Владислав Реймонт
Селяни (48)

XII

Изведнъж той скочи да я гони.

— Къде сега? — изръмжа страшно майка му и се изпречи на вратата да му прегради пътя.

— Защо я изгони, мамо, за какво? Че е тъй внимателна към мене ли? Не е право това, аз няма да позволя такова нещо! Какво лошо направи тя? Какво? — надигаше той трескаво глас и искаше да се изскубне от коравите ръце на майка си.

— Седни спокойно или ще повикам баща ти… За какво ли? Ей сега ще ти кажа: ти свещеник ще ставаш, затова не искам в моята къща любовница да си гледаш, не искам да доживея такъв срам и позор, та хората с пръст да те сочат! За това я изгоних, разбра ли сега?

— Господи боже! Какво разправяш пък ти, ма мамо! — изохка той, дълбоко възмутен.

— Разправям това, което знам! Разбира се, знаех, че я срещаш тук-там, но бог ми е свидетел, нищо безпътно не подозирах! Винаги си мислех, че щом сина ми носи вече свещеническо расо, той не ще се реши да бъде то опетнено! Аз бих те навеки проклела и от сърцето си изскубнала, па ако ще би в същия миг то да се пръсне… — Очите й пламнаха в такъв свещен и неумолим гняв, че Яшо окаменя от страх. — Та едва Козеловица ми отвори очите, а сега и сама видях докъде иска да те докара тая кучка…

Той жално се разплака и захлипа при тия страшни обвинения и с такава искреност разказа за всички свои срещи, че тя му повярва напълно, прегърна го и започна да изтрива сълзите му и да го успокоява.

— Да не ти е чудно, че се изплаших за тебе, ами че тя е най-лошата разпътница в селото…

— Ягуша! Най-лошата в селото! — Той не повярва на ушите си.

— Срам ме е, ама за твое добро трябва всичко да ти разкажа.

И тя му разказа най-различни истории за нея, без да скъпи на това отгоре и сплетните, нито различните измислици.

Косата на Яшо настръхна и той чак скочи от мястото си и извика:

— Не е истина, никога няма да повярвам, че Ягуша е такава долна, никога…

— Майка ти казва това, разбираш ли? От пръстите си не съм го изсмукала.

— Приказки, нищо повече! Та това би било страшно! — И той отчаяно закърши ръце.

— Защо пък я браниш така настървено?

— Браня всеки, който не е виновен!

— Глупав си като овца. — И тя се ядоса, жестоко обидена от невярването му.

— Както щеш си мисли. Но щом Ягуша е такава най-долна, защо й позволяваше да идва у нас? — изпъчи се той разпалено като малко петле.

— Сметка на тебе няма да давам, щом си тъй глупав, та не можеш нищо да разбереш, но ти казвам: стой далеко от нея, че ако ви придебна някъде заедно, па ако ще пред цялото село да бъде, така ще я наредя аз нея, та доде е жива, ще ме помни! Па и ти може би ще си огребеш нещо…

И тя си отиде, като тряскаше вратите от яд.

А Яшо, без дори да разбира защо толкова го интересува мнението за Ягуша, предъвкваше като остри тръни майчините си думи, задавяше се с тях и тровеше с пелиновата им горчивина душата си.

„Значи, такава си ти, Ягушо! Такава!“ — оплакваше се той с жалостен укор, че ако му се бе мярнала в тоя миг, би се отвърнал от нея с яд и презрение. Защото могъл ли е да се надява за нещо подобно? Не е могъл дори и да си помисли за такива страшни неща. И той размисляше с все по-голяма душевна мъка и има сто пъти щеше да отърчи при нея, да се изправи пред очите й и да хвърли в лицето й целия този поменик от грехове… Нека чуе какво разправят за нея и нека отрече, ако може… Нека каже с висок глас: не е истина! Трескаво мислеше той, но все по-дълбоко вярваше в нейната невинност и жал го обземаше, тиха скръб се надигаше в него и сладките, радостни спомени за срещите им се събуждаха, някаква слънчева омара на непозната наслада заслони очите му и мъчеше сърцето му и той изведнъж скочи и завика сякаш срещу цял свят:

— Не е истина! Не е истина! Не е истина!

Но по време на вечерята той гледаше упорито в чинията и избягваше майчините си очи; и макар че се приказваше за Агатината смърт, той не се намесваше в разговора, а само се мръщеше, не харесваше ястията, заяждаше се със сестрите си, оплакваше се от жега в стаята и щом вдигнаха трапезата, отиде при свещеника, който седеше пред къщи с лула в уста и нещо важно разговаряше с Ямброжи. Яшо ги заобиколи отдалече, взе да се разхожда под дръвчетата и мислеше загрижено:

— Може пък и да е истина! Мама не го е съчинила.

От прозорците на къщата се лееха ивици светлина върху кръглата леха, където се боричкаха кученца и ръмжеха приятелски едно на друго, а откъм преддверието се разнасяше дебел глас:

— А ечемика на Свинския дол преглежда ли?

— Сламата е още малко зелена, ама зърното е сухо като барут.

— Трябва да ми проветриш утре одеждите, ще мухлясат. Белите одежди занеси у Доминиковица, нека Ягуша ги опере. Ами кой беше докарал крава днеска след пладне?

— Един от Модлица. Воденичаря го срещнал на моста и се опитал да го отмъкне при своя бик, обещавал му дори нищо да не му вземе, ама човека тука искал да си я докара…

— Умен е бил човека, една рубла ще плати, ама ще има полза за цял живот, поне крави ще си навъди. Не знаеш ли Клембовите дали ще правят погребение на Агата?

— Ами цели десет злоти е оставила жената за това.

— Като господарка ще бъде погребана, тържествено. Я кажи там на членовете на братството, че ще им продам восък, те нека само си докупят от избеления. Утре Михал ще прислужва в черквата, а ти иди с работниците на нивата и ги подканяй да работят, да не се размайват, че барометъра нещо се колебае, може и буря да има. За кога се тъкмят поклонници за Ченстохова?

— Заплатиха за служба в четвъртък, то се знае, че след службата веднага ще тръгнат…

Този разговор дразнеше малко Яшо и той се отстрани чак до ниския плет, който отделяше градината от пчелина. Излезе на тясната обрасла пътека и се разхождаше по нея, като от време на време закачаше с глава натежалите и увиснали от ябълки клони.

Беше топла и задушна вечер. Миришеше на мед и ръж, окосена нейде близо до градините. Въздухът беше тежък и спечен. Белосаните дънери на овошките се мяркаха в мрачината като навесени за сушене парцали, нейде край вира заядливо полайваха кучета, а откъм Клембови сегиз-тогиз достигаха жални и проточени оплаквания.

Изморен най-сетне от размисли, Яшо се запътя към дома си, но изведнъж чу като че ли от пчелина някакви сподавени горещи шепоти. Никого не виждаше, но се спря и се заслуша със затаен дъх.

— … да се скапеш дано… пусни ме, че ще викам!…

— … защо си такава проста, мари… защо се дърпаш? Лошо ли ти мисля, лошо ли?

— … па и ако чуе някой. Моля ти се, ребрата ще ми смачкаш… пусни…

Петрек, Бориновият ратай, и Марина, слугинята на свещеника! По гласовете ги позна и се отстрани с усмивка. Но след няколко крачки пак се върна на предишното си място и се вслушваше със странно разиграно сърце. Гъсти храсти и тъмнина ги засланяха, не можеше да ги различи човек, но той чуваше все по-ясно кратки, откъслечни и кипнали от страст изрази, които избухваха като пламъци, а понякога дълго време вреше трескаво, сподавено дишане и боричкаие.

— … такавачка, като моята Ягуша, ще видиш… само ми позволи, Маришко, само…

— … нима ще ти повярвам… да не съм аз такава… ох, дай ми да си събера душата.

Изведнъж храстите зашумяха, нещо падна тежко на земята, но не след много се разклатиха и — пак къси, разгорещени шепоти, тихи смехове и целувки.

— … сън ме вече не лови, само за тебе, Маришо… за тебе, най-миличка…

— … на всяка все същото разправяш… до среднощ те чаках… при друга си бил…

Яшо като че ли внезапно оглуша и затрепера като трепетлика. Вятър се понесе из градината, разклатиха се дърветата и зашепнаха тихо като насъне, от пчелина лъхнаха такива медени благоухания, та чак нещо го стисна под гърдите. Очите му се наляха със сълзи, някакъв трепетен кипеж и нещо тъй приятно почна да го измъчва, че той час по час се протягаше и въздишаше.

— … грижа ме е за нея, колкото за ланския сняг… тя сега с Яшо се е сдушила…

Той дойде на себе си, притисна се до плета и слушаше все по-разтреперан.

— … истина… всяка нощ му излиза… Козеловица ги издебнала в гората…

Свят му се зави и му притъмня на очите. Той едва се задържаше на краката си, а там в шубрака целувките непрестанно мляскаха раздразнително, смеховете и шепотите не стихваха…

— … с вряла вода като на някое куче ще ти попаря главата…

— Само веднъж, миличката ми… нищо лошо няма да ти направя… ще видиш…

— … Петруш, какво правиш, Петруш?…

Яшо отскочи и избяга като вятър, съдра о храстите расото си, втурна се в къщи червен като божур, облян в пот и обзет от треска. Добре, че никой не му обърна внимание. Майка му седеше пред огнището, предеше на хурка и пееше тихичко: „Всичките ни дневни грижи“, сестрите му й пригласяха с тъничките си гласове заедно с Михал, който лъскаше черковните свещници, а баща му вече спеше.

Яшо се затвори в стаята си и се залови за молитвеника, но макар че упорито повтаряше латинските думи, той постоянно чуваше ония шепоти, ония целувки. Най-сетне допря чело до книгата и вече неволно се отдаваше на някакви мисли, сякаш на горещи вихри.

„Значи, тъй? — мислеше си с все по-голям ужас, а в същото време и с някакви сладостни тръпки. — Значи тъй!“ — повтори изведнъж гласно и в желанието си да се откъсне от тия отвратителни размисли, взе под мишница молитвеника и отиде при майка си.

— Ще ида да изчета молитва при Агата — рече й той тихо и покорно.

— Иди, сине, и аз ще дойда по-късно. — И тя го погледна много мило.

У Клембови нямаше почти никого в къщи. Само Ямброжи мърмореше нещо от молитвеника при умрялата, която лежеше покрита с покров. Откъм главата, на леглото, прикрепена в каничка, мъждееше дебела свещ. През отворените прозорци надничаха отрупани с плодове ябълкови клони. Нощта бе обсеяна със звезди. От време на време някой закъснял минувач подаваше учудено лице, а в отвода непрестанно ръмжеха кученца.

Яшо коленичи под свещта и тъй горещо се отдаде на молитвите, че не усети кога Ямброжи откуца към дома си. Клембови си легнаха да спят нейде в градината и наскоро пропяха първи петли, обаче майка му не го забрави.

Но какво да прави, когато сън го не хващаше, тъй като, щом го налиташе дрямка, пред него се явяваше като жива Ягуша и той скачаше в леглото, потриваше очи и се оглеждаше изплашен. Разбира се, нямаше никого, цялата къща бе потънала в дълбок сън, а откъм другата стая се разнасяше хъркането на баща му.

„Може би тя затуй… — Той се замисли, като си спомняше нейните горещи целувки, разпалени очи и разтреперан глас. — А аз си мислех!“ — Той се разтресе от срам, скочи от леглото, отвори прозореца и седна на него, като чак до съмване размишляваше и се покайваше за неволните си прегрешения и изкушения.

А сутринта при службата не посмя дори очи да вдигне към народа, нито да се огледа по черквата и толкова по-горещо се молеше за Ягна, защото вече напълно бе повярвал в страшните й прегрешения, но не успя да възбуди у себе си гняв и отвращение към нея.

— Какво ти е, така въздишаше, че малко оставаше да угасиш свещите! — питаше го свещеникът в ризницата.

— Тъй горещо ми е в расото! — оплака се Яшо и бързо обърна лице.

— Като свикнеш, ще го носиш като втора кожа.

Яшо му целуна ръка и отиде да закуси. Той мина под сенките край вира, понеже слънцето непоносимо прежурите. По пътя срещна Марина, слугинята на свещеника, която теглеше слепия кон за гривата и пееше кресливо.

Спомените го прободоха като с шило и той се приближи към нея ядосан.

— Какво ти е тъй весело, Маришо? — и я гледаше със срамежливо любопитство.

— Ами весело ми е! — засмя се тя, та чак белите й зъби заиграха, па удари коня и още по-силно запя.

„От снощната среща е тъй весела!“ — помисли си и бързо отвърна поглед, защото изпод високо запретнатата й фуста лъщяха белите й крака, па разгърна безпомощно ръце и влезе у Клембови. Агата вече лежеше насред стаята с всичкия си блясък. Тя бе облечена в празнична премяна, на главата й чепец с богати бели гънки над челото, с огърлица на шията, с нов вълненик и обуща, завързани с червени връзки; лицето й беше като че ли излято от бял восък и някак чудно зарадвано. Във вкочанелите й пръсти се виждаше сложена накриво иконичка, до главата й горяха две свещи. Ягустинка отпъждаше с голяма вейка мухите, хвойнов дим се провличаше от огнището и се разстилаше по цялата стая. Час по час някой влизаше да се помоли за покойната, а няколко деца сновяха край стените.

Яшо се оглеждаше някак неспокойно по мрачната къща.

— Клембови отидоха в града — пошепна му Ягустинка. — Доста им остави, та трябва и да се подокарат за погребението, роднина нали им е! Надвечер ще я погребват, а Матеуш още не е направил ковчега.

Вътре бе задушно и жълтото, застинало в усмивка лице на мъртвата му навяваше такава тревога, че той само се прекръсти и си излезе. Току на прага се срещна лице с лице с Ягуша, която идваше заедно с майка си. Като го видя, тя се поспря, но той отмина, без нито дума да каже, дори и не поздрави. Едва при портата той неволно се обърна. Тя още стоеше на мястото си, загледана с тъжни очи в него.

У дома си той не пожела да закуси, като каза, че страшно го боляла глава.

— Поразходи се малко, може да ти мине — посъветва го майка му.

— А къде да ида? Веднага ще помислиш кой знае какво.

— Яшо, не приказвай глупости!

— Та нали не ми позволяваш да се мръдна от къщи навън! Та нали ми забрани дори да приказвам с хората! Та… — отмъщаваше си той силно раздразнен. Но свърши с това, че тя му обвърза главата с натопена в оцет кърпа, накара го да си легне в тъмната стая, изпъди децата навън и остана да бди над него като квачка, докато се наспа хубавичко и си хапна до насита.

— А сега иди се поразходи, иди по тополовия път, там е по-сенчесто и прохладно!

Той не каза нищо, но понеже чувствуваше, че майка му твърде много бди над него, напук на нея тръгна в съвсем друга посока; помъкна се по селото, погледа гръмливите чукове на ковачите, надникна във воденицата, влачи се по градините, усърдно заглеждаше по ленищата и навред, където се червенееха женски облекла, поседя с господин Яцек, който пасеше на един слог Веронкините крави, у Шимекови на Подлесието пийна мляко и чак по здрач се върна в село, без никъде да срещне Ягуша.

Видя я едва на следния ден, на Агатиното погребение. През цялото време на опелото тя така гледаше към него, че буквите скачаха пред очите му и той грешеше в пеенето, а когато изпровождаха тялото за гробищата, тя, без да се пази от страшните погледи на органистката, вървеше почти досам него, та той се вслушваше в жалните й въздишки и се топеше в душата си, както се топи сняг под пролетно слънце.

А когато спущаха в гроба ковчега и избухнаха плачове, той чу и нейния сърдечен плач, но разбра, че плаче не зарад умрялата, а поради тежката мъка на бедното си оскърбено сърце.

„Трябва да се поразговоря с нея“ — реши той, когато се връщаха от погребението, но не можа лесно да се освободи, тъй като веднага след пладне почнаха да се стичат в Липци хора от далечните села, па дори и от други енории заради утрешното тръгване на поклонение в Ченстохова. Дружината щеше да потегли рано сутринта, веднага след тържествената служба, затова пристигаха едни след други и изпълваха улиците край вира с коли и с глъчка. Мнозина отиваха и при черковния дом, та Яшо трябваше да бъде там и да услужва в най-различни работи на свещеника. Но някак надвечер намери сгода, взе една книга и се измъкна незабелязано на слога зад плевните, под крушата, където неведнъж бяха поседявали с Ягна.

Разбира се, че той нито погледна в книгата, а я захвърли нейде в тревата и като разгледа из нивите, скочи в житото и бързо, почти пълзешком се добра до Доминиковичината градина.

Ягуша подриваше картофите и не се надяваше, че някой я наблюдава, защото час по час се изправяше тежко и подпряна на мотиката, хвърляше печален поглед наоколо и дълго и тежко въздишаше.

— Ягуша! — извика той плахо.

Тя побледня като платно, застана като вкопана и едва вярваше на очите си, нещо я стисна в гърдите, не можеше дъха си да поеме, но го гледаше като чудно видение и сладка усмивка се разгоря на внезапно почервенелите й устни, заигра на пламъчета и засия като слънце.

Светнаха и на Яшо очите и мед заля сърцето му, но той се овладя, мълчеше, само приседна на лехата и я гледаше с чудно умиление.

— Боех се, че никога вече няма да видя господин Яшо…

Като че благоуханен вятър полъхна от лъките и се блъсна в него, та той дори наведе глава — така звънливо отекваше тоя глас в душата с чувство на почти непонятно щастие.

— А вчера пред Клембови господин Яшо не ме и погледна…

Тя стоеше отпреде му, пламнала като розов храст, като ябълков цвят, изнемогващ в жаравата на тъгата, от хубава по-хубава и също като някакво чудо.

— А то щеше да ми се пръсне сърцето! Щях да полудея.

На ресниците й блеснаха сълзи и като диаманти заслониха сините небеса на очите й.

— Ягушо! — изтръгна се нейде изпод самото му сърце.

Тя приклекна в браздата, притискаше се до коленете му и впиваше в него очи огнени пропасти, очи сини като небето и като небето бездънни, упоителни като целувки и като прегръдки на любими ръце, очи на изкушения, а в същото време и на невинно детинство.

Яшо изведнъж се сепна и като че се бранеше от магии, започна строго да й припомня всички грехове, които му бе казала майка му. Тя гълташе всяка дума, без да спуща поглед от него, но твърде малко можа да разбере, защото знаеше само едно — че пред нея седи той, който е избран над всичко друго, че нещо се говори, че очите му горят, а тя е коленичила пред него като пред светец и се моли с бездънната вяра на любовта.

— Кажи, Ягушо, не е ли истина всичко това? Кажи! — наблягаше той умолително.

— Не е истина! Не е истина — заяви тя с такава искреност, та той изведнъж повярва, трябваше да повярва. А тя, опряла гърди на коленете му и потънала в очите му, признаваше тихичко своята обич… Като на света изповед разтвори тя напълно душата си пред него и я сложи в краката му като заблудена птичка и молитвено, с гореща молба се предоставяше цяла на неговото милосърдие и на неговата добра или зла воля.

Яшо се разтрепера като лист, раздрусан от внезапна буря. Той пожела да я отблъсне и да избяга, но само прошепна с безсилен глас и като че в несвяст:

— Тихо, тихо, Ягушо! Не бива тъй, грехота е, тихо!

От тия думи тя замлъкна, останала съвсем без сили.

Мълчеха и двамата и избягваха погледите си, а в същото време се притискаха един към друг, та чуваха как туптят сърцата им и усещаха горещия си дъх. Неизразимо хубаво и радостно им беше, сълзите и на двамата течеха по бледите им лица, и на двамата червените устни се смееха, а душите им като във време на пренос бяха потънали в някаква най-света тишина и светеща нейде във висотите тайна и се издигаха още по-високо, над всички светове.

Слънцето вече зайде и земята плувна в зари като в златиста роса. Всичко затихна, всичко затаи дъх и като че ли се ослуша в биенето на камбани за вечерня. Всичко като че възнасяше тиха, благодарствена молитва за светата милост на изминалия ден. Те тръгнаха из нивите, засипани от праха на вечерните зари, вървяха по някакви слогове, пълни с цветя, между зрели жита, влачеха ръце по нависналите до колената им класове, вървяха вгледани в отраженията на залеза, в обширните златисти пропасти на небето и с небе в душите си, и с небе в очите си, и сякаш с небесни сияния около главите.

В тях като че ли се извършваше литургия, така бяха изпълнени от свето богослужение, душите им така коленичеха във възхита, възнесените им сърца така пееха за божията милост, изявена само на тях двамата в този час на живота.

Ни дума повече не си продумаха, нито едничка дума, само понякога погледите им се кръстосваха като светкавици, вече напълно прегорели от собствения си огън и забравили всичко за себе си.

Те не знаеха също, че пеят някаква песен, която сама се бе родила от тях и като разпяла се птичка се носеше над помръкналите поля, по цял свят.

Не знаеха дори къде са, къде отиват и за какво отиват.

Внезапно нейде отблизо, над самите им глави проехтя сух и твърд глас:

— Яшо, у дома!

В същия миг той изтрезня. Бяха на тополовия път и майка му стоеше пред тях със страшно и свирепо лице. Той почна да мънка нещо и да говори несвързано.

— Дома да вървиш!

Тя го хвана за ръка и ядосано го потътра след себе си. Той не се опря и покорно тръгна…

Ягуша вървеше подире им като омагьосана, но изведнъж органистката взе камък от пътя и го хвърли със страшен яд към нея.

— Махай се оттук! В кучкарника да си вървиш, кучко такава! — викна тя с презрение.

Ягуша се огледа наоколо и никак не разбираше към кого се отнасят тия думи, но щом те изчезнаха от погледа й, тя дълго се мъкна по пътищата, а после, когато домашните й си легнаха да спят, седя до съмнало при прозореца.

Часовете течеха един след друг, петли пееха, коне пръхтяха при колите до вира, раззаряше се, селото се разбуждаше, вода черпеха от вира, стока изкарваха на паша, някой вече излизаше на работа, някъде жени забъбраха, другаде деца хленчеха, а тя не мръдваше от място и с отворени очи сънуваше наяве Яшо — че разговаря нещо с него, че се гледат тъй отблизо, та чак сладостни тръпки я обземаха, че отиват някъде и пеят нещо такова, което не можеше да си припомни — и все тъй в кръг едно и също.

От тия чудни видения я сепна майка й, а най-много Ханка, която дойде, притъкмена вече за път, и макар нерешително, първа подаде ръка за помирение.

— Отивам в Ченстохова, та прощавайте, каквото съм ви прегрешила…

— Бог да те възнагради за добрите думи, ама неправдата си е неправда! — измърмори старата.

— Да не приказваме за това! Аз ви моля от чисто сърце да ми простите.

— Нямам злоба в сърцето си към тебе! — въздъхна дълбоко Доминиковица.

— Нито аз, макар че не малко изстрадах! — рече гордо Ягна и като чу черковната камбанка, отиде да се преоблече за черква.

— Знаете ли, че Яшо органистовия ще дойде с нас — рече след малко Ханка.

Като чу тази новина, Ягуша изскочи недооблечена от стаята.

— Току-що ми каза самата органистка, приискал и той да иде, та да иде на Ченстохова! По-весело ще ни е да пътуваме с попче, па и по-почетно ще е! Хайде сбогом! — И тя се сбогува приятелски с тях и тръгна за черква, като разправяше новината на срещнатите по пътя. То се знае, че се чудеха на това. Само Ягустинка поклати глава и рече тихо:

— Има нещо тука! Току-така на драго сърце не е тръгнал той!…

Но нямаше време за по-дълги догадки, че половин село се бе събрало в черквата и свещеникът вече излизаше да отслужи за добър път на поклонниците.

Яшо помагаше в службата, както и всеки друг път, но днес лицето му беше по-бледо и някак чудно оболяло, а очите му със сини кръгове и още влажни от сълзи, така че цялата черква му се мяркаше като в мъгла: Тереска, просната на кръст през всичкото време на службата, изплашените очи на Ягуша, майка му, седнала на чина на дворянина, и пристъпващите за причастие поклонници-пътници — като през мъгла виждаше той, през едва сдържаните сълзи, през скръбта, която разкъсваше сърцето му, и през смъртната си печал.

Свещеникът прекръсти от олтара заминаващите, а като наизлязоха пред черквата, поръси ги със светена вода и ги благослови. Вдигнаха веднага хоругвата, кръстът блестеше начело, някои запя и дружината тръгна в далечния си път.

От Липци бяха: Ханка, Мариша Балцерекоте, Клембовица с дъщеря си, Гжеля Кривоустия, Тереска и мъжът й, който се бяха обрекли из целия път нищо топло да не хапнат, и няколко коморнички. Но заедно с другоселците се бяха събрали стотина души.

Цялото село ги изпращаше, а натоварените с вързопи коли вървяха отподире. Въпреки ранния час жегата вече се усилваше, слънцето заслепяваше очите и такъв прах се вдигаше, та вървяха като в задушливи облаци.

Ягуша вървеше с другите и с майка си. Тя бе страшно отслабнала, тресеше се вътрешно от жал, преглъщаше горчивите сиротински сълзи и гледаше в Яшо като в слънце, разбира се, отдалече, понеже органистката с децата си нито за миг не го напущаше, та нямаше възможност ни да си продума човек с него, нито дори да се изпречи пред очите му.

Матеуш й приказваше нещо, ту майка й, ту други й заговорваха, а тя знаеше само едно: че Яшо си отива завинаги, че никога, никога няма да го види.

При кръста на Подлесието се сбогуваха с поклонниците, които незабавно продължиха с песни нататък, отдалечаваха се все повече и повече, докато изчезнаха напълно от погледа и само някъде в слънчевите далнини се вдигаха кълба прах над пътя.

„Защо? Защо?“ — стенеше Ягуша и се тътреше като мъртва след другите към село.

„Ще падна и ще умра!“ — мислеше си тя, сякаш усетила в себе си началото на смъртта. Тя вървеше все по-бавно и по-тежко, лишена от сили поради този пек, умората и страшната мъка на душата си.

„И какво ще правя аз сега, какво?“ — питаше се тя, загледана в този странно опустял и болезнено ослепителен ден.

Тя жадно очакваше нощта и тишината й, но и нощта не й донесе нито облекчение, нито успокоение: до зори се блъска около къщи, излиза на пътя, дори изтича чак на Подлесието, до кръста, където за пръв път бе видяла Яшо, и с изгорели от мъка очи търсеше по широкия песъчлив друм нещо като следи от стъпките му, поне сянка от него, поне грудчица пръст, докосната от него.

Нямаше. Никъде нямаше нищо за нея, нямаше вече милост и спасение.

Накрай тя не можеше дори и сълзи да намери в себе си, убитите й от печал и отчаяние очи светеха като кладенци на бездънна болка.

И само понякога през време на молитва от засъхналите й устни се откъсваше жалостен плач.

„И за какво е всичко това, боже мой, за какво?“