Владислав Реймонт
Селяни (25)

XIII

Към пролет отиваше; настана онази безкрайна върволица от разкиснали мартенски дни — размекнали, студени и мъгливи — напълно кучешко време. Всеки ден валеше дъжд, размесен със сняг, всеки ден наставаха такива застудявания и такива бури, че не можеше човек да излезе навън; всеки ден нечисти, разбъркани мрачини се мъкнеха по нивите и тъй задушваха всяка светлина, та тъжна и тежка тъмнина висеше над земята от зори до вечер, а понякога, ако слънцето се покажеше из сивите бездни на мъглите, то биваше колкото за миг, та докато душата да се зарадва на проясняването и кокалите да усетят топлина, нови мрачини налитаха над света, завиваха нови вихри, дохождаха нови дъждове и лапавици и не един ден изглеждаше като мръсно, изплескано с кал и скимтящо от студ куче.

На хората бе неизказано тежко на душите; само с това се подкрепяше и радваше всеки, че още една-две недели да изтрае, и пролетта вече ще надвие напълно и ще заплати за всичко, но засега времето постоянно бурлееше, та се не изтрайваше. Покривите прокапаха, намести шибаше през стените и през прозорците, от всички страни течеше, та вече не можеше човек да излезе наглава с тази вода, която постоянно прииждаше от нивите, пълнеше изкопите, а пътищата лъщяха като бистри потоци, наводняваше уличките и дворищата, седеше на кални локви по дворовете и понеже снегът от ден на ден все повече се топеше и постоянно валеше дъжд, земята се бързо размръзваше, ледовете се топяха и по някои изложени на слънце места ставаше такава кал, че трябваше да слагат пред къщи дъски или пък да правят пътеки със слама.

И нощите бяха тежко поносими, разбучали се, дъждовити и толкова тъмни, та често изглеждаше, че всякаква светлина за вечни времена е изгаснала. Дори вечерно време рядко в някоя къща палеха огън; хората си лягаха още при мръкване, толкова отегчително беше времето, само там, където се събираха на преденки, светеха прозорци и се носеха тихи песни: „Горки печали“ и други такива тъжни за мъките Христови, а вятърът, дъждовете и шумът на дърветата, които се блъскаха в плетищата, им пригласяха.

Та не беше и чудно, че Липци като че ли потъна в тази мокрота, защото мъчно се различаваха къщите от размекналите ниви и от дъжделивия свят; селото едва прозираше в тези сиви, приведени доземи, мокри, почернели и съвсем жалки къщи; а пък туй ниви, градини, пътища и небе се виждаха като една синя пропаст и съвсем не можеше да се разбере къде е началото, къде краят.

При това беше такъв неприятен и пронизителен студ, та рядко понякога се мяркаше човек по улиците, а дъждът все ръмеше, вятърът духаше, дърветата се люшкаха и по целия свят лъхаше тъга, наоколо бе пустош, цялото село утихнало като умряло, едничките живи гласове бяха, дето някое добиче измучаваше над празна ясла или петли пропяваха от време на време, или пък гъсоци, отделени от мътещите гъски, се разгакваха по дворищата.

И понеже дните биваха все по-дълги, и на хората все повече омръзваше, тъй като никой нямаше никаква работа: неколцина работеха на стружнята, неколцина превозваха на воденичаря материал от гората, а другите се мъкнеха от къща на къща и седеха по съседите си, колкото ден да мине. Тук-там някой по-трудолюбив се заемаше да поправя било плугове, било брани или друго някое сечиво, потребно при орането при идващата пролет, но и тази работа вървеше тежко и не спореше, защото неспирният валеж омръзваше и угриженост пронизваше сърцата на хората, защото есенниците много пострадаха от застудяванията — на някои от по-ниските места изглеждаха съвсем измръзнали, на мнозина се свършваше храната за добитъка и гладът назърташе вече из оборите, някъде пък картофите бяха измръзнали, другаде болести се настанили в къщи, а мнозина привършваха и храната за себе си.

В много къщи готвеха чорба само веднъж на ден с едничка приправка — солчица, и все по-често се запътваха към воденичаря за крина храна срещу кърваво отработване, защото той беше страшен кожодер, а никой нямаше нито грош спестена пара, нито да закара нещо на пазар да продаде. Други пък отиваха при евреина да му се молят я кривачка сол да им даде на вересия, я кило булгур, я пита хляб.

Нямаше как, гладен корем не пита.

Изгладнял народ имаше много, а припечелване никакво и никой не даваше работа. Самите по-заможни стопани нямаха какво да работят, пък дворянинът, като се зарече, че няма да даде на липчани да изкарат нито грош от гората, не отстъпи пред никакви молби, макар че ходи цяла делегация при него. То се знае, у безимотните и у по-бедните стопани немотията бе тъй голяма, че добре бяха и благодаряха на бога ония, които имаха поне малко картофи със сол и горчиви сълзи като подправка.

Разбира се, че по тия причини в селото наставаха и постоянни оплаквания, свади и караници, па и побои, защото народът изнемогваше, ходеше угрижен, несигурен за утрешния ден, отровен от тревоги и току търсеше случай да върне тъпкано на другите това, което го ядеше отвътре — па и без това къщите чак се тресяха от сплетни, закани и одумки.

На всичко отгоре се струпаха над селото и разни дяволски болести, както впрочем си биваше обикновено подпролет в нездраво време, когато излизат ония смрадливи изпарения из разкисналата се земя. И най-напред се появи шарката, която като някой ястреб въз гъсета се спусна върху децата, душеше ги на десетици, па взе тук-там и някои по-възрастни, дори и двете най-малки деца на кмета доведените доктори не можаха да спасят и ги отнесоха на гробищата, после пък трески, бодежи и разни други болки се струпаха върху старите и във всяка втора къща някой пъшкаше, беше пътник за оня свят и чакаше божието милосърдие, та Доминиковица не смогваше да лекува, а понеже започнаха и кравите да се телят, па и някои жени зараждаха, бъркотията в селото ставаше все по-голяма и смущението още повече се увеличаваше.

Поради тия работи народът се бунтуваше в себе си и все по-нетърпеливо ожидаше пролетта, тъй като всекиму се чинеше, че само да се стопят снеговете, да се оттече водата и изпръхне земята, да пекне слънцето, за да може да се излезе с плуг на нивата, ще се свършат и бедствия, и скърби.

Но на всички се струваше, че пролетта тази година идва по-бавно, отколкото през миналите години, защото постоянно валеше, а земята по-бавно се отцеждаше, водите по-лениво се оттичаха, и което бе по-лошо — кравите още не линееха и дългата им козина все още седеше, а това показваше, че зимата ще трае по-дълго.

И щом само настанеше един час по-сух и със слънце, веднага пред къщите наизлизаха хора, едни издигаха глави и гледаха небето дали не се тъкми за по-дълга промяна, а където имаше бабички, заставаха под стрехите да нагреят изнемощели кости и всички деца от къщята изтичваха с врясък по улиците като кончета, пуснати пръв път на паша.

И в такова време колко радост, колко веселие и смехове имаше!

Целият свят се заливаше от слънчевите пламъци, всички води горяха в светлина, изкопите бяха догоре пълни сякаш с разтопено слънце, а пътищата изглеждаха направени като от разтопено злато, измитият от дъждовете лед на вира бляскаше възчерен като цинкова тепсия, дори дърветата изпущаха искри от неопадалия иней по тях, а набраздените от бари полета лежеха още онемели, черни и сякаш вече дишащи топлина и пълни с пролет, с искри и шум на води. Нестоплените тук-там снегове светеха с белината си като простряно на белилки платно; небето посиняваше, разкриваха се примъглени далнини, омотани сякаш в паяжини, та погледът ги пронизваше и отлиташе татък хе-е към необхватните поля, към тъмната редица на селата, към окрайнините на горите, по целия напоен с радост свят, а из въздуха се носеха такива мили пролетни ухания, че в сърцата хората се обаждаше радостен вик, душите се устремяваха навън, всекиму се искаше да литне в това слънце като птиците, които вече идваха нейде откъм изток и се къпеха в чистия въздух; всеки излизаше весел пред къщи и с доволство повеждаше разговор дори с неприятелите си.

И тогава замлъкваха свади, угасваха препирни, доброта обхващаше сърцата, по село се понасяха весели възклицания, които изпълняха с радост къщите и трепкаха като чуруликания из топлия въздух.

Разтваряха широко къщите, откачваха прозорците, за да пуснат малко въздух в стаите, жените излизаха да предат пред къщи, дори изнасяха на слънце децата в люлки, из отворените обори се чуваше час по час тъжно мучене на добичета, коне пръхтяха и се дърпаха от юздите навън, а гъските избягваха от полозите си и се разгакваха с гъсоците из градините, петли пееха по плетищата, а кучетата лаеха като безумни из улиците и тичаха заедно с децата из калта.

Народът заставаше пред портите и с примижали от светлината очи гледаше радостно потъналото в слънце село, чиито прозорци сякаш горяха. Жените се разговаряха през градините със съседките си, та се чуваше по цялото село, казваха си, че някой чул вече чучулига да пее, че и стърчиопашка видели на тополовия път; или пък някой видял високо под облаците верига от диви гъски и веднага половината село изтичваше да гледа, а друг след това разказваше, че вече и щъркели имало в лъките зад воденицата. Но на това не повярваха, защото нямаше още средата на март! А някой пък, като че ли от Клембовите момчета, донесе първата съсънка: тичаше от къща на къща с нея, та гледаха учудено този блед цветец като най-голяма светиня!

Това измамно затопляне караше хората да мислят, че пролетта започва, че току ще излязат по нивите с плугове, ето защо с толкова по-голямо неспокойствие и с дълбока печал гледаха как изведнъж небето се заоблачи, слънцето се скри и студен вятър повея, лъчите угаснаха, светът потъмня и пак заръмя ситен дъжд!… А вечерта захвана така да вали един мокър сняг, че в няколко мига пак побеляха и село, и поля.

Всичко се върна към предишния живот така бързо, че през новите дъждовити, виелични и пълни с калища дни онези слънчеви часове на мнозина се виждаха само като просънуван сън.

В такива работи, радости, скърби и печали минаваше времето на народа, та не беше чудно, че делата на Антек и животът на Борина или други някои истории, смъртта на този или онзи потъваха като камъни на дъното на паметта, понеже всеки имаше достатъчно свои грижи и едва се справяше с тях.

А дните минаваха неудържими, нарастваха като прииждаща от огромно море вода, та не можеше да се разбере нито началото, нито краят им, вървяха-вървяха, така едва човек отворил очи, едва се озърнал, едва разбрал това-онова и пак мръкваше, пак нощ, пак ново съзоряване и нов ден с нови грижи, и тъй неспирно като колело, само и само да се изпълни волята божия!

Един ден, като че ли на средопостница, времето стана много по-лошо от всеки друг път. Макар че ръмеше ситен дъжд, хората се чувствуваха тъй зле като никога дотогава, мъкнеха се като обезумели низ село и поглеждаха жално към небето, претъпкано с облаци, чиито набъбнали кореми се деряха дори от върховете на дърветата. Тъжно, мокро, студено и толкова мрачно беше вън, че на човек му идеше да плаче от непреодолима мъка. Никой не се караше, нито приказваше днес, всекиму бе все едно, защото всеки гледаше само тихия си кът, да си легне и за нищо да не се грижи.

Печален беше денят като погледа на болник, който едвам отвори очи и познае това-онова, и пак потъва в мрака на болките, тъй като едвам звъниха за обедня, изведнъж потъмня, напъна се страшен вятър и зашиба с дъжд по почернелите къщи.

Улиците бяха пусти и никакъв шум от хора не се чуваше, само вятърът фучеше и се премяташе по калта, ту дъждът плющеше като с тежки зърна по разперените клони на дърветата и по почернелите стени, ту вирът се бореше с пукащия се лед, та от време на време се разнасяше трясък и грохот, а водите с рев се плискаха о брега.

Ето в такъв ден надвечер гръмна новината, че дворянинът сече селската гора.

Отначало никой не вярваше на това; щом досега той не я бе сякъл, как ще я сече сега, към средата на март, когато земята се размръзва и дърветата вече почват да пущат мъзга?

Наистина, работеха в гората, но всеки знаеше, че само дялат по-рано отсечения материал.

Че беше лош дворянинът, беше, ама никой не го смяташе толкова глупав.

А само глупав човек би сякъл строителен материал през март.

Не се знаеше дори кой пусна тая новина, но въпреки това в селото закипя, затряскаха се врати, кал пръскаше под краката, така тичаха от къща в къща с новината, спираха се по улиците с нея, отиваха да се разговарят в кръчмата и да попитат евреина. Но онзи жълт синковец мълчеше и се кълнеше, че нищо не знае, та тук-там започваха и да викат, па и лоша дума се изтръгваше, и женско вайкане се понасяше, а негодуванието бързо растеше, неспокойствие, гняв и тревога едновременно обхващаха целия народ.

Най-сетне старият Клемб нареди да се провери новината и без да мари за дъжда, изпрати към гората с коне своите момчета на разузнаване.

Дълго време не се виждаха да се върнат; нямаше къща, от която да не поглеждаха към пътеката за гората, по която отидоха, вече се мръкна съвсем, а тях ги още нямаше; върху цялото село падна възбунена тишина, страшна и насила възпирана, защото гняв като щиплив дим омотаваше душите и макар че още никой да не вярваше напълно, всички бяха уверени, че ще се потвърди тая злокобна новина, та този-онзи току псуваше, блъсваше вратата и излизаше на пътя да види дали не се връщат момчетата…

А Козеловица подкустряше хората и тичаше, колкото силите й държеха, разтворила една уста, и където я слушаха, потвърждаваше, като се кълнеше във всичко свято, че видяла с очите си, че близо петнайсет морги отбрана селска гора била осечена, като се позоваваше на Ягустинка, с която в последно време се беше много сдружила. То се знае, и старата потвърждаваше всичко и с доволство очакваше смут, а като насъбра по къщите разни новини, запъти се към Боринови.

Те бяха там и тъкмо бяха запалили лампата в общата стая; Южка и Витек белеха картофи, Ягуша гледаше вечерната си работа, а старият дойде малко по-късно. Ягустинка взе да му разказва внимателно за всичко, като притуряше нещо и от себе си.

Той не отвърна нищо, а само рече на Ягна:

— Вземи лопатата и тичай да помогнеш на Петрек, трябва да се отприщи водата от градината, че може да нахлуе към картофените ровници. По-скоро шавай, когато ти казвам! — викна той.

Ягна измърмори недоволно нещо, но старият й показа такова сурово лице, че тя полетя с всички сили, а пък той също излезе на двора да наглежда и час по час се раздаваше сърдитият му глас ту в конюшнята, ту в обора, ту при ровниците, та чак в къщи се чуваше…

— Все така ли е проклет? — попита Ягустинка и се тъкмеше да раздуха огъня.

— Все така — отвърна Южка, като се ослушваше тревожно.

Пък така си и беше, защото от деня на помиряването с жена си, за което тъй бързо се съгласи, та всички се почудиха, той се промени до неузнаваемост. Винаги е бил твърд и мъчно отстъпчив, но сега стана съвсем като камък. Прие той Ягна у дома, нищо не й надумваше, но се отнасяше към нея също като към слугиня — тъй я смяташе и като такава я зачиташе. Не помогна нито умилкването й, нито хубостта й, нито дори злината й, нито така наричаното дуене и сърдеж, с които жените воюват против мъжете. Той никак не мареше за това, сякаш тя беше чужда, а не негова венчана жена, та дори и не гледаше що върши тя, ако и да знаеше добре за срещите й с Антек.

Не я дори и следеше, като че ли не искаше и да знае за нея. Няколко дена след помиряването той отиде в града и се върна чак на другия ден; приказваха си из село от ухо на ухо, че правил някакви приписи при нотариуса, а други пък бърбореха тихо, че навярно е отнел приписа на Ягуша. Разбира се, че никой не знаеше истината освен Ханка, която сега беше любимка на свекър си и той на нея доверяваше всичко и с нея се съветваше. Но тя нито зъб не обелваше пред никого, отбиваше се всеки ден при стария, а децата й почти не излизаха от дома му и често дори спяха при дядко си, тъй много ги обичаше той.

Борина пък от този момент като че ли се окопити, ходеше както и по-рано изправен, гледаше смело на живота, само че стана много сърдит, за малко нещо избухваше и за всички беше тежък, просто нетърпим, защото всичко трябваше да му се прекланя доземи и трябваше да бъде както той иска, ако не — да се маха.

Наистина, никому нищо лошо не вършеше, но и добрини изобщо не правеше: това много добре чувствуваха съседите. Пое той домашните работи в свои ръце и нито за миг не ги оставяше, внимателно пазеше килера, а още повече джоба си, всичко сам плащаше и пазеше строго да не пилеят нищо, към всички в къщи беше строг, особено към Ягуша. Никога не й казваше добра дума, а я хокаше като някой мързелив кон и в никой случай не омекваше; не минаваше ден без караници, а често играеше и ремъкът или нещо по-кораво, защото и у Ягна бе влязъл някакъв дявол и я тласкаше все да върви напук.

Колкото за подчинение, тя се подчиняваше, принуждаваше я, защото той я хранеше и неговата воля трябваше да бъде, но на всяка негова лоша дума тя с десет отговаряше, на всяко подвикване вдигаше такъв крясък, такъв ад причиняваше, че по цялото село се чуваше. Този ад кипеше постоянно в къщи, сякаш и на двамата се харесваше това, и в своята злина правеха всички усилия да си надвият един на друг и никой не искаше да отстъпи пръв.

Напразно Доминиковица се опитваше да ги сдобри; не успя да победи нито упоритостта им, нито жалбите им, нито обидите, които растяха в сърцата им. Любовта на Борина отмина като ланската пролет, за която никой не помни, а остана само живият спомен за нейната изневяра, кървавият срам и лютата неумилостивима злоба. Значително се промени и душата на Ягна; зле й беше, тежко и толкова противно, че повече не можеше да бъде. Още не бе в състояние да прецени вината си, а чувствуваше наказанието по-болезнено, отколкото други жени, понеже имаше и по-чувствително сърце, па беше и по-галено отгледана и много по-нежна от другите.

Как се мъчеше, боже мой, как се мъчеше!

Наистина, тя всичко правеше напук на стария, без принуда не отстъпваше, бранеше се, както можеше, но този ярем все по-тежко и по-мъчително превиваше врата й, а спасение отникъде. Колко пъти искаше тя да се върне при майка си, но старата не се съгласяваше, а отгоре на туй я и заплашваше, че ще я върже и насила ще я заведе при мъжа й… И какво да прави? Какво? Когато не успя да живее с мъжа си както другите жени, които не се оплакват от мъжете си, но и радости никакви в къщи си нямат, а търпеливо понасят домашния ад, дето всеки ден се бият с мъжете си и всеки ден помирени лягат да спят при тях. Не, не успя да направи тя това, животът все повече й омръзваше и някаква неизказана тъга се разрастваше в душата й. Нима знаеше защо?

Вярно е, че на злото със зло отплащаше, но в душата си беше постоянно изплашена, винаги се чувствуваше страшно онеправдана и беше тъй нажалена, че неведнъж проплакваше цели дълги нощи, та чак възглавницата й се измокряше, а неведнъж дните на свади и караници й омръзваха дотолкова, че беше готова да бяга където й видят очите!

Но къде да иде?

Светът наоколо беше открит, но толкова страшен и непроницаем, толкова чужд и глух, че тя примираше от страх като някоя птичка, когато я хванат деца и я захлупят под гърне.

Та не беше и чудно, че поради всичко това тя се стремеше към Антек, макар че го обичаше като че ли само от страх и отчаяние: защото тогава, след онази страшна нощ, когато избяга при майка й, нещо се скъса в душата й и умря, та не я теглеше вече към него с цяла душа, както по-рано, не тичаше с разтуптяно сърце и с радост на всяко негово повикване, а отиваше като че ли по принуда и затова, че в къщи й беше зле и досадно и понеже искаше да го направи напук на стария, а и понеже й се струваше, че ще се върне някогашната силна любов — но дълбоко в дъното на сърцето й се разрастваше люта като отрова жалба против него, че всичко, което я сполетя, всичките тези скърби и измами, целият този тежък живот, всичко това е зарад него, както и по-тихата и никога неизказана жалба, че той не е същият, когото тя обичаше в душата си — дива, разкъсваща жалба от измама и разочарование. Нали по-рано той й се виждаше някакъв друг, който с любовта си се издигаше до небето, приневоляваше с добротата си, беше най-мил от всичко на света и така се различаваше от другите, че не си приличаше по нищо с тях — а сега й се струваше също като другите мъже, дори по-лош, защото от него повече се боеше, отколкото от Борина, защото я плашеше със своята мрачност и страдание и я ужасяваше с упоритостта си. Беше я страх от него, той й се струваше див и страшен като разбойник из горите, ами как, самият свещеник го укори в черквата, цялото село се отдръпна от него, хората го сочеха с пръст като най-лош човек; от него лъхаше някакъв ужас на смъртен грях, така че неведнъж, като слушаше гласа му, замираше от страх, защото й се струваше, че в него беше самият сатана и целият ад наоколо. Тогава в душата й ставаше страшно, като когато свещеникът укорява хората и ги заплашва с мъките!

Дори на ум не й идваше, че и тя носи същите негови грехове, къде ти, и ако понякога размисляше, то беше само върху неговата промяна. Тя не можеше дотам ясно да пресметне, а само силно чувствуваше, че сърцето й все повече изстива към него, и неведнъж се вцепеняваше в прегръдките му като тресната от гръм, оставяше се да я прегръща, защото не можеше да се опре на такъв змей… При това беше млада, силна, с такава гореща кръв, а пък той чудно как не я задушаваше, и въпреки всичко, което мислеше, тя му се отдаваше все тъй страстно, с оная стремителност на ожаднялата за вечно топли дъждове и слънце земя, само че нито веднъж душата й не падна в краката му с оная невъздържана радост, нито веднъж чувството й не се помрачи от такова щастие, което сладостно води чак до прага на смъртта, нито веднъж не се забрави напълно, не! Тогава тя мислеше за дома, за работите и какво още да направи напук на стария, а понякога желаеше по-скоро да я пусне и да си отиде.

Сега именно се въртеше всичко това в главата й, тя оправяше водата от ровниците към двора, работеше от немай-къде, по заповед, като внимателно следеше гласа на стария и го търсеше из двора. Петрек работеше усърдно, под ръцете му шумеше изхвърляната пръст и кал, а тя само толкова, колкото да се види, че работи, и щом старият си отиде в къщи, тя намъкна наметката на глава, прескочи внимателно прелеза и отиде под Плошковата плевня.

Антек я чакаше вече.

— Чакам те цял час — прошепна той с укор.

— Могъл си и да не чакаш, щом си имал другаде работа — измърмори тя неразположено, като се оглеждаше наоколо, тъй като нощта беше доста светла, дъждът беше престанал, само студен сух вятър подухваше откъм гората и блъскаше шумно из градините.

Той я прегърна силно към себе си и зацелува лицето й.

— Миришеш на водка като бъчва! — пошепна тя и се отвърна с отвращение.

— Защото съм пил, вонее ти вече устата ми…

— Пък ти, само за водката си мислех! — каза тя по-меко и по-тихо.

— И вчера бях тук, защо не излезе?

— Много студено беше, па и страшна работа имам.

— Вярно, па и стария трябва да галиш и завиваш с юргана — рече той през зъби.

— Та той не ми ли е мъж! — рече тя твърдо и нетърпеливо.

— Ягно, недей ме дразни!

— Щом ти не харесва — не идвай, няма да плача за тебе.

— Дотяга ти да излизаш при мене, дотяга ти…

— Ами как, току постоянно хър-мър на мене като на куче някое…

— Помни, Ягушо, че и аз имам толкова грижи, та не е чудно да изпусне човек някоя тежка дума, но то не е от зло сърце, не е — шепнеше покорно той, като я прегърна, притискаше я сърдечно към себе си, но тя бе вцепенена, сърдита и ако го целунеше, то биваше като по принуда, и ако кажеше нещо, то само тъй, колкото да не мълчи, и все се оглеждаше и искаше да си отиде.

Той чувствуваше добре всичко това и сякаш коприва сложиха в пазвата му, така го парна, та пошепна с плах укор:

— По-рано не бързаше толкова…

— Страх ме е, всички в къщи може да ме търсят…

— То се знае, по-рано цяла нощ да останеше, не те беше страх, много си се променила…

— Не дрънкай, защо пък да съм се променила?…

Млъкнаха, като се прегърнаха силно, понякога се притискаха по-горещо, обзети от внезапна похот, и търсеха страстно устата си, понесени от общата вълна на спомените, от чувството за виновност един към друг, от укори към себе си, от страшно желание да потънат един в друг — но не успяваха, защото душите им бягаха далече една от друга, не намираха нежни и успокоителни думи, защото в сърцата им кипяха горчиви и толкова живи обиди, та ръцете им неволно се отпущаха. Те охладняваха един към друг и стоеха като студени стълбове, само сърцата им биеха неспокойно, а на устните им се въртяха думи на сърдечност и утешение, каквито искаха да си кажат, но не успяваха.

— Обичаш ли ме, Ягушо?

— Веднъж ли съм ти казвала? Не излизам ли при тебе винаги, когато поискаш… — отвърна тя уклончиво, като избягваше погледа му и притискаше бедрата си към него, защото някаква мъка стягаше душата й и напълни очите й със сълзи, та й дойде да заплаче пред него и да иска извинение, че вече не ще може да го обича. Но той веднага разбра това, тъй като този глас падна като лед на сърцето му, та цял потрепера от болка, и пълна с укори и невъздържани жалби злоба заля сърцето му.

— Лъжеш като циганка; всички ме отбягват и ти бързаш след другите, обичаше ме, то се знае, като някое зло куче, което може да те ухапе и от което мъчно можеш да се отбраниш! Разбира се! Виждам душичката ти, знам те аз добре и знам, че ако рекат да ме обесят, ти първа не би пожалила въжетата от конете; ако рекат с камъни да ме убият, първа би хвърлила камък по мене — говореше той бързо.

— Янтоше — простена тя в ужас.

— Да мълчиш, когато аз говоря — викна той страшно и издигна пестници. — Казвам самата истина. А щом е дошло дотам, все ми е едно, все ми е едно!

— Трябва да си бягам, ето викат ме! — простена тя страшно изплашена и искаше да си отиде, но той я хвана за ръка, та не можеше да трепне, и говореше с пресипнал, зъл, пълен с омраза глас:

— Ще ти кажа още и това, защото ти с щурата си глава не можеш да го разбереш, че ако дойдох дотам, та станах като последното куче, то е зарад тебе, затова, че те обичах, разбираш ли, затова! За какво свещеника ме нахока и изгони из черква като разбойник? — Зарад тебе! За какво цяло село се отдръпна от мене като от крастав? — Зарад тебе! Всичко претърпях, пренесох, дори не отмъстих и за това, дето стария ти приписа толкова много от моя роден имот… А ти вече ме мразиш, виеш се като риба, лъжеш, бягаш, боиш се от мене и както всички гледаш на мене като на някой убиец, и то най-лошия! Друг, друг ти трябва вече, иска ти се да тичат ергените след тебе като кучета пролетно време, ти!… — викаше той безумно и всичките ония обиди, злини, с които се хранеше отдавна, с които живееше, струпваше върху нейната глава, за всичко нея обвиняваше, нея проклинаше за това, което изстрада, докато най-сетне гласът му пресекна и такава злоба го обзе, че се нахвърли върху й с пестници, но в последния миг се опомни, блъсна я само към стената и бързо си отиде.

— Божичко! Янтоше! — викна тя силно, като изведнъж разбра какво стана, но той не се върна. Тя се спусна отчаяна след него, пресрещна го, увисна на шията му, но той я откъсна като пиявица от себе си, хвърли я на земята и полетя, без дума да каже, а тя падна в страшен плач, сякаш целият свят се събаряше върху нея.

Едва след доста време дойде малко на себе си, без да може още да разбере всичко, само чувствуваше страшно, че я сполетя зло, че страшна несправедливост й сториха, че сърцето й се пръска от болка, че се задушва, и й идеше да вика с всички сили, по целия свят да се чуе — че не е виновна, не е виновна!

Вика тя след него, макар че затихнаха и стъпките му, вика из цялата тази нощ — напразно.

Дълбока, тежка покруса, сърдечна жалба и глух, угнетяващ, ужасен страх, че той не ще се върне вече, и предишната, изведнъж възкръснала любов я връхлетяха като тежко твърдо бреме от неутолими скърби и тя, без да обръща на нищо внимание, ревеше с глас, упътила се към къщи…

На входа Ягна се срещна с едно от Клембовите момчета, което само надникна в стаята и викна:

— Селската гора секат! — и полетя по-нататък.

В един миг тази вест се разля по селото, избухна като пожар и обзе всички сърца с грижи и страшен гняв, та вратите вече не се затваряха; така тичаха с новината от къща на къща.

То се знае, че работата бе важна за всички и толкова страшна, та цялото село изведнъж утихна, като че гръм беше ударил; ходеха плахо, на пръсти, приказваха си шепнешком и отмерваха думите, като се оглеждаха неспокойно и внимателно слушаха, никой не викаше, никой не се вайкаше и никой не се заканваше, защото всеки чувствуваше в тази минута, че това не е шега, че е работа, на която женски брътвежи няма да помогнат, а само умно размисляне и общо решение.

Беше вече късна вечер, но никому не се спеше, мнозина пропуснаха да вечерят, забравяха за вечерните грижи в къщи, забравяха и себе си, а само сновяха по улиците, стоеха пред портите или край вира и тихи, тревожни, спотаени шепоти като бръмчене на пчели се носеха из тъмнината.

И времето бе по-тихо, дъждът престана, дори малко се проясни, по небето като стада се носеха облаци, а долу ниско повяваше студен вятър, та земята започна да се стяга на буци, мокрите черни дървета побледняха от иней, а гласовете, макар и спотаени, се носеха по-ясно.

Изведнъж се разчу, че някои стопани се събрали и отиват при кмета. Преминаха Винчорек и Гжеля куцият; минаха Михал Цабан и Франек Билица, братовчед на Ханкиния баща; мина Соха, мина Валек с кривата уста, Юзеф Вахник, Кажимеж Шикора, дори и старият Плошка — само Борина никой не бе видял, но казаха, че и той бил отишъл…

Кметът не беше у дома, защото веднага след пладне бе заминал в града за канцеларията, затова всички вкупом се запътиха към Клемб; след тях вървеше доста свят — жени, деца, но затвориха вратата, не пуснаха никого вътре, а пък Войтек, Клембовото момче, имаше заповед да наглежда по улиците и към кръчмата дали няма да се покаже някъде стражар.

А пред къщи, пред портата, дори и на пътя се събираше все повече народ. Всеки беше любопитен да узнае какво ще решат старите, а пък и те дълго време се съвещаваха, но никой не знаеше какво и как, защото през прозореца се виждаха само наведените им в кръг край огнището, побелели глави, пред тях гореше огънят, а старият Клемб разправяше нещо, навеждаше се ниско и час по час удряше силно с пестница по масата.

Нетърпението у застаналите отвън растеше от минута на минута, докато Кобус, па и Козеловица и някои момчетии започнаха да вдигат шум и да негодуват с глас срещу съвещаващите се, че нищо добро няма да решат за народа, защото гледат само себе си, че са готови дори да се погодят с дворянина, а другите кучета ги яли!…

Кобус заедно с коморниците и с другите бедни се беше вече така разсърдил, че увещаваше открито да не гледат ония там, а да помислят за себе си, да вземат едно решение, но бързо, докато е време, докато онези още не са ги продали.

В този миг се появи Матеуш и извика да отидат в кръчмата и там да обмислят по-свободно, а не да лаят като кучета на чужд плет…

Това се хареса на народа и всички вкупом тръгнаха към кръчмата.

Евреинът вече гасеше лампите, но се принуди да отвори и гледаше развълнувано нахлуващата навалица. Те влизаха мълчаливо и спокойно, заемаха всички пейки, маси и кътища, защото никой не пиеше, а само се събираха сбито накуп и разговаряха тихо, като чакаха някой да започне пръв…

Не липсваха готови да вземат първи думата, но всеки още не се решаваше да почне и се оглеждаше към другите, докато Антек стана, скочи насред и веднага започна остро да се заканва на дворянина…

Но макар че на всички допадна на сърцето, малцина одобряваха речта му, страняха от него, гледаха го накриво, намръщено, дори му обръщаха гръб, защото още твърде живо помнеха укорите на свещеника, па и неговите греховни простъпки. Той се правеше, че не забелязва това, и понеже изведнъж се унесе и като че ли някакъв див, войнствен бяс го обзе, накрай завика с всички сили:

— Дръжте се, селяни, не отстъпвайте, не прощавайте злото, което ви правят! Днес ви взимат гората, а ако не се браните, утре ще протегнат ноктите си за земята ви, за къщите ви, за стоката ви! Кой ще им забрани, кой ще излезе насреща?…

Изведнъж народът се раздвижи и глухо ръмжене се понесе из кръчмата, тълпата се залюля енергично, очите диво засвяткаха, стотина пестници се издигнаха вкупом над главите и стотина гърди ревнаха изведнъж като гръмотевици…

— Няма да дадем! Няма да дадем! — гърмяха те, та чак кръчмата се затресе от сила.

Водачите това и чакаха, защото Матеуш, Кобус, Козеловица, а после и други внезапно наскачаха в средата и току почнаха да викат, да заплашват, да подбуждат… кръчмата внезапно се заля от крясък, от заплахи, от ругатни, тропане с крака, удряне пестници по масите и с гръмлива страшна врява на разгневен народ.

Всеки викаше, каквото си знаеше, всеки се мръщеше, всеки съветваше различно, та се блъскаха безумно като затворени в котора кучета, които нямаше кой да пусне навън и да ги насъска въз неприятеля… Вдигна се страшна врява, крясъци и закани, защото народът беше побеснял и изливаше недоволството си от неправдата, която му се правеше, а не можеше да дойде до едно съгласие, че нямаше такъв човек, който да преодолее всички със сила и да ги поведе към отмъщение…

Събраха се на отделни купчини и във всяка имаше по някой устатник, които най-силно крещеше и се заканваше, а водачите сновяха из навалицата, подхвърляха, където трябва, по някоя остра дума и най-накрай никой никого не слушаше, защото всички викаха едновременно.

— Половината гора изсекли и такива дъбе, дето петима не могат ги обгърна.

— Клембовчето, Клембовчето видяло!

— И другата, и другата ще изсекат, няма да ви молят за позволение! — изкряска Козеловица, като се провираше към тезгяха.

— Всякога, по всякакъв начин са пакостили на народа.

— Щом сте такива щури овци, нека ви гонят, където искат…

— Дръжте се, дръжте! Да идем всички да ги разгоним и да си вземем гората!

— Да ги изтрепем тия пакостници!

— Да ги изтрепем! — креснаха всички заедно и пестниците пак се вдигнаха заплашително, страшен рев избухна, цялата тълпа закипя от омраза и закани, а когато поутихна, Матеуш викаше при тезгяха на своите другари:

— На всинца ни е тясно като в мрежа; отвред все чифлици, като стени притискат от всички страни селото и го задушават: кравата речеш да си напасеш зад селото — веднага в дворянско ще нагазиш; конете си изпуснеш — зад слога чифлишко; камък да хвърлиш, в чифлишко ще падне!… Веднага хващат, веднага съдилища, веднага глоби!

— Вярно! Вярно!… Ливадата добра, два пъти се коси — чифлишка, най-хубавите ниви, разбира се — чифлишки, гората — всичко чифлишко — добавяха и другите в съгласие.

— А ти, народе, ори пясъците, топли се с лайна и чакай милост от бога!

— Да си вземем горите, земята да си вземем! Нашето си да не даваме!…

Дълго крещяха тъй, блъскаха се насам-натам и се заканваха ядовито, а понеже приказваха нависоко и твърде разпалено, мнозина почувствуваха потребност от водка, за да подкрепят силите си, други пък пиеха бира, за да се поразхладят, а трети си спомниха за недоядените вечери, та викаха на евреина за хляб и херинги.

И когато си хапнаха и пийнаха, остървението поохладя и захванаха да се разотиват полека-лека, без да решат нещо.

А пък Матеуш, Кобус и Антек, който през всичкото време стоеше настрана и си пресмяташе нещо, отидоха у Клембови и като завариха там стопаните, решиха заедно с тях нещо за следния ден и се разотидоха тихо по домовете си.

Беше вече късна нощ, лампите по къщите бяха угаснали, тишина зацари по селото, тук-там само куче залайваше или вятър зашумяваше, та премръзналите овошки се блъскаха като неприятели една о друга в тъмнината, а после дълго и неспокойно шумоляха. Доста студено беше, плетищата побеляха от слана, но веднага след полунощ звездите се скриха, притъмня, стана мрачно и някак страшно…

Всички спяха, но сънят им бе тежък и трескав, сегиз-тогиз се понасяше тих детски плач или някой се пробуждаше цял изпотен и така някак чудно изплашен, че трябваше с молитва да подкрепя душата си; другаде някакви гърмежи смущаваха съня, та скачаха да гледат да не са крадци. Някои викаха в съня си и после казваха, че нещо ги душело; или пък някъде кучета тъй жално завиха, че дори сърцата отмаляваха от тревога, от ужасни предчувствия, от страх…

Провлече се дълга и тежка нощ, която омотаваше душите с тревога, неспокойствие и страшни сънища, пълни: с призраци и видения.

А щом се зазори и малко нещо се раздени, та тук-там някой бе вече отворил очи и повдигаше сънна и тежка глава, Антек се залетя към камбанарията и заби камбаната като за пожар…

Напразно Ямброжи и органистът го спираха. Той ги изпсува, налиташе дори да ги бие и с все сила си вършеше своето.

Камбаната биеше бавно, непрекъснато и тъй тъжно, че страх обземаше сърцата, хората разтревожени й изплашени изтичваха полуоблечени навън да питат какво се е случило и още пред къщи се заслушваха като вкаменени, защото камбаната продължаваше да бие с тъжен и гръмлив глас в дрезгавината на съзоряването, та земята тътнеше й изплашените птици побягваха към горите, а разтревоженият народ се кръстеше и укрепяше духа си, тъй като Матеуш, Кобус и другите вече тичаха низ село, чукаха с тоягите си по плетищата и викаха:

— Към гората! Към гората! Хайде! Всичко живо да излиза! Пред кръчмата! Към гората!

И всички презглава се заобличаха, мнозина дори се закопчаваха и довършваха молитвата си по пътя и тичаха към кръчмата, където бяха вече Клемб и някои други стопани.

Улиците, портите и дворищата изведнъж загъмжаха, изведнъж закипяха всички къщи, децата вдигнаха силен врясък, жени викаха през градините, настана такава бъркотия и тичаница, като че ли беше избухнал пожар в селото…

— Към гората! Кой с какво има, било коса, снопарски бухалки, климии, брадви — грабвайте!

— Към гората! — Въздухът се тресеше и цялото село гърмеше от този вик…

Настана вече денят — тих и ясен, но все още замъглен и студен, дърветата стърчеха в иней като че ли в паяжини, слабият скреж хруптеше под краката, водите се бяха стегнали, та навред бе пълно със замръзнали локвички, сякаш нахвърляни по пътя изпочупени стъкла. Остър, пресен въздух щипеше в носа и толкова много се чуваше, та виковете и врявата се носеха сякаш по цял свят.

Но полека-лека утихваше, понеже упоритост завладяваше сърцата и някаква сурова самоувереност и неотстъпчива сила вкамени душите и ги обличаше в такава сериозност, че те несъзнателно млъкваха и потъваха в себе си.

Навалицата постоянно се увеличаваше; застанал гъсто, рамо до рамо, народът зае целия площад пред кръчмата чак до пътя, а все още прииждаха закъснели…

Поздравяваха се мълком, всеки заставаше, където намереше, разглеждаше наоколо и търпеливо чакаше старейшините, които отидоха за Борина.

Нали беше първият в селото и нему се падаше да ги предвожда, без него нито един от стопаните не би мръднал от мястото си.

Стоеха те търпеливо и тихо като гъста гора, заслушана в гласовете, които излизаха от самата нея, и в шуртенето на струите нейде между корените… само понякога прехвръкнеше някоя дума, понякога нечия пестница се вдигнеше нагоре, ту някои очи блеснеха изведнъж, ту калпаци се разлюляваха по-силно, ту нечие лице се зачервяваше и пак заставаха неподвижни, подобни на сложени близо един до друг снопи.

Долетя ковачът, провря се през навалицата и захвана да раздумва народа и да заплашва, че това, което са намислили да правят, ще отведе във вериги и ще погуби цялото село; след него повтаряше същото и воденичарят, но никой не ги слушаше, защото знаеха добре, че и двамата служат на дворянина и че имат интерес да пречат.

Дойде и Рохо и със сълзи на очи също ги увещаваше, но това не помогна.

Най-сетне дойде и свещеникът и почна да говори — те не го слушаха, стоеха неподвижно, дори шапка никой не свали, никой не му целуна ръка, а някой дори извика с глас:

— Плащат му, затова така приказва!

— С проповед неправда не се изкупува — подметна някой язвително.

Те гледаха тъй мрачно и упорито, че свещеникът се разплака и не преставаше да ги заклина във всичко свято да се опомнят и да отидат по домовете си, но не можа да довърши, защото дойде Борина и всички се обърнаха към него.

Мачей бе блед като стена и тъй строг, че студ лъхаше от него, но очите му светеха като на вълк; той вървеше изправен, мрачен и самоуверен, поздравяваше познатите си с кимване на глава и разглеждаше насъбралите се; разстъпваха се пред него, като му правеха път; той се покачи върху гредите, които бяха пред кръчмата, но преди да заговори, тълпата завика:

— Води ни, Мачей! Води ни!

— Към гората! Към гората! — деряха гърла други.

Едва когато поутихнаха, той се наведе, протегна ръце и завика със силен глас:

— Християнски народе, честни поляци, имотни и безимотни! Голяма беда сполетя всички ни, беда еднаква за всички, която нито може да се претърпи, нито може да се прости!… Доворянина сече нашата гора, дворянина не даде работа на никой от нашите и ние трябва да се разсипем!… Де могат да се помнят щетите, глобите, вредите и страданията, които понася целия народ! Съдихме го — кой какво ще му стори! Ходихме да се оплакваме — напразно. Но чашата преля, той сече нашата гора! Ще позволим ли ние това, а?

— Не, не! Няма да позволим! Ще ги разгоним, ще ги избием, няма да позволим! — викаха те и сивите, мрачни, загрижени лица проблеснаха изведнъж като гръмотевица; стотина пестници се размахаха във въздуха и стотина гърла зареваха, а сърцата се разтресоха от гняв.

— Правото е наше, а никой не ни го признава; наша е гората, а той я сече! Какво ще правим тогава ние клетите, когато никой не се грижи за нас, а всички ни пакостят, какво?… Драги селяни, християни, поляци, казвам ви, че няма друго спасение, ние сами трябва да браним имота си, да се вдигнем всички да отидем и да не позволим да секат гората ни! Всичко живо, което може да ходи, цялото село, всички като един да отидем! Не бойте се, от нищо се не бойте, хора, гората е наша и волята е наша, и правото е наше, а цялото село не могат да накажат… След мене, селяни, смело след мене! Към гората! — ревна той силно.

— Към гората! — отвърнаха гръмко всички изведнъж, вдигна се шум, тълпата се залюля, отприщи се и всички с все сила полетяха към домовете си, за да се приготвят; настана трескаво бързо тичане насам-нататък, обличане, запрягане, извличане шейни, цвилене на коне, детски врясъци, клетви, женски вайканици, та селото се тресеше от приготовления и много наскоро всички стъкмени поемаха низ тополовия път, където вече чакаха в шейните Борина, Плошка, Клемб и някои други първенци.

Наредиха се кому както дойде: мъже, момчета, жени, дори по-възрастните деца бяха тръгнали; кой с шейна, кой на кон, кой с кола, а останалите, почти цялото село — пешком и вървяха в гъста навалица като някоя дълга нива със зашумяло жито, прошарена от аленото облекло на жените, над която се клатеха яки колове, ръждясали вили, бухалки за снопи, па тук-там като светкавица се мернеше и коса, сякаш отиваха на работа в полето, само че нямаше ни смехове, ни шеги, ни веселост. Всички бяха мълчаливи, мрачни и навъсени, решени на всичко, а дойде ли вече време, Борина се изправи на шейната, обхвана с поглед народа и викна, като се прекръстваше:

— Во имя отца и сина и светаго духа! Амин, да вървим!

— Амин! Амин! — повториха другите и понеже в този миг зачурулика малката черковна камбанка, види се свещеникът служеше, захванаха да се кръстят, сваляха шапки, удряха се в гърдите, а някой и друг жално въздъхна, но вървяха дружно, здраво и мълчаливо почти цялото село. Само ковачът се бе притаил нейде до един плет, промъкна се до дома си, метна се на коня и препусна по странични пътища към чифлика, а Антек, който отначало беше там, когато баща му дойде, се скри в кръчмата, но щом потеглиха, взе една пушка от евреина, скъта я под кожуха си и тръгна към гората пряко през полето… без дори да поглежда към народа…

А народът вървеше бързо след Борина, който караше шейната напред.

Току след него тръгнаха Плошковци, всички, колкото бяха от три къщи, със Стахо начело; не бяха красиви хора, но устати, шумни и страшно самонадеяни.

Подир тях — Соховци, водени от помощника.

На трето място Вахниковци — дребни и сухи мъже, ама задорици като оси.

Четвърта група бяха Голембовци, предвождаше ги Матеуш; те не бяха мнозина, но стигаха за половин село — все упорити побойници и едри като дъбове.

На пето място — Шикорци, набити като дънери, жилести и мърморковци.

След това — Клембовите момчета и другата младеж, стройна, буйна, заядлива и жадна за каквито и да са побоища. Водеше я Гжеля, братът на кмета.

Най-накрай вървяха Билицовци, Кобусовци, Причковци, Гулбасовци, Пачешовци, Балцерци и… кой би могъл да ги спомене всичките!…

Вървяха твърдо, та чак земята се тресеше, мрачни, решителни и страшни като някой градоносен облак, който само святка, надува се от гръмотевици, заглъхва и всеки миг може да падне и да смаже цял свят.

А след тях се носеха плачовете, писъците и жалбите на останалите в селото.

Светът бе още помъртвял от нощния студ, пълен със сънена тишина и повит от люти и искрести мъгли.

Тишина владееше в горите, остър студ повяваше и слаб отблясък на зората поруменяваше върховете на дърветата, а тук-там се сипеше и върху бледия сняг.

Само във Вълчите долове гърмяха трясъците на час по час заваляните дървета, ударите на секирите и пронизителното остро стържене на трионите.

Събаряха гората!…

Още от зори работеха повече от четирийсет души; налетяха те в гората като ято кълвачи, залепиха се по дърветата и усърдно, упорито заудряха и дърветата почнаха да падат едно след друго, сечището растеше, отсечените великани лежеха натъркаляни като утъпкана нива. Само тук-там като твърди бодли стърчеха оставени за подраст гъвкави дървета, които се навеждаха тежко като жалостни майки и оплакваха убити синове, тук-там глухо шумоляха недосечени храсти или някое жалко дръвце, което брадвата не е могла да хване, трепереше от тревога, а навред върху изпотъпканите снежни покривала като на погребални постелки лежеха избити дървета, купчини клони, мъртви върхари и могъщи трупове, прилични на одрани и насечени тела, а струи от жълти стърготини се разливаха из снега, сякаш бяха печалната кръв на гората.

Наоколо, надвесена над сечището като над зинал гроб, стоеше гъстата, извисена и непрогледна гора. Застанали притиснати едно до друго, наведени и тревожно смълчани, дърветата като приятели, роднини и познати се вслушваха със сподавен вик на отчаяние в загиващите и гледаха вкаменени безмилостната сеч.

Защото секачите вървяха все напред, пръснали се в широка редица, и бавно, мълчаливо се врязваха в наглед непобедимата гора, която им препречваше пътя като мрачна, извисена стена от гъсти стъбла и така ги засланяше със своята огромност, че те се губеха в сянката на клонаците й, само секирите бляскаха в мрачината и неуморно удряха, само стърженето на трионите не спираше нито за миг и час по час някое дърво се олюляваше и изведнъж, като измамно хваната в примка птица, се откъсваше от близките си, удряше с клони и със смъртно охкане падаше на земята — а след него второ, трето, десето…

Падаха грамадни борове, вече позеленели от старост, падаха ели, сякаш наметнати с конопени плащове, падаха клонести смърчове, падаха потъмнели, обрасли със сиви брадати лишеи дъбове — като някои старци, които нито гръмотевици са могли да сломят, нито столетия са съкрушили, а секирите ги отмъкваха в гроба, и толкова много други по-долни дървета, да може да ги изкаже човек!…

Гората умираше със стенание, дърветата падаха като упорити в бой мъже, натиснали се един други, неотстъпчиви, яки, но ги биеше непреодолима сила, та не смогваха и „Господи!“ да извикат, а изведнъж цели вериги се накланяха и падаха в ръцете на лютата смърт.

Гората ечеше, земята непрестанно трепереше от падането на дърветата, брадвите удряха неспирно, стърженето на трионите не преставаше и съскането на клоните като последно издихание пронизваше въздуха…

И така се нижеха часове след часове, и все по-нови откоси от дървета осейваха сечището, и работата не спираше.

Свраките крещяха и се люлееха по оставените за подраст самотни дървета, ту понякога ято от врани прелетеше над това поле на смъртта, ту дивеч някой се измъкнеше от гъсталака, заставаше на края и дълго гледаше с изблещени очи развеяните пушеци на огнищата, които падаха по дърветата, и като съгледаше хора, избягваше с рев.

А селяните упорито сечеха и се врязваха в гората като вълци, връхлетели върху стадото, което, притиснато на куп и смъртно вцепенено, поблейва и чака, докато не падне и последната овчица под зъбите на зверовете.

Чак след втора закуска, когато слънцето се беше толкова издигнало, та инеят бе почнал да се топи и закапаха капки от клоните, а златните паяци на светлината запълзяха низ гората, някой дочу далечната врява.

— Някакви хора, цяла дружина идат — рече той, като прилепи ухо към дървото.

Говорът ставаше все по-близък и по-доловим, внезапно се раздадоха отделни викове и глух тропот на много крака, а не се мина много и по пътеката от селото се мярна шейна и в същия мнг дойде на сечището; в нея беше Борина, а след него на коне, кола и пеши нахлу гъста тълпа от жени, мъже, момчетии и всички със страшен вик се втурнаха към секачите.

Борина скочи от шейната и се спусна напред, а след него тичаха другите, кой където допаднеше: кой сопа, кой вила махаше страшно, кой снопарска бухалка стискаше яко в ръце, други коса, някои с прав клон, а жените направо с нокти и с врясък — всички се спуснаха към ужасените секачи.

— Спрете! Не барайте гората! Не позволяваме, наша е гората! — крещяха всички заедно и никой не можеше да разбере какво искат. Едва тогава Борина се спря при изплашените секачи и ревна, та по цялата гора се разнесе:

— Слушайте, модличани, жепечани и други, каквито и да сте! Слушайте!…

Поутихнаха малко и той викна пак:

— Вземете си торбите и си вървете, забраняваме ви да сечете, а който не иска да се подчини, с цял народ ще се разправя…

Те не се спряха, защото суровите лица, сопите, вилите и бухалките и многобройният разгневен, готов да се бие народ ги изплаши, та взеха да се одумват, да се свикват и да запасват брадвите си, да прибират трионите и да се трупат накуп с ядовито ръмжене, особено жепечаните, понеже бяха шляхтичи и от векове имаха съседски караници с липчани, та хокаха високо, тряскаха брадвите, заплашваха, но, щат не щат, отстъпваха пред силата, а народът викаше страшно, настъпваше към тях и ги натикваше към гората.

Други пък се разтичаха по сечището да гасят огньовете и да разтурят наредените стенжини, а жените с Козеловица начело, като забелязаха скованите от дъски колиби на края на сечището, се затичаха да ги разтурят и да ги развлекат из гората, та и следа да не остане от тях.

Борина, щом секачите отстъпиха тъй лесно, свика по-имотните липчани и ги увещаваше да отидат заедно до чифлика и да заявят на дворянина да не смее да пипа гората, докато съдът не реши що е негово и що е селско. Но докато се сговорят, докато обмислят какво да правят, за да бъде най-добре, жените запищяха и почнаха да бягат в безредие от колибите, защото десетина-двайсет конника изскочиха из гората и се спуснаха право към тях…

Чифликът, предупреден, идваше на помощ на секачите.

Начело на слугите яздеше управителят на чифлика; те нахлуха стремително в сечището и като достигнаха жените, веднага ги зашибаха с бичове, а управителят, мъж като бик, биеше пръв и викаше:

— Хайдуци, въшкари! Удрете с бичовете! Да се извържат и в затвора!

— Не се пръскайте, не се пръскайте, към мене елате, дръжте се! — ревеше Борина, тъй като народът вече се пръскаше изплашен, но като го чуха, веднага се спряха и въпреки бичовете, които падаха вече по главите на мнозина, закриваха глави с ръце и тичаха към него.

— Удрете с тояги тия кучи синове! По конете с бухалките! — крещеше старият и като дограби един кол, пръв се хвърли въз чифлишките хора; удряше, дето попаднеше, а след него, като обхваната от гневен вихър гора, селяните, сбити рамо до рамо, бухалка до бухалка, вила до вила, със страшен вик се втурнаха върху чифлишките хора и млатеха кой с каквото досегнеше, та забумтя като когато чукат грах с тояги на пода.

Вдигнаха се нечовешки врясъци, проклятия, процвилвания на пребити коне, охкания на ранени, тъпи и чести удари от колове, отчаяни борби и диви провиквания из побоището.

Чифлишките здраво се бранеха, псуваха и се биеха не по-зле от селяните, но накрай започнаха да се объркват и да отстъпват, защото шибаните с бухалки коне се изправяха на задните си крака и с цвилене се връщаха назад, а управителят, като видя какво става, пришпори своя бял кон и се хвърли всред народа, към Борина, но се загуби, защото изведнъж зафучаха бухалките и няколко десетки се стовариха върху него, няколко десетки ръце го хванаха от всички страни и го смъкнаха от коня, та като подровен от свине храст изхвръкна във въздуха и падна в снега под краката на хората. Борина едвам го спаси и го отмъкна в безсъзнание на безопасно място.

Тогава всичко изведнъж се замота, като кога вихрушка неочаквано удари в копа сено, та се образува едно разбъркано кълбо, което се търкаля по полето и по нивите; вдигна се страшен вик и такъв смут, такъв водовъртеж, че нищо друго не се виждаше, освен разбъркани купчини от хора, които се тътреха по снега, освен бясно удряни пестници, а понякога някой се изскубваше от групата и изтичваше като обезумял, но внезапно се връщаше пак и с нов крясък, и с ново настървение се хвърляше в битката…

Биеха се и поединично, и по групи, теглеха се за яки, за коси, мачкаха се коленешки, кървавяха се, но все още никои не можеха да надвият, защото чифлишките наскачаха от конете и не отстъпваха нито крачка, толкова повече, че постоянно им идваше помощ: секачите минаха на тяхна страна и здраво ги подкрепяха; първи се спуснаха да помагат групово и мълчаливо като зли кучета жепечаните, предвождани от горския, който се яви в последния миг, а се славеше по цялата околия със силата си, беше як като бик, при това беше заядлив и имаше разправии с липчани, та пръв се хвърляше сам срещу цели групи, разбиваше глави с приклада на пушката си, разгонваше и тъй млатеше, че боже пази!

Тръгва срещу него Стахо Плошка да го възпре, защото народът захвана да бяга от него, но той го хвана за яката, завъртя го над себе си и го хвърли като очукан сноп на земята, та Стахо падна чак в несвяст. Скочи към него един от Вахниковците и го цапароса нейде по рамото с бухалка, но оня с един замах го удари с пестница между очите, та успя само да разгърне ръце и с „Божичко!“ на уста се сгромоляса наземи.

Накрай не изтрая и Матеуш и се хвърли върху му, но макар че беше мъж равен по сила само на Антек, не удържа нито на минута: горският го надви, блъсна го, навърдаля го със сняг и го принуди да побегне, а сам той тръгна към Борина, който с цяла група се бореше гуша за гуша с жепечани, но преди да се доближи до него, нападнаха го жените с такъв врясък и се вкопчиха с нокти в него, вчепкаха се за чумбаса му, преплетоха му се, наведоха го към земята и се заловиха с него като зли псета, когато нападнат овчарско куче, забият зъби в кожата му и го размятат насам-натам.

Но в това време и народът вече вземаше връх, струпаха се и се разбъркаха като листа, всякой пипнал някого, душеше го и се тътреше с него по снега, а жените налитаха отстрани и скубеха за косите.

Закипя тя една такава бърканица, премятаница, че едва можеше да познае свой своя, но най-сетне селяните надвиха, неколцина чифлишки хора лежеха окървавени, а другите, изморени и отслабнали, бързо избягаха в гората, само секачите още се бранеха с последни сили, тук-там дори някои молеха за милост, но понеже народът беше ядовит повече на тях, отколкото на чифлишките хора, понеже се беше разгорял като главня на вятър — нито молби слушаше, нито мареше за нещо, само млатеше с всичкия си бяс.

Захвърлиха тояги, бухалки, вили и се заловиха с голи ръце — мъж с мъж, пестница срещу пестница, сила срещу сила, мачкаха се, душеха се, деряха се, върдаляха се поземи, крясъците вече замлъкваха, а се чуваха само хъркания, клетви и боричкане.

Такова второ пришествие настана, че не можеше и да се изкаже!

Хората бяха почти полудели, мятаха се от настървение, кипяха от ярост, особено Кобус и Козеловица изглеждаха напълно побеснели, дори страшно бе да ги гледа човек: така бяха окървавени и пребити и пак връхлитаха върху цели групи.

И така, те още се бореха за надмощие, липчаните все повече крещяха, тъй като започваха да гонят побягналите и вече по-рядко биеха, когато горският отпъди от себе си жените, но страшно смутен и поради това още повече побеснял, започна да свиква хората си, а като съзря Борина, хвърли се върху него, прехванаха се през кръста, вкопчаха се като мечки и искаха да се повалят, затътрузиха се насам-натам и се удряха о дърветата, защото бяха навлезли вече в гората.

Тъкмо тогава дотърча Антек. Той беше много окъснял, та застана на края на гората да си поеме малко дъх, и внезапно видя какво става с баща му.

Огледа се с ястребовите си очи наоколо. Никой не гледаше към него, всички бяха увлечени в такъв бой, така избъркани, че той не позна ни едно лице, а се отдръпна, бързо се приближи до Борина и се спря на няколко крачки зад едно дърво.

Горският напрягаше сили, мъчеше се, защото бе твърде изтощен, па и старият се държеше яко, строполиха се наземи, върдаляха се като две кучета и се удряха о земята, но все по-често старият биваше отдолу, шапката му отхвръкна и само побелялата му глава подскачаше по корените.

Антек се огледа още веднъж, измъкна изпод кожуха си пушката, приклекна и като се прекръсти несъзнателно, примери се в главата на баща си… Преди обаче да дръпне спусъка, те скочиха на крака, изправи се и Антек и нагласи пак пушката до окото си — но не стреля, внезапен, ужасен страх сви сърцето му и той едвам поемаше дъха си, ръцете му се тресяха като в треска, цял затрепера, притъмня му пред очите, главата му така се завъртя, та дълго стоя, без да знае какво става с него. Внезапно се раздаде кратък, пронизителен вик:

— Помощ, хора!… Помощ…

Тъкмо в този миг горският бе блъснал с приклад главата на Борина, швирна кръв, старият извика, вдигна ръце и падна като труп на земята…

Антек дойде на себе си, захвърли пушката и скочи при баща си; старият само хъркаше, кръвта обливаше лицето му, главата му бе почти разцепена на две, жив беше още, но очите му вече мътнееха и риташе с крака…

— Тате! Божичко! Тате! — вресна Антек със страшен глас, вдигна го на ръце, притисна го до гърдите си и завика колкото можеше:

— Тате! Убиха го! Убиха го! — Виеше като някоя кучка, когато удавят малките й.

Неколцина, които бяха най-близо, чуха и се притекоха на помощ сложиха ранения върху клони, почнаха да налагат главата му със сняг и се заеха да го спасяват, както вече можеха. А пък Антек седна наземи, скубеше косата си и викаше в безсъзнание:

— Убиха го! Убиха го!

Помислиха си някои, че внезапно се е побъркал.

Ненадейно той утихна, изведнъж си припомни всичко и се спусна с ужасяващ вик и с такова безумие в погледа към горския, че горският се изплаши и побягна, но като усети, че Антек го настига, обърна се бързешком и изстреля почти право в гърдите му, но по някакво чудо не го улучи, само дето му опърли лицето, а Антек се хвърли върху него като мълния.

Напразно се бранеше, напразно се откопчваше, напразно молеше за милост, обзет от отчаяние и смъртен страх — Антек го сграбчи с нокти и като бесен вълк го сдави за гърлото, та чак гръклянът му захрущя, издигна го нагоре и го заблъска о едно дърво, докато оня издъхна.

А после сякаш се забрави и вече не знаеше какво върши, хвърли се в битката и където се появеше, сърцата изтръпваха, хората избягваха изплашени, защото беше страшен, оплескан с бащината и своя кръв, гологлав, със слепена коса, посинял като мъртвец, ужасен и някак така свръхчовешки силен, че почти сам изпреби и изпотрепа останалите, които се противяха, та накрай трябваше да го усмиряват и да го оттеглят назад, защото на смърт ги би избил…

Свърши се боят и липчани, макар и изтощени, изпоосакатени, окървавени, изпълниха гората с радостна глъчка.

Жените се грижеха за по-тежко ранените и ги пренасяха на шейните, а такива не бяха малко: на един от Клембовите синове ръката бе счупена, на Йенджих Пачеш кракът пребит, та не можеше да го опре на земята и викаше до небесата, когато го пренасяха. Кобус пък бе тъй смазан, че не можеше и да мръдне, Матеуш хъркаше кръв и се оплакваше от болки в кръста. И другите си пострадаха не по-малко, нямаше почти ни един, който да излезе невредим от битката, но понеже победиха, па и не държеха много на болките си, подвикваха високо и весело — и се тъкмяха за връщане.

Борина качиха на шейната и караха бавно, защото се страхуваха да не умре по пътя; беше в безсъзнание, а изпод превръзките постоянно пробиваше кръв и обливаше очите му и цялото му лице, беше блед като платно, същински мъртвец…

Антек вървеше до шейната, ужасен, впил поглед в баща си, подкрепяше главата му, където пътят беше неравен, и час по час мълвеше тихо, умолително и жално:

— Тате! Тате, за бога!…

Хората се движеха разбъркано, на групи, кому както попаднеше, и то из гората, защото посред пътя вървяха шейните с ранените; тук-там някой охкаше и попъшкваше, а другите се смееха високо, подвикваха весело и шумно.

Започнаха да си разказват това-онова, да се хвалят с надмощието си и да се подиграват с победените, тук-там и песни се обаждаха, някой пък се провикваше, та екваше цялата гора, всички бяха пияни от триумфа, ето защо мнозина сполитаха в дърветата или се препъваха о нищо и никакви корени!…

Малцина усещаха отпадналост и умора, защото неизказана радост от победата окриляше сърцата им, всички бяха весело настроени и пълни с такава сила, че само някой да се възпротивеше, и биха го смазали на прах, срещу цял свят биха въстанали.

Вървяха те с бодра стъпка, с глъчка и шум, оглеждаха със светнали очи тази вече спечелена гора, която се полюшваше над главите им, шумеше сънно и пръскаше по тях капки от стопения иней — сякаш със сълзи ги ръсеше.

Ненадейно Борина отвори очи и дълго гледа в Антек, като че ли не вярваше на себе си; дори дълбока, тиха радост просветли лицето му, помръдна няколко пъти устни и с най-голямо усилие прошепна:

— Ти ли си, синко!… Ти ли си!

И падна пак в несвяст.