Даниел Стийл
Изгубена любов (3)

Глава трета

Предколедните дни се точеха и Оливър се връщаше вкъщи предимно с голямо нежелание. Понякога ненавиждаше Сара, а понякога я обичаше повече от всякога и постоянно обмисляше как да смени нейното гледище. Само че тя вече беше решила. Говореха за това всяка вечер до късно, щом децата си легнеха, и Оливър се сблъскваше с безчувствената твърдоглавост на Сара, за която си мислеше, че отдавна принадлежи на миналото. А Сара пък беше убедена, че водеше битка за собствения си живот.

Обещаваше, че нищо няма да се промени, че уж щеше да си идва вкъщи всеки петък вечерта, че го обича така, както и преди, но и двамата знаеха, че си приказваше просто ей тъй, на себе си. Как би могла да си идва, като я чакаше писане на семинарни задания и подготовка за изпити. А ако трябваше да пътува у дома и да се заравя с книгите, би било все едно. Всичко щеше коренно да се измени, ако продължеше да учи. Иначе не можеше и да бъде, независимо какво обещаваше Сара. Оливър се опитваше да я убеди да се запише някъде по-наблизо, например Колумбийският университет би бил по-приемлив, отколкото да изминава това огромно разстояние до Харвард. Обаче тя беше категорично решена да отиде точно там. Понякога си мислеше, дали всъщност Сара не искаше да се върне към своите изгубени младини, да върне обратно времето в миналото, когато всичко й изглеждаше така лесно, въпреки че на него много повече му харесваше настоящето. А никога не можеше да проумее как можеше да изостави децата си.

Те и досега не знаеха нищо за плановете на майка си. По-големите две чувстваха във въздуха някакво напрежение и Мелиса на няколко пъти запитваше Сара дали не се бяха скарали с баща им, но Сара винаги отклоняваше въпросите с безгрижно махване на ръка. Не искаше по никакъв начин да им развали коледните празници, а осъзнаваше, че ако им каже, това би ги извадило от равновесие. Реши да им съобщи на другия ден след Коледа и Оливър се съгласи с това, тъй като все още се надяваше дотогава да я разколебае. Посетиха театралното представление на Мелиса, а после украсиха коледната елха в чудесна хармония. Пееха коледни песни, палеха свещи и играеха традиционни коледни игри. Сара не трябваше да го прави! Никой от тях не го заслужаваше. Въпреки, че всички обичаха много Агнес, тя беше само една наемна сила. А той работеше по цял ден в Ню Йорк. Преследваха го мисли и представи, че Бенджамин и Мелиса биха се държали като изтървани от верига, а Сам ще получава само тройки, вместо шестици, докато тяхната майчица щеше да си играе в Харвард на аспирантка.

Едва на Бъдни вечер останаха сами пред пламтящия огън на камината и Оливър я помоли натъжен, да не настоява за своите планове.

— Не бива да им правиш това, Сара. — Беше отслабнал за две седмици с пет килограма, но въпреки че напрежението, което цареше, едва не ги унищожи и двамата, Сара не отстъпваше. Още преди седмица спомена, че потвърждава предложението и трябваше до две седмици да замине в Бостън, за да си потърси квартира. Занятията започваха от петнадесети януари. Оставаше само да минат празниците, да си приготви нещата и да поговори с децата.

— Няма да започваме пак, Оли.

Искаше му се да скочи и да я разтърси здраво, но тя се беше свила така, като че ли не можеше да дойде на себе си от болката, която, както знаеше, му причиняваше.

Късно вечерта Оливър и Сара свалиха долу подаръците, които няколко седмици преди това Агнес и Сара опаковаха. Тази година Сара се беше престарала с тях, като че ли това беше последната им Коледа. Оливър й беше купил от „Ван Клиф“ преди седмица чудесен пръстен, тъй като знаеше, че тя си пада по такива неща. Беше украсен с продълговати диаманти и изящно шлифован квадратен смарагд по средата. Сега му се струваше изведнъж, че това не беше подарък, а по-скоро подкуп, за да остане. Вече съжаляваше, че й го беше купил.

Преди да заспи, Сара нагласи будилника за шест часа. Искаше да стане по-рано, за да приготви пълнената пуйка. Агнес също ставаше навреме, справяше се с повечето от работата, но пуйката Сара искаше да приготви сама, както изискваше семейната традиция. Щеше да е последният й подарък за тях.

Когато загасиха лампата, Сара тихо размишляваше и слушаше как диша Оли. Знаеше, че не спи и можеше да си представи, какво му се върти в главата. Последните две седмици не бяха престанали да се карат и да викат един на друг, до безкрайност въртяха едно и също, но тя беше твърдо убедена, че поне по нейно мнение беше избрала правилен път. Сега вече искаше всичко да е свършило и да се посвети на новия живот, да избяга от всички тях и от болката, която знаеше, че причинява на Оли.

— Не се дръж така, като че ли си отивам завинаги от тук — звучеше нежно нейният глас в тъмнината.

— А нима това не е истина? — отговори Оливър така тъжно, че по-добре да не го слушаше.

— Нали ти казах вече, че ще си идвам у дома всеки уикенд, щом е възможно, а освен това има и толкова празници.

— И колко дълго мислиш, че може да караш така? Просто не схващам как ще ги вършиш тези работи — да идваш насам и да се връщаш натам? — Това той повтаряше по различен начин хиляди пъти през последните четиринадесет дни. Ако наистина го обичаше, то тогава не можеше да желае да живее далеч от тях и по съвсем различен начин.

— Може би когато всичко свърши, ще ме разбереш. А ако успея да се реализирам, сигурно ще уважаваш повече сегашното ми решение. И ако наистина това стане, всичко това има смисъл.

— Аз и сега те уважавам. Винаги съм те уважавал. — Оливър се обърна и я погледна в светлината на луната. Беше все още красива, може би сега дори повече, поради болката, която му причини. После го обхвана притеснение за децата, които още не подозираха това, което той знаеше. — Кога ще кажеш на децата?

— Смятам утре вечер, когато твоите родители си заминат.

— Това ще бъде „чудесен“ коледен финал.

— Мисля, че повече не мога да отлагам. Децата усещат, че става нещо. Мели има подозрения вече цяла седмица и Бенджамин също се измъчва.

— И какви мислиш, че ще бъдат техните чувства, като чуят твоите новини?

— Сигурно същите като нашите. Ще бъдат уплашени и объркани, а може би и ще ми честитят. Мисля, че Бенджамин и Мели ще могат да ме разберат. Страх ме е, обаче, от Сам. — Тя се обърна, за да вижда по-добре Оли. Като си мислеше за малкия, взе тихо ръката на Оли и когато отново се обади, гласът й трепереше. — Грижи се за него, Оли, ти си му нужен повече от мен…

— Ти си му нужна също. Аз го виждам само няколко часа дневно и не си говорим за нищо друго, освен за футбол, бейзбол и домашните работи.

— Това е добро начало. Сигурно после ще бъдете по-сплотени.

— Мислел съм си, че вече сме сплотени. — Точно от това го болеше най-много. Той смяташе, че нищо не им липсва. За него те бяха идеалното семейство, което водеше идеален живот. — Винаги съм бил убеден, че между нас всичко е наред… Никога не ми е хрумвало, че ти може да гледаш на нещата иначе… всъщност… освен месеците, когато беше бременна, но винаги ми се струваше, че накрая си щастлива, дори и преди раждането на Сам. — Особено тежко му беше при мисълта, че сигурно не беше й предложил всичко, за което мечтаеше.

— Аз бях… всъщност съм… просто съм мечтала за нещо, което ти не можеше да ми предложиш. То трябваше да поникне от мен и аз никога не го постигнах. — Тя се чувстваше страшно виновна, понеже Оливър имаше угризения на съвестта, че не беше оправдал нейните очаквания. Винаги беше образцов съпруг.

— А ако не го постигнеш и сега?

— Тогава сигурно ще се откажа — отвърна Сара, но беше убедена, че този път ще успее. Частично това вече беше явно. Самото решение, че ще замине, я беше променило.

— Убеден съм, че и вкъщи можеше да го постигнеш. Сигурно ти беше нужна по-голяма свобода.

Сара се премести по-близо до него в тяхната комфортна спалня и той я обгърна с едната си ръка.

— Имах цялата свобода, която ми беше нужна. Само гдето не знаех какво да правя с нея.

— Ти, злато мое… — прошепна Оливър с очи, пълни със сълзи, потопи лицето си в нейните коси и почувства, че раменете й се тресяха от риданието, когато прилепи лицето си към неговите гърди. — Защо се измъчваме така? Не може ли да върнем времето с няколко седмици назад и да забравим всичко, което се случи?

Сара само завъртя отрицателно глава и го погледна с просълзени очи.

— Не може. След това винаги ще се упреквам, че нещо съм изпуснала. Но нали ще се върна… Честна дума… Вярвай ми. Дори само заради това, че толкова те обичам.

Но Оливър дълбоко в душата си чувстваше, че няма да излезе така; нека си го представя, както си иска. В къщи беше по-сигурно да я запази, не трябваше да я остави да замине. Когато един път я пусне, може всичко да се случи.

Дълго лежаха там, сгушени един до друг и само от време на време се докосваха с устни. Накрая Оливър не удържа жаждата си по нея повече. За първи път от четиринадесет дни я облада със страст и копнеж, за които отдавна вече дори и не помисляха. Страстта, скръбта и ненаситният глад на тяхната любов извираха от отчаянието, което досега никога не познаваха. Сара възприемаше това така и, когато в края на екстаза се съединиха в едно цяло, а след това просто си почиваха един до друг и се целуваха, тя се мъчеше да потисне чувството си за вина и разкаяние, докато Оливър заспа в обятията й… Оливър… този младеж, в когото някога се беше влюбила… сега вече зрял мъж… любов, която беше започнала в Харвард и сега може би там щеше и да свърши.