Даниел Стийл
Изгубена любов (7)

Глава седма

Оливър посрещна в неделя Дафни на влака и по пътя от гарата си приказваха за неговите деца. През последната седмица Мели беше много по-мила с него, Сам имаше още малко хрема, а Бенджамин не говореше с него от момента, когато му беше наложен домашния арест. Но стриктно спазваше правилата на споразумението. Всяка вечер присъстваше на вечерята с всички, а след това се изпаряваше в своята стая.

— Трябва да те предупредя. В момента не са най-общителни, но иначе са добри деца.

Той се усмихваше на Дафни. Беше радостен, че дойде. Сара не беше се обаждала кой знае от кога и всички бяха като на тръни поради нейното мълчание, особено Оли.

— Ще се опитам да ги убедя, че нищо не ги грози от моя страна. — Дафни, която беше с перфектни черни кожени панталони и къс кожух, се усмихна.

— Защо натъртваш това постоянно? — Струваше му се, че Дафни искаше да му внуши, че твърдо е решила да мине без каквито и да било любовни интриги.

— Най-вече затова, защото обичам да се отнасям почтено и открито с хората.

— А защо всъщност не те интересуват мъжете? — Опита се да поддържа непринуден тон, тъй като в края на краищата в момента към нея нямаше ни най-малък интерес, но някога все пак би било приятно да излязат заедно някъде. Всеки мъж би трябвало да бъде впечатлен от нейната интелигентност, външен вид, чар и остроумие. Оливър наистина я харесваше. — Разбира се знам твоя принцип за онова на работното място…

— Именно, защото вече веднъж преди много време се изгорих. И то порядъчно. — Беше решила да му разкаже за своето приключение. Искаше да му се довери може би точно заради това, защото и тя го смяташе за привлекателен мъж. — Когато завърших университета на Смит и първите три години работех в първоначалната си работа, се влюбих в председателя на управителния съвет на тази агенция. — Тя се усмихваше спокойно, а Оливър я погледна с тихо подсвиркване.

— Ти май не си сменяш много често партньорите?

— Той беше може би най-интересният човек в рекламния бранш. И все още е. Тогава беше на четиридесет и шест години. Имаше жена и две деца. Живееше в Гринуич и беше католик.

— Значи за развод не е можело и дума да става.

— Позна. Печелиш първа награда, двеста долара. — Не изглеждаше въобще озлобена, говореше само по същество. Искаше да запознае Оливър с тези неща, въпреки че на никого досега не беше се доверявала. Тук-там някои нейни познати знаеха нещо, но повечето от приятелите й не. — Фирмата фактически принадлежеше на неговото семейство. Той беше великолепен човек. И аз се влюбих в него чак до ушите, като си казвах, какво от това, че е женен. — Тук Дафни спря да говори, като че ли бе потопена в спомените, но Оливър я подтикна да продължи по-нататък. Искаше да разбере и края, искаше да знае, какво й беше причинил този човек, че сега така странеше от мъжете. Жалко, че си пилееше живота така самотна, въпреки че, да не чуе господ, въобще не изглеждаше нещастна.

— Е, и? Колко време ходихте заедно? А какво се случи после?

— Страхотно си живеехме. Пътувахме заедно. Срещахме се вторник и четвъртък в моето жилище, което той плащаше. Ако трябва да наречем нещата с истинските им имена, станах негова любовница, макар че не звучи много красиво. А накрая ме изхвърли от фирмата.

— Каква мръсотия!

— Боеше се, че някой ще се сети за нашата връзка, и наистина тук-там подозираха истината, въпреки че беше рядкост. Държахме се абсолютно дискретно. Никога за нищо не се преструваше. Обичаше жената и децата си, които тогава бяха още малки. Жена му беше само с няколко години по-голяма от мен. Обичаше ме силно. И аз го обичах. Бях готова да се задоволя и с малкото, което ми предлагаше. — Дафни не говореше за него със злоба и Оливър беше изненадан, че дори беше напълно спокойна.

— Откога не сте се виждали?

Тя го погледна със смях.

— От три дни. Намери ми нова работа. Имаме общо жилище, сега прекарваме три вечери седмично и така ще продължи завинаги. През март ще се навършат тринадесет години и дори да ти се сторя побъркана, аз съм щастлива и го обичам. — Изглеждаше абсолютно задоволена, затова пък Оливър беше потресен. Тя имаше връзка с женен мъж! И при това очевидно беше удовлетворена.

— Сериозно ли говориш, Дафни? А на тебе не ти ли пречи?

— Разбира се, че ми пречи. Децата му учат в университета. Жена му прекарва живота си в градинарски клуб и в най-малко петнадесет благотворителни организации. Но явно, че все нещо в техния живот го привлича, когато дори за момент не се бе поколебал. Вече ми е ясно, че никога няма да я напусне.

— Но спрямо тебе това е гадост. Заслужаваш много по-добър живот.

— Защо мислиш така? Можеше да се омъжа, след това да се разведа, гаранция няма за нищо. Преди си мечтаех понякога да имам деца, но преди пет години имах някакви проблеми, така че сега и да искам не мога да имам. Доволна съм и от това, което имам. Сигурно ти изглежда странно или ненормално, но и двамата сме удовлетворени. Това е моята история, приятелю. Прецених, че трябва да знаеш. — Тя му се усмихна нежно. — Защото те харесвам.

— Аз също те харесвам — срамежливо се усмихна Оливър. — Току-що ми разби сърцето.

В действителност, обаче, му олекна още повече. До известна степен от него се смъкна притеснението и вече можеше да бъдат истински приятели.

— Сигурна ли си, че няма да остави жена си?

— Почти. А и не зная дали бих се омъжила за него след това. Точно така ни е най-добре. Аз имам свой живот, работа, свои приятели и едновременно с това и него. Малко неприятни са празниците и уикендите. Но кой знае, може би така оценяваме по-добре нашата връзка, като знаем нейните граници.

Очевидно Дафни беше по-мъдра, отколкото си мислеше Оливър, а за своята забележителна откровеност и всичко останало, беше спечелила неговото уважение.

— Да можех и аз да гледам на света така уравновесено като тебе!

— Сигурно ще стане някога.

На него със Сара една ли биха стигнали само два-три дни в седмицата. Категорично не! Самият той имаше по-високи изисквания. Желаеше да се върне всичко онова, което преди споделяха със Сара, само че сигурно вече нямаше да дочака това.

Когато се спряха пред дома им, Оливър се обърна към Дафни и каза:

— Благодаря ти, че ми го разказа. — Беше абсолютно искрен.

— Знаеш ли, вярвам ти. — Беше го помолила да не казва на никого за нейната тайна, въпреки че беше убедена, че няма да го направи. — Казах си, че би трябвало да знаеш с кой си имаш работа. А и за да не си блъскат напразно главата твоите деца.

— Чудесно — ухили се Оливър. — И така, как всъщност да те представя?

— Мили деца, не се нервирайте, тази вече си има един любовник.

Оливър отново стана сериозен и нежно я погледна.

— Ти си скъпоценна жена, Дафни. Ако мога някога да ти помогна… ако имаш нужда от приятел… стига само да се обадиш…

— Не се бой. Сигурно ще ти се обадя. Понякога се чувствам страшно самотна. Но човек се учи да разчита само на себе си, защото не може всяка вечер да хване телефона и да каже, че му е лошо. Мисля, че поне това се научих.

— Сигурно никога няма да го проумея — завъртя глава Оливър. Той все още разчиташе, че и при най-малката болка Сара щеше да се погрижи за него.

— Не се притеснявай. По-скоро аз съм луда. Поне според мнението на моите родители.

— Какво, нима те знаят? — беше учуден Оли. В такъв случай бяха доста толерантни.

— Признах им преди много години. Майка ми проплака няколко месеца, но после свикнаха. Слава Богу, брат ми има шест деца. Не разчитаха единствено на мен.

И двамата се засмяха. Когато слязоха от колата най-напред към тях се спусна Анди, който започна да подскача върху Дафни като луд, но явно това не й пречеше.

Вътре намериха Сам пред телевизора, а Мели помагаше на Агнес в кухнята, затова Оливър представи Дафни най-напред на него. Сам с интерес разглеждаше Дафни, а тя се държеше с него напълно непринудено.

— Вие с татко ли работите?

— Да. И знаеш ли, че имам племенник, който е сигурно голям, колкото тебе? Също обича да гледа бокс. — Явно, че беше добре информирана какво се харесва на деветгодишните, защото Сам кимна доволен. Тя му се стори чудесна.

— Миналата година татко веднъж ме взе на бокс. Нямаше грешка!

— И аз веднъж водих Сийн. На него страшно му хареса, но аз едва го преживях. — Сам се засмя, а когато след малко се домъкна и Мели, Оливър я представи на Дафни.

— Дъщеря ми Мелиса, Дафни Хъчинсън. — Подадоха си учтиво ръце, а в това време Агнес изчезна безшумно някъде и се питаше, дали вече Оливър не бе започнал да ходи с други жени. Тук беше такава бъркотия, че в края на краищата, не би се учудила, след това, което му беше причинила госпожа Уотсън. Имаше нужда от жена, а щом Сара беше толкова глупава, че не можеше да оцени този рай тук, тогава някоя друга явно заслужаваше нейния щастлив живот.

Двете дами завързаха непринуден разговор, а Оли забеляза как зорко Мелиса оглеждаше Дафни. Преценяваше облеклото й, бляскавите й коси, кожуха й и черната кожена чантичка, небрежно преметната през рамо. Дафни винаги беше твърде елегантна за заплатата, която получаваше и сега вече Оливър знаеше защо. Целият блясък й даряваше по-възрастен мъж, който я обсипваше с подаръци и я беше въвел в света на изисканите маниери. Дори и бижутата, които носеше, бяха твърде скъпи за свободна жена. Оливър все още не можеше да се опомни от това, което беше чул от нея. То го заинтересува живо. Мелиса чувстваше, че тази жена не беше опасна за тях и, че между нея и баща й наистина съществуваше само приятелство. От самото начало Дафни даде да се разбере, че ставаше дума само за приятелство, без какъвто и да е сексуален подтекст.

— Къде е Бенджамин? — попита Оли.

— Сигурно някъде навън — отговори Мели. — Какво чакаш от него? — сви тя рамене и се ухили на Дафни.

— И аз имам по-голям брат. Осемнадесет години не можех да го понасям. В последните години, обаче, се промени към добро. — Сега беше на толкова години, колкото Оливър и в това, може би, се коренеше нейната слабост към Оли.

И така четиримата седяха в уютната всекидневна и си приказваха с часове, докато не решиха да излязат на разходка с Анди. Непосредствено преди вечерята вкъщи се прибра и Бенджамин. Беше отишъл с приятели да играе футбол, но както винаги, свърши при Сандра. Нейните родители също се бяха разделили, така че на Бенджамин и Сандра сега беше лесно. Майка й всъщност въобще не се задържаше у дома, а баща й се бе преселил във Филаделфия.

Когато Бенджамин се запозна с Дафни, беше сдържан към нея и по пътя, когато отиваха да вечерят, не проговори нито една дума. Отидоха в италианския ресторант, за който Оливър беше разказал на Дафни. Там прекараха добре, разговаряха, разказваха си вицове и доста се посмяха, така че и Бенджамин малко се поотпусна, въпреки че нямаше момент да не измерва баща си и Дафни с изпитателен поглед.

За десерта, който Агнес им беше обещала да приготви, се върнаха вкъщи. Пред камината, където лежеше Анди, те се наслаждаваха на ябълковия щрудел и домашните бисквити. Беше хубав ден, първият от много време и всички имаха отлично настроение.

Сам тъкмо разправяше някакви небивалици за духове, когато телефонът иззвъня и Оливър отиде да го вдигне. Обаждаше се баща му и всички можеха да се ориентират за какво става дума само от това, което казваше Оли.

— Да… добре, татко… не така бързо… къде казваш, че е? Ти добре ли си?… Веднага тръгвам… Чакай ме там. Идвам да те взема. Не искам да шофираш ти. — Оливър остави слушалката с отчаяно изражение. Когато видя уплашените лица на децата си, веднага започна да ги успокоява, макар че на него самия трепереха ръцете, когато поставяше слушалката. — Нищо не се е случило. Става дума за баба ви. Имала е малка неприятност. Взела е колата и е връхлетяла върху един техен съсед. Много не е пострадал. Тя малко повече се е разстроила, затова днес през нощта я оставили в болницата под наблюдение. Дядо ви направо е откачил от това. Съседът, върху когото е връхлетяла, за щастие е реагирал светкавично и е скочил върху предния капак, така че само си е счупил глезена. Можеше и за двамата да бъде много по-лошо.

— А аз си мислех, че вече й е забранено да кара — каза Мелиса, все още със загрижен поглед.

— Права си, забранено й е, обаче, дядо ви тъкмо прибирал някакви инструменти в гаража, когато тя решила да замине някъде за нещо. — Оливър не спомена нищо за това, как беше казала после на докторите, че е трябвало да прибере сина си от училище и колко разтреперан е бил гласът на дядо им, когато му разправяше това. Лекарите му казали, че вече било крайно време да я настанят в някой пансион, където да бъде под постоянен надзор. — Страшно съжалявам — обърна се той към Дафни, — но трябва да замина при него. Вероятно има по-разстроени нерви от нея. Не искаш ли да те откарам по пътя до гарата? — Всъщност влакът й заминавате чак след един час, но Оливър не искаше да я оставя там просто така и да не се погрижи за нея.

— Ще си взема такси, ти отивай. — Дафни погледна трите млади личица около себе си и попита: — Може да остана тук с децата, ако това не им пречи. — Мели и Сам веднага се зарадваха, но Бенджамин мълчеше.

— Това би било чудесно — усмихна й се Оливър и инструктира Мели да поръча такси за девет и петнадесет. — А може да те закара и Бенджамин.

— Таксито е напълно достатъчно, Бенджамин си има сигурно много по-добри планове, отколкото да вози в свободното си време някаква стара баба на гарата. — Тя чувстваше резервираността на Бенджамин и не желаеше да се натрапва. След малко Оливър потегли, а веднага след това Бенджамин изчезна в своята стая и остави Дафни при по-малките си брат и сестра.

Сам си взе още от щрудела, Мели се забърза нагоре, за да донесе сценария на тяхната пиеса и да го покаже на Дафни. Агнес си легна веднага, щом почисти кухнята. И така се случи, че Дафни остана за момент сама във всекидневната, когато започна да звъни телефона. Тъй като не преставаше да звъни, Дафни се огледа неуверено, за да види дали някой не е наблизо. Накрая се реши да го вдигне, тъй като си помисли, че може да е Оли и сигурно щеше да се притесни, ако никой не се обаждаше. Може да беше забравил нещо. Когато се обади, на отсрещната страна настъпи гробно мълчание и чак след малко женски глас поиска да говори с Оли.

— Съжалявам много, но не е тук. Може ли нещо да му предам? — Дафни говореше с делови тон, защото веднага усети, че можеше да е Сара. И не се беше заблудила.

— Децата не са ли някъде там? — попита Сара с уплашен глас.

— Разбира се. Искате ли да ги извикам?

— Аз… да… Извинявайте, с кого всъщност разговарям?

Дафни не се поколеба да отговори нито за секунда. Точно, когато в стаята влезе Мели, лаконично съобщи на Сара:

— Грижа се за децата тук. Ето, ще ви дам Мелиса.

С нежна усмивка подаде на Мели слушалката, след което отиде в кухнята, за да види какво прави Сам. Той се опиташе да отреже парче от щрудела за Дафни. При това, обаче, го беше разръфал целия и тъкмо се тъпчеше с него.

— Мисля, че майка ви се обади. Сега говори с Мели.

— Какво?! Наистина ли? — удиви се той, но веднага заряза всичко и Дафни гледаше след него, как с всички сили побягна към съседната стая. Върнаха се чак след десет минути така умърлушени, че Дафни едва не заплака като ги видя. Прочете в очите им как болезнено приемаха отсъствието на Сара; Сам дори си избърса сълзичките в ръкава. Явно, че беше плакал. Разговорът беше въздействал на Мелиса като студен душ.

— Иска ли още някой щрудел? — Дафни би направила всичко, само и само да им отвлече вниманието, но не знаеше как. В това време Мели въпросително я изгледа и я попита:

— Защо казахте на мама, че се грижите за нас.

Дафни я погледна право в очите и също така откровено, както и на Оли, й обясни.

— Защото излишно бих я затормозила да си блъска главата. С баща ти наистина сме само приятели, Мели. Вече си имам една голяма любов, човек, по когото съм луда, а с твоя баща никога няма да бъдем нищо друго, освен добри приятели. Тогава защо да причинявам на майка ти грижи и да предизвиквам напрежение между вашите родители? И без това сега за вас е трудно, нямам намерение и аз да ви създавам проблеми.

Мели кимна одобрително с глава.

— Само искаше да ни извести, че следващата седмица пак няма да си дойде, защото пишела някакъв семинар.

При думите на Мели, Сам тихо заплака, а Дафни несъзнателно го притисна към себе си и го прегърна. Беше доволна, че е разсеяла вече техните евентуални съмнения. Но още по-доволна беше, че преди това всичко си бяха казали с Оли. Това семейство не заслужаваше да му се причинява зло, тук човек трябваше да донася само щастие и любов. Кръвта й кипеше при мисълта, че ги беше напуснала собствената им майка.

— Може и да не й се иска, защото още би й било много мъчно — опитваше се Дафни да не обвинява Сара, но Мели страшно се ядосваше.

— А защо ние да не можем да идем при нея? — логически попита Сам.

— Не знам, Сам — изтри сълзите му Дафни и всички се настаниха до кухненската маса, но на никой не му дойде и на ум за щрудела; апетитът им беше преминал.

— Тя твърдеше, че жилището й още не било наред и не знаела, къде да ни настани, но всичко това са само глупости. — Сам престана да плаче и така и тримата оживено си говореха и съвсем забравиха за девет и петнадесет часа.

— Ах, боже! — Когато Дафни погледна часовника си, беше вече девет и половина. — Има ли още някакъв влак? — в най-лошия случай можеше винаги да хване такси до Ню Йорк.

Но Мелиса кимна положително.

— В единадесет.

— Него сигурно вече няма да изтърва.

— Чудесно — държеше се Сам здраво като кърлеж за нейната ръка, но и двете деца бяха вече доста изморени. Дафни сложи набързо Сам в леглото и продължи да си приказва само с Мелиса, но около десет часа предложи и на нея да иде да си легне. Накрая Мели също тръгна замислена нагоре. След като пристигна в десет и половина, Оли беше изненадан, че Дафни още не беше си заминала, а вместо това си четеше спокойно някаква книжка.

— Как е баща ти?

— Сигурно ще се оправи. — Оли изглеждаше изморен. Тъкмо беше сложил собствения си баща като малко дете в леглото и му беше обещал, че на другия ден ще се отбие при него, за да помислят заедно какво да правят с майка му. — Човек може да полудее. Майка ми страда от алцхаймерова болест, но баща ми по-напред ще влезе в гроба…

— Това е ужасно. — Дафни беше благодарна на съдбата, че родителите й бяха все още здрави и пълни с младежки ентусиазъм. Те бяха на седемдесет и седемдесет и пет години, но едва ли някой, щеше да им даде повече от петдесет. После си спомни за телефонния разговор. — Между другото, обади се жена ти.

— Ах, боже… — прекара пръсти Оливър по косата си и се замисли да не би децата нещо да бяха издали за Дафни, но Дафни веднага реагира на въпросителния му поглед и бързо го успокои. — Какво й казаха?

— Не знам. Не бях в стаята като говореха. Но когато телефонът иззвъня, там нямаше никой, така че аз го вдигнах и й казах, че тук гледам децата. — Тя се усмихна и Оливър също се засмя.

— Благодаря — каза той, а после я попита със загрижен поглед. — А как се държаха децата?

— Бяха нещастни. Съобщила им беше, че няма да може да дойде и следващата седмица, и че няма как да ги приеме и при себе си. Сам доста поплака. Но когато го слагах в леглото, вече беше наред…

— Ти си истинско съкровище! — възкликна Оливър, а после като погледна часовника си, тъжно отбеляза: — Много ми е неприятно да ти напомня, но ще трябва да те закарам на гарата. Още ще може да го хванеш.

— За мен беше великолепен ден, Оливър — поблагодари му по пътя Дафни.

— За мене също. Само съжалявам, че трябваше да те оставя за малко.

— Голяма работа. От грижи не знаеш какво по-напред да захванеш. Но с течение на времето сигурно всичко отново ще иде на мястото си.

— Бих се радвал, ако доживея това — уморено се усмихна Оливър.

Почака с нея, докато тръгне влака и приятелски я прегърна с уговорката, че на другия ден ще се видят в канцеларията. Тя му махна от заминаващия вагон и после Оливър потегли към къщи с болка в сърцето. Защо всичко не беше иначе? Кой знае какво щеше да се случи, ако беше свободна, питаше се той, но добре знаеше, че нищо нямаше да се промени. Дафни можеше да бъде най-свободната, най-привлекателната и най-интелигентната, но той не желаеше никой друг, освен Сара. Когато пристигна у дома, веднага избра нейния номер, но на отсрещната страна никой не отговаряше.