Даниел Стийл
Изгубена любов (4)

Глава четвърта

На Коледа преди обед не знаеха кое по-напред да захванат. Нагласяха трапезата, приготвяха пуйката, тъкмяха подаръците, отговаряха на телефонните обаждания от Чикаго и три пъти от старите Уотсън. Джордж се обаждаше, за да съобщи, че Филис не е напълно добре, но Оливър само махна пренебрежително с ръка, че баща му пак излишно се притеснява. Чакаха ги да дойдат за обяда, но те пристигнаха чак около два часа, препълнени с подаръци за всички; включително и за Агнес носеха кашмирен шал, а за Анди — грамадни кокали. Въпреки предупреждението на Джордж, Филис изглеждаше в отличия форма и страшно й отиваше новият пурпурночервен вълнен костюм, който си беше купила онзи ден, когато беше ходила с часове по магазините, докато нейният съпруг едва не умря от страх.

Раздаването и разопаковането на подаръците нямаше край, а Сара беше още като замаяна от смарагдовия пръстен, който получи от Оли още сутринта, когато седеше от ранни зори на масата в кухнята и я наблюдаваше как пълни пуйката. Тя пък му подари овчи кожух, няколко магнетофонни ролки, за които знаеше, че ще го зарадват, чорапи и други дреболии, както и черна, кожена работна чанта.

А той й даде на шега смешно малка червена ученическа чантичка, за да й напомни, че за него си беше останала все още „момиченце“, както и златен компас с надпис „Върни се бързо. Обичам те. Оли“, за да намери по-бързо пътя за къщи.

— Какво е това, татенце? — питаше Сам, когато Сара разопаковаше компаса, и той взе да го разглежда. — Да не се готвите с мама да ходите на лагер? Този компас, обаче, е шик!

— Майка ти също е шик дама. Хрумна ми, че може да й потрябва, ако случайно се заблуди. — И двамата се засмяха, а Сара протегна ръка и деликатно погали Оли. После нежно го целуна и заедно отидоха в кухнята, където Оливър й помагаше с разпределянето на пуйката на порции.

Обядът премина без всякакви емоции, като се изключи това, че по едно време Филис започна да се държи необичайно активно. При всеки удобен случай скачаше от стола, за да отнесе чиниите, които никъде не трябваше да се носят, или да донесе нещо без повод от кухнята, като подканяше всеки най-малко десет пъти да си вземе допълнително.

— Какво й става на баба? — питаше Сам, когато в един момент Филис побягна след Агнес, твърдо решена да й помогне. — Нали никога не е искала да помага в кухнята с особено желание.

Оливър също забеляза промяната, но си внушаваше, че просто нещо е излязла от равновесие. Направо искреше от енергия.

— Сигурно наистина иска просто да помогне на майка ти и на Агнес. Старите хора понякога изпитват такава потребност. Искат да покажат на всеки наяве, че още могат да бъдат полезни.

— Аха — кимна доволно Сам, но на останалите също не убягна нейното поведение. Мели загрижено погледна майка си, а Сара с глава й даде знак да не задава на глас неудобни въпроси. Веднага й стана ясно, че със свекървата нещо не беше наред.

Иначе всичко вървеше перфектно. Всеки си вземаше допълнително нови и нови порции, а когато Сара, Агнес и Филис отидоха да почистят кухнята, всички останали се настаниха уморени във всекидневната. Мелиса също отиде в кухнята отначало, но след малко се присъедини към мъжката компания на баща си, дядо си и двамата си братя.

Седна до дядо си Джордж и го погледна загрижено.

— Какво й е на баба? Изглежда ми страшно неспокойна.

— Понякога е доста развълнувана. Трудно се успокоява и по-добре е да се остави сама да се измори, освен ако не захване да върши някакви глупости. Всичко ли е наред там?

— Мисля, че да. Мотае се в кухнята. — Всъщност Филис не правеше нищо, само приказваше и пренасяше мръсните чинии от едно място на друго, без никакъв резултат. Сара и Агнес забелязваха всичко това без забележки, само накрая изпратиха Мели да си върви в стаята. Когато баба й чу да изговарят името й, запита с поглед, направо втренчен в своята единствена внучка:

— Какво, Мели също ли е тук? Така ми се искаше да я видя. Къде е?

Мелиса онемя от ужас, но майка й бързо й кимна да излезе навън. Тогава Мелиса, особено развълнувана, седна до дядо си в другата стая и искаше да разбере от него, какво всъщност става.

— Никога не бях я виждала толкова разсеяна.

— Сега е такава всеки момент — каза Джордж Уотсън и тъжно погледна сина си. Точно това се опитваше да обясни на Оли. Само че понякога Филис изглеждаше здрава като ряпа и сам той се питаше дали не си внушава за нея. Един ден Филис направо губеше контрол над себе си и на другия ден привидно беше отново наред, а понякога дори си менеше състоянието от час на час. Той беше изплашен и объркан от това. — Не знам какво й има, Мели. Бих дал всичко, за да разбера. Може би е от възрастта, но още не е толкова стара…

Когато след няколко минути в стаята влязоха Филис и Сара, баба им изглеждаше много по-спокойна. Настани се доволна в креслото и се заприказва с Бенджамин, който й разказа за своето кандидатстване в Харвард. Беше подал документи и за Принстън, за Станфордския университет на Западния бряг, за Брауновия университет, за Университета Дюк, и за Джорджтаун. Със своите отлични оценки и спортни възможности, можеше да избира от цялата скала престижни университети. Но все се надяваше, че ще го приемат в Харвард, а сега на това се надяваше и Сара. Щеше да е доволна, ако бяха заедно, в един университет. Ако това станеше, сигурно нямаше да й се сърди толкова, че се беше решила да напусне семейството с пет месеца по-рано от него. Оли дори й предлагаше да почака поне докато Бенджамин замине да следва, но вече беше решена нищо да не променя. Толкова години чакаше този момент, че сега не й се искаше да отлага дори и с час по-късно. Точно това предсказваше за нея Филис преди много години, но сега едва ли би си спомнила, а и едва ли би разбрала за какво става въпрос.

— Кога трябва да ти отговорят от тези учебни заведения? — запита Джордж Уотсън, очевидно горд със своя внук.

— Сигурно чак през април.

— Това ще бъде дълго чакане за момче на твоите години.

— Така е — усмихна се Бенджамин и с горд поглед погледна баща си. — Но татко иска напролет с мен да обиколи всички тези университети, още преди да пристигнат съобщенията. Повечето ги знам, само в университетите Дюк и Станфорд още не съм бил.

— Всичко това са разстояния! Все си мисля, обаче, че би трябвало да идеш в Принстън. Всички се усмихнаха, защото знаеха, че старото име на Принстън беше Университет на Джордж и възрастният Джордж Уотсън беше убеден, че никой не би следвало да ходи никъде другаде да се учи.

— Може би ще свърша там, ако не ме приемат в Харвард. Сигурно някога ще успееш да убедиш Мели да отиде там. — Мелиса само изръмжа и хвърли по него нагризана бисквита.

— Знаеш много добре, че искам да ида в Калифорнийския университет драматургия.

— Разбира се, само ако преди това не се омъжиш. — Обикновено казваше: „Ако преди това някой не те тръшне“, но сега пред родителите си не смееше. Тъкмо понастоящем имаше голяма любов с едно момче от неговия клас и въпреки, че Бенджамин не смяташе, че беше отишла „толкова далеч“, имаше съмнението, че се кани да го направи. Мели също откри неотдавна, че и той има ново гадже, красива блондинка със страхотна фигура, на име Сандра Картър.

Постепенно настъпи вечерта, и когато старите Уотсън си заминаха, Оливър погледна въпросително Сара. В последните тридесет минути беше тиха като пяна и той не се съмняваше, че обмисля как да проговори с децата. В действителност всички бяха така изморени, че може би беше по-добре да се изчака следващия ден, но главата на Сара беше пълна вече от толкова време, че предпочиташе да им го каже колкото се може по-бързо.

Бенджамин тъкмо се готвеше да я помоли за ключовете от колата, Мелиса пак бързаше да се обажда на приятелката си, а Сам се прозяваше като котарак, когато на вратата се появи Агнес.

— Сам вече трябва да спи. Ако желаете, ще го сложа сама, госпожа Уотсън. — Кухнята беше вече идеално почистена и Агнес с радост очакваше момента, когато щеше да си почине в своята стая с новия телевизор, който получи от Уотсън за Коледа.

— Ще го сложим да спи след малко. Трябва още да си поприказваме за нещо. Благодаря Ви, Агнес — усмихна й се Сара. Въпреки това Агнес постоя там още малко, тъй като я смая странното изражение в очите на нейната работодателка. Накрая само кимна с глава и като пожела на всички весела Коледа, отиде в стаята си. Сам погледна майка си с напълно уморени очи.

— За какво ще си приказваме?

— Мамо… не бих ли могъл… трябваше да ида някъде… — Бенджамин изглежда бързаше да изчезне и всеки момент поглеждаше новия си часовник, само че този път Сара завъртя отрицателно с глава.

— Бих желала да си тук. Искам нещо да ви кажа.

— Станало ли е нещо? — Бенджамин изгледаше объркан, а Мели, която вече беше побягнала по стълбите нагоре, ги погледна от високо, така че Сара трябваше да почака, докато се върнат всички и седнат до нея. Оливър си помести стола на другия край на стаята до камината и чакаше да чуе, как Сара щеше да обясни всичко на децата и каква щеше да е тяхната реакция.

— Не знам точно откъде да започна. — Изведнъж като че ли на Сара й липсваше въздух, като гледаше своя красив син, дъщеря си, която беше още почти дете и Сам, сънливо свит до нея на дивана. — Отдавна съм имала една мечта, която може сега да се сбъдне, но за никой от нас това няма да бъде лесно. Чака ни голяма промяна. Най-напред искам да знаете, колко ви обичам всички и колко сте важни за мен… Но знаете моето убеждение, което винаги съм ви го втълпявала, че човек никога не трябва да изневерява на себе си. — Стисна ръчичката на Сам и избягвайки очите на Оливър, продължи. — Всеки трябва да прави само това, което счита за правилно, дори и когато понякога това не е лесно. — Пое дълбоко въздух, а другите чакаха в гробна тишина, какво ще каже по-нататък. Бояха се от това, което щеше да им поднесе. Изведнъж им изглеждаше толкова сериозна, а Бенджамин забеляза как е пребледнял баща им. Ами ако се развеждаха? Или чакаха друго дете? Бебе нямаше да е най-лошото, но развод — това щеше да е катастрофа. Никой нямаше представа за какво ставаше дума.

— Отивам да уча — изрече Сара с въздишка.

— Какво? — изгледа я Мели недоверчиво.

— Къде? — попита Бенджамин.

— Защо? — искаше да знае Сам. Изглеждаше му глупаво. Та нали учението беше за децата, сам той нямаше вече търпение кога най-после ще завърши училище. Не можеше да разбере как някой, вече възрастен, можеше доброволно да се върне там. На нейната възраст той в никакъв случай нямаше да копнее за такова нещо. — Татко също ли ще иде да се учи?

Сара се усмихна, но Оливър не. Би било за всички по-лесно. Щяха да заминат всички в Кеймбридж. Само че там заминаваше само тя, сама, а те оставаха тук на сигурно и удобно място. Само тя имаше нужда да отплува от безопасния залив на техния живот в непознати води. Мисълта за това, обаче, повече я възбуждаше, отколкото ужасяваше. Някога щеше да им го обясни, но не и сега. Сега трябваше да знае какво щеше да означава това за тях. А щеше да означава много. Особено за Сам, които седеше там до нея и напрегнато я гледаше. Само като го видя и едва не й се пръсна сърцето. Но въпреки това знаеше, че трябва да замине.

— Не, баща ви не отива да учи. Само аз. След няколко седмици отивам в Харвард.

— В Харвард? — беше вцепенен Бенджамин. — Ти? И защо? — Не разбираше нищо. Как можеше да замине да учи в Бостън? После постепенно започна да схваща. Погледна очите на баща си и видя в тях самота, печал и болка, всичко, което майка му беше причинила, но и в нейните очи сега личеше безпокойство и тъга.

— Ще се връщам у дома винаги, когато е възможно. При вас ще бъде баща ви и Агнес, те ще се грижат за вас.

— Искаш да кажеш, че си отиваш от нас? — изправи се изведнъж до нея Сам, с очи, изцъклени от ужас. — И то за постоянно?

— Не, за постоянно не — отговори бързо Сара. — Само за определено време. Ще мога да си идвам вкъщи за уикендите и празниците. — Беше решила да им каже истината. Поне това им дължеше. — Програмата там е за две години.

— Две години? — заплака Сам, а другите замълчаха за малко, когато Сара се опита да го прегърне, но той се измъкна от ръцете й и побягна през стаята към баща си. — Ти заминаваш далеч от нас? Защо? Нима вече не ни обичаш?

Сара стана, за да го вземе в обятията си, но той я отблъсна и в очите й се появиха сълзи. Знаеше, че няма да е лесно, но не очакваше това. Въпреки, че изведнъж дълбоко съжаляваше, че причинява на всички такава болка, беше убедена, че в неин личен интерес беше да върви по избрания път.

— Разбира се, че те обичам, Сам… всички ви обичам… но трябва да направя това… заради себе си… — Тя се стараеше да я разбере Сам, но все едно той не я чуваше поради шумните ридания, а накрая избяга при Мели, която вече също плачеше, и се притисна в нея. Мели прегърна така здраво своето братче, като че ли ги заплашваше смъртна опасност и изгледа майка си с укорителен поглед.

— Защо, мамо? — Това бяха двете най-болезнени думи, които някога Сара беше чувала. Когато, обаче, потърси Оливър, за да й помогне, срещна само мълчание. И той беше така сломен, както техните деца.

— Твърде трудно ми е да го обясня. Мечтала съм за нещо такова вече много дълго.

— Заради татко ли го правиш? — попита Мели разплакана и продължи да държи Сам в обятията си. — Развеждате ли се?

— Не, разбира се, че не. Нищо такова. Имам нужда просто за известно време да се махна от тук, за да направя нещо и за себе си. — Не им каза, че й пречат, че при тях не може да постигне никакви самостоятелни творчески успехи. Това нямаше да е справедливо спрямо тях. Сега вече й беше ясно. Оливър беше прав, той винаги беше прав, но Сара знаеше, че и тя беше права. Щяха тук да преживеят някак си и без нея, а когато се върнеше при тях, щеше да бъде друг човек, по-добър. Ако останеше тук, това щеше да е нейната смърт. В това беше твърдо убедена.

— И какво пък, не можеш ли да се учиш тука? — попита Бенджамин с тих глас. Изглеждаше също разстроен, но вече беше твърде голям, за да плаче. Само я гледаше укорително, като че ли искаше да разбере какво всъщност става, понеже не вярваше, че им беше посочила истинската причина. Сигурно щяха да се развеждат и не искаха да го признаят пред децата. Но защо тогава не вземаше децата със себе си. Нямаше логика. Бенджамин само знаеше, че семейството им се разпада, обаче не схващаше защо. Искаше да вярва, че майка му е водена от добри чувства. Толкова я обичаше. Искаше да я разбере, но не можеше.

— Не мисля, че тук бих постигнала нещо, Бенджамин. Според мен Харвард би ми подхождал най-добре — усмихна се тъжно Сара, тъй като риданията на Сам я пробождаха в сърцето като физическа болка, но не смееше да се приближи до него нито с крачка. А когато на моменти се опитваше да го направи, Сам диво я отблъскваше с юмруци. Дори Оливър не се приближаваше до него. — Може наесен да се срещнем там, Бенджамин.

— Би било чудесно — усмихна се синът.

Никога не губеше доверие нито в нея, нито в това, което правеше, но в момента не можеше да дойде на себе си. Струваше му се, че целият му живот се беше сринал в развалини. Дори насън и през ум не му е минавало, че някой от неговите родители можеше да замине далеч от тях. Та нали родителите са затова, за да са постоянно тук… или може би не? И никога не си и помисляше, че ще замине точно тя. Както си седеше там в креслото и се опиташе да си съсредоточи мислите и да остане по възможност спокоен, като същевременно не изтърваше очи от баща си, който седеше на срещуположния край на стаята, накрая не издържа и скочи рязко, застана пред него, погледна го право в очите и атакува: — А какво мислиш за това ти, тате?

— Решението е на майка ти, момчето ми. Не можем да пречим на пътя й. И без това нямаме друг избор. Тя е убедена, че действува правилно и ние трябва да приемем нещата такива, каквито са. — Погледна Сара в очите и почувства, че нещо се беше променило. Сега вече не вредеше само на него, но и на децата, а това той никога нямаше да й прости, въпреки че знаеше, че няма да престане да я обича. — Ще ни е мъчно за тебе, Сари!

Хубостта на Коледа, смеха, традициите и подаръците, всичко това остана на заден план и изведнъж бе забравено. Това беше най-тежката вечер в техния живот, но можеше да бъде и по-лошо. Ами ако например на някого се случеше нещо. Та нали беше само за известно време, поне според нея. Някакви си две години. Но когато, обаче, Сара се опита да се приближи отново до Мели и Сам, беше й ясно, че за всички тях това време изглеждаше цяла вечност. Сам още повече се разрева, а Мели протегна ръка пред себе си, за да държи майка си на внушително разстояние. Гледаше еднакво злобно и двамата си родители.

— Мисля си, че ни лъжеш. Сигурно заминаваш завинаги и нямаш дори капка приличие да ни го признаеш откровено. Защо тогава не ни вземеш и нас със себе си?

— Защото не заминавам завинаги. А какво бихте правили вие в Кеймбридж? Бихте искали да изгубите тукашните си приятели ли? Или да започнете в ново училище? Или да живеете в мънички стаички, където ще пиша семинари и ще се уча за изпити? Бенджамин вече ще завършва, а ти Мели имаш само две години. Искате да напуснете всичко тук ли? А аз като уча, не бих могла да се грижа за вас. За вас би било много по-добре да бъдете тук вкъщи, в позната среда, с баща си и Аги, в училището, където с радост ходите и сред старите си другарчета.

— Ти просто плюеш на нас. — От очите на Мели искреше както злоба, така и болка, а стоновете на Сам нито за миг не стихваха. Мелиса се обърна към баща си: — Какво толкова лошо си й сторил, че ни третира така? — Мразеше ги вече и двамата завинаги. Докато светът съществува.

— Не си права, Мели. Баща ви няма нищо общо с това — застъпи се веднага Сара.

— Това просто не е нормално, да си събереш нещата просто ей така и да идеш да учиш. Особено за възрастен човек. Сигурно сме ти дошли до гуша, щом така от няма нищо искаш да изчезнеш.

Междувременно Мели се изправи, а Сам вече не ридаеше, а направо охкаше. Когато обърна към майка си личицето, набръчкано от плач, Сара не направи към него нито крачка. Вече не беше неин. Принадлежеше на тях.

Сам не можеше дори да говори нормално от напрежение.

— Ии… ииис… истина ли е? Ддддошли… сме тт… ти до гуша ли, мамо?

Тази мисъл едва не й изтръгна сърцето, а когато поклати отрицателно глава, сълзите бликаха от очите й и се стичаха по лицето й.

— Нее, това не е истина. Всички ви обичам с цялото си сърце… всички вас и баща ви. — Вече плачеше и тя, а Оливър се обърна с гръб към тях. Беше покосила семейството с един удар. После Оливър се насочи към Мели, за да поеме от нея Сам, който се притисна така към него, както преди години, когато беше мъничък.

— Всичко ще бъде наред, сине, ще видиш… ще се справим. — Той се наведе, за да целуне Мели, но тя се дръпна от него и побягна по стълбите е своята стая, като тръшна след себе си вратата. Когато след малко бавно се насочиха нагоре и Оливър със Сам, Сара остана сама с Бенджамин, който я гледаше все още опулено, и въпреки че знаеше, че правилно беше чул, не можеше да повярва на всичко това.

— Защо… мамо?

Синът й беше вече твърде голям и тя можеше открито да разговаря с него, а и винаги така правеше.

— Дори аз не знам точно. Само ми е ясно, че така не мога повече да живея, и затова ми се струва правилно. Нищо повече не мога да ти кажа. Бих искала да постигна нещо, нещо повече от това, което правя. Не само да разкарвам децата на училище и да чакам Сам да се върне вкъщи.

За момент на Бен му се струваше, че й беше омръзнало да бъде тяхна майка.

— А не можеше ли да почакаш? — Другите майки как чакаха.

— Не, толкова дълго не. Трябва веднага да се захвана с това. — Тя се изсекна, но сълзите й продължаваха да текат. Беше ужасно, че им причиняваше зло, но и те несъзнателно я нараняваха. Вече с години.

Бенджамин кимна и по всякакъв начин се мъчеше да я разбере. Той я обичаше и й желаеше най-хубавото, но дълбоко в душата си беше убеден, че това, което вършеше с тях, беше противно. Не можеше да си представи как можеше някой да напусне детето си. Никога не очакваше от нея нещо такова. Но това се случи и всичко се промени. Какво им оставаше? Нищо. Няколко приятели. Баща им, но той беше по цял ден на работа. И наетата госпожа, която им готвеше. Изведнъж му се прииска да дойде есента, за да се махне от тук. Ако можеше, щеше да изчезне и по-рано. Нямаше вече никакво семейство. Оставаха само няколко човека, с които трябваше да живее под една стряха. Беше по-лошо, отколкото да беше умряла, защото само от нея зависеше дали да остане с тях. И точно това, че не искаше да остане с тях, го болеше най-много. За какво му бяха тези приказки, че страшно ги обича! Ако наистина ги обичаше, щеше да остане, само че тя заминаваше. Това говореше красноречиво. Отначало Бенджамин гледаше надолу към краката си, а после вдигна очи отново към Сара, и понеже се срамуваше от своите мисли, искаше му се колкото се може по-бързо да се изпари от къщи. Винаги й се доверяваше. Дори повече, отколкото на баща си, а сега изведнъж да им скрои такъв номер! От няма нищо. На него, на Мели, на Сам, а дори и на баща им. За това му беше много мъчно, но какво можеше да направи?

— Не се сърди… но бих желал да те помоля… мислиш ли, че татко ще има нещо против, ако за малко взема колата?

— Мисля, че не — кимна Сара с глава и се замисли, какво ли в действителност си мислеше за това Бенджамин. Винаги й беше най-близък от всичките й деца. Като че ли вече губеше авторитета си. Тя му даде своите ключове. Веднага си представи какви щяха да изглеждат уикендите, като си дойдеше в бъдеще. Щяха да отвикнат от нея, нямаше да има вече за тях никакво значение. Каквото и да направеше, щеше да е сложно. — Наред ли е всичко с тебе? — притесняваше се за него Сара. Знаеше, че е дълбоко ранен, въпреки, че много не приказваше. А беше едва на седемнадесет години. Не й се искаше да се напие някъде и да тръгне с колата после обратно, или пък да извърши друга подобна глупост. — Къде ще ходиш толкова късно?

Вече минаваше десет часа вечерта навръх Коледа и тя не беше възхитена, че Бенджамин щеше някъде да се мотае по улиците.

— Ще ида само при приятеля си. След малко ще се върна.

— Добре — кимна Сара, а когато тръгваше, протегна се към него и го хвана за ръка. — Страшно те обичам… не забравяй това, моля те, никога… — Отново се разплака, но Бенджамин вече нямаше за какво да си говори с нея, даже и да искаше. Такава болка му беше причинила, на всички я беше причинила. Затова само кимна с глава, а след това грабна палтото и забърза навън. И само след малко беше напълно изчезнал. Когато хлопна след себе си входната врата, Сара изтръпна, но после бавно се отправи по стълбите към спалнята. Дочу, че Мели все още ридаеше в стаята си, но когато хвана дръжката на вратата, разбра, че е заключена. Откъм стаята на Сам нищо не се чуваше, но Сара не посмя да влезе при него, за да не го събуди. Влезе в своята стая, седна на леглото и се почувства, като че ли я беше прегазил локомотив. Чак след около час се появи и Оливър. Намери я да лежи в леглото, с очи, в които все още блестяха сълзи.

— Как е Сам?

Вече дори не беше погледнала там. Сега беше вече на Оливър, не принадлежеше на нея. Всички бяха негови. Спокойно можеше вече въобще да не е тук; и след това осъзна, че би било най-добре да замине колкото се може по-бързо. За всички щеше да е по-леко, като знаеха, че вече е заминала.

— Спи — отвърна Оливър и се отпусна с изтощена въздишка в креслото.

Беше много дълъг ден и безкрайна вечер и вече нямаше настроение повече да се занимава с нея. На всички беше унищожила живота, само заради своите капризи. Майка му беше права. Но сега беше след дъжд качулка. Хубаво се беше натопил в тази работа. Първият студен душ беше от Сам, с Мели също нямаше да е разходка в розова градина, а как ли щеше да е с Бенджамин. Беше забелязал израза на неговите очи. Въпреки, че беше по-голям, със своето решение Сара му беше нанесла хубав удар. — Не знам дали някога някой от тях ще дойде напълно на себе си.

— Не ми говори такива неща, и без това ми е зле.

— Дрън-дрън. Ако ти беше наистина зле, нямаше да заминеш. Никога вече няма да имат на никого доверие, даже и на мен. Какво си мислиш, че ще очакват от света вече, щом тяхната майка ги оставя в тинята? Как си представяш, че им се отразява това? Сега ще станат по-добри ли? Ще имат късмет, ако всичко свърши добре.

— Ами ако бях умряла?

— За тях това нямаше да е така лошо. И в такъв случай децата се чувстват изоставени, но поне нямаше да бъде от твоята собствена воля.

— Я го гледай ти! Намекваш, че съм най-лошата жена под слънцето ли? — В нея се пробуждаше злобата.

— Може би затова ти държа сметка, Сара. Нима наистина си такава? Ами ако наистина си себелюбив чешит, който може всички ни да ощети? Не е изключено, не смяташ ли?

— Сигурно. Това означава, че не искаш да се върна обратно ли?

— Не ми пъхай в устата това, което не съм казал.

Трудното беше в това, че винаги я искаше и винаги щеше да я желае, независимо от това, какво причиняваше на него и децата му. Но точно сега дълбоко в душата му го отблъскваше, защото им донесе страдание. Сам го беше хванал одеве така яко, като че ли се давеше и сигурно така по детски възприемаше нещата. Затова Оливър мислеше за Сара точно това, което беше казал. Искаше му се да знае, дали това нямаше да остави белег на всички до края на живота им. На Сам сигурно непременно, особено ако Сара не се върнеше повече никога при тях. Оливър не изключваше това, въпреки че Сара твърдеше точно обратното. Но той знаеше, че всичко за нея щеше да изглежда по друг начин, когато отново се върнеше в Харвард. В живота й щяха да навлязат нови хора, а Оливър с децата щяха да са твърде далече. Нито единият, нито другият имаха вече нещо сигурно.

— Мисля, че трябва да замина възможно най-скоро. За всички нас би било по-голямо бреме, ако остана тук още четиринадесет дни.

— Прави каквото искаш — отвърна Оливър и отиде да се съблече в банята. Вече не виждаше в нея близък човек. Независимо, че предишната нощ още се бяха любили, сега му се струваше като чужденка, която беше влязла в неговия дом и беше смачкала чувствата на неговите деца. — Кога искаш да тръгнеш? — попита той, когато се върна и седна на леглото.

— Най-вероятно след два дни. Трябва да уредя още някои неща.

— Сигурно би било добре да замина някъде с децата, за да не те гледат като заминаваш.

— Това е добра идея — погледна го тъжно тя, защото нямаше вече за какво да си говорят. Всичко вече си бяха казали — както думи на обвинение и покаяние, така и на извинение и оправдание.

— Нямам какво да кажа повече. — Особено след днешната вечер, когато беше свидетел на реакцията на своите деца. И въпреки това тя заминаваше.

— Нито пък аз — гледаше тъпо и уморено Сара.

Лежаха там в тъмното мълчаливи, докато в два часа през нощта Оливър най-после заспа. Сара, обаче, не затвори очи чак до съмване, когато чу, че Бенджамин се връща вкъщи. Този път мина без забележки. Той беше послушно момче и това беше удар за него. А щеше да бъде и по-тежко. Та нали беше още малко момче, мислеше си тя.

Само че през тази нощ той стана мъж и за него това беше неочаквано красиво преживяване. Родителите на Сандра бяха заминали някъде. За първи път Бенджамин изпита насладата на любовта. Като че ли смени една жена с друга; новата за тази, която загуби вечерта, преди няколко часа. За него беше особена сладко-горчива нощ с безкрайни приказки за това, което стана у тях и неговото мнение за това. Със Сандра си приказваха толкова хубаво, както с никой друг. След това отново се любиха, докато накрая си замина вкъщи и легна в леглото си, където размишляваше, какво означава за него новата му любов, какво — майка му и тогава, благодарение на Сандра, не преживяваше така трагично нейната загуба.

Сара лежеше и слушаше звуците в къщата, където всички спяха. Искаше й се да бъде една от тях. Само че вече не беше. Изведнъж се беше променила и нищо друго не й оставаше, освен да продължи в новия живот, който очакваше с вълнение, без оглед на това, какво беше сторила в техните сърца и в техния живот. Стана, когато още всички спяха и започна да си стяга багажа. Сложи необходимите неща в три куфара, и докато Оливър се събуди сутринта, беше готова с всичко. След като си взе душ и се облече, резервира си място за самолета. После телефонира до Кеймбридж на един хотел, където преди години живееше. Изведнъж реши да замине най-късно следобеда на същия ден.

— Къде се готвиш толкова рано сутринта? — Оливър беше изненадан, че вече е облечена, а той тепърва ставаше. Усещаше, че нещо се беше случило, докато той спеше.

— Още никъде. Заминавам днес вечерта. Ще кажа на децата, щом станат. Какво ще кажеш да ги заведеш някъде?

— Ще се опитам. Ще видя какво може да се направи.

По време на закуската съобщиха на децата, че Сара ще замине по-рано, отколкото трябваше, и че Оливър ще ги заведе на ски във Върмонт. Само Бенджамин се колебаеше. Оправдаваше се с това, че трябва през следващите дни да си подготви нещо за училище.

— Какво?! През коледните празници? — усъмни се Оливър и в главата му проблесна, че тук има пръст някакво момиче.

— За колко време отиваме?

— За три или четири дни.

Достатъчно време всички малко да се разсеят, доколкото това беше въобще възможно, за да се върнат отново у дома, където вече Сара нямаше да бъде. Нейното известие, че заминава същия ден малко ги разбуди от тъпото състояние, но след болката, която им беше причинила предишната вечер, вече нищо не можеше да ги изненада. Онемелият Бенджамин изглеждаше изморен и почти не се докосна до яденето. На Мели всички й бяха безразлични, а Сам не откъсваше очи от баща си, като че ли искаше да се убеди, че поне той ще остане тук и няма да ги напусне.

Накрая и Бенджамин се съгласи да замине с тях на Върмонт и така в четири часа следобед, още преди Сара да се насочи към летището, те тръгнаха от къщи. Сбогуването беше сърцераздирателно и Сам отново се разрева, когато оставяха майка му там сама. Агнес стоеше вцепенена на прага, а този път дори Бенджамин не можа да скрие сълзите си. Сара не успя да издаде нито звук от плач. Оливър само веднъж погледна в обратното огледало и сърцето му едва не се пръсна от скръб, когато я видя да стои пред къщата и да маха за последно сбогом. Мислеше си, че в края на краищата нямаше да навреди на децата му, ако го видеха да плаче. Нали и той чувстваше същата болка като тях. Погледна надолу към Сам и му се усмихна просълзено, а после го притисна към себе си.

— Е, хайде стига вече, приятелю, ще се справим, ще видиш. И майка ти също. — Още се виждаха сълзи в очите му, но вече се опитваше да ободри Сам и останалите деца с усмивка.

— Ще я видим ли някога?

Точно от това се боеше Оли. Сам вече не вярваше на нищо и не беше чудно. Даже Оливър не беше сигурен, дали вярва в нещо.

— Разбира се, че ще я видим. И ще дойде ден, когато няма така силно да го преживяваме. — Гласът му отново се заплете и Бенджамин също подсмърчаше отзад. Мели, която не проговори с никой от сутринта нито думичка, плачеше потопена в собствените си мисли.

Щеше да бъде чудно изпитание да представлява едновременно майка и баща за тях, да им предлага всичко това, което досега правеше главно тя… да ходи с тях на лекар… на родителски срещи… да им купува обувки… откъде щеше да има време за всичко това? Как щеше да се справи без нея? Но много по-важно беше, как щеше да живее без жената, която обичаше, без нейните милувки, без нейния живот, без нейната утеха и смях. По време на далечното пътуване до Върмонт никой не проговори чак до Масачузетс, където спряха, за да вечерят.

В това време Сара току-що долетя до Бостън и се насочи към Кеймбридж, за да започне също своя нов живот. Мечтания живот без тях.