ареал и нямаше как да се опази от спомените на миналото. Обходи всички места, където преди години ходеха заедно. Когато се връщаше пеша към хотела, чувстваше, че му текат сълзите. Не можеше да я разбере. Тя твърдеше, че нищо няма да се промени, а сега затвори вратата пред него. Това беше краят. Вече бяха чужди. Чувстваше се като изоставено дете. И както седеше самотен в своя хотел, реши да й телефонира.

Оливър дочу, че някъде на заден план звучеше музика, гласове и смях и това предизвика у него още по-голяма болка.

— Извинявай, Сара, не исках да наруша забавата ти с децата.

— Няма нищо. Правят си пуканки в кухнята. Какво ще кажеш да ти се обадя по-късно? Телефонира му чак след полунощ.

— Какво стана с нас, Сара? — Трябваше да разбере на всяка цена. След два месеца, през които мислеше само за нея, сега я желаеше още повече от преди. Просто той трябваше да знае, дали въобще има намерение да се върне при него или не. — Нищо не мога да разбера. Когато заминаваше, обеща да идваш всяка седмица у дома. А сега, след близо два месеца, страниш от моето тяло и се държиш така, като че ли сме разведени.

— Аз самата не зная защо, Оли. — Той слушаше нейния нежен, добре познат галещ глас, който най-добре беше да забрави, ако можеше. — Когато съм тук, виждам нещата напълно различно. Разбрах колко много съм желала всичко това, и че не мога вече да се върна към нашия предишен съвместен живот. Може би някога след време… но дори и тогава би трябвало да бъде съвсем различно.

— Как? Кажи ми тогава… За мен е важно да зная… — Искаше му се да си удари шамар за това, че пак му текат сълзите. Вече осъзнаваше, че през този уикенд беше станало нещо страшно. Всичко, от което той зависеше и което желаеше, беше в нейните ръце и той не можеше да въздейства по никакъв начин. Нямаше как да я принуди да се върне при него у дома.

— Не мога да отговоря на твоите въпроси. Със сигурност знам, обаче, че трябва да остана тук.

— И какво ще стане с нас двамата? Защо е всичко това? Защо не можеше да остана с вас? — По дяволите срам и достойнство. Не можеше да преодолее своята любов и тъга по нея.

— По-скоро се боя да се срещна с тебе.

— Що за безсмислици. Как така?

— Не зная. Може би, защото очакват от мен твърде много, Оливър. Сега аз се чувствам друг човек. Човек, който някога бях и какъвто съм мечтала да бъда. И който през всичките тези години само дремеше някъде закътан и едва сега отново се пробуди към живота. А от това в никакъв случай няма да се откажа. За нищо на света. Даже и заради теб.

— А какво ще кажеш за нашия съвместен живот? Да забравиш всичко толкова бързо! — Не бяха изминали и два месеца, а тя говореше така, като че ли беше цяла вечност.

— Вече не съм като преди. И не съм уверена, че вече някога бих могла да бъда. Може би заради това ме е страх да се срещна с теб. Не искам да те разочаровам. Сега съм напълно различна, Оли. Възможно е и по-рано да съм била такава, но тогава не го осъзнавах.

— Имаш ли си някой друг? — зададе със затаен дъх Оливър неизбежния въпрос. Толкова бързо? Но беше възможно. Изглеждаше така прекрасна, когато й оставяше децата. Още при тръгването си от Пърчъс се беше подмладила с няколко години, да не говорим за сега.

— Не, нямам. — Като че ли малко се колебаеше с отговора. — Още не. Искам да имам свобода, за да мога да се запознавам с нови хора.

Боже господи! Оливър не можеше да повярва, че Сара говори по такъв начин. А беше факт. Това беше краят.

— Мисля, че с това всичко се изяснява, не ти ли се струва? Няма ли да поискаш развод? — попита я той, а ръката му на телефона се тресеше.

— Не, още не. Не знам точно какво искам. — Така значи, още не. Каза й го, за да я заплаши и очакваше, че гръмко ще отхвърли този вариант. А сега му беше ясно, че и за това е мислила. И още по-ясно му беше, че техният съвместен живот окончателно беше приключил.

— Обади ми се, когато си изясниш нещата. Но имай си предвид, Сара, че се държиш като истински ненормален. Изживяхме заедно осемнадесет разкошни години, а ти ей така, за няма нищо, искаш да ги изхвърлиш зад борда. — От гласа му звучеше тъжно огорчение, а когато си изтриваше сълзите от лицето, в него се бореха скръбта и яростта.

— Оли… — Изглежда Сара също плачеше. — Все още те обичам.

— Остави това, не искам да го чувам. — Беше му причинила непоносима болка. Сега вече дори не искаше да я види. А когато тихо поставяше слушалката на апарата, чувстваше се така, като че ли там оставяше и своето сърце. Там, където до преди секунди звучеше Сара Уотсън, жената, която беше обичал. Вече я няма. Ако въобще някога я е имало.