Даниел Стийл
Изгубена любов (5)

Глава пета

Карането на ски им харесваше и след първите няколко дни всички постепенно взеха да идват на себе си, въпреки че не еднакво бързо. На Сам му се привиждаха още нощни призраци и макар, че сега лесно се разплакваше, имаше моменти и когато се усмихваше и с удоволствие се пързаляше с баща си. А Бенджамин дори взе участие в състезание по спускане, но всеки свободен момент използваше да телефонира на приятели, като че ли те можеха да решат проблемите му. Само Мели се държеше безприсъствено като дух и даже ските не я привличаха много. Сега тя беше единствената жена между тях и въпреки, че Оливър правеше всичко възможно да й вдигне настроението, въобще не му позволи да се приближи до нея. Като че ли не можеше да намери с тях общ език и единственият, с когото беше склонна да проговори, беше Сам, но и с него беше необикновено мълчалива.

Оливър непрекъснато беше ангажиран с тях. Трябваше да им взема ски назаем, да товари и разтоварва колата, да се грижи за прехранването на всички, вечер слагаше Сам да спи, наблюдаваше Мели, грижеше се да са добре облечени, така че е осем часа вечерта падаше от умора. Едва дочакваше да се навечерят, за да легне в леглото едновременно със Сам. Бяха с него в една стая и на два пъти Сам се напика в леглото, така че Оливър си осигури работа и през нощта, когато трябваше да сменя чаршафите, да обръща матраците и да набави чисти завивки. Сам страдаше емоционално като всички, макар че Оли от тичане нямаше време даже и да помисли за Сара. Едва през нощта копнееше по нея с цялото си сърце, а когато сутрин се пробуждаше, обхващаше го като огромна тежест болката от спомена за нея. Все едно, че беше мъртва; Оли не споменаваше нито дума за нея чак до третия ден от пребиваването им във Върмонт. После подхвърли нещо относно „мама“, но когато като по команда към него се обърнаха детските лица, посипани с явна тъга, веднага съжаляваше, че въобще беше заговорил за нея.

Тръгнаха си обратно на Нова година и от всички лъхаше по-добро настроение и крепко здраве. Едва когато пристигнаха вкъщи, над тях надвиснаха тъмни облаци. В къщи беше напълно тихо, дори и кучето спеше, а Агнес също я нямаше. Всички тайно се бяха надявали, че въпреки всичко Сара щеше да ги чака. Тя, обаче, беше отдавна далеч от дома, и макар че Оливър имаше телефонния номер на нейния хотел в Кеймбридж, не искаше да й се обажда още същата вечер. След вечерята, която Мели му помогна да приготви, сложи Сам да спи, а Бенджамин се готвеше да излиза някъде. Появи се в кухнята, когато вече другите седяха на масата и очевидно беше издокаран за среща.

— Ти си бързак — усмихна се Оли. Още не бяха разопаковали нещата. — Тя сигурно си струва, а?

— Само една приятелка… — ухили се безразлично Бенджамин. — Ще ми дадеш колата, тате, нали?

— Гледай да не се връщаш много късно, момче. И внимавай! Зад кормилото днес може да има доста пияни. — Беше доволен, че синът му бе внимателен и никога не сядаше зад волана, когато си пийнеше нещо. Неведнъж се беше случвало Бенджамин да се обади на приятелите си да го вземат, въпреки че беше изпил само една-две чаши бира. Това му беше набила Сара в главата, а и не само това. Всяко дете беше белязала със своите черти, а сега беше далеч и Оливър постоянно си мислеше, кога ли ще се върне у дома за този толкова обещаван уикенд. Беше заминала преди шест дни, но на него му се струваше цяла вечност.

Изпитваше странно чувство като си легна вечерта в спалнята сам. Дълго време се обръщаше на всички страни и не можеше да се отърве от спомените за Сара, също както и миналата седмица, макар че си внушаваше, че не мисли въобще за нея. Около полунощ запали нощната лампа и се опита да проучи някакви документи, които си беше донесъл от канцеларията вкъщи. Беше доволен от своя шеф, че му беше разрешил една седмица отпуска, въпреки че в последния момент подаде молба; истина беше, че сега Оливър се чувстваше в границите на възможното по-добре. Още не беше заспал, когато в един часа се върна Бенджамин и дойде до неговата врата, за да му пожелае лека нощ. Оливър беше оставил отворено, за да може да чува Сам. Бенджамин сложи ключовете от колата на масата, постоя за малко до баща си и тъжно го погледна.

— Сигурно за теб е беда, татко… Имам предвид като я няма мама.

Оливър кимна. Не знаеше какво да му отговори. За всички беше беда.

— Сигурно ще свикнем, а и тя скоро ще си дойде. — Не го казваше много убедително, но Бенджамин се съгласи. — Доста късно се връщаш, а утре си на училище.

— Знам… Забравих да погледна часа. Извинявай, тате.

След около час Оливър дочу, че Сам плаче и побърза да иде при него. Момчето спеше дълбоко. Изглежда беше извикало насън, тъй като беше изпотено, но след малко се успокои. В четири часа Оливър усети, че малкият се бе мушнал до него в леглото. Веднага се гушна в баща си; Оливър отначало искаше да го отнесе обратно в стаята му, но се радваше, че е до него, обърна се и задряма отново. След което баща и син заспаха спокойно чак до сутринта.

На другия ден още при закуската се обнови обичайната суматоха. Аги опече вафли със сланина, което беше предимно деликатес само за празници и то единствено при особени случаи. Като че ли чувстваше, че им беше нужно извънредно старание. На Сам приготви за училище, освен любимите му лакомства, и специална закуска. А Оли, когато се отправи на влака, изглеждаше необикновено съсипан и вън от равновесие. Колко време само мина, докато инструктира строго всички да не се шляят никъде и навреме да си напишат домашните. Дали Сара правеше това така? Кой знае? Докато там беше тя, всичко преминаваше под нейно наблюдение видимо спокойно и той тръгваше на работа в абсолютно настроение.

В службата го посрещна всекидневната работа, която се беше струпала значително за цяла седмица. Нямаше как да си тръгне преди седем часа вечерта, и докато се върна вкъщи, беше почти девет часа. Бенджамин беше някъде навън, Мели седеше до телефона и говореше с приятели, а Сам гледаше от леглото на баща си телевизия и хич не му идваше на ум да пише домашни, нито Аги го насилваше за това. Обясняваше на Оли, че не й се искаше да разстройва отново детето.

— Може ли да спя с тебе, тате?

— Не ли ти се струва, че вече трябва да спиш в своето собствено легло, синко? — Оливър се боеше, че това можеше да стане всекидневен навик.

— Само днес вечер… моля те… ще бъда послушен, обещавам.

— Много повече бих се радвал, ако си беше написал домашните — усмихна се Оли и се наведе, за да го целуне.

— Ами, аз забравих.

— Това ми е ясно — каза Оливър, свали си сакото и вратовръзката, положи чантата на бюрото и седна на леглото до Сам, любопитен дали Сара случайно не се беше обадила. Но не му стискаше да пита Сам. — Какво прави днес?

— Нищо особено. Когато се върнах у дома, Аги ми позволи да гледам телевизия. — И двамата знаеха добре, че при Сара такова нещо не можеше да стане в никакъв случай. Всичко тук без нея бързо се рушеше.

— Къде е Бенджамин?

— Някъде навън — отговори Сам без ни най-малък интерес.

— Това ми е ясно. — Трябваше да разговаря с Бенджамин. Нали му беше забранено да излиза през работните дни вечер навън, макар че вече щеше да бъде абитуриент. Беше едва на седемнадесет години и Оли нямаше намерение да го оставя да подивее без Сара. — Знаеш ли какво, приятелче? Днес можеш да спиш тук, но това ти е за последен път. Утре се връщаш в своето легло. Става ли?

— Става — усмихна се момчето, а Оливър загаси лампата.

— Отивам долу да хапна. А ти спи.

— Лека нощ, татко. — Сам изглеждаше щастлив, когато се разположи в Сарината половина на съпружеската спалня.

— Спи сладко… — Оливър още малко го гледаше през вратата и прошепна: — Любимо мое дете, — след което отиде да провери Мели. Тя беше примъкнала телефона в нейната стая, където всичко се търкаляше в абсолютен хаос — дрехи, книги, електрически уреди, обувки. Беше чудо, че тя самата се побираше все още там. Въпреки, че видя, че баща й я чака да свърши разговора, веднага затвори слушалката с учуден поглед.

— Желаеш ли нещо, тате?

— Да. Например някакъв поздрав и целувка от теб. Свърши ли с домашните?

— Здравей. Да, свърших. — Според тона на нейния глас, беше явно, че въпросът на баща й я бе раздразнил.

— Не искаш ли да ми правиш компания, докато вечерям?

Мелиса не беше много очарована, но въпреки това кимна с глава. Предпочиташе да се обади по телефона на приятелката си, но молбата на баща й този път й звучеше като непреклонна команда. Беше истина, че Оливър не обичаше да се храни сам и тя беше единствената в момента под ръка, като се изключеше Агнес.

— Добре. Веднага идвам след тебе долу.

Там го чакаше вечерята, която Агнес му беше оставила. Чинията беше във фурната, завита в алуминиево фолио, за да остане топло яденето. Когато Оливър свали фолиото, не намери под него нищо, което особено да го примами. Агнешките медальончета бяха преварени, печените картофи твърди, а гарнитурата развалена. Даже не миришеше на хубаво, така че изхвърли всичко на боклука и си опържи сам яйца. После си изстиска портокалов сок и зачака Мели да му прави компания. Накрая изгуби надежда и вече се беше наял, когато най-после тя се появи долу.

— Къде е Бенджамин? — Струваше му се, че Мели би трябвало да знае.

— Сигурно някъде с приятели — сви рамене тя.

— Делничен ден вечер? Какво е това за измишльотина?

Мелиса отново сви рамене и се засегна от това, че трябваше да става бавачка на брат си вместо нейния баща.

— Грижиш ли се поне малко за Сам, когато се прибереш вкъщи? — Най-много се боеше за Сам, особено, когато не можеше да се върне навреме. Момчето сега се нуждаеше и от още някой до себе си, освен само от Агнес.

— Имам много домашни, тате.

— Като гледам, много не ми се вярва при цялата тази бъркотия в твоята стая.

— Нали Сам вече е в леглото, или не е?

— Когато се върнах, още не спеше. Сега има нужда от теб, Мели. Всички имаме нужда от теб — усмихна й се Оливър. — Сега ти си единствената дама вкъщи, нали майка ти я няма.

Мелиса, обаче, никога не настояваше за подобна отговорност. Искаше да бъде свободна, да се вижда с приятели или поне да си говори с тях по телефона. Какво е виновна тя, че майка им ги напусна. Това стана заради него. Сигурно нещо й беше направил, въпреки, че още не знаеше точно какво. Иначе Сара вероятно никога не би заминала.

— Бих се радвал, ако обръщаш повече внимание на Сам. Да си приказваш с него, да му отделяш малко време и да му проверяваш домашните.

— Защо? Нали си има Агнес.

— Това не е едно и също. Мели, бъди добра към него. Винаги си го имала за свое дете. — Беше се загрижила за него дори онази вечер, когато Сара им съобщи, че заминава. А сега се държеше така, като че ли никой от тях не я интересуваше. Отдръпнала се беше от тях, също както Сара. Оливър се замисли дали и Бенджамин не реагира по същия начин. Все гледаше да изчезне от къщи, но на това трябваше да се сложи край. Изведнъж телефонът иззвъня и Оливър само тихо въздъхна, когато чу на другия край гласа на баща си. Нямаше вече сила дори и да разговаря по телефона. Вече минаваше десет часа и той с нетърпение бързаше да се изкъпе и да се мушне при Сам в спалнята. В службата имаше противен ден, а вкъщи също не беше удоволствие.

— Здравей, татко. Какво правиш?

— Аз съм добре. — Последва пауза и Оливър в това време наблюдаваше как Мелиса бърже се измъкна, докато той разговаряше с баща си. — Но майка ти не е.

— Как така? Болна ли е? — Оливър беше толкова изморен, че даже много не се изплаши.

— Това е дълга работа, момче — въздъхна стария, а Оливър чакаше да чуе по-нататък. — Днес следобед беше на изследване на мозъка.

— Боже господи… и защо?

— Напълно е побъркана… А миналата седмица, когато ви нямаше, дори се загуби. Този път наистина и паднала от някакви стълби и си навехна крака. — Оливър почувства, че го гризеше съвестта, гдето не се беше обадил от Върмонт, но и там имаше грижи до шията. — Извади късмет, че не си счупи крака или нещо по-лошо. Само че много по-лошо от това, което Джордж Уотсън разбра, не можеше и да бъде.

— Добре, татко, но заради навяхване на крака не се прави изследване на мозъка. Тогава какво й е? — Баща му изглежда беше объркан, но Оливър беше прекалено изморен за дълги приказки.

Последва отново пауза, след което старият Уотсън колебливо попита:

— Хрумна ми… дали не бих могъл да дойда сега при вас?

— Сега? — реагира Оливър потресен. — Какво става там татко?

— Само ми е нужно да си поговорим. Това е всичко. А съседката ни Маргарет Портър ще наблюдава майка ти. Много ми помогна, нейният съпруг имаше същите проблеми.

— Какви проблеми? За какво говориш? Какво установиха? — Оливър, който вече направо припадаше от умора, нямаше търпение като друг път.

— Не е никакъв тумор, нищо такова. Въпреки, че и в това се съмняваха. Виж какво… ако е много късно…

Очевидно имаше нужда да се изповяда на някого, а Оли нямаше сърце да му откаже.

— Добре, татко, тогава ела.

Той сложи вода за кафе, наля чашка за себе си и се замисли къде ли се губеше сега Бенджамин и кога ли щеше да се върне у дома. За учебен ден беше твърде късно вече и Оливър смяташе сериозно да се занимае с него. Най-напред, обаче, пристигна баща му — целият пребледнял и изморен. От Коледа насам беше видимо остарял с няколко години и Оливър си спомни, че баща му имаше слабо сърце. Дали въобще биваше да кара кола през нощта, но предпочиташе да не го пита, за да не го засегне.

— Заповядай, татко — покани го той в кухнята и същевременно се надяваше, че звънецът на вратата не беше събудил Сам. Джордж отказа да пие чисто кафе, но си взе чашка инстантно без кофеин. — Изглеждаш ми страшно уморен — отбеляза Оливър, като го наблюдаваше как бавно сядаше на стола. Може би не трябваше да го пуска да идва, но сигурно правилно беше отгатнал, че му беше нужно да си излее сърцето. Джордж бавно описа как бе преминало изследването на мозъка.

— Откриха й алцхаймерова болест, момчето ми. Според резултатите, мозъкът й бързо отслабва. Разбира се, напълно сигурни още не са, но поведението й в последно време потвърждава диагнозата.

— Това е шега — не можеше да повярва Оливър. — Трябва да се изследва отново.

— Няма никакъв смисъл. Знам, че са прави. Не можеш да си представиш какви ги вършеше в последно време. Загубва се, забравя и най-простите действия, които е правила цял живот, не може да телефонира, забравила е имената на приятелите ни. — Очите му се напълниха със сълзи. — А понякога и мен не може да познае. Не е сигурна дали съм аз или си ти. Миналата седмица колко пъти ме нарече „Оливър“, а когато се опитах да я поправя, беше като бясна. Взе да използва думи, които по-напред никога не излизаха от устата й. Понякога направо се срамувам да изляза с нея пред хората. Нарече „мръсна курва“ банковата чиновничка, която виждаме всяка седмица. Горката жена, едва не припадна. — Оливър неволно се усмихна. Но не беше въобще за смях, по-скоро беше за плач. Изведнъж Джордж объркано се огледа около себе си. — А къде е Сара, спи ли вече?

Оливър мислеше да го заблуди, че е излязла някъде навън за малко, но нямаше смисъл да крие от него истината. Все някога щеше да разбере. Изпитваше позор от това, че не беше успял да задържи жена си, като че ли всичко това беше изцяло по негова вина.

— Отиде, татко.

— Къде отиде? — не можеше да схване баща му. — Навън ли?

— Не, отиде да учи. В Харвард.

— Тя те е напуснала? — запита удивено Джордж. — Кога стана това? Та нали на Коледа още беше тук с вас… — Не можеше да повярва на собствените си уши, но после забеляза тъгата в очите на сина си и разбра всичко. — Боже, Оли… жал ми е… Откога знаеше за това?

— Каза ми преди около три седмици. Била подала молба есента за подготовка на докторат, но мисля, че това не е цялата истина. Твърдеше, че ще се върне, но аз не съм напълно сигурен. Заблуждаваше сама себе си, също както и нас. Още не знам какво трябва да си мисля. Ще изчакаме да видим какво ще стане.

— Как се държат децата?

— На пръв поглед го понасят почти добре. Миналата седмица ги водих на ски и това много им помогна. Затова не можах да ти се обадя. Сара замина на другия ден след Коледа. Но в действителност си мисля, че все още никой от нас не е дошъл на себе си от това сътресение. Мели обвинява за всичко мен. Сам има кошмари всяка нощ, а Бенджамин отгоре на всичко се уравновесява така, че ден и нощ се шляе с приятели. Аз дори не му се чудя. Може би, ако нещо такова се беше случило на мен в неговата възраст, щях да правя същото. — След признанието на Оливър, мислите им отново се върнаха на майка му. Нито един от тях не искаше да допусне, че можеше да я загубят. — Какво смяташ да правиш с майка?

— Не ми е ясно какво трябва да правя. Казаха ми, че ако така бързо се развива болестта, много скоро ще настъпи пълно малоумие. Постепенно няма да разпознава никого, дори и мен. — Струваше му се, че с всеки изминат ден, жена му все повече се отдалечава от него и затова лесно можеше да разбере болката на Оливър за загубата на Сара. Оливър беше млад и един ден все можеше да си намери друга жена. За него, обаче, Филис беше единствената жена, която беше обичал през целия си живот, и след четиридесет и седем години съвместен живот, трудно можеше да си представи, че би я загубил. Извади памучна кърпичка, за да се изсекне, и пое дълбоко въздух, преди да продължи. — Казаха, че може да трае половин или дори цяла година, но може и по-малко, когато няма да може вече нищо да възприема. Точно не знаят, но щом това се случи, казаха, че не може да остане повече вкъщи. Не знам какво да правя… — Тук гласът му се заплете и Оливър искрено го съжаляваше. Взе го за ръка. Не можеше да повярва, че така си приказваха за неговата собствена майка, за жената, която винаги искреше от интелигентност и енергия. Сега изгубваше от паметта си всичко, което някога умееше и с това почти вкарваше в гроба и неговия баща.

— Не трябва много да се впрягаш, тъй като и ти ще се разболееш.

— Това ми казва и Маргарет. Тя е тази съседка, за която ти разправях. Винаги беше страшно мила към нас. Нейният съпруг имаше алцхаймерова болест с години и накрая също трябваше да го даде в пансион. Тя самата получи две сърдечни кризи и не можеше да се грижи повече за него. Всичко продължи шест години и накрая през август миналата година той почина. — Джордж погледна нещастно сина си. — Оли… не мога да се примиря с мисълта, че я загубвам… че нищо не си спомня… като че ли я виждам къс по къс как умира и да знаеш как трудно се оправям сега с нея. А при това винаги е била така добросърдечна.

— На Бъдни вечер ми се видя малко развълнувана, но дори и насън не би ми дошло, че става дума за нещо толкова сериозно. Сигурно от грижи не обърнах внимание. С какво да ти помогна? — Животът беше отвратителен; така изведнъж човек да загуби едновременно и майка си, и жена си, а дори и дъщеря си, която едва му обелваше по някоя дума. Всички близки жени бързо изчезваха от неговия живот, но сега не беше удобен момент да мисли за себе си. Преди всичко тук сега беше баща му. — Какво мога да направя за теб, татко?

— Стига ми да си до мен.

Погледите им се срещнаха и както се гледаха взаимно в очите, Оливър почувства към него такава привързаност, каквато не си спомняше от години.

— Да знаеш, татко, колко те обичам! — Сега не се срамуваше да изрече тези думи, макар че преди няколко години те можеха да накарат стария Уотсън да се съмнява в тях. Когато Оливър беше по-млад, баща му беше доста строг към него. Но с течение на годините, стана все по-примирен, а сега особено имаше такава нужда от сина си, както от никой друг преди.

— Аз също много те обичам, сине. — Нито един не скриваше своите чувства и Джордж отново извади кърпичката си, когато чуха как тихичко се отвори и затвори външната врата. Оливър се обърна, за да извика Бенджамин, който вече се измъкваше нагоре по стълбите.

— Закъде бързаш, млади господине? Къде беше до единадесет и половина вечерта в делничен ден?

Бенджамин се обърна към баща си, целият зачервен от студ и притеснение, и когато видя там и дядо си, беше изумен.

— Навън с приятели… извинявай, тате. Не знаех, че ще имаш нещо против. Здравей, дядо. Какво правиш тук? Да не се е случило нещо?

— Баба ти не се чувства добре.

Оливър изведнъж стана строг и енергичен като преди. Като че ли бащината сърдечност му беше наляла нова енергия в жилите. Някой поне все още го ценеше.

— Знаеш много добре, че нямаш работа вечер навън, когато сутринта си на училище. Опитай още веднъж и няма да си покажеш носа навън цели две седмици. Ясно ли е, шампионе?

— Добре, добре, нали се извиних. — Оливър само кимна с глава. Струваше му се, че нещо става с момчето. Не беше нито пиян, нито издокаран, а като че ли целият беше се променил. Вече беше по-голям и не сядаше въобще на задника си. — Какво й е на баба?

Дядо му го погледна нещастно, а Оливър предпочете да го изпревари с отговора.

— Има някакви проблеми.

— Ще се оправи ли? — Бенджамин изведнъж изглеждаше като изплашено момченце. Сигурно не можеше да се примири с мисълта, че може да изгуби и някой друг. Тъй като гледаше страшно измъчено двамата мъже, Оливър го хвана за рамото.

— Разбира се, че ще се оправи. Дядо ти имаше нужда само малко да се ободри, това е всичко. Би могъл също да му обърнеш малко внимание, когато се отскубнеш от тези твои възлюбени приятелчета.

— Разбира се, дядо. Ще дойда при вас още този уикенд.

Момчето обичаше много дядо си, а и Джордж Уотсън беше луд по всички свои внуци. Понякога на Оливър се струваше, че ги обича повече, отколкото своя единствен син.

— Това би ни зарадвало много и двамата. — Той стана, изморен от старините си и тръгвайки, хвана момчето за ръката, като че ли искаше да си налее част от младостта му. — Благодаря ви и на двамата. Време е да тръгвам. Госпожа Портър сигурно също иска вече да се прибере. Остана у дома с баба ти.

Джордж се отправи бавно към външната врата, а Оливър и Бенджамин го изпратиха до колата.

— Ще се справиш ли, тате? — Оливър предпочиташе да го закара сам, но баща му показваше наяве, че от излишни грижи няма нужда. — Тогава поне се обади, щом пристигнеш вкъщи.

— Глупости! — отсече Джордж. — Та на мене нищо ми няма. Болна е майка ти, не аз. — Лицето му огнено омекна, когато притисна Оливър към себе си. — Благодаря ти, сине… за всичко… и много съжалявам за това, което ни се случи… — Погледна първо Бенджамин, а после и двамата. — Това със Сара… Ако нещо ви се наложи, обадете се. Когато баба ви стане малко по-добре, може да дойде някоя неделя и Сам. — Но от гласа му беше ясно, че много по-добре вече нямаше да бъде.

Двамата го наблюдаваха как стартира от улицата на главното платно и Оливър едва след това с въздишка тръгна към входната врата. Нищо не беше лесно. За никого. Когато погледна към Бенджамин, си мислеше какво ли вероятно става в живота на сина му, в който той нямаше вече никакъв дял.

— Къде ходиш сега постоянно, с кого се влачиш до среднощ? — Когато загасиха лампите долу и се качваха заедно нагоре, Оливър го наблюдаваше старателно.

— С приятели. Все от същата компания. — Само че, нещо в движението на неговата уста подсказа на Оливър, че го лъже.

— Много ми се иска да бъда убеден, че казваш истината.

— Защо говориш така? — изплашено попита Бенджамин.

— В тази работа има някакво момиче, нали така? — Оливър заби пирона по-точно, отколкото си мислеше. След като после Бенджамин с тиха усмивка отклони очите си от неговия поглед, всичко беше ясно.

— И така да е. Няма нищо сериозно.

Обаче беше сериозно. Твърде сериозно. Това беше неговият първи любовен пожар. Всеки свободен момент, който имаха заедно, прекарваха в леглото. Нейните родители почти не се задържаха вкъщи. И двамата ходеха на работа, а също така обичаха често да излизат навън и тъй като Сандра като най-малко дете беше все още у дома, имаха за себе си много свободно време и знаеха перфектно как да го използват. Сандра беше първата му голяма любов. Беше красиво момиче от тяхното училище. Ходеха заедно на часовете по химия и той й помагаше да не закъса. За разлика от него, нямаше много в главата си, но това не го интересуваше. Много по-важно беше, че тя го харесваше и той естествено беше упоен от приятното усещане на допира с нейното тяло. Харесваше у нея абсолютно всичко.

— Защо някой път не я доведеш? Познава ли я Мели? С удоволствие бих се запознал с нея.

— Хм… може би… някой път… Лека нощ, тате — измрънка Бенджамин и изчезна като пара в своята стая.

Оливър с усмивка се насочи към спалнята, където Сам вече беше заспал. В това време иззвъня телефонът. Оливър бързо го грабна и го отнесе в банята, като мъкнеше след себе си дванадесетметровия кабел, който си беше поръчала Сара, за да може да се обажда и от ваната. Обади се с тих глас. Очакваше, че ще бъде баща му. Обаче сърцето му спря. Беше Сара.

— Ало?

— Това ти ли си?

— Да.

— Как е при тебе, Сара?

— Добре. Днес си намерих квартира. Как са децата?

— Държат се. — Желаеше я още като й чу гласа, но в същото време я ненавиждаше, защото ги напусна. — Не ми е лесно.

Сара отмина с мълчание неговата забележка.

— Как прекарахте на ските?

— Отлично. Децата се наслаждаваха. — Искаше му се да добави, че без нея беше тъпо, но се въздържа. Въпреки, че се беше зарекъл никога да не я пита за това, накрая й зададе същия въпрос: — Кога ще се върнеш у дома?

— Та нали заминах само преди седмица. — Обещанията, че ще се връща всяка седмица, бяха отлетели. Той знаеше много добре, че това няма да стане, но тя си дрънкаше своето. А сега говори съвсем друго. Кой би повярвал, че заедно лееха сълзи при заминаването. Като че ли беше случайна позната, която само искаше да го поздрави, а не съпруга, с която беше прекарал осемнадесет години. — Струва ми се, че ви е необходимо малко повече време, за да свикнете. Мисля, че е нужно всички да си поотдъхнем малко.

Значи това беше главната причина, поради която ги е напуснала — да си отдъхне.

— Какво искаш да кажеш с това „малко повече време“? — Сам на себе си се гнусеше, че настояваше за нея, но не можеше по друг начин. — Седмица ли? Месец ли? Или година? Децата поне имат нужда да те видят.

— Аз също. Но мисля, че трябва да изчакаме няколко седмици, за да се поуспокоят. — С удоволствие му се искаше да й изреве: „А аз какво?“ Но не го направи.

— Много им е мъчно за теб.

— Исках само да ти дам адреса на квартирата. Ще се нанасям там в събота и ще ви се обадя веднага, щом ми прекарат телефон.

— А до това време? На някое от децата ако се случи нещо? — Ужасяваше се само от мисълта за нещо такова, но той трябваше да знае къде се намира тя.

— Не знам. Би могъл да оставиш съобщение в рецепцията на хотела. Или да изпратиш телеграма на новия адрес, ако е необходимо. Скоро ще ми прекарат телефона.

— Не ме карай да се смея — отвърна Оливър с глас, студен като лед.

— Нямам по-добра идея. Извинявай, вече трябва да тръгвам.

— Защо? Чака ли те някой? — Без малко да си удари шамар за този въпрос, но като я слушаше как говори, ревнуваше като див.

— Не ставай луд. Просто е късно. Чуй, Оли… липсваш ми…

Като че ли нищо по-свястно не можеше да измисли. Кой я караше да ходи толкова далече? Избяга от собствените си капризи, едва не му разби сърцето и още смееше да му обяснява как й липсвал.

— Какво се опитваш да ми внушиш, Сара. Каква комедия ми играеш?

— Никаква комедия не ти играя. Знаеш много добре защо съм тук. И трябва да се справя.

— А какво стана с обещанията ти, че всяка седмица ще си идваш у дома? Лъжеш като циганка.

— Не съм лъгала. Само като си мисля сега, сигурно би било за всички голямо сътресение. За мен, за теб и за децата.

— Тази твоя странна студентска отпуска също е за всички нас голямо сътресение. А какво да правя аз, щом ти си бог знае къде? Да се заключвам в банята с „Плейбой“ в ръце ли?

— Хайде стига, Оли… моля те… и без това и на двамата ни е трудно.

— Аз не съм заминал, никога не бих направил такова нещо.

— Нямах друга възможност.

— Ти само бръщолевиш и пак бръщолевиш. Майка ми отдавна те беше разбрала. Егоистка си.

— Не започвай отново. За Бога, Оли, вече минава полунощ. — Изведнъж любопитството взе връх и тя попита: — А защо въобще шептиш? — Представяше си го в спалнята, но гласът му не беше както обикновено.

— В нашето легло спи Сам. Аз съм в банята.

— Какво, да не е болен?

Безпокойството в нейния глас още повече го ядоса. Ами ако наистина беше болен, какво можеше тя да направи? Щеше да кацне вкъщи ли? А може би трябваше да я заблуди, че Сам е болен. Само, че в действителност беше даже още по-лошо.

— Всяка нощ го морят кошмари. Дори се напикава в леглото. Искаше да спи днес вечерта при мене.

Настъпи дълго мълчание. Сара си ги представяше в това легло, което само преди няколко дни беше нейно. Когато се обади отново, гласът й беше забулен.

— Има късмет, че ти си до него. Обърни му внимание. Щом ми прекарат телефон, веднага ще се обадя.

Искаше му се още много неща да й каже, но му се струпаше, че й беше безразлично.

— Бъди внимателна. — Желаеше да я увери, че все още я обича, но не го каза. Най-лошото, обаче, беше, че независимо от всички удари под пояса, Оливър щеше да я обича непрекъснато.