Владислав Реймонт
Селяни (33)

VIII

Наставаше чуден, топъл и богат ден, като някой мъж, който си е отспал хубаво и току-що отворил очи, веднага скача на крака, шепне молитва, трие очи, прозява се и гледа да се залови за работа.

Слънцето изгряваше ясно; червено и грамадно, то се издигаше бавно на високото небе като в безгранично поле, по което в синята тъкан на мъглите се открояваха неизброими стада от бели облаци.

И вятър се скиташе вече по света като някой господар, който събужда всичко в зори; прегръщаше изнурените жита, духаше в мъглите, та се пръсваха на вси страни, раздърпваше нависналите клони, втурваше се някъде към кръстопътищата или пък бързо се понасяше към още сънните градини, бухваше в овошките, та последните цветове на вишните се посипваха по земята или падаха като сълзи във водата на вира.

Земята се пробуждаше, птичките запяха в гнездата си, а и дърветата зашумяха като първа утринна молитва; цветовете се разтваряха и издигаха тежки, овлажнели и сънни клепачи към слънцето, а лъскави капки роса като бисерен град се посипваха от тях.

Продължителна мила тръпка раздруса всичко, което се събуждаше пак за живот, а нейде от земята, от дъното на всяко създание се изтръгна ням вик и полетя над света като глуха светкавица, като кога в дълбок сън мора задушава човешката душа, та тя се мята и примира, докато изведнъж скочи, отвори очи в блясъка на слънцето и с вик на щастливо занемяване поздравява деня, поздравява го, че е още между живите, без да съзнава, че това е нов ден на трудове и болки, какъвто е бил и вчерашният, какъвто ще бъде и утре, и всякога…

Та и Липци започна да се събужда и пъргаво да се вдига на крака; често се показваха навън разчорлени глави и със сънливи очи разглеждаха нагоре-надолу; нейде вече се миеха пред къщите или още необлечени жени излизаха за вода на вира, някой дърва сечеше; коли на пътя изтегляха, някъде пушеци цъфваха над комините, а тук-там се чуваха и викове към сънливците да стават от леглата си.

Беше още рано, слънцето се бе издигнало едвам на един-два остена и промушваше червените си пламъци отстрани през мрачавите градини. Вредом вече хубаво се раздвижиха.

Вятърът се дяна някъде и всичко поемаше в приятна тишина прясната благоуханна утрина. Слънцето трептеше по водите и росата капеше от покривите като бисерни нанизи. Ластовичките сновяха из чистия въздух, щъркелите изхвръкваха от гнездата си да търсят храна, петлите радостно тупаха криле и пееха по плетищата, а разгаканите гъски извеждаха малките си към зачервения вир. Говедата мучеха в оборите, а навред пред праговете и пред портите доеха бързешком кравите и от всеки двор изпъждаха добичетата на улицата и те се клатеха, мучеха провлечено и се дръгнеха о плетища и о дървета, а пък овцете с вирнати глави поблейваха и бързаха посред пътя, потънали в облак прах. Всичко изкарваха на мегдана пред черквата, дето няколко по-възрастни момчета, възседнали на коне, плющяха с камшици, хокаха сърдито и възпираха от вси страни пръскащото се стадо, па крещяха и на окъснелите.

А като тръгнаха, наблъскаха се в тополовия път, понеже селското пасище беше чак отвъд гората, и потънаха във влажния и обагрян червеникаво от слънцето прах, та се чуваше само поблейване на овцете и кучешки лай из тежкия прахуляк, който бележеше посоката, където изчезнаха.

Малко след тях и гъсарите изкарваха разгаканите бели стада, ту някой извеждаше телна крава към междите, ту друг водеше за гривата спънат кон към угарите.

Но и после не утихна съвсем, защото хората почнаха да се приготвят за панаира. Трябва да бе минала около една седмица, откак се бяха върнали мъжете от затвора.

Полека-лека в Липци всичко се връщаше към старото, като след някаква лоша буря, направила големи пакости, та народът позабрави тревогите, оплакванията и съжаленията над участта си и малко по малко пак се залавяше за полезен труд.

То се знае, че не вървеше, както трябваше да върви, макар че мъжете поеха всички работи в своите корави ръце, все пак още ги мързеше да стават рано и често се излежаваха до късно под завивките; мнозина още честичко се поотбиваха в кръчмата божем за новини; този-онзи още се вееше до пладне из селото и разговаряше с приятели, а пък други вършеха само по-бързите работи, защото не беше лесно след тъй дълго мързелуване да се заловят изведнъж здравата за работа. Но от ден на ден се променяше на по-добро, от ден на ден кръчмата оставаше все по-празна и улиците пустееха, все по-силно нуждата хващаше главите, навеждаше ги към земята и ги впрягаше за тежък зноен труд.

Но понеже тъкмо днес беше панаирът в Тимов, рядко някой излизаше на работа, всички се тъкмяха за там.

Тази година преджътвеният глад започна по-рано и беше тъй тежък, че просто скърцаше из къщите, затова който имаше още нещо за продан, бързаше да го закара на панаира, а пък други отиваха да се поразговорят със съседи, да видят това-онова и да си пийнат макар по чаша.

Всеки си имаше грижи, а къде можеше тоя народ да се поразвесели, да се пооплаче и подкрепи или новини да научи, ако не на панаира или след отпуст на черква?…

Та щом изкараха стоката на паша, почнаха да се събират и да тъкмят колите, а който щеше да ходи пеши, излизаше.

Сиромашта тръгна най-напред, ето Филипица с плач подкара шестте стари гъски, отлъчени от току-що поотрасналите малки гъсета, защото мъжът й веднага след връщането си от затвора се разболя, а пък нямаше какво да сложат в гърнето.

Друг от безимотните теглеше за рогата юница, заводила се сега през пролетта… И понеже сиромашията има дълги крака и остри нокти, Гжеля Кривоустия, макар и с осем морги земя, бе потътрал за въжето дойната си крава, а пък съседът му Юзек Вахник бе подкарал свинката с прасетата.

Спасяваха се горките, кой както можеше, защото мнозина бяха в такава нужда, че последното си конче откарваха да продадат. Такъв беше Гулбас, защото Балцерековица го беше осъдила за петнайсетте рубли, които му беше дала някога назаем, за да си купи крава, а сега го заплашваше с присъдата, та всред плачовете на всички домашни, вайканици и закани, качи се, сиромахът, на дорестото си конче и отиде да го продава.

Колите се точеха бавно една след друга, защото и по-заможните закарваха кой каквото имаше, че кметът натискаше данъци да се плащат, па и с глоби заплашваше. Жените и те тръгваха, с каквото можеха, често се чуваха кокошки да крякат под престилките или дърт гъсок засъскваше из коша на някоя каруца. Други, които вървяха пеша, носеха яйца в кърпи или масълце, събирано кришом от децата, а някои дори и празничните си вълненици или излишно платно бяха нарамили.

Немотия стягаше хората, а до жътва, до ново жито, бе още далече.

Всички бързаха, дори и черковната служба свърши днес много по-рано. Само няколко жени коленичеха пред олтара и не можеха да догонят молитвите на свещеника, тъй като едва изчетоха „Со страхом“, и Ямброжи започна да гаси свещите и задрънка ключовете.

Тереска войничката, която бе дошла по някаква работа при свещеника, го срещна тъкмо когато той си излизаше за закуска. То се знае, че тя не посмя да го заприкаже, а застана до стобора и чакаше кога ще излезе пред къщи. Но преди тя да се реши да пристъпи към него, той седна в бричката и поръча на ратая да кара бързо към Тимов.

Тя въздъхна жално и дълго гледа към тополовия път, над който прахулякът висеше и падаше като сив облак по полето; колите трополяха все по-далече и само алената редица на жените, проточили се като гъски една след друга по пътя, се мяркаше от време на време покрай дърветата.

В късо време Липци утихна, воденицата не тракаше, ковачницата бе затворена и улиците съвсем опустяха, защото и който бе останал у дома си, човъркаше нещо из двора и по градината зад къщи.

Тереска се върна у дома си твърде угрижена.

Тя живееше зад черквата до Матеушови. Къщата й беше само с една стая и с половин отвод, защото другата половина брат й си отряза, когато правиха делбата, и си я пренесе на свое място; опиращите се до окадения комин стени и покрив стърчеха като напреки изрязани ребра.

Съгледа я Настка от прага, че само тясна градинка ги делеше.

— Е що? Що ти прочете? — рече тя, като се затича към нея.

Тереска разправяше още от прелеза какво й се беше случило.

— Па може и органиста да го прочете?… Трябва да се разбере какво е писано.

— Разбира се, че трябва, ама как да ида с празни ръце при него?

— Вземи някое и друго яйце.

— Мама ги отнесе на пазара всичките; останали са само патичи.

— Да не те е грижа, той и патичи ще вземе.

— Да отида, ама нещо ме е страх! Да знаех що е писано!… — Тя извади из пазухата си писмото от мъжа си, което снощи кметът й бе донесъл от канцеларията. — Какво ли пише в него?

Настка взе от ръцете й изваляната хартия, клекна до прелеза, разгърна я на коленете си и започна с големи усилия да чете. Тереска поседна на гредичката и подпряла брада на длани, гледаше със страх тия чертички, от които Настка успя да разчете само началото — „Да бъде похвален“.

— Повече не ще мога да разбера, напразно ще се мъча. Матеуш сигурно ще може.

— Не, не! — изчерви се силно Тереска и захвана тихичко да й се моли: — Не му казвай, не му казвай, Настушо, за писмото…

— Да е печатано на каква да е книга, ще го прочета, добре знам буквите и помня коя каква е, ама тука не мога: все такива кривулици и кукерици, като че ли някой е пуснал по хартията нацапана в мастило муха.

— Нали няма да му кажеш, Настушо?

— Рекох ти вчера, че малко ме е грижа за вас. Ще се върне мъжа ти от войската и да не щеш, всичко ще се разкрие! — рече тя, като стана.

Тереска сякаш се захласна от плач. Тя само правеше усилия с гърлото си, без да може дума да продума.

Настка ядосана нещо си отиде и замами кокошките от улицата, а Тереска върза в кърпичка пет патичи яйца и се потътра към органиста.

Но изглежда, че не й беше леко: тя току се поспирваше и като се криеше в сянка, със страх гледаше неразбираемите букви на писмото.

— Може вече да го пущат?…

Тревога започна да я души, краката й се подкосяваха, сърцето й тъй отчаяно биеше, че тя се притискаше до дърветата и разглеждаше насам-нататък с разплакалите си очи, като че ли търсеше спасение.

— Па може и само за пари да пише!

Вървеше все по-бавно; писмото на мъжа й тъй много й тежеше и тъй я пареше, че постоянно го преместваше от пазвата в ръцете си и най-сетне го уви в края на забрадката си.

У органистови като че ли нямаше никого: всички врати бяха изпоотворени и стаите празни. Само в една стая, чийто прозорец бе прислонен с фуста, някой силно хъркаше в леглото си. Тя плахо мина през отвода и се огледа по двора. Слугинята седеше пред кухнята и стиснала буталка между колене, биеше масло и се бранеше с клонче от мухите.

— Къде е госпожата?

— В градината, ей сегичка ще си дойде…

Тереска се изправи до нея, като мачкаше писмото в ръка и надвесваше повече кърпата над челото си, понеже слънцето изскачаше иззад сградите.

Из преградения само с плет двор на свещеника се раздаваха кресливи гласове на кокошки и гъски, патици се гуркаха в локвите, млади пуйчета пискаха нейде край плета, а старите пуяци гулготеха, переха се и заядливо се спущаха към легналите в локвите прасета, гълъбите хвъркаха от плевнята, виеха се из въздуха и час по час кацаха като снежен облак по червения покрив на къщата. Откъм полята лъхаше влажна и свежа топлота, цъфналите градини се къпеха в слънчева светлина, отрупаните с цвят ябълки се издигаха над зеленината като някакви бели озарени облаци; пчелите с тихичко бръмчене летяха по работа, тук-там се мернеше като цветно листче и някоя пеперудка или пък врабешко ято със страшна врява се спущаше от дърветата по плетищата.

Изведнъж от очите на Тереска рукнаха сълзи и потекоха като поток.

— Органиста дома ли си е? — попита тя, като завръщаше лице.

— Къде ще да е. Свещеника замина, а той като шипар се излежава сега.

— Свещеника навярно на панаира е отишъл?

— Е па, бик ще купува.

— Та малко ли му е стоката?

— Който има много, още повече иска да има — промърмори слугинята.

Тереска млъкна, страшно жал й стана, че хората имат всичко до гуша, а пък тя едва може да се нахрани, па и често гладува.

— Господарката иде! — извика слугинята, като движеше силно буталото в буталката, та сметаната чак изпръскваше навън.

— Твоя работа е това, ленивецо!… Нарочно си пуснал конете в детелината! — дочу се в градината кресливият глас на органистката. — Мързяло те е да ги изкараш по угарите. Боже, на никого вяра да нямаш! Гледай само колко детелина е опасана! Чакай ти, още сега ще обадя! Вуйчо ти ще ти даде да разбереш, готованецо неден, та ще го запомниш!

— Изкарах ги в угарта, с ръцете си ги спънах и с въже за колче ги вързах! — оправдаваше се плачливо Михал.

— Недей лъга, вуйчо ти ще се разправи с тебе, ха…

— Не съм ги аз вкарал, ма лельо, казвам ти.

— Ами кой, да не е свещеника? — крещеше тя на подбив.

— Право каза, лельо, свещеника я опасе с конете си — повиши той глас.

— Ти луд ли си, бре!… Да си затваряш устата, че ако се научи!

— Няма да ги затворя, ще му кажа в очите, че го видях. Ти мене навикваш, ама свещеника я опасе. Отзарана отидох при конете: Дорчо лежеше, а кобилата си пасеше; там си бяха, дето ги бях оставил снощи. Иди да видиш: познава се, още са горещи лайната им по нивата. Отвързах ги, качих се на Дорчо и гледам в нашата детелина някакви коне… Раззаряваше се, дойдох през прогона до градината на дядо поп, за да ги засрещна, излезнах на Клембовата пътечка и гледам свещеника седи с молитвеник в ръце, разглежда наоколо и час по час ги накарва с камшика по-навътре в детелината, ето на̀…

— Да мълчиш, Михале! Къде се е чуло сам свещеника… От кога още съм заказвала, че лани е сеяна… Мълчи, че една жена стои там.

Тя тръгна бързо насам, пък и органистът викаше от леглото си Михал.

Тереска й даде вързопчето с яйцата и като прегърна колената й, боязливо я замоли да й прочетат писмото от мъжа й.

Тя й каза да почака.

Едва след доста време я повикаха вътре. Разгайден, само по гащи, като си пиеше кафето, органистът започна да чете.

Тя слушаше със замряло сърце, защото мъжът й обаждаше, че ще си дойде за жътва заедно с Куба Ярчик от Воля и с Гжеля Боринов. Писмото беше любезно, той се грижеше за нея, питаше я за всичко, що става по дома, пращаше поздрави на познати и неудържимо се радваше за връщането си. На края и Гжеля беше добавил нещо и я молеше да обади на баща му, че ще се върне вече. Той, бедничкият, не знаеше нищо за станалото с Мачей.

А пък тия топли и ласкави думи шибаха като камшици Тереска и доземи я огъваха. Тя правеше усилие да не се издаде, да издържи спокойно тази страшна новина, но предателските сълзи потекоха сами като разпалени маниста.

— Как се радва, че мъжа й ще се върне! — шепнеше с присмех органистката.

Из Терескините очи се изсипа още по-гъст град от сълзи. Избяга, бедната, за да не се разреве с глас, и дълго се кри нейде към портата.

— Какво да сторя сега аз, сирота? Какво? — нареждаше тя нажалена.

Разбира се, мъжът й ще си дойде и всичко ще узнае! Обзе я страх като зъл, лют вихър. Яшек беше добър, но беше строг като всички Плошковци: няма да му прости, ще го убие! Божичко, помогни ми, божичко! За себе си тя и не помисляше. Като си поплакваше и се късаше вътрешно, тя се озова у Боринови. Ханка не бе у дома: още сутринта рано бе отишла в града; и Ягна работеше у майка си, в къщи бяха само Ягустинка и Южа: простираха по градината накиснато платно.

Обади тя за Гжеля и искаше по-скоро да си отиде, но старата я отведе настрана и някак особено благодушно й пошепна:

— Опомни се, Тереско, събери си ума в главата, хорските езици не можеш да отрежеш… Ще си дойде Яшек и както и да е, ще се научи. Прави сметка, изгорника е за месец, а мъжа за цял живот. Така да знаеш.

— Що казваш ти пък? Що? — бъбреше тя, като че ли не разбираше.

— Не се прави на глупава, всички ви знаят. Да натириш, доде е време, Матеуш, а пък Яшек няма да повярва, домъчняло му е за тебе, лесно можеш да го увериш, каквото си вече искаш. Усладило се е на Матеуш твоето легло, ама не е пуснал корени в него, изгони го, доде е време! Не бой се ти, и Яшек не е на път намерен… А любовта ще мине като вчерашен ден, не можеш го задържа, та ако ще би живота си да дадеш; любовта е като тлъста гозба в неделя; почнеш ли да я ядеш всеки ден, скоро ще ти омръзне, па ще вземеш и да се оригваш от нея. Любене — плачене, а венчило — чернило, казват. Може и истина да е, само че това чернило с мъж и деца е по-харно, отколкото свобода на само. Не плачи, ами гледай да се спасяваш, доде е време. Като те намрази мъжа ти зарад тоя твой любовник и като те изпъди от къщи, къде ще се дяваш? По света за срам и укор! Да оставиш питомното и да гониш дивото! Слезеш ли веднъж от колата, тичай си после подир разтоката с изплезен език! Скоро ще се задъхаш срещу вятъра, ще изгубиш сили и ще те отминат! Глупачка, всеки мъж има панталони, Матеуш ли е или Куба, всеки се кълне, когато посяга, всеки е като мед благ, доде си му мила. Прави си сметка и разбери какво ти казвам, вуйна съм ти и доброто ти мисля.

Но Тереска вече не можа да се сдържи, избяга към нивите, бухна се в житото и едва там се отдаде на жалбите и на плача си.

Напразно се опитваше да поразмисли върху думите на старата, тъй като всеки миг я налиташе такава жал за Матеуш, че с рев се блъскаше като ранен звяр по браздата.

Едвам когато чу някакви недалечни крясъци, тя се изправи на крака.

Като че ли пред къщата на кмета се надигаше някаква ужасна караница.

И наистина кметицата и Козеловица си ги думаха какви ли не.

Изправили се една срещу друга, разделени от плетищата и пътя, само по ризи и вълненици, задъхани от ярост, те се заканваха една на друга и разтърсваха я всички сили пестници.

Кметът впрягаше конете в каруцата с коша и разменяше по някоя дума с един селянин от Модлица, който бе седнал пред къщи. Той чак подскачаше от удоволствие и с подвикване подсторваше жените.

Крясъците се разнасяха надалече, та хората се събираха като на зрелище: мнозина стоеха на пътя, а глави се подаваха иззад всички съседски плетища и ъгли.

Ама се караха, здраве му кажи! Кметицата, обикновено тиха жена и винаги отстъпчива, днес като че ли беше побесняла и все повече се разяряваше, а пък Козеловица поутихваше нарочно и без да пропусне нищо, жигосваше с насмешливи думи.

— Лай, лай, госпожо кметице, кучетата не ще могат да те надлаят! — викаше тя.

— Та не е веднъж, не са два пъти! Неделя не минава да ми не липса нещо от къщи! Кокошки, пилета, патици, дори една стара гъска, а пък в градината то не може да го изкаже човек що е пакост! Дано те отрови моето, дето си ми го взела! Дано пукнеш под плета…

— Раздери се, гарго такава, кряскай… Ще ти олекне, госпожо кметице…

— Днеска — обърна се тя към Тереска, която излизаше на улицата, — отзарана изнесох пет платна на белилото. Отивам след закуска да ги натопя. Няма едно! Търся! Като че ли в земята потънало! А пък с камъни бях ги притиснала и никакъв вятър нямаше! Едното платно беше тъничко, ленено, от купешко по-хубаво!

— Защото свинската мас ти е заслепила очите, та не си видяла!

— Че си ми го откраднала! — вресна й тя.

— Аз да съм ти го откраднала! Още веднъж, още веднъж го повтори!

— Ти, крадло такава! Пред цял свят ще го докажа! Ще си признаеш ти, като те погнат във вериги към дранголника.

— Крадла ми вика! Чувате ли, хора? В съд ще те дам аз тебе, окото ми няма да мигне, всички чуха. Аз съм ти го откраднала, имаш ли свидетели, мари мешино такава?…

Кметицата дограби някакъв кол, изскочи на улицата, налетя като раздразнено куче и викаше заядливо:

— С кърпела ще ти докажа аз тебе! Ще ти дам аз тебе свидетели! Като те…

— Ела, ела по-близо, госпожо кметице! Само се допри до мене, свиньо такава, гиди кучко никаква — разкрещя се другата, като изтича и тя на пътя срещу кметицата.

Тя отблъсна мъжа си, който я задържаше, и като се разкрачи, сложи ръце на хълбоците си и извика подигравателно:

— Удари ме, удари ме, госпожо кметице, ама без дранголник няма да ти мине!…

— Затвори си устата, да не тикна по-напред тебе в дранголника! — викна кметът.

— Затваряй бесните кучета, за това те бива, а жена си по-добре вържи с въже да не закача хората! — изтърси тя, като не можеше да изтрае повече.

— Не забравяй, жено, че служебно лице ти приказва! — извика той заплашително.

— Пикая ти на службата — разбираш ли! Па ще ме и заплашва, може би ти си дал платното за риза на някоя твоя любовница. Не ти стигнаха селските пари, че ги изпи, пияницо такъв. Не бой се ти, хората знаят какво правиш. И ти ще си поседиш там, господин чиновнико, ще поседиш!

Но това вече беше премного и за двамата, та като вълци се спуснаха към нея. Най-напред кметицата я храсна с кърпела през устата и с диво квичене вкопча пръсти в косата й, а кметът захвана да бие с пестници, където му попаднеше.

В миг Бартек скочи на помощ на жена си.

Вплетоха се като псета накуп, та не можеше да се познае чии пестници млатят като снопарски бухалки, чии глави се блъскат и чий глас се чува. Притиснаха се до плета и пак се отърколиха на пътя като завъртени от вихрушка снопи, докато най-сетне във все по-свирепия бой се строполиха наземи в пясъка.

Прах ги засипа, само викове и клетви се разнасяха; влачеха се по пътя, биеха и викаха до небесата.

От време на време някой се откъсваше от купа, понякога всички изведнъж скачаха на крака, докопваха каквото им попадне под ръка, и пак удряха, пак се теглеха за коси, за яки, за слабини…

Крясъкът им се разнесе из цяло село, изплашени кокошки кудкудячеха по градините, псетата се разлаяха, жените се завайкаха и се блъскаха безпомощно около тях, докато най-сетне дотърчаха мъже и ги разтърваха.

А пък що бяха псувни, плачове, заплашвания, то изказ няма. Съседите веднага се разбягаха, за да не ги пишат свидетели; но навсякъде разправяха, божем тайно, че кметови здраво набили Козелови.

Не се мина много и кметът, с подуто лице, и жена му, не по-малко изподраскана и посиняла, отидоха първи да се оплачат. Няколко часа след тях тръгнаха и Козелови.

Старият Плошка дори с голяма готовност се съгласи да откара Козелови безплатно до града, само и само да се покаже, че е против кмета.

Отиваха да завеждат дело, тръгнаха така, както се бяха вдигнали от самата биеница, дори не се наметнаха с нещо.

Те нарочно караха бавно през селото, за да могат на всички да си казват болките и да показват раните си всекиму, който искаше да гледа.

Козела бе с ценната до костта глава, та кръв обливаше цялото му лице, шията и гърдите, които се виждаха изпод разкъсаната риза. Вече не го болеше много, ама час по час се хващаше за хълбоците и крещеше с ужас:

— За бога, няма да изтрая! Всичките ми ребра са изпотрошени! На помощ, хора, на помощ, че умирам!…

А Магда плачливо му пригласяше:

— С климия го би! Мълчи, сироткия! Съсипа те той като куче, ама има още правда на тоя свят, има още наказание за такива разбойници! Трай, бедничкия! Ще ти плати той хубаво за това! Той искаше да го убие, хората нали видяха и едва го отърваха, това ще го кажат в съда, като как си е било! — дереше се тя, често избухваше в страшен рев и беше така съсипана, та едвам я познаваха. Тя беше разбрадена, косата й изпоскубана с кожата, ушите й изпокъсани, очите й окървавени и цялото й лице изподраскано с нокти, като да бе някой грапа превлякъл по него, та макар че я знаеха какво цвете беше и тя, всички искрено я съжалиха.

— И така да пребиеш хората!

— Срам и грях, едва седят живи.

— Здравата са ги насекли, а? И касапин не би могъл по-добре да ги нареди… Но на господин кмета всичко е позволено, нали е чиновник, голям човек? — добави презрително Плошка, като се обърна към околните.

Хората просто се ужасиха от това и макар че Козелови отминаха вече отдавна, селото още дълго не можа да се успокои.

Тереска, която през време на боя се беше скрила нейде, излезе чак когато и двете страни отидоха да се оплакват.

Тя веднага се отби у Козелови, защото Бартек й се падаше вуйчо по майчина линия. Нямаше никого в къщи, само на двора до стената седяха трите деца, които Козеловица беше довела от Варшава.

Те се притуляха едно до друго, като ядяха лакомо недоварени картофи и се бранеха с писък и с лъжици от прасетата. А бяха тъй отслабнали, измършавели и потънали в мръсотия, та ней чак й дожаля. Тя ги пренесе в пруста, затвори вратите и с всички сили се залетя да разпространява новината.

У Голембови беше само Настка.

Матеуш още преди закуска беше отишъл при Стахо, Билицовия зет. Оглеждаха заедно съборената къща дали не би могла да се поправи. Билица вървеше след тях и понякога казваше със заекване какво му бе на сърцето.

Господин Яцек седеше както винаги на прага, пушеше цигара и посвирваше на гълъбите, които се виеха над черешите.

Слънцето се издигаше вече към пладне, беше доста топло.

Нагреният въздух трептеше като вода над полята, житата и градините бяха застанали като вторачени в слънцето, само понякога от Билицовите череши се откъсваше цвят и падаше като бяла пеперудка над тревата.

Наближаваше вече пладне, когато Матеуш свърши огледа на къщата и като клъцваше тук-там с топора по страните, рече решително:

— Много са похабени, изгнили, от това нищо вече не става, напразно е…

— Ще прикупя нещо ново, може би… шепнеше Стахо умолително.

— Прикупи ти за цяла къща, а от този тор ни дръвце не може да се избере.

— Що думаш!

— Подпорите още би издържали, само пречници нови ще трябват… а и стените да се поправят… да се стегнат със скоби… та… — заекваше старият Билица.

— Щом си такъв майстор, сгради си я, а аз с гнилак не мога нищо да направя — рече Матеуш ядосано, като обличаше сакото си.

При тия думи дойде Веронка с дете на ръка и взе да се окайва:

— Какво ще чиним сега ние, какво?

— Две хиляди трябват за нова! — въздъхна угрижено Стахо.

— И то навярно с една стая и отводче.

— Ами малко материал от нашата гора ще ни отпуснат… то се знае, колко от малко малко… па другия ще си прикупя… то се знае… все ще стигне… Да ида да се моля в канцеларията…

— Нима ще дадат сега, кога се съдят за гората!… Нали забраниха дори вършинак да събираме! Почакай малко, докато се свърши делото! — съветваше го Матеуш.

— Трай, коньо, за зелена трева, ами зимъска къде ще се дяваме? Къде? — избухна в жален плач Веронка.

Млъкнаха. Матеуш събираше сечивата си, Стахо се чешеше по главата, а Билица бършеше носа си зад ъгъла; в тази тъжна тишина се чуваше само Вероникиното хлипане.

Изведнъж господин Яцек стана и рече високо:

— Не плачи, Веронке, ще се намери дървен материал за къщата.

Всички застанаха слисани и със зяпнали уста, докато Матеуш пръв се опомни и изтърси със смях:

— Умен обещава, а глупав се надява! Главата няма къде да си подслони, къщи ще раздава другиму! — рече той рязко, като го поглеждаше под око, но господин Яцек вече не се обади, ами седна пак на прага, запуши цигара и продължаваше, както и по-рано, да подръпва брадата си и да рее поглед по небето.

— Ти само почакай, след малко той и цял чифличец ще ви обещае.

Матеуш се засмя, вдигна рамене и си отиде.

Той сви веднага наляво по пътечката, която водеше към плевните.

Малцина работеха днес в градините. Тук-там само аленееше жена или мъж поправяше покрив, или майстореше нещо по вратите на разтворените към полето плевни.

На Матеуш не му се бързаше, той с готовност се спираше и приказваше с мъжете за сбиването на кмета, на момите се усмихваше и весело ги заговаряше, на друго място такива шеги пущаше на жените, че по градините се понасяше кикот и не една го изпровождаше с поглед и въздишки.

Ами как, снажен и израстен като дъб, като цар на всички ергени в селото, па и най-якият след Антек Боринов, и танцувач равен на Стахо Плошка, и умен. А понеже му идеше отръки всяка работа, че и кола можеше да направи, и комин да построи, и къща да сгради, и на флейта хубаво да засвири, та макар че току-речи нямаше имот и пари се не свъртаха в джоба му, понеже беше с широка ръка, все пак много майки биха изпили с него ако ще и цяло теле, само и само да го склонят за зет, а пък и не една мома му доста позволяваше, като смяташе, че след това по-лесно ще го склони на годеж.

Но всички тия уловки не доведоха до нищо. Той си пиеше с майките, любеше се с дъщерите, а от женитба се изплъзваше като риба.

— Не е лесно да избере човек: всяка е добра, па и още по-добри нарастват, ще почакам… — казваше той на свахите, когато му говореха за някои моми.

А през зимата се бе сближил с Тереска и си живееше с нея току-речи пред очите на цяло село, без да гледа нито хорските приказки, нито заплашванията.

— Като се върне Яшек, ще му я дам, пък и водка ще черпи, че съм пазил жена му — шегуваше се той с приятели наскоро след завръщането си от затвора, защото му беше омръзнала и малко по-малко започваше да страни от нея.

И сега, като отиваше да обядва, избра по-дългия път, за да се пошегува с момите и да си пощипне, която му падне.

И съвсем неочаквано се срещна с Ягна. Тя плевеше нещо в майчината си градина.

— Ягушо! — извика той радостно.

Ягуша се изправи и изникна като стройна ружа над лехата.

— Как така, та ме видя? Хм, колко си се загрижил, цяла неделя как си дошъл, а чак сега…

— Все още си най-хубавата! — шепнеше той възхитен.

Тя се бе понавела. Изпод завързаната под брадата й червена забрадка се синееха грамадните й съблазнителни очи, белите й зъби светеха във вишневите устни, цялото й лице зачервено като ябълчица и тъй хубаво, та сякаш молеше да го целунеш. Тя се хвана напето лрез кръста и тъй силно го стреляше с пламенен поглед, че тръпки го побиха. Той се огледа наоколо и се приближи към нея.

— Цяла неделя те търся и напразно гледам да те зърна.

— Лъжи ти баламите, те може и да ти повярват. Всяка вечер се занася по портите, всяка вечер се подмилква с различни, а сега друго ще ми приказва!

— Така ли ме посрещаш, Ягушо? А? Така ли?…

— Ами как другояче? Или искаш да ти прегърна краката и да ти благодаря, че си се сетил за мене?

— Помня аз лани как ме посрещаше.

— Лани каквото е било, сега го няма — тя се завърна настрана да скрие лицето си, а той изведнъж се приближи и я прегърна с лакоми ръце.

Тя се изтръгна ядосано от ръцете му.

— Остави ме, че Тереска очите ми ще извади за тебе!

— Ягушо! — едва простена той.

— Да вървиш при войничката с твоята любов… занимавай се с нея, доде не се е върнал оня. Изхрани те тя в затвора, що не претърпя за тебе, сега й се отплащай! — шибаше тя като с камшик и тъй презрително, че Матеуш не можа дума да отвърне.

Срам го обзе, зачерви се като рак, наведе се и избяга.

А на Ягна, макар че си каза, каквото изпитваше и с каквото цяла седмица живееше, сега й стана жал: тя не мислеше, че ще го разгневи и ще си отиде.

„Глупчо, аз само ей така рекох, от яд! — мислеше си тя и гледаше нажалено след него. — И толкова пък веднага да се разсърди!…“

— Матеуш!

Но той не я чу и претича като подгонен от кучета през градината.

— Люта оса, проклетницата! — ръмжеше той, като тичаше право към дома си. Гняв и почуда едно след друго, разпъваха душата му. Ама как, тя винаги е била такава страхлива и не смееше устата си да отвори. А сега като куче го натири! Срам го раздруса, та дори се обърна да види дали някой не е чул какво се бе разлаяла.

Тереска ще му навира тя в очите! Глупачка!… Какво е за него тая войнишка жена?… Само едно развлечение! А пък как го стрелна с очи, как горделиво се хвана през кръста, каква сладост се лееше от нея!… Божичко, от такава и плесница да получиш не е срамота, само и само да вкусиш от меда… Налегна го мързел и пред къщи тръгна по-бавно.

„Разсърдила се, че съм я забравил… Истина, че съм крив… и зарад Тереска…“ — и се начумери, като да бе взел кисело в устата си. Стигат му тия плачове, омръзнаха му тия постоянни скимтежи. Най-после да не се е венчал за нея, та да се държи за нея като слепец за тояга! Нали си има мъж! На това отгоре и свещеника е готов да го мъмре от амвона! Ей с такава човек и шкембе отпуща. „Дявол да ги вземе тия жени!“ — ядосваше се той в себе си.

Обедът още не беше готов, та той понахока Настка, задето се бави, и отиде да види Тереска. Тя тъкмо доеше кравата в градината; вдигна към него чудно тъжните си и току-що изсушени от плач очи.

— Защо си ревала?

Тя се обясняваше тихо, като обгръщаше лицето му с мил поглед.

— Я по-добре внимавай във вимето, че църкаш млякото връз вълненика си!

Суров беше той и без доброта днес; тя се чудеше какво му се е случило и беше изплашена като заек, защото колчем се обадеше, гласът му бе ядовит и я стрелкаше с очи.

Като че ли диреше нещо из градината и около къщи, а най-вече незабелязано се вглеждаше в нея и все повече се учудваше:

„Къде са ми били очите? Такова хилаво и омекнало… Ни от перушина, ни от месо! Кокали… разкиснати. Просто циганка. Ни снага, ни…“

Наистина, само очите й бяха хубави, може би равни на Ягушините, големи, ясни като небе и обградени с черни вежди, а колчем срещнеше погледа си с тях, той завръщаше глава и тихо мърмореше:

— Пули очи като теле, кога вдигне опашка!

Този поглед го обезпокояваше и го сърдеше още повече.

— На инат няма да те погледна, пули се на кучето под опашката! Няма да ме подмамиш.

Обядваха заедно, но той нито веднъж не и продума, дори и не погледна към страната, дето беше тя. Час по час само надумваше на Настка:

— И кучето не би яло такъв булгур: като че ли е пушен!…

— Същия, както и по-рано, само че малко е прегорен, та затова ти боде в зъбите…

— Не се оправдавай, с мухи си го запържила, те са повече от пръжките.

— Мухите му вече вредят! Много придирчив си станал! Няма да те отровят.

А пък за зелето се сърдеше, че маста била стара.

— Със смазка за колата да беше го запържила, нямаше да е по-лошо.

— Тогава иди, та лижи оста, аз не знам с какво я смазваш! — отговаряше му решително Настка.

Залавяше се за всичко той и я измъчваше. А понеже Тереска през всичкото време не се обади, веднага след яденето се зачепка и с нея, защото съгледа кравата й, която се чешеше о ъгъла на къщата.

— Оплескала се е, като кора са засъхнали по нея лайната; не можеш ли да я почистваш, а?

— Мокро е в обора, та се каля.

— Мокро! Има опадали борови листа в гората, има, но чакаш някой да иде да насгриба и да ти ги докара у дома. Ще й се запарят бутовете в тия лайна, ще се скапе! Толко жени в къщи, а ред нито за грош! — крещеше той, но Тереска покорно му отстъпваше и не смееше да се брани, само с поглед го молеше да се смили.

Тя винаги си беше тиха, спокойна и работлива като мравка, дори се радваше, че той е взел връх над нея и строго й се налага. А пък тъкмо сега той и без това все повече се сърдеше. Ядосваха го влюбените й и уплашени очи, ядосваха го тихите й стъпки, покорното й лице, ядосваше го и това, че постоянно се навърташе около него. Идеше му вече да й изкряска да се махне от очите му.

— Дано чума ви измори, дявол да го вземе!… — избухна най-после той, взе си сечивата и без да си почине след пладне, отиде у Клембови, дето имаше някаква работа около къщата.

Там още не бяха станали от софрата на двора.

Той запуши цигара и седна до стената.

Клембови си приказваха за връщането на Гжеля Бориновия от войската.

— Връща ли се вече? — попита той спокойно.

— Ти не знаеш ли? Заедно с Терескиния Яшек и с Ярчовия от Воля.

— Казват, че за жътва щели да са тука. Тереска търчала днеска с писмо у органиста да й го прочете. Той ми каза.

— Ето ти новина! Яшек си иде! — извика неволно той.

Всички млъкнаха и само се спогледаха, а жените се изчервиха, като въздържаха смеха си. Той не се досети и като че ли зарадван от новината, рече спокойно:

— Добре, че се връща; може би ще престанат да одумват Тереска.

Така се слисаха, та лъжиците им увиснаха над паницата, а той, като хвърляше нахални погледи, прибави:

— Знаете как я и непожалват. Нямам никаква работа с нея, макар че ми е рода по бащина страна, ама да ми се падне, така бих затворил устата на тия сплетници, та да ме запомнят! А пък жените са най-лоши за другите: най-чиста да е, няма да пропуснат и ще я нацапат с кал.

— Така си е, така си е! — добавиха другите и обориха погледи в паницата.

— У Боринови беше ли вече? — рече той неспокойно.

— Все се каня и с каненето си оставам, всеки ден нещо ще попречи — отвърна Клемб.

— Страда човека за всички, а никой не се сеща за него.

— Ами ти обиди ли го, а?

— Ех, да отида сам, ще кажат, че за Ягна ходя.

— Я го виж! Пази се като мома, когато е сгазила лука — промърмори старата Агата, която стоеше до плета с паничка на коленете си.

— Ами омръзна ми вече да лаят по мене.

— И вълкът става мирен, като му изгният зъбите — смееше се Клемб.

— Или кога хване да си дири бърлога — добави Матеуш.

— Хо, хо, току-виж, че си пратил годежари на някоя — пошегува се Клембовият син.

— Така е, само току си мисля на коя ли да пратя.

— По-скоро избирай, па да ме поканиш за шаферка, Матеуш — писна Каша, най-голямата Клембова мома.

— Как да избере човек? То не е лесна работа: всички са като отбрани и коя от коя по-добра. Магдуша е най-богата, ама вече без зъби и очите й текат; Улиша като цвете момиче, само че едната й кълка по-дебела от другата, па и зестрата й — една каца със зеле; Франка с приплод, Мариша пък премного щедра към ергените; Йевка, макар че има сто злоти суха пара, тя пък е миткало и само се излежава в постелята. И всички да има как тлъстичко да си похапват, сладичко да си попийват и нищо да не работят. Моми — чисто злато! А пък на други юрганите им са къси за мене.

Гръмнаха в смях, та чак гълъбите пръхнаха от покрива.

— Истина ви казвам. Мерил съм ги у много, едвам до под колената ми стигат, ами зимно време мога ли аз така да спя? Или да спя с ботушите, а?…

Клембовица го сгълча, че разправя неприлични работи пред момичетата.

— На смях говоря само. Нали има една дума, че невинните шеги и под юргана не вредят.

Но момичетата се напериха като пуйки.

— Я какъв бил придирчив!… С всички се подбива! Като няма в Липци за тебе, подири си по други села! — крещяха му те.

— Има, има и в Липци: ами то тука е по-лесно стара мома да намериш, отколкото една злотувка. Щом я отбият от нянка, и с капаро от бащата я продават дори. Само да се намери кой да купува! Толко много са, че селото чак се тресе от моминско кикотене, всички само това чакат, всяка събота започват да се чистят от горе до долу, кордели заплитат в косите си, кокошките гонят низ градините, за да занесат някоя на евреина за водка, а отпладне току запоглеждат иззад къщите дали не идат отнякъде годежари. Виждал съм някои да ми махат с престилки от покривите на къщите и да викат: „При мене ела, Мачуш, при мене.“ А майките им пригасят: „Най-напред при Каша, при Каша, Мачуше! Сирене и петнайсет яйца ще ти придам с нея. При Каша ела!“

Тъй весело разправяше той, че момчетата се превиваха от смях, само момичетата се развикаха срещу него, та старият се обади:

— Мълчете бре! Крякат като свраки на дъжд.

Не можеха да се успокоят изведнъж, та за да тури край на тия шеги, той попита:

— Матеуше, беше ли на кметовата битка?

— Не. Чух, че Козелови здравата си изпатили.

— Повече не би могло. Да те е срах да гледаш на какво приличаха!… Кмета много се развилня, ех!…

— Оял се е на селския хляб, затова е побуял такъв…

— Важното е, че от никого не се бои. Кой ще му излезе насреща? Да беше някой друг, щеше скъпо да му струва такъв побой, ама нему и косъм от главата няма да падне. Познава се с чиновниците и е силен в града. Каквото иска, това може да направи…

— Защото сте овце и позволявате такъв да ви командва! Никаквец, па като им се разгордял, а те само дето краката му не целуват!

— Сами сме си го избрали, та трябва и да го почитаме.

— Който го е поставил на това място, той може и да го махне оттам.

— Ти, Матеуше, много не викай, че ще чуе някой, па ще го разнесе.

— Нека му кажат, нека се научи. Само да смее да ме закачи!

— Мачей е болен, кой друг може да му излезе насреща? Всеки се бои да излезе пръв, че всеки едва понася своите неволи — каза старият тихо, като ставаше от пейката.

Заедно с него станаха и другите.

Един полегна след обед да си почине, друг излезе към пътя да се попротегне и пояса да си отпусне, а трети, като например момите, отидоха на вира да мият гърнетата, да се разхладят и да си поприказват. Матеуш се залови веднага да одялва подпори за къщата, а Клемб запали лулата си и приседна на прага.

— Който се грижи за другите, главата му тегли! — промълви той, като смучеше с наслада лулата.

Слънцето, висеше право над къщата. Настана знойно пладне, откъм полята вееше топлина. Градините бяха тихи, между дръвчетата блестеше от слънце, цветът им се стелеше по тревата, из ябълките бръмчеха пчели, между клоните полъсваше вирът, дори птиците млъкнаха. Върху света падаше сладка предпладнешка дрямка.

И за да не задреме, Клемб се помъкна към картофената яма.

А после засмука чевръсто загасналата лула и взе да плюва, като отмяташе с глава падналата по лицето му коса.

— Прегледа ли ги, а? — попита го жена му, която се подаде из отвода.

— Ами… да може тъй по веднъж на ден да готвиш, ще стигнат до нови картофи.

— Ех, па ти, по веднъж! Млади са и здрави, та им се яде.

— Няма да изкараме. Толкова души сме — десет гърла. А пък коремите им като крини. Трябва да се направи нещо.

— За юницата ли мислиш, или… Казвам ти, че няма да позволя да я продадеш. Прави, каквото щеш, ама добичето си не давам. Хубаво да знаеш!

Той замахна с ръце, като да се отърве от досадна оса и когато тя си отиде, зае се пак да пали луличката си.

— Брей, че жена, мама му стара!… Ами нали трябва? Като е юница, да не е светица!

Слънцето грееше право в очите, сенките бяха още късички, та и той се само обърна гърбом и затегли все по-бавно и по-рядко от луличката си. Поохлаби ремъка си, че картофите му нещо тежеха. Слънцето припичаше, гълъбите гукаха по покривите, а тихичкото шумолене на листата тъй унасяше човека, че той заклима глава и задряма.

— Томаше! Томаше!

Клемб отвори очи, Агата седеше до него и тревожно го поглеждаше.

— Храната ви се е свършила и тежко ще да ви е — говореше тя тихо. — Ако искаш, имам някой грош и друг, да ти ги дам. Пазех ги за погребение, ама като имате такава нужда, да ти ги дам в заем. Жалко е за юничката. Аз бях тука, кога се отели лани… от млечните е. Може да ми помогне Исус Христос да доживея до друго мляко и от него ще ми подаднете. Кога човек има нужда, и стопанин да е, не е срамота да вземе от свой човек, вземи — и тя пъхна в ръката му нещо като три рубли, все злотувки.

— Дръж си ги! Все някак ще се оправя.

— Я вземи, половин рубла още ще додам, вземи! — молеше го тя тихичко.

— Бог да те възнагради. Я виж колко си добра!

— Та вземи равно трийсет злоти — тя бърникаше възелчето и прибавяше останалото по десетачета — вземи — скимтеше тя, като задържаше сълзите си: душата й се късаше, сякаш всеки грош от сърцето си изтръгваше.

Парите чудно изкусително лъскаха на слънцето. Той замижаваше от удоволствие, като ги пипаше: те бяха нови и чисти. Въздъхна тежко, но преодоля страшното си желание, отвърна се и рече шепнешком:

— Хубаво ги скрий, че може да види някой и да ти ги открадне.

Тя продължаваше все още тихичко да го моли, но само тъй, колкото да се каже, че го моли, а понеже той се не обади, тя грижливо започна да връзва и крие съкровището си.

— Защо не дойде у нас да седиш? — рече той след малко.

— Какво да правя, като не мога в никаква работа да ви помогна, дори и гъските не мога да пазя. Даром ли ще ме храните? Слаба съм, от ден на ден вече края си чакам. То се знае, че по ми е мило у свои да си умра, по ми е мило… па ако ще би и в оная котора, дето юничката затваряхте… така, ама де ви са потребни на вас такива грижи и разправии! Цели четирийсет злоти си чувам за погребение… да се намери и за панихида… както господарите погребват, а? И пухов юрган ще прибавя… Не бойте се, ще си склопя тихичко очи, няма и да усетите… скоро ще стане… — заекваше нерешително тя и очакваше с разтуптяно сърце, че ще я приеме и ще каже: „Остани!“

Но Клемб не каза нищо, сякаш не разбираше тия оплаквания: той само се протягаше, прозяваше се и бързо тръгна покрай къщата към плевнята да си полегне на сеното…

— Господар нали е, така си е… може ли? Аз съм само една просякиня!… — Тя хлипаше тихичко и жално издигна разплаканите си очи към небето.

Агата се потътра полекичка покрай вира, като често кашляше и час по час посядваше. Както всеки ден, така и днес тя тръгна низ село да гледа къде би могла да умре и да я погребат по господарски, без да я измамят.

Мъкнеше се да търси справедливи хора. Носеше се низ село като невидима паяжина, която не знае за какво да се улови.

Хората се смееха и я успокояваха, бедната, че у роднините си трябва да остане, а пък на Клембови, уж от приятелство, казваха:

— Нали ви е роднина, пари за погребение си има, а и дълго няма да изтрае… Къде другаде ще се дява?

Когато Клемб каза за днешната случка на жена си, тя прекара всичко това през ума си. Легнаха да спят и когато децата вече захъркаха, тя взе да го уговаря:

— Място ще се намери… в отводчето ще полежи… — гъските ще изкараме под навеса… все ще се намери да си хапне нещо… няма да кара дълго… пари за погребение си има… Да престанат и хората да приказват… И юргана не ще трябва да връщаме… така ами, това се не намира на път — обясняваше тя разпалено.

Но Клемб в отговор само захърка. И чак на сутринта рече:

— Да нямаше Агата ни грош, бих я приел, ех, трудно е, ама божа работа, но сега хората ще кажат, че за тия няколко злоти сме станали добри. Та нима вече не дрънкат, че зарад нас е отишла да проси… Не, не може.

А тъй като Клембовица слушаше за всичко мъжа си, само въздъхна жално за юргана и отиде да подканва момичетата да побързат.

Днес щяха да садят зелето.

Настана ден също като вчерашния, чудесен, слънчев, същински майски ден. Само палав вятър се появи и лудуваше по полята, та житата се люшкаха развълнувани като вода. Овошките с шум се клатеха, като изтръсваха обилен цвят, а пълните и тежки кичури на лиляците и на песъкинята лъхаха благовоние. Въздухът бе пресен и пълен с дъх на пръст и цветя. Вятърът разнасяше песни откъм пасищата край гората. В ковачницата звънтяха чуковете. По улиците още от сутринта беше пълно с разбъбрали се хора. Жените, натоварени с разсад в решета и кошове, отиваха към зелищата и високо приказваха за вчерашния панаир и за кметовата разправия.

В късо време, преди още росата да се бе вдигнала, по черните зелища, в чиито бразди лъщеше завирена вода, загъмжа от червени вълненици.

И Клембовица потегли за там с дъщерите си, а Клемб и момчетата останаха да подпират с Матеуш къщата.

Но щом слънцето заприпича, старият остави работата на синовете си и повика Валцерек да отидат и навестят Борина.

— Много хубаво време, съседе — рече Клемб, като вземаше от предложеното му енфие.

— Чудесно. Само да не припича много дълго.

— Наоколо минават и дъждове, не ще отминат и нас.

— По дърветата е пълно с гъсеници, това е на суша.

— А пролетниците малко окъсняха, може и да попрегорят. Може господ да не ги остави… Ами какво направи на панаира, научи ли нещо за коня?

— Ех, дадох три рубли на старшията, той обеща!

— Никаква сигурност няма!… Да живееш все под страх като заек и да няма кой да ти помогне.

— А пък кмета за нищо не го бива — прошепна предпазливо Валцерек.

— Трябва да се помисли друг да изберем — подхвърли Клемб.

Балцерек го погледна, но старият добави разпалено:

— Зарад него срам вече на селото пада. Ти чу ли за вчерашната история?

— Ех… то на всеки може да се случи да се сбие, това не е нищо… друго си мисля аз: да не би да плащаме ние за неговото кметуване.

— Той не разпорежда сам тука: нали и касиер пази, па и писар, и началството…

— Вълци в кошара! Пазят го, па в края на краищата плащай, селянино, че не могли да го опазят.

— Та може ли да бъде другояче! Знаеш ли нещо ново?

Балцерек само плю и махна с ръка; не желаеше да приказва; той бе мълчалив човек, па и жена му го беше нахокала, та още повече въздържаше езика си.

И тъй стигнаха до Боринови.

Южка белеше картофи на прага.

— Влезнете, тате лежи самичък в къщи. Хануша е на зелището, а Ягна работи у майка си.

В стаята бе празно. През отворения прозорец надничаха кичури от лиляци и слънце се провираше из зеленината.

Старият седеше на леглото. Беше отслабнал и сива брада стърчеше като четка по жълтото му лице, главата му беше още увързана, той нещо движеше посинелите си устни.

Те поздравиха с „Да бъде похвален“, но той нищо не отвърна, дори не мръдна.

— Не познаваш ли ни? — обади се Клемб, като го хвана да ръка.

А той като че ли нищо не знаеше, сякаш се вслушваше в чуруликането на ластовичките, които градяха гнезда под стряхата, или в шума на клоните, които се триеха по стените и понякога назъртаха през прозореца.

— Мачей! — рече пак Клемб, като го пораздруса малко.

Болният трепна, очите му се затресоха и той се извърна към тях.

— Чуваш ли? Клемб съм аз, а пък това е Балцерек, твоя приятел; познаваш ли ни, а?

Те чакаха и го гледаха в очите.

— Насам, селяни! Тука елате! Удри тия кучета! Удри! — викна той изведнъж със силен глас, вдигна ръце като за отбрана и се повали възнак.

Южка, чула гласа му, дотърча и почна да увива главата му с мокри кърпи, но той вече си лежеше тихо и в широко отворените му очи блестеше някакъв смъртен страх.

Скоро те си излязоха угрижени и натъжени.

— Жив мъртвец си е, пътник е вече! — каза Клемб, като се обърна, та погледна къщата.

Южка пак взе да бели картофи пред къщи, децата си играеха до стената, в градината се разхождаше Витековият щъркел, а вятърът закриваше с клоните разтворения прозорец.

Те вървяха дълго, замлъкнали от мъка, сякаш от гроб излезли.

— Всинца ни чака това, всинца — пошепна Клемб плачливо.

— Всинца… божа воля… сега нищо не може да направи човек… Ех, да не беше тая гора, още можеше да си поживее човека…

— Така си е. Той си загина, а другите ще имат полза от това — въздъхна Клемб.

— Веднъж ще се мре… малко ли страда човека?

— Може и ние скоро след него да си отидем.

Те гледаха бодро света, развълнуваните поля, горите, които се виждаха като на длан, раззеленелите се ниви, ясния, топъл пролетен ден и душите им каменееха в примирение и отдаденост на божията воля.

— Не може да промени човек това, което му е писано…

И с тия думи те се разделиха.

Още този ден и през следващите започнаха и други да навестяват болния, но понеже той не познаваше никого, най-сетне престанаха да ходят.

— Само молитви за по-скорошна смърт са му нужни — рече свещеникът.

И понеже всеки си имаше доста свои грижи и неволи, нищо чудно, че скоро всички го забравиха и ако се случеше някой да спомене за него, споменаваха го като че ли вече е покойник.

И наистина, той бедният лежеше тъй изоставен, сякаш заровен вече и с трева обрасъл.

Кой ще мисли за него?

Случваше се често да лежи по цял ден, без да има кой капка вода да му даде, и можеше да умре просто от глад, ако не беше добросърдечният Витек, който смъкваше, каквото му попаднеше, и носеше на господаря си, а често дори и кравите подойваше и скришом го поеше с мляко. Защото болният му вдъхваше особена печална загриженост, та веднъж дори се осмели да попита Петрек:

— Петрек, истина ли е, че който умре неизповядан, отива в пъклото?

— Истина, свещеникът всякога тъй казва в черква.

— Значи, и господаря в пъклото ще отиде? — и се прекръсти разтревожено.

— И той е човек като всички.

— Хайде пък ти! Господаря да е като другите! Хайде де!

— Ти си глупав като кокошка! — разсърди се Петрек и му обяснява надълго, но Витек не повярва: той си знаеше своето, което бе съвсем друго.

Така си течеха дните у Боринови…

А селото гъмжеше като кошер.

Това се дължеше на кметовото сбиване, понеже и двете страни търсеха свидетели и привличаха народа на своя страна.

Макар че работата беше с Козелови, кметът не гледаше през пръсти и много се грижеше. И веднага взе връх, защото повече от половината село мина на негова страна. Познаваха го що за стока е, но все пак кмет беше, можеше да помогне в нещо, но можеше и хубаво да напакости на човека, па и с уговаряне, с подмазване и с почерпки си нареди свидетели, каквито му трябваха.

Козела лежеше тежко болен, та повикаха свещеника с причастие. Различно приказваха за болестта му, дори бъбреха потихом, че уж се правел на болен, та кметът още повече да загази в съда. Един господ знае как беше. Обаче добре виждаха, че Козеловица сама тича по хората по цели дни, като се заканва и оплаква. Разправяше, че продала свинката с прасенцата да лекува мъжа си, и нарочно изтичваше почти всеки ден пред дома на кмета и викаше до небеси, че Бартек умира, и приканваше бога и справедливи хора да видят и да й помогнат.

Само бедните и по-милостиви жени минаха на нейна страна, дори и един от по-дребните стопани, Кобус, понеже и той беше нервен и свадлив човек. Но другите не искаха и да чуят, отричаха в очите й, че уж не са видели, а пък мнозина дори ги съветваха да не се задяват с кмета, че няма нищо да спечелят.

А от това произлизаха нови истории, защото Кобус имаше невъздържан език, лесно разтърсваше песници, па и жените не си пестяха думите.

Само крясъци и ядове възникваха от всичко това. Що друго можеше да излезе? Можеха ли да сторят нещо на господарите и на кмета?

Дори евреинът им се присмиваше и престана да им дава на вересия.

Не мина и седмица, и вече им дотегна тая крамола и тия плачливи вайкания, та престанаха и да ги слушат.

Но им дойде нова помощ и селото пак закипя.

Ето че Плошек се беше сдумал с воденичаря и двамата явно и неоткрито взеха страната на Козелови…

Разбира се, болеше ги за тях, колкото за ланския сняг — свои някакви планове си имаха те и някаква полза търсеха от тая работа.

Плошек беше много амбициозен човек, скрит и се гордееше с ума си и с богатството си, а пък воденичарят, всички го познаваха, за парата душа даваше, такъв бе скръндза и кожодер.

И веднага захвана тиха и разпалена война между двете страни, защото пред хората и едни пред други се кълняха в приятелство, поздравяваха се както и преди, па дори неведнъж и в кръчмата отиваха хванати под ръка.

Които бяха по-умни, веднага разбраха, че това не ще да е за някаква справедливост, нито за неправдата към Козелови, а за нещо друго, може би за кметското място.

— Охрани се един, нека па други да се охранят! — казваха старите и клатеха глава.

И тъй минаваше времето, а в село ставаше все по-голяма неразбория.

Докато един ден гръмна по къщите:

— Немци са отседнали в кръчмата!

— Навярно са тръгнали към чифлишките имоти — рече досетливо някой.

— Нека вървят със здраве!… На вас що ви става! — казваше друг.

Но някакво тревожно, неспокойно любопитство обзе хората. Превикваха се през градините и се питаха за новината, спираха се по портите да си приказват за това, а някои отидоха в кръчмата да понаучат нещо.

Истина беше. Пет каруци стоеха пред кръчмата, всички с железни оси, боядисани жълто и синьо, покрити с чергила, а под тях се показваха жени и разни стопански сечива. В кръчмата пък на тезгяха пиеха десетина души немци.

Па бяха едни едри синковците, снажни и брадати, облечени със сини клашници, със сребърни верижки на шишкавите кореми, а лицата им чак светеха от охраненост. Нещо си ломотеха с евреина.

Цял куп селяни бяха застанали отстрана, викаха за водка, взираха се и даваха ухо, но трудно беше да разберат поне една дума. Чак когато дойде Матеуш, който можеше да се разбира с евреите^[1], и им заприказва нещо по немски, кръчмарят се обърна учуден. Немците се спогледнаха и нищо не рекоха, а след това и Гжеля, кметовият брат, им каза някоя и друга немска дума. Те се обърнаха гърбом към селяните и загрухтяха помежду си като свине над корито.

— Да вземе човек, па да шиба по тия свински муцуни! — рече сърдито Матеуш.

— Да ги подбере човек с една тояга по ребрата, веднага ще проговорят.

А Адам Клембов шепнеше разпалено:

— Ще млъсна ей тоя крайния по чутурата, па ако ме събори, удрете, доде можете.

Възпряха го, защото и немците като че ли подушиха опасността, взеха едно буренце с бира и бързо напуснаха кръчмата.

— Ей, шалварани, не бързайте толкова, ще си изгубите панталоните!

— Свинска пасмина — викаха младежите подир тях.

Но веднага след като те си отидоха, евреинът призна пред момците, че немците почти били купили вече Подлесието и отишли да планират поселището си, че цели петнайсет семейства ще се заселят край чифлика.

— Ние се душим по тесните лехи, а немците ще се разполагат на цели имения…

— Иди и дай повече и не ги пущай! Ти знаеш, нали се смяташ за умен! — подвикваше към Гжеля Стахо Плошка.

— Ах, кучите му синове! — запсува Матеуш, като удряше с пестници по тезгяха. — Щом заседнат веднъж на Подлесието, не ще може да се изтрае вече в Липци — уверяваше той, защото беше бил и пребил по света и познаваше добре немците.

Не му повярваха отведнъж, но въпреки това цялото село се загрижи; започнаха да мислят и пресмятат какви злини чакат Липци от такова едно съседство.

А всеки ден пастири и минувачи съобщаваха, че вече размерват земята по Подлесието, камъни навозват и кладенци копаят.

Затова мнозина от любопитство поемаха зад воденицата към Воля, за да видят с очите си, че е истина, което казват.

Но не можаха да узнаят как стои работата.

Натискаха ковача да им каже нещо, защото се беше вече сдушил с немците и подковаваше конете им, но той шикалкаваше и нищо не отговаряше.

Най-сетне кметовият брат Гжеля отиде да се научи и каза самата истина.

Работата бе такава: дворянинът имал да дава на един немец петнайсет хиляди рубли. Не можел да ги върне и онзи поискал срещу дълга си цялото Подлесие, като доплати с пари горницата. Дворянинът божем се съгласявал, но все търсел други купувачи, тъй като немецът давал само по шейсет рубли за една морга земя. Дворянинът разтакавал работата както можел.

— Но трябва да се съгласи. В чифлика е пълно с евреи, всеки си иска своето. Горския ми каза, че му взели вече кравите срещу данък. Отде ще вземе да плати? Всичко продал още на зелено! А пък гората, доде се съди с нас, няма да му позволят да я сече. Друго спасение няма, току трябва да продава, както му допадне — казваше Гжеля.

— Тая земя и по сто рубли за морга не са й много.

— Купувайте, и на вас ще я продаде, па и ръка ще ви целуне.

— Ами, нали знаеш, кога човек няма, и гроша му е скъп!

— Немците ще се угоят, а ти, селяко, преглъщай плюнката си.

Тъй си приказваха и жално въздъхваха. Мъка ги разкъсваше. Разбира се, че им бе жал за такава земя, че е съседна на техните имоти, па и плодородна. Всеки, всеки има нужда от по няколко морги. Та не се ли блъскаха вече по своите ниви като мравки, не се ли изхранваха едвам-едвам от жътва до жътва? Един такъв къс хубава земя тъкмо за синове и зетьове. Ще заселят ново село, па и ливади ще имат хубави, и водата им до тях… Ама като не може! Ще заседнат немците, ще им се надуват, а ти, човече, умирай!

— И къде ще се дене всичко това? — въздъхваха старите, като гледаха побуялата вечерно време по улиците младеж; а толкова много бяха, че къщите вече ставаха тесни. Но с какво да купуват имот, когато за храна не стигаше?

Блъскаха си главите, ходиха дори при свещеника да се съветват. Нищо не можа да им помогне и той. С празни ръце помага ли се?

— Без пари нищо не става. На сиромаха всичко на зле върви.

Не помогнаха нищо и оплакванията.

А като че ли на всичко отгоре настъпваха все по-големи горещини. Още беше краят на май, а като през юли препичаше. Наставаха тихи и задушни дни, слънцето още от самия изгрев се издигаше разпалено на чистото небе и тъй печеше, че по възвишенията и по песъчливите места зеленчуците вехнеха пожълтели, тревата по угарите съвсем изгоря, потоците пресъхнаха, а картофите, макар че в първо време бяха тръгнали добре, сега едвам покриваха земята със слабичките си стъбла. Само зимниците не пострадаха много. Изкласили, избуяли хубаво, те ставаха все по-високи, та дори къщите се скриваха и сякаш се снишаваха доземи, като показваха само покривите си над тази гора от класове.

И нощите бяха задушни и тъй топли, че хората вече спяха из градините, в къщите бе мъчно да се изтрае.

Поради тия горещини, поради тия грижи и жалби, поради Плошковите насъсквания срещу, кмета, поради недостига на хляб тая година, която бе по-тежка от миналите, в Липци настана особено свадливо и неспокойно време.

Движеха се сърдити и само гледаха кого да жегнат с някоя остра дума или кого да пипнат за яката. Настървено се нахвърляха един срещу друг, та в селото настъпи истински ад. И всеки ден още от зори се тресеше от караници и хоканици, и всеки ден се случваше нещо ново. Кобусовци се изпобиха, та чак свещеникът трябваше да ги помирява и мъмре, Балцерековица и Гулбас си изпоскубаха косите заради едно прасе, което изровило морковите, Плошковица се заяде с помощника, понеже гъсетата им се смесили. Ту зарад деца се караха, ту за съседски някакви пакости, ту за каквото им попаднеше, само и само да имаше за нещо да се счепкат, да крещят и хулят, колкото сили им държат — като че зараза бе налетяла селото, толкова свади, побоища и оплаквания пред съда имаше.

Дори Ямброжи се присмиваше пред другоселците:

— Тая година хубавичко си се изхраних пред ново жито, благодаря на бога! Никой не умира, никой се не ражда, никой се не жени, ама па и ден не минава да ме не почерпи някой с водка и да ме не калеса за свидетел. Да се карат няколко години така, за едната хубост ще се пропие човек…

Истина, лошо вървеше в Липци.

Но у Доминиковица като че ли беше най-зле.

Шимек се върна заедно с другите, Йенджих оздравя; сиромашията не ги натискаше, както в другите къщи, та би трябвало всичко наред да бъде. Но как да бъде, когато момчетата престанаха вече да се покоряват на майка си! Противяха й се, караха се и й отвръщаха, не се оставяха да ги бие и не похващаха никаква женска работа, както бе по-рано.

— Вземи си слугиня или сама си върши всичко — казваха те решително.

Доминиковица имаше железни ръце и неотстъпчива душа — то се знае. Толкова години управляваше всичко, толкова години никой не посмя да й се противи, нито пряка дума да й каже. А сега кой й се противеше и кой излизаше срещу нея? — собствените й синове!

— Мили боже! — викаше тя в забрава и в яда си, като при всеки случай улавяше тоягата да ги бие и да ги принуди да я слушат. Те не се покоряваха, заяждаха се като майка си и влизаха в разправии. И почти всеки ден ставаха такива врясъци и гоненици около къщата, че хората се притичваха да ги успокояват.

Дори свещеникът, уговорен види се от нея, ги повика при себе си и ги съветва да се помирят и да се покоряват. Те го изслушаха търпеливо, целунаха му ръка, па покорно и краката му прегърнаха, както изискваше приличието, но не се промениха.

— Не сме деца, знаем какво да правим! Нека мама отстъпи по-напред — обясняваха те пред хората. — Цялото село ни се смее.

А Доминиковица чак пожълтя от злоба и грижи, защото те не се оставяха по никакъв начин да ги надвие, и зарад това, вместо да прекарва времето си в черква и у приятелки, както правеше по-преди, сега трябваше да работи у дома. Тя викаше постоянно Ягуша на помощ. Но дъщеря й не се трогваше от нейните мъки и срам. Доминиковица държеше страната на кмета и дори свидетелствуваше против Козелови, понеже беше при битката и превързва кмета и жена му.

И кметът често се отбиваше вечерно време при нея, уж да се посъветва нещо, но главно, за да извика Ягуша и да излезе с нея из градините.

В село нищо не може да се укрие, знаят добре хората къде какво става, затова и досадата от тия грешни любовни увлечения растеше все повече и добри хора неведнъж предупреждаваха старата.

Но можеше ли тя да я възпре, когато Ягна вършеше всичко на своя глава и като че ли напук, въпреки всички молби и настоявания. Тя бе готова да понася най-тежкия грях и хорските одумки, отколкото да стои в омразната й мъжова къща. Дяволът я бе помъкнал и я носеше, където си иска, и никой не бе в състояние да я възпре.

За Ханка това беше дори добре дошло и тя често казваше пред хората:

— Нека си угажда, доде не забранят на кмета да прахосва селските пари. Че той нищо не жали и какво ли не й носи от пазара, със злато би я покрил. Нека си поживеят, докато могат. Малко ме е грижа за тях!

То се знае, малко ли свои грижи я разяждаха! Тя не жалеше парите за адвоката и все пак не се знаеше как ще се свърши делото на Антек и какво го чака? А той, бедничкият, съхнеше там в затвора и чакаше милост от бога. И в къщи полека-лека наставаше безредица. Нима тя можеше всичко да наглежда? Ратаят бе станал един вироглав, види се подстрекаван от ковача, и работеше, както му скимне, а често пъти, когато тя отиваше в града, по цял ден се развяваше из селото. После тя го заплашваше, че само да се върне Антек, и ще му даде да разбере.

— Ще се върне! Още не е дошло дотам да пущат убийците! — отвръщаше заядливо той.

Тя чак изтръпваше от яд, би му смазала дръзката муцуна, ама де можеше да му надвие? Ще вземе да я набие, а има ли кой да види, да го възпре? Всичко трябваше да понася и да пази за после, за по-сгодно време, че ще вземе да напусне и всичко на нейните ръце ще се струпа; вече и без това едвам можеше да излезе на глава с всичката работа. От това и здравето й все повече се разклащаше. Ами как, и желязото накрай ръжда го разяжда, и камък да е, и той до време издържа, камо ли пък една слаба жена.

Един ден към края на май свещеникът и органистът отпътуваха на черковен празник в друго село, а Ямброжи тъй се беше напил с немците, които навестяваха често кръчмата, че нямаше кой да бие камбаната за вечерня, нито пък черквата да отвори.

Затова се събраха да се помолят на гробищата, до вратата на които имаше малко параклисче със статуйка на света Богородица. Всяка година през май момите я украсяваха с книжни панделки и с позлатена корона, покриваха параклисчето с полски цветя и така го предпазваха от пълно разрушение, понеже параклисчето беше много отдавнашно, попукано и разклатено, та дори птички не виеха гнезда по него, а само понякога, по време на есенна киша някой пастир прибягваше там за подслон. Гробищните дървета, старите липи, стройните брези и изкривените кръстове го запазваха от зимните бури и вихри.

Събра се доста народ и набързо украсиха параклисчето, доколкото можаха, със зеленина и цветя, един разтреби сметта, друг посипа чист пясък, та като набучиха под статуйката на земята запалени свещи и кандила, започнаха набожно да коленичат.

Ковачът коленичи отпред при посипания с лалета и щипки праг и пръв запя.

Слънцето отдавна бе залязло, падаше вече мрак, небето на запад гореше още цяло в злато и с бледа зеленина; времето беше тихо, увисналите косичници на брезите като че ли се изливаха към земята, житата бяха огънати, сякаш заслушани в звънкия шепот на реката и в тихото цвърчене на щурците.

Последните черди се връщаха в оборите; от село, откъм полята, откъм вече невижданите слогове от време на време долитаха пискливите песни на пастирчета и дълго и провлечено мучене на добитък. А народът пееше, вгледан в ясното лице на майка божия, която простираше благославящи ръце над цял свят:

Лека нощ, благоуханна лилио,

лека нощ!

Откъм гробищата повя мирис на млади брези, а заедно с това и славеите започнаха да опитват гърлата си, да издават откъслечни звуци и да събират сили; най-сетне избухнаха като златни разпенени потоци, та се разляха ония бисерни трели, ония чудни трепкания, ония мили унесени извивки, а недалече някъде из житата се обади и господин Яцековата цигулка и заприглася тъй сладко, тихичко и пленително на народа, сякаш ръждивите житни класове звъняха, триейки се помежду си, или златното небе или засъхналата земя бяха засвирили такава майска песен.

И всички пееха в един глас: и народ, и птички, и цигулка, а когато спираха за миг, когато славеите се унасяха тъй, че просто всичко затихваше, а струните като че ли си поемаха дъх, тогава безбройният жабешки хор надигаше крекливи гласове в задружно квакане и проточена подкана.

И така се редуваха на смени.

Тази служба продължи доста, та ковачът взе да побързва, усилваше гласа си над другите и често викаше към тия зад него:

— По-скоро хора, по-скоро… — защото някои позабавяха мелодията.

Веднъж дори ревна към Мачуш Клембовия:

— Не се дери бе, не караш говеда!

Тръгна по-задружно и гласовете излитаха като ято гълъби, които се виеха из въздуха и потъваха в потъмнялото небе.

Лека нощ, благоуханна лилио,

лека нощ!

Пренепорочна Марио,

лека нощ!

Мракът се сгъсти вече и тиха топла нощ прегръщаше земята, а по небето просветваха звездите като бляскава роса, когато хората се заразотиваха.

Хванати през кръст, момите запяха из улиците.

С дете на ръце Ханка се връщаше сама и беше нещо силно замислена, когато ковачът се доближи и тръгна редом с нея.

Тя се не обади. Чак пред къщи, като видя, че той не се отделя, рече:

— Ще се отбиеш ли у пас, Михале?

— Ще поседна пред къщи и нещо ще ти кажа — пошепна той тихо.

Тя поизтръпна и се приготви да чуе някоя нова беда.

— Ходила ли си при Антек? — започна той.

— Ходих, но не ме пуснаха при него.

— От това се и боех.

— Кажи какво знаеш! — Студ я полази.

— Какво ще знам аз?… Само толкова, колкото можах да изтръгна от старшията.

— Е-е какво? — тя се облегна о стълбчето и притисна по-силно към себе си детето.

— Каза, че няма да пуснат Антек, преди да се разгледа делото.

— Защо? — едва можа да издума тя, тръпки я побиха и разтресоха. — Ами… нали адвоката каза, че може да го пуснат.

— Ех, да им избяга! Така току без нищо няма да го пуснат! Ти знаеш ли що? Идвам сега аз при тебе напълно по приятелски. Било що било между нас; ще видиш някога, че съм бил прав… Ти не ми повярва… твоя воля… но слушай сега какво ще ти кажа, ще ти кажа самата истина, като на свещеник ще ти се изповядам… Антековата работа не е добре! Навярно тежко ще го осъдят, може и десет години да му турят. Чуваш ли?…

— Чувам, ама нищичко не вярвам — успокои се тя внезапно.

— Никой не вярва, доде не види, а пък аз ти казах що си е право.

— Ти все така право говориш — засмя се тя презрително.

Той скочи и почна разпалено да я уверява, че е дошъл да я посъветва като приятел. Тя го слушаше и се оглеждаше по двора, няколко пъти се канеше да стане от нетърпение: кравите неиздоени помучавала в обора, гъските не бяха вкарани в гъсарника да нощуват, жребчето и Лапа се гонеха към портата, а ратаите си приказваха в плевнята. Разбира се, че не му вярваше ни думица. „Нека се набъбре, може пък да се издаде за какво е дошъл“ — мислеше си тя и внимаваше.

— Какво ще ме посъветваш, а? — отговаряше тя, само колкото да рече нещо.

— Съвет би се намерил — рече той още по-тихо.

Тя се загърби към него.

— Да дадеш откуп и преди гледане на делото ще го пуснат, а после вече ще се нареди, може дори и в Америка… Там няма да го стигнат…

— Господи, света Богородичке! В Америка! — викна тя неволно.

— Тихо, като под клетва ти казвам, дворянина така съветваше. „Да бяга — каза, — десет години най-малко… ще се разсипе човека…“ Вчера ми приказва!

— Да избяга от селото, от имота си… от децата… Божичко… — само това разбра тя.

— Ти само дай да го откупиш, а по-натам Антек ще види какво ще направи, ти дай…

— Та откъде да ги взема?… Боже мой, да тръгне по света… От всичко да се махне.

— Петстотин рубли искат! Ти ги имаш, ония дядовите… Дай ги за откупа… После ще си направим сметка… Само и само да го отървем…

Ханка скочи на крака.

— Като някое куче все едно си лаеш! — и тя поиска да си отиде.

— Дърпаш се като щура — ядоса се и той. — Аз само казах тъй… Виж я ти, за нищо и никаква дума ще ми се репчи, а мъжа й ще гине там в затвора. Аз ще му кажа колко се грижиш за него.

Тя пак седна и вече не знаеше какво да мисли.

Той разправяше надълго и нашироко за Америка, за познати хора, които бяха отишли там, че те пишат писма, па дори и пари изпращат на своите. Как е хубаво там, как всеки си е свободен, какво богатство трупат хората. Антек би могъл веднага да избяга: той познава един евреин, който мнозина вече бил препратил за там. Нима малцина като него бяха вече избягали! А пък Ханка, за да се не сетят, би могла и по-късно да отпътува. Гжеля ще се върне от войската и ще изплати бащинията си, па ако не, лесно ще се намери и купувач.

— Иди попитай и свещеника, ще видиш, че и той ще ти каже това, което ти казвам и аз. Ще видиш, че съм прав и че те съветвам от приятелство, а не за лична полза. Само че нито зъб пред някого да не си обелила, да не би да се досетят стражарите, че тогава и за хиляда няма да го пуснат, ами ще вземат и във вериги да го оковат — завърши важно той.

— Отде да взема, за да го откупя! Толкова много пари — изпъшка тя.

— Познавам един от Модлица, който може да заеме срещу неголяма лихва… Познавам и други… Пари ще се намерят… За това аз ще се погрижа… ще помогна…

И дълго той я съветва и уговаря.

— Обмисли, бързо трябва да се реши.

И си отиде тихичко, та тя и не забележи кога се изгуби в нощта. Беше вече късно. В къщи спяха. Само Витек седеше до стената, сякаш пазеше господарката си. И из село бяха си легнали навсякъде, дори и кучетата не лаеха, само реката клокочеше и птичките пееха из градините. Месецът пропълзя по небето и се носеше като сребърен сърп през страшните и мрачни висини. Бели и ниски мъгли покриваха лъките, а над житата висеше бледа мъглявина от цветен прахуляк; вирът проблясваше като ледена плоча… Чак звънеше в ушите от тая тишина и от чуруликанията и трелите на славеите.

Ханка не помръдна от мястото си, като да бе закована.

— Божичко, от селото да избягаш, от имота си, от всичко! — тя само това си мислеше.

Гроза я обзе, растеше всеки миг и стискаше със страшна мъка и ужас сърцето й.

Лапа започна да вие на двора, славеите замлъкнаха, задуха вятър, та залюля сенките, и плачлив печален шум премина из въздуха.

— На Куба душата е видяло кучето! — пошепна Витек, като се кръстеше страхливо.

— Глупчо! — скастри го тя и го натирида върви да спи.

— Ами дохожда си тя, назърне при конете, досипе им храна…

Тя вече не го слушаше. Настана пак всеобща тишина, славеите запяха, а тя седеше като мъртва и повтаряше от време на време с мъка и страх:

— Да бяга по света! Завинаги! Милички Исусе! Завинаги!…