Даниел Стийл
Изгубена любов (16)

Глава шестнадесета

Техния любовен роман пламна в най-горещите месеци на годината. Времето през август беше горещо и огнено като тяхната страстна любов. Сменяха неговото жилище с нейното и една нощ се любиха дори на терасата. За щастие, беше по-висока от останалите сгради наоколо.

С Дафни Оливър почти не се виждаше поради недостиг на време, но тя знаеше какво става с него и му стискаше палци. От очите му не изчезваше стъкления и занесен израз, беше непрекъснато като че ли не на себе си и Дафни само се надяваше, за негово собствено добро, че ще се налюби наистина до насита.

Веднъж Оливър и Мейгън отидоха заедно до Пърчъс, защото Оливър искаше да види Бенджамин и баща си, при когото Мейгън остана, докато Оливър не я взе на обратния път към града. До техния дом обаче не влязоха заедно. На Оливър не му беше приятна мисълта, че би взел Мейгън със себе си. Все още висяха във въздуха там много спомени за Сара.

Но същевременно си спомняше за нея вече рядко. Беше като полудял по Мейгън, по нейното любене, по нейното тяло. А след това един неделен следобед в адската горещина, докато ходеха из неговото жилище голи, позвъни телефонът. Оливър не можеше да си представи кой може да бъде. Може Дафни да иска да знае как се чувства, въпреки че сега го търси рядко. Уж да не го безпокои.

Когато Оливър вдигна слушалката, в ухото му се вряза пращенето на международна връзка, но след това сигналът се изгуби. Когато зазвъня отново, обади му се задокеанска централа, че с него иска да говори за негова сметка Сан Ремо. Почти нищо не се чуваше и Оливър се усмихна на Мейгън, която пред очите му се променяше. В един миг с тъга осъзна колко ще трябва да се ограничават. Децата се връщат вкъщи следващия уикенд.

— Ало? — Чу нещо в далечината. Струваше му се като плач, но вероятно се касаеше само за атмосферни смущения.

— Ало? — извика отново, а след това изведнаж чу плача на Мели, която отново и отново викаше само: — Татко…

— Мелиса ли е? Мелиса! Кажи нещо! — Само че тогава връзката отново се изгуби и след това чу пак Мелиса като ехо, но малко по-добре. — Какво има? Какво се е случило?

— … нещастие… — Боже мой, дано не е Сам… само не Сам… моля те… нито пък Сара…

— Не те чувам, момичето ми! Говори по-високо! — Очите му се напълниха със сълзи, докато стоеше там и чакаше, а Мейгън не го изпускаше от очи. Оливър съвсем беше забравил, че тя е там, само отчаяно се опитваше да разбере дъщеря си.

— … нещастие… смъртоносно… мама… — Боже, значи е Сара…

Изправи се, като че ли с това можеше да подобри връзката и закрещя по телефона с всичка сила. В Италия е полунощ.

— Какво се е случило с майка ти?

— … кола… караше… в Сан Ремо сме… Жан-Пиер…

— Мелиса, случило ли се е нещо с майка ти? — А Мейгън в този момент прочете от лицето му, че все още обича съпругата си, но това не беше чудно след двадесет години. Седеше там също като вкаменена от страх. Напомняше й телефона, който зазвъня при нея преди почти десет години… звънеше майка й… скъпа, ах, скъпа… става дума за Присила…

— На майка не се е случило нищо… — Сълзите му бликнаха по лицето, когато чу нейните думи.

— А Сам? Как е Сам?

— … Сам си счупи ръката… татко, беше ужасно… — А след това отново се разплака и той изобщо не я разбираше. Но дали е жив Сам… вероятно е жив, или не?… А също и Сара… и Мелиса телефонира… — Блъсна се в нас кола… челно… шофьорът е мъртъв… и две деца… и Жан-Пиер беше мъртъв на място… ах, татко… беше ужасно… — Боже мой… бедното момче… но поне децата са живи. Поне неговите, въпреки че другите не. Може би това е страшно егоистичен подход, но чувстваше дълбока благодарност, че е свършило така.

— А ти, моето момиче, наред ли си?… Не си ли ранена?

— Не, нищо ми няма…

— А къде е майка ти?

— В болницата… каза да ти телефонирам… трябва да се върнем до Франция за погребението… ще прилетим в петък.

— А на теб наистина ли нищо ти няма? Сигурна ли си? А майка ти ранена ли е?

— … само синина на окото… порязана… но иначе е добре… — Беше като игра на счупен телефон, но поне са живи, въпреки някоя и друга синина и счупване. Но бяха видели да умира любовникът на своята майка, а освен това и друг мъж и две деца. Само при мисълта за това се разтрепери.

— Не трябва ли да дойда за вас?

— … мисля, че не… ще останем при родителите на Жан-Пиер… връщаме се довечера… майка каза, че имаш номера.

— Да, имам. Ще ви телефонирам. Момичето ми… — Стоеше там със слушалката в разтрепераната ръка и сълзите му течаха — … много те обичам… кажи и на Сам колко много го обичам… а на майка си кажи, че много съжалявам.

Мели отново се разплака, но връзката след миг беше толкова лоша, че трябваше да прекратят разговора. Когато Оли оставяше слушалката, спря безкрайно потресените си очи на Мейгън. Докато говореше с дъщеря си, изобщо не схващаше, че Мейгън е в стаята.

— Как са те? — Мейгън стоеше пред него, прекрасна в своята голота, и му подаваше чаша с бренди.

— Надявам се, че не. Връзката беше отвратителна. Станала е катастрофа… няколко души са мъртви, ако съм разбрал добре. Приятелят на съпругата ми е умрял на място. Управлявал. В Сан Ремо.

— Господи, това е ужасно. — Седна до него и отпи малко бренди, до което той не беше се докоснал. — Децата добре ли са?

— Сам си е счупил ръката. На Мелиса не се е случило, смятам, изобщо нищо. Сара е понарязана, но иначе са, изглежда, наред. Сигурно е било ужасно. — А след това, все още потресен, погледна Мейгън. — Когато започна да говори, мислех… че Сам… или може би Сара… Радвам се, че не са били те, въпреки че знам, че е ужасно изобщо нещо такова да се изрече, особено когато се касае за смъртта на други хора.

— Знам. — Прегърна го с една ръка и го притисна към себе си.

Дълго седяха там, без да помръднат. Останаха тази нощ при него, в случай, че децата отново се обадят по телефона, и за първи път за цял месец не се любиха изобщо. Оливър не можеше да мисли за нищо друго, освен за децата си. След този шок започнаха двамата постепенно да разсъждават по-трезво. Когато децата се върнеха, щеше да настъпи краят на дивата идилия на Оливър и Мейгън. Оливър не можеше да се задържа по цяла нощ извън къщи и тя не можеше да остава през нощта при него в жилището им. Заради децата трябваше да се държат много по-внимателно. Въпреки че от една страна искаха да се насладят възможно най-много един на друг, докато са сами, от друга страна самата мисъл за това какво ще настъпи скоро, сама по себе си променяше ситуацията.

В четвъртък вечер и двамата бяха нервни и депресирани. Цялата нощ не затвориха очи, само се любиха и си говореха, и мечтаеха всичко да бъде другояче.

— Не бихме ли могли един хубав ден да се оженим? — предложи Оливър наполовина на шега, но тя го погледна с престорена уплаха.

— Не оглупявай. Това би било прекалено драстично решение, нали?

— Наистина ли така мислиш? — Никога не е познавал никого, който да прилича на нея, и за миг просто го очарова.

— За мен е решено, Оливър, аз за никого няма да се омъжвам. Не съм този тип, знаеш много добре.

— Но знаеш да стопляш отлична мусака.

— Тогава по-добре се ожени за бакалина, който ми я приготвя.

— Никога не съм го виждал, но определено не може да бъде така прекрасен като тебе.

— Говори сериозно. Какво ще правя с мъж с три деца?

Престори се, че заразсъждава сериозно над това и тя се разсмя.

— Няколко неща бих измислил…

— За това, слава Богу, не е необходим брак. — Преживяха заедно чудесен месец, но тя вече се държеше като че ли всичко е свършило. — Аз просто не се интересувам от нищо повече.

— Един ден може би ще се заинтересуваш.

— Ако е така, ще бъдеш първия, на когото ще се обадя. Честно.

— Сериозно?

— Толкова сериозно, колкото изобщо мога да приема тези неща. Още в началото ти казах, че не съм създадена за семеен живот. А ти не се нуждаеш от нова съпруга, която би изчезнала след голям цирк. Ти имаш нужда от прекрасна, интелигентна и влюбена красавица, която ще те носи на ръце, ще се грижи за децата ти и ще повива още дузина бебета.

— Ти имаш страшни идеи. Може би ме бъркаш със своя баща.

— Не напълно. Но аз определено не съм подходящо лекарство за твоите болежки, Оливър. Познавам сама себе си достатъчно добре, отчасти ставам за някои неща, отчасти не. По свой начин може би много приличам на твоята жена, само че точно от това ти не се нуждаеш. Признай си най-после това.

Би се радвал да узнае дали Мейгън не е права и дали не е намерил само по-ново и малко по-пикантно издание на Сара. Никога такова нещо не беше му дошло на ум, но не е изключено като възможност, въпреки че е депресиращо.

— А какво ще стане по-нататък?

— Ще се наслаждаваме един на друг толкова дълго, колкото е възможно, а когато за някой от нас стане прекалено комплицирано, ще си кажем с прегръдка и целувка за сбогом чао, беше много хубаво, благодаря.

— Нищо повече?

— Нищо повече.

— Не ми излизай с тези номера. В живота човек въпреки всичко се привързва към хората. Не мислиш ли, че когато сме прекарали целия месец за една всяка свободна минута, че сме се привързали един към друг?

— Със сигурност. Но не бъркай перфектния секс с голямата любов. Невинаги е едно и също. Харесваш ми, интересен си ми и не е изключено дори да те обичам. Само че когато децата се върнат, всичко ще бъде по-различно. За нас може би прекалено и когато това се случи, трябва просто да се примирим, защото животът продължава. Не можеш да се оставиш да те съсипят тези проблеми. Няма смисъл. — Казваше му това с такава невероятна непринуденост и естественост, както когато го свали във влака и му телефонира, за да дойде на вечеря. Докато човек се наслаждава, всичко е отлично, а когато забавлението свърши, достатъчно е да се отръска. Може би има право. Въобразяваше си, че почти се е влюбил в нея. Но може и тя да има право в това, че се е влюбил в действителност само в нейното тяло.

— Може би си права. Не знам.

Тази нощ отново се любиха, въпреки че този път не беше както преди, а на другия ден сутринта Мейгън се върна в своето жилище и заглади след себе си всички следи, които бяха останали в неговия дом от нея за последния месец. Прибра си гримовете, дезодоранта, хапчетата против евентуална мигрена, парфюма, кой го й купи, електрическите ролки, „Tampax“-а и няколкото дрехи, които имаше в неговия гардероб. Чувстваше се самотен, когато видя опразнените места. Напомни му болката при загубата на Сара. Защо винаги всичко трябва да свършва? Защо всичко се променя и продължава по друг начин? За него беше най-добре всичко да остане постоянно.

Жестоката действителност се прояви още по-чувствително и изразително, когато видя децата да слизат от самолета, а зад тях, последна, Сара. На лицето й още личеше душевно сътресение, каквото при нея никога не бе виждал, но също така тъга и самотност. Превръзка закриваше четиринадесетте шева на брадата й, в очите — със сини кръгове около тях — имаше нещастен поглед. Видно беше, че това за нея е по-голям удар, отколкото някога беше понасяла заради него. Сам, който също изглеждаше уплашен, беше с гипсирани ръка и рамо от върха на пръстите до шията, а с другата ръка държеше здраво майка си. Мелиса заплака веднага щом видя Оливър. След това му се хвърли с неконтролируем хлип в прегръдките и мит след това Оливър прегръщаше и Сам, който се притискаше към своя татко малко непохватно, защото му пречеше шинираната ръка.

А когато Оливър обърна поглед към жената, която преди беше негова съпруга, разбра за първи път колко е обичала този младеж, който загина в Сан Ремо.

— Съжалявам, Сара… много съжалявам… — Когато я видя така съсипана, като че ли изгуби къс от себе си. — Нуждаеш ли се от някаква помощ? — Завъртя само глава, а след това бавно се отправиха да вземат багажа. По пътя Мелиса разправяше за погребението. Жан-Пиер бил единствено дете и е било ужасно.

Оливър кимна и се опита да я утеши и след това над главичката на Сам погледна Сара.

— Не би ли искала да останеш в Пърчъс? Ние можем да живеем в града чак до уикенда на двадесет и четвърти септември, до Деня на труда.

Но тя само завъртя глава и се усмихна. Като че ли сега имаше в себе си повече спокойствие и мъдрост, въпреки че не изглеждаше по-стара.

— В понеделник започват занятията ми. Трябва да се връщам. Имам много работа. — Не му каза, че през лятото започна най-после да пише своя роман. — Но благодаря за предложението. Децата ще дойдат при мен за няколко седмици, когато бъда наред. — Направо се ужасяваше от това, че след връщането си в Кеймбридж ще трябва да събира вещите на Жан-Пиер. Изведнаж по-ясно осъзна какво му е било на Оливър, когато го напусна. Всъщност е било така, като че ли е умряла. Обичаше Жан-Пиер като син и приятел, като любовник и баща и можа да му предложи всичко, което не даваше на Оливър през последните години, най-вече заради това, че от нея Жан-Пиер нищо не искаше. Научи се от него на много неща, как трябва да се дава, обича… и умира…

Едва Сара предаде децата на грижите на Оливър и отлетя по-нататък до Бостън, а Оливър с тях тръгна към града с такси. Бяха тихи, смутени и възбудени. Разпитваше Сам дали го боли счупването и реши да го заведе и на американски лекар. Уговори среща при ортопед още същия ден следобед, а когато стигнаха там, ортопедът ги увери, че за ръката на Сам в Сан Ремо са се погрижили добре. Мели, с изсветлели през лятото коси, беше израсла и се разкрасила, въпреки преживяната травма.

Беше му отново толкова добре с тях, че изведнаж разбра колко му е било мъчно за тях, повече отколкото е допускал. В този миг се замисли и за своето лудо любовно приключение с Мейгън. На следващия ден се готвеха за уикенд в дома в Пърчъс и той покани в неделя Мейгън, за да я запознае със своите деца. Аги трябваше да се върне чак в понеделник. До тогава щяха да се грижат сами за себе си, доколкото можеха. Когато се върнаха в жилището, приготви на децата бъркани яйца и препечени филийки. А те постепенно му разказваха малко по малко какво са преживяли през лятото. До това нещастие се чувствали отлично. А докато ги слушаше, отново разбра, колко отдалечен е днес животът на Сара от неговия. Вече не беше дори сигурен, дали все още я обича.

Децата си легнаха веднага след вечерята, Сам заспиваше дори на масата. Събори го часовата разлика и освен това и двамата с Мели бяха изчерпани.

Оливър оправи завивките на Сам и внимателно подложи възглавница под ръката му, както ги посъветва лекарят. След това отиде да нагледа Мелиса, но тя тъкмо неразбиращо се мръщеше на тайнствения предмет в своите ръце, който беше намерила в своето легло.

— Какво е това? — Това беше дамска блузка, смачкана заедно със сутиен. На Оливър му замръзна изразът на лицето, когато ги видя в протегнатата ръка на Мелиса, а заедно с това го обгърна парфюмът на Мейгън. Напълно беше забравил, как я гонеше чак до стаята на Мели, където й смъкна дрехите и смеейки се весело двамата се затичаха към неговата стая, за да се полюбят отново във ваната.

— Покажи, не знам… — Какво да й каже? Трудно би могъл да започне да обяснява на своята шестнадесетгодишна дъщеря какво се е случило тук през последния месец. — Не е ли твое? — Опитваше се да създаде впечатление, че дори не предполага какво е това, а тя беше така младичка, че почти му повярва.

— Не, не е. — С такъв глас би могла да го мъмри съпруга. Чувстваше се като глупак от комедия на ситуациите, когато изведнаж се плесна по челото с думите:

— Вече се сетих откъде се е взело. Един уикенд тук остана да преспи Дафни, докато бях в Пърчъс. Нейното жилище го боядисваха по това време. — На Мелиса явно й падна камък от сърцето и веднага след това я целуна за лека нощ. Когато се прибра в своята стая, имаше чувството, че току-що е избегнал най-страшното наказание.

Късно вечерта се обади по телефона на Мейгън, за да й се оплаче колко тъгува за нея. Че не може да дочака неделята. На другия ден преди обед отпътува с двете деца за провинцията. Отвориха дома, който ги лъхна със спарена горещина, включиха климатичната уредба и отидоха да купят продукти. След обяда отидоха при бащата на Оливър да вземат Анди. Намериха дядото в отлична кондиция отново да се рови в градината на съпругата си, но този път му помагаше съседката Маргарет Портър. Беше с нови дрехи, а той с нов светлосин памучен блейзър, а когато Оли и децата се спряха, чуха ги, как се смеят. Оливър се радваше, че отново вижда баща си така доволен. Падна му поне един камък от сърцето. Когато Оливър се видя с него за последен път, непрекъснато го преследваше представата как баща му държи умиращата майка за ръката и как я целува за сбогом. На Оливър това едва не спука сърцето, но сега, след три месеца, Джордж изглеждаше много по-добре.

— Добре дошли вкъщи! — извика на децата и Маргарет веднага побърза навътре за лимонада и домашни курабии. Беше почти като в старите времена, само Сам похвали курабиите, че са още по-добри. Но Маргарет веднага с усмивка защити своята мъртва приятелка.

— Никога не съм познавала по-добра готвачка, отколкото беше твоята баба. И от никого не ми е бил по-вкусен лимоновия кекс със снежен крем, както от нея. — Мисълта за това предизвика усмивка на устните на Джордж и Оли се върна в спомените си от детските времена.

— Какво правиш, татко? — попита Оли, когато седнаха вън под стария бряст. Майка му и баща му никога не си направиха басейн и Джордж постоянно твърдеше, че не му липсва. Че когато им се прииска да поплуват, винаги могат да отидат да посетят децата в Пърчъс.

— Имахме много работа. Градинката изисква много време. А миналата седмица ходихме до Ню Йорк. Маргарет трябваше да си уреди нещо там. А също ходихме и на едно представление в театъра, което даваха до неотдавна на Бродуей. Наистина беше много добро. — Призна това с някакво удивление и погледна с усмивка към Маргарет, но вече не скриваше удивлението си и Оливър. Баща му от край време ходеше на театър с голямо нежелание. Джордж след това се загледа в Сам. — Къде ти се случи това, момче? — Сам заразказва за нещастието, Мелиса го допълваше и двамата старци само ужасено кършеха ръце, но бяха еднакво благодарни като Оливър, че децата са го преживели. — Поне и двамата сте разбрали какъв ценен дар е животът, — каза Джордж на младежите. — И колко кратък. Вашият приятел е бил едва на двадесет и пет години. Това е страшно нещастие… страшно… — Оли забеляза, че Джордж хвана Маргарет за ръката и му беше много интересно какво означава това. Миг след това Маргарет отведе децата вътре за нова лимонада и прясна порция курабии.

— Изглеждаш добре, тате, — забеляза Оливър с натъртване, когато децата се махнаха, тъй като в себе си се питаше дали затова не съществува някаква особена причина, още повече че изведнаж си спомни, как сам се забавляваше с Мейгън. Баща му вероятно кавалерства малко на своята съседка. В това няма нищо лошо. И двамата са над седемдесетте, самотни са и изискват от време на време малко приятелство и компания. Оливър добре знаеше колко самотен се чувства баща му без жена си.

— Добре съм, синко. Маргарет много добре се грижи за мене. Някога е била медицинска сестра, както вероятно знаеш. А мъжът й бил лекар.

— Спомням си.

— Бихме се радвали да ви поканим някога някъде на вечеря. Може би някъде в града. Маргарет от време на време с удоволствие пътува до Ню Йорк. Казва, че това я поддържа млада. Аз не съм сигурен дали наистина е така, но има повече енергия, отколкото коя да е от наполовина по-младите. Тя е момиче за чудо и приказ. — Оливър се засмя, че някой може да каже момиче на някоя жена, която е прехвърлила седемдесетте, но в края на краищата защо не. Но след това едва не падна от стола, когато баща му с палав израз на лицето се усмихна и заяви: — Следващия месец ще се женим, Оливър. Знам, че трудно ще разбереш това, но не сме вече от най-младите. Не знаем колко време ни остава. А не бихме искали това, което имаме още, да пропилеем. Мисля, че майка ти би ме разбрала.

— Какво ще правите? — Оливър се обърна в креслото и изблещи очи към баща си. — Майка е мъртва едва от три месеца и ти се жениш за вашата съседка? — Нима е полудял? Или е сенилен? Какво става с него? Как може изобщо да помисли изобщо за нещо такова? Такава гадост!

— Нима мислиш това сериозно? — Оливър посиня от нескрит яд.

— Мисля това напълно сериозно. Не ти ли се струва, че имам право на нещо повече, отколкото да седя тук сам в креслото? Или може би те обижда, че може и някой на нашата възраст също да има връзка, както наричате това ние младите? Бихме могли само да живеем заедно, но на мене ми се струва, че Маргарет заслужава да се оженя за нея като почтен човек.

— Като почтен човек дължиш на майка уважение към паметта й. Още не е изстинала в гроба! — Оливър скочи и замарширува напред-назад, но Джордж Уотсън само спокойно го наблюдаваше, докато Маргарет следеше действието от кухненския прозорец. Казваше на Джордж, че така ще стане, но той твърдеше, че имат право на собствен живот. Още не са мъртви, въпреки че скоро могат и да бъдат, а той не искаше да пропилява времето, което им остава. Освен това я обича, макар и по друг начин в сравнение с Филис.

— Паметта на твоята майка е свята за мен, Оливър. Но също така имам право на собствен живот. Също както и ти. И ти един хубав ден вероятно ще се ожениш отново. Не можеш през целия си живот само да скърбиш за Сара.

— Благодаря за съвета. — Това беше невъобразимо. Самият той още преди няколко седмици седеше вкъщи в аскетично безбрачие, докато неговия баща вече е имал вземане-даване със съседката. — Мисля, че би трябвало всичко още веднъж да премислиш.

— Всичко съм премислил. Ще се женим на четиринадесети и много би ни зарадвал, ако дойдеш с децата, разбира се, ако искаш.

— Изобщо не мисля. Надявам се, че ще се вразумиш накрая. — Но при тези думи Оливър не можеше да не забележи нежния и любящ поглед, който помежду си размениха баща му и Маргарет, когато Маргарет се върна при тях, за да донесе на Джордж сламената шапка, студена напитка и хапчетата за сърце, които вземаше всеки следобед.

Чак до отпътуването Оливър се държеше сковано и неотстъпчиво и бързаше децата да седнат в колата, въпреки това учтиво поблагодари на Маргарет и чак по средата на пътя към Пърчъс изведнаж осъзна, че са забравили Анди. Обади се по телефона на баща си след пристигането вкъщи, че ще си вземат кучето следващия уикенд.

— Не ми пречи. Всички тук го обичаме. — А след това бащата допълни: — Съжалявам, че те нервирах, Оливър. Знам как се чувстваш. Но опитай се да погледнеш и от моята страна. Тя е отлична жена.

— Желая ти всичко най-добро, тате, — процеди Оливър през стиснати зъби. — Но въпреки това си мисля, че прекалено много бързаш.

— Може би. Но всеки трябва да прави това, което смята за правилно. А на нашата възраст не ни остава много време. Поне не такова, което би стигнало за нещо. Никога не знаеш какво нещастие чака човека зад ъгъла.

— Толкова повече няма ни най-малка причина за бързане.

— Зависи от това от коя страна гледаш на това. Ще видим какво ще казваш, когато бъдеш на толкова, на колкото съм аз. — И когато Оливър оставяше слушалката, разбра, че най-много го възмущава мисълта за физическата любов между баща му и Маргарет. Сподели всички тези мисли по телефона тази вечер с Мейгън.

— Не бъди смешен. Нима си мислиш, че твоите сексуални желания ще умрат преди теб? Аз искрено се надявам, че не. Твоят баща има право и е джентълмен. Защо би трябвало да седи там сам? Ти имаш своя собствен живот, твоите деца също. И той има право на повече, отколкото само да прекарва сам остатъка от дните си в спомени за майка ти. Наистина ли не му желаеш нищо по-добро в живота? — Естествено, че му желаеше, а от друга страна пък не му желаеше, и възгледът на Мейгън по този въпрос го ядоса.

— С тебе ме може да се говори, също както и с него. Изглежда, че и двамата сме полудели на тема секс. — А след това й разказа как Мели е намерила нейните блуза и сутиен, но тя само се засмя на това.

— Добре си спомням за тази вечер, — отбеляза насмешливо.

— Аз също. Само да знаеш колко ми липсваш. Чувствам се като наркоман без дрога.

— Утре ще се налюбим набързо в басейна. — Потръпна само при мисълта, че децата може би са някъде наблизо. Всичко сега ще бъде значително по-сложно.

— Може би ще се наложи да почакаме до понеделник.

— Не разчитай на това. Все пак ние двамата нещо ще измислим. — Усмихваше се, докато оставяше слушалката и разсъждаваше дали Мейгън няма право що се отнася до неговия баща. Но не му се искаше да премисля това. Кой би си помислил, че баща му ще се жени на тези години. Самата мисъл за това е дразнеща.