Даниел Стийл
Изгубена любов (14)

Глава четиринадесета

През юли Мели и Сам заминаха със Сара и нейния френски приятел за Европа и Оливър се пренесе отново в нюйоркското жилище. Сега, когато ги нямаше децата, нямаше смисъл всяка вечер да пътува. За него беше по-просто да стои до по-късно в службата и да се връща на Осемдесет и четвърта улица. Сега работеше повече заедно с Дафни, а в понеделник и петък редовно ходеха вечер да ядат спагети. Останалите три обикновени вечери тя прекарваше със своя приятел, за когото понякога разправяше на Оли.

— Защо вредиш сама на себе си така? — Ругаеше я често. — Ти би трябвало на твоите години да си се омъжила и да имаш някого, който би ти посвещавал повече време, отколкото тези три вечери в седмицата. Заслужаваш го, Дафни.

Но тя винаги само свиваше рамене със смях. Беше наистина доволна от това, което животът й предлагаше. Описваше своя приятел, като приказен мъж и не се интересуваше от другиго. Че е интелигентен, ласкав, великодушен човек и тя го обича. А тъй като не може да има деца, съпружеството не й изглежда така важно.

— Един ден ще съжаляваш за това.

Не беше съгласна. Такава подредба на нещата й беше удобна, въпреки че понякога приятелят й й липсваше.

— Не си мисля, Оли.

Оливър й призна, че се чувства самотен без децата. Липсват му разговорите вечер, липсва му компанията на Сара, с която беше свикнал за двадесет години.

Сега пътуваше само до Пърчъс, до Бенджамин и посещаваше своя баща. Санди цъфтеше пред очите му. Затова пък Бенджамин за пръв път в своя живот му изглеждаше побледнял. Не излизаше вече изобщо на слънце. Само работеше. Сега работеше на две места. Обслужваше бензиностанция и вечер събираше мръсните съдове. Мъчеше се да спести пари, за да може да иде Сандра в порядъчен родилен дом, за да има за наем за квартирата, където заедно живееха, а и да има нещо в наличност, когато бебето се роди. Всички предложения на Оливър за помощ Бенджамин отхвърляше.

— Това е сега моя грижа, татко, не твоя.

— Не бъди смешен. Още си дете. Би трябвало да седиш в училище и да се учиш и аз да се грижа за тебе.

Но животът преподаваше друг урок на Бенджамин — с каква жестока съдба трябва да се справи осемнадесетгодишен човек, който дори не е завършил средното училище, когато трябва сам да се грижи за семейство. Накрая Сандра трябваше да престане да ходи на работа, защото краката й бяха отекли като самуни и лекарят се страхуваше да не е токсична. И за това Бенджамин на обед тичаше вкъщи да се погрижи за обеда й, а докато готвеше, тя отпочиваше пред телевизора на дивана и не преставаше да се цупи, че сега на практика почти не го вижда. Връщаше се вкъщи винаги, когато можеше, но обикновено работеше чак до два сутринта. Оливър беше извън себе си от отчаяние, когато си помислеше за това. Непрестанно се опитваше да даде на Бенджамин пари, за да му облекчи проблемите, докато веднъж намери най-простото решение. Сега даваше парите на Сандра, която винаги с охота приемаше каквото и да й подложеше. Убеждаваше я поне да ходят при него вкъщи да се къпят в басейна, но Сандра никъде не искаше да ходи, а Бенджамин нямаше време. Бачкаше като вол.

„Прилича на своята майка“, си каза веднъж Оливър, докато попълваше чек за петстотин долара на Сандра, за да си купи всичко необходимо за детето. Сара не беше взела от него нито грош от момента, когато напусна. Живееше от малкото, което й остави баба й, защото не смяташе за правилно Оли да я издържа. Трябваше много да пести, така че децата все по-често съобщаваха, че не са могли да получат това или онова, докато са били при нея на посещение, защото „майка не може да си го позволи“. Но точно за такъв начин на живот Сара винаги е мечтала. Това, което в живота й е предлагал Оливър, за нея вече нямаше ни най-малко значение. Купища дрехи подари на Мели, а останалите остави в къщата в Пърчъс. Сега й бяха достатъчни джинси, фланелки и сандали. Бяха горди с Жан-Пиер, че пътуват по Европа без грош в джоба. Наистина Оливър получи няколко картички от времето, когато отпътуваха, но не му телефонираха нито веднъж. Никога не беше напълно сигурен къде точно се намират. От време на време това малко го изнервяше, защото Сара не му каза нищо друго, освен че ще бъдат при роднини на Жан-Пиер във Франция и в младежки общежития в останалите страни, които ще посетят. За децата това ще бъде определено нов опит, който не е задължително да им навреди. Оливър вярваше, че Сара добре ще се погрижи за тях. В края на краищата е тяхна майка, винаги е разчитал на нея, що се отнася до това. Само че когато всички отпътуваха, беше направо изцеден от самота. Вечер при завръщането си в празния дом чувстваше почти физическа болка. Аги излезе в отпуска през лятото и за жилището на Оливър се грижеше един път седмично фирма за комунални услуги. Оливър заключи къщата в Пърчъс и даде кучето на баща си. Поне Джордж ще има някаква компания. Когато веднъж в неделя следобед отиде с влака да го посети, беше разчувстван, защото завари баща си да се грижи с любов за градината на мъртвата си съпруга. Работата в градината винаги е ненавиждал, но сега смяташе за много важно розите, които тя толкова обичаше, да бъдат добре гледани.

— Как я караш, тате?

— Горе-долу добре. Тук е прекалено спокойно, особено когато не си някъде наблизо с децата. Ходим от време на време на вечеря с Маргарет, но когато трябва да подредя градината на майка ти, винаги съм много зает. — Доста време му отнемаше и изчисляването на данъците за нотариата, освен това искаше да джироса на децата на Оли някои акции, които останаха след Филис.

След прекарания с баща си следобед, Оли се връщаше вечерта с влака замислен и тъжен. Колата му беше на ремонт и не беше свикнал да пътува към къщи с влак. Удобно се настани в купето, взе в ръка книгата, която носеше със себе си, но мястото до него оставаше незаето още много гари. После на съседната седалка се настани млада, загоряла от слънцето жена, с дълга черна коса, която Оливър видя, като вдигна очи от книгата.

— Извинете, — извини се тя, когато го удари с чантата си. Явно носеше със себе си всичко необходимо за уикенда и нейната ракета за тенис, прикрепена към чантата, постоянно го удряше по краката, докато тя не помести чантата другаде. — Извинете, мъкна със себе си купища боклуци.

Увери я с кимване, че това изобщо не му пречи, и се върна към своята книга, докато тя извади някакъв ръкопис и започна да си води бележки. Оливър почувства няколко пъти върху себе си нейния поглед и когато я погледна накрая с усмивка, трябваше да признае, че е много привлекателна. От лицето, напръскано тук-там с лунички и което не изглеждаше на повече от двадесет и пет — двадесет и шест години, гледаха сини очи. Косите й бяха стегнати отзад и не личеше нито следа от грим.

— Харесва ли ви книгата? — го попита тя, когато спряха на следващата гара.

— Горе-долу. — Това беше бестселърът на лятото, който дори него успя да заинтригува, въпреки че обикновено не си падаше много по романите. Но го получи от Дафни, която го убеждаваше, че определено ще му хареса. — Собственият си ръкопис ли коригирате?

Беше любопитен що за птица е тя. Когато завъртя със смях глава, изведнъж му се стори малко по-стара. Сигурно е на тридесет години, но изглеждаше толкова младолика, че можеше да мине за приятелка на Мели. Говореше с дълбок приятелски глас и от очите й струеше интелигентност, когато му обясняваше какво чете и защо.

— Редакторка съм и книгата, която точно четете, излезе при нас. Затова ви попитах дали ви харесва. Живеете тук в околностите на града? — любопитно й бе какъв е Оливър, но може би се интересуваше от всеки. Държеше се непринудено и свободно и Оливър забеляза колко добре изглеждат раменете и ръцете й в летните дрехи.

— Преди живеех тук. Но сега живея в града. Поне през по-голямата част от времето.

Тя си помисли: „Това сигурно е някакъв неделен татко.“

— Посетихте децата?

Завъртя глава, забавлявайки се от откровеността на нейните въпроси.

— Не, баща си.

— Аз също. — Засмя се. — Точно повиваше с жена си бебето.

Допълни, че баща й е на шестдесет и три години и женен за трети път. Майка й отново се омъжила и живее в Лондон.

— Изглежда имате интересно семейство.

— Наистина, — озъби се тя. — Жената на баща ми е с четири години по-млада от мен. Баща ми никога не е губил много време.

Не му спомена, разбира се, че майка й се е омъжила за лорд Бронсън и за нея и разкошните й вечери в летните им замъци се клюкарства в цяла Европа. Но самата тя мечтаеше да избяга от всичко това и си намери нормална работа в Ню Йорк като всички останали. Не обичаше прекалено каймака на обществото, към който принадлежаха нейните родители.

— А вие с какво се занимавате?

Разсмя се. Прекалено весело е това момиче. Весело, честно, приятно и много привлекателно.

— Работя в рекламата.

В този момент я интересуваше дали е женен, но не го попита за това.

— Моят баща също — весело отвърна тя. — Може да го познавате, Робърт Таунсенд.

Аха, ето как е. Робърт Таунсенд беше един от най-важните хора в областта на рекламата.

— Да, срещал съм се с него. Но да го познавам, наистина, това не бих могъл да твърдя. — А след това реши да й се подстави. — Аз съм Оливър Уотсън.

Подаде му ръка и здраво я стисна.

— Мейгън Таунсенд.

Сложи настрани ръкописа и след това по целия останал път само си говореха. Приятен му беше разговорът с нея, така че напълно забрави бестселъра, а когато пристигнаха на гарата Грант Сентръл Стейшън в Ню Йорк, предложи да я закара до дома й.

Живееше ъгъла на Парк авеню и Шейсет и девета улица, само на петнадесет преки от неговото жилище и Оливър реши, след като тя слезе, че ще остави таксито да замине и ще тръгне към къщи пеша. Беше топла вечер, а Ню Йорк през лятото му харесваше. Градът беше почти празен, с изключение на малка група градски ентусиасти или неуморни бачкатори, какъвто беше сам той, и на шепа туристи.

Едва влезе вкъщи и зазвъни телефонът. Очакваше, че това вероятно ще е Дафни. Всъщност сега никой друг не телефонира, когато децата ги няма, само понякога баща му. Удиви се, когато чу гласа на жената, която току-що откара до дома й. Звънеше Мейгън Таунсенд.

— Здравейте, точно ми дойде някаква идея. Не бихте ли искали да се върнете на чашка и салата? Кой знае колко не умея да готвя, но това го мога. Само като идея… — изведнъж стана несигурна. Мина й през главата, че може би е женен, на неговата възраст повечето мъже са. Но после си помисли, че ако се е обадила на грешен адрес, той със сигурност умее да я поправи. Стори й се, че е напълно надежден мъж.

— Това би било наистина много приятно — това беше за него напълно ново преживяване да се остави да го свали чужда жена и да бъде поканен на неделна вечеря. Та нали дори не му дойде наум да я попита за телефонния й номер. Дафни е права, отвратително е изгубил тренинг. — Трябва ли да донеса нещо?

— Всичко е готово. Да кажем в осем?

— Отлично, — а после допълни — благодаря, че ми се обадихте.

— Май така не се постъпва в повечето случаи, — засмя се тя в телефонната слушалка, но беше ясно, че сегашното й държане изобщо не я смущава, така че Оливър напразно си задаваше въпроса, дали върши често подобни неща. — Животът е прекалено кратък и на мен ми хареса как разговаряхме във влака.

— На мен също.

А после реши, че ще го попита директно, за да не губи излишно време. Женените не са нейна територия, въпреки че заради някой обед от време на време няма да си блъска главата.

— Мимоходом, женен ли сте?

— Аз… — Не знаеше точно какво трябва да й отговори. Женен е, но не така, че това да има значение. Накрая избра истината. — Да… но от седем месеца вече не живеем заедно.

Неговият отговор вероятно я успокои.

— Когато за първи път ви видях днес, помислих си, че днес сте били на посещение при децата.

— Отпътуваха през лятото до Европа, поне две от тях. Другият работи в Порт Честър. — Не й каза, разбира се, че Бенджамин е на осемнадесет и че живее със своя бивша съученичка, че двамата са изхвърлени от училище и че чакат да им се роди дете.

— Довиждане до осем. — С усмивка затвори, доволна, че е постъпила точно така, както искаше. Оливър също беше доволен, когато след половин час тръгна на разходка обратно по Парк Авеню.

Имаше жилище на последния етаж с много хубава покривна градина. То беше в малък луксозен дом, за който Оливър правилно прецени, че принадлежи на кооперация. Това не беше никакво обикновено работещо момиче и Оливър добре съзнаваше, че Робърт Таунсенд не е само една от най-успешните фигури в рекламата, но и произхожда отгоре на всичко и от една от най-известните бостънски фамилии. А Мейгън своя произход не скри с нищо — от косите до пантофките си, от култивирания глас чак до скъпата копринена бяла риза, която в негова чест си беше облякла с джинсите. Оливър с удоволствие оценяваше нейните разпуснати коси, които се разстилаха по гърба и раменете й. Не беше само хубава, а направо чудесна и явно омагьосваше. Осъзна, че е леко гримирана, когато го въведе в просторната всекидневна, цялата в бяло и хром, с черно-бял мраморен под, на който под огромната стъклена маса като че ли небрежно бяха захвърлени две килимчета от кожа на зебра. Цяла една стена на стаята беше огледална, така че в нея да се отразява външния изглед, а в малката столова вече беше сервирано на стъклена масичка за двама. И само по джинси и копринена риза Мейгън изглеждаше много достойно.

— Това е прекрасно! — се любуваше Оливър на изгледа и тя го отведе на терасата, където му предложи джин с тоник.

— Това е единственото ми луксозно удоволствие. — Баща й й беше предложил още в началото на годината за тридесетия й рожден ден да й купи къща в града, но тя не се интересуваше от това. Обичаше своя апартамент, който й беше удобен като големина, а Оливър отлично разбра защо й харесва. — Прекарвам тук много време. Оставам тук и в повечето уикенди, заровена в ръкописи. — Непринудено се засмя и той също й се усмихна.

— Мога да си представя и по-лоша съдба. — А след това реши нейните правила на игра. Изведнаж поиска да научи колкото може повече за Мейгън Таунсенд. — А как я карате вие? Омъжена ли сте или разведена? Нямате ли някъде дузина деца? — въпреки че това изглеждаше наистина неправдоподобно. Цялото й поведение издаваше напълно свободна, от никого неограничавана жена.

— Винаги само и само свободна. И бездетна. Не обичам нито котки, нито кучета, нито птици. Нито женени мъже за любовници. — Двамата се засмяха, но неговата усмивка беше тъжна.

— С това изпадам от играта.

— Ще се върнете ли при своята жена? — разпитваше го, когато седнаха вън на бели кушетки марка „Браун Джордан“.

— Не, няма да се върна. — Погледна я в очите. Но не си призна, че това би сторил до неотдавна с радост. — Двамата се отправихме в напълно различни посоки в живота. Сега тя като студентка в Харвард подготвя докторат и се опитва да успее на литературния фронт.

— Това звучи чудно.

— Не толкова. — Все още не можеше да отстрани от гласа си следите от горчилка, когато говореше за Сара с чужди хора. — Даде предимство на Харвард пред мен и пред трите деца и ни заряза.

— Сигурно е бил хубав цирк.

— Беше.

— А продължава ли още? — Реагираше бързо и той имаше чувството, че тя проявяваше интерес да го опознае колкото може по-добре.

— Някога. Но в последно време вече е по-добре. Човек не може постоянно да се разкъсва от яд — засмя се тъжно. — Въпреки че ме държеше доста дълго. Постоянно ме залъгваше, че ще се върне. Но си мисля, че най-после разбрах тази комедия. Децата свикват… аз също… — Усмихна й се и след това изведнаж се разсмя. — Но трябва да ви призная, че това е моята първа среща след двадесет години. И затова може би моето държане ви изглежда малко допотопно.

— Вие не сте се срещали с никого от момента, когато тя си е отишла от вас? — това учуди Мейгън. Каква ли е била тази жена, която го е напуснала, със сигурност не е обикновена. Тя сама определено не би издържала доброволно без мъж повече от месец. Последния си любовник изрита преди три седмици, след удобни шест месеца, когато той непрекъснато циркулираше между нейното жилище под покрива и своя дом на Пето авеню в града. Иначе тя се движеше между самия каймак на бохема, но сега нещо я привличаше към Оливър, може би неговия вид, чар, а може би и това, че нейното шесто чувство й казваше колко е самотен. — Сериозно?

А той изведнаж си спомни за момичето, което беше голям запалянко по женската борба и отново се разсмя.

— Не, всъщност не казах пълната истина… Преди няколко месеца имах среща, но всичко свърши с пълно фиаско. За малко не ме излекува завинаги.

— Боже мой, Оливър, — засмя се и сложи на масата остатъка от джина с тоник. — Значи сте почти девствен.

— Би могло и така да се каже. — Смееше се, но едновременно с това се питаше, дали този път не се обвързва прекалено много. Седем месеца не се беше любил с никаква жена и кой знае как ще завърши, ако се опита. Седем месеца не беше мечтал за никого другиго, освен за Сара. А и двадесет години преди това също не бе спал с никоя друга. Не смяташе, че изневерява на своята жена, но това момиче изглеждаше, че е свикнало да вкара в леглото си всеки, когото реши. Изведнаж се почувства като малко момче, което би предпочело да избяга вкъщи възможно най-бързо, почти като Сам. Така че стана отново да се наслади на красивия изглед, докато Мейгън влезе вътре да приготви обещаната мешана салата.

— Предупредих ви, че не знам да готвя. Мешаната салата с яйца и аншоа е върхът на моето готварско умение. Иначе се придържам към пиците и китайската кухня от другата страна на улицата.

— Не мога да я дочакам. Обичам много всичко това. — Обичаше и нея, въпреки че малко го плашеше.

Седнаха да вечерят в нейната малка трапезария и си говореха за работата и Оливър постепенно престана да се чувства като на тръни, най-вече накрая, когато започна да го разпитва за децата и той се опита да й ги опише.

— За тях беше голям удар, когато майка им си отиде от тях, за мен също. Но си мисля, че постепенно се излекуват от това. — С изключение на Бенджамин, който се е забъркал със Сандра е голяма каша.

— А вие? Как понасяте вие това? — Струваше му се след хубавото френско бяло вино малко по-чувствена и той също се държеше по-свободно. Забавляваха се много по-непринудено, когато така разглеждаха живота през своята проста вечеря.

— Не знам. Даже не се замислям много над това. Гледам да си свърша работата и да се погрижа за децата. Вече доста време не съм се замислял за своите чувства. Може би това е добро знамение.

— Не ви ли липсва все още вашата жена? — Липсва ми, разбира се. Би било лудост, ако не ми липсваше след двадесет и две години. Осемнадесет години бяхме съпрузи и четири години преди това ходехме заедно. Това е дълъг период от живота на всеки човек. В моя случай — половината.

— Вие сте на четиридесет и четири? — Завъртя с усмивка глава. — Бих ви дала около тридесет и девет.

— А аз на вас двадесет и пет.

— Аз съм на тридесет. — Двамата се разсмяха.

— И как понасяте тридесетака? Наистина ли е такова гадно чувство? Сара беше ужасена, когато стана на тридесет, струваше й се, че целият й живот е отминал. А това беше дреболия в сравнение с това, когато беше на тридесет и девет… четиридесет… четиридесет и една… Мисля, че това беше последната капка. Паникьоса се, че никога нищо няма да докаже, преди наистина да остарее. Така че предпочете да избяга. Това беше глупост, защото, според мен, тя доказа много, въпреки че тя не мислеше така.

— С това никога не съм си блъскала главата, може би затова, че не съм омъжена и никакви деца не са ми висели на полата. Цял живот съм правила винаги само това, което съм искала, и сигурно бихте се отдалечили от правдата, ако ви изглеждам доста разглезена, — произнесе тя с палав поглед и той се засмя, уверен, че сигурно има право. Трябваше само да се огледа в скъпо обзаведеното жилище.

— Кажете ми, какво смятате за важно в живота? Имам пред вид какво наистина ви интересува?

„На мен самата“, без малко да извика, но след това реши да държи малко по-строго своята праволинейност.

— Може би на моята работа. На моята независимост. На собствения си живот, с който мога да разполагам според желанията си. Без желание деля всичко и не умея да приспособявам своя живот към очакванията на другите. Всеки човек има свои собствени правила на играта и аз обичам своите. Не знам защо човек би трябвало нещо да прави, би трябвало да се жени, да има деца, да се приспособява с определени навици. Аз се държа, както смятам за подходящо, а това ми харесва.

— Вие сте просто разглезена госпожичка, — констатира сухо, но в момента това не му пречеше.

— Майка ми винаги ми казваше, че не би трябвало да определям правилата на играта на друг човек. И аз никога не съм го правила. Винаги съм успявала да държа определена дистанция. Понякога в това се скрива сила на характера, а понякога и страшна слабост. Понякога това е било за мен и неизгодно, тъй като не мога да разбера защо хората толкова си усложняват живота. Човек трябва да прави в живота това, което желае, и нищо друго не е важно.

— А какво ще стане, ако при това наранява другите? — Тук Мейгън стъпваше на несигурна почва, но беше достатъчно интелигентна, за да разбере това.

— Човек понякога трябва да заплати тази цена. Това в живота не може да се избегне, но едновременно с това трябва да остане почтен сам към себе си, което понякога е по-важно.

— Може би такова е и мисленето на Сара. Обаче аз не съм съгласен с него. Понякога човек има повече задължения към останалите, отколкото сам към себе си, и трябва да стисне зъби и да направи това, което е добро за тях, въпреки че той плаща за това. — Точно в това се различава той от жена си, а вероятно и от Мейгън.

— Аз не чувствам задължение към никого, освен сама към себе си, и засега това ми стига. Затова и нямам деца и не смятам за нужно да се омъжвам, въпреки че вече съм на тридесет. Мисля, че точно за това говорим. До определени граници съм съгласна с вас. Когато човек има деца, има задължения главно към тях, а не само сам към себе си. А ако не иска да приеме това положение, не би трябвало да ги има. Всичко това засега не ме интересува и затова нямам деца. Вашата съпруга обаче ги е имала. Според моето мнение основната грешка, която е допуснала, е била преди всичко тази, че за вас се е оженила и е имала деца. — Забележката на Мейгън беше по-точна, отколкото самата тя разбираше, защото за голямо учудване на Оливър улучи философията на Сара точно в десетката.

— Изглежда всичко е моя грешка. За всичко съм я убеждавал. А след това… след двадесет години… изведнаж се върна към миналото, към това, което беше, когато се запознахме… и избяга…

— За това не можете да вините себе си. Тя също носи своя дял от отговорността. Нима сте я принуждавали към брака с насилие? Правили сте само това, което от своя гледна точка сте смятали за правилно. Не можете да приемате върху себе си отговорността в живота за държането на другите. — Тази напълно еманципирана жена не се привързваше към никого и нищо, но поне не го скриваше.

— Какво си мисли вашето семейство за начина ви на живот? — попита любопитно и Мейгън за момент се замисли дълбоко.

— Най-вероятно им лазя по нервите. Само че много отдавна са вдигнали ръце от мен. Татко прескача от един брак в друг и си прави нови и нови деца. С майка ми имаше две, с втората си жена — четири, и точно сега му се роди седмо бебе. Майка също постоянно се омъжва, но не мисли за нови деца, което всъщност е добре, защото в действителност никога не се е интересувала от тях. Тя е такава — майка с батерии. От седмата си година със сестра ми сме прекарали по-голямата част от времето в скъпи пансиони. Биха ни изпратили там и по-рано, ако в тези училища се съгласяха да ни вземат, само че по-малки деца не приемаха.

— Това е ужасно. — Оливър имаше ужасена физиономия, не можеше да си представи, че би могъл да отпрати децата. Та нали на седем години Сам беше съвсем малко момченце. — Нямаше ли това върху вас лошо влияние? — Още не беше доизрекъл своя въпрос и вече разбра колко е глупав. Вероятно има своите причини към никого и към нищо да не се привързва.

— Сигурно имаше. Например не ми се отдава да създавам това, което англичаните наричат постоянни връзки. Хората в моя живот идват и си отиват. Нищо друго не съм познавала и съм свикнала на това… с няколко изключения.

— Разбирате ли се добре със сестра си?

Спря и го погледна с особен поглед.

— Разбирахме се. Много добре. Беше единственият човек, на който можех да разчитам за всичко. Бяхме еднояйчни близначки, ако можете да си представите какво влече това след себе си. Нещо като двойни проблеми. С тази разлика, че тя беше моя истински антипод. Беше добра, ласкава, възпитана, почтена, винаги разговаряше на ниво и вярваше на всичко, каквото и който да й го кажеше. На двадесет и една се влюби в женен мъж. И тъй като той отказа да напусне своята жена, сестра ми се самоуби. — Когато Мейгън му до разправи тази история, Оливър прочете в нейните очи, че с това за нея се е променил целия свят.

— Това е тъжна история.

— Да. Никога обаче не съм имала такава приятелка, каквато беше тя. Тогава ми се струваше, че едната половина на моето аз е умряла. По-добрата половина. Тя въплътяваше всичко добро и мило, което аз никога няма да бъда.

— Не трябва да се осъждате така строго. — Говореше й с нежен глас, но неговото съчувствие само засилваше болката.

— Аз не се осъждам строго. Единствено съм сама към себе си почтена. Да бях на нейно място тази гадина бих убила, или бих убила неговата жена, но не бих убила себе си. — А след това допълни с помрачен поглед. — При аутопсията установиха, че е била в четвъртия месец. Никога не ми бе споменала ни дума. Аз бях тук в училище. А тя живееше с майка в Лондон. — Погледна го по-твърдо и го попита: — Ще пиете ли кафе?

— Да, благодаря. Чудна история. Не е за вярване какво може да се случи в живота на човека, какви трагедии, страсти и чудеса, моменти, които обръщат целия живот наопаки. Предполагаше, че Мейгън вероятно е била преди смъртта на сестра си съвсем друг човек, но това вече никога няма да разбере.

Когато влезе след Мейгън в кухнята, тя го погледна с приятелска усмивка.

— Изглежда си страшно добър човек, Оливър Уотсън. Обикновено нямам навик да изсипя на хората своя живот, със сигурност не и при първата среща.

— Оценявам вашето доверие. — Това много му помогна да я разбере.

Върнаха се на терасата, за да изпият омайно миришещата кафява течност, която Мейгън направи с еспресо машината. Когато след това се наслаждаваха заедно на прекрасната гледка, Мейгън седна близо до него. Разбра, че го предизвиква към нещо, за което още не е готов. За него беше прекалено бързо и все още се страхуваше какво ще стане, когато се приближи към друга жена, а не към Сара.

— Не бихте ли искали да отидем заедно на обед през седмицата?

— Естествено, с удоволствие. — Засмя се. Е така мил и несмел, а едновременно енергичен, почтен и ласкав. Въплътява точно това, от което през целия живот се беше страхувала и от което беше бягала. — Не бихте ли искали да останете с мен тук през нощта? — запита го без всякакви церемонии и то изненада със своя въпрос, точно когато оставяше чашата. Погледна я с момчешка усмивка, която беше толкова хубава.

— Ако кажа не, нали няма да смятате това за отказ? Не обичам да насилвам нещата. Заслужавате нещо по-добро. Аз също.

— Но аз не се интересувам от нищо друго. — Не можеше да я обвини в неискреност. Това беше една от малкото й добри черти.

— Но аз да. А вие също би трябвало, ако заедно спим само заради забавлението и след това си отидем всеки по своя път, какво ще получим? Какво ще ни даде това? Дори когато трябва да прекараме заедно една-единствена нощ, би било и за двама ни по-приятно, ако това би означавало нещо за нас.

— Вие всичко вземате прекалено на сериозно.

— Може би ще бъде много по-просто, ако ви кажа, че за мен още не е настъпил подходящия момент? Или може би ще ме смятате за келеш?

— Спомнете си, Оливър, какво ви казах. Трябва да играете според своите собствени правила. Вие имате собствени. И аз също имам своите. Хайде сега да се договорим за обяда, ако не сте прекалено разочарован, че съм ви се предложила сама…

Засмя се и отново се чувстваше добре. Явно е напълно свободна, достъпна и толерантна и така привлекателна, че с радост би се шамаросал, че не се хване за думата и не се полюби с нея веднага там, преди тя отново да размисли.

— Ще ви телефонирам утре. — Стана. Вече е време да тръгва. Преди да направи нещо, за което ще съжалява по-късно. — Благодаря за отличната вечеря.

— Заповядайте винаги, когато имате възможност. — Внимателно го наблюдаваше, когато заедно отиваха към вратата, а после го погледна в очите с поглед, който разбираха само малко мъже. Въпреки че с много от тях беше преспала, малцина я познаваха действително. — Оливър… благодаря ви… за всичко…

— Нищо не се е случило, само се тъпках, плямпах и се радвах на вашата компания. Определено няма за какво да ми благодарите.

— Благодаря ви, че сте такъв, какъвто сте… въпреки че може никога повече да не ми се обадите. — Беше свикнала на това, разбира се, главно след нощи, изпълнени със страст. Както вече му обясни, хората в нейния живот идваха и си отиваха. Беше свикнала с това. Но ако не я потънеше, малко би й липсвал.

— Бих казал, че ще се обадя. — А след тези думи се наведе, прегърна я и я целуна. Нейното тяло беше свежо и тръпнещо от желание, устните — предизвикващи, а той след раздялата със съпругата си не беше целувал нито една жена. Най-много му се искаше да се полюби с нея, но знаеше, че е време да си тръгне. Искаше всичко това да премисли още веднъж. Не може да приема лекомислено такава динамична жена.

— Лека нощ, — прошепна, а когато асансьорът дойде, Оливър я гледаше с усмивка в очите, докато не се затвори пред него вратата. Дълго стоя там, докато бавно се отправи обратно към своя дом и тракна зад себе си вратата. Върна се на терасата, където седна и започна да премисля за него… а също и за своята сестра, за която не беше споменавала на никого вече години, а след това тихо се разплака, без да знае защо в действителност плаче и заради кого от тях.