Владислав Реймонт
Селяни (7)

VII

На утрото — също така дъждовит и мрачен ден.

Всеки миг някой излизаше от някоя къща и дълго и загрижено поглеждаше по замъгления свят дали някъде не се прояснява. Но нищо не се виждаше освен тъмни облаци, тъй ниско понесени, че сякаш се закачаха о дърветата. Дъждът непрестанно ръмеше, а към пладне се засили в порой, като че ли някой отпусна небесните язове, та дори барабанеше по покривите.

Хората все в къщи си киснеха. Тук-там някой преминаваше през кал и дъжд до съседите да се пооплаче, че времето е такова, та и куче не можеш да изгониш навън, а мнозина още не бяха превозили от гората постилка, някой още дърва недокарал, други пък, току-речи всички, недосекли зелето, до което не можеше и да се пристъпи днес, защото вирът се бе толкова напълнил през нощта, че до съмване трябваше да се отприщят ставилата, за да изтече водата в реката, която и без това така се бе разляла, та всички ливади бяха във вода, а лехите на зелищата се чернееха като острови посред сини разпенени вирове.

И Доминикови не бяха докарали останалото зеле.

Ягна от сутринта не можеше да дойде на себе си, току ходеше от ъгъл в ъгъл или гледаше през прозореца повалените от бурята гергини и дъжда и жално въздишаше.

— Божичко, как ми е тежко! — шепнеше тя нетърпеливо и чакаше да се мръкне, та да отиде у Боринови да чистят зеле, а не щеш ли, денят се влачеше бавно, като просяк из кал: така досадно, така някак тъжна, че едва издържа човек. Беше и раздразнена, все подвикваше на момчетата и избутваше всичко, което й се изпречеше пред ръцете, па отгоре на това и глава я поболяваше. Мина й едва когато превърза темето си с печен овес, поръсен с оцет. Въпреки това не можеше място да си намери и работата й не спореше. Тя се заглеждаше в разплискалия се вир, който като разперила крила птица размахваше с тях, напъваше се с шум, та пръскаше вода чак на пътя, но не можеше да хвръкне, сякаш краката й са в земята зарасли. Отвъд вира бе Бориновата къща, добре се виждаше зеленясалият й стар покрив и скоро покритият с шинди пруст, които още се жълтееха, виждаха се и други сгради зад градината, но тя съвсем не знаеше какво гледа…

Доминиковица не беше у дома си още от сутринта. Повикали я бяха при родилка на другия край на селото, защото лекуваше и от разни болести разбираше.

А Ягна нещо я тласкаше да стане да бяга по света, по хората, но щом сложеше наметката на главата си и видеше калта и дъжда пред прага, всичко й се отщяваше… дори най-сетне й идеше на плач от тая необяснима тъга… И като не знаеше за какво да се залови, отвори своята ракла, занаизважда и занарежда по леглата празничните си премени. Цялата стая почервеня от вълненици на ивици, престилки, кафтани, но и това не я зарадва днес, не… равнодушно и с отегчение гледаше тя своето богатство, издърпа отдолу само забрадката и панделката от Борина, сложи си ги и дълго се гледа в огледалцето.

„Не е лошо, трябва довечера да си ги туря“ — помисли си тя и веднага ги прибра, защото някой идеше към къщи покрай плета.

Влезе Матеуш… Ягна чак извика от почуда, защото за него най-много я одумваха из село, че се срещат по нощите из градините, па и другаде го пуща… Стар ергенин беше вече, отдавна бе прехвърлил трийсетте, но не искаше още да се жени, защото имаше неженени сестри, а както Ягустинка клюкарствуваше — защото момите, па и чуждите жени по му се харесвали… Беше мъж израстен като дъб, силен, самонадеян и затова тъй упорит, неотстъпчив, че рядко имаше човек да не му се бои. И всичко умееше, проклетникът му; на флейта свири, та да се унесеш; коли правеше, къщи градеше, камини зидаше — всичко така сръчно, че работата пращеше в ръцете му, само дето ни пара не завърташе. Много печелеше, но всичко веднага пропиваше и подаряваше или даваше назаем… Големб^[1] му бе презимето, макар че по лице и по своята сприхавост повече на ястреб приличаше…

— Да бъде похвален!

— На веки… Матеуше!

— Аз ти ида, Ягушо, аз…

Той стисна ръката й и така разпалено я гледаше в очите, че момичето се изчерви и се заозърта неспокойно към вратата.

— Половин година беше по света… — шепнеше тя смутена.

— Цяла половин година и двайсет и три дена… добре ги смятах… — каза той и не пущаше ръката й.

— Да запаля лампата! — рече тя, защото вече се мръкваше, па и да се изскубне от ръката му.

— Ами посрещни ме, Ягушо — молеше той тихо и поиска да я прегърне, но тя бързо се изскубна и отиде към огнището да запали лампата. Страхуваше се да не би тъй в тъмното да ги завари майка й или някой друг, но не успя, защото Матеуш я хвана през кръста, притисна я здраво към себе си и започна безумно да я целува…

Тя запърха като птица, но не можеше да се изскубне от такъв изгладнял змей, който така я стискаше, та ребрата й пукаха, и така целуваше, та тя съвсем отслабна, очите й се замъглиха, не можеше дъх да си поеме и едва намираше сили да промълви:

— Пусни… Матеуш… мама…

— Още мъничко, Ягушо, още веднъж, че съвсем ще пощръклея… — И тъй целуваше, че тя омекна напълно, но той я пусна, понеже в пруста се чуха стъпки; запали сам лампата на поличката над огнището и засвива цигара, и със светнали от наслада очи поглеждаше Ягуша, която още не бе дошла на себе си, още яко се държеше за стената и тежко дишаше.

Влезе Йенджих и раздуха огъня в огнището, сложи гърнетата с вода и все се въртеше из къщи. Те си казаха по някоя дума и се поглеждаха с яростни гладни очи, като да искаха да се изядат…

Много скоро след това дойде и Доминиковица, навярно беше сърдита, защото още в пруста се скара нещо на Шимек, а като видя Матеуш, изгледа го сурово, не обърна внимание на поздрава му и възви към килера да се преоблече.

— Върви си, че мама ще те навика… — молеше го тихо Ягна.

— Ще дойдеш ли при мене, Ягушо? — питаше той.

— Прибра ли се от скитане? — каза старата, като че ли едва сега го видя.

— Върнах се, майко… — смирено рече той и искаше да й целуне ръка.

— Ах, дано кучка майка да ти бъде, не аз! — изхока го и дръпна ръката си ядосано. — Що си дошъл тука, бре? Казала съм ти вече, че нямаш работа тук…

— При Ягуша дойдох, не при тебе — надменно извика той, вече ядосан.

— Да оставиш на мира Ягуша, чуваш ли! Да я оставиш на мира, не ща зарад тебе после да я разнасят хорските уста по селото като някоя последна… да се не мяркаш пред очите ми!… — изкрещя Доминиковица.

— Крещиш като сврака, та цяло село да те чуе…

— Нека чуе, нека се сберат, нека знаят, че си се залепил за Ягна като репей за кучешка опашка, та и с ръжена не може да те изгони човек!…

— Да не беше жена, бих ти понаместил малко ребрата за тия думи…

— Опитай се, разбойнико неден, опитай се, куче… — и тя взе железния ръжен от огнището.

Но свърши с това, защото Матеуш плюна, излезе бързо и тресна вратата след себе си — нима с жена ще вземе да се бие и да става за смях на цяло село?

Като си излезе той, тя се нахвърли на Ягна, закрещя й и всичките ядове, що бе насъбрала, изтърси върху нея… Ягуша седеше тихо, примряла от страх, но когато думите на майка й я боднаха по-силно, трепна, завря глава в завивките и избухна в плач и укори… Много бе нажалена… наистина, съвсем не бе виновна за това… нито го бе викала… сам дойде, а пролетес, дето майка й спомена, то пък… срещна я при прелеза… е, можеше ли да се отърве от такъв змей?… Като я хвана… как можеше да му избяга?… Винаги тъй ставаше с нея, да я погледне някой по-втренчено или пък да я стисне силно… всичко се разтреперва в нея, силите й я напущат, така й отмалее под лъжичката и тя отпада и нищо не знае… Що е крива тя?

Поплака си тя тихо, през сълзи, докато старата омекна и почна грижливо да изтрива лицето и очите й, да я гали по главата и да я успокоява.

— Мълчи, Ягушо, не плачи… че очите ти ще се зачервят като на заек, пък как ще идеш у Боринови?

— Време ли е вече? — попита тя след малко по-спокойна.

— Време е; и хубаво се облечи, хора ще има там, па и сам Борина следи…

Ягуша стана веднага и се залови да се облича.

— Да ти стопля ли мляко?

— Никак не ми се яде, майко.

— Шимек, грееш се, смачканяко, а кравите там тракат зъбите си по празни ясли! — изля тя останалия си яд на Шимек, та той избяга, да не би нещо друго да го сполети.

— Струва ми се — говореше тя по-тихо, като помагаше на Ягна да се премени, — че ковача се е сдобрил с Борина. Срещнах го, че водеше от стария едно хубаво теле… Жалко… Поне петнайсет рубли струва… може и на добро да е, дето са се помирили, че и ковача е един бъбривец, па и законите знае… — Тя отстъпи няколко крачки и с наслада гледаше дъщеря си. — Ох, тоя разбойник Козела като че ли пак са го пуснали, всичко трябва да се затваря и да се наглежда…

— Ще вървя вече!

— Иди, па остани там до среднощ и щръклей с ергените! — избухна тя с последния си яд.

Ягна излезе, но от пътя чуваше как старата крещеше на Йенджих, че свинете не са вкарани в кочината, а кокошките нощуват по дърветата.

У Боринови имаше доста хора.

Огънят бумтеше в огнището и осветляваше грамадната стая, та лъщяха стъклата на иконите и се поклащаха ония чудесии от цветни курабийки, окачени с конци по окадените черни греди на потона; насред къщи имаше куп червени зелки, а в широк полукръг с лица към огъня момичета и няколко стари жени чистеха горните листа на зелките и ги хвърляха на постлано при прозореца платнище.

Ягна огря ръцете си на огъня, остави обущата си при прозореца, седна току на самия край при старата Ягустинка и се залови за работа.

Гълчавата все повече се усилваше, защото идеха още жени и момчета, които заедно с Куба донасяха от плевнята зеле, но по-често пушеха цигари, закачаха се с момичетата и всички заедно се смееха.

Южка, макар и още подявка, беше първа в работата и в шегите, защото стария го нямаше, а Ханка, както обикновено, ходеше из къщи като вещерица или мърморко.

— Почервеняло е в къщи като от макове! — извика Антек, който бе вкарал зелевата каца в пруста, а сега нагласяше зелерезачката малко по-настрана от огнището.

— Ба, изпременили се като на сватба! — обади се някоя от по-старите.

— А Ягуша като че ли някой в мляко я е измил — поде злоречиво Ягустинка.

— Я се остави — шепнеше Ягуша, като се изчерви.

— Радвайте се, момичета, прибрал се е Матеуш, ще захванат музики и танци, па и висене по градините… — продължи старата.

— Цяло лято го нямаше.

— Ами как, богатска къща е правил във Воля.

— Майстор, синеца, бива си го — рече някой от ергените.

— Бива си го и за момите, не става нужда и девет месеца да чакат…

— Ягустинка за никого няма добра дума — започна едно от момичетата.

— Гледай и за тебе да не кажа нещо…

— Знаете ли, оня стар скитник като че ли е дошъл.

— Ще дойде и у нас! — извика Южка.

— Цели три години е ходил по света.

— По света ли?… И на Божи гроб ходил!

— Хайде де! Кой ли го е видял там? Лъже, никаквеца му, а простите вярват; и ковача също разправя за чуждите страни отвъд морето, каквото прочете във вестниците…

— Не думай, Ягустинко, самият свещеник казваше това на мама — рече Ягуша.

— Истина, то домът на отчето е втори дом на Доминиковица и тя всякога знае кога попа го боли корем — лекувачка нали е…

Ягна си замълча, но изпита странно желание да я фрасне, ако ще би с ножа, който държеше, защото цялата стая избухна в смях, само Улиша Гжегожова се наведе към Клембовица и я попита:

— Откъде е той?

— Откъде ли? От широкия свят, знае ли го някой? — Понаведе се, взе в ръка зелка и като режеше листата й, заприказва бързо и все по-високо, та и другите да чуят. — Всяка трета зима дохожда в Липци и у Борина отсяда… Рохо казва, че му е името, а може и да не е Рохо… Просяк е, а и като да не е просяк, кой го знае… но набожен и добър човек… само обръч на главата му да имаше, и цял светия като по иконите. На врата си носи броеници, които били потъркани о гроба господен… дава на децата иконички, а на някои и картинки с царе, каквито някога и от нашия народ са излизали… има и книги за божите работи, па и други с всичко и с разни истории по света… Чете той на моя Валек, а аз и човека ми слушахме, ама забравих, па не беше лесно и да се разбере… И е много набожен, по половин ден седи на колене под кръста на пътя или някъде на полето, а в черква ходи само когато има служба. Свещеника го канил у дома си, а той му рекъл:

„Между народа трябва да бъда аз, моето място не е в стаите…“

— Всички смятат, че не ще да е селянин тоя човек, ако и да говори като нас, и че е много учен; ами как, с евреина говори по немски, в Джазгова пък с госпожицата от дворянската къща, дето е била зарад здравето си в топлите страни, се е разговарял на чуждестранен език… И нищо не взима от никого, само капчица мляко и малко хлебец дето ще вземе, па за това и децата учи… казват… — но Клембовица изведнъж прекъсна, защото момичетата избухнаха в такъв смях, та чак изпонадаха.

Смееха се на Куба, който носеше в платнище зеле, но някой го бутна, та се преметна насред къщи, колкото си е дълъг, а зелето се пръсна навсякъде. Той се понадигаше с мъка, ту полазваше на четири, ту пак падаше, защото го бутаха.

Южка го отбрани и му помогна да стане, а той гълчеше сърдито…

Полека-лека разговорът мина на друго.

Всички говореха тихо, а гълчавата стана като в кошер преди роене и пак смехове и шеги, и такава веселба, че очите непрестанно искряха, устата неспирно се смееха, а работата бързо напредваше, ножовете пращяха по кочаните и зелките като куршуми всеки миг падаха на постланото и се трупаха на все по-голям куп. Антек пък нарязваше над голям чебър при огнището; беше само по риза и по шарени от плат за вълненик панталони, зачервил се, с разчорлена глава и изпотено чело; здравата работеше, но постоянно се смееше и шегуваше, а бе тъй строен, че Ягна поглеждаше към него като към картинка, и не само Ягна… а и той, като поспирваше, за да си почива, тъй весело поглеждаше, че тя навеждаше очи и се изчервяваше. Никой не виждаше това освен Ягустинка, която се правеше, че не вижда, но кроеше на ума си как да го разнесе по село.

— Марчиха като че ли е родила, знаете ли? — захвана Клембовица.

— Не й е първица, всяка година става това с нея.

— Жена като бивол, на нея само дете й изсмуква малко кръвта от главата… — промърмори Ягустинка и искаше да каже нещо по-нататък, но другите й се скараха, че такива работи пред момичета не се приказват.

— И по-хубави работи знаят те, не бойте се. Такива времена настанаха, че и на сополана, дето пасе гъските, вече не приказват за щъркела, защото в очите ще им се изсмее… някога не беше така, не беше…

— Е, ти знаеше всичко още когато с кравите ходеше… — рече сериозно старата Вавжоновица — нима не помня какви ги не правеше по пасищата…

— Като помниш, дръж си го за себе си — извика остро Ягустинка.

— Бях вече женена… с Матеуш, чини ми се… не, с Михал, така… нали Вавжон е третия… — мърмореше тя, като не можеше да улучи с кого.

— Ей, седите и не знаете що е станало! — извика, като влезе задъхана Настуша Голембова, сестрата на Матеуш.

Зачуха се любопитни въпроси от всички страни и всички погледи се устремиха към нея.

— Откраднали конете на воденичаря.

— Кога?

— Ами преди малко. Ей сега Янкел казваше на Матеуш.

— То Янкел веднага знае всичко, дори и по-рано…

— Коне като аждери!

— Из конюшнята ги извели. Ратая отишъл за ярма на воденицата, връща се и нито коне, нито сбруите им, а кучето лежи отровено и туйто!

— Иде зима и започват историите!

— Па няма и наказание за такива крадци… Ами, какво ще му направят: ще го тикнат в затвора, ще му дават да яде, ще си поседи на топло, ще се изпракса с другари, та като го пуснат после, още по-добър, учен крадец.

— Моя кон да откраднат така, па да го хвана тогова, на място ще го убия като бясно куче — извика един от момците.

— Това му се пада на такъв, защото само глупаците търсят правда на тоя свят. Всеки има право да си търси своето.

— Да пипнеш такъв и да го убиеш, дори и цяла дружина да сме, няма наказание, нима всичките ще накажат?

— Ами… така беше някога… бях вече с втория си мъж… не, чини ми се още с Матеуш…

Но влезе в къщи Борина и прекъсна разговора.

— Така си шепнете на ухо, та отвъд вира се чува! — заприказва весело той, свали шапка и се ръкува с всекиго поред. Трябва да беше попийнал, защото бе червен като рак, разкопчал клашника си и приказваше силно и повечко от обикновено. Искаше му се да седне до Ягуша, но не се решаваше, па нямаше да бъде и добре така пред хората, преди да е сгодена за него, та само весело разговаряше и с удоволствие я гледаше тъй хубаво пременена днес и забрадена с неговата кърпа.

Куба и Витек донесоха веднага друга пейка и я сложиха пред огнището. Южа я избърса с чиста кърпа и почна да слага върху нея паници и лъжици за ядене.

А Борина изнесе из килера тумбеста стъкленица с водка и започна да черпи всички поред.

Момичетата се поотказваха, та един от ергените се обади:

— Налитат на водка като котки на мляко, но чакат да им се молят.

— Ти си пияница загубен, по цял ден седиш у Янкел, та мислиш, че всички са такива!

И пиеха, обръщаха се, прикриваха с ръка лице, а другото изливаха на земята, начумерваха се, казваха „люта“ и връщаха чашата на Борина.

Само Ягна се опря и не пи, колкото и да й се молиха и да я уговаряха.

— Дори и вкуса на водката не знам и не искам да го знам — рече тя.

— Е, хайде сядайте, драги мои, да хапнем, каквото дал господ! — канеше старият.

След разни церемонии, както си му е ред, седнаха около пейката, почнаха да се хранят полека и от време на време позаприказваха.

От паниците се издигаше пара, която като облак закри всички, и от нея се чуваше само стърженето на лъжиците, мляскането и тук-там по някоя дума.

Сготвили бяха много добро ядене, мнозина се почудиха: супа с фиде и варени картофи, месо с изпържен ечемичен булгур и зеле с грах — истински ги нагостиха, господарски. Борина постоянно канеше и ги караше да ядат, а Южка и Ханка току гледаха да досипват и да притурят…

Витек дотуряше сухи дърва на огъня, който весело пращеше, а Куба през това време изнасяше зеле, изтръсваше го на купа и лакомо поемаше в себе си миризмата, облизваше се и въздъхваше.

„Половин вол бих изял с една или две паници булгур… пък те, синковците, ядат като изгладнели коне, ни кокалче няма да оставят на човека“ — мислеше жално той и пристягаше ремъка си, така му куркаха червата от глад.

Но скоро свършиха и наставаха с „Да наспори господ“.

— Наздраве да ви е.

Раздвижиха се, кой излизаше да се поразведри и попротегне, кой искаше да види небето дали не се прояснява нейде, а пък момците да се позакачат с момите на пруста.

Куба седеше на прага с паница на колене и ядеше, та ушите му пукаха, дори и не забелязваше Лапа, който всякак му напомняше за себе си, но като се увери, че нищо няма да го огрее, промъкна се на пруста при чуждите кучета, които бяха надошли с хората у Боринови и се давеха за изхвърлените от Южка кокали.

Отново се заеха сръчно за работа и ето че Рохо се показа на вратата и поздрави с „Да бъде похвален“.

— Во веки! — отвърнаха всички в един глас.

— Петима Петко не чакат… Закъснял си, но ще се намери и за тебе… — рече Борина и му придърпа масичката към огнището.

— Мляко и хляб ми дай, Южо, това ми стига.

— Има още и малко месо — обади се нерешително Ханка.

— Не, да наспори господ, не ям месо.

Отначало млъкнаха и любопитно го заоглеждаха, но когато седна да се храни, разговорите и смеховете отново се подеха.

Само Ягна мълчеше и поглеждаше към скиталеца учудено, че е такъв като всеки друг човек, па е бил и на Божи гроб, половин свят е обиколил и толкова чудеса е видял… „Какво ли е по света? — мислеше. — Откъде трябва да се мине, та там да се стигне?… От всяка страна само села и ниви, и гори, а зад тях пак села, ниви, гори… Трябва сто мили^[2] да се преминат, па може и хиляда“ — мислеше си тя и много й се щеше да попита, но можеше ли, па на туй отгоре би й се и изсмял…

Рафаловото момче, което се беше уволнило от войската, донесе цигулка, нагласи я и засвири разни песни.

Настана тишина, само дъждът удряше в прозорците и кучетата вдигаха врява пред къщи. А той все свиреше и все по нещо ново, пръстите му тъй играеха и тъй движеха лъка по струните, та звукът като че ли сам излизаше из цигулката… Черковни песни свиреше сякаш за тоя скиталец, който не махаше погледа си от него, после пак други, съвсем светски, оная за Яшо на война, която момичетата често пееха на полето… и толкова жална мелодия изкарваше из тия дъсчици, че тръпки побиваха всички, а на Ягуша, която беше особено чувствителна към музика, сълзи потекоха като порой.

— Я стига, че Ягуша плаче… — извика Настка.

— Не… то само така… винаги ме прихваща свиренето… не… — шепнеше тя засрамена и криеше лицето си в престилката.

И това не помогна, макар че не искаше, сълзите й сами капеха поради оная чудна мъка, набрана в сърцето й неизвестно за какво…

Момъкът не престана да свири, само че сега свиреше пламенно такива живи мазурки и обертаси, та дори момичетата едва изтрайваха да седят, подскачаха на местата си, стискаха разтреперани от радост колене и движеха рамене, момците тупаха час по час с крака и весело пригласяха — стаята се изпълни с врява, тропот и смях, та чак стъклата на прозорците затракаха.

Изведнъж кучето изквича и тъй страшно започна да вие от пруста, че всички млъкнаха.

— Какво стана?

Рохо толкова бързо се спусна към вратата, че едва не се препъна о зелерезачката.

— Няма нищо… някое от момчетата притиснало с вратата опашката на кучето — извика Антек, като погледна към пруста.

— Витекова работа ще да е — рече Борина.

— Ами, Витек ще мъчи тъй кучето, той, дето събира по селото, разни изхвърлени животинчета, та ги лекува — разпалено го защити Южа.

Рохо се върна силно възбуден, трябва да беше освободил кучето и квиченето се чуваше вече някъде към портата.

— И кучето е божие създание, и то чувствува неправдата, както и човек… Исус Христос си имал кученце и никому не е позволявал да го мъчи — рече той енергично.

— Та и Исус Христос ли е имал кученце като всички хора?… — попита недоверчиво Ягустинка.

— Ако искаш да знаеш, имал е и Бурек^[3] му е било името…

— Хайде де!… Ти пък… — обадиха се любопитни гласове.

Рохо помълча малко, па вдигна побелялата си глава с дълга, равно подстригана над челото коса, втренчи й огъня бледите си, сякаш изплакани очи и като премяташе с пръсти зърната на броеницата си, рече тихо:

— В ония далечни времена…

Когато Исус ходил още по земята и сам разпореждал между хората, да ви кажа какво се случило…

Отивал Исус Христос на черква в Мстов^[4], а път нямало, само едни страшни пясъци, па горещи, защото припичало слънце и било жега като пред буря…

А сянка и подслон — никъде…

Исус Христос с голямо търпение вървял, защото доста път имало до гората. Понеже вече не усещал светите си крака и страшно бил ожъднял, често сядал на могилките, макар че там било по-горещо и расла само суха трева, а сянка имало само по изсъхналите стръкове мащерка, дето и птичка не може да се скрие…

Но току-що седнал, не успял още да си почине добре, ето ти дявола като проклет ястреб, който налита отгоре върху изморена птица, удря смахнатия с копита по пясъка, мъкне се като добитък и такова прашище, такава мрачева се вдигала, че нищо не се виждало…

Исус Христос, макар че го задушавало вече в гърдите и едва се движел, пак ставал и вървял и само си се подсмивал на глупавия дявол, защото знаел, че иска да му обърка пътя, та да не отиде на черква за спасение на грешния народ…

И тъй, вървял Исус Христос… вървял… и дошъл до гората…

Починал си добре под сянка, поразхладил се с вода и похапнал нещичко из торбата, после си откършил хубава тояжка, прекръстил се и влезнал в гората.

Гората била стара и гъста, непроходими блата и такива дрездаци и тресавища, че самия дявол може да е живял там, и гъсталаци, та и птица едва би преминала. Но Исус влезнал, а дявола като залюлял оная ми ти гора, като започнал да вие, като закършил ония борове — и вятърът нали е негов слуга от пъклото, му помагал; изтръгвал сухи дървета, изтръгвал дъбове, клони и бучал, и гърмял гората като безумен.

Стъмнило се, та в очите да бръкнеш някому, не се виждало; па шум, па трясък… па виелица — па зверове някакви, па някакви дяволски изчадия изскачат и се зъбят, ръмжат, заплашват… светят с очи и… току… само да го вкопчат с нокти, но не смеели, защото… Исус Христос бил в свещения си лик…

Но и на Исуса Христа вече омръзнали тия глупави заплахи, па и трябвало да бърза за черква, та благословил гората и изведнъж всички дяволи и роднините им изчезнали в мочурищата.

Останало само едно куче, защото тогава кучетата още не били приятели на човеците.

Та това куче останало, тичало след Исус и лаяло: ту се доближи до светите му крака, ту го дръпне със зъби за панталонците, ту дрехата му скъса и се хвърли към торбата му и всякак искало да си откъсне месо… но Исус Христос, какъвто си бил милостив и на никое създание не би направил пакост, а би могъл да го пребие с тоягата си или просто като си помисли, рекъл само това:

— На̀ ти, глупчо, хлебец, щом си гладен — извадил от торбата и му хвърлил.

Но кучето станало още по-зло и се забравило: току се зъби, квичи, налита, хвърля се и вече съвсем окъсало Исусовите гащи.

— Дадох ти хляб, не ти сторих лошо, а ти ми късаш дрехите и лаеш напразно. Глупаво си, куче мое, не позна господаря си. Зарад това ти ще има да служиш на човека и без него не ще можеш да живееш… — рекъл високо Исус Христос и кучето приклекнало, после се обърнало, подвило опашка между крака, завило и като оглупяло се втурнало по цял свят.

А Исус Христос отишъл в черквата.

Около него народ като дърветата в гора или като тревата по ливади — човек до човек.

Но в черквата било празно, защото в кръчмата свирела музика, а пред преддверието на черквата цял панаир, и пиянство, и разврат, и грях, както и днес става.

Излиза Исус от черквата след литургия и гледа — народът като жито на нива, блъскана от вятър, ту на една, ту на друга страна се вълнува и бяга, някой тича с бич, някой измъква кол от оградата, друг там климия иска да извади, трети пък камък търси, а жените пискат и се катерят по оградите или по колите, децата реват и всички крещят:

— Бясно куче, бясно куче!

А кучето посред хората като по внезапно проправен път припка с изплезен език право към Исуса Христа.

Не се изплашил господ, не… познал той, че това е същото куче от гората, разгънал светата си дреха и казал на кучето, което веднага се спряло:

— Ела тук, Бурек, тук си на по-безопасно място, отколкото в гората.

Покрил го с дрехата си, прострял ръце над него и казал:

— Недейте го убива, хора, защото и то е божие създание, злочесто е, гладно, гонено и безстопанствено.

Но селяните почнали да викат, да се кълчат, да бърборят недоволно и да удрят с дървета по земята: че то било диво и бясно животно, отмъкнало им толкова много гъски и овце, че постоянно прави пакости, па и на човека не прощава, ами веднага със зъбите… че никой не излиза на полето без тояга, защото от този дявол нямало никаква сигурност… че непременно трябвало да бъде убито…

И искали да го вземат насила изпод дрехата на Исус Христос и да го убият.

Исус Христос се разгневил и викнал:

— Не го закачайте! От кучето се боите, негодници и пияници такива, а от бога не се боите, а?…

Те отстъпили, защото го рекъл много строго, а Исус Христос им казва по-нататък, че са негодници, че са дошли за черковна служба, пък само пият по кръчмите, обиждат бога, не се покайват и са проклетници, мъчители едни на други, крадци, безбожници и няма да им се размине божието наказание.

Свършил Исус Христос, подигнал тоягата си и искал да си отиде…

Но народът го вече познал, че като паднал пред него на колене, че като ревнал да плаче, че като замолил…

— Остани при нас, Исусе, остани, господи Исусе Христе, остани! Ще ти бъдем верни като това куче… ние сме пияници, безбожници, лоши хора сме, но остани!… Накажи ни, бий ни, но остани!… Сироти изоставени сме ние, хора без господари… — И така плакали, така му се молили, така му целували ръцете и светите нозе, че той се смилил и останал още малко при тях, поучавал, опрощавал и благословил всичко.

А после, когато си вече тръгнал, им казал:

— Правило ли ви е зло кучето? Отсега нататък ще ви служи. И гъските ви ще пази, и овцете ще прибира, пък ако някой се забрави — и на имота, и на добитъка приятел и пазач ще бъде. Само го тачете и не го измъчвайте.

И си отишъл Исус по широкия свят.

Обърнал се и погледнал — Бурек седи там, където го отбранил.

— Бурек, върви с мене, какво, сам ли ще останеш, глупако?

И тръгнало кучето и вървяло навсякъде заедно с Исуса и толкова мирно, толкова бдително, толкова вярно, като най-добрия слуга.

И навсякъде вече заедно вървели.

И през гори, и през води — по цял свят.

А неведнъж и глад бивал. Тогава кучето било птица някаква ще намери, било някоя гъска или агне ще донесе и си живели тъй задружно.

А много често, когато измореният Исус почивал, Бурек отпъждал лошите хора или дивите зверове и пазил господа наш…

Като настанало време мръсните евреи и жестоките фарисеи да заведат Исуса на мъчение — Бурек се хвърлил върху всички и започнал да хапе и да го защищава, колкото могло, милото бедно куче.

А Исус, натоварен с дървото, което носел към мястото на светото си мъчение, му рекъл:

— Съвестта им повече ще ги гризе… а ти нищо не ще можеш да им сториш…

И като окачили измъчения на кръста, Бурек приклекнал и почнал да вие…

… на другия ден, когато всички хора се разотишли, когато ги нямало нито пресвета Богородица, нито апостолите… останал само Бурек…

… току лизал свещените, пробити с гвоздеи умиращи Исусови краченца и вил… вил… вил…

… а когато настанал третия ден… събудил се Исус Христос и гледа — няма никого при кръста… само Бурек жално скимти и се свива до нозете му…

… и пресветия наш Исус Христос го погледнал умилно в оня час и при последното си издихание рекъл:

— Ела с мене, Бурек!…

* * *

И в същия миг кученцето издъхнало и тръгнало с господа.

Амин.

— Както ви казах, така си е било, мили хора! — рече той с умиление, като свърши, па се прекръсти и тръгна нататък, където Ханка му бе вече наредила за спане, че беше много уморен.

Глухо мълчание обзе къщата. Всички мислеха за тая чудна история, а някои от момичетата като Ягуша, Южка и Настка бършеха крадешком очите си, защото участта на Исус и случаят с Бурек просто ги покърти. А това, че се намерило на света такова куче, което било по-добро от човеците и по-вярно на Исус, накара всички доста да се позамислят… И полека започнаха да правят и някои забележки и да се чудят на това божие нареждане. Само Ягустинка, която слушаше внимателно, вдигна глава, засмя се и рече на подбив:

— Дрън-дрън ярина на висока планина! По-хубава приказка ще ви кажа аз как човека се сдобил с вол:

Направил бог бик,

И ето ти бик.

Човека с ножче

рязнал го оздол.

И — сторил се вол —

… и ето ти вол!

— И моето е истина, както и на Рохо! — взе да се смее тя.

Цялата къща се заля в смях и веднага се посипаха шеги и разни приказки.

— Ягустинка всичко знае…

— Ами как, вдовица след трима мъже, тя ли няма да знае.

— Е па единия сутрин с камшик я учил, другия на пладне с ремъка, а третия надвечер с климия… — рече Рафаловият.

— И за четвърти бих се оженила, но не и за тебе, защото си глупав и ходиш сополив като чифутче.

— Както кучето на Исус не е могло без господар, така и жената не може без бой… затова и на Ягустинка й е мъчно… — подхвърли един от момците.

— Щурак… ти гледай само да не те види никой, когато пренасяш бащините си шиници жито у Янкел, а моето вдовство не закачай, то не е за твоя ум — озъби се тя остро, та всички млъкнаха, защото се страхуваха, че в яда си ще каже всичко, каквото знае, а много знаеше тя. Опака жена беше, упорита и за всяко нещо имаше що да каже. Често казваше такива неща, че тръпки побиваха човека и косата му настръхваше, пред нищо не се спираше, дори и пред свещеника и черквата. Неведнъж свещеникът я е съдил и карал да се вразуми, но нищо не помогна, а после тя разправяше по село:

— И без поп човек ще намери бога, само честен да е; по-добре ще стори той да си гледа икономката, че с третото е вече и пак ще го изгуби някъде…

Такава бе Ягустинка.

Щяха вече да се разотиват, когато влязоха кметът и помощникът. Ходеха по къщите да подканят хората утре според наряда да излезнат на трудова да поправят пътя зад воденицата, че е изровен от дъжда…

Но щом влезе, кметът разпери ръце и извика:

— Най-личните момичета е свикал, виж го ти него, дъртака!

И имаше право, тук бяха най-богаташките и от род моми — със зестра.

Та Борина е първенец в селото, нима ще повика и покани слугини, ратайкини и сиромахкини, дето по десет деца чакат да се облажат от една мършава крава!

Кметът поприказва с Борина насаме, но тъй тихо, че никой не чу, посмя се с момичетата и бързо си излезе, защото имаше да покани за утре още половината от селото. Скоро след това и всички взеха да се разотиват, че беше вече късно, па и зелето почти се свърши.

Борина на всички благодареше, всекиму поотделно, на старите жени отваряше и вратата и ги изпровождаше…

Ягустинка като си излизаше, рече високо:

— Да наспори господ за гощавката, но много добра не беше.

— Хайде пък ти…

— Стопанка ти трябва, Мачей, без това никакъв ред не може да има…

— Какво да правя, драга, какво да правя, божа работа, умря…

— Малко са моми! Всеки четвъртък гледат по село дали не ще излязат годежари от вас до някоя… — говореше тя лукаво, като искаше да изтръгне нещо от езика му, но Борина, макар че беше вече готов да отговори, само се почеса по главата, усмихна се и търсеше несъзнателно с поглед Ягуша, която се тъкмеше да излезе…

Антек това и чакаше, облече си нещо и излезе напред.

Ягуша вървеше сама към дома си, защото другите живееха от другата страна на воденицата.

— Ягушо — прошепна Антек и се подаде из тъмнината иззад някакъв плет.

Тя се спря, позна гласа му и потрепера.

— Да те придружа, Ягушо! — рече той и се озърна. Нощта беше тъмна, беззвездна, вятърът бучеше високо и блъскаше дърветата.

Обхвана я здраво през кръста и сгушени един до друг, изчезнаха в мрачината.