Владислав Реймонт
Селяни (42)

VI

— Легни си пак и не ми пречи! — измънка ядосано Матеуш, като се обръщаше на другата страна.

Шимек утихна за малко и щом оня захърка отново, почна тихо да се облича, защото му се стори, че в плевнята, където спяха, се промъква вече дрезгавината на първата зора.

Той събираше пипнешком по тока приготвените още от вчера сечива и така бързаше, че всеки миг нещо падаше от ръцете му и силно издрънчаваше, та Матеуш изръмжаваше през сън.

Но над земята лежеше още мрак, само звездите бяха вече по-бледи, към изток малко се раззаряше и първите петли тупаха с крила и пееха пресипнало.

Шимек събра каквото можа в количката и тихичко, крадешком покрай къщата излезе при вира.

Селото спеше като заклано, дори куче не полайваше, а в тишината се чуваше само шумът на водата, която падаше през отворените ставила на воденицата.

По засенчените от градини улици бе още тъмно и само тук-там се мернеше някоя бяла стена, а вирът се виждаше само толкова в нощта, колкото се отразяваха в него светлите звезди.

Но като наближи майчината си къща, той намали крачка и се ослуша, защото като че ли някой ходеше към портата и постоянно мърмореше тихичко.

— Кой е? — чу изведнъж гласа на майка си.

Той се смръзна, затаи дъх и не смееше да мръдне, а старата, недочакала отговор, пак започна да ходи.

Видя я как се мъкнеше като сянка под дърветата, опитваше пътя с тояжката си и шепнеше полугласно молитва.

„Блъска се в нощта като грешник в пъклото — помисли си, но въздъхна някак жално и тихичко и страхливо се промъкна по-нататък. — Яде я неправдата към мене! Яде я!“ — повтори си доволен, като излезе на широкия изровен път зад воденицата, и в същия миг се затича, сякаш нещо го гонеше, без да гледа нито дупки, нито камъни.

Спря се чак под кръста, където се разделяха подлеските пътища. Беше още много тъмно за работа, та поседна под кръста да си почине малко и да почака.

— Потайно време, не можеш да познаеш кое е нива, кое е гора — мърмореше той, като разглеждаше наоколо. Полята лежеха още потънали в раздвижените мрачини, но по небето все повече заблестяваха златните ивици на зората.

Времето много бавно течеше, та се залови да чете молитвата си, но докоснеше ли с ръка оросената земя, думите го напущаха и той си спомняше с умиление, че отива вече на свое стопанство.

„Имам си те и няма да те пусна“ — мислеше той гордо и радостно и с неизмерим любовен унес се взираше с пламнали очи в кълбестата тъмнина под гората, където вече го чакаха ония шест морги, които бе купил от дворянина.

— Ще ви поема в ръце, милички сироти, и додето съм жив, няма да ви пусна! — мърмореше той, като загръщаше с кожуха разголените си гърди, защото му стана малко студено, облегна се с гръб на кръста, загледа се в зората и захърка, надвит бързо от съня.

Когато скочи на крака, полята вече бледнееха като широко разлята вода, а сивите от росата жита го закачаха с раздвижените си класове.

— Вече е сред ден, време е за работа — прошепна той, като протегна кокали и коленичи под кръста за молитва. Но не бързаше, както правеше винаги, само и само да свърши, да се навъздиша повече, да се наудря по гърдите и да се накръсти, та ръката му чак да отмалее. Днес беше другояче, защото се молеше усърдно за божията помощ, с цялата си душа, та чак сълзи потекоха от очите му, и като прегърна краката на Исус, заплака, приковал поглед в неговото измъчено и свето лице.

— Помогни ми, Исусе милостиви! Родната майка ми напакости, само на тебе се отдавам, сиромах! Помогни ми! Като последен в селото се залавям с тежка работа! Знам аз, грешен съм, но помогни ми, боже милостиви, па ще платя за една служба в черква или за две! Ще купя свещи, а като спечеля, може дори и балдахин да направя! — Тъй се молеше и обещаваше, притискаше горещо устни към кръста, заобиколи го коленешком, целуна покорно земята и стана, твърде укрепнал и самоуверен.

И той се почувствува силен, за всичко вече готов и така добър, че хвана тежката количка, затика я като перце и гордо гледаше към селото, което лежеше ниско, цялото още в мъгли, от които стърчеше само камбанарията и светеше с позлатения си кръст в зората.

— Ще видите! Хей! Ще видите! — викна радостно, като навлезе в своя имот. Той беше до гората, с едната си страна до липченското землище, ама, боже сохрани, какво място беше! Един къс от дива целина, пълна с дупки от тухларница и обрасли с тръни купчини камъни. Мащерика, лайкучка и конски щавел буйно растяха по възвишенията, а тук-там едва се издигаше разкривено борче или китка от ели или хвойна, а по долчинките и млаките бяха избуяли шавари и тръстики като някоя млада гора. С една дума, такава земя, дето и кучетата не я искат, дори и дворянинът сам не го съветваше, но момъкът се опря и не послуша.

— Само като за мене! Ще я уредя и такава!

И Матеуш се опитва да го отклони, като гледаше съд страх това диво ветрилище, където само чифлишките кучета си правеха сватбите, но Шимек все своето си знаеше и най-после твърдо рече:

— Казах! Всяка земя е добра, щом човек я работи!

И я взе, защото дворянинът я продаде евтино, по шейсет рубли моргата, па обеща да помогне и с материал, и други работи за къща.

— Ами… защо пък да не изляза наглава! — викна той, като се взираше с пламнал поглед в имота си, остави количката на слога и тръгна по набелязаните с набучени вейки граници.

Вървеше бавно и с тъй дълбока и тиха радост, та сърцето му затуптя като чук и му задавяше гърлото. Ходеше той и обмисляше какво да прави и откъде да започне. Нали щеше да работи за себе си, за Настуша, за бъдещото Пачешово поколение… И така бе напрегнат от силно и бурно желание, като кога изгладнял вълк докопа овца и заръфа живото й месо.

Обиколи целия си имот и започна внимателно да избира място за къща.

„Това е най-доброто, насреща — селото, отстрана — гората, по-удобно ще е за дърва през зимата и по на завет“ — мислеше си той, означи четирите ъгъла с камъни, съблече кожуха си, хвърли го, прекръсти се, плюна си на ръцете и се залови да подравня земята и сухите пънчета.

Настана вече златист ден. Откъм село се носеше мучене на изкарваните на паша говеда, скърцаха геранила на кладенци, хората излизаха на работа, по пътищата трополяха коли и различни други гласове се носеха с лекия вятър, който заигра по житата. Всичко вървеше като всеки ден. Само Шимек, без да мари за нищо, сякаш забравил се в работа, поизправяше от време на време гръб, отдъхваше, бършеше налените си с пот очи и пак като ненаситна пиявица усилено се залавяше за земята и по обичая си постоянно мърмореше с всеки предмет като с нещо живо.

А когато взе да разклаща един голям камък, заприказва и на него:

— Отлежал си се, починал си си и сега можеш да ми подпреш къщата.

А като отсичаше трънливите храсти, казваше на подбив:

— Не се пази, бре глупчо! Мисли, че ще ми се опре! Ами, ще те оставя тук да ми късаш панталоните, така ли!

А на натрупаните от веки камарки камъни рече:

— И вас ще ви поразмърдам, тежко ви е да се притискате така накуп! Ще си направя от вас едно калдъръмче около обора като у Боринови!

А понякога, като си отдъхваше, обгръщаше с любовен поглед земята и си шепнеше горещо:

— Моя си! Моя! Никой няма да ми те вземе!

И от съчувствие към тази буренясала земя, ялова, неплодовита и запустяла, той добавяше галено като на малко детенце:

— Почакай малко, бедничката ми, ще те изора, ще те наторя, ще те наредя хубавичко, та и ти ще раждаш като другите. Не бой се, ще ти угодя аз, ще ти угодя.

Слънцето се издигна над полята и засвети право в очите му.

— Благодаря ти, господи! — рече и премрежи очи. — Иде пак жега и суша — прибави той, защото слънцето бе твърде зачервено.

Наскоро се обади и малката черковна камбана, а над липченските комини бавно се издигаха синкави стълбове дим.

— Да беше си хапнал, стопанино, а? — и попритегна ремъка си. — Само че майка ти няма да ти донесе храна, не — въздъхна печално той.

И по нивите на Подлесието загъмжа от хора. И те, както и той, се залавяха за работа на току-що купените имоти. Шимек съгледа Стахо Плошка, който ореше с два силни коня.

„Божичко, кога ще ми дадеш барем едничък“ — помисли си той.

Юзеф Вахник караше камъни за основи на къща, Клемб и синовете му обкопаваха своята част с ров, а Гжеля, кметовият брат, нещо дълго размерваше с прът при самия кръст над пътя.

— Като че ли за кръчма място — забележи Шимек.

Гжеля означи с колчета отмереното място, дойде при Шимек и поздрави.

— Охо! Та ти, както виждам, работиш за десет души! — и го изгледа с удивление.

— Ами какво да правя? Какво друго имам? Едни панталони и голи ръце! — продума Шимек и не преставаше да работи.

Гжеля го посъветва това-онова и се върна на своята работа, а след него дойдоха и други — кой да го поздрави, кой да си поприкаже, а някой само колкото да изпуши цигара и да се посмее, но Шимек все по-нетърпеливо им отговаряше и най-после викна сърдито на Причек:

— Ти да си гледаш своята работа и да не пречиш на другите! Обърнали го на празник, синковците!

И остана сам, защото хората вече го отминаваха.

Слънцето се издигаше все по-високо, висеше вече над черквата и се носеше неспирано от никого, като заливаше света с ясен блясък и жар. Вятърът се бе дянал някъде, та горещината вече свободно обгръщаше земята с трепкаща покривка, в която житата се къпеха като в тиха кипнала вода.

— Мене лесно не ще прогониш — рече той като че ли на слънцето, когато видя Настуша със закуската, посрещна я и лакомо се нахвърли на ушатките. А Настуша някак тъжно гледаше имота.

— Дали ще се роди нещо на такъв камънак и мочурища!

— Всичко ще се роди! Ще видиш, че и пшеница за баница ще имаш.

— Трай, коньо, за зелена трева, докато умреш!

— Няма да умре, Настушо. Имаме ли земя, по-лесно ще се дочака, та цели шест морги са това — казваше той, като се хранеше бързо.

— То се знае, земя ще яде! Ами как ще презимуваме?

— Моя работа е това, ти не се грижи! За всичко съм мислил и на всичко ще изляза наглава! — И той отмести празната вече ушатка, протегна кокали и я поведе, като й показваше и обясняваше.

— На това място ще направим къщата — рече той радостно.

— Ще направим! Да не я излепиш от кал като ластовица!

— С дървета, с клони, с глина, с пясък, с каквото вече се случи, само и само да прекараме в нея няколко години, докато се позамогнем.

— Виждам, че хубав чифлик си замислил! — отвърна неразположено тя.

— По-добре в колиба, отколкото по хорските къщи под наем.

— Плошковица ми казваше да отидем у тях за през зимата, самичка ми рече да ни даде стая така, от драга воля.

— От драга воля! Я виж ти! Навярно иска да го направи напук на мама, нали се ядат като кучки една друга. Смахната такава, нямам нужда от добрината й. Не бой се, Настушо, ще ти направя аз на тебе такава къща, че и прозорец ще има, и комин, и всичко там каквото трябва. Ще видиш като две и две четири как за три недели ще бъде готова. Само ръцете ми да са здрави да работя, и тя ще стане!

— Пък ти! Да не я направиш сам!

— Матеуш ще ми помогне, обеща ми!

— Майка ти няма ли да помогне с нещо? — рече тя плахо.

— Ако ще да пукна, пак няма да й се моля! — подвикна той, но като видя, че тя се натъжи още повече, страшно се загрижи, та приседнаха до една ръж и започна боязливо да й се обяснява:

— Ама мога ли, Настушо? Ами как, мене ме изгони и против тебе вика.

— Боже мой, да бяха поне кравичка някоя дали, пък то като най-долните просяци, без нищичко, страх да го е човек да си помисли.

— Ще има, ще има и крава, Настушо, хвърлил съм вече око на една.

— Че нито къща, нито говедце, нито нищо! — заплака тя, като се гушеше до него.

Той бършеше очите й, галеше я по главата, но и нему страшно дожаля, та едвам не ревна. Затова скочи на крака, пипна лопатата и викна уж страшно ядосан:

— Бре жено, пък ти що правиш? Толкова работа, а ти си седнала да надумваш!

Тя се изправи, обзета от тежки грижи и големи безпокойства.

— Ако не измрем от глад, вълци ще ни изядат на тоя ветрилник.

Той се ядоса много и като се залавяше за работа, рече натъртено:

— Щом ще ми ревеш и ще ми дрънкаш, каквото ти дойде на ума, по-добре си стой у дома!

Тя поиска да се притули до него и да се придобрят, но той я отблъсна.

— Ех, само за галене е сега време! — но все пак се остави да го погали, макар че още се сърдеше на женските й приказки, та тя си отиде спокойна, дори весела.

— Какво нещо е то! Божем и жената е човек, а не разбира човешки. Само плачове и вайкане… Нищо не пада готово от небето, докато не се изработи с ръце. Също като децата: ту смях, ту плач, ту ядосване и надумки! Божичко!

Така си мърмореше и залягаше усилено, та скоро забрани за всичко друго.

И той работеше всеки ден; ставаше в зори и в късна вечер се връщаше. Често пъти по цял ден не отваряше уста с никого. Ядене му носеше Тереска, защото Настка отработваше на свещеника на картофите.

Изпърво някой се отбиваше при него, но понеже той не обичаше да приказва, гледаха само отдалече и се чудеха на неуморимостта му.

— Корав синеца! Да му се не надяваш! — каза Клемб.

— Доминиковичино семе! — викна със смях друг, но Гжеля, който още от началото внимателно го наблюдаваше, рече:

— Истина, мъчи се като вол, но трябва да му се помогне малко.

— То се знае, сам не ще може, редно е, заслужава човека! — повтаряха и други. Обаче никой не се погрижи пръв да му помогне, а чакаха той да отиде и да ги помоли.

Но Шимек не молеше, нито му идваше наум такова нещо, та се страшно зачуди, когато един ден видя, че една кола се приближава към него.

Беше Йенджих и още отдалече викаше:

— Покажи ми къде да захвана да ора! Не ме ли познаваш?

Шимек дълго не можа да повярва на очите си.

— Как си се решил, ще има да ядеш бой ти, нещастнико!

— Нека ям! А като ме набие, тогава вече съвсем при тебе ще дойда.

— Сам ли си намислил да ми помагаш?

— Сам, разбира се! Отдавна се канех, ама ме беше страх, тя ме пазеше, па и Ягуша ме съветваше да не идвам — разправяше Йенджих надълго и нашироко, като се залавяше за работа, та ораха цял ден, а вечерта, като си отиваше, обеща да дойде на другия ден.

И дойде точно с изгрев-слънце, а Шимек веднага забеляза, че бузите му бяха малко посинели, но чак надвечер го попита:

— Има ли много бой?

— Ех, сляпа, не е лесно да ме допипа, а сам няма да й вляза в ръцете — отвърна някак невесело.

— Ами Ягна не издаде ли те?

— Ягуша не ни издава нас.

— Докато не влезе някоя муха в главата й. Жена, можеш ли да я разбереш? — въздъхна той и му забрани да дохожда вече.

— Сега сам ще се оправя. После ще ми помогнеш на сеитбата.

И пак остана сам и неуморно работеше като кон на градинарско колело, без да гледа ни умора, ни жега, защото дните се нижеха тъй горещи, напечени и задушни, че земята се пукаше, водите пресъхнаха, тревите пожълтяха, а житата стърчеха едва живи в този адски пожар. Полята опустяха и заглъхнаха, не можеше да се изтрае на работа: като че жив огън се лееше от небето и слънцето просто изяждаше очите. Побелялото мътно небе висеше като огнена, трепкаща покривка, която засланяше с такъв пек цялата земя, че ни ветрец полъхваше, ни дървета се поклащаха, нито птичка запяваше, ни човешки глас нейде се откъсваше. И всеки ден тъй пътуваше слънцето от изток до запад и немилостиво сееше жар и суша.

И всеки ден неизменно Шимек се залавяше за работа и не се оставяше да го изпъди жегата. Той дори нощуваше на полето, само и само да не губи време, та Матеуш трябваше да го възпира, но той му отвърна кратко:

— В неделя ще си почина!

И в събота вечерта си дойде в къши, но тъй съсипан от работа, че заспа още на вечерята, а на другия ден спа почти целия ден. Едва надвечер се измъкна от постелята си, премени се празнично и седна пред пълните догоре паници. Жените шетаха около него като около някоя важна личност, често притуряха ядене и внимаваха за всеки негов знак. А пък той се натъпка хубаво, отпусна ремъка си, изправи кости и гръмна весело:

— Бог да ти наспори, майко! А сега да идем да се повеселим малко!

И тръгна с Настуша към кръчмата, а след тях Матеуш и Тереска.

Евреинът ниско му се кланяше, слагаше пред него водка, без да е поръчал още, наричаше го стопанин, от което Шимек много се надуваше, и като си пийна добре, почна да се навира между най-предните селяни и за всичко си даваше мнението.

В кръчмата имаше много народ и музиката посвирваше, за да им се пие повече, но още никой не започваше да танцува, само се черпеха помежду си и се оплакваха от жегата или от безхлебие, както бива обикновено в кръчма.

Дойдоха и Боринови с ковачите, но отидоха в страничната стая и трябва хубавичко да си пийваха, защото евреинът час по час им носеше водка и бира.

— Антек гледа днеска жена си като писано яйце, та чак да не го познаеш — оплакваше се навъсено Ямброжи, който назърташе напразно в стаята, отдето се разнасяха звънливи и мили гласове.

— Защото му е по-добре със свои обувки, отколкото с ботуши, в които всеки крак влиза — рече на подбив Ягустинка.

— Абе то в такива е по-добре, че не стискат! — прибави някой и цялата кръчма избухна в смях, като разбраха, че ставаше дума за Ягуша.

Само Шимек не се смееше, защото бе сграбчил за шията Йенджих, целуваше го и разправяше с вече пиянски глас:

— Ти трябва да ме слушаш мене, я си помисли само кой ти приказва.

— Та нали знам… само че мама заповеда — заекваше плачливо Йенджих.

— Каква ти майка! Мене трябва да слушаш, аз съм стопанина.

Музикантите засвириха танц, вдигна се врява, удариха токове, заскърцаха гредите на стените, песни се понесоха, двойки се завъртяха, та и Шимек прехвана през кръст Настуша, разкопча клашника си, накриви шапка и гръмна „да дана“, измъкна се на първо място и викаше най-силно, в най-голяма забрава тропаше по пода, още по-силно се обръщаше и се въртеше буйно, весело и шумно като напращял с пролетна сила поток.

Но като изтанцуваха веднъж-дваж, подчини се на жените да го изведат из кръчмата и вече поизтрезнял хубаво, седеше с тях пред дома им, па дойде и Ягустинка и заедно си поприказваха, макар че беше късно и Шимек се канеше да си отива, но някак не му се искаше, туткаше се, отлагаше, все до Настка се увърташе и въздишаше. Най-после майка й му рече:

— Остани в плевнята, къде ще се мъкнеш сега по тъмнините.

— Ама постелята му е там, в колибата — обясни Настка.

— Тогава пусни го в леглото си, Настушо — обади се Ягустинка.

— Какво те е прихванало да дрънкаш! Ами!… — бранеше се Настка засрамено.

— Нали ти е мъж! Че щяло малко по-рано, преди попа да благослови, то не е грехота… А пък момчето тегли като вол, та има право и на награда.

— Това е истина! Настушо! Настушо! — скочи Шимек като вълк към момичето, притисна я нейде из градината и хванал я здраво в ръцете си, целуваше и скимтеше:

— Ще ме изпъдиш ли, Настушо? Ще ме изпъдиш ли, моя миличка, в такава нощ?

Майка й си намери някаква работа в отвода, а Ягустинка стана да си върви и рече:

— Не го отблъсквай, Настушо! Не е много доброто на света, та падне ли на човека в ръцете, като зрънце на сляпа кокошка, да го стиска и да не го изпуща.

При портата тя се размина с Матеуш, който видя през прозореца какво става в стаята и викна на Шимек:

— На твое място отдавна да съм сторил това!

Подсвиркваше си и отърча по село да си търси развлечение.

На сутринта Шимек стана за работа, както винаги в зори, и пак неуморно работи, а когато Настка му донесе закуска, той по-лакомо посягаше към червените й устни, отколкото към ушатките.

— Само да си посмял да се похвалиш някъде, с врела вода главата ще ти попаря — заплашваше го тя и се притискаше до него.

— Моя си, Настушо… самичка ми се даде… не те изпущам вече — бърбореше той и загледан в очите й, прибави по-тихо: — Първото трябва да бъде момче.

— Глупчо, гледай го ти какви шеги си прави! — Тя го отблъсна и избяга зачервена, тъй като наблизо се появи господин Яцек, пушеше си луличката и стискаше цигулката под мишница. Поздрави с „Да бъде похвален“ и заразпитва за разни неща. Шимек с удоволствие му се хвалеше с онова, което бе вече извършил, и изведнъж занемя и опули очи, защото господин Яцек остави цигулката настрана, хвърли палтото си и се залови да меси глината.

Шимек дори изпусна лопатата и зяпна удивен.

— Какво се чудиш?

— Ами как? Вие, господин Яцек, с мене ли ще работите?

— Ще работя я, ще ти помогна на къщата. Мислиш, че не мога ли? Ще видиш.

И заработиха двамата. Наистина старият нямаше много сила и не бе свикнал на селската работа, но тъй майсторски пипаше, че работата му вървеше по-бързо и по-хубаво. Разбира се, че Шимек го слушаше внимателно за всичко, само от време на време мърмореше:

— Господи, това още не е било на света… Дворянин да…

Господин Яцек само се усмихваше и започна да разправя за това-онова, за различни чудесии по света, та Шимек едва-що не падна в краката му от благодарност и почуда, но не намираше смелост, а вечерта отърча да обади всичко на Настуша.

— Казват хората, че бил глупав, пък той е като някой най-мъдър свещеник! — завърши Шимек.

— Някой умно говори и глупаво върши! То се знае, че ако имаше ум в главата, щеше ли да ти помага? И би ли пасъл кравите на Веронка?

— Истина, това човек не може да разбере!

— Нищо му няма, само му е хлопнала едната дъска на човека.

— Ама и по-добър човек не можеш намери на света — рече Шимек.

И той му беше безкрайно благодарен за добрината, но макар че работеха заедно, от едни ушатки ядяха и под един кожух спяха, Шимек не можеше да се сдружи напълно с него.

„Все пак той е от дворянски род“ — мислеше с дълбока почит и благодарност, защото с негова помощ къщурката растеше като тесто с квас. А когато дойде и Матеуш да помага, и Адам Клембовият докара материала от гората, стана тъй хубава къщичка, та чак от селото се виждаше. Матеуш почти цяла седмица работи усилено и подканяше и другите да работят. А като свърши в събота след пладне, затъкна зелено клонче на комина и отърча по своята работа.

Шимек още варосваше къщата, почисти треските и сметта, а господин Яцек си прибра вещите, взе цигулката под мишница и рече с усмивка:

— Гнездицето е готово, сега да насадиш квачката…

— Та нали утре след обедня ми е сватбата? — Шимек се спусна да му благодари.

— Не съм работил напразно! Като ме изгонят от село, ще дойда у тебе под наем. — Той запали луличката си и се запъти към гората.

А Шимек, макар че беше вече всичко привършил, псе още се въртеше наоколо, протягаше изморени кокали и гледаше с неочаквана радост къщата си.

— Моя, разбира се, че моя! — приказваше си той и сякаш не вярваше на очите си, та току пипаше стените, обикаляше я, назърташе през прозореца и с умиление поемаше прокисналия дъх на варта и на суровата глина; едвам надвечер си тръгна към село, за да се стяга за сутринта.

Разбира се, вече всички знаеха за сватбата и на Доминиковица някоя от съседките бе съобщила, но тя се престорила, че не разбира за какво й приказва.

А на другия ден, в неделя, още от ранно утро Ягуша час по час се измъкваше от къщи и тихичко, през градините, отнасяше тежки вързопи у Настушини. Но старата, ако и да усещаше добре какво става, на нищо не се възпротиви и само се тътреше мълчалива и така намръщена, та Йенджих едвам след черковен отпуск се реши да се приближи до нея.

— Да ида вече, мамо! — пошепна той внимателно, като се пазеше отдалеко.

— По-добре ще направиш да изкараш конете на детелината…

— Днеска е сватбата на Шимек, не знаеш ли?…

— Слава богу, че не е твоята! — засмя се тя презрително. — Па само да се напиеш, ще видиш какво ще те правя! — заплаши го тя ядосано и когато момчето взе да се пременява, тя се помъкна някъде по селото.

— Ще се напия, напук ще се напия! — мърмореше си той, като тичаше през селото към Матеушовата къща. Тъкмо тръгваха към черквата, само че тихо, без песни, без викове и музика. И венчавката стана твърде бедно, само с две свещи, та Настуша се разплака неутешимо, а Шимек се мръщеше и гордо, предизвикателно гледаше по хората и празната черква. Добре, че при излизането от черквата органистът засвири тъй игриво, та краката заподскачаха и на душите стана някак по-светло и по-весело.

Веднага след венчавката Ягуша се върна при майка си и после само от време на време назърташе при сватбарите, защото Матеуш свиреше с цигулка, Петрек, Бориновият ратай, му пригласяше с флейта, а някой усилено притупваше на дайре. Затанцуваха в тясната стая, а някои по-пъргави излязоха и пред къщи между масите, където бяха насядали сватбарите, хапваха, попийваха и тихичко приказваха, защото не бе редно да се вдига голям шум през деня и още на трезвено.

Шимек все ходеше след булката си и тъй страстно я целуваше, че дори му се смееха, а Ямброжи рече угрижено:

— Радвай се днеска, човече, защото утре ще плачеш! — и преследваше с поглед чашите.

Което си е право, и голямо желание нямаше, нямаше и изглед за голямо веселие, тъй като мнозина, щом похапнаха и поседяха колкото беше прилично, щом слънцето залезе и небето потъна в пламъците на зарите му, почнаха да се разотиват по домовете си. Само Матеуш се бе страшно развеселил, та свиреше, пееше, хващаше момичетата да танцува и черпеше с водка, а щом се появи Ягуша, залепи се за нея, взираше се в очите й и нещо тихо и топло разказваше, без да гледа насълзените очи на Тереска, които неотстъпно го следяха.

Ягуша не странеше от него, той с нищо не й пречеше; слушаше го търпеливо и само внимаваше дали няма да дойдат Антекови, с които не искаше да се срещне. Добре, че те не дойдоха. Нямаше никого и от по-заможните стопани, макар че на поканата не бяха отказали и бяха изпратили подарък на сватбата, какъвто си бе обичаят. И щом някой спомена за това, Ягустинка викна, както си знаеше:

— Да бяха изнаготвили хубави ястия, па да замиришеше бъчва водка, с прът не можеше да се отбрани човек от най-богатите, ама така без нищо не обичат да подрусват шкембетата си и да дрънкат на сухо езиците си.

А понеже бе малко пийнала, щом съгледа Яшко Превратния, че въздиша нейде в къта, потрива нос и поглежда с глупавите си очи Настуша, помъкна го за смях към нея:

— Потанцувай си с нея, барем това не напущай, щом майка й не ти я даде, па се увъртай около нея, може от милост и да се посъжали над тебе, тя сега си има мъж, та й е все едно един ли е, или са повече.

И такива шеги дърдореше, та да гръмнат ушите на човек, а когато и Ямброжи докопа чаша и отвори, както си знаеше, и той уста, така задрънкаха заедно, та всички в къщи си изпокапаха от смях и не забелязаха в тази веселба как мина късата нощ.

Докато по едно време от чуждите остана само Ямброжи, който изцеждаше до дъно бутилките, а младоженците решиха веднага да се пренесат в своята къща. Матеуш уговаряше Шимек да останат някое време у него, но той се опря, зае коня от Клембови, натовари в колата ракли, постелки и покъщнина, качи тържествено Настка, поклони се в краката на майка й, целуна шурея си, на всички от домочадието се поклони ниско, прекръсти се, шибна коня и тръгна, а отстрани вървяха изпращачите.

И се изпровождаха мълчаливо. Слънцето току-що бе се показало, полята блестяха в роса и ечеха от птичи песни, раздвижиха се тежки класове, а по цял свят нахлу сватбената радост на новия ден, който като света молитва лъхаше от всяко стръкче и се издигаше към ясното небе.

Чак зад воденицата, когато два щъркела взеха да се въртят високо над тях, майка й се обади, като щракна с пръсти:

— Да не са ви уроки, това е хубав знак — късмет в децата.

Настуша се поизчерви, а Шимек подпираше колата по изровените дупки, засвири с уста самонадеяно и гордо метна поглед наоколо.

А когато останаха вече сами, Настуша разгледа своето ново стопанство и се разплака жално, та Шимек й викна:

— Не реви, мари! Други и това нямат! Ще ти завиждат дори — добави.

И понеже бе много изморен и пийнал, търкулна се на сламата в ъгъла и веднага захърка, а тя седна до стената и си поплакваше, като гледаше през овощните градини белите стени на Липци.

И още много пъти тя оплаква своята сиромашия, но все по-рядко, понеже като че ли цялото село се бе сдумало да ги подпомогне. Най-напред дойде Клембовица с квачка под мишница и рояк пиленца в кошница. Види се, полезът й бе добър: почти всеки ден някоя от стопанките се отбиваше да я види и все с нещо в ръце.

— Мили хора, ами с какво ще ви се отплатя? — шепнеше тя развълнувана.

— Ех, ако ще би с добра дума — отговори Шикорица, която й даде парче платно.

— Като поспечелиш, ще дадеш пък на по-бедни — рече задъхана Плошковица и измъкна изпод престилката си едър брус сланина.

И толкова им надонесоха, че за дълго можеше да им стигне. А една вечер Яшек им доведе своя Кручек, върза го до къщата и избяга като опърлен.

Смяха се много, като разправяха това на Ягустинка, която се връщаше от гората. Старата се начумери презрително и рече:

— Към пладне береше, Настушо, боровинки за тебе, но майка му ги взе.