Даниел Стийл
Изгубена любов (15)

Глава петнадесета

Още сутринта й се обади по телефона, както беше обещал, и я покани на обяд същия ден в „Четирите годишни времена“. Въртя се през нощта в леглото и цели часове си мислеше за нея и заедно с това се проклинаше, че не е останал и не се е любил с нея. Подлагаха му се всички чудеса на света на сребърен поднос, а той избяга. Чувстваше се като луд за връзване и беше сигурен, че същото за него си мисли и Мейгън.

Срещнаха се на обед в „Четирите годишни времена“ и за него тя, облечена в светлочервена копринена рокля и черни лачени сандали с висок ток, представляваше най-желаната жена, която някога е виждал, за толкова по-луд се смяташе заради миналата вечер, и веднага й го каза, щом седнаха зад масата. В средата на помещението фонтанът разпръскваше фини пръски и навсякъде наоколо седяха познати от неговата и нейната професия. Определено не си бяха избрали място за дискретна среща, но нито един от тях нямаше нужда нищо да таи.

Разправяше му за една нова книга, която би издала с радост, а рой се разприказва за някакъв техен нов клиент. И когато накрая се огледаха, установиха, че в три часа са останали в ресторанта като единствени клиенти. Мейгън се разсмя и Оливър се смути.

— Какво ще кажете за вечеря утре вечер? — попита я, когато излизаха.

— Знаете ли да готвите?

— Не, — се разсмя той. — Но мога да импровизирам. Какво обичате? Пица? Китайска кухня? Сандвичи с кайма? Хамбургер със сирене от „Хамбургеровия рай“?

Усмихна му се. — Ако избера нещо в своя любим магазин за деликатеси, от което после заедно ще приготвим вечеря?

— Това е отлична идея. — Симпатична му беше приятната представа за интимност и най-вече мисълта, че отново ще я види.

— Обичате ли мусака?

— Страшно. — Но много по-голям интерес имаше към нея, отколкото към яденето, и след като я настани в таксито и я целуна по бузата, се отправи пеша към своята канцелария.

— Това някоя нова клиентка ли беше? — попита го Дафни, когато в четири часа дойде в неговата канцелария, за да му покаже някакви нови макети.

— Коя?

— Тази красавица, с която те видях на обяд. — Усмихваше му се радостно от другата страна на писалището му и той се изчерви и демонстрира съсредоточено разглеждане на макета на телевизионна реклама.

— Как да разбирам това? Може би ме шпионираш?

— Какво е това, което чувствам във въздуха? Зовът на пролетта, или това е нейният парфюм?

— Я ме остави. Най-вероятно усещаш антиинсектицида. Сутринта намерих под масата хлебарка.

— Я не ме баламосвай. В тази дупка би увехнал и изкуствен букет, камо ли миличка малка хлебарка. Тя е супер парче. Коя е тя?

— Една неотдавнашна случайна позната.

— Браво. Сериозно ли е? — Отнасяше се с него със сестрински интерес и той я обичаше за това.

— Още не. И може би никога няма да бъде. Принадлежи също към тези изключително еманципирани дами, като моята екссъпруга, която се интересува само от своята кариера и свобода и никога не иска да се обвързва. — Така нарече Сара за първи път, а това само по себе си е сигурна стъпка в правилна посока.

— Така, както те слушам, чака те голяма неприятност с нея. Поне използвай всичко, преди да ти разбие сърцето.

— Ще се опитам.

— Ами тогава честито.

— Благодаря. Може би ще започнем да работим отново, или предпочиташ да си играеш на съветничка на нещастните влюбени?

— Не бъди такава мимоза. — А след това заедно работиха до късна вечер и дори не отидоха на уговорената вечеря. Когато Оливър си тръгваше към къщи, звънна отново на Мейгън. Не беше вкъщи, но имаше включен секретар. Спомена своето име и каза, че само е искал да я поздрави и да разбере, че уговорената среща за следващата вечер е в сила.

Пристигна точно в осем с наръч вкуснотии, които разопаковаха заедно в неговата кухия.

— Хубаво е при вас — похвали учтиво. С нейното жилище не можеше да се сравнява и освен том все още не беше изветрял от апартамента чуждия безличен мирис. Само децата бяха предали на своите стаи собствена атмосфера. Оли обаче, в останалата част от жилището не беше направил много, а тъй като не беше вкъщи и Аги, не го украсяваха дори цветя. Спомни си за тях прекалено късно, чак в момента, когато тя беше в дома му и той отваряше за вечеря бутилка вино.

— Как прекарахте днес деня?

— Горе-долу. А вие? — Държеше се непринудено и щастливо в своята бяла копринена пола с цепка чак до бедрото и тюркоазна блузка, която още повече подчертаваше нейната до бакърено загоряла кожа.

Когато вечеряха в кухнята мусака, Оливър се радваше, че има на кого да разправя какво е правил през деня.

— Вероятно ви е тъжно сам тук, когато децата ги няма.

Усмихна й се, разсъждавайки дали това не е покана да се върнат при нея. — Без тях тук е прекалено тихо. Но в повечето случаи работех дълго, до нощите. — Изведнъж обаче, имаше чувството, че с този начин на работа е приключено за дълго време.

Разговаряха за най-различни глупости, за поло, бейзбол, отново за нейните родители и за това, какво отвращение изпитва към англичаните. Оливър подозираше, че това е заради мъжа, който е причинил смъртта на сестра й. Имаше за всичко много конкретно мнение, а когато му помагаше да почистят съдовете, отново погледът на Оливър се спря на цепката на полата й. Този поглед в миг пробуди непреодолимо желание.

След това седнаха във всекидневната, където при разговора отпиваха вино, докато в следващия миг вече лежаха на канапето, без Оливър да разбере как е станало това, и я целуваше, като повече от всичко желаеше да се люби с нея. Полата й беше вдигната над голите бедра чак до кръста, а като прекара ръка по сатенено нежната й кожа, Оливър установи, че под полата няма нищо друго, освен собственото й тяло. Изпусна мечтателна въздишка, когато я усети под себе си. Потърси с пръсти това, за което мечтаеше, а тя само тихо въздишаше, докато Оливър изтръска от себе си годините и беше отново влюбен младеж, пълен с желание. Свали й блузката, а тя с магьосническо движение освободи полата, така че там лежеше гола и прекрасна под неговите ръце и само при погледа на нейната красота, спираше дъхът му.

— Боже, Мейгън… Боже… — А след това тя с опитни, възбуждащи и закачливи движения сваляше от него една след друга дрехите му, докато на канапето лежаха и се любиха както никога преди това не се беше случвало на Оливър. Използваше похвати, за които никога дори не беше посмял да сънува, и го обземаше такава възбуда, че влезе накрая о нея като огнедишащ вулкан. След това лежеше върху нея и чувстваше как под него трепери цялото й тяло, само че не след дълго тя започна отново да се размърдва. Не можеше да повярва, че би могла да иска още, но тя притегли ръцете му отново върху тялото си и след това натисна главата му между своите бедра, за да я гали с език по местата, които тя желаеше. Въртеше се, викаше и сумтеше, докато отново не влезе в нея, и така лежаха и се любеха с часове, отново и отново. Когато го събори на пода, заведе я в спалнята си. Накрая лежаха един до друг изчерпани, но тя със своя дълбок гърлен смях отново го притегли към себе си, а той само се заоплаква съсипано.

— Боже, жено, ще ме убиеш.

— Признай, че това ще бъде прекрасна смърт. — Двамата се засмяха. След това стана, за да му приготви банята, също така се любиха и във ваната. За двамата това беше незабравима нощ и първите слънчеви лъчи ги завариха докато щастливо се цапуркаха във водата. Досега не познаваше никого като нея, желанието направо бликаше от нея и възбуждаше и него. Никога не бе си помислил, че е способен на всички тези номера, на които тя го принуди, но които много му харесаха.

— Разбираш ли, че се любим вече десет часа? Вече е седем сутринта. — Не преставаше да се учудва какво са направили заедно. Учудваше се, че е така доволен, както сам от себе си, така и от нея. Това беше съвсем различно любене, не като със Сара, а той винаги си е мислил колко е съвършен предишния му любовен живот.

— Не мислиш ли, че за седем месеца си заслужил това? — Усмихна му се и той също се разсмя.

— От този аспект не съм разглеждал това. Може би трябва да направим още един тур. — Спомена това на шега, но тя не го възприе така. Седна върху него във ваната с разкрачени крака, а той само се смееше, когато отново го възбуди, защото за негово голямо удивление беше достатъчен само миг, за да я пожелае отново. След това във ваната се въртяха, плискаха и цапуркаха като два делфина, докато накрая я притисна на ръба на ваната и влезе в нея, докато тя само неконтролируемо въздишаше и го молеше само да не престава, накрая викаше с пълен глас и чак след това двамата се измъкнаха от топлата и разпенена вода.

— Мейгън, Мейгън… какво правиш с мен! — оплакваше се Оливър с дълбок гърлен глас, като при това я целуваше по врата. Отвори очи, за да го погледне и го поглади по светлите коси, целите разрошени от нейните страстни ласки. — Никога не съм познавал жена като тебе.

— Аз също не съм изживявала нещо толкова хубаво. — Такова нещо досега на никого не беше казвала и беше честна. — Възхитителен си, Оливър.

— Ти също си невъобразима. — Приготвяше се за работа с голямо нежелание. Когато накрая се облече напълно и двамата се отправиха навън, Мейгън се притисна отново към него и започна да го глади по местата, където трябваше да бъде изчерпан, но не беше. — Не мога да повярвам на това, Мейгън… ние оттук вероятно никога няма да излезем…

И започна да разсъждава дали наистина да не останат.

— Какво ще кажеш и двамата да се обадим, че не сме добре, — прошепна и го събори на пода във фоайето, където започна да го хапе по врата, да го засмуква по лицето и предизвикателно да го гали. Отново я облада с пълна сила, по-голяма, от колкото изобщо би предполагал в себе си и с по-голяма страст, отколкото би очаквал от себе си след дванадесетчасовото любене с Мейгън Таунсенд.

Накрая направиха точно това, което тя предложи. Двамата телефонираха, че не им е добре и останаха целия ден в леглото, на пода, на кушетката или във ваната. Любиха се дори и само опрени на стената на кухнята, докато накрая отидоха там да си затоплят остатъка от мусаката. Като че ли и двамата бяха в амок. Когато през нощта я държеше в прегръдките си в леглото, Мейгън му подаваше в устата шоколадови бисквити.

— Може би трябва да извикаме лекар? — попита го щастливо. — Ами ако това е някаква болест… или наркотик? — Може би е от тези шоколадови бисквити.

— Хм… вкусно… дай насам още няколко… — Трудно можеха да си представят, че биха могли да бъдат отделени един от друг, та нали беше и проблем да останат облечени. А изведнаж Оливър си спомни, за какво трябваше да помисли още предния ден и я попита, дали не се страхува от забременяване.

— Изобщо не. — Държеше се напълно спокойно. — Вече девет години са ми прекъснати яйцепроводите.

— От двадесет и една? — запита я смаяно и след това разбра. По това време е починала сестра й, която е била в четвъртия месец.

— Така или иначе никога не съм искала да имам деца, а така реших, че няма да дам възможност на никой гадняр да направи с мен това, което се случи на Присила.

— Никога ли не си съжалявала за това? А какво ще стане, когато един ден замечтаеш за деца?

— Няма да замечтая. И ако все пак се случи, съществува възможност за осиновяване. Но силно се съмнявам, че някога ще направя това. Просто искам да си спестя тези грижи. Защо питаш? Би ли искал и други деца?

— Някога исках. Но Сара не искаше повече деца. Също си прекъсна яйцепроводите след раждането на Сам. Винаги ми е било мъчно, но на нея не.

— А сега би ли искал още деца? — Не си създаваше проблеми с това, а просто любопитстваше. Доколкото ставаше дума за нея, не можеше да си представи, че някой може да иска въобще деца, камо ли много деца.

— Не знам. Може би е малко късно. Но мисля, че не бих бил против, ако се стигне дотам.

— Не разчитай на мен. — Усмихна му се и се опря на възглавницата.

А след това, тъй като му беше с нея толкова добре, честно й разказа за Бенджамин.

— Представи си, че моят осемнадесетгодишен син чака през септември дете. Това е голям погром. Почиства в ресторант съдовете, за да може да издържа своето момиче. Двамата се оставиха да ги изхвърлят от средното училище, въпреки че Бенджамин можеше да отиде дори в Харвард.

— Може би там все пак ще отиде там. — Но личеше си, че съжалява Оли. Та нали няма съмнение, че момчето му създава много проблеми. — Искат ли да си оставят детето?

— Да, искат. Въпреки че се мъчих по всякакъв начин да ги разубедя. Поне не искат да се женят, слава Богу. — Беше благодарен на Сандра за нейната несговорчивост по въпроса.

— Може да му дойде умът, когато се сблъска с голата действителност. Бебетата са прекрасни само в рекламите на пелени. Иначе са малки дяволчета.

— А колко бебета сте познавали, госпожице Таунсенд?

— Колкото е възможно по-малко, слава на бога. — Превъртя се на хълбок и здраво хвана в ръцете си неговия член, който толкова обикна, а след като отхвърли завивката, прекарваше по него нежно езика си. — Лично аз давам предимство на татенцата пред дечицата…

— Наистина се радвам. — Усмихна се и затвори очи, но след това я притисна към себе си и й го върна. Тази вечер след полунощ най-накрая заспаха изчерпани. Това беше истински маратон, ден, който не се забравя. Чудо, наречено Мейгън Таунсенд.