Владислав Реймонт
Селяни (45)

IX

Антек обръщаше поглед към навалицата като отпъден от чиния котарак и мислеше дали да се върне пак. Но като видя, че идват стражари, внезапно му дойде някаква мисъл, защото откърши по пътя възголям клон, подпря се на един плет и започна да го кастри, като го премерваше към ръката си и внимаваше в ония кучета, които макар че вървяха колкото можеха по-бавно, след малко се изравниха с него.

— Къде така, господин старши, на разузнаване ли? — започна подигравателно Антек.

— По служба, господин стопанино, като че ли пътя ни е общ, а?

— Много би ми било драго, ама ми се струва, че нашите пътища ще се разделят.

Антек бързо се огледа. По пътя нямаше жива душа, само дето канцеларията беше твърде близо. И той тръгна с тях, като се държеше все близо до плета и много внимаваше да не се хвърлят внезапно отгоре му.

Старшията се сети и продължи приятелския разговор, като се оплакваше, че още от сутринта не бил турил залък в уста.

— Писаря не пожали нищо за началника, трябва и за господин старшията да са оставили нещо недоядено. А из селата де ще намерите такива вкусни ястия? Така е, юфка и зеле не са за такива господа — подиграваше се нарочно той, та дори по-младият, стегнат момък с раздалечени едно от друго очи, забърбори нещо, но старшията нищо не каза.

А пък Антек само се подиграваше и правеше все по-големи крачки, та едвам успяваха да вървят заедно с него и вече не гледаха дупките и локвите по пътя. Селото бе празно, сякаш измряло, а слънцето тъй прежуряше, че само тук-там някой поглеждаше към тях или нейде-нейде се бялваха из сенките детски главички. Само кучетата ги изпращаха неизменно със силен лай и ръмжене.

Старшията запали цигара, цвъкна през зъби и взе да се оплаква, че никога не намира ни нощ спокойна, ни ден — постоянно служба и служба.

— Сега надали е лесно да изтръгнете и нещо дребно от селяните…

Стражарят запсува дори на майка, но Антек, понеже му бяха вече омръзнали тия хитрувания, стисна по-здраво тоягата си и рече направо заядливо:

— Да си кажа правичката, от вашата служба ползата е само това, дето псетата се налайват по селата и някой се лишава от последната си злотувка.

Старшията преглътна и това, но позеленя от яд и посягаше към шашката си, а когато дойдоха при последната къща, той неочаквано се хвърли към Антек и викна на другаря си:

— Дръж го!

Но зле подловиха работата си, защото, преди да успеят да го задържат, той ги отблъсна като кучета, отскочи настрана към къщата, озъби им се като вълк, размаха тоягата и засъска със сподавен прекъсван глас:

— Вървете си по пътя… не съм аз плячка за вас… и четворица да сте, няма да ви се дам… като на кучета избивам зъбите ви. Що искате от мене?… В нищо не съм виновен… Па ако търсите бой, добре… но по-рано поръчайте кола за кокалите си… И само да ме барне някой, само да се опита! — развика се Антек и ги заплашваше с тоягата си, готов дори да убива.

Стражарите застанаха като вкопани, понеже селянинът беше грамаден, побеснял, сопата чак ръмжеше в ръцете му. Старшията видя, че Антек не си играе, и се опита да обърне всичко на шега.

— Ха-ха! Славно! Харна шега излезе! — и се хвана за хълбоците божем от смях, върна се назад, но като мина двайсетина крачки, заплаши го с пестник и закрещя вече съвсем другояче:

— Пак ще се видим ние, господин стопанино, пак ще си поприказваме!

— Дано преди това болест те намери! — отвърна Антек, без много да му мисли. — Гледай го ти него, изплаши се, а на шеги ще ми го извърта. Ще си поприказвам и аз с тебе, само да те пипна нейде насаме — мърмореше той и ги изгледа, докато се изгубиха от очите му.

„Онзи ги насъска да се нахвърлят въз мене и си мислеше, щурака, че ще ме хванат като кучета заек. То се знае, че не му се хареса упорството ми“ — мислеше си Антек и като дойде до чифлишката овощна градина, доста вън от селото, седна да си почине на сянка, защото още цял трепереше и беше изпотен като мишка.

През дървената ограда се виждаше бялото здание на чифлика във висока горичка от лиственици. Разтворените прозорци се чернееха като ями, а на колонадния пруст седяха мъже и жени и изглежда, че се хранеха, тъй като постоянно се въртяха около тях слуги, прибори дрънкаха, а понякога дълго звучеше весел смях.

„Добре им е на тези! Ядат си, пият си и все им е едно“ — мислеше си той и вадеше хляба и сиренето, които Ханка му бе сложила в джоба.

Похапваше си той и гледаше грамадните липи, които обграждаха пътя, отрупани с цвят и бръмнали пчели. Сладката, напечена от слънцето миризма го изпълваше с умиление, нейде из вирчетата закряка патица и се разнасяше сънен жабешки крекот, из шубраците се чуваха тихички гласовце на различни гадинки, из полето музиката на щурците ту се усилваше, ту затихваше, а след някое време вече всичко утихна, сякаш залято със слънчев врелец. Светът занемя и всичко живо се скри из сенките от жегата, само ластовичките се совваха непрестанно из въздуха.

Такава пладнешка жега кипеше, та чак очите боляха от блясък и горещина. Дори сенките пареха. И последните локви бяха вече изсъхнали, а отгоре на всичко откъм почти узрелите ниви и от угарите полъхваше като от пещ.

Антек си отдъхна хубаво, стана и тръгна бързо към близката гора, но щом излезе из сянката и се намери на обления в слънце път, чак тръпки го полазиха и вървеше като през разпалени бели пламъци. Той съблече клашника си, но и без това ризата му бе прилепнала като нажежена тенекия до потното отстрани тяло, събу и ботушите си и ровеше с крака в пясъка като в гореща спуза.

Поизкривените тук-там брезички още не хвърляха сянка, житата навеждаха над пътя обременени класове и ослепелите в жаравата цветя висяха увехнали.

Гореща тишина цареше във въздуха. Нийде не се виждаше ни човек, ни птица, ни някакво създание, нийде ни листец не трепваше, ни дори най-нищожната тревичка, сякаш в този час самата Пладненка^[1] се бе спуснал над света и смучеше със загорели устни всичката мощ на отмалялата земя.

Антек вървеше все по-бавно и мислеше за събранието, та час по час ту яд го обземаше, ту смях го напушваше, ту пък отчаяние го налягаше.

„Иди върши работа с такива! От нищо и никакъв стражарин ще се изплашат… да им заповядат ботуша на началника да слушат, и него ще послушат. Овци, глупави овци! — мислеше си той с гняв и съжаление. — Наистина никой не е добре, всеки се вие като настъпен червен и всеки едвам стиска душа от беднотия, та де може да се занимава и с такива работи. Неграмотен и одрипавял народ, дори не разбира какво му трябва“ — загрижи се той твърде много зарад всичко и от сърце се опечали.

„И човека е като свинята, не му е лесно да издигне рилото си към слънцето.“

Мислеше той и въздишаше и печалбата от тия мисли и грижи бе, дето почувствува, че и неговата работа не е добре, а може би и по-зле, отколкото на другите.

„Защото само на ония е добре, които нямат за какво да мислят!“

Той махна с ръка и вървеше тъй дълбоко замислен, че насмалко щеше да се сблъска с амбулантния продавач евреин, седнал до житото.

— Вижда се, че си се уморил, такава горещина — заговори той пръв, като се поспря.

— Пещ е това, от бога наказание, а не горещина — избухна евреинът и като се понадигна, надяна на стария си понаведен врат ремъка, залепи се като пиявица за количката и я затика пред себе си с голямо усилие, понеже бе натоварена с чували вехтории и дървени кутии, а отгоре им имаше още и кошница с яйца и клетка с пилета. Освен това и пътят беше песъчлив, и жегата непоносима, та макар че напрягаше последни сили и буташе, все пак често трябваше да почива.

— Нухим, ще закъснееш за съботната молитва! — укоряваше се плачливо той. — Нухим, тикай, ти си як като кон! — мърмореше си насърчително. — Хайде, Нухим, раз… два… три — и продължаваше да тика с отчаяно пъшкане количката, тикаше я двайсетина крачки и пак спираше.

Антек му кимна с глава и го отмина, но евреинът замоли плачливо:

— Помогни ми, стопанино, добре ще ти платя, никак вече не мога — па се отпусна върху количката бледен като мъртвец и едва дишаше.

Антек се повърна мълком, метна клашника и ботушите си на количката, хвана я здраво и тъй бързо я затика, та колелото й заскърца и прах се вдигна. Евреинът ситнеше отстрани, гълташе въздух със задъхани гърди и приказваше одобрително:

— Само до гората, там пътя е добър, не е вече далеко, цял десетак ще ти дам.

— Поврага ти десетака! Глупак, много ми е дотрябвал! Гледай сега как мислят пък тия евреи, че всичко на света само с пари става.

— Не се сърди, ще ти дам хубави играчки за децата, а? Или конци, или панделки някакви? Не! Или пък кифлички, бонбони, гевречета или още нещо? Аз имам всичко. Може пакет тютюн да си купи господин стопанина? Може да дам чашка екстра водка? Имам я за своя душа, ама зарад приятелство. Кълна се, само зарад приятелство!

Евреинът се закашля, та чак очите му изскочиха, а когато Антек позабави крачка, той се хвана за количката, влечеше се и го поглеждаше сълзливо.

— Добро хлебородие ще има, ръжта вече спадна — промени той разговора.

— И да не се роди, пак по-малко ще платят на стопаните. Все на загуба за нас.

— Хубаво време даде господ, зърното е вече сухо — и евреинът стриваше класове и слагаше в уста зърната.

— Разбира се, така го даде господ, та ечемиците вече пропаднаха.

Така си приказваха бавно те за това-онова, докато стана дума за събранието, за което евреинът знаеше, понеже се огледа неспокойно наоколо и каза:

— Знаеш ли, още зимъс началника направил контракт с един майстор да построи училището в Липци.

— Още зимъс ли? Преди да е гласувано? Що думаш пък ти?

— Та да не седне да иска позволение? Той не е ли господар в своята околия?

Антек взе да го поразпитва, понеже евреинът знаеше различни интересни неща и с готовност отговаряше, а най-сетне рече угоднически:

— Тъй трябва да бъде. Стопанина живее от земята, търговеца — от търговия, дворянина — от чифлик, свещеника — от енория, а чиновника — от всички. Така трябва да бъде и така е добре, нали всеки иска да живее. Не е ли истина?

— Чини ми се, че не е редно едни да дерат кожите на други, а всеки да живее справедливо, както бог е заповядал.

— Какво можеш да направиш на това? Всеки живее, както може.

— Знам аз, че всеки дърпа чергата към себе си, та затова е тъй лошо.

Евреинът само кимна с глава, но продължаваше да си мисли своето.

Стигнаха до гората и стъпиха на по-корав път. Антек спря количката, купи за цяла злотувка бонбони за децата, а когато евреинът почна да му благодари, избъбра:

— Глупак, помогнах ти, защото така ми беше воля.

И тръгна бързо към Липци. Приятна хладина го облъхна, клонестите дървета тъй закриваха пътя, че само посред се виждаше тясна ивица небе, а по земята трептеше поток от разискрена слънчева светлина. Гората бе стара и едра. В гъста размесена навалица се натискаха дъбове, борики и брези, а ниско, около дебелите дънери се гушеше дребното горско население: лески, осики, хвойни и габъри; тук-там смърчови шубраци се изправяха гордо и алчно устремени към слънцето.

По пътя още често лъщяха локви от вчерашния проливен дъжд и се търкаляха изпочупени връшки и клони, а тук-там някое стройно дръвче, изскубнато от корен, запречваше като мъртвец пътя. Беше тихо, свежо и мрачно, миришеше на плесен и на гъби, дърветата стоеха неподвижно, сякаш загледани в небето, а през сплъстените клони само нейде се провираше слънцето и пълзеше като златни паяци по мъховете, по разпръснатите като състинали се капки кръв червени боровинки и по бледите треви.

Тази хладина и тази дълбока тишина на гората така разхлабиха Антек, та той поседна под едно дърво и неволно задряма. Събуди се чак когато чу конски тропот и пръхтене, а като видя дворянина, който пътуваше с коня, приближи се към него.

Поздравиха се най-просто, по съседски.

— Ама жега ли е, а? — заприказва дворянинът и гладеше неспокойната кобила.

— Страшна горещина, след някоя седмица ще трябва вече да се излиза на жътва.

— В Модлицко вече жънат, да ти е мило да гледаш.

— Пясъци са там, ама туй лято жътвата е по-ранна навсякъде.

Дворянинът попита за събранието в канцеларията и като чу как бе станало всичко, разтвори широко очи от почуда.

— И ти тъй гласно, открито си настоявал за полско училище?

— Ами казах, не се отмятам от думата си.

— А как се реши да излезеш с това пред самия началник?

— В закона е написано с ей такива букви, затова имах право.

— Но откъде на къде ти дойде на ум да се застъпваш за полско училище?

— Откъде! Ами поляци сме, не сме нито немци, нито някакви други.

— А кой ви наговори за това? — попита той по-тихо, като се наведе над него.

— Децата понякога и без учител поумняват — отговори хитро Антек.

— Виждам аз, че Рохо ненапразно се върти по селата — продължаваше дворянинът.

— И заедно с вашия чичо поучават народа, както могат.

Той рече натъртено това и го гледаше открито в очите, а дворянинът се засуети някак неспокойно и заприказва за нещо друго, но Антек нарочно довеждаше думата все за това и за различни други неволи на селяните, като постоянно се оплакваше от непросветеността и изоставеността, в която живее народът.

— Защото този народ не слуша никого! Нали знам как работят над него свещениците, как го призовават към труд, но всичко отива на вятъра.

— Е да, с проповед толкова ще му се помогне, колкото на умрял с кадилница.

— Ами с какво? Виждам, че си поумнял в затвора — подметна той хапливо, та Антек дори почервеня и примига, но отвърна спокойно:

— Поумнял съм, защото знам, че за всичко господа дворяните са виновни.

— Глупости дрънкаш. А какво лошо си видял от тях?

— Това, че в свободна Полша са обръщали внимание на народа, само колкото с камшик да го подгонват и да го притискат, а пък те се разпущали така, че разпуснали до крайност и целия народ, та сега трябва всичко отначало да се започва, всичко отново.

Дворянинът беше сприхав човек, та се разсърди и кресна:

— Селяндур такъв! Ти да не се занимаваш с това, което дворяните са вършили, а по-добре ще направиш да си гледаш там тора и вилата, разбираш ли? А езика си дръж зад зъбите, да не ти го отрежат!

И той изплющя с камшика и препусна, та чак коремът на кобилата се разигра.

Антек тръгна по пътя си също така сърдит и разгневен.

— Кучешко племе! — мърмореше си той ядосан. — Благородни господа, кучешките му синове! Когато имаше нужда от помощта на селяните, побратимяваше се с всекиго. Гадове такива! Самият той не струва и колкото заешка дърдонка, а другите нарича селяндури! — бушуваше ядно той и подритваше мухоморките, които се изпречваха по пътя му.

Тъкмо излизаше вече из гората на тополовия път и дочу някакви като че ли познати гласове. Той се огледа внимателно: под кръста, в сянката на брезите се гушеше една прашна каруца, а в края на гората стоеха Яшо органистовият и Ягуша.

Антек разтърка очи. Беше напълно уверен, че само му се е сторило така. Но не, те бяха и стоеха едвам на двайсетина крачки от него, загледани един в друг и радостно усмихнати.

Той много се зачуди и се ослушваше, но при все че чуваше гласовете им, не можеше нито дума да схване и разбере.

„Връщала се е от гората, той пътувал и се срещнали“ — помисли си Антек, но в същия миг нещо го бодна в сърцето. Той посърна и глухо и мъчително подозрение се раздвижи нейде в душата му.

„Не е така, ами са се наговорили!“ — Но като видя Яшовото свещеническо облекло и някак си светото му лице, се поуспокои и въздъхна с неизмеримо облекчение. Не можа обаче да разбере защо Ягуша се бе тъй пременила за в гората. И защо така синееха разискрените й очи. Защо така играеха червените й устни и такава радост лъхаше от нея. Яшо я обгръщаше с гладни вълчи очи, особено когато тя излъчваше напред пълните си гърди и му подаваше кошничката с боровинки, от която той си избираше и ядеше, па слагаше и на нея в устата.

— Току-речи свещеник, а му се ще като дете да се забавлява — пошепна Антек със съжаление и тръгна бързо към дома си, като виждаше по слънцето, че вече наближава привечер.

„Щом се допра до тоя трън под нокътя, и ме заболи — мислеше си той за Ягуша. — А как лакомо го гледаше, насмалко да го изяде. Ах, дано да те…“

Обаче напразно искаше да мине на друго, тоя трън и без това опираше до живо месо.

„А от мене бяга като от чума. То се знае, още една нова любов. Добре че с Яшо нищо няма да успее — все повече кипваше Антек в душата си. — Има жени като кучки: който не им подсвирне, по него не налитат.“

Той вървеше бързо, но не успя да се отърве от горчивите спомени. Някакви хора го отминаваха, а той не забелязваше никого. Едва при селото се поуспокои, понеже видя органистката, която седеше над изкопа и плетеше чорап, най-малкото й дете топуркаше пред нея из пясъка, а малкото стадо подскубани гъски щипеха тревата между тополите.

— Чак тук ли дойде с гъските, госпожо? — рече Антек, спря се и изтриваше изпотеното си чело.

— Излезнах да причакам Яшо, всеки миг може да пристигне.

— Току-що го задминах при гората.

— Яшо ли? Иде си вече! — развика се тя, като скочи на крака. — Мъни-мъни! Къде, пакостници ниедни? — вресна тя, понеже гъските някак случайно се бяха наврели в една ръж над пътя и стръвно почнаха да вършеят.

— Каруцата бе спряла до кръста, а той приказваше с някаква жена.

— Някоя позната ще да е срещнал и си приказват. Ей сегичка ще си дойде. Милото ми момченце, той дори и чуждото куче не пропуща да не го погали. Ами коя ли е срещнал?

— Не загледах добре, но ми се стори, че беше Ягуша. — А като видя, че тя се начумери някак неприятно, добави с многозначителна усмивка: — Не познах, че се изгубиха от очите ми някъде из шумака… навярно от горещината…

— Светци божи! Какво пък ти е влезнало в главата? С такива ще се занимава Яшо…

— Толко добра е тя, колко и другите, а може да е и по-добра! — ядоса се той.

Органистката задвижи по-бързо иглите и се вгледа някак по-втренчено в чорапа. „Дано езика ти да изсъхне, плескало ниедно — мислеше си тя, дълбоко докачена, — с такава никаквица ще се занимава Яшо… току-речи свещеник вече…“ — Но тя си спомни различни свещенически истории и я обзе безпокойство, почеса се с една от иглите по главата и реши да го разпита по-подробно, но Антек го нямаше вече. Затова пък на пътя откъм гората се вдигна облак прах и се движеше все по-бързо към нея; не мина много и Яшо вече я прегръщаше с всички сили и скимтеше:

— Миличка мамичко! Мамичко!

— Светци божи! Пък ти ще ме удушиш! Пусни ме бре, змею, пусни ме! — А като я пусна, тя сама взе да го притиска, да го целува и да го разглежда с изпълнени с обич очи.

— Отслабнал си, мъничкото ми дете! Тъй си ми бледничък, синко! Тъй си се стопил!

— Супи от светена вода не охранват! — смееше се Яшо и полюляваше на ръце братчето си, което чак пищеше от радост.

— Не бой се, ще те охраня аз сега — шепнеше майката и го галеше нежно по лицето.

— Тогава да се качим, мамо, по-скоро ще стигнем у дома.

— Ами гъските? Светци божи! Пак в нивата!

Яшо скочи да ги изкара, понеже пак се бяха докопали до ръжта и жулеха класовете, та да ти е драго да ги гледаш. После качи братчето си в каруцата, подкара гъските напред и тръгна насред пътя, като разказваше на майка си за пътуването.

— Я гледай това топарлаче как се е изцапало! — забеляза майката, като посочи малкия в колата.

— Напипал е боровинките ми. Яж, Сташо, яж! Срещнах край гората Ягуша, връщаше се от боровинка, та ми насипа малко… — рече той и се изчерви засрамено.

— Преди малко ми каза Борина, че ви срещнал…

— Не съм го видял, трябва нейде отстрана да е минал.

— Дете мое, на село хората дори през стените виждат и това, което не е било! — рече тя натъртено и наведе поглед към излъсканите плетачни игли.

Яшо сякаш не разбра, а като видя полетялото ниско над житата ято гълъби, хвърли камък по тях и викна весело:

— По пълните им гуши веднага можеш да ги познаеш, че са на свещеника.

— Я мълчи, Яшо, ще чуе някой! — смъмра го тя кротичко, като се размечта в душата си как ще стане той свещеник, а тя ще се настани при него да си доживее старините в спокойствие и щастие.

— А Фелек кога ще си дойде на ваканция?

— Ама ти, мамо, не знаеш ли, че го арестуваха?

— Светци божи! Арестували го! Ами що е направил? Всякога съм казвала и предсказвала, че няма на добре да изкара той! Такъв непрокопсаник, бива го само за писарушка, ама на воденичарите доктор се поиска да го правят! И така се държеха наголемо с него, така виреха нос, а сега синчето им в затвора, хубава радост! — Тя чак се тресеше от някакво отмъстително злорадство.

— Ама то е съвсем друго нещо, в цитаделата^[2] е затворен.

— В цитаделата? То ще да е нещо политическо? — понижи глас тя.

Яшо не можа или не пожела да отговори, а тя шепнеше развълнувано:

— Малкото ми момченце, ти само не се мешай в нищо.

— При нас не е позволено дори да се приказва за такива работи. Веднага биха те изпъдили.

— Видиш ли? Ще те изпъдят и няма да станеш свещеник! Бих умряла тогава от срам и мъка! Боже мой, смили се над нас!

— Не бой се, мамо, за мене.

— Нали виждаш как се измъчваме, как тичаме, та поне на вас, на децата ни да е по-добре. Самичък знаеш как е тежко, как все по-малко приходи падат, а пък толкова народ сме в къщи и ако не е тая малко земица, дето я имаме, бихме си умрели отглади при тоя наш свещеник. Знаеш ли? Свещеника сега сам си се пазари със селяните за венчавки, за погребения, сам, де се е чуло такова нещо! Казва, че баща ти скубел хората! А той благодетел за чужда сметка.

— Защото наистина ги скубеше! — изрече нерешително Яшо.

— Що думаш пък ти?! Против татко си приказваш! Против своя роден баща! Та ако е скубал, за кого е било това? Нали не за себе си, а за вас, за тебе, за науката ти — заоплаква се тя с болка.

Яшо започна да й се извинява, но някакво, резливо звънтене откъм вира прекъсна думите му.

— Чуваш ли, мамо? Навярно свещеника отива при болен с причастие.

— По-скоро звънят на пчели да не избягат, от поповия пчелин ще да са се роили. Свещеника сега си гледа повече бика и пчелина, отколкото черквата.

Тъкмо се доближиха до гробищата, и изведнъж ги връхлетя шумно бръмчене, та Яшо едвам успя да викне на каруцаря:

— Пчели! Дръж конете, че ще се уплашат!

Над черковния площад хучеше грамаден рояк пчели, носеше се нависоко като разбръмчан облак, въртеше се и търсеше удобно място, ту се снишаваше и се промъкваше между дърветата, а след него свещеникът, по панталони и риза само, без шапка, тичаше задъхан и постоянно махаше ръсилото, Ямброжи пък се прокрадваше отстрани из сенките, продължаваше усилено да звъни и крещеше. Те заобиколиха няколко пъти площада и не се застояха нито за миг, тъй като пчелите слизаха все по-ниско, сякаш имаха намерение да кацнат върху покрива на някоя къща. Децата, които бяха под стрехите, хукнаха да бягат, а пчелите изведнъж се поиздигнаха и се насочиха към Яшовата каруца. Органистката изписка, закри главата си с престилката и се скри някъде из крайпътния ров, конете се задърпаха, та каруцарят трябваше да скочи долу да им закрие очите, гъските се разхвърчаха, само Яшо стоеше спокойно с вдигната нагоре глава: роякът изведнъж изви току над него и се понесе право към камбанарията.

— Вода! — ревна свещеникът, като препусна след пчелите, настигна ги и тъй ги наръси с вода, че те не можеха вече да се движат с измокрени крила и започнаха да кацат по прозорчето на камбанарията.

— Ямброжи! Стълбата, ситото, по-скоро, че ще избягат! Побързай, куцако! Как си, Яшо, я запали огън в кадилницата, трябва да ги подкадим, ще се успокоят! — разпалено крещеше свещеникът и не преставаше да ръси по рояка, който кацаше. Не мина много време и стълбата бе вече изправена въз камбанарията; Ямброжи звънеше със звънчетата, Яшо пушеше с кадилницата като от комин, а свещеникът се катереше по стълбата и като достигна пчелите, взе да рови между тях да намери царицата.

— Ето я! Слава богу, няма вече да избягат! Подкади, Яшо, отдолу, че вече се разпълзяват! — даваше заповеди той и с голи ръце събираше накуп пчелите. Никак не се страхуваше от тях, макар че накацаха по главата и залазиха по лицето му. Той само им приказваше нещо тихичко и ги събираше, събираше в ситото, тъй като роякът бе много голям.

— Внимавайте! Сърдят се, може да жилят! — предупреждаваше той, като слизаше по стълбата, обграден от цял облак, който се виеше с бръмчене и с шум над него, а щом слезе, понесе пред себе си ситото с пчелите важно и тържествено, сякаш потир с причастие носеше. Яшо полюляваше кадилницата и окаждаше оттук-оттам около него, а Ямброжи подрънваше звънчетата и току ръсеше. В такова шествие вървяха те към пчелина зад къщата, дето в отделна градинка имаше няколко десетки кошери, тъй бръмнали, като че във всеки от тях имаше роене.

А когато свещеникът се залови да нагажда пчелите, Яшо, хубаво изгладнял и изморен, се измъкна към дома си.

То се знае, че му се израдваха неизказано, а пък що писъци бяха, що целуване и въпроси, то нямаше край. Щом мина първата радост, сложиха трапеза, па като взеха да принасят и да му сипват най-различни вкусни неща, па като го замолиха, па като го подканяха да яде, та цялата къща се тресеше от тичане, нали всички гледаха да му услужат и да бъдат по-близо до него. Тъкмо в тази врява влезе запъхтян Гжеля, кметовият брат, и попита неспокойно дали не са видели Рохо. Но никой не бе го видял.

— Не мога никъде да го намеря — оплакваше се загрижено Гжеля и без да влиза в разговор, отърча по-нататък да го дири по къщите. Веднага след неговото излизане повикаха Яшо при свещеника. Той не искаше, бавеше се, но трябваше да отиде.

Свещеникът го чакаше на пруста при сложена следобедна закуска, целуна го бащински и като го накара да седне до него, рече му твърде любезно:

— Радвам се, че си дойде. Ще имам с кого да чета молитвеника! А знаеш ли колко тазгодишни рояци имам? Петнайсет! Пък силни като стари, някои вече напълниха по четвърт кошер с мед! Повече от тях се изроиха. Казал бях на Ямброжи да нагледва, ама той, тиквеника му, заспи и пчелите… фиут! — в гората. Един рояк воденичаря ми открадна! Открадна го, ти казвам! На неговата круша избяга, а той го взе като да е негов, па сега не иска и да чуе за връщане! Яд го е на мене зарад бика и ми отмъщава, както вече може, крадец ниедин. Ами за Фелек чул ли си вече? Тия гадове хапят като оси, е-ех! — простена свещеникът и се бранеше с кърпичка от мухите, които постоянно кацаха по лисата му глава.

— Само това, че е запрян в цитаделата.

— Дано само с това се и свърши. Счупи си врата най-после, а? А колко му приказвах, що му не обяснявах, не послуша, магарето, и ето му сега участ! Стария е простак и фанфарон, ама за Фелек е жалко, способен дявола, латински превъзходно знае, и епископа по-добре не би могъл да чете. Ама какво да се чини, когато е още много неопитен и мисли, че морето е до колене… А казано е: как беше… аха! — непозволеното не пипай, а забраненото отдалече отбягвай. Кроткото агне от две майки бозае… да… — продължаваше по-нататък и все по-тихо свещеникът, като се бранеше от мухите. — Запомни това, Яшо! Казвам ти, запомни го! — И свещеникът отпусна глава и потъна в дълбокото кресло, а когато Яшо се надигна от стола, отвори очи и замърмори:

— Пчелиците ме измориха! Па идвай вечерно време да четем молитвеника. Но внимавай за себе си и много-много не се отпущай със селяните, че който рови из плявата, и него свинете изяждат! Казвам ти, ще го изядат и свършено! — И той покри с кърпичка лисата си глава и захърка здравата.

Види се, същото мислеше и органистът, защото, когато пастирът изкарваше конете на паша и Яшо скочи на един кон, той викна:

— Слизай веднага! Не е прилично свещеник да язди на голица и да се разправя с пастирчетата!

Страшно му се искаше да си поязди, но слезе засрамено и понеже вече се мръкваше, отиде зад градината да изчете вечерните си молитви. Но можеше ли да събере мислите си, когато наблизо звънеше някаква момичешка песничка, жени приказваха в някоя градина, та всяка тяхна дума хвърчеше по росата, а децата се къпеха и крещяха във вира, някъде ечеха кръшни смехове, крави мучеха или пък поповите токачки крякаха пронизително — цялото село ехтеше от разни гласове като бръмнал кошер и той постоянно бъркаше молитвите, а когато най-сетне им хвана нишката, коленичи зад ръжта, устреми молитвено очи в осеяното със звезди небе и душата му се понесе нейде отвъд световете. Но откъм селото избухнаха такива страшни викове, вайкания и клетви, че той затича твърде неспокоен и изплашен у дома си.

Майка му тъкмо излизаше да го вика за вечеря.

— Какво е станало там? Бият ли се, какво?

— Юзеф Вахник се върнал малко пиян от общината, та се посбил с жена си. Отдавна й се падаше на тая жена един хубав бой. Гледай си работата, нищо няма да й стане.

— Ама вика, като че я дерат.

— Обикновени женски врясъци. Да беше я бил с тояга, не би викала така! Ще си му го върне тя още утре! Ще! Хайде, синчето ми, че ще изстине вечерята.

Едвам докоснал вечерята, той се усети страшно изморен и веднага си легна да спи. Но на сутринта, още щом изгря слънцето, стана на крак. Изтича на полето, донесе детелина на конете, подразни пуяците на свещеника, те се разгълготиха, поздрави кучетата, та едва не изкъсаха веригите си от радост, сипа зърна на гълъбите, помогна на малкото си братче да изкара кравите и наряза дърва вместо Михал. После назърна да види недозрелите круши в градината, па се позакачи и с жребчето. Навсякъде беше, всичко поздравляваше с целуващи очи като сърдечни приятели, като родни братя, дори обсипаните с цвят ружи, дори изтегналите се на слънце прасенца, копривите и бурените, които се гушеха под плетищата. А майка му, която неотстъпно го следеше с влюбени очи, шепнеше с покровителствена усмивка:

— Полудял ми си, полудял ми си!

А той сновеше насам-натам, лъчезарен като тоя юлски ден, ясен, засмян, слънчев, пълен с топлина и готов да обгърне цял свят с любеща душа, но щом удари камбанката, остави всичко настрана и бързешком отиде в черква.

Свещеникът излезе да служи. Пред него вървеше Яшо в нова одежда, украсена с червени панделки. Органът засвири кръшна, гръмлива мелодия и от балкона се разнесе дебел глас, от който затрепераха пламъците на кандила и свещи, петнайсетина души коленичеха пред олтара — и службата започна.

Макар че помагаше при литургията, а в прекъсванията се молеше унесено, Яшо все пак забеляза Ягуша, която бе коленичила малко отстрана, и повдигнеше ли глава, виждаше сините й блеснали очи, вперени в него, и някаква прикрита усмивка на полуразтворените й червени устни.

Веднага след службата свещеникът го взе със себе си да пишат, та чак след пладне можа да се изскубне и да отиде по познати из селото.

Най-напред се отби у Клембови, понеже бяха най-близо, само през уличката. Но в къщи не завари никого. Само в отвода, отворен и от двете страни, нещо се раздвижи в къта и някакъв пресипнал глас се обади:

— Това съм аз, Агата! — И тя се надигна и разпери учудено ръце. — Исусе, господин Яшо!

— Лежи си спокойно. Болна ли си? — попита я загрижено той, попримъкна едно трупче, седна близо до нея и едва различаваше изсъхналото й като пръст лице.

— Чакам само кога ще се смили господ. — Гласът й звучеше тържествено.

— Какво ти е?

— Нищо, смъртта расте в мене и чака да ме пожъне. Прибраха ме Клембови у тях да си умра, та само си се моля на бога и чакам търпеливо тоя час, кога умирачката ще почука и ще каже: ела, измъчено душо.

— Ами защо те не пренесат в стаята?

— Е-ех, докато още не е дошло време, защо ще им заемам там мястото… и тъй трябваше да преместят телето из отвода зарад мене. Но ми обещаха, че в последния ми час ще ме пренесат в стаята, на легло, под иконите, и свещ ще ми запалят… и свещеника ще повикат… после ще ме облекат в празнични дрехи и ще ме погребат като господарка. То се знае, за всичко съм дала… хората са добри, надали ще оставят сиротата. Няма, няма дълго да им преча тука… и пред свидетели ми обещаха, пред свидетели…

— Ами не домъчнява ли ти, като си самичка? — Гласът му бе пълен с жал и сълзи.

— Много ми е добре, господине. А малко ли свят виждам през вратата? Кой по път мине, кой заговори някъде, кой дори и при мене назърне и каже някоя блага дума, все едно като по село да ходя. А пък като отидат всички на работа, кокошки поровят в сметта, свине загърдят под стената, кучета назърнат, врабчета влязат в отвода, слънце ми погрее пред залез, па случи се, та някой немирник хвърли буца пръст и деня мине, докато видиш. Па и нощем ми идват, то се знае… мнозина…

— Кой? Кой ти идва? — рече Яшо и се вгледа в разтворените й и сякаш невиждащи очи.

— Моите, ония, дето отдавна измряха… роднините ми и познатите. Истина ти казвам, господине, идват… А веднъж — шепнеше тя с усмивка на неизказано щастие и сладост — дойде тихичко при мене света Богородичка и ми каза: „Лежи си, Агато, Исус Христос ще те възнагради!…“ Самата Ченстоховска Богородичка, познах я веднага… с корона, загърната с мантия и цяла в злато и корали… Поглади ме по главата и рече: „Не бой се, сирота, господарка ще бъдеш, първа господарка в небесния чифлик, госпожа ще бъдеш, дворянка…“

Така си приказваше старицата като птичка, когато заспива, а наведеният над нея Яшо слушаше и гледаше сякаш в някаква неразгадаема пропаст, в която клокочи нещо тайно и приказва, и святка, и става нещо такова, което човешкият ум не може да го разбере. Някак страшно му стана, но не можа да се отдели от тази човешка прашинка, от този вече изнемощял стрък, който трепкаше като угасващ в мрака лъч и сънуваше вече дните на новия живот. Той за първи път назърна отблизо в неумолимата участ на човека, та нищо чудно, че го овладя грозен страх, жал притисна душата му, сълзи напълниха очите му, съчувствено съжаление го прегъна доземи и гореща сърдечна молитва сама се отронваше от разтрепераните му устни.

Старата се сепна от унеса, вдигна глава и прошепна с възхищение:

— Пресвети ангеле! Сърдечни мой месечко!

А после той стоя дълго до някаква стена, припичаше се на слънце и погледът му се радваше на този ясен ден и на живота, който кипеше наоколо.

Пък и какво от това, че някаква душа скимтеше там в ноктите на смъртта!

Слънцето не преставаше да свети, житата шумяха, бели облаци плуваха високо-високо, деца играеха по улиците, из градините червенееха зрели ябълки, в ковачницата биеха чукове, та по цялото село се чуваше: кой кола потягаше, кой коса ковеше и се тъкмеше за жътва, току-що изпечен хляб миришеше, жени разговаряха, забрадки съхнеха по плетищата, движение по нивите и дворищата, както биваше всеки ден, както винаги. Човешкият рояк гъмжеше насам-натам всред грижи и труд и дори не мислеше кой пръв ще си отиде по реда.

Нима някой би имал полза от това?

Та и Яшо скоро се отърси от скръбта и отиде по селото.

Поседя малко при Матеуш, който вече изкарваше стените на Стаховата къща; постоя край вира с Плошковица, която белеше платна; посети болната Южка; наслуша се на вайканиците на кметицата; погледа в ковачницата как ковачът близничеше коси и назъбваше сърпове. По-нататък той назърна и в градините, където работеха най-вече моми и жени. Всякъде му се радваха много, поздравяваха го приятелски с добре дошъл и с гордост го гледаха: нали беше липченско чедо, един вид роднина на всички.

Най-сетне се отби и у Доминиковица; старата седеше пред къщи и предеше вълна; той се почуди как преде, като й бяха превързани очите.

— С пръсти пипам и знам каква е нишката, тънка ли е, дебела ли е — обясни тя, много зарадвана от посещението му, и извика Ягуша, която бе заета нейде из двора.

Веднага дотича и тя, малко нестегната, само по вълненик и риза, но щом видя Яшо, закри с ръце гърдите си, изчерви се като вишна и избяга в къщи.

— Ягушо, я изнеси мляко, може господин Яшо да се поразхлади!

След малко Ягуша изнесе пълна кана и чаша. Тя бе вече забрадена с кърпа, но някак тъй смутена, че като взе да налива мляко, ръцете й трепереха, а лицето й ту бледнееше, ту червенееше. Не смееше да го погледне.

През всичкото време не каза ни дума и чак когато той си тръгна, изпрати го до пътя и го изгледа, докато се скри от очите й.

Нещо неизразимо я теглеше към него и тъй страшно я бе завладяло, че за да не изпадне в изкушение и да припне подире му, влезе в градината, хвана се с двете ръце за едно дърво и сгушена до него стоеше почти без да диша и почти в несвяст, покрита сякаш с плащ от натежали с ябълки клони. Стоеше тя със затворени очи и със затаена в ъглите на устните й усмивка, щастлива и плаха едновременно, пълна с някакви сладки сълзи и с мил трепет, също както тогава, когато го гледаше през прозореца в оная пролетна нощ.

Но и Яшо като че ли го теглеше към нея, защото, макар и неволно, все се отбиваше за малко у тях и си отиваше странно зарадван, а всеки ден я виждаше в черква, винаги коленичила през цялата служба и така унесена в молитви, сякаш в небесата възнесена, та той я поглеждаше със сладко вълнение и веднъж разправи у дома за нейната набожност.

Майка му само сви рамене.

— Има за какво да моли прощение от бога, има…

Яшо имаше чиста като най-бял цвят душа, та и не разбра какво искаше да каже майка му. И понеже Ягуша често дохождаше у тях, понеже всички я обичаха, понеже знаеше каква е набожна, и на ум не му идваше каквото и да било подозрение; само това го учудваше, че откакто си бе дошъл, тя не бе идвала нито веднъж.

— Ей сега изпратих да я повикат, че имам много за гладене — рече майка му.

И тя наскоро пристигна, тъй пременена, че Яшо се учуди.

— Какво, да не идваш на сватба?

— Може годежари да са ти дохождали? — писна едно от момичетата.

— Само да посмее някой, ще го изгоня из къщи, та няма и да се види! — засмя се тя и се зачерви като роза, понеже всички я гледаха.

Старата я нареди веднага да захваща гладенето. След нея изтичаха органистовите момичета с Яшо и наскоро стана тъй весело при тях, тъй се кискаха за нищо и никакви глупости, тъй крещяха, та органистката трябваше да ги усмирява:

— Мълчете, бре свраки! Яшо, ти по-добре ще направиш да отидеш в градината, не е прилично за тебе да се смееш тука!

Ще не ще, той взе книга и се потътра както обикновено към нивите, нейде далече, вън от селото; там той поседяваше под крушите и до купчините камъни по слоговете, задълбочен в четене или само замислен.

Но Ягуша знаеше добре тия самотни скривалища, добре знаеше къде да го търси със закопнелите си очи, къде да литне към него макар и само с радостната си мисъл; защото тя се въртеше около него като пеперуда около запалена свещ и трябваше да се върти: нещо необуздаемо, нещо непреодолимо я влечеше към него… И тя се отдаде до забрава на волята на тази сладка сила, отдаде й се като на разпенени води, та я понесоха в някакви бленувани светове на щастие, отдаде им се с цялата си душа и сърце и не мислеше дори нито на какъв бряг ще я изнесат, нито за каква участ.

И когато в късна нощ си лягаше да спи и когато сутрин ставаше, сърцето й постоянно трепереше от една и къща молитва:

— Ще го видя пак, ще го видя!

И много пъти, когато коленичеше пред олтара и свещеникът излезеше да служи, и органът засвиреше трогателна мелодия, и се понесеше тамянов дим, и затрептяваха горещите молитвени шепоти, и тя се загледаше в молитвено унесените очи на Яшо, който, облечен в бяло, строен, хубав, сновеше със сгънати за молитва ръце из кадилничния дим и из пъстрите разноцветни светлини от прозоречните стъкла — струваше й се, че жив ангел е слязъл от иконата и ето, носи се към нея със сладка усмивка… идва… струваше й се, че раят се отваря в душата й, и тя падаше ничком в праха и притискаше устни до местата, където беше стъпвал той, и обзета от възторг, пееше с всичката сила на човешкото щастие:

— Светецо! Светецо! Светецо!

А неведнъж и службата бе свършила, и хората се разотиваха, и Ямброжи вече дрънкаше ключовете по празната черква, а тя още коленичеше, загледана в празното след Яшо място, унесена в пресветата тишина на молитвено упоение, в изпълващата я до болка радост, в ония сълзи, които течеха сами от очите й като зърна пълни, тежки и пречисти.

Защото дните бяха за нея като непрекъснати празници, като тържествени грехоопрощения в непрестанната радост на литургията, която се отслужваше неспирно в душата й; защото погледнеше ли към полето, същото нещо й звъняха узрелите класове, звънеше й спеклата се земя, звъняха натегналите от плодове градини, звъняха далечните гори и онези облаци-скитници, и онази пресвета дарохранителница — слънцето, издигната високо над света, и всичко пееше заедно с нейната душа един извисен до небето химн на благодарност и радост:

— Светецо! Светецо! Светецо!

Хей, колко е хубав този свят, когато го гледат влюбени очи!

И колко е силен човек в такъв свещен час! С бога би се борил, на смъртта не би се дал, дори на участта си би се противил. Животът му е непрекъсната веселба, а дори и най-нищожната гадинка му е брат. Пред всеки ден би коленичил с благодарност, всяка нощ би благославял и на всяка крачка цял би се раздавал на ближните и пак богат си остава, и все му приижда сила, любов и още по-чудни дни.

Неговата душа се носи високо из световете, оглежда отблизо звездите, самонадеяно докосва небето и за вечно щастие копнее, защото й се струва, че няма граници, нито пречки за нейната сила и любов.

Същото се струваше и на Ягуша в това време на любовта.

Наставаха обикновени дни, дни на усилени приготовления за жътва, а тя тичаше на работа, разпяла се като чучулига, неуморно радостна и сватбено разцъфтяла като розата в градинката й, като ружите стройна, като онзи цвят на божията нива, най-хубава и тъй привличаща погледите, тъй примамлива със светнали очи и все усмихната, че дори и старите я следяха с погледи, а момците започнаха отново да се увъртат около нея и с въздишки да се спират край дома й. Но тя отпращаше всекиго по пътя му.

— Ако ще би да пуснеш корен тук пред къщи, пак нищо няма да те огрее — казваше им тя на подбив.

— С всекиго се вече подбива! И като дворянка се големи! — оплакваха се пред Матеуш, а той само жално въздъхваше, понеже и него го огряваше само толкова, че можеше понякога привечер да поприказва с Доминиковица и да гледа как Ягуша шета в стаята и си пее. Гледаше я той и слушаше тъй горещо, че все по-печален си отиваше и все по-често се отбиваше в кръчмата, след което вдигаше скандали в къщи. То се знае, че най-много си изпащаше Тереска, та ходеше вече едвам жива от мъки, а веднъж, като срещна Ягуша, отвърна лице от нея и плюна.

Но Ягуша, загледана нейде пред себе си, отмина и дори не я забеляза.

Ядосаната Тереска свърна към момите, които перяха на вира.

— Видяхте ли я каква се пери като паун! Минава и не поглежда човека.

— Па пременена като за черква.

— Как не, като седи до пладне да се реши.

— И току само си купува кордели и накити — приказваха те завистливо, защото от някое време, щом се покажеше из село, все я следяха женски погледи, остри като нокти и като змии отровни. При най-незначителния повод я емваха на езиците си и я разтърсваха от всяка една страна, та бог да пази, понеже не можеха да й простят, че се облича като никоя друга и че е най-стройна от всички, да не говорим за това, което правеше с мъжете.

— Държи се на голямо, та не може да я търпи човек.

— Па се гизди като дворянка и откъде ли взима за всичко това?

— Хе, па за какво е така любезна с кмета?

— Казват, че и Антек не жали парите си… — думаха си на ухо стопанките, събрали се при портата на Плошковица.

— Толкова го е грижа Антек за нея, колкото куче за рога — намеси се Ягустинка, — друг сега е там на реда! — И тя се засмя така многозначително, че захванаха да я умоляват най-настоятелно да каже, но тя нищичко не издума, само накрая им рече:

— Не разнасям сплетни. Имате очи, гледайте си сами!

И от този миг още сто чифта очи тръгнаха да следят стъпка по стъпка Ягуша като ловни кучета заек.

Но Ягуша, ако и да срещаше на всяка крачка тия притаени да дебнат погледи, нищо не се досещаше; какво я интересуваха те, когато всеки ден можеше да вижда Яшо и да потъва до смърт в неговите очи?

У органистовица тя отиваше току-речи всеки ден и винаги в такова време, когато Яшо биваше у дома си. Често пъти, когато той седеше наблизо до нея и тя усетеше върху себе си погледа му, едва не припадаше от сладост: сякаш вряла вода я обливаше, краката й се разтреперваха и сърцето й биеше като чук, а веднъж, когато той учеше сестра си в другата стая, тя чак дишането си спотайваше и се вслушваше в гласа му като в някакъв сладък звън, та органистката забеляза:

— Защо тъй внимателно се прислушваш?

— Защото господин Яшо тъй умно разправя, пък аз нищо не мога да разбера.

— Иска ти се и тебе да учи! — засмя се тя снизходително. — Ами това се учи в големите училища — добави с гордост тя, като се увлече в дълъг и широк разговор за сина си, понеже обичаше Ягуша и с радост я канеше у тях. Па и Ягуша с готовност й помагаше във всяка работа и честичко донасяше това-онова: било круши, било боровинки, било дори и по топчица прясно масълце.

Ягуша слушаше тия разговори винаги с еднакъв жар, но щом Яшо излезеше от къщи, и тя ставаше уж да иде при майка си, защото страшно обичаше да го следи с поглед отдалече, и неведнъж, скрита в житото или зад някое дърво, тя гледаше след него дълго и с такова умиление, че не можеше да сдържи плача си.

Но най-мили й бяха онези къси, затоплени и ясни нощи, когато, щом майка й заспиваше, тя изнасяше постелята си вън в градината и легнала възнак, загледана в небето, което трепкаше през клоните, потъваше в някакви пресладки безкрайни мечти. Топлият нощен полъх я галеше по лицето, звездите я гледаха в широко отворените очи. Изпълнените с благоухания гласове на мрачините, гласове накипели от тревожен жар и умиление, задъханите шепоти на листа, сънните, прекъсвани шумоления на някакви създания, сякаш сподавени въздишки, сякаш викове нейде изпод земята, сякаш тревожни кикоти, се лееха като чудна музика в нея и я пронизваха с жар и трепет, спираха дишането й и я разпъваха в такова протягане, че тя се свличаше на хладната роена трева и падаше тежко като узрял плод… И лежеше безсилно, преизпълнена с някаква свещена родилна сила като зреещите ниви, като натежалите от плод клони, като узрялата пшеница, готова да се предаде на сърповете, на птиците или на вихрите, защото вече с еднакъв копнеж чакаше каквато и да било участ.

Такива бяха тези къси, горещи и ясни нощи за Ягуша, такива жежки, знойни юлските дни, които отминаваха като сладък, постоянно жадуван сън.

Тя и ходеше като насън, и едва вече съзнаваше кога е ден и кога е нощ.

Доминиковица усещаше, че с нея става нещо особено, но не можеше да го разбере, та само се радваше на неочакваната й и разпалена набожност.

— Ще ти кажа, Ягушо, че който е с бога, и бог е с него! — повтаряше с доброта майката.

Ягуша само се усмихваше, пълна с тихо и покорно щастие и очакване.

И един ден съвсем неочаквано срещна Яшо. Той седеше до една гранична могилка с книга в ръка; тя не можа да се върне и застана пред него, облята в руменина и силно засрамена.

— Какво правиш тука?

Тя заекваше от вълнение, да не би да се досети той нещо.

— Седни, виждам, че си уморена.

Тя се колебаеше и не знаеше какво да прави. Тогава той я дръпна за ръката и тя седна до него, като скри набързо босите си крака под вълненика.

Но и Яшо бе смутен и се оглеждаше безпомощно наоколо.

По нивите бе пусто, липченските покриви и овощни градини се издигаха като далечни острови над житата, вятърът полюляваше класовете, миришеше на напечена мащерика и на ръж, някаква птица прелетя над тях.

— Страшно горещо е днеска! — каза той, само и само да започне.

— И вчера припичаше също така! — Някаква радостна уплаха я хвана за гърлото, та едвам можа да отговори.

— Скоро ще почне жътва.

— Така е, то се знае — потвърждаваше тя, вперила тежък поглед в него.

Той се усмихна и се опита да говори по-свободно, почти шеговито:

— Пък ти, Ягушо, всеки ден ставаш все по-хубава…

— Ех, не ми е до хубост сега! — И тя плувна в червенина, пламъци лумнаха от потъмнелите й очи, а устните й затрепкаха в притаена усмивка от радост.

— Истина ли не искаш да се жениш, Ягушо?

— И насън не ми идва да се женя, лошо ли ми е самичка?

— И никой ли не ти се харесва? — набираше той все повече смелост.

— Никой, никой! — поклащаше тя глава и го гледаше със сладко замечтани очи.

Той се наведе и погледна дълбоко в тези небесносини пропасти; в погледа й имаше най-дълбока, най-сладка и най-доверчива молитва, пламенен вик на сърце, разтуптяно като при пренос. Душата й пърхаше като слънчевите трептения над полята, като птица, унесена в песен високо над земята.

Той се отдръпна някак чудно неспокоен, потърка очи и стана.

— Трябва да си вървя! — Кимна й за сбогом и тръгна по широкия слог към село, като четеше от време на време от книгата или блуждаеше с поглед. Но по едно време се озърна и спря.

Ягуша вървеше на няколко крачки след него.

— Защото и на мене оттука ми е най-близо — обясняваше тя някак изплашена.

— Тогава да вървим заедно — промърмори той, не твърде доволен от присъствието й, прикова поглед в книгата и с бавен ход четеше полугласно.

— За какво пише? — попита тихо тя и поглеждаше в страниците на книгата.

— Щом искаш, ще ти почета малко.

Тъй като тъкмо там, недалече от слога, имаше клонесто дърво, той седна на сянка и зачете. Ягуша приклекна срещу него и подпряла с пестница брада, се заслуша с цялата си душа, без да махва поглед от него.

— Как ти се харесва? — рече той след малко и вдигна глава.

Тя се изчерви, погледна настрани и измънка засрамено:

— Та знам ли… Не е ли това история за царете?

Той само се начумери и зачете пак, но вече бавно, изразително и дума по дума: четеше той за поля и ниви, за някаква дворянска къща в брезова горичка, като че ли за дворянски син, който се върнал у дома си, и за дворянска госпожица, която била с децата в градината… А всичко бе нагодено в стихове, също както в черковните песнопения, като че някой го казваше от амвона, та много пъти й идеше да си въздъхне, да се прекръсти и да заплаче, така трогваха сърцето й.

Но страшно горещо бе в тоя завет, в който седяха. Наоколо се изправяше гъстата стена на ръжта, изпъстрена с метличина, грахор и миризлив съвлек, та нито един полъх не прохлаждаше, а в тази гореща тишина понякога се сипваше само шумът на надвисналите класове, понякога врабци зацвъртяваха между клоните, пчела някоя бръмваше над тях, звънеше и Яшовият глас, пропит с чудна сладост, но Ягуша, макар че бе загледана в него като в най-хубава икона и не изпусна нито една дума, все пак климна веднъж-дваж глава, понеже топлината я така разслабваше и така я притискаше дрямка, та едвам изтрайваше.

Добре, че Яшо прекъсна четенето и погледна дълбоко в очите й.

— Много хубаво, нали?

— Истина, колко е хубаво… като че ли съм слушала това слово.

На Яшо чак очите му светнаха, а на лицето му се показа червенина, когато започна да излага и чете още веднъж ония места, в които се говори за гори и поля, но тя го прекъсна:

— Та то и децата знаят, че в горите растат дървета! Защо ли пък го печатат това?

Яшо чак се отдръпна от почуда.

— А на мене ми харесват ей такива истории за царе, за змейове или за таласъми, та като слуша човек, чак тръпки го полазват и сякаш жарава посипват на сърцето му. Такива истории, каквито често разправя Рохо, и ден и нощ бих ги слушала. Ти, господин Яшо, имаш ли такива книги?

— Кой ще се занимава с такива празни работи? — рече презрително той, дълбоко огорчен.

— Как да са празни! Ами нали Рохо ги чете от напечатано.

— Чел е глупости и чисти лъжи!

— Ами как, само за да лъжат ли са измислили такива чудесии?…

— Да, всичко е приказки и измислици.

— И за самовилите, и за змейовете ли не е истина? — попита тя все по-жално.

— Не е истина, нали ти казвам! — отговаряше Яшо, изгубил вече търпение.

— Та и това ли не е истина как Исус Христос пътувал със свети Петър?

Яшо не можа да отговори, защото Козеловица изниква като из земята пред тях и ги гледаше с присмехулни очи.

— А господин Яшо го търсят по цялото село — рече сладникаво тя.

— Какво е станало там?

— Цели три каруци джандари надойдоха при дома на свещеника.

Той скочи развълнувано и отърча с всички сили.

А Ягуша тръгна към село, но някак особено мрачна.

— Като че ли ви попречих на молитвите, а? — изсъска Козеловица, като вървеше до нея.

— Ех, молитви! Четеше ми от една книга такива едни истории… като песен наредени.

— Ха… пък аз си мислех съвсем друго нещо. Органистката ме прати да го търся… залетях се насам, гледам… никого няма… нещо като че ли ми рече да надзърна под крушата… гледам… седят си някакви гугутчици… гугукат си… То се знае, мястото си го бива… далече от хорските очи… то се знае…

— Ах, да ти изсъхне тоя мръсен език! — избухна Ягна и затича напред.

— Барем ще има кой да ти опрощава греховете! — викна хапливо след нея Козеловица.