Даниел Стийл
Изгубена любов (10)

Глава десета

Дафни се появи в канцеларията на Оливър на другия ден сутринта, малко след десет часа и на пръв поглед всичко й изглеждаше наред. Тя знаеше, че беше заминал в Бостън на посещение при Сара през уикенда.

— Е, и какво, как мина? — Обаче, още преди да доизрече въпроса си, видя отговора в неговите очи. Изглеждаше като пребито куче.

— Хич не ме питай.

— Съжалявам — каза тя и наистина съжаляваше както него, така и неговите деца.

— Аз също. Събра ли вече тези диапозитиви?

Дафни кимна положително и повече не се върнаха на тази тема до края. Работиха на един дъх чак до четири часа. Работата му помагаше да забрави.

Вечерта се прибра вкъщи чак в девет часа, а всяка следваща вечер все по-късно. Пускаха, всъщност, спешно реклама за един много важен клиент. За негово учудване, децата този път не му създаваха никакви проблеми.

Три седмици след първото посещение, Сара ги покани отново в Бостън, но Оливър вече не замина с тях. Вместо него, за Сам се грижеше Мели. Бенджамин не искаше да променя своите планове; вече имаше уговорка да ходи на ски с приятели.

И така в петък Оли се върна късно вечерта в абсолютно тихото и тъмно жилище, където я нямаше даже и Агнес. Тя си беше взела няколко дни отпуска и замина при сестра си в Ню Джърси. Оливър изпитваше особено чувство, мотаеше се самотен без тях, но до известна степен и си отдъхна. За тези три месеца, откакто Сара замина, не беше видял с тях нищо друго, освен проблеми, караници и притеснения, ден и нощ, час по час беше отговорен за всичко. И така, тичаше като преследван от Пърчъс до канцеларията си и от канцеларията до Пърчъс. Понякога дори се питаше, дали Дафни не беше права. Сигурно щеше да бъде по-лесно да се преместят в Ню Йорк, но още не беше убеден, че точно сега беше настъпил подходящият момент. Може би след година или две… Беше му странно така да си прави планове за бъдещето без нея. Неговият живот вече приличаше на безлюдна пустиня.

В събота Оливър излезе да вечеря навън с баща си, а в неделя следобед отидоха на свиждане на майка му. Погледът й беше обезсърчаващ и не говореше за нищо друго, освен за това, че иска да се върне у дома и да работи на своята градинка. Нямаше представа всъщност къде се намира, но от време на време нещо й просветваше.

— Как издържаш, тате? — искаше да знае Оливър, когато вечеряха заедно.

— Криво-ляво — помъчи се да се усмихне старецът. — Без нея ми е страшно тъжно.

— Разбирам те, тате — въздъхна Оли със съчувствена усмивка. Все още се учудваше на иронията на съдбата, която беше отнела и на двамата съпругите по едно и също време. Иронията на трагичната и безкрайно болезнена съдба.

— Ти поне можеш да си поговориш с децата.

— Би трябвало по-често и ти да идваш при тях. Сам винаги те очаква с нетърпение.

— Ами какво ще кажеш тогава за утре следобед?

Оливър обаче трябваше да признае, че сега децата бяха при майка си в Бостън.

В това време Мели предупреждаваше Сам да не говори много пред баща си за преживяното при майка им. Особено му напомняше да не вземе да спомене нещо за Жан-Пиер. Това беше приятел на Сара и в събота вечерта се беше отбил за малко, за да се запознае с тях. Мели тайно беше убедена, че той беше хвърлил око на майка им. Беше завършил във Франция и сега на двадесет и пет години продължаваше образованието си тук. Можеше да разсмее всеки с разнообразните си вицове, които извираха непрекъснато от главата му. За Сам той бе безгрешен, но Мели увери брат си, че на баща им нямаше да е приятно да слуша за него.

— Мислиш, че Жан-Пиер ходи с мама ли? — Както винаги, Сам заливаше всеки с купища въпроси, а и имаше чувството, че ги видя да се целуват в кухнята, когато беше отишъл там да си вземе кока-кола.

— Моля ти се, не ставай глупав — веднага отхвърли неговата теория Мели.

И двамата бяха много възхитени от това, че Сара им беше обещала да ги вземе някъде за пролетната ваканция.

— Къде ще ни заведеш? — питаше Сам.

— Не знам, ще видим.

Накрая Сара избра да прекарат една седмица на ски в Масачузетс, където трябваше да заминат с нея и трите й деца. Даже и Бенджамин беше съгласен с маршрута. Само че, пет дни преди тяхното заминаване телефонът в канцеларията на Оливър иззвъня. Обаждаха се от училището на Бенджамин. Съобщиха, че уж Бенджамин с месеци е бягал от училище и трябва да повтаря годината, затова искали баща му да знае, че от тук нататък неговия син го чакат само поправителни изпити.

— Какво!? Бенджамин? — слушаше Оливър, изваден напълно от равновесие. — Това не може да бъде. Та Бенджамин винаги е бил сред най-добрите ученици.

— Това вече отдавна не е така, господин Уотсън — обаждаше се по своя инициатива заместник-директорът. — От януари в училище почти не сме го видели и през този срок няма оценки по почти нито един предмет.

— А защо не ми съобщихте по-рано? Защо чакахте толкова дълго? — За Оливър това беше тежък удар. Беше ядосан на сина си, на себе си, на училището, но най-вече на Сара, която според него беше основната причина за всички тези страдания. А те, като че ли нямаха край.

— Цели три месеца Ви изпращахме по пощата съобщения, но Вие въобще не реагирахте на тях.

— Този калпазанин!… — Оливър веднага се сети какво беше станало. Очевидно Бенджамин беше унищожавал всяко известие, за да не може Оливър нищо да разбере. — И какво ще стане сега с неговото кандидатстване и университетите?

— Още не знам. Би трябвало да ги информираме. Не знам, досега беше винаги отличен ученик. Имаме предвид, че са налице смекчаващи обстоятелства. Може би, ако се включи в летния курс… и естествено зависи от бъдещия му успех. Особено важен ще бъде последният срок.

— Разбирам. — Оливър се стараеше със затворени очи да възприема всички тези новини. — Има ли още някакви проблеми в училище, които трябва да зная? — Той имаше чувството, че това още не беше всичко и изведнъж се уплаши от това, какво ли още щеше да научи.

— Разбира се някои неща не са от нашата компетентност…

— Какво искате да кажете?

— Става дума за момичето на Картърови. Струва ни се, че отчасти тя е източникът на Бенджаминовите затруднения. Тази година тя самата имаше проблеми вкъщи, когато се разпадна тяхното семейство… и категорично не е така добра ученичка, както беше Бенджамин. Мисля, че техните отношения се задълбочиха прекалено. Дори се говори, че тя искала въобще да напусне училището. Вече съобщихме на майка й, че Сандра няма да може да завърши със своя клас…

По дяволите!… Че нали беше забранил на Бенджамин да излиза навън. А той хубавецът си отсъствал от училище и се шляел някъде с някаква пикла, която щеше да повтаря класа!

— Ще се постарая да го оправя. Много бих Ви бил благодарен, ако може някак да се уредят нещата, че да не бъде застрашено кандидатстването на Бенджамин в университета… — Всеки момент сега трябваше да му отговорят от Харвард… Принстън… Йейл… А него го очакваха условно обучение и поправителни изпити!

— Може би, ако бихте могли да му отделите малко повече време вкъщи. Разбираме, че сигурно Ви е трудно, щом госпожа Уотсън не е у дома… — Тези думи бръкнаха в отворената рана; та нали по всякакъв начин се стараеше да прекара колкото се може повече време с децата. Но при това в ушите му отново звучеше укорът на Бенджамин: „И без това нито една вечер не се връщаш по-рано от девет…“

— Ще направя всичко, което е по силите ми. А днес вечерта ще си поговорим с него.

— Това ще е добре. А ние от наша страна ще Ви информираме постоянно за положението.

— Друг път, моля Ви, ми се обаждате в службата.

— Разбира се.

Оливър затвори телефона и за момент остана без дъх, с клюмнала глава. А след това, понеже нищо по-добро не му хрумна, завъртя до Бостън на Сара. За късмет нея я нямаше. И без това вече не беше нейна работа. Беше плюла на тях. Това беше сега само негова грижа.

Следобед си тръгна от службата в четири часа, така че у дома си беше преди шест. Успя да стигне дори още преди Бенджамин да прекрачи входната врата. В ръцете носеше книги, лицето му излъчваше самолюбива усмивка, разбира се, докато баща му не го изуми и не го смаза със студен поглед.

— Бенджамин, ела веднага при мен, моля те.

— Какво има? — Момчето прочете от лицето на баща си, че нещо е станало, но още не предполагаше, какво го очаква. Когато влезе вътре, още на вратата Оливър му шибна звучен шамар. За първи път Оливър вдигаше ръка на свое дете, може би, освен едно напляскване на Бенджамин, когато беше на четири годинки и беше пъхнал вилица в електрическия контакт. Тогава Оливър искаше Бенджамин да си извлече поука от това, а и този път беше воден от същия стремеж. Но най-много в тази Оливърова проява се отразяваше чувството за вина и безсилие. Гръмнат, Бенджамин почти залитна, изчерви се в лицето, след което, без да пророни нито дума, седна, а в това време Оливър затвори вратата. Сега вече на Бенджамин му беше ясно, че баща му е разбрал истината, въпреки че сигурно не цялата. И можеше да си представи, какво щеше да последва.

— Извинявай… не исках… но се чувствам измамен. Днес ми се обади от твоето училище господин Янг… що за щуротии си извършил, по дяволите?

— Аз… не се сърди, тате… — гледаше Бенджамин отначало в пода, но после погледна баща си в лицето. — Просто не ми вървеше… сам не зная.

— Знаеш ли, че ще учиш условно? — Бенджамин кимна с глава. — Осъзнаваш ли, че може вече да не те приемат в никой реномиран университет? Или че ще загубиш за няма нищо годината, а в най-добрия случай ще ходиш на летен курс? И къде, по дяволите потънаха всички тези известия, които казаха, че са ми пращали?

— Аз ги изхвърлях. — Поне беше честен и както нещастно гледаше баща си, изглеждаше на десет години. — Мислех, че всичко ще наваксам и ти не трябваше никога да узнаеш за това.

Оливър крачеше из стаята насам-натам и накрая спря пред Бенджамин и втренчено го прониза с поглед.

— А какво ще кажеш за онова момиче? То какво общо има с това? Мисля, че се казваше Сандра Картър. — В действителност, отдавна го измъчваше подозрението, че гаджето на Бенджамин се отклонява от нормалните норми. Но дори и насън не му хрумваше, че ще стигнат толкова далеч. — Предполагам, че още спиш с нея? Колко дълго вече продължава това?

Бенджамин дълго гледаше надолу към земята и не отговаряше.

— Хайде, отговори ми, по дяволите! Какво става с нея? Янг ми каза, че иска да напусне училището. Що за момиче е това и защо досега не си ми я представил?

— Тя е чудесно момиче, тате — погледна го Бенджамин с упорит поглед. — Аз я обичам и тя има нужда от мен. — Предпочиташе да не отговаря на другите въпроси на баща си.

— Отлично. Значи веднага ще ви изхвърлят полуграмотни и двамата.

— Тя не е напуснала още училището… поне засега… само гдето животът й се обърка здравата… баща й напусна нейната майка и… но няма значение. Това е дълга история.

— По-леко да не се разплача. И твоята майка те напусна и така сте се търсили, че накрая се намерихте. Сега си гукате като две гугутки и се шляете за сметка на училището. И какво ще стане по-нататък? Нима искаш да прекараш живота си в някоя бензиностанция, а тя да разнася напитки в долнопробна кръчма? Имам други планове за теб, момче. За Бога, Бенджамин, имай поне шепа разум. — Толкова строго изражение на лицето Бенджамин никога не беше виждал у баща си; това беше видимият данък, който бяха събрали от Оливър последните три и половина месеца. — Искам да престанеш да ходиш с това момиче. И то веднага! Разбираш ли? Ако не ме послушаш, ще те изпратя в някое загубено военно училище. Няма да допусна да пропилееш живота си, само защото си бил нещастен, или защото всички сме изживели тежки моменти. Животът ще ти предложи още не само една примамка, момче. И според това, как ще се организираш, зависи дали нещо ще стане от теб или не.

Бенджамин беше същият твърдоглавец като баща си, че и още по-голям като майка си и само втренчи поглед в Оливър.

— Татко, аз ще си оправя бележките и няма да отсъствам от училище. Но няма да престана да ходя със Сандра — провъзгласи той.

— Ще видим дали няма да престанеш. Това е заповед, разбра ли?

Бенджамин се изправи и от неговите огненочервени коси и сини очи блеснаха светкавици.

— Аз няма да спра да ходя с нея. Бъди уверен. И с нищо няма да ме спреш. Дори ако трябва да напусна този дом.

— Това ли е последната ти дума по този проблем?

Бенджамин само кимна с глава.

— Добре. До края на учебната година нямаш право да излизаш нито една крачка навън, докато не постигнеш същия успех, както преди и докато не разбера от училище, че не си пропуснал дори и пет минути, ако ще и само за да идеш по нужда. И докато не си вземеш матурите и не те приемат в такъв университет, който ти подобава. И чак тогава ще видим какво ще правим със Сандра. — Те стояха там един срещу друг като два петела, и двамата не отстъпваха и се гледаха враждебно. — А сега изчезвай в своята стая. И те предупреждавам, Бенджамин, ще те контролирам ден и нощ, затова по-добре скъсай с това любовчийство. Ако е нужно, ще се обадя на майката на това момиче.

— Не виждам как ще стане това. Нея все я няма.

Оливър беше страшно нещастен от най-големия си син и изненадан от неговото упорство.

— Това ще е прекрасна госпожица.

— Може ли вече да си ходя?

— Моля, какво чакаш… — Малко преди младежът да изчезне зад вратата, добави с по-нежен тон: — Извинявай, че те ударих. За съжаление силите ми са към края си, а ти въобще не ми помагаш със своето глупаво поведение. — Бенджамин само кимна и побърза да излезе от стаята. Едва когато вратата хлопна, Оливър се свлече в креслото и усети, че цялото тяло го тресеше.

След седмица размишления, Оливър реши какво да направи, за да си помогне и спаси каквото може. Отиде да говори с директора на училището, и макар че отначало се колебаеха, накрая се съгласиха с Оливър. Ако успееше да уреди Бенджамин в друго подобно заведение, щяха да го пуснат. Това беше единственото, което можеше да направи. Въпреки, че отначало децата вероятно щяха да роптаят, можеше да се окаже накрая най-добрата рецепта за всички тях. Оливър изпрати за ваканцията и трите деца при Сара, включително и Бенджамин. Отначало той се дърпаше, но накрая Оливър го принуди. Заканваше му се по всякакъв начин и момчето ще не ще, замина с останалите. През седмицата, когато децата ги нямаше, Оливър опита в четири различни училища, докато накрая намери като по чудо едно, което беше готово да приеме Бенджамин. Взе решение, че колкото се може по-бързо ще се преместят в Ню Йорк, ще си вземат жилище под наем и ще запише децата в новите училища. По този начин щеше да откъсне Бенджамин от това момиче и от евентуални приятели, които можеше да го разсейват, а и той самият щеше да си бъде всяка вечер при тях още в шест часа. Точно това му препоръчваше Дафни още преди два месеца. Той непрекъснато се аргументираше, че поне в близките няколко години нямат намерение за подобно нещо. Сега се улови за тази идея поради безизходица.

И двете училища бяха съгласни с плана на Оливър; училището в Пърчъс дори го увери, че Бенджамин би могъл да завърши със своя клас, ако в оставащите два месеца на учебната година се старае в Ню Йорк, ако вземе всички изпити и благоволи да изкара летен курс в Пърчъс. По-добре не можеше и да бъде. Мели я приеха без проблеми в престижното девическо училище в Ъпър Ист Сайд, а Сам щяха да го вземат в лицея. Оливър се похвали самодоволно за това, колко бързо успя да уреди всичко. А последните два дни, преди завръщането на децата, заедно с Дафни едва не си изтъркаха подметките от тичане, докато намерят красиво жилище под наем при един банкер, който заминаваше временно със семейството си в Париж. Там имаше четири големи легла, голяма, перфектно уредена кухня, а зад нея прилична стая за Агнес. Оливър трябваше да дава цяло състояние за това жилище, но той беше на мнение, че тези пари щяха да се върнат един ден. Всичко това той успя да уреди за десет дни. Сега само оставаше да съобщи новината на децата, когато се върнеха от майка си.

След подписването на договора за наема, Оливър седеше заедно с Дафни във всекидневната и Дафни внимателно наблюдаваше Оливър. Само преди два месеца той нямаше желание и за най-малката промяна, а сега изведнъж толкова бързаше. Това беше от момента, в който разбра, че Сара няма да се върне.

— Мисля, че тази промяна ще се отрази добре на всички — неволно обясняваше Оливър, макар че нямаше защо.

— Напълно съм убедена. Как ли ще реагират децата на всичко това?

— Как ще реагират? Когато пътувах, нямаше как да контролирам Бенджамин. Кой знае, може би е трябвало да се преместим още по-рано, а да не чакаме. Ако стане така, че до юни нещата с Бенджамин не потръгнат, може завинаги да се върнем отново в Пърчъс и децата наесен да продължат в старите си училища.

Дафни се съгласи с него. Беше прав. Никъде не беше написано, че трябва да останат тук за постоянно и във всеки случай това беше добър опит да се избегне приближаващата се катастрофа, която беше надвиснала неудържимо в Пърчъс над Бенджамин.

— Само дано да не се окаже, че е твърде рязка промяната за тях.

— Искаш да кажеш, че съм сбъркал? — Нервно й се усмихна, тъй като същия въпрос си задаваше сам, но същевременно беше горд за всичко, което беше свършил, откакто децата заминаха във ваканция при майка си. Боеше се от мига, когато трябваше да им го каже, но в същото време с нетърпение го очакваше. Щеше да бъде вълнуващ, нов живот за тях, независимо от причините, които принудиха Оливър към тази стъпка. А би трябвало да бъде най-добрият изход за Бенджаминовите проблеми.

— Мисля, че взе правилно решение, разбира се. Въпросът е, дали това ще помогне. Проблемът е, че децата трябва да се приспособяват пак към нещо напълно ново.

— А може би най-после към нещо полезно. — Оливър се разхождаше из всекидневната. Жилището беше хубаво и децата сигурно щяха да харесат своите стаи, особено Мелиса. Домът беше на 84-та Източна улица, цялата изпълнена с редици от дървета и само два комплекса ги деляха от Сентръл Парк. Нищо по-добро не можеше и да си мечтае Оливър, още когато реши да търси жилище в големия град. — Какво ще кажеш, Дафни? Наистина ли мислиш, че съм сбъркал? — Изведнъж го обхвана чувство на страх да каже за това на децата. Ами ако започнат пак да се инатят? Обаче още от самото начало той беше сигурен, че постъпва правилно.

— Съвсем не мисля, че си сбъркал, напротив, убедена съм, че ще бъде чудесно. Само не очаквай, че ще скачат от радост. Отначало малко ще ги смаеш, дори и да им го нарисуваш с най-красиви багри. Дай им малко време и ще свикнат.

— Знам. Същото си го мисля и аз.

Такава бурна реакция, обаче, каквато настана, въобще не очакваше. Подхвърли им го още на другия ден, щом пристигнаха от Сара. Беше ги посрещнал на летището, и както ги караше из града, им каза, че има за тях изненада, но не им издаде каква. През цялото време децата бяха весели, разказваха му, какво са правили и видели и колко хубаво им било с майка им на ски. Този път това не го нервираше. Истински се вълнуваше от мисълта, какви неща предстоеше да им покаже в Ню Йорк.

Когато потеглиха към града, Мелиса гадаеше:

— При Дафни ли отиваме, тате? — Оливър само заклати отрицателно глава. На сутринта беше казал всичко на Агнес, която се смая като чу, но се съгласи да тръгне с тях. Преместването в Ню Йорк не й пречеше, след като щеше да е отново с децата.

Най-после пристигнаха пред техния дом, където Оливър паркира. А когато се насочи вътре, децата ококориха любопитно очи.

— Кой живее тук, тате? — искаше да знае Сам, но Оли отново само поклати глава и се насочи към асансьора, където натисна копчето за седмия етаж. Портиерът от етажа веднага позна Оливър, когато ги пускаше вътре. Това сигурно бяха новите наематели от апартамент 7Н, и поради това не ги попита при кого отиват.

Оливър застана пред вратата на апартамента, позвъни, и когато никой не дойде, за да им отвори, само сви рамене, извади от джоба си ключ, отвори вратата и подкани децата да влязат. Само че те стояха там като заковани — с изумени погледи, пълни със съмнение да не би баща им да е обезумял.

— Е, хайде де, влезте.

— Чие е това жилище? — любопитстваше Мелиса и се боеше да прекрачи прага, затова пък Сам веднага се шмугна вътре и започна да оглежда около себе си. Там нямаше никой и той кимна на останалите също да влязат вътре.

Бенджамин първи се сети каква е работата, затова влезе в апартамента със загрижен вид. Затова пък Мели, увлечена от различните антични предмети, подвикваше от възхищение.

— Радвам се, че ти харесва тук, злато мое — усмихна се Оливър. — Всъщност това е нашето ново нюйоркско жилище. Какво ще кажете?

— Не е възможно! — извика развълнувано Мели. — А кога ще пътуваме тук, тате? — Никога още не бяха имали жилище в Ню Йорк. Сега Сам се замисли загрижено.

— Какво, през работните дни няма ли да се връщаш у дома, тате?

— Разбира се, че ще се връщам. Дори много по-рано, отколкото досега. Всъщност тук ще живеем всички чак до края на учебната година, а после отново ще се върнем тук през септември. — Оливър се опита да им го нарисува възможно най-романтично, но в техните очи се появи страх, когато разбраха за какво ставаше въпрос.

— Надявам се, не искаш да кажеш, че се местим тук? — уплаши се Мели. — А нашите приятели?

— Ще се виждате с тях през уикендите и през лятото. А ако тук не ни хареса, не е задължително да се върнем наесен. Но аз мисля, че си струва да опитаме.

— Все пак не мислиш сериозно, че сега трябва да сменям училището? — Мели не можеше да му повярва, затова той трябваше да играе с открити карти. Сам беше ужасен, а тя с плач се срути на стола. Само Бенджамин мълчаливо наблюдаваше баща си с леден поглед. Много добре знаеше, че всичко това беше повече заради него, затова не беше по-малко ядосан. Баща им нямаше право по този начин да маневрира с тях. Абсолютно никакво право! Не им ли стигаше, че майка им ги беше напуснала? Сега отгоре на всичко трябваше да сменят училища и да се местят някъде в Ню Йорк. Отново само промени.

— Е, какво ще кажете, деца? Приемете го като ново, вълнуващо преживяване.

— А какво ще стане с Аги? — Сам стана изведнъж още по-неспокоен. Не искаше да загуби повече никой друг, когото обичаше. Но баща му бързо го успокои.

— Аги ще дойде с нас.

— А Анди?

— И той също, ако се държи прилично, разбира се. Ако се опита да нагризе всички мебели тук, ще трябва да остане при дядо ви и ще го вземаме само за уикендите.

— Ще се държи прилично, обещавам ти. — Очите на Сам бяха като топки, но не заплака. — Може ли да видя моята стая?

— Разбира се, че може. — Оли се радваше, че поне Сам му сътрудничеше, щом като другите двама не му обръщаха внимание. Мелиса се правеше на дамата с камелиите, а Бенджамин гледаше огорчено през прозореца.

— Засега още всичко не е готово, но като си донесем някои неща, хубаво ще си заживеем тук. — Собственикът имаше двама синове и една дъщеря, така че две от стаите бяха обзаведени за момчета, а една от тях беше цялата в розово. Само че, Мелиса не отиде дори да я погледне. И при това тя беше два пъти по-голяма, отколкото нейната стая вкъщи и перфектно обзаведена с изтънчен вкус, на какъвто не беше свикнала въобще. Сам й викна, когато се връщаше във всекидневната:

— Чудесно е, Мели… розово… ще ти хареса…

— Все ми е едно. Никой не може да ме насили да живея тук. Аз ще си остана при Карол и Деби.

— В никакъв случай — процеди през зъби Оливър тихо, но категорично. — Ще дойдеш тук заедно с нас. Записах те в отлично училище. Зная, че смяната е сложна, но точно сега това е най-доброто решение. Повярвай ми, Мели, наистина.

Когато баща им се доизказа, Бенджамин рязко се обърна към тях.

— По-точно, иска да ви каже, че иска да ме държи строго под надзор и възможно най-далеч от Сандра. А как ще бъде през уикендите, татенце? И тогава ли ще ми я забраниш? — Той говореше обидено и злобно.

— Разбира се, че ти е забранена, докато не си оправиш успеха. Казах ти, че няма повече да ме правиш на луд. Почти всички шансове за приличен университет вече си пропилял.

— И какво от това! Хич не ме интересува!

— Но те интересуваше преди, когато подаваше документите, ако все още си спомняш.

— Много неща се промениха от тогава — измънка тихо Бенджамин и отново се обърна към прозореца.

— Е, какво, всички ли вече погледнаха, каквото ги интересува? — Въпреки всичко, Оливър се опитваше все още да поддържа весел тон, но единствено Сам беше склонен да му приглася.

— А има ли тук някакво дворче?

— Точно това не — разсмя се Оливър, — но през два квартала от тук се намира Сентръл Парк. И в най-лошия случай, такъв „двор“ би трябвало да ти стигне. — Сам кимна доволен. — Е, ще тръгваме ли вече?

Мелиса бързаше към вратата, а след нея бавно и замислено тръгна Бенджамин. До Пърчъс пътуваха мълчаливи, всеки потопен в собствените си мисли, единствено Сам се обаждаше за нещо.

Агнес беше приготвила вечерята вкъщи, а Сам й разказа за новото им жилище.

— Ще мога да си играя с топка в Сентръл Парк… а да знаеш каква хубава, голяма стая си имам… а тук ще се върнем чак през лятото като свършим училище. Как се наричаше новото ми училище, тате?

— Лицей.

— Лицей — повтори Сам и Аги, която внимателно го слушаше, наблюдаваше в същото време и другите две деца. Бенджамин и Мели мълчаха като риби през цялото време. — Кога ще се местим?

— Идната неделя.

При тези думи на Оливър, Мелиса зарови глава в ръцете си и избухна в плач. За това пък Бенджамин, след известно колебание, стана от масата, грабна от масичката в салона ключовете от колата, след което, без да пророни нито дума замина нанякъде. На Оливър не му остана нищо друго, освен да гледа безпомощно.

Мели тази вечер повече не излезе от стаята си, а когато Оливър хвана дръжката на вратата, беше заключено. Само Сам се радваше на преместването. Виждаше в него нови емоции. Оливър го настани в леглото и слезе долу, за да чака завръщането на Бенджамин. Трябваше сериозно да си поговори с него за високомерното му поведение.

Бенджамин се върна чак в два часа през нощта. Оливър не се отказа да го чака и колкото повече чакаше, толкова повече се притесняваше. Накрая чу спирачките на колата и докато вратата се отвори тихичко, Оливър вече чакаше и салона.

— Няма ли да си поговорим в кухнята? — настоя Оливър.

— А за какво?

— Мисля, че ще се намери в изобилие, щом си зает чак до два часа през нощта. Или да разбирам това така, че точно тъй си представяш комуникацията с мен по-нататък? — Оливър тръгна към кухнята първи, без да чака отговор. Взе два стола, но Бенджамин, който явно не желаеше този разтвор, доста се замисли, преди да седне.

— Какво се е случило, Бенджамин?

— Нищо, за което бих желал да говоря с теб.

Седяха един срещу друг като врагове.

— Защо си толкова лош с мен? Заради майка си ли? Още ли ме обвиняваш?

— Това си е твоя работа. Моето държание пък си е моя работа. Не обичам да ми диктуваш какво да правя. Вече съм твърде голям за такива неща.

— Сега си на седемнадесет години и още не си пълнолетен, колкото и да ти се иска да бъдеш. Затова не бива да нарушаваш всички правила, или рано, или късно ще си платиш за това. Не съществува живот без правила, независимо дали са ти по вкуса, или не. Точно затова, може би няма да влезеш и в университета.

— По дяволите университета! — Думите му изумиха Оливър.

— Какво означава това?

— Трябва да мисля за по-важни неща.

Отначало Оливър се питаше, да не би Бенджамин да беше пиян.

— За какви неща? За това момиче…? За Сандра Картър ли? На твоята възраст такива влюбвания не траят дълго, Бенджамин. А и дори да не е така при теб, ще трябва да почакаш за по-сериозно решение още доста време. Трябва да завършиш училище, да влезеш в университета, да си намериш работа и да печелиш, за да издържаш жена и деца. Чака те дълъг път и по-добре би било сега да не се отплесваш от него, ако не искаш, преди да се наканиш, да се забъркаш в някаква каша. — Бенджамин слушаше баща си, а после го погледна в очите и отсече:

— Аз с вас в Ню Йорк няма да отида и точка!

— Нямаш друг изход. Трябва да дойдеш. Освен през уикендите, този дом ще бъде затворен. А аз просто няма да ти разреша сам да живееш в него. И както добре знаеш, местим се заради теб, за да можеш да влезеш в нормалния път, докато не е станало късно и за да мога да прекарвам повече време заедно с вас.

— За това все едно вече си закъснял. А аз с вас няма да дойда.

— Защо не? — В помещението беше тихо като в гроб и Оливър напрегнато чакаше да чуе какво ще последва. Накрая момчето каза:

— Аз не мога да напусна Сандра.

— Защо не? Дори и ако ти разреша да я виждаш през уикендите?

— Нейната майка заминава за Калифорния и тя няма къде да живее.

— И какво, Сандра няма ли да замине с майка си?

— Твърде не се разбират. А баща си вече въобще не може да понася. Така че и с него не иска да живее във Филаделфия.

— А какво ще прави тогава?

— Ще напусне училище, ще си намери работа и ще остане тук. А аз не искам да я оставям сама. — За пръв път Бенджамин се разприказва за нея. Оливър слушаше с интерес, но от друга страна се ужасяваше от това, което чуваше. Сандра не му изглеждаше на момиче, с което човек да се забърква. Предвещаваше само неприятности. — Не бива да я напускам, татко.

— Нали и без това ще трябва да я оставиш наесен, като идеш в университета. Така че, би могъл още сега да приключиш, докато не е станал още по-голям проблем. — Бенджамин само се усмихна на иронията в неговите думи.

— Не мога да замина. — Изведнъж Оливър беше напълно объркан от неговата непоколебима твърдост.

— В университета, или в Ню Йорк? — Никога досега Оливър такъв не го познаваше.

— Нито едното, нито другото. — Бенджамин гледаше упорито и също така малко отчаяно.

— Но защо?

След по-дълга пауза, накрая синът погледна баща си в очите и реши да му каже цялата истина. Дълго време вече се бореше с нея сам. Щом баща му толкова държеше да знае за какво става въпрос, нека тогава да слуша.

— Защото тя е бременна.

— Боже мой на небесата… боже мой…! Защо не ми каза, по дяволите, веднага?

— Не знам… Не изглеждаше, че би желал да те занимавам с това… а и без друго то си е само моя грижа. — Младежът сведе глава под пълната тежест на проблемите, които лежаха върху него вече месеци наред като тежък камък.

— Поради това ли майка й я напуска и заминава за Калифорния?

— Ами горе-долу… Но така или иначе не се разбираха, а и майка й си намери нов приятел.

— А как реагира на това, че дъщеря й е бременна?

— Смята, че това си е само Сандрин проблем, а не неин. Посъветва я да направи аборт.

— И тя какво…? Ще направи ли?

Бенджамин поклати глава и откровено впи в баща си очи, от които искреше вяра в общопризнатите ценности, наследена от Оливър.

— Аз не бих й разрешил.

— За бога, Бенджамин… — Оливър стана и започна да крачи из кухнята. — Ти не би й разрешил? А защо не? Какво, по дяволите, може да захване седемнадесетгодишно момиче с бебе в ръце? Или иска да го остави за осиновяване?

Бенджамин отново поклати отрицателно глава.

— Не, казва, че иска да си го задържи.

— Бенджамин, моля те, бъди разумен. Така унищожаваш три живота едновременно, не само един. Склони я да направи аборт.

— Не е възможно.

— Защо?

— Вече е в четвъртия месец.

Оливър се свлече отново на стола.

— В такъв случай си загазил здравата. Не е чудно тогава, че бягаш от училище и изоставаш с учението. Но аз имам добра вест за теб. Заедно ще уредим тази беля. Ще дойдеш с нас следващата седмица в Ню Йорк на всяка цена.

— Нали вече ти обясних, тате? — скочи Бенджамин от стола с нервно движение. — Просто няма да я напусна. Остана сама и чака дете. Чака моето дете и аз държа на нея, а също и на бебето. — Изведнъж в очите му проблеснаха сълзи от умората и повече не искаше да се карат; и без това едва издържаше, а баща му усложняваше още повече нещата. — Тате, аз я обичам… моля те, не се бъркай в моите работи.

Бенджамин не му призна, че е искал ръката й, а тя му беше отказала, тъй като смяташе брака за глупост. Не искала да свърши един ден разведена като нейните родители.

Оливър пристъпи към Бенджамин и го обгърна около раменете.

— Трябва да направиш това, което е правилно… и за двамата. На никого няма да помогнеш, като прахосаш живота си. Къде живее сега Сандра? — На Оливър му хрумваха хиляди възможности, като например, че беше готов да й плати издръжката в „Майчин дом“.

— Пак там, но ще се мести в Порт Честър. Помагам й, за да може да си плати наема.

— Това е много благородно от твоя страна, но твърде скоро тя ще има нужда от много повече, отколкото това. Имаш ли въобще представа колко струва едно такова бебе? И колко ще платиш само за неговото раждане?

— А според тебе какво, тате? — беше огорчен Бенджамин. — Да направи аборт, защото това е по-евтино? Тя носи моето дете и аз чувствам същата любов към него, както и към нея. Няма да се откажа от нито един, можеш ли малко поне да го разбереш? И няма да се преместя в Ню Йорк. Ще си оправя успеха и тук, за това няма нужда никъде да ходя. Мога да живея и при нея, ако няма друг начин.

— Какво мога още да добавя? Сигурен ли си, че е в четвъртия месец? — Бенджамин кимна и Оливър с отчаяние констатира, че белята беше станала точно по времето, когато Сара замина, всички тогава бяха изгубили за известно време ума си, обаче лудостта на Бенджамин щеше да му държи влага за цял живот. — Ще даде ли Сандра детето за осиновяване?

Бенджамин отново завъртя отрицателно глава.

— Не, няма да го оставим за осиновяване, тате. Странно, винаги съм си мислел, че си против абортите. — Това беше точно попадение. Нали Оливър всеки път водеше борба, за да запази трите си деца, а сега изведнъж желаеше аборт за детето на сина си. Това, обаче, беше нещо съвсем различно.

— Обикновено съм против тях. Само че, сега това твое отношение ще ти унищожи живота, а ти си ми много по-скъп, отколкото някакво си бебе.

— Но нали това бебе е част от мен самия и част от теб и мама… и Сандра… и аз няма да позволя на никого да го убие.

— А как ще се погрижиш за него?

— Ще работя след училище, щом няма друг начин. Сандра също може да работи. Тя не иска нищо от мен. Просто сега се опитваме да намерим най-доброто решение на това, което стана. — Че това не беше най-доброто решение, сам той осъзнаваше добре.

— Откога знаеш за това? — Вече имаше обяснение защо в последните месеци Бенджамин беше все сериозен, държеше се докачливо и защо постоянно изчезваше някъде.

— Доста отдавна. Мисля, че от два месеца. Сандра отначало не беше сигурна, понеже обикновено не й идва навреме, но по-късно я принудих да иде в консултацията…

— Добре си направил. А сега какво? Имали лекарски надзор?

— Веднъж в месеца я водя на доктор. — Не беше за вярване… неговото първородно момченце… от него сега ще стане баща. — Това ми се струва, че е достатъчно, как мислиш? — отново стана загрижен Бенджамин.

— Засега да. Мислиш ли, че би желала да иде в „Майчин дом“? Там биха се погрижили за нея, а по-късно биха й помогнали да уреди всичко необходимо за бебето.

— Какво да уреди? — И гласа на Бенджамин се чувстваше подозрение.

— Това зависи от нея… и от теб… но това би било прилично място, където би живяла заедно с други момичета в същото положение като нея.

Бенджамин кимна. Това беше добра идея.

— Ще я питам.

— И кога трябва да се роди детето?

— В края на септември.

— Тогава вече ще си в университета.

— Може би.

Беше поредната дълга битка, от която и двамата бяха съвсем изтощени. Отдавна беше минало четири часа, след малко се съмваше, а двамата бяха съсипани от умора.

— Иди да спиш. Утре пак ще умуваме. — Нежно и със съжаление Оливър погали Бенджамин по рамото. — Много ми е мъчно, момчето ми. Мъчно ми е, че трябваше да се случи точно на тебе. Но нещо ще измислим.

— Благодаря, тате. — Нито един, обаче, нямаше вид, че вярва в това. Най-после, всеки със своите собствени мисли и проблеми, се отправиха нагоре да спят. Вратите от техните стаи се затвориха след двамата с тихо прихлопване.