Владислав Реймонт
Селяни (13)

I

Зимата наставаше…

— все още се бореше с есента и с рев блуждаеше по сините далнини като някой лют и гладен звяр, и не знаеше човек кога ще се засили, ще връхлети и ще впие острите си зъби в света…

— все още пършолеше понякога ситен, сив сняг — есенен сняг…

— все още дохождаха вцепенени, посинели от болест дни, досадни, разпъшкали се, гноясали, цели изпълнени с вайкане и мъждиви с ледена светлина — дни като мъртъвци, та птиците бягаха с крясък към горите, и водите по-тревожно бълболеха и течеха лениво, сякаш опечалени от страх, и земята трепереше, а всяко създание вдигаше разтревожени и плахи очи към север — към бездънната шир на облаците…

— все още нощите биваха есенни; слепи, глухи, размътени и пълни с разръфани мъгли и блясъци на мъртви звезди — гнили нощи на тръпно мълчание, пропито със сподавен вик на тревога, пълни с болезнени въздишки, колебания, внезапни затишия, кучешки вой, блъскане на помръзнали дървета, тъжни гласове на птици, които търсят подслон, страшни викове на изгубени в тъмнината пустоши и кръстопътища; с шум от някакви крила, със сенки, спотаени до стените на вдървени къщи, с пълзящи викове, със страшни привидения, неразбрани провиквания, ужасни мляскания, пронизителни стенания…

— все още понякога от мрачните ширини на оловното небе на запад се изтъркулваше червено грамадно слънце и падаше тежко като бъчва с разтопено желязо, от която избухваше кървав кипеж и катранени пушеци, черни, прошарени с пламнали факли, така че целият свят потъваше в отражения на пожари.

И дълго, дълго в нощта гаснеха и застиваха на небето кървави отблясъци, та хората казваха:

— Расте зимата и ще се превърне в люти вихри.

И зимата растеше, растеше всеки ден, всеки час, всеки миг.

Докато най-сетне дойде.

Най-напред долетяха първите вести.

Някак си веднага след Света Варвара, закрилница на леката смърт, в тиха отмаляла утрин дойдоха първите краткотрайни немирни ветрове, обхождаха земята със скимтеж като ловни кучета, хапеха нивите, ръмжеха срещу храстите, поразкъсаха снеговете, раздърпаха градините, изпометоха с опашки пътищата, понесоха се над водите и мълчаливо откъсваха по нещо от старите стрехи и огради. И пак се извиха и със скимтеж избягаха в гората — а след тях още надвечер се запоказваха из мрачините дългите съскави и сякаш бодливи езици на вихрите.

Цяла нощ като глутница изгладнели вълци духаха и ръмжеха из полята; духаха до воля, та на сутринта земята вече се шаренееше под разпокъсания и изпояден сняг, тук-там по долчинките и браздите се белееха разкъсани кръпки, нивите светеха с голи могилки, пътищата се простираха вкочанясали и премръзнали, а студът впиваше острите си зъби в земята и тя звънтеше като желязо. Но щом настана денят, те избягаха с лай, скриха се из горите и зли и сърдити заскачаха из тях.

А небето започна да се прихлупва все по-мрачно; облаците изпълзяваха от всички ями, издигаха страшни чела, протягаха измачкани туловища, развихряха сиви гриви, бляскаха със зеленикави зъби, движеха се като цял орляк — като заплашителна, мрачна и мълчалива тълпа, и се трупаха по небето. Откъм север се движеха черни, грамадни планини, разпокъсани, изподрани, натрупани една върху друга, разклонени като купища от изполомени гори, пресечени от дълбоки пропасти, засипани от зелени ледници и с дива сила и с глух шум напираха напред. От запад, иззад черните неподвижни гори се измъкваха полека сини подути грамади, проблясваха тук-там като огън, движеха се една след друга в безкрайна върволица, все по-големи, като вериги от исполински птици. Откъм изток пък други се провличаха: плоски, ръждясали, кръвясали, гноясали, съвсем гадни като някакви скапани мърши с потекла гной. Идваха и от юг, само че изветрели, червеникави, подобни на малки блата и торфени тресавища, пълни със сини близни и подутини, пълни с петна и страшни гъмжила — сякаш пълни с гмеж от червеи. А отгоре, сякаш от угасналото слънце, падаха мръсни парцали, сипеха се боядисани като нечиста сгур. Всички възлизаха към небето, трупаха се в преграмадни планини и го заливаха с черен и страшен кипеж от кал и развалини…

Светът изведнъж почерня, настана глуха тишина, угасна светлината, сините очи на водата потъмняха, всичко като че ли се вдърви и застана в почуда с притаен дъх, уплаха повя по земята, мраз прониза костите, страх сграбчи хората за гърлата, душите паднаха в прах, лют ужас зашумя над всяко създание — виждаше се как заек тича с развяна козина през селото или пък врани със зловещ грак влизат в плевните и дори в отводите. Кучета като обезумели виеха под стрехите, хората бързо бягаха по домовете си, а край езерото тичаше сляпа кобила с остатъци от колата, блъскаше се в плетища и дървета и с диво цвилене търсеше конюшнята си.

Мътна и задушна тъмнина се разливаше, все по-ниско падаха облаците и като кипнали гъсти мъгли нахлуваха откъм горите и се мъкнеха по нивите като буйни, луди и страшни води — блъснаха се в селото и заляха всичко с ледена и нечиста мъгла. Изведнъж небето се разкъса насред и се проясни, синьо като огледалото на кладенец. Остро съскане прониза тъмнината, мъглите изведнъж се омотаха на кълбо и из небесната пукнатина се изсипа първият вихър, а след него втори, десети, стотен!

Виеха като цели стада, лееха се из това гърло като с нищо необуздаеми реки, сякаш се дърпаха на веригите си, и като разлаяна бясна тълпа удряха в облаците, хвърляха се в тъмнината и я разтуряха до дъно, прорязваха я от край до край и я размятаха като гнила слама.

Врясък се понесе по света, вихър, шум, писъци, прахоляк.

Облаци, изгазени от острите копита на вихрите, някак бързо отлитаха към горите, небето се проясняваше, денят отново светна с оловни очи, всяко създание си въздъхна с облекчение.

Но вихрите непрекъснато виеха почти цяла седмица, без да отслабнат, нито да спрат. Дните, тях човек някак можеше да изтърпи, понеже навън излизаше само този, който имаше нужда, а другите седяха по къщите си и чакаха да престанат виелиците. Но нощите не можеха да се изтраят; а не щеш ли, настанаха чисти, ясни, звездни и във висините тихи нощи, но долу на земята вихрушката устройваше сатанински оргии, сякаш сто човека са се обесили едновременно, та не бе възможно и да се заспи; ами как ще спи при такива ревове, трясъци, шум и тропот, като че ли хиляди празни коли вихрено препущаха по неравния път, и при тези тътнежи, от които земята трепереше, при тези бог знае чии ревове, при този вой!

Къщите трещяха, защото вихърът постоянно напираше с плещи о стените, блъскаше в ъглите, повдигаше стрехите, вкопчваше се за билата, блъскаше като с чело вратите, та много от тях се дори отваряха, притискаше стъклата на прозорците, та трябваше да се става посред нощ и да се затулят с възглавници, защото се вмъкваше вътре, квичеше като дотеглива свиня и така студено шибаше, та хората се смразяваха под пуховите завивки.

Не може да се изкаже колко се намъчиха хората през тези дни и нощи!

И колко пакости направи виелицата, брой нямат: плетища изпосъбори, покриви изпоизкърти, катурна почти новата сушина на кмета, на Бартек Козела взе покрива от плевнята и го отнесе на петдесетина крачки в нивата, на Винчорковите комина събори, на воденицата отпра част от дъсчения покрив… и още колко по-дребни пакости! Па що дървета из градините и горите изкърти! На големия път изскубна двайсетина тополи и ги изнапречка на пътя като жестоко избити и разкъсани трупове.

През тези ветровити и шумни дни Липци беше като умряло. Виелицата бушуваше с такава сила по пътищата, че ако някой се подадеше от къщи, веднага го шибваше по челото и го събаряше, където попаднеше — из ровове, в дървета, в плетища го блъскаше… Дори отвея от моста във вира Яшек Превратния, та едвам се изтътра момчето. Духаше непрестанно, пясък сипеше, клони носеше, трески, снопчета от покривите, понякога и някой по-малък покрив… и всички тези неща хвърчеха из прахуляка като разгонени големи птици, блъскаха се о стените, летяха по света!

И най-старите хора не помнеха такива люти и лоши ветрища.

Селяните се тъпчеха по окадените къщи и се караха от досада, тъй като не можеха и нос да покажат навън. Само по-припрени жени притичваха от време на време покрай плетищата, уж да попредат у приятелките си, а пък то, за да почешат езици и да се пооплачат. Мъжете пък усърдно очукваха жито, бухалките от сутрин до късно вечер бухаха иззад затворените врати на плевните. Студът бе смразил житото, та по-лесно падаше. Надвечер само, когато виелицата малко поутихваше, мнозина от момците се промъкваха с някой шиник към кръчмата.

А виелицата все вееше и все по-люто хапеше, та замръзнаха вече и потоци и рекички, блатата се сковаха, дори вирът се покри с прозрачен почти небесносин лед и само при моста, където бе по-дълбоко, водата още се вълнуваше и не се даваше, но бреговете почиваха вече здраво оковани, та трябваше да се просича ледът за водопой на добитъка.

Едва пред деня на света Луция^[1] времето се промени.

Студът намаля и се постопли малко, виелицата като че ли умираше, защото само сегиз-тогиз провяваше по света, но вече по-меко и не тъй сърдито. Небето пък се изравни като завлечена с брана нива и покрита с грамадна сива погребална плащаница; то се бе спуснало тъй ниско, сякаш се бе опряло на крайпътните тополи. Но бе посърнало, сиво и глухо.

И щом звъниха за обедня, притъмня, сняг на гъсти едри парцали заваля и покри като с пух всички дървета и могили.

Нощта настана бързо, но снегът не преставаше; все по-гъсто се сипеше той и малко нещо по-сух и сипкав, и не престана цяла нощ.

Към зори беше натрупал повече от три педи, като че кожух бе обгърнал хубаво земята; целият свят бе покрит със синкава белота, а валеше неспирно, без почивка.

Настана такава тишина на земята, че нито лъх полъхваше, нито звук минаваше през тия падащи пухчета. Нищо, всичко млъкна, заглъхна, онемя, застана като че ли пред някакво чудо и понаведено се ослуша тържествено в това едвам чувано пършолене, в това тихо хвърчене, в тази мъртва, трепетна и непрестанно падаща белота.

Образуваше се, растеше и наставаше белезникава тъмнина; бял, треперлив и чист здрач се сипеше като най-бяла, най-мека, най-хубава вълна. Сипеха се безбройните снежинки като замръзнало лунно сияние, като че всички звездни светлини, превърнати в скреж и стрити на прах в небесния им ход, засипваха света. И изведнъж горите се скриха, полята изчезнаха, та с око не можеха да се видят, изгубиха се пътища, цялото село се разтопи и се разнесе в белота, в ослепителна мъгла. В края на краищата очите не можеха да видят нищо друго освен струи от снежен прах, който падаше тъй тихо, тъй равномерно и сладко, сякаш вишнев цвят през лунна нощ.

На три крачки не можеше да се види ни къща, ни дърво, ни плет, ни човек. Само човешки гласове като слаби, заблудени пеперуди хвърчеха из белотата, защото не можеше да се схване откъде и накъде вървяха — и пърхаха все по-слабо и все по-тихо…

И тъй валя два дни и две нощи, та най-после засипа къщите дотолкова, че се издигаха като снежни купчини, които изпущаха нечисти кълба дим, пътищата се изравниха с нивите, градините бяха пълни до оградите, вирът съвсем изчезна под снега, бяла и безбрежна, студена и необгледна, пръхкава и чудна равнина покри земята, а снегът все валеше и валеше, само че вече все по-сух и по-рядък, та през нощите си пробиваха път звездни трепети, а през деня тук-там през прехвръкващия бял паздер се синееше небето. Въздухът ставаше по-звучен, гласовете ясно, отсечено и гръмливо пронизваха мъглата. Селото като че ли се събуди, раздвижи се, тук-там някой изкарваше шейна, но скоро се връщаше пак, защото пътищата бяха непроходими. Тук-там между къщите проправяха пътеки, разчистваха снега пред вратите, разтваряха оборите, веселие обземаше всички, а пък децата лудееха от радост, навсякъде лаеха кучета, поблизваха снега и се гонеха с децата. Разшаваха се по улиците, разнесоха се крясъци по портите, викаха и се биеха с топки, търкаляха се в мекия и пръхкав сняг, правеха страшни снежни човеци и се возеха на шейни. Тези радостни писъци и гоненици изпълваха цялото село, та Рохо трябваше да прекъсне този ден учението, защото не можеше да задържи никого при букварчето.

Към третия ден на мръкване снегът престана. Все още пършолеше тук-там, но тъй слабо, едвам забележимо, като че ли някой изпухваше брашнен чувал над земята, но небето се заоблачи, врани се заблъскаха около къщята и кацаха по пътищата; настана една беззвездна оловна нощ, разбелена от неосветените снегове и тъй тиха, скована и мъртва, сякаш бе лишена от всякаква сила.

— И най-лекия ветрец да духне, пръпор ще се вдигне — пошепна сутринта старият Вилица, като поглеждаше през прозореца.

— Нека се вдигне, все ми е едно! — измърмори Антек, като ставаше от постелята.

Ханка накладе огъня в огнището и погледна през отвода. Беше рано, петлите пееха из село. Още бе много тъмно, сякаш някой бе разбъркал вар наполовина със сажди и бе поръсил света, та не се познаваха ни дървета, ни къщи, ни далечини. Само на изток тлееше като покрита с пепелец жарава здрачът, а върху земята лежеше дълбока тишина и силен студ се носеше.

В къщи също владееше пронизителен, влажен и тъй прихватлив студ, та Ханка обу дървените обувки на босите си крака. В огнището огънят едва мъждукаше, защото суровите пръчки само пращяха и пушеха, докато Ханка цепна от някаква дъска трески и ги тури със слама, от което най-сетне пръчките се разгоряха и поразвиделшя малко нещо къщата.

— Как го навея, ще има за цяла зима — заприказва пак старият, като дъхаше върху отрупаното с дебел зеленикав лед стъкло на прозореца, за да погледне навън.

По-голямото момченце, което беше вече на четири години, захлипа в постелята, а от другата страна на къщата, където живееха Стахови, се разбръмчаваха остри детски караници, сръдни, писъци и трясък на врати.

— Веронка започва деня с молитвата си! — прошепна Антек на подбив, като увиваше краката си с нагрети на огъня партенки.

— Свикнала си е да дърдори и си дърдори, макар че не трябва, но не е от злина, не е… — заекваше тихо старецът.

— Така ли — и децата ли без злина бие?… Нито пък на Стахо добра дума казва, ами вее кър-мър, като на куче, и това от добрина ще е, а? — говореше Ханка, като коленичеше до люлката, за да накърми по-малкото, което също поплакваше и риташе с краченца.

— Колко? — три недели както седим вече у вас и един ден не мина без крясъци, без бой, без разпри! Кучка, не жена! А Стахо гламав, позволява й да му вършее тръни на главата, работи като вол, а от куче е по-зле.

Старецът погледна плахо, дори понечи да каже нещо в защита, но тъкмо тогава вратата откъм отвода се отвори и Стахо подаде глава със снопарски бухалки на рамо.

— Антек, искаш ли да идем да чукаме? Органиста каза да си намеря някой другар за ечемика, сух е и хубаво, леко се рони… На Филип много му се щеше, ама ако ти искаш… хайде, изкарай и ти някоя пара.

— Благодаря, забери Филип, аз у органиста няма да работя.

— Както щеш! Сбогомте!

Ханка дори подскочи от Антековия отговор, но веднага се наведе и завря глава в люлката, за да скрие сълзите и мъката си!

Ами как, такава зима, такъв мраз, такава сиромашия, та живеят само с картофи и сол, няма нито грош, а не ще да работи! По цели дни седи у дома, пуши цигари и мисли! Или пък се скита навън като пощурял, вятъра гони! „Боже мой, боже мой!“ — охкаше тя болно. И Янкел дори не дава на вересия, ще трябва да се продаде кравата; ами що? Запънал се е и ще я продаде, а за работа се не залавя… То се знае, криво му е да ходи по чужда работа, мъчно му е, но какво да захване? Да беше тя мъж, боже мой, не би пожалила ръцете си, ако ще би и до лактите да ги изпотрепе, само и само кравата да не продават, колкото поне пролет да дочакат, зимата да изкарат… „Но какво, какво мога аз, горката?…“ — душата й така се разплака, та не можеше да дойде на себе си.

И тя се залови за обикновените си всекидневни грижи и крадешком поглеждаше мъжа си, който седеше край огнището, зави по-голямото момченце с полата на кожуха, топлеше му крачетата, като нагряваше дланта си, гледаше печално в огъня и въздишаше. Старецът чистеше картофи при прозореца.

Неприятно, тревожно мълчание, преситено със спотайвани жалби, пълно със задушливо чувство за мизерия, витаеше между тях. Не се поглеждаха в очи, не си проговаряха, думите се сплитаха в огорчение, усмивките бяха изгаснали, в погледите блестяха сподавени укори, на бледите им отслабнали лица се виждаше печал и жалби, а в същото време и желязна упоритост. Вече три седмици се минаха, откак ги изпъди Борина, толкова дълги дни, толкова нощи, а и двамата още нищо не забравяха, обидата, която им сториха, още не преболяваше, нито пък се успокояваха от яда си — тъй силно чувствуваха те всичко, като да бе станало в този миг.

Огънят весело пращеше, топлината се разливаше из къщи, та дори ледът по стъклата почна да се топи, затопиха се и навеяните през пролуките на прага ивици сняг, а глиненият под се бе запотил и се покриваше с роса.

— Ще ли дойдат тия евреи? — попита тя най-после.

— Казаха, че ще дойдат.

И нито дума повече. Ами как, кой да се обади пръв и какво да каже? Ханка ли?… Тя се боеше уста да отвори, да не би да пробият насъбралите се жалби в сърцето й и да се излеят, макар и не по волята й. Не, тя всичко таеше и колкото можеше, се въздържаше. Антек ли? Какво да каже пък той? Че му е зле ли — това се виждаше и без казване. А той никога не се сприятеляваше лесно и не беше и разговорлив, па дори и с жена си; нямаше и желание за това! Какво ли и да говори, когато омразата разяждаше душата му, когато след всеки спомен сърцето му се гърчеше от болка и пръстите му се разперваха с такъв яд, та бе готов да се нахвърли върху цялото село!…

Той не лелееше вече сладки спомени за Ягна, като че ли никога не бе я обичал, като че ли не бе я хващал със същите тия ръце, с които сега бе готов да я разкъса. Но не й беше и сърдит.

„Има някои жени като бездомни кучета, които ще тръгнат след всекиго, ако ги подмами с по-голямо коматче.“ Той мислеше за нея, но не често, защото тя изчезваше под наплива на кървавото, живо и болезнено настървение към баща му. Старият бе виновен, бащата бе злосторникът, той бе трънът, който се заби в самото сърце на Антек и му причиняваше все по-люта болка; зарад него, зарад него е всичко!

И събираше, трупаше той в душата си всичкото зло и всичките неправди, които му бяха сторени, и си преповтаряше като незабравима молитва! Болезнена, мъчителна броеница от молитви беше то, но той я промъкваше през сърцето си, за да я запомни още по-добре!

Не му беше за своята беда; здрав мъж, да има само покрив над главата си, повече му не трябва, за децата — жената да се грижи; но обидата, тя го гореше като огън и непрекъснато растеше, разрастваше се в него като парлива коприва! Ами как, едва три недели оттогава, а цяло село вече се отвърна от него, като че го не познаваха, като че бе някой скитник кой знае откъде. Отминаваха го като побъркан, никой не го заговаряше, нито у дома му идваше, никой не го съжали, не му казваше блага дума — а го изглеждаха като някой убиец.

Не и не! Няма да се натрапва, но и по кътищата няма да се крие, не ще се никому покори. Щом е със злом, със злом нека бъде! Но защо е всичко това? Че се сби с баща си? Първица ли е това на село! Нима Юзеф Вахник не се бие всеки няколко дена с баща си?… Нима Стах Плошка не счупи крака на своя? И никой лоша дума не им каза, само него отритнаха, че от когото бог се отвърне, отвръщат се и всички светци. На стария, на стария е работа това, но за всичко, за всичко ще му се плати.

И той живееше само с мисълта за отмъщение и през всичкото време биваше в треска и безпаметство; за работа не се залавяше, за бедата не мислеше, не мислеше и за утрешния ден, а само се притуляше в тежките си мъки и се косеше вътрешно. Неведнъж скачаше нощем от леглото си и тичаше из село, луташе се по тъмнините и замисляше лошо отмъщение, даваше си клетва, че нищо няма да прости.

Закусиха мълчаливо, а той все седеше омърлушен и прекарваше през паметта си спомените като бодлив и мъчителен осил.

Беше вече към пладне, огънят поугасна, а през поразмразените прозорци се втурваше белезникавата студена светлина на снеговете; леденият тъжен здрач се пръскаше по кътищата, развидели къщата и тя се показа в цялата си мизерия.

Боже мой, Бориновата къща изглеждаше като дворец при тая съборетина, каква ти къща, дори оборът на баща му бе по-сгоден за живеене от нея. Това е кочина изгнила, не жилище; камара от проядени дървета, тор и гнила смет. Нито една дъска на земята, глинен изпоизровен под, покрит със замръзнала кал и със затъпкана смет, та само да се позатоплеше от огнището, и се вдигаше по-лоша миризма, отколкото от торище. Това тресавище бе оградено с изкривени, проядени и изгнили стени, от които течеше влага, а в ъглите студът разтърсваше сивата си брада. Стените бяха само дупки, замазани с глина, а на̀мести и със слама и говежди лайна! Ниският потон висеше като скъсано решето и повече паяжини и слама имаше по него, отколкото дъски. Само покъщнината и съдините, както и няколкото икони по стените, покриваха от малко-малко тая мизерия; прътът с накачените дрехи и раклата закриваха преградата от вършина, зад която бяха кравите.

Ханка, макар и полека, но скоро ошета домашната си работа, която не беше и голяма: крава, юница, свиня, няколко гъски и кокошки; това е и целият блясък, и цялото богатство. Тя облече момченцата и те веднага отидоха в отвода да си играят с Веронкините; оттам вече се носеха крясъци и писъци; а тя самата се попристегна, защото търговците щяха да дойдат, па и по селото трябваше да излезе.

Искаше й се преди това да поприказва с мъжа си нещо за продажбата, но не смееше да започне, защото Антек все още седеше пред изгасналото огнище, загледан неопределено къде и мрачен. Нея чак я достраша.

„Какво му е?“ Тя изу дървениците си да го не смущава с тропането им, но все по-често го поглеждаше с тревожна нежност и безпокойство.

„Тежко му е, че не е като другите, тежко му е“ — мислеше си тя и страшно желание я обзе да заговори, да го попита, да го ожали и вече застана отстрана, вече имаше блага дума в трогнатото й сърце, но не посмя. Как можеше да каже нещо, когато той не й обръща внимание, като че ли нищо не виждаше около себе си. И болно си въздъхна; не беше леко на душата й, не — не медена сладост, а горчив пелин усещаше тя в сърцето си! Боже мой, не така са другите хора, па дори и най-бедните са по-добре. А тук всичко на нейната глава е легнало; тревожи се, тичай, грижи се за всичко, трепи се, па нито има с кого да заприказваш, нито кому да се ожалиш! Да би я нахокал, да би я дори набил, но да знае, че в къщи има човек, а не дърво. А той — нищо. Понякога само изръмжи като зло куче или пък погледне, та тръпки те побият — не може да го заприказва човек, нито да се доближи до него с чисто сърце, както бива обикновено между съпрузи и между приятели. Камо ли да му кажеш нещо, да се ожалиш! Какво е за него жената, какво е съпругата му? — Колкото къщата да наглежда, ядене да сготви и децата да пази. Нима обръща на нещо внимание той? Нима ще вземе да поприласкае, да погали, да зарадва с доброта, да прегърне, да се заприказва? Не, не го е грижа него за всичко това! Вирнал глава, държи се като чужд човек, не иска и да знае какво става около него! А ти взимай всичко сама върху главата си, късай се, мъчи се и нито блага дума за отплата!…

Тя не можеше вече да задържи болезнения прилив от жалост и сълзи, та избяга зад преградата при кравите, подпря се на яслите и тихо захълца. А когато Шарка взе да я души и да я ближе по главата и рамото, тя избухна, заплака с глас…

— И тебе, кравичко, ще изгубим, и тебе… скоро ще дойдат… ще те спазарят… ще ти метнат оглавника на роговете… ще те поведат… ще те откарат, хранителко наша… далеко по света… — шепнеше Ханка, като я прегръщаше през шията и притуляше наболялата си душа към това чувствително същество. Не сдържаше нито пъшканията си, нито плача си, тъй като в душата й се надигаше внезапен, силен бунт. Не, така не може да продължава, ще продадат кравата, не ще има какво да се яде, а той си седи и работа не дири, не отива да очуква снопи, дори и когато го канят, па макар и за една злота и двайсет гроша надница, сол биха си купили, мазнинка някаква за готвене; като се свърши вече и тая капка мляко!…

Тя се върна пак в къщи.

— Антек! — рече силно, смело, готова всичко да издума.

Той вдигна тихите си зачервени очи и така тъжно и жално я погледна, та душата й се разколеба, ядът я напусна, а сърцето й милостиво заби…

— Ти каза ли да дойдат за кравата? — рече тя тихо и някак чудно смекчено.

— Навярно вече идат, че на пътя кучетата нещо лаят…

— Не е, в Шикоровата уличка лаят — каза тя, като погледна навън.

— Преди пладне обещаха да дойдат, та трябва да нагледваме.

— Трябва да я продадем, а?

— Ами как, пари трябват и храна няма да стигне за двете… трябва, Ханушо, що да чиня… жалко за кравата… разбира се… ама който си няма пари, няма и да се блажи… — говореше той с такава доброта, че душата на Ханка се разтопи, а сърцето й запърха от радост и надежда. Гледаше тя в очите му като вярно и послушно куче и в този миг дори не жалеше нито кравата, нито нищо. Само внимателно и без мъка поглеждаше милото лице и слушаше гласа, който минаваше като огън през сърцето й и я стопляше с доброта и нежност.

— Трябва, разбира се, ще ни остане юницата, ще ни се отели къде сред пости, ех, ще дочакаме пак млекце — повтори тя, само и само да приказва той повече.

— Па ако не стигне храна и за нея, ще прикупим.

— Овесеница, че ръжената ще стигне допролет. Тате, иди разрови ямата да видим дали картофите не са измръзнали.

— Седи си ти, не е за тебе тая тежка работа, аз ще разровя.

И Антек стана, сне кожуха си, взе лопата и излезе пред къщи.

Снегът бе почти до стряхата, защото къщата беше на открито, почти вън от село, на стотина крачки от пътя, незаградена нито от плет, нито от градина. Няколко изкривени диви череши растяха пред прозорците, но бяха тъй завеяни и те, че промъкваха само клоните си из снега като изкривени от болест пръсти. Пред прозорците още преди съмнало старецът бе изринал снега, а ровникът с картофите беше тъй завеян, та не можеше и да се познае под снега.

Антек се залови здраво за работа, защото снегът бе на цял човешки бой и макар че беше още пресен, беше се вече улегнал и малко понатежал, та трябваше да се реже на кирпичи. Хубавичко се изпоти, докато разрина, но работеше на драго сърце и разположен беше, тъй като често хвърляше топки към децата, които се забавляваха пред прага. Само когато си спомняше старите мъки, ръцете му отмаляваха, преставаше да работи, подпираше се гърбом до стената и разглеждаше наоколо. Въздишаше и душата му пак се залутваше като заблудена овца в тъмна нощ.

А денят бе облачен, сив, избелялото небе висеше ниско, снегът се простираше като дебел мек кожух и докъдето очите виждат, лежеше като синкава, глуха и мъртва равнина. Мъглявият, проникнат от натежал иней въздух закриваше като с прежда целия свят; а тъй като Билицовата къща беше малко на височина, цялото село се виждаше като на длан; редици от купчини или някакви снежни къртичини стърчеха една до друга като венец около засипания вир; цяла къща не можеше да се види, всички изчезнали под снега. Само тук-там се чернееха стени на плевни, издигаха се на кълба кафяви торфени пушеци или пък се сивееха дървета под снежни калпаци; само гласове се разнасяха ясно из тази белота и летяха от единия до другия край на селото, а еднообразното тупане на бухалките при чукането на снопите бумтеше като че ли изпод земята. Пътищата бяха запустели и засипани, а по заснежените поля жива душа не се мяркаше. Само една грамадна бяла пустиня, мъртва и застинала всред снеговете. Замъглените далнини тъй се преливаха, че не можеше да се различи небето от земята, само горите леко се синееха върху бялата шир като надвиснал облак.

Но Антек не блужда много с поглед по снежната пустиня; пак се загледа към селото и диреше бащината си къща, обаче не успя и да помисли за това, защото Ханка влезе в ровника с картофите и викна оттам:

— Не са измръзнали! На Вахникови вятърът така ги измразил, че половината трябвало да хвърлят на свинете, а нашите са здрави.

— Добре. Я излез, струва ми се, че евреите идат! Кравата трябва да се изведе пред къщи!

— Евреите ще да са, та кои други ще бъдат: тия чуми ще да са! — извика ядосано Ханка.

Откъм кръчмата, по напълно завеяната пътечка, едвам отбелязана от следите на Стахо, бродеха двоица евреи, и то се знае, кучетата почти от половин село ги гонеха с голяма радост и лай и толкова настървено ги нападаха, че Антек излезе насреща им да ги брани.

— Как си, а? Закъсняхме, защото такъв сняг, такъв сняг! Знаеш, не може да се изгази ни пеши, ни с кола. А в гората вече разчистват пътя по трудова!

Антек нищо не им рече, само ги въведе в къщи да се посгреят.

Ханка пък почисти измърсените хълбоци на кравата, издои колкото се бе набрало от сутринта мляко и я изведе през къщи на двора. Кравата се опираше, не искаше да върви и като прекрачи прага, протегна муцуна и задуши, после почна да лиже снега и съвсем неочаквано замуча продължително, тихо и жално и тъй се задърпа, че старецът едвам я задържа за оглавника.

Това вече Ханка не можа да понесе, страшна жалост я обхвана и така я зачовърка, че избухна в плач, а по нея и заловилите се за вълненика й деца го удариха на плач и вик. И на Антек не беше весело, не, той само стисна зъби, подпря се до стената и загледа враните, които долетяха върху разгребания от ровника сняг, а търговците бъбреха помежду си, па заопипваха и заоглеждаха кравата от вси страни.

То се знае, на Антекови стана мъчно като при погребение, та дори завръщаха глави от добичето, което напразно дърпаше повода, напразно извръщаше изпулените си и изплашени очи към стопаните, напразно глухо мучеше.

— Божичко!… Затова ли съм те хранила, кравице, затова ли съм тичала и съм се грижила за тебе… за да те заведат на касапин… да те погубят!… — вайкаше се Ханка и удряше глава о стената, а децата също плачливо й пригласяха.

Но напразно бяха и вайканията, и плачовете, напразно, нуждата не можеш да отбиеш, човече, нито да превъзмогнеш участта си и това, което има да стане…

— Колко искаш? — попита най-сетне старият побелял евреин.

— Триста злоти.

— Триста злоти за тоя дъргел! Ти, Антони, болен ли си, или?

— Ти да не ми я наричаш дъргел, че да не огребеш нещо! Виждаш я, млада крава е, едва на пет години е, охранена! — крещеше Ханка.

— Ша… ша… на пазарлък сръдня няма за речено… взимаш ли трийсет рубли?

— Казах своето!

— И аз казвам своето трийсет и една… хайде трийсет и една и половина… хайде трийсет и две… дай си ръката… ха трийсет и две и половина… съгласен ли си?

— Казах!

— Трийсет и три последно! Ако не, не! — каза флегматично по-младият и потърси тоягата си, а старият взе да закопчава халата си.

— За толчава крава!… Та от бога барем страх нямате ли… крава като планина, само кожата й чини десет рубли… за толчава крава… хайдуци, христоубийци!… — заекваше старецът, като потупваше кравата, но никой не му обръщаше внимание.

Евреите разпалено почнаха да се пазарят. И Антек стоеше твърдо на своето, отстъпи им нещичко, има се много, защото кравата наистина струваше и ако я продадеше напролет и на някой стопанин, взел би петдесет рубли като нищо. Но където неволята подкарва, там бедата за процепа тегли. Евреите знаеха добре това и макар все по-силно да викаха и все по-разпалено да друсаха ръката на Антек за съгласие, придаваха по мъничко, най-много по половин рубла…

Дойде вече дотам, че търговците си тръгнаха ядосани, Ханка вече задърпа кравата към обора, дори и Антек се ядоса и беше готов да се откаже от продажбата, но онези пак се повърнаха и почнаха да викат, да се пазарят, да се кълнат, че не могат да дадат повече, да друсат ръце и пак да оглеждат кравата, докато най-после склониха на четирийсет рубли и две злоти на Вилица за воденето.

Веднага заплатиха всичката сума; старецът поведе кравата след тях до шейната, която ги чакаше пред кръчмата, а пък Ханка с децата изпрати Шарка чак до пътя и ту я гладеше по муцуната, ту се облягаше върху нея и не можеше да откъсне поглед от добичето, нито да успокои скръбта и жалбите си…

На пътя пък се поспря да я поизгледа и да покълне с всичката си душа тия жълти некръстени чифути!

Толчава крава да изгубиш, та не е чудно, че на жената сърцето се бе разиграло.

— Като че ли изнесоха някого от дома на гробищата, така пусто — рече тя, като се върна и току поглеждаше зад празната преграда или през прозореца към отбелязаната с лайна и следи от копита пътека и час по час избухваше в плач и вайкане.

— Стига си плакала, мари, разбучала си се като някое теле! — викна Антек, седнал пред сложените на масата пари.

— Когото не боли, той може и да не бучи. Не те заболя, когато продаде кравата на евреите да я заколят!

— Е да, а пари? Из главата си ли да ги изчукам?

— Като най-долните сиромаси останахме, като просяци, ни капчица мляко, ни никаква радост! Толкоз ни беше от богатството, толкоз! Божичко, божичко! Други се борят, като волове теглят и все нещо прикупят за в къщи, а тоя продава и последната крава от моя баща… Сега вече, току-виж, и последната разсипия ще настане, последната! — нареждаше тя унесено.

— Реви, може да ти поолекне; колко си глупава и колко не разбираш! На̀ ти парите, поразплати къде какво има, купи какво трябва, а другите скътай! — тикна той купчината пари, а една книжна петорублевка скри в портфейла си.

— За какво са ти толкова пари!

— За какво ли? Не ще тръгна само с тояга.

— Къде си тръгнал?

— По света, ще подиря работа, тук няма да гния!

— По света! Навсякъде кучета боси ходят, навсякъде на сиромаха духа през гащите! Та аз сама ли ще остана? — несъзнателно навдигаше тя глас и със закана се приближаваше към него, но той не й обръщаше внимание, облече кожуха си, опаса си пояса и взе да си търси шапката.

— На нашенци няма да работя, та ако ще да пукна! — каза Антек.

— Органиста търси чукачи на снопи!

— Ами! Големец, синковеца, теле такова, само бръмчи там при органа и току гледа в ръцете на хората, живее с каквото изпроси или излъже, у такъв не работя аз.

— Мързеливия знае да се оправдае!

— Да мълчиш! — вресна й той ядосано.

— Като ти приказвам постоянно, като ставам лоша, нима не правиш каквото си искаш!

— Ще ида по чифлиците — каза той вече пак спокойно, — ще попитам за някоя работа, може да получа след Коледа и макар като ратай, ама ще отида, само и само тука да не се вмирисвам и да не гледам все тая неправдина, че не ще мога да изтрая. Стигат ми, стигат ми хорските съжаления и да ме гледат като някое окраставяло куче!… Да се махна оттука, където ми видят очите, само по-далече… само по-скоро… — разкрещя се буйно Антек.

Ханка замря от ужас и стоеше като вкопана: не беше го виждала такъв.

— Остани си сбогом, след някой ден ще се върна.

— Антек! — викна тя отчаяна.

— Що? — повърна се той от отвода.

— Дори и една блага дума ми не казваш… дори…

— Що, да взема да се галя сега с тебе или пък любов да правя!… Не ми е до това! — И той тресна вратата след себе си и тръгна.

Посвиркваше си през зъби, подпираше се на тоягата и вървеше бързо, а снегът скърцаше под краката му; след малко се озърна към дома: Ханка стоеше под стряхата и се заливаше от сълзи, а през другия прозорец гледаше Веронка.

— Реве, реве, никаквицата! Колкото за това ума й стига!

— … По света! До света! — шепнеше си той, оглеждаше се наоколо и шареше с очи през заскрежената снежна белота. Някаква мъка го разкъсваше, тласкаше го, подмяташе го напред, та с радост мислеше за други села, за нови хора и за друг живот. Хрумна му то неочаквано, от само себе си му дойде и изведнъж така го грабна, както кога отприщена вода грабне някой храст, та нито може да се противи, нито да се повърне. Съдбата му го подгони по света.

Един час преди това нито мислеше, че ще тръгне по света, нито знаеше. То дойде само отнякъде, навярно вятърът довя това желание и разпали сърцето му с неудържим стремеж да избяга. Печелил, не печелил, само да се махне оттука… Хей! Като птица би хвръкнал, по целия свят би се понесъл, над гори, над тия необхватни земи… Разбира се, защо да умира тука, какво има да чака? Спомените вече тъй го изядоха, че душата му изсъхна като прахан, и какво спечели от това?… Прав е свещеникът, добре му каза, че ако се съди с баща си, нищо няма да спечели, а и пари доста ще пропилее. А за отмъщение — ще почака по-сгодно време, по-сгодно; не се е родил още такъв, комуто би простил… А сега да върви напред, където и да е, само по-далече от Липци.

— Къде най-напред?…

Той застана на завоя на пътя с тополите и малко колебливо почна да се взира по изгубените в леката мъгла поля; студ го прониза, та зъбите му затракаха и цял се разтрепера.

— Ще тръгна през село по пътя за воденицата… — реши бързо той и зави към село; не бе изминал още петдесетина крачки и трябваше да се отстрани под тополите — изсред пътя право към него препускаше бързо някаква шейна със звънци, потънала в кълба от снежен прах.

Пътуваха Борина и Ягна; Борина сам караше конете, които скачаха и подмятаха шейната като перце, а въпреки това старият пак шибаше с камшика, гонеше ги и казваше нещо със смях. Ягуша също високо приказваше, но като забеляза Антек, изведнъж прекъсна; за миг те впиха погледи един в друг и се завърнаха настрани; шейната избърза и скоро изчезна в снежния прах, но Антек не помръдна от мястото си, съвсем окаменя и само гледаше след тях… от време на време се показваха из снежния облак, ту се зачервенееха Ягушините вълненици, ту звънчетата по-силно задрънкваха и изчезваха, губеха се, сякаш хвърчаха през тая белота… под покрива на заскрежените клони, които бяха сплетени като навес, като пробит в снеговете прокоп, подпрян с възчерните дънери на тополите от двете страни на пътя, наведени и прегънати сякаш от мъчителното възлизане по височината… Той все гледаше в очите й, които стояха пред него, бляскаха в снега като цъфнал лен, израстваха навсякъде по пътя и гледаха уплашени и жални, учудени и радостни едновременно, пронизващи и светнали с жив огън.

Душата му замря, помрачи се, като че скреж засипа цялото му тяло и цял го прониза, та само тия сини очи останаха да бляскат. Той наведе глава и се помъкна бавно, обърна се веднъж-дваж, но под тополите нищо не се виждаше, навремени само далече се обаждаше звънчето и се мяркаше повдигнатият от шейната сняг.

И забрави всичко, като че ли душата си изгуби, паметта му го напусна и той безпомощно се оглеждаше, без да знае какво да започне… къде да иде… какво стана — сякаш потъна в сън наяве и не можеше да се оборави.

Почти несъзнателно свърна в кръчмата, като отмина няколко пълни с хора шейни, но никого не позна, макар че разглеждаше внимателно.

— Накъде толкова хора? — попита той Янкел, който бе застанал на прага.

— На съдилище. Делото с чифлика за кравата, за биенето на пастирите, знаеш! Отиват свидетелите, а Борина отиде напред.

— Ще ли спечелят?

— Защо пък да изгубят! Съдят дворянина от Воля, дворянина от Рудка е съдията, защо пък да изгуби и дворянина? А хората ще се поразходят, ще поутъпчат пътя, ще се повеселят — нали и в града трябва да се направи алъш-вериш на нашите. Всеки по малко ще спечели, всеки.

Антек не слушаше подбивките, поръча си водка, облегна се на тезгяха и стоя току-речи цял час загледан напред, почти не на себе си, и не пипваше чашката.

— Какво ти е?

— Е… какво може да ми е… пусни ме в стаичката.

— Не може, има там търговци, тежки търговци, купили са и другото сечище от дворянина, това във Вълчите долове, та имат нужда от спокойствие, може дори и да поспят.

— Ах, тия кучета, ще ги хвана за брадите и ще ги изхвърля на снега! — кресна той и възбудено се спусна към стаичката, но се върна от вратата, взе шишенцето си и се сви при масата в най-тъмния ъгъл.

Кръчмата беше празна, тихо беше, само евреите завикаха нещо на своя език, та Янкел се затича при тях, или някой влезна за чашка водка, изпи я и пак си излезе.

Денят вече преваляше и студът сигурно се усилваше, защото плазовете на шейните скърцаха по снега и в кръчмата вееше студ. А Антек седеше, пиеше полека, като че ли размисляше, но не знаеше какво става с него и наоколо.

Пиеше той шишенце след шишенце, а онези очи все синееха отпреде му, бяха тъй близко, тъй близко, та почти с миглите си ги досягаше; изпи трето шишенце… все яснееха, само че взеха да се въртят, да се клатят и да се носят като лампи по кръчмата. Студ го прониза от страх, той скочи на крака, блъсна шишенцето о масата, та го строши на парчета, и тръгна към вратата.

— Плащай, ей! — викна Янкел, като препречи пътя му. — Плащай, на вересия ти не давам.

— Махай се от пътя ми, кучешки сине, евреино, че тук ще те стоваря! — изкрещя той с такава сила, че евреинът пребледня и се отстрани.

Антек блъсна вратата и излезе.