Владислав Реймонт
Селяни (49)

XIII

У Доминиковица стана вече съвсем непоносимо, защото Ягуша се въртеше като замаяна и сякаш откъсната от божия свят, Йенджих също нищо не работеше и все по-често си поседяваше при Шимек, а в стопанството наставаше такава бъркотия и похаба, че неведнъж изкарваха кравите неиздоени на паша, свинете квичеха гладни, а конете изгризваха дърветата на празните ясли и ръжеха, защото старата не можеше да свърши всичко: тя още ходеше опипом с тояжка, още бе с превързани очи, полусляпа, та не бе и чудно, че главата й се пръскаше от грижи.

И как да не се пръска: торът за пшеницата съхнеше разхвърлян на нивата, а нямаше кой да го заоре, ленът вече плачеше за скубане, добре беше и картофите още веднъж да се оплевят и възрият, дървата за огрев се бяха свършили, стопанските уреди се похабяваха, жътвата дойде — работа за десет души да стигне, а то вървеше, като че с игла кладенец копае човек. Тя дори нае една работница и сама тичаше, колкото можеше, и децата редеше на работа, но Ягуша беше като че ли глуха за всички молби и увещания, а пък Йенджих на една нейна заплаха надменно й се озъби:

— Ще зарежа всичко и ще се запилея по света! Ти изгони Шимек, сега си върши сама работата! Не го е грижа там него за тебе. Къща си има, пари си прихваща, жена си има, кравата му крава и е чудо стопанин. — Така й надумваше той нарочно и се попредпазваше настрана.

— Така си е, тоя разбойник успя всичко добре да си нареди — въздъхна тежко старата.

— Наредил е я, дори Настуша му се чуди!

— Трябва да повикаме някого или ратай да главим… — мислеше Доминиковица с глас.

Йенджих се почеса и рече нерешително:

— Ех, чуждия ще търсиш, когато Шимек е готов… само да му речеш…

— Глупак, ти да не се бъркаш, дето не ти е работа — озъби му се тя и много се ядоса, че, тъй или иначе, трябваше да отстъпи и да се помири с него.

Все пак най-много беше загрижена за Ягуша, защото напразно се опитваше да узнае какво й е. И Йенджих не знаеше, а пък да разпитва съседки и приятелки тя не смееше, да не би да притурят още. Целите тия три дена от заминаването на поклонниците за Ченстоховския манастир тя се луташе в най-различни догадки като в досадна тъмнина. Най-сетне в събота след пладне, отчаяна до краен предел, взе под мишница един охранен паток и отиде при свещеника.

Върна се чак вечерта, сърдита като есенна нощ, разплакана и с тежки въздишки. Никому не продумваше, едва след вечеря, като остана насаме с Ягуша, притвори вратата откъм отвода и рече:

— А ти знаеш ли какво се приказва за тебе и за Яшо?

— Не искам и да знам какво дрънкат! — отвърна Ягна недоволно и повдигна разпалените си като от треска очи.

— Искаш не искаш, ти трябва да знаеш, че от хората се нищо не укрива! А който скришно върши нещо, за него явно се приказва! А пък за тебе разправят такива работи, че господ да чува!

И тя надълго и нашироко разказа какво се бе научила от свещеника и от органистови.

— Още през нощта го пресъдили: органиста му наложил кокалците, па и свещеника притурил с чибука си и за да го опазят от тебе, пратили го до Ченстохова. Чуваш ли? Я си помисли какво нещо си направила ти! — викна й гневно тя.

— Божичко! Били го! — скочи Ягна, готова да изтича да го отбрани, но можа само да извика през стиснати зъби:

— Дано ръцете им да откапят, дано чума да ги ръгне! — И тя заплака, от зачервените й очи зашуртяха потоци горчиви сълзи и всички рани на душата й като че плувнаха в жива кръв, кръв от самото й сърце.

Но Доминиковица не обърна внимание на това и я зашиба сякаш с тояга, като й напомняше всички провинения и прегрешения. Нито едно не пропусна и даде израз на всичко, което я ядеше толкова отдавна и над което страшно страдаше.

— Веднъж завинаги това трябва да се свърши, разбираш ли ти! Не можеш повече да живееш така! — викаше тя все по-разпалено, макар че горещи сълзи течеха изпод превръзките на очите й. — Да те имат тебе за най-долната, да те сочат с пръст! Такъв срам на старите ми години, такъв срам, боже мой! — охкаше тя в отчаяние.

— А ти на младини да не си била по-добра! — рече й Ягна хапливо.

Старата така се разгневи, че едва промълви:

— Ако ще светец да бъде, няма да му простят!

Повече не посмя да излива яда си върху нея, а Ягуша се залови да глади някакви диплени якички за другия ден. Наставаше ветровита вечер, дърветата шумяха, по покритото с дребни облаци небе се носеше месецът. Някъде из селото пееха момичета, а една цигулка стъргукаше твърде скоклива мелодия.

Край прозорците се чу гласът на жената на кмета:

— Като замина вчера за общината, там си и остана…

— Още снощи късно отишъл с писаря в околийското. Помощника казва, че началника го бил повикал — отговаряше Матеуш.

Когато отминаха, майката пак се обади, но вече по-меко:

— А защо изпъди от къщи Матеуш?

— Защото ми се втръсна. Па и за какво ще ми кисне тук! Не съм заритала за мъж!

— Време е вече да се поогледаш наоколо за някого, време е! И хората веднага ще престанат все с тебе да се занимават! Па дори и Матеуш да е, и той не е за изхвърляне, разумен мъж, добър…

Тя дълго й бъбра и много я увещава, но Ягуша, заета с работата и с грижите си, не каза нито дума, та старата я остави най-сетне на мира и се залови с броеницата си да чете молитви. Вън вече утихнаха гласовете, само овошките се бореха с вятъра и воденицата бучеше. Беше късна нощ, месецът цял потъна като че ли в преспи и само тук-там светеха краищата на облаци и се процеждаха снопове лъчи.

— Добре е утре да идеш да се изповядаш, Ягушо. По-леко ще ти бъде, като махнеш греховете от себе си.

— Не ми е до изповед, няма да ида!

— На изповед не искаш да идеш! — и гласът й чак се схвана от ужас.

— Няма я. Свещеника знае само да наказва, а да помогне някому, не бърза…

— Я мълчи да не те накаже господ за такива грешни думи! Казвам ти, върви на изповед, покай се и се моли на бога и всичко ще ти тръгне на добре!

— А малко ли покаяние ми мина през главата? Какво съм прегрешила? За какво? Навярно за моята любов и за страданията ми такава награда ми се падна, а? Че всичко най-лошо на света все до моята глава ще дойде! — оплакваше се тя жално.

Тя и не предчувствуваше, бедната, че ще я сполети нещо още по-лошо, по-неочаквано и по-несправедливо.

Защото на сутринта в неделя преди черковна служба гръмна по село новината, че кметът бил арестуван, защото липсвали пари в общинската каса.

Не можеше човек отведнъж да повярва и макар че всеки час някой дотичваше с нова и все по-лоша прибавка, още не вярваха напълно.

— Безделници, измислят си нещо и го раздрънкат само смях да си правят! — казваха по-сериозните хора.

Но когато ковачът се върна от града и потвърди всичко до дума, тогава повярваха. А по пладне Янкел заяви пред цял куп хора:

— Всичко е истина! Пет хиляди липсват от касата, целия му имот ще продадат за това, па ако не стигне, Липци ще трябва да доплаща за него!

Това толкова възбуни всички, че повече не можеше да бъде. Сиромашията върлува навред, няма какво в гърнето си да сложат, мнозина са взели назаем само и само да могат да изживеят някак до жътва, па на всичко отгоре да плащат и за тоя крадец! Това вече беше премного за човешкото търпение, та не бе и чудно, че цялото село сякаш побесня от гняв. Клетви, заплашвания и нападки като камъни се посипаха.

— Да пукнеш като куче, мръснико такъв!

— Не съм ял и пил с него, няма и да плащам!

— Нито пък аз! Угаждал си, а ти тегли за чужди грехове! — обаждаха се тъй угрижени, че на мнозина идеше до плач от мъка.

— Отдавна следях аз тоя човек и казвах докъде ще я изкара той, обяснявах, ама не слушахте и ето ви сега грижи! — добавяше с умисъл старият Плошка. Плошковица му помагаше, като разправяше на тези, които желаеха да слушат:

— Знаете ли, Антек вече пресметнал, че да помогнем на господин кмета, трябва да платим по три рубли на морга, но за такъв хубавец и десет да не жалим…

Тия новини така съсипаха народа, че малцина отидоха на черква. Другите само приказваха и се окайваха един друг. Пълно бе пред къщите, пред портите и особено край вира и напразно си блъскаха главите къде е дянал толкова пари.

— Трябва да са го обрали, къде може един човек да разсипе толкова нещо!

— Вярвал е много на писаря, а пък знае се какво цвете за мирисане е той.

— Жалко за човека. Истина, и на нас е сторил пакост, ама на себе си най-вече! — казваха някои от по-разумните, при което Плошковица промъкваше дебелия си корем помежду им и продължаваше с всички сили божем да съжалява и да трие сухите си очи:

— Мене за кметицата ми е мъчно. Господарка си беше, сирота, па и на голямо се държеше, а сега! Ще й вземат къщата, нивите ще й продадат, та по чуждо ще, сирота, да тръгне, по чужди стрехи. Барем да разбра и тя нещо от кметуването!

— А малко ли нещо изяде и изпи! — вресна Козеловица да й приглася разпалено, само че на друг глас. — Угаждаха си тия гадове като дворяни. Всеки ден месо ядяха! Кметицата по половин кривача захар в млякото си туряше, а пък чист арак с водни чаши пиеха. Нали съм видяла как по половин каруца сладкиши докарваше от града. Ами коремите им от какво се надуха толкова, да не мислите, че от постене!

Всички слушаха и мислеха, макар че накрай тя започна да плеще и глупости. Но най-сетне органистката улучи сърцата на всички. Тя уж случайно се намери там, послуша какво приказват и рече просто:

— Нима не знаете как е прахосал кмета толкова пари?

Всички взеха да се притискат към нея, да я питат и принуждават да отговори.

— Па за Ягуша, разбира се.

Това вече не очакваха, та всички се запоглеждаха смаяно.

— Всичките села наоколо приказват от пролетта за това. Аз няма да ви кажа, ама запитайте когото щете, макар в Модлица, и ще узнаете цялата истина!

Тя тръгна да си върви, като да не искаше да се издаде, но жените не я пуснаха. Те я притиснаха до плета и така я умоляваха, че тя започна уж под секрет да им разправя: какви пръстенчета от чисто злато донасял кметът на Ягуша, какви копринени кърпи, какви тънички басми, па какви корали, па колко суха пара й е издавал! Разбира се, тя лъжеше на поразия, но напълно й повярваха, само Ягустинка се обади ядосано:

— Дрън-дрън ярина! А ти видяла ли си?

— Видяла съм, мога и в черквата да се закълна, че зарад нея е откраднал, зарад нея, па може дори и да го е подкустрила! Хо, хо, тя на всичко е готова, нищо свето за нея няма, тя няма ни срам, ни очи. Като разбесувала се кучка митка по селото и разнася само зло и несрета! Тя дори моя Яшо искаше да прелъсти. Момче невинно като дете, избягало от нея и всичко ми разправи! Това не е ли зло, на свещеника дори мира не дава! — приказваше тя бързо и едвам дишаше от злина.

Като искра въз барут избухнаха всички стари злоби към Ягуша, всичката завист и гняв, и омраза; почнаха да разправят коя какво имаше на сърце, та се вдигна неизказан врясък. Всички викаха една през друга и все по-бясно:

— Как ли тази света земя още носи такава жена!

— А зарад кого умря Мачей? Я си припомнете!

— Цялото село ще има да изплаща грехове зарад такава никаквица!

— И свещеника дори искала да изюди в грях! Исусе, смили се над нас!

— А малко ли пиянство, малко ли прегрешения към бога бяха зарад нея!

— Срам и укор за цяло село! Зарад нея вече сочат с пръст Липци!

— Чумата не е по-лоша от такава зараза.

— Дорде такава седи в селото, дотогава ще има грях и разврат, и зло, че ако днеска кмета е откраднал за нея, утре друг ще направи същото!

— С тояги да се пребие и мършата на псетата да се хвърли!

— Из селото да се изгони, ей там в гората да се изхвърли като някоя зараза.

— Да я изгоним! Друго не остава! Да я изгоним! — закрещяха жените настръхнали, готови вече на всичко и наговорени от органистката, тръгнаха към кметицата.

Тя ги посрещна подпухнала от плач и тъй убита, тъй злочеста и разплакана, та я запрегръщаха, плачеха заедно с нея и я ожалваха от все сърце.

Едва след някое време органистката й науми за Ягуша.

— Светата истина си е! Тя е виновна за всичко — завайка се отчаяно кметицата. — Това миткало кучешко, тая сатана! Дано на пътя да псовисаш за злото, дето ми направи, дано червеи месата да ти разнесат за срама, дето ми го докара, за моето злочестие! — И тя се строполи на пейката, изнемогнала от неизказана мъка и в хлипания.

Всички се наплакаха до насита над нея, навайкаха се и се разотидоха по домовете си, тъй като слънцето вече клонеше към залез. Остана само органистката и като се затвориха двете, уговориха нещо важно и още преди здрач се разтичаха из селото, по къщите и започнаха някаква тиха и тайна работа.

Към тях се присъединиха Плошковите, подбраха и някои други и отидоха заедно при свещеника. Той изслуша всичко, но разпери ръце и рече:

— Не се бъркам в нищо. Правете, каквото искате, аз нищо не знам и утре още от сутринта отивам за цял ден в Жарнов!

Настана страшно неспокойна вечер, изпълнена с наговаряния, разпри и потайни шепоти, а като падна тъмна нощ, всички заговорници се стекоха в кръчмата и черпени от органиста и жена му, отново почнаха да се съветват и да обмислят. Бяха се събрали все първите стопани в селото и току-речи всички женени жени. Съветваха се доста дълго, когато Плошковица закрещя:

— А къде е Антек Борина? Цялото село се е събрало, а той е пръв стопанин в Липци и без него не може. Каквото и да се реши, няма да е в сила без него.

— Истина, я го повикайте! Трябва да дойде! Не може без него! — крещяха.

— А може пък той да я защити, кой знае? — пошепна една.

— Би ли посмял да се противи на цяло село! Щом са всички, всички да са!

Скокна да го повика помощникът и трябваше от леглото да го издърпа, защото вече спеше.

— Трябва да отидеш и да си кажеш думата! Ако не отидеш, ще рекат, че я браниш и че си против цялото село! Жените няма да ти простят старите грехове. Върви, хайде, веднъж завинаги да се свърши с това.

И той отиде, макар и с тежко сърце, защото го принудиха.

Кръчмата беше като натъпкана, игла да хвърлиш, нямаше къде да падне, и тихо шумеше, защото органистът тъкмо бе застанал на една пейка и говореше, сякаш държеше проповед:

— … и няма друг начин! Селото е като една къща: ако някой злосторник измъкне долната греда, друг се полакоми за горните греди, а на трети се прище да вземе част от стената, тогава и къщата ще се събори и ще смаже и хората в нея! Разберете го добре това! А ако всекиму бъде позволено да краде, да чупи, да прави пакост, да развратничи, тогава какво ще стане със селото? Казвам ви, то няма вече да е село, а дяволска кочина, срам и укор за честните хора! Отдалече ще го отминават и ще се кръстят, колчем споменат името му. Но казвам ви, че рано или късно божието наказание ще сполети такова село, както е сполетяло Содом и Гомора! Ще сполети и всички ще погуби, защото всички са еднакво виновни — както тези, които не вървят в пътя, така и онези, които позволяват на злото да се шири! Свещеното писание ни учи: ако ръката ти те съблазни, отсечи я, а ако окото ти те съблазни, извади го и го хвърли на кучетата! Ягуша, казвам ви, е по-лоша от мор, по-лоша е от чума, защото сее поквара, греши срещу всички заповеди и навлича върху селото ни божия гняв и божието страшно наказание! Изгонете я, докато е още време! Преля вече мярката на греховете и настана време за отплата! — ревеше той като бик, та чак очите му изскачаха от зачервеното лице.

— То се знае! Време е! Народа може да наказва, може и да награждава! Да я изгоним от селото! Да я изгоним! — крещяха все по-високо.

Говори и Гжеля, братът на кмета, говори и старият Плошка, и Гулбас се дърли, но малцина ги слушаха, защото всички приказваха едновременно. Органистката все разправяше каква била работата с Яшо, кметицата също набиваше всекиму в ушите какви пакости й бе сторила, па и други се бяха доста поотпуснали, та кипеше като на панаир.

Само Антек не се обаждаше. Той стоеше при тезгяха мрачен като нощ, стиснал зъби и блед от мъка. Налитаха го такива минути, та му идеше да сграбчи пейката и да замлати по тия разкрещели се муцуни и да ги тъпче като гнусни червеи. Тъй отвратително му се видя всичко това, та пиеше чаша след чаша и само плюваше и псуваше тихо.

При него се приближи Плошка и го попита така високо, че цялата кръчма да чуе:

— Всички вече се съгласиха, че Ягуша трябва да бъде изгонена от селото. Кажи си и ти думата, Антони!

Изведнъж кръчмата утихна. Всички очи се спряха върху него, бяха почти убедени, че ще се възпротиви, но той изфуча, изправи се и рече високо:

— В селото живея и със селото държа! Щом искате да я изгоните, изгонете я! Па ако щете на олтара да я сложите, сложете я! Все едно ми е!

Разблъска с ръце тези, които бяха му заградили пътя, и си излезе, без да погледне никого.

Дълго още след излизането му се наговаряха, почти до зори. На сутринта вече всички знаеха, че е решено да изгонят Ягуша от селото.

Малцина се обявяваха в нейна защита, защото всекиго нахокваха. Само Матеуш, без да се бои от никого, псуваше всички направо в очите и се заканваше на цялото село. Побеснял вече до крайност, той изтича да търси помощ от Антек.

— Знаеш ли за Ягуша? — Беше блед като мъртвец и цял трепереше.

— Ами знам, такъв е обичая! — рече Антек късо, като се миеше на кладенеца.

— Мор да ги измори с такъв обичай! Органистова работа е това! Как, ще позволим ли такава несправедливост? Какво и кому е напакостила? А пък дето я обвиняват, не е истина, чиста лъжа е това! Господи, да решат да изгонят човека като бясно куче. Това не може да бъде!

— Ти против цяло село ли си?

— Казваш го, като че ли си с тях! — изръмжа Матеуш със страшен укор.

— С никого не съм, ама и за нея ме боли колкото ей за тоя камък.

— Помогни, Антек, дай ми някакъв съвет. Ей, казвам ти, нещо ми притъмнява в главата! Помисли само какво ще прави тя, къде ще се дене! Ах, кучите им синове, разбойници, вълци такива. Ще грабна секирата и ще сека, но няма да позволя! Няма да позволя!

— Нищо не мога да ти помогна. Решили са, а какво може един срещу всички? Нищо!

— Ти имаш зъб на нея! — изкрещя неочаквано Матеуш.

— Имам или нямам, това си е моя работа — рече Антек сурово и подпрян на кладенеца, се загледа нейде далече. Като болезнено кълбо се намотаха в него само потулените, но вечно живи любов и ревност и той се люшкаше в душата си с пъшкане като блъскано от вихър дърво.

Изведнъж се озърна. Матеуш вече го нямаше там, а селото му се стори някак чуждо, странно неприятно и страшно разкрещяло се.

Наистина и този паметен ден беше някак необикновен. Слънцето се мъкнеше бледо и сякаш подпухнало. Вън бе задушно и страшно горещо, небето се бе снишило, отрупано с дрипави облаци, всеки миг се напъваше вятър и замиташе, та по улиците се вдигаха кълба от прах. Клонеше на буря, нейде над горите като че ли се святкаше.

И между народа се вдигаше страшна виелица. Хората тичаха като обезумели по селото. Във всички къщи кипяха караници, а едни жени дори се сбиха при вира. Кучетата неспирно лаеха, току-речи никой не излезе на работа по къра. Неизкараните на паша говеда ревяха из оборите. Дори черква нямаше този ден, свещеникът още в зори бе отпътувал. Бъркотията ставаше все по-голяма и безпокойството от минута на минута растеше.

Като забеляза, че пред портата на органистови се събира все повече народ, Антек нарами косата и бързо отиде на нивата при гората.

Вятърът му пречеше, като разбъркваше житото и шибаше пясък в очите му, но той задълба в нивата, започна да коси и в същото време спокойно се вслушваше в далечната гълчава.

„Може би вече…“ мина му внезапно през ума, сърцето му заби като чук, яд го залюшка. Той изправи гръб и ха да захвърли косата и да полети да я спасява, но навреме се овладя.

„Който е сгрешил, да понесе и наказанието си. Нека, нека!“

Житните стъбла с шум се навеждаха в краката му и го шибаха като развълнувана вода, вятърът развяваше косата му и сушеше изпотеното му от мъка лице, очите му почти нищо не виждаха, сякаш целият бе там, при Ягуша, и само коравите му приучени ръце сами размахваха косата и слагаха откос след откос.

Вятърът донесе някакъв дълъг и проточен писък откъм селото.

Той захвърли косата и седна под житната стена, сякаш зарасна към земята, сякаш с всички сили се бе вкопчал в нея и цял бе обгърнат от нея като че ли от железни нокти и се задържа, не се поддаде, макар че очите му летяха над селото като обезумели птици, макар че сърцето му пищеше от тревога, макар че се тресеше и трепереше от вълнение.

„Всичко трябва да върви по реда си! Трябва да ореш, за да сееш, трябва да сееш, за да жънеш, а което пречи, трябва да се оплеви като вреден бурен“ — казваше в него някакъв суров, предвечен глас, сякаш гласът на тая земя и на тия човешки селища.

Той все още се бунтуваше, но слушаше вече все по-покорно.

„То се знае, всеки има право да се пази от вълци, всеки.“

Някакви последни жалби и мисли го сграбчиха като люти, хапливи вихри, обвиха го в гъста мъгла и мигом го понесоха.

Той скочи на крака, заглади с бруса косата, прекръсти се и пак се залови за работа, като поваляше откос след откос с такава самозабрава, че тънкото острие на косата съскаше и стените на ръжта изохкваха.

А в това време в селото настъпи страшният съд и наказание, та не можеше да се изкаже какво ставаше там. Сякаш безумие бе обзело Липци, а хората бяха напълно побеснели, защото по-разумните се изпозатвориха в къщи или бягаха в полето по работа, а останалите, събрани на купчини край вира и като пияни от злина, кипяха все по-разпалено и се възбуждаха един друг с викове всеки крещеше, всеки заплашваше, всеки се наежваше и всички вкупом вдигаха поразителна врява, прилична на далечен и страшен гръм.

По едно време цялото село като дотекъл шумен порой тръгна към Доминиковичини. Водеха ги органистката и кметицата, а след тях налиташе с рев цялото бясно стадо.

Те нахлуха като буря в къщи, стените чак затрепераха. Доминиковица се изпречи на пътя им — стъпкаха я, Йенджих скочи да защищава — в един миг и него постигна същата участ. Най-сетне Матеуш искаше да ги спре пред килера и макар че млатеше с един прът, макар че с всички сили бранеше, не след дълго и той лежеше с разбито чело и в безсъзнание нейде до стената.

Ягуша се бе затворила в килера и когато те разбиха вратата, тя стоеше притулена до стената, не се бранеше, дори не издаде вик, беше бледа като мъртвец, а в широко отворените й очи гореше мрачен пламък на ужас и смърт.

Сто ръце се протегнаха към нея, сто ръце с гладни, хищни нокти я сграбчиха отвред, изскубнаха я като плитко вкоренен в земята храст и я помъкнаха към портата.

— Вържете я, ще вземе да се измъкне и да избяга — разпореждаше се кметицата.

На пътя вече чакаше готова кола, натоварена до горе със свински тор и впрегната с две черни крави. Хвърлиха я върху тора вързана като овца и тръгнаха с адски шум. Издевателски хули, смехове и клетви се сипеха върху нея като стократно убийствен град.

Но пред черквата цялото шествие спря.

— Гола да я съблечем и пред входа с пръчки да я наложим — викна Козеловица.

— Такива всякога пред черквата са ги били! Кръв да пропръска, взимайте я! — крещяха други.

Добре, че портата на черковния двор бе затворена, а на вратичката стоеше Ямброжи с пушката на свещеника в ръка и щом спряха, ревна колкото му глас държи:

— Който посмее да стъпи на черковно място, бог ми е свидетел, ще го застрелям. Като куче ще го утрепя — заплашваше той и тъй страшно гледаше и се примерваше с пушката, та те се отказаха от намерението си и продължиха по тополовия път.

Дори започнаха да побързват, защото бурята можеше всеки миг да избухне. Небето все повече мрачнееше, вятърът удряше о тополите, та чак полегваха, изпод краката се вдигаше турло и засипваше очите, а наоколо бучеха трясъци.

— По-бързо карай, Петрек, по-бързо! — подканяше тълпата и поглеждаше неспокойно към небето. Някак попритихнаха, вървяха отстрани на пътя, понеже по средата имаше много пясък, само сегиз-тогиз някоя по-разпалена прибягваше до колата и облекчаваше душата си със злобни викове:

— Ти, свиньо! Ти, мешино! При солдатите, пачавро ниедна!

— Угаждаше си, наяж се сега срам, виж сега колко е благо! — деряха гърла над Ягуша.

Петрек, Бориновият ратай, който караше колата, понеже друг не се съгласи, вървеше наблизо, шибаше кравите и щом само намереше сгода, шепнеше й съжалително:

— Близо е вече… това е, задето… мъчи се сега…

А Ягуша, увързана с въжета върху тора, смазана до кръв, с разкъсани дрехи, посрамена навеки, опозорена повече от всичко, което може да си представи човек, и злочеста повече от всичко, лежеше, сякаш не чувствуваше какво става наоколо й. Само живи сълзи се лееха на неспирен порой по лицето й, цяло в синини, а понякога в този сякаш окаменял крясък се издигаха гърдите й.

— По-бързо, Петрек, по-бързо — викаха все по-често, понеже нетърпението им нарастваше и като че ли се опомняха, та почти тичешком стигнаха граничните могили при самата гора.

Вдигнаха ритлите на колата и Ягна се изтърси като отвратителна мърша заедно с тора, та чак земята изохка под нея. Тя падна възнак и дори не помръдна.

Приближи се кметицата, ритна я с крак и закрещя:

— Па ако се върнеш в село, ще насъскаме псетата по тебе! — И взе една буца или камък и с все сила я хвърли по нея. — За злото, дето стори на децата ми!

— Задето цялото село осрамоти! — биеше я друга.

— Да се пръждосаш навеки!

— Дано светата земя не те приеме!

— Да пукнеш от глад и жажда!

И я удряха с гласове, с буци пръст, камъни и шепи пясък, а тя лежеше като пън, загледана само в разлюлените над нея дървета.

Внезапно притъмня и заваля едър и зърнест дъжд.

Петрек се нещо позабави с колата, та без да го чакат, връщаха се на групи и някак странно притихнали. Но нейде на средата на пътя срещнаха Доминиковица, която идеше окървавена, с разкъсани дрехи, разплакана и едва опипваше с тоягата си пътя. Като разбра кои хора я срещат, тя избухна със страшен глас:

— Дано мор да ви измори! Чума да ви тръшне! Огън и вода да не ви пощади!

Всяка свиваше глава в рамене и бягаше изплашена.

А тя с големи крачки забърза да спасява Ягуша.

* * *

Бурята беше страшна, небето посиня като олово, прах на исполински кълба се замота, тополите с хлипане и с вик се огъваха доземи, зафучаха ветрища и все по-безумно се втурваха в житата, пръсваха се на всички страни и ревяха като бесни бикове, па се хвърляха в горите буйни, разфучали се и с шум до небесата.

Гръм след гръм следваха, търкаляха се с трясък по цял свят, та чак земята трепереше и къщите се тресяха.

Измотаните валма на медно-сините облаци отпуснаха ниско набъбнали и подути кореми и час по час някой се пукваше, трясваше мълния и изригваха потоци от ослепителна светлина.

Понякога се сипеше рядък град и чукаше по листата и клоните.

А в синята мрачина на деня, на мътилката и на градушката се блъскаха отчаяно дървета, храсти и жита, сякаш искаха да побягнат някъде, но удряни отвред от вихъра, ослепявани от светкавици, пощурели от рев, те само се виеха и блъскаха с диво съскане, а нейде отвисоко, през облаци, мрак и виелици прелитаха сини светкавици, хвърчеха като гъмжило от огнени змии, летяха те изтръгнати от нещо и неизвестно къде запокитени, ту летяха мигновено, ту загасваха и ослепяваха цял свят, самите те слепи и неми като човешката участ. И така с прекъсвания продължи чак до вечерта. Едва по мръкнало се успокои напълно и настана тиха, тъмна и възхладна нощ.

На сутринта се отвори чуден ден. Небето беше безоблачно и се синееше като оплакнато, земята блестеше от роса, птички радостно пееха и всички създания се къпеха с умиление в пресния благоуханен въздух.

А в Липци всичко тръгна по старому. Щом слънцето изскочи на няколко остена, всички като наговорени занаизлизаха на жътва: от всяка къща тръгваха на цяла дружина, от всяка къща святкаха сърпове и коси, из всеки двор се източваше кола и тръгваше по междите и полските пътеки.

И когато черковната камбанка зачурулика, всички вече стоеха готови на постатта си и като чуха звъна, а които бяха по-близо — и трогателното свирене на органа, почнаха да четат молитви: кой коленичеше, кой дори с глас се молеше, кой само въздишаше набожно и набираше сили, но всеки се кръстеше, плюеше на ръце, заставаше здраво на постатта, прегъваше гръб, хващаше лакомо сърпа или косата и почваше да жъне и да коси.

Пълна, тържествена тишина обгърна нежънатото поле, настана като че ли свето богослужение на тежкия, неуморен и плодовит труд.

Слънцето все по-високо се издигаше, жегата от час на час се усилваше, огнени блясъци обливаха полето и жътвеният ден се проточи като пшениченото злато и звънеше като злато с тежко, зряло зърно.

Селото опустя и сякаш замря. Къщята бяха изпозатворени, защото всичко живо, което можеше да се мръдне от мястото си, отиде на жътва; дори и децата, дори старите и немощните, дори кучетата късаха връзлата си, напущаха обезлюдените дворища и тръгваха след народа.

Вече по всички ниви, докъдето око можеше да достигне, в страшна жега, между златисти жита, в трепкащия от мараня ослепителен въздух, от зори до късна вечер лъскаха сърпове и коси, ризи се белееха, вълненици се аленееха, мяркаше се неуморим народ и продължаваше тихата и напрегната работа. Никой вече не се ленеше, никой не се озърташе към съседа си, за нищо друго не мислеше, а прегънат като вол на нивата, работеше с пот на челото.

Само нивите на Доминиковица бяха изоставени и сякаш забравени. Зърното им вече течеше из класовете, житото премалняваше от сушата, но никой дори не се показа там. С плаха тъга всеки извръщаше поглед от тях, не един вече въздишаше над тях, не един загрижено се почесваше, заглеждаше тревожно към другите и после още по-чевръсто се залавяше за работа; не беше време да се мисли за такава разсипия, за такива загуби.

Защото жътвените дни се търкаляха като колела, блестяха със златните спици на слънцето, преминаваха един след друг и все по-бързо, но всички еднакво знойни и еднакво отдадени на тежък и радостен труд.

А наскоро, след няколко дена, понеже бързаха и времето беше все хубаво, почнаха да връзват пожънатото на дебели снопи, да ги подреждат на кръстци из нивите и полека-лека да ги превозват в Липци.

И непрекъснато се точеха тежки натоварени коли. Нижеха се отвред по всички пътища, към всички широко разтворени плевни. Сякаш вълни от течно злато се разляха по пътища, дворове и гумна, люшкаха се дори край вира, дори и по дърветата край пътищата висяха златни сламени бради и нейният свят благоухаеше на повехнала слама, на треви и на прясно зърно.

Вече тук-там из плевните удряха бухалки и бързо очукваха зърно за хляб. А по обширните изоставени поля, по златистите стърнища сновяха лакомо за класове стада гъски, пасяха цели стада овце и крави. Тук-там вече пушеха първите пастирски огньове и по цели дни се разнасяха песни на момичета, радостни крясъци, подвиквания, тропот на коли и яснееха опалените щастливи лица на хората.

Още ръжта не беше напълно ожъната, и по могилите овесите вече плачеха за коса, ечемиците зрееха току-речи пред очите, а пшениците ръждавееха все по-златисто, та нямаше време дъх да си поеме човек, нито дори да си хапне като света. Въпреки тежкия труд и голямата умора, та не един заспиваше над яденето, вечерно време, когато се връщаха от полето, Липци чак се тресеше от радостна врява, смехове, разговори, песни и музика.

Защото безхлебието свърши, плевните бяха пълни със снопи, житото беше спорно и всеки, дори най-бедният, вдигаше гордо глава, с упование гледаше на утрешния ден и си бленуваше отдавна жадувано щастие.

През един такъв златен жътвен ден, когато превозваха вече ечемиците, през селото мина слепият просяк, воден от кучето, но въпреки горещината не се отби никъде, защото бързаше към Подлесието. Беше му тежко да носи охранения си корем и разкривените си крака, затова се мъкнеше бавно, постоянно душеше с нос, слухтеше внимателно и като се спираше при жътварите, поздравяваше с „Да бъде похвален“ и черпеше с енфие, а когато капваше неочаквано някой грош в ръката му, замърморваше молитва, но и нарочно, божем случайно, заприказваше за Ягуша и какво има и какво няма в Липци.

Обаче не научи много работи, защото му отговаряха все нещо друго и без желание.

Едвам на Подлесието, когато седна при кръста да се поотмори, срещна го Матеуш, който подготвяше наблизо дървета за вятърницата на ковача.

— Покажи ми пътя за у Шимек! — помоли го просякът, като се вдигаше на патериците си.

— Нищо не ще те огрее у тях! Само плач и печал има сега там! — пошепна Матеуш.

— Ягуша още ли е болна? Казваха, че нещо ума й се побъркал…

— Не е вярно, ала все лежи и много малко помни за божия свят! Камъка би се съжалил над нея! О, хора, хора!

— И тъй да погубиш християнска душа! Ами старата щяла да даде под съд цялото село, а?

— Нищо няма да спечели! Решили са всички, цялото село, обичая е такъв…

— Страшно нещо е, когато се разгневи цял народ, страшно! — рече старецът и чак потръпна.

— Така е то, ама глупаво и несправедливо, и зло нещо е! — избухна Матеуш, доведе го до къщата и сам той назърна вътре, но бързо излезе, като изтриваше крадешком сълзите си. Настуша предеше лен до стената, просякът приседна отстрани и извади едно синьо шише.

— Знаеш, с тази вода да поръсваш Ягуша по три пъти на ден и темето й да натриваш. За една седмица като с ръка ще се махне болестта! Тая вода ми я дадоха калугерките в Пширов.

— Бог да те възнагради! Две недели вече минаха, а тя все лежи безпаметна. Само понякога поиска да бяга нанякъде, плаче и Яшо вика.

— Доминиковица как е?

— И тя е като мъртвец, все при нея си седи. Няма, няма да карат дълго.

— Божичко, божичко, как се народ разсипва! А Шимек къде е?

— В Липци живее, нали всичко на него е легнало сега, а пък аз трябва да седя и при двете.

Тя му сложи в ръката цял десетак, но просякът отказа да го вземе.

— От добро сърце съм донесъл това за нея, па и някоя броеница ще добавя до Преображение господне. Добра беше тя за бедните, рядко има такива на света, добросърдечна.

— Истина си е, добро сърце имаше тя, истина! А може би и поради това трябваше толкова да изстрада! — шепнеше Настка и гледаше с тъжни очи наоколо.

Откъм Липци се разнесе звън за вечерня, а понякога се дочуваше тропот на коли, клепане на коси и далечни далечни песни. Златистият прах на залеза почна да покрива цялото село, всички поля и гори.

Просякът стана, вдигна кучето, оправи торбичките си и като се подпря на патериците, рече:

— Останете си сбогом, мили хора!