Даниел Стийл
Изгубена любов (6)

Глава шеста

Първите седмици бяха мъчителни без нея. Всяка сутрин като че ли носеше злополука още от закуската. Яйцата никога не бяха добре приготвени, в сока имаше твърдо много люспи, печените филийки бяха или прегорели, или недопечени, а Оли се обзалагаше, че и кафето има друг вкус. Добре знаеше, че това е глупост. Агнес им готвеше вече от десет години и много я обичаха, но всички бяха свикнали със Сарините закуски. Сам не преставаше да хленчи, а Оли забеляза, че дори на няколко пъти ритна кучето. Мели беше постоянно намръщена, а Бенджамин дори вече не благоволяваше да ги уважи със своето присъствие. Хукваше навън направо, без да яде, като казваше, че и без това никога не закусва. Изведнъж на Оливър му се струваше, че не може да намери с тях общ език. Мели искаше разрешение да излиза вече и през двете вечери на уикендите, Бенджамин продължаваше да се връща вкъщи късно вечер през работните дни с твърдението, че бил учил с приятелите си, а Сам спеше все така неспокойно, свит на кълбо в спалнята с Оли. Отначало това до известна степен беше за Оли утешение, но с течение на времето започна значително да му пречи. Техният спокоен семеен живот беше погребан.

Един ден, след двуседмично закъснение, противно на първоначалното обещание, се обади Сара, за да им съобщи, че са й прекарали телефон. Обаче, все още не искаше да се върне. Все го считаше за твърде преждевременно и затова всеки техен разговор беше кратък и неприятен. Предпочиташе да избегне пряк разговор с децата, като че ли й беше непосилно да им каже няколко утешителни думи. Обещаваше отново, че един ден ще се върне у дома, и че сега уж имала нужда да стане по-умна и по-образована. Но Оли знаеше друго. Тяхното семейство, на което той толкова държеше, се разпадаше с всеки изминат ден. Под такъв зрителен ъгъл сега гледаше той на всичко около себе си — на дома, на децата, на приятелите, а дори и на своите клиенти в службата. Беше ядосан на всеки, разбира се, преди всичко на Сара, но също така и на себе си, защото духом беше убеден също както Мели, че за всичко беше виновен сам той, заради някоя своя грешка.

Когато Агнес започна да превозва децата вместо Сара и вестта за тях се разнесе постепенно, разни приятели започнаха да му се обаждат и да го канят на гости. Никой не го вълнуваше. И без това всички бяха любопитни и досадни клюкари. А отгоре на всичко непрекъснато ден и нощ телефонираше Джордж, за да съобщи ужасни новини за бързо влошаващото се душевно състояние на майка му. Поради разрастващата се у нея загуба на памет, все повече беше опасно да се оставя сама и смазаният от умора Джордж отчаяно търсеше утеха у сина си. Обаче Оли точно сега имаше проблеми до гуша и едвам смогваше да поддържа собствения си живот. Не умееше да се оправя с децата. Възнамеряваше да ги заведе на психиатър, но учителката на Сам, с която се консултира по телефона, твърдеше, че всички техни действия са абсолютно нормални. Не било чудно, че Сам вече отговаря дръзко, или че също като Мели обвинява баща си за майчиното си заминаване. Дори училищната психоложка считаше тяхното държание за нормално. Имали нужда да прехвърлят вината на някой друг и най-подходящият жертвен овен бил точно баща им. Било нормално и това, че Бенджамин бягал от къщи при приятелите си, тъй като без майка му там било празно. Специалистите твърдяха, че всичко ще си дойде отново на мястото, когато децата свикнат, но Оли понякога имаше чувството, че сам той едва ли ще издържи.

Когато се връщаше вечер вкъщи страшно изморен от работа, там не го чакаше нищо, освен безкраен хаос и нещастни деца, които се караха помежду си. Вечерите, завити в алуминиево фолио и изсъхнали във фурната, обикновено не ставаха за ядене. Така че, когато се обаждаше Сара, искаше му се да прасне телефона в стената и да й ревне насреща. Не му се слушаше нищо за нейните семинари и лекции, нищо за това, защо и тази седмица не може да си дойде у дома. Но тайно се молеше да се върне, да спи с него, да го люби, да готви за него и да се грижи за децата. Даже и да беше гений, Агнес не би могла да замени всички тези незабележими дреболии, с които ги ласкаеше майка им.

Веднъж следобед Оливър седеше в своята канцелария и гледаше през прозореца, по който шибаше дъжд със сняг, нещо типично за края на януари в Ню Йорк. Размишляваше дали Сара въобще ще се върне. Тъкмо се готвеше да чисти преди уикенда. Сара я нямаше вече цял месец и той се чувстваше непоносимо самотен.

— Я, какво виждам за нещастна физиономия… може ли да вляза?

Беше Дафни Хъчинсън, представителка на вицепрезидента на тяхната фирма, стара позната на Оливър, с която често работеха заедно при съставяне на офертите за новите клиенти. Тя беше красива жена с черни коси и се обличаше добре, с изтънчена европейска елегантност. Винаги носеше на себе си голям шал, ходеше със скъпи обувки и понякога слагаше красиво бижу, небиещо на очи. Оливър я харесваше. Беше съобразителна и интелигентна, а също така прекалено усърдна в работата. Но въпреки своите добри качества, неясно защо никога не беше се омъжвала. Тя беше на тридесет и осем години и нейното желание за приятелство с Оливър през всичките тези години, никога не надхвърляше платоническата граница. Още от първия си работен ден даваше наяве, че любовните кръшкания в работно време не са в нейния стил. Този принцип съблюдаваше строго и не го нарушаваше при никакви обстоятелства, дори и когато някой имаше сериозни намерения. Оливър я уважаваше много точно заради това и с удоволствие си сътрудничеше с нея.

— Донесох ти някои макети за следващата седмица. — Държеше под мишница грамадни табла. — Като че ли не идвам в много подходящ момент. Не искаш ли да дойда малко по-късно? — Тя също беше дочула, че Сара го е напуснала, но никога не бяха проговорили за това. Все пак забелязваше как беше отпаднал в лицето през последните седмици.

— Не, Дафни, всичко е наред, заповядай. Сега или после, има ли значение?

Струваше й се отслабнал, пребледнял и имаше вид на отчаян и нещастен човек, затова се притесняваше за него. Тя седна и започна да му обяснява, какво му е донесла, но той явно не можеше да се съсредоточи. Накрая му предложи да оставят работата и да си направят по чашка кафе.

— Не мога ли с нещо да ти помогна? На пръв поглед не се забелязва — усмихна се Дафни, — но ме бива за всякаква работа.

Оливър също се усмихна. Тя беше безупречна жена и той се чудеше, как така досега не се беше омъжила. Сигурно се беше отдала напълно на работата си и нямаше време за нищо друго. Това често се случваше на много жени, и когато станеха на четиридесет години, започнаха да вършат щуротии. Но тя сто процента не беше от тях. Изглеждаше спокойна и уравновесена и го гледаше с приветлив поглед, а Оливър с въздишка се облегна на стола и заклати глава.

— Не зная, Дафни… Явно, че вече си дочула… — Неговите очи се впиха в нейните като два зелени вира, пълни с болка и тя едва издържа да не го обгърне през рамото. — Сара ни напусна миналия месец и отиде да учи… в Бостън…

— Е, та това не е чак на края на света. Мислех, че е по-лошо. — Говореше се, че се развеждат, но Дафни не го каза на Оли.

— Лично аз мисля, че от това по-лошо не може и да бъде, но Сара няма доблестта да си го признае. Не се е показала вече почти пет седмици и децата съвсем откачиха. Аз, разбира се, също. Всяка вечер бързам да се изнеса от тук, но въпреки това не смогвам преди шест-седем часа. Докато се прибера, става осем и по това време всеки прави вече, каквото му скимне. Вечерята ми е като подметка, крещим един на друг, децата плачат, а на следващия ден същата въртележка започва наново.

— Вижда се, че не е шега работа. Защо не си наемеш някакво жилище временно в Ню Йорк, поне работата ще ти бъде по-близко, а промяната сигурно би се отразила добре на децата.

Такова нещо даже и насън не му идваше. Не беше сигурен дали няма още повече да травматизира децата с една евентуална смяна на училището и другарите им. Освен това беше убеден, че само дълбоко познатата и близка среда можеше да ги утеши.

— Засега се радвам, че горе-долу се държим над водата и мисля, че е излишно да се местим. — Оливър й разправи как Мели му се сърдеше постоянно, как Бенджамин все го няма, и как Сам понякога се напикава нощем и отгоре на всичко се навира в неговото легло всяка нощ.

— Имаш нужда от промяна, мили мой. Защо не ги заведеш някъде? Защо не заминете за седмица до Карибско море или на Хавайските острови, някъде, където грее слънце, където е топло и весело? — Дали въобще имаше някъде такова място? Дали някога някой от тях ще бъде весел? Струваше му се почти невъзможно и се смущаваше, че така си излива сърцето пред Дафни. Тя, явно, не беше въобще учудена.

— Изглежда напразно се надявам, че ще се върне, ако останем там, където сме сега, и после само ще върнем времето назад.

— Обикновено това не става така.

— Знам — каза Оливър и прокара изморено пръсти по косата си. — Вече разбрах това. Не се сърди, че те безпокоя с тези неща. Понякога ме преследват като призрак. Как бих могъл тогава да се съсредоточа върху работата? Страшно ме угнетяват всички тези вечери, когато се прибера, а през уикендите е още по-лошо. Струва ми се, че насила някой ни откъсна един от друг и сега не можем да намерим общ път. Преди не беше така… — Обаче той почти беше забравил как беше преди. Като че ли беше изминала цяла вечност.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин? — Тя не познаваше неговите деца, но имаше желание да се запознае с тях. През уикендите имаше много свободно време. — С удоволствие бих се срещнала с твоите деца. Може би това би ги разсеяло. Или мислиш, че може да им се стори, че искам да те открадна от майка им?

— Не знам дали въобще ще ти обърнат внимание. — Оливър й се усмихна благодарен, че го разбира. — Ами може да дойдеш при нас някой път за един ден. Всички ще прекараме хубаво, само малко нека да се поуспокои положението. Ако въобще това е възможно. Отгоре на всичко, неотдавна се разболя майка ми. Като че ли не стигаше една беля, веднага на човек се изсипва на главата и друга. И при теб ли става така? — погледна я Оливър с момчешка усмивка, а тя се засмя на глас.

— Иска ли питане. При мен става така всеки момент. А какво прави вашето куче?

— Кучето ли? — чудеше се Оливър на нейния въпрос. — Нищо. Какво може да прави?

— Внимавай добре с него. Сега точно е дошъл моментът, когато непременно ще се ядоса и ще ухапе съседите. — И двамата се разсмяха, но Оливър веднага отново стана сериозен.

— Никога не съм мислил, че нещо такова може да се случи точно на нас, Дафни. Сара направо ме унищожи. Не бях подготвен за подобно нещо, а и децата също. Винаги смятах нашия живот за идеален.

— Понякога стават и такива неща. Може да дойде болест, или смърт и всичко изведнъж се изменя, или пък някой се влюби в някого от няма нищо, или пък друга подобна глупост. Тъжно е, но е така. После не остана нищо друго, освен да се възприема така, както е. Може би един ден като се огледаш назад, ще разбереш защо е станало.

— Сигурно аз съм виновен. — Все още беше убеден в това, иначе не можеше да си го обясни. — Може би й се струва, че я пренебрегвам, или не й обръщам достатъчно внимание.

— Или се е чувствала твърде скучно и вързана у дома, а може би не е така перфектна, както ти се струва. — Дафни даже не подозираше колко близо беше до истината. Но още не беше дошло времето Оливър да й го признае. — Може би само е мечтаела за промяна, да поживее малко по свой начин. Трудно е да се съди за постъпките на другите. Твоите деца сигурно още по-малко го разбират. — За възрастта си, Дафни беше мъдра жена и Оливър отново осъзна как винаги му е харесвала — не за флиртуване, а за своите редки морални качества, на които се базира истинското приятелство. Откакто се беше оженил за Сара, вече много години той нямаше нито една приятелка.

— Щом като аз не мога да го разбера, как биха го разбрали децата? Още по-лошо е това, че Сара не си идва. Когато тръгваше, обеща, че ще се връща всеки уикенд у дома.

— Сигурно наистина ви е тъжно, но може би така е по-добре. Когато все пак ви посети някои ден, вече ще бъдете много по-уравновесени. — Оливър само се засмя горчиво. Засега нямаше никаква промяна.

— Не може да се каже, че има някаква уравновесеност у нас. Всички хленчат още от сутринта и това продължава цял ден, независимо дали са вкъщи или не, което е още по-лошо. Никога не съм си мислил, че децата ще ми създадат такива проблеми. Винаги са били толкова послушни, възпитани и добри. А сега… почти не мога да ги позная. Когато се върна вечер у дома, те са капризни и заядливи. Вече се радвам, когато отново съм тук… — Обаче, когато беше в службата, също едва издържаше. Сигурно Дафни беше права. Трябваше да заминат някъде на почивка.

— Не отравяй остатъка от живота си — каза Дафни и в погледа й се виждаше, че знае за какво говори. — От това страдаш най-много ти самият. Дай й шанс. Ако се върне, чудесно. Ако ли не, открий за себе си нов път в живота. Истинският живот. Не се оставяй да те изкара от равновесие. От това няма да спечелиш нищо. Говоря от собствен опит. Повярвай ми.

— Затова ли не си се омъжила, Дафни? — Вече такъв въпрос не му се струваше нетактичен.

— Донякъде. Но при мен имаше и други усложнения. Бях твърдо решена да се отдам до тридесет години на професионалната кариера, после ми се случи нещо, което направо ме съсипа, и затова отново потърсих утеха в работата. И след това… но това е дълга история и за да бъда кратка, стига само да добавя, че настоящият ми живот е като сътворен по мярка. Доволна съм, макар че повечето хора не биха били удовлетворени на мое място. Ти имаш деца. Но дори и те самите не са достатъчни в живота. Един ден ще отлетят от гнездото и това твое бюро ще ти бъде само един лош съдружник в късните часове. — Всички знаеха добре, че Дафни понякога оставаше вечер в службата чак до десет часа. Може би точно затова нейните предложения бяха едни от най-добрите. Трепеше се като вол, за да успее в работата и беше наистина отлична.

— Ти си мъдра жена — усмихна се Оливър и погледна часовника си. — Какво ще кажеш да се захванем с работата, която си ми донесла? — Още нямаше пет часа и беше твърде рано да си ходи вкъщи.

— А защо не си тръгнеш веднъж по-рано? Може би това ще се отрази добре както на тебе, така и на децата ти. Заведи ги някъде на вечеря.

Нейното хрумване го изненада. Той самият не би се сетил дори на ум, тъй като стриктно спазваше дисциплината.

— Това е отлична идея. Благодаря. Значи няма да ти пречи, ако продължим работата утре?

— Не говори глупости. Утре ще ти предложа дори повече проекти. — Тя стана и когато тръгна към вратата, подхвърли през рамо: — Дръж се. Такава буря обикновено се стоварва от няма нищо, но едно говори в нейна полза. Че никога не трае вечно.

— Можеш ли да се закълнеш за това?

— Честна скаутска — усмихна се Дафни и потвърди думите си с вдигане на два пръста.

След като тя си тръгна, Оливър телефонира у дома и на телефона беше Агнес.

— Добър ден, Аги. — Така самодоволен не беше от много време. — Днес не е нужно да готвиш. Имам желание да изляза някъде с децата на вечеря, като се върна.

Идеята на Дафни страшно му допадна, тя беше извънредно умна жена.

— Сериозно ли? — беше изненадана Агнес.

— Нещо не е наред ли? — Отново пред него лъсна голата действителност. Нищо сега не беше лесно, дори да се иде с децата на вечеря.

— Мелиса пак е на репетиция, Бенджамин е на тренировка по баскетбол, а Сам лежи с температура.

— Боже… жалко… е, няма какво да се прави. Ще идем някой друг път. — И попита загрижено: — Какво му е на Сам?

— Нищо особено, има хрема и малко е грипав. Още вчера се съмнявах, че не е наред. Днес сутринта тъкмо го закарах на училище и ми се обадиха по телефона да ида да си го прибера.

И представи си, даже не му беше съобщила! Детето му беше болно, а той дори не знаеше за това. Горкият Сам!

— Къде е сега?

— Във Вашата спалня, господин Уотсън. Отказваше да лежи в своето легло и аз си мислех, че за Вас няма значение.

— Разбира се, че няма. — Детето му беше болно на легло. Сега спалнята им се използваше за нещо коренно различно от преди… С всичко това — амин!

Когато, с мрачно лице, поставяше телефонната слушалка, на вратата отново се появи Дафни.

— Хайде, хайде, пак някакви лоши новини ли? Надявам се, че не е дошъл реда на кучето.

Оли се засмя. Тя му действаше освежително, чувстваше я като своя любима сестра.

— Не, кучето още не. Сам има температура. Другите двама ги няма вкъщи. И така днес нищо няма да излезе от вечерята. — Изведнъж, обаче, на Оливър му хрумна нещо. — Слушай, Дафни, не искаш ли да дойдеш у нас в неделя? Бихме могли заедно да изведем децата някъде.

— Мислиш ли, че това няма да им пречи?

— Сигурно не. Ще бъдат възхитени. Можем да посетим една малка италианска гостилница, която те обичат. Там правят най-различни морски деликатеси и превъзходни спагети. И така, какво ще кажеш?

— Много добре звучи. Но ще се разберем, че без всякакво колебание ще го отменим, ако неочаквано пристигне за уикенда майка им.

— Госпожице Хъчинсън, с Вас човек да се договори, това е цяло събитие.

— Именно в това се корени моят производствен капитал. Да не мислиш, че иначе бих могла да стигна толкова далече? Сигурно не напредвам заради милите ми очи. — Тя беше скромна, умна и с развито чувство за хумор.

— Хайде, стига, моля те.

Тя му махна с ръка на излизане, а той се чудеше, тръгвайки си, защо не го привличаше физически. Въпреки, че беше ниска, Дафни беше красива и имаше изключителна фигура, въпреки, че старателно укриваше своите форми под практични костюми и семпли рокли. Може би още не му беше дошло времето за това, а и в края на краищата беше женен за Сара. Но това не беше единствената причина. Дафни излъчваше нещо като предупредителен сигнал: „С удоволствие ще бъда твоя приятелка, но нищо повече от това не си обещавай. Никакви интимности.“ Оливър размишляваше каква ли беше причината за това. Дали беше само тактика за службата или нещо повече. Може би щеше да я пита някой път.

В къщи пристигна в седем и четвърт, когато Сам вече беше заспал дълбоко, а главичката му гореше от температурата. Никой от останалите не беше заварил там, затова слезе долу, за да си опържи яйца. И без това почти нищо не беше останало от вечерята. Аги беше приготвила на Сам пилешки бульон и препечени филийки и беше преценила, че Оливър сам може да се погрижи за себе си. Беше права. След това на Оли не му оставаше нищо друго, освен да чака другите двама да се върнат. А чакането беше доста дълго. Мелиса си дойде щастлива и възбудена в десет часа. Страшно й харесваше пиесата, в която играеше една от главните роли. Щом, обаче, видя Оливър, набързо си смени маската със сериозно изражение и се забърза, без да пророни нито дума, нагоре в своята стая. Над Оливър се спусна чувството за самота, когато тя затвори вратата след себе си. А по-големият й брат, когото чакаше тихо в работния си кабинет, благоволи да се появи едва след полунощ.

Щом чу да хлопне външната врата, Оливър излезе бързо в салона с решителен вид. Щеше да си го излее на Бенджамин.

— Къде беше?

— Във вторник вечер имам тренировка по баскетбол.

В очите му Оливър не можеше нищо да прочете, но му се струваше, че синът му кипи от здраве и енергия, и като че ли с цялото си същество гледаше да се домогне до пълна независимост.

— Чак до полунощ ли?

— После спрях да хапна един хамбургер. Беше порядъчна порция.

— Ще ти дам аз една порядъчна порция. Не зная какво става с теб, Бенджамин, но сигурно си мислиш, че като я няма майка ти, можеш да правиш, каквото си искаш. Но не се заблуждавай. Важат същите правила както преди. Нищо не се е променило, освен това, че нея я няма. От тебе искам да се прибираш навреме у дома и през делничните дни, да не излизаш вечер навън. Да се учиш, да общуваш със семейството, и като се връщам от работа, да те намирам вкъщи. Ясно ли е?

— Разбира се. Но какъв смисъл има това? — ядоса се Бенджамин.

— Все още сме едно семейство, независимо дали тя е тук или я няма. Сам и Мели също имат нужда от теб… както и аз…

— Това са само приказки, тате. Сам няма нужда от никой друг, освен от мама. Мели прекарва половината от живота си с телефона, а другата половина — затворена в стаята си. Ти и без това не се връщаш по-рано от девет часа и си така изморен, че даже не се занимаваш с нас. Тогава защо, дявол да го вземе, трябва да стърча тука и да си губя времето?

Виждаше се как Оливър се засегна от тези думи.

— Защото живееш тук. А аз не се връщам от работа чак в девет часа; най-късно в осем съм си у дома. Едва не си счупвам краката да не изпусна влака и очаквам, че по това време ще те намеря вкъщи. Нямам намерение да повтарям повече, Бенджамин. Шляеш се вече цял месец. Всяка вечер си навън. Ако не престанеш, ще получиш наказание един месец без никакво излизане от къщи.

— Хайде де, да не повярваш.

Оливър беше потресен от непокорното държание на Бенджамин.

— Ще видим кой кого, мили мой. Изпроси си го. От този момент си под домашен арест.

— Върви по дяволите, татко! — За момент изглеждаше, че Бенджамин беше готов да натресе един на баща си.

— Я не отговаряй! — Викаха един на друг и не забелязваха, че от кухненската врата ги наблюдава Мели, която беше слязла долу. — Ще изпълняваш моите заповеди, независимо от това дали майка ти е тук, или я няма.

— Откъде на къде трябва да ти изпълнява? — обади се зад тях злобен глас. Когато и двамата, стреснати, се обърнаха назад, разбраха, че Мели ги гледаше. — Кой ти даде право да ни командваш? Така или иначе никога не си тук. Не ти пука за нас. Ако държеше на нас, нямаше да изгониш мама. Твоя и само твоя е вината, че тя си замина. А сега да ти слепваме семейството ли искаш от нас?

На Оливър му се плачеше като ги слушаше. Не разбираха абсолютно нищо. Даже нямаше как.

— Слушайте, бих искал само едно нещо да разберете. — В очите му имаше сълзи, когато се обърна към тях. — Бих направил не знам какво, само и само да можех да задържа тук майка ви, но въпреки, че приемам вината за това, което извърши, подозирах, че дълбоко в душата си мечтаеше за нещо такова. Мечтаеше да иде да учи, да се отърве от всички нас и да живее на своя издръжка. И повярвайте ми, независимо от това, дали е била моя вината, или не, всички ви обичам от сърце. — Гласът му измъчено трепереше, не знаеше дали ще може да продължи. Накрая една успя да го направи. — А и нея от сърце я обичам. Не трябва сега да се оставим да се разпадне цялото семейство, за нас то е от голямо значение… Имам нужда от вас, деца… — За ужас на Мели, той се разплака. — Страшно имам нужда от вас… и ужасно ви обичам… — Когато се обърна с гръб към тях, за да скрие сълзите си, изведнъж почувства на рамото си ръката на Бенджамин, а Мелиса се притисна към него и го прегърна около врата.

— И ние също те обичаме, татенце — прошепна тя пресипнало. Бенджамин не казваше нищо, но остана да стои до тях. — Не се сърди, че бяхме толкова лоши с теб.

Погледна към по-големия си брат, които също имаше сълзи в очите. Въпреки, че искрено съжаляваше баща си, той вече имаше свой собствен живот и свои проблеми.

— Извинявайте. — Няколко минути Оливър мълчеше, докато отново му дойде гласа. — За всички нас е трудно време. За нея сигурно също. — Искаше да бъде справедлив към Сара и да не настройва децата срещу нея.

— Защо не дойде у дома, както беше обещала? Защо никога не ни се обади? — оплакваше се Мелиса, когато и тримата се отправиха бавно към кухнята. Наистина, през цялото време, докато Сара беше в Бостън, не беше телефонирала нито веднъж на своите деца.

— Не знам, мое злато. Сигурно е по-заета, отколкото предполагаше. Аз знаех, че така ще стане. — Разбира се, никога не допускаше, че няма да си дойде цели пет седмици. Винаги й напомняше по телефона колко жестоко се отнася към Сам и към всички други, обаче тя все си знаеше своето, че според нея още не беше време да ги посети. Болезнено се откъсна от тях, а сега искаше да съхрани своята свобода и й беше безразлично, че ги наранява. — Все пак някой ден сигурно ще си дойде у дома.

Мелиса кимна замислено и се настани до кухненската маса.

— Така или иначе вече няма да е същото, нали тате?

— Сигурно няма. Но може би разликата няма да е толкова голяма. Нека да преживеем това начало, а пък после сигурно за всички ще е по-добре.

— А като си спомня колко хубаво ни беше преди!

Оливър кимна одобрително, когато Мелиса отправи към него поглед. Поне успя да установи отново контакт с тях, а това беше първата крачка към успеха. След това се обърна към сина си:

— Е, и как вървят нещата при теб, Бенджамин? Какво става? — Оливър чувстваше добре, че нещо има, но синът му упорито си държеше езика зад зъбите. А това беше нещо твърде необичайно за него. Винаги беше откровен и искрен.

— Нищо особено — отвърна той. А после добави с несигурно изражение: — Предпочитам вече да си легна. — Когато се обърна и излизаше от стаята, Оливър едва се сдържа да протегне ръка и да го спре.

— Бенджамин… — Момчето се спря. Оливър имаше странно предчувствие. — Случило ли се е нещо? Не би ли желал да си поговорим на четири очи, преди да идеш да спиш? — Бенджамин се колебаеше, но накрая отхвърли.

— Не, благодаря, тате. Нищо не е станало. — След което страстно го попита: — Остава ли в сила домашният ми арест?

Оливър не се поколеба нито за секунда. Не трябваше да допусне сега да си загуби пред тях авторитета, ако искаше да ги държи под свой контрол. За тяхно добро това не биваше да стане.

— Да, юначе, остава в сила. Съжалявам много. Всяка вечер трябва да си вкъщи, включително и през уикендите. Целия месец. Добре знаеш, че те предупредих.

Беше непреклонен, но по очите му Бенджамин разбра, че това беше от любов към него.

Той само кимна с глава, преди да се махне от стаята, но нито Оливър, нито Мели подозираха колко дълбоко чувство на отчаяние беше предизвикал отговорът на баща му. Трябваше вечер да е при нея… трябваше… тя имаше нужда от него. И той от нея. Не можеше да си представи как ще го преживеят.

Когато Бенджамин излезе, Оливър хвърли поглед върху Мелиса и пристъпи бавно към нея, за да я целуне, привеждайки се.

— Много те обичам, злато мое. Наистина. Мисля, че сега всички трябва да се въоръжим с търпение. Неизменно ще дойдат по-добри времена.

Тя го погледна и кимна колебливо. Въпреки, че знаеше доста неща за Бенджамин, Мелиса нямаше намерение да го издава на баща им. Много често срещаше Бенджамин със Сандра и знаеше също така, че Бенджамин ходеше с нея и през учебно време. В тяхното училище клюките за абсолвентите бързо се разпространяваха, дори и до второкурсниците. А Мелиса подозираше, че Бенджамин има сериозни намерения относно това момиче, толкова сериозни, че дори би се противопоставил категорично на баща си.

През нощта Сам въобще не мръдна в леглото до Оливър, а на сутринта се събуди без температура. Всички като че ли бяха по-спокойни и Оливър тръгна на работа с по-олекнало сърце. Всъщност го болеше за наказанието на Бенджамин, но синът му сигурно щеше да разбере, че това беше само за негово добро. Снощната мъка беше напълно изкупена от новите отношения с Мели, а когато Оливър пристигна най-сетне на работа, намери на бюрото си бележка от Дафни. Веднага си спомни, че предишния ден я беше поканил през неделните дни на гости при тях и стана така, че за пръв път от цял месец с нетърпение очакваше уикенда.