Даниел Стийл
Изгубена любов (29)

Глава двадесет и девета

Ден преди Деня на благодарността долетя Сара, за да отведе Мели и Сам до Сан Франциско на посещение при някакви приятели. Беше склонна да вземе със себе си и Аги с Алекс, за да може Бенджамин да отиде да покара ски на първия сняг в Ски Вали. Още преди няколко седмици беше дописала своята книга и на Оливър му се струваше, че изглежда добре. Имаше странно усещане, когато я целуна по лицето, като че ли беше някой напълно чужд. Вече не мечтаеше за нея и нейният парфюм имаше за него непозната миризма. Сега Шърли беше тази, която го преследваше в сънищата му през нощта. Все още го болеше сърцето, когато си спомняше за нея, или когато видеше нейното име във вестниците.

— Кога ще се жениш, Оли? — запита го Сара малко преди отпътуването с Алекс, седнал в скута й, и Оливър се изненада.

— Нима децата не ти казаха? — удиви се той с тих, приглушен глас.

— Какво трябваше да ми кажат? — попита го учудено Сара, а щастливото момченце в този момент й олигави чистата риза. Тя чакаше в кухнята, докато Аги събере детските вещи.

— Шарлот получи роля в пиеса на Бродуей. Всъщност скоро трябва да отпътува… и затова решихме, че за нея това е по-добър избор, отколкото брака. — Смело се усмихна, но не заблуди Сара. Прекалено добре го познаваше. Много й домъчня за него. Можеше да си представи колко му е тъжно. Това е, разбира се, нещо друго, не като това, което се случи с Жан-Пиер, но от всяка загуба боли. — Може би налитам винаги на такива жени. Интелигентни, със собствени амбиции.

— Един ден и ти ще намериш истинската, Оли, заслужаваш го. — Това го мислеше искрено.

— Всъщност не знам дали бих намерил време за нея, ако се стигне до това. — Усмихна се при погледа на Алекс и се помъчи да прикрие своята тъга. — Този дребосък ни заангажира от сутрин до вечер и от вечер до сутрин.

Бенджамин тъкмо го беше взел от майка си и го носеше към колата, за да го привърже в детската седалка на взетия под наем Понтиак Стейшън на Сара. Изобщо не се радваше, че трябва да се отдели от малкия, но Оливър настояваше да отиде да покара ски и да си почине. Сам Оливър беше доволен, че Сара взема децата. Раната от загубата на Шарлот все още много болеше, за да има и най-малкото желание за някакво веселие.

Не дълго след това Сара и по-малките деца отпътуваха и за Бенджамин дойдоха неговите приятели. Оли усамотя в дома и започна да подрежда купищата сметки и пощата. Навсякъде владееше необичайна тишина. Когато Оли с въздишка се облегна в креслото, разсъждаваше дали всичко това му харесва или не. Но неговите мисли отново се върнаха към Шърли, а дори и към Сара. Блъскаше си главата дали би могло с някоя от тях да бъде другояче, но дълбоко в душата си беше убеден, че не. Може би ако бяха започнали живота си още от началото по друг начин, Сара не би избягала по-късно, казваше си, докато седеше облегнат в креслото при писалището. След това осъзна, че това е глупост. Така или иначе би направила това, което направи. За нея не беше подходящо нищо друго, освен да е свободна, да живее сама и да пише своите романи. Същото важеше и за Шърли и нейната пиеса в Бродуей. И за Мейгън с нейното покривно жилище в Ню Йорк. А дори и за Дафни с нейния любим, който никога няма да напусне своята жена в Гринуич.

Ядосваше го само, че Шърли непрестанно говореше колко важна за нея е сватбата, децата и „Истинският живот“, а накрая взе решение точно като всички останали. За независимост. За своята пиеса и за Ню Йорк. До нейните обещания, че би идвала, никога не би се стигнало, дори да имаше и най-добри желания.

Стана от бюрото едва късно следобед, за да си напрани сандвич. Тогава я видя. Пред входа им — как колебливо стои при своята кола. Беше Шърли, наистина. Шърли по фланелка, джинси и коси, сплетени в познатите плитчици, приличаща по-скоро на приятелка на Мели, отколкото на жена, която е развалила техния годеж и му е разбила сърцето. Явно седеше там отдавна и гледаше към неговия прозорец. Не знаеше дали трябва да й отвори, или не. Струваше му се жестоко, че идва да се сбогува с него, ако наистина е така. Но след това накрая не преодоля магията, с която все още го привличаше, отиде към вратата и бавно я отвори. Много несигурно се отправи към него нагоре.

— Не знаех дали ще бъдеш тук или не… Исках да ти оставя бележка… — Видя я в ръцете й, но не го интересуваше съдържанието й. — Може би трябваше първо да се обадя, преди да дойда.

— Най-просто би било да го пратиш по пощата. — Не знаеше за какво би могъл да говори още с нея. Вече беше казал всичко. И то му струваше много сълзи.

Погледна зад него в кухнята, като че ли се надяваше, че ще види там децата, но в празната стая беше тихо.

— Как са другите?

Оливър все още с ужас се питаше защо всъщност е дошла. Когато го погледна колебливо в очите, само кимна.

— Добре.

— Все още ми е мъчно за тях, — призна тъжно Шърли с чувство на вина. Та нали за цялото това време не беше спряла при тях, за да им обясни сама. Знаеше, че би било прекалено болезнено.

— И на тях им е мъчно за теб.

— Как е малкият?

— Отлично — засмя се Оли. — Бенджамин отлично се справя с него.

— Къде са другите?

— Заминаха за Деня на благодарността. — За миг имаше лудата идея да я покани вътре, но това доникъде не би довело, може би само към по-голяма болка. Само че накрая все пак отстъпи настрани и я покани с помръдване на раменете да влезе. — Не би ли искала да влезеш за малко?

Тя тръгна след него в кухнята и си казваше колко е добър и колко го обича. Огледа се наоколо и мушна бележката, която носеше в джоба си.

— Кога ще заминеш за Ню Йорк?

Малко се поколеба, като че ли не знаеше какво трябва да му отговори. Разбра колко го е наранила и че с нищо не може да го поправи. А сега й се искаше толкова неща да му обясни. Когато обаче я гледаше така, тя не знаеше, дали изобщо да започва и как. Това беше дълга история.

— Сигурно се радваш. — Мъчеше се да говори с равнодушен глас, но не успяваше. В него бушуваше ярост и тъга, болка и любов, които за сега не можеше да превъзмогне.

— Толкова нови неща се случиха — опита се да обясни тя. През последните няколко седмици преживя истински ад, но не му го каза. Видя в очите му, че вече е късно. Разбра, че е дошла тук само от глупост.

— Не би ли желала чашка кафе? — предложи й Оливър. Едната част от него желаеше да си отиде и да го остави отново сам с тъгата му, а другата — мечтаеше да остане. Вовеки веков.

Дълго го наблюдава съсредоточено и въпреки че имаше плитчици като момиченце, очите й излъчваха зрялост. Това бяха очите на жена, която скъпо е заплатила за своите деяния. А след това добави много тихо:

— Оли, няма да отида в Бродуей.

— Как така няма да идеш? — гледаше я облещено Оливър като след удар с тояга по главата. Какво има предвид, по дяволите? Та нали ясно му го каза. И го видя в новините и го прочете във вестниците. Какво се е променило? Кога и защо?

— Няма да тръгна. Оставам тук в своята програма.

— Нима отказаха да развалят договора ти?

— Не, не отказаха, обаче… — Изненадано я чакаше да довърши. — Реших, че няма да бъде правилно, ако приема.

— За твоята артистична кариера? — прошепна почти недоловимо.

— Не, заради нас. Въпреки че за всичко може би е вече късно. Но не би било правилно. Накрая го разбрах. Колко говорих какво означават за мен бракът и семейството, а след това спокойно исках всичко това да захвърля и да изчезна, колкото и да беше болно за теб, мен и децата. Това беше неправилно отношение. Отначало наистина мислех, че това е избор според желанието ми, но бих заплатила прекалено висока цена, ако бих го разменила срещу някого, когото обичам. Въпреки че вероятно няма да те спечеля отново, правилно е, че се отказах. — Горчиво му се усмихна. — Щом го обясних, веднага ми стана по-леко.

Оливър я гледаше смаяно и след това й се усмихна.

— Ония явно са бесни.

— Сигурно — потвърди Шърли с усмивка. — С това явно слагам край на идеята за Бродуей. Но пък за това моята телевизионна компания не може да ме нахвали. — А след това допълни: — Страхувах се да ти се обадя, Оли.

— Защо?

— Защото толкова страдания ти причиних. Та нали в един момент ти казах, че искам в Ню Йорк, а в следващия да се върна като че нищо не се е случило? Това не можех да направя. И точно това ти пиша в тази бележка. Мислех, че би трябвало да го научиш от мен, преди да го прочетеш никъде. Но така или иначе не се надявах, че би искал да говориш с мен. — От израза на лицето й беше ясно, че тя вече не очаква нищо повече, но до смъртта си ще съжалява за своята грешка. А след това се заоглежда из кухнята като че ли даваше по-добра възможност на Оли да разбере всичко това. — Как е моят кръщелник? — Морското свинче не се виждаше никъде и Оли й се усмихна, след като почувства как от сърцето му е паднал този тежък камък.

— Това е шумна гадинка и затова го пъхнах в гаража, докато Сам не е тук. И така ми е трудно да заспя, камо ли когато чувам как трополи през нощта.

— Също не спах добре. Хубаво оплетох всичко, Оли, нали? — запита с тих и тъжен глас и Оливър кимна.

— Възможно е, — а след това бавно и се усмихна. — А може би не. В живота има значение това как човек се държи накрая. Всеки понякога бърка. — Все още смутено стояха в кухнята, а в очите им имаше само страх, болка и напрежение. В живота им беше настъпил момент за важно решение. Имаха толкова неща за губене… и толкова много можеха да спечелят в зависимост от това, какво ще напрани той.

— Страшно ми беше тъжно за тебе, Оли. Още много време ще ми липсваш, ако не ми простиш. — Толкова го обичаше, че се реши да се върне и да го помоли за прошка. — Ден след ден исках да ти се обадя… да дойда тук… да ти призная колко съжалявам… колко луда съм била… и колко съм грешила, когато си мислех, че пиесата на Бродуей за мен означава повече, отколкото ти. Това мое решение беше отвратително. Но накрая ми дойде умът.

— Нямаше нищо лошо в него — защитаваше я Оливър. — Това винаги е било твоя мечта. И имаше право, Шърли, да я постигнеш.

— Но аз мечтаех повече за тебе. Само че не го знаех, преди да те изгубя. А след това вече беше късно. — Прочете това в очите му и сега съжаляваше, че изобщо беше дошла. В този момент Оливър бавно пристъпи към нея с особен израз на лицето.

— Кой ти каза такова нещо? — прошепна, докато я притискаше към себе си. — Кой ти каза, че е късно? И кой казва, че си нямала право, ти, а не аз? Повтарях си хиляди пъти, че можех да се върна с тебе в Ню Йорк, че можехме да се настаним в дома в Пърчъс. Нямах ни най-малко право да ти стоя на пътя.

— Имаше… ти трябваше преди всичко да мислиш за децата. А аз мислех само за себе си.

— А какво ще стане сега? — попита я приглушено и я притисна към себе си. Толкова я обичаше. А само така да стои близо до нея му причиняваше мъка.

— Много те обичам, Оливър — прошепна едва чуто и той бавно я целуна. Нищо повече не искаше да слуша, нищо повече не го интересуваше, само за това мечтаеше от момента, в който го напусна.

— Аз също те обичам… сигурно не можеш да си подставиш колко ми беше тъжно за тебе. По едно време си мислех, че ще полудея…

— И аз.

Изведнъж се засмя, а той я хвана и я носеше из дома, докато тя весело се смееше.

— Къде ме носиш? — Изведнъж отново беше щастлива. Та нали беше в прегръдките на любимия мъж. И не му беше противна, напротив, беше също толкова нещастен като нея. Беше се държала като луда, но слава богу, че накрая не замина да играе в Бродуей. — Какво правиш?

Докато я носеше нагоре по стълбите към своята спалня, сериозно й говореше:

— Нося те в своето легло, където ти е мястото… и се надявам, че ще се научиш на добри обноски… славна актрисо… повече никога не измисляй подобни глупости! — мърмореше и докато тя непрекъснато се смееше, я внесе през вратата на спалнята. Шарлот се загледа в очите му, от кои го отново се излъчваше към нея онова познато, прекрасно топло чувство.

— Страшно ми е мъчно, Оли… — Още я държеше, като че ли този път нямаше изобщо намерение да я пусне, но вече й се усмихваше.

— Не е необходимо. Бях също толкова луд, като тебе.

— А сега? — попита го и погледна към него, когато я положи на леглото.

— Струва ми се, че двама такива глупаци напълно се заслужават един друг.

Протегна към него с усмивка ръка и след това заедно преживяха чуден уикенд. Следващите четири дни прекараха главно в леглото. Децата я намериха в кухнята боса, по джинси и с ризата на Оливър, когато Сара ги докара в неделя вечерта вкъщи, преди самата тя да се отправи към летището. Влезе вътре само за малко, за да се сбогува с Оливър и в очите й се появи любопитство, когато видя Шарлот, разрошена, да домакинства из кухнята.

— Това ли е тя? — прошепна Сара с усмивка на Оливър, докато я изпращаше към колата. Оливър с радост би ги представил една на друга, но Сам и Александър вдигаха такъв шум, че човек не можеше да чуе собствените си думи и Шарлот също беше малко смутена, когато Сара я завари боса в кухнята на Оливър.

— Да, тя е.

— Означава ли, че ще се преместиш в Ню Йорк? — разпитваше Сара с леко насмешлив тон, когато се вмъкваше зад волана на своя автомобил, но се радваше заради него. Беше прекарала с децата прекрасен уикенд.

— Не, няма да се местя в Ню Йорк. — Мъчеше се да не проличи на лицето му, че е малко горд. — Тя остава тук.

— Наистина ли? — Това направи впечатление на Сара и Оливър й се усмихна.

— Този път ми се усмихна щастието. — „Поне този път.“

— Хайде де, Оли — противоречеше му Сара с усмивка, защото миналото не причиняваше болка на нито един от тях. — Тя просто е мъдра жена. Радвам се и за двамата, или е още прекалено рано?

— Малко — усмихна се и двамата се разсмяха.

— Тогава много щастие. — Махна му, преди да излезе на заден ход от тяхната алея. Върна се в кухнята, където Аги сред целия хаос им приготвяше шоколад и той все още не вярваше на очите си, че вижда там Шарлот как прегръща с едната ръка Сам, а с другата държи Алекс и над главите им живо чурулика с Мели.

— Не мога да повярвам в своето щастие — прошепна Шарлот на Оли, когато сядаха край кухненската маса.

— Аз съм щастливият.

— Аз и ти, двамата. — Спомни си за пръстена, който му беше изпратила обратно и й мина през ума какво може да е станало с него. При тази мисъл погледът й се отклони към ръката й. Когато погледна към Оли, видя, че се смее. — Какво е толкова смешно?

— Ти. И за да ти отговоря на въпроса, хвърлих го. — Право да си каже, не му даде сърце да го върне обратно в магазина и го държеше в сейфа във вградения гардероб в своята спалня.

— Как разбра за какво си мисля?

— Защото сега съм по-досетлив, отколкото преди и защото те обичам. — Размениха дълга, колеблива усмивка над главичката на Алекс и Оливър не можеше да повярва в това чудо. Чудото, което му я върна, независимо дали според неговото мнение я заслужава, или не. — Искаш ли веднага да го смениш за обикновен златен? — Искаше да се подсигури, преди тя да размисли още веднъж, преди да дойде някоя друга пиеса или филм, или някой красив изпълнител на главната роля. Не му се искаше всъщност да чака цели четири седмици до Коледа.

Но на неговия въпрос тя без колебание се съгласи. И погледът на нейните очи му каза всичко, което искаше да знае. Беше се върнала, за да остане тук завинаги и за да има и двете, и своя живот край него, и своята артистична кариера, доколкото я интересуваше. А този път знаеха и двамата, че ще постигне това, което е решила. Вече беше избрала. Беше избрала живота с него и с децата.

Но също така имаше своята телевизионна програма. И Еми, и морско свинче, и любим мъж, и три прекрасни деца, а дори, като неразделна част, и внуче. А също така и собствени деца, когато ги поиска. Беше готов да й предложи всичко. Доста беше научил за времето, докато не беше с него.

— Тогава кога? — попита я с жаден поглед и подаде Алекс на Аги, като го взе от скута на Шарлот. Аги бързо го понесе навън и отведе от кухнята и Сам, за да могат Оли и Шърли на спокойствие да решат своето бъдеще.

— Утре? Или следващата седмица? — Шарлот му отговори със смях.

— Не, по-късно. — Намръщи й се, като я притисна към себе си и се наведе да я целуне точно в момента, когато вътре влизаше Бенджамин със скиорската си раница на рамо.

— Извинявай, татко — усмихна се доволен като видя Шарлот. Оливър му направи знак и Бенджамин, като не преставаше да се усмихва, наистина бързо изчезна. Когато Оли отново се наведе, за да целуне Шарлот, двамата се разсмяха.

— Следващия уикенд? — не преставаше да напира към нея с усмивка, но доста неотстъпчиво.

— Утре. — Тихо се засмя, докато определяше датата на тяхната сватба, която заради безразсъдството й едва не се провали.

— Обичам те — прошепна Оливър и чувстваше как нейното сърце бие до неговото и почти толкова силно.

— Аз също те обичам — прошепна в отговор тя и чуха, че децата тропат по стълбите нагоре, но като че ли това бе някъде в далечината. Смееха се и си говореха за това, каква добра новина ги чакаше тук, а в края на седмицата всичко вече щеше да бъде във вестниците.

Наистина беше така. Сватбата на Шарлот Симпсън и Оливър Уотсън премина весело и шумно и те заминаха с разрешението на продуцента й за една седмица на Хаваите. Фотографите, както очакваха, ги нападнаха още при връщането им и още на летището заснеха десетки кадри.

Чакаха ги Бенджамин и Алекс. Бенджамин възторжено им се усмихваше, а в прегръдките на баща си спеше здраво и доволно щастливият Алекс.

— Надявам се, че и нашето ще бъде толкова мил — прошепна Шарлот на Оливър, докато вървяха след Бенджамин към гардероба и Оливър с усмивка я прегърна. За това наистина не трябваше да се страхуват. Сега Оливър имаше всичко: живот, какъвто бе желал, и жена, която даваше на живота му смисъл. И знаеше, без никакви съмнения, че е най-щастливият човек на света.

— Готово ли е? — попита Бенджамин, който му помагаше за багажа. Когато бавно излизаха навън към тях притича някаква жена с възбуден вик:

— Не сте ли случайно… не сте ли Шарлот Симпсън?

— Не — поклати Шърли приветливо и с усмивка глава. — Казвам се Уотсън.

— А, така ли? — Жената с извинение се отдалечи. И тримата се разсмяха, а бебето продължаваше да спи. След това Оливър и Шарлот се завърнаха у дома при своите деца.