Владислав Реймонт
Селяни (16)

IV

Още от зори на Бъдни вечер в цялото Липци кипеше бързо и трескаво движение.

През нощта, па и сега на съмнало, отново хвана як студ, а понеже бе дошъл след няколко меки и мъгливи дни, отрупа дърветата с иней като със стъклени стърготини или пък с най-бял пух. Слънцето се бе напълно издигнало и светеше на синьото и сякаш омотано с тънка и прозрачна мъгла небе, но беше бледо, изстинало, като някоя просфора, скрита в дарохранителница, никак не топлеше, а напротив — студът се повече усилваше и тъй бе студено, че не можеше дъха си да поеме човек. Всяка живина се движеше в пари от дишания като в кълба от мъгла, а целият свят се беше ослънчил, облян в такива трепетни, ярки блясъци, в такива остри светлини, сякаш някой бе покрил снеговете с диамантова роса, та очите чак заболяваха от гледане.

Затрупаните от сняг поля наоколо се простираха бели и блеснали, но глухи и мъртви, само от време на време някоя птица зашумеше в променящата се белота и само черната й сянка се мернеше по нивите или пък ято яребици закрякваше под засипаните храсти и плахо, внимателно поемаха към жилищата на хората, към пълните с храни сушини; намести пък, макар и рядко, зайче някое се зачернееше, подскачаше по снега, изправяше се на задните си крака и дращеше вкоравения сняг, за да се доближи до житото, но изплашено от кучешки лай, отново побягваше към заскрежената, отрупана със сняг и замряла от студ гора. Пусто и глухо ставаше по тия неизгледни снежни равнини, а някъде само в синкавите далнини се мяркаха села, сивееха се градини, гори се тъмнееха, проблясваха замръзнали потоци.

Пронизителен и светликав от мразовитата дрезгавина студ вееше навред и проникваше през вледенената тишина.

Никакъв крясък не нарушаваше вкочаненото мълчание на полята, никакъв жив глас не трепваше, нито дори съскане на вятър не зашумяваше по сухия разискрен сняг. Само тук-там понякога откъм загубените в преспи пътища се зачуваше проточен глас на звънче и скърцане на шейни, но тъй слабо и тъй далече, че още преди да е разбрал добре човек откъде и накъде отива, отзвъняваше и се изгубваше в тишината.

А по улиците на Липци от двете страни на вира беше пълно с хора и се носеше голям шум; радостно празнично настроение трептеше във въздуха, проникваше в душите на хората, дори и в добитъка. В студения въздух звучеха крясъци и се чуваха необикновено ясно като музика. Силни и весели смехове се носеха от край до край село, от сърцата бликаше радост; кучетата като обезумели се търкаляха по снега, лаеха от задоволство и плашеха враните, които се тълпяха около къщите, по конюшните пърхаха коне, из оборите се носеше продължително и тъжно мучене, дори снегът някак по-радостно скърцаше под краката, плазовете на шейните пищяха по твърдите и изхлъзгани улици, пушеците се издигаха на прави като стрели сини стълбове, а прозорците на къщите тъй блестяха на слънцето, че дори заслепяваха очите — всъде бе пълно с врява, деца, суетеж, гласове на разкрякали се гъски, които се бутаха около просечения лед, и провиквания. Из улиците, пред къщите и портите беше пълно със свят, а през заснежените градини час по час се червенееха вълнениците на жени, които пребягваха от къща на къща, и час по час закачените при тичането овошки сипеха дъжд от иней като някаква сребърна мъгла.

Днес дори и воденицата не бучеше, тя беше спряна за през всичките празници, само студеният поток на прозрачната, отбита на ставилото вода клокочеше шумно, а някъде зад нея в блатата и тресавищата от димните мъгли се долавяше крекот на диви патици, които на цели ята се въртяха по тия места.

А във всяка къща — у Шимонови, у Мачкови, у кмета, у Клембови и нима може човек да ги изброи и каже всичките, проветряваха, миеха, чистеха и посипваха с пресни борови листа стаите, отводите, па дори и снега пред праговете, а тук-там избелваха и почернелите комини и навсякъде бързаха да пекат хляб и празнични козунаци, приготвяха херинги, триеха в негледжосани паници мак за юфката.

Защото идваше Коледа, празникът на божия син, радостният ден на Исусовото чудо и благоволение над света, благословен край на дълги и пълни с труд дни, та и човешката душа се събуждаше от зимното си вцепенение, отърсваше се от сивотата, възвишаваше се и се носеше радостна и силно разчувствувана да посрещне раждането на господа!

У Боринова бе същото тичане, шетня и приготовления.

Старият и Петрек, когото бе ценил за конете на мястото на Куба, преди съмнало още заминаха за града да пазаруват това-онова.

А в къщи работеха усилено. Южка си попяваше тихичко и изрязваше с ножици чудни изрезки от цветни хартийки, за да ги налепи било по гредите, било по рамките на иконите, та да изглеждат като шарени с живи бои, които ей тъй да играят в погледа! А Ягна, запретнала до раменете ръкави, месеше в нощвите тесто и заедно с майка си печеше козунаци, продълговати като ония градински лехи, по които сеят магданоз, и бели хлябове от чисто брашно; тя усилено шеташе, понеже тестото беше вече втасало и трябваше да се размесва; нагледваше ту работата на Южка, ту пък питата със сирене и мед, която се загряваше под юрган и чакаше да приготвят пещта, напалена със силен огън, та трябваше и към нея да тича от време на време.

Витек бе получил заповед да наглежда огъня и да му притуря дърва, но го видяха само на закуска, след което веднага изчезна някъде. Южка и Доминиковица напразно го търсиха и викаха наоколо, не се обади, хубостникът му; той седеше зад сенарника откъм полето под храстите и залагаше примки за яребици, посипваше ги обилно с плява за примамка и прикритие. С него бяха Лапа и щъркелът, който той още през есента бе прибрал болен, та го излекува, отгледа и изхрани. Научил го бе на разни фокуси и тъй се сприятели с него, че само да му свирнеше, както си знаеше, и щъркелът тръгваше след него не по-зле от Лапа. И с Лапа се много погаждаше, защото заедно ловяха плъхове в обора.

А пък Рохо, когото Борина бе прибрал в къщи за през целите празници, още от сутринта беше в черква и заедно с Ямброжи украсяваха олтарите и стените с елови клонки, които ратаят на свещеника беше докарал от гората.

Наближаваше пладне, Ягна привърши месенето, сложи хлябовете на дъската, приплескваше ги още с ръце и ги мажеше с белтък, за да не се напукват много в пещта, когато Витек показа глава във вратата и извика:

— Коледа носят!

Още от сутринта по-голямото момче на органиста, Яшо, което ходеше на училище, и по-малкото му братче разнасяха по селото коледни просфорки.

Ягна ги видя едва пред входа, та не можа и да разтреби нещо по къщи, когато те влязоха и поздравиха.

Затревожи се тя много, че такава безредица заварили, та току скри само запретнатите си ръце под престилката и ги канеше да седнат да си починат, че кошниците им бяха големи, а по-малкият носеше и големшки, препълни торби.

— Още половин селото трябва да обходим, па времето ни е малко… — отказваше Яшо.

— Огрей се барем, Яшо, такъв е мраз!

— Па може и малко топло мляко да ви сваря — предложи Доминиковица. Те отказаха, но седнаха на раклата до прозореца. А Яшо се загледа в Ягна, та тя се изчерви, па дори и взе да смъква запретнатите си ръкави, а и той почервеня като рак и задири просфорки из кошницата. Извади по-дебеличко вързопче вързопче, защото бе препасано със златна панделка и поразмесено с цветни просфорки. Ягуша хвана през престилката си вързопчето и го сложи в чиния под разпятието, после изнесе едно голямо гърне ленено семе и шест яйца.

— Отдавна ли си дошъл, Яшо?

— В неделя, преди три дена.

— Навярно ти е дотегнало в онова училище? — попита майката.

— Не много, но не остана вече, само до пролет!

— Казваше майка ти още на моята сватба, че за свещеник се учиш.

— Да, от Великден нататък, да! — рече той по-тихо и наведе очи.

— Господи, тогава вече ще има да се радва баща ти, отсега нататък ще се развесели, че свещеник ще станеш, па може да даде господ и в нашата енория!

— Какво ново у вас? — попита Яшо, за да прекъсне нежеланите въпроси.

— Какво ще е; дал господ, та нищо лошо няма. Караме полека, въртим се полека като коне в долап, така сме си ние, селяните.

— Исках, Ягушо, да дойда на сватбата ти, но не ме пуснаха.

— А толко много се веселиха, цели три дена танцуваха! — извика Южка.

— Куба като че ли тогава умря!

— Умря си, умря сиромаха, кръвта му изтече, свърши неизповядан. Разправят из селото, че бил наказан за това: виждали как нещо се мъкне по пътищата нощно време, стене по кръстопътищата или се изправя до кръстовете и чака божията милост!… Все трябва Кубовата душа да е, не ще да е друга!

— И ти ли това казваш!

— Разбира се, истината казвам, не съм го видяла с очите си и не мога да се закълна, но може да е, може да е, стават такива неща по света, които човешкия ум, колкото и голям да е, пак не може да ги разбере, не може да ги прозре… Божи работи са това, не човешки, не, защото каквото ние безсилните можем — можем, по-нататък господ може!

— Жалко за Куба, сам свещеника, като ми разправяше за смъртта му, плачеше от жал.

— Защото беше толкова честен ратай, че втори не може да се намери, па тих, набожен, работен, чуждото не пипваше, а пък за бедните беше готов последната си дреха да даде.

— Така се променя Липци постоянно, че кога и да дойда, не мога да го позная. Днеска бях у Антекови, детето им болно, сиромашия до шия, а той така се променил, така отслабнал, че едвам го познах!

Нито дума не отвърнаха на това, само Ягна бързо извърна глава и започна да слага хляб на лопатата, а старата изпули очи. Той веднага разбра, че има нещо неприятно за тях в тоя разговор, та пожела да поправи положението, като помисли за какво друго да заприказва, но Южка се приближи пламнала до него и го молеше да й даде няколко цветни просфорки.

— Трябват ми за слънца да си направя, имаше от лани, ама се много развалиха, когато беше сватбата.

То се знае, че й даде десетина-двайсет от около пет цвята.

— Толкова много! Божичко, та те ще ми стигнат и за слънца, и за месечини, и за звезди! — викаше тя зарадвана, па си пошепна нещо с Ягна и засрамена, закрила лице с престилката си, му изнесе шест яйца за тях.

В същото време Борина се върна от града и влезе в стаята, а подир него летяха Лапа и щъркелът, тъй като и Витек се появи едновременно с господаря си.

— Бързо затваряйте вратата, че ще изстине тестото — викаше старата.

— Когато жените се залавят да редят из къщи, мъжете трябва да се дяват където видят, та било и в кръчмата, ако не искат да стоварят на техен гръб клисавината на хляба, който са пекли! — засмя се Борина, като грееше вкочанелите си ръце. — Път като стъкло, за шейни чудесен, ама и такъв студ, та не може да седи човек в шейната! Ягушо, дай на Петрек малко хляб да хапне, че се е вдървил в тази войнишка шинела. Докога имаш отпуска, Яшо?

— Чак до Богоявление.

— Добра отмяна си има баща ти с тебе, и при органа, и в канцеларията! То се знае, че не му се ще да напуска топлото легло при такъв студ.

— Не е за това, ами днеска ни се отели кравата, та остана около нея.

— На хубаво време ви се е отелила, цяла зима ще си имате мляко.

— Витек бре, даде ли на жребчето да пие?

— Аз сама му носих, но не щя нито капка да пие, само дяволува и страшно насилва майка си, та я заведох в по-голямата преградка.

Момчетата си излязоха, но Яшо чак от портата се обръщаше за Ягна, защото като че ли беше станала по-хубава, отколкото през есента преди сватбата.

Затова не беше и чудно, че бе завладяла стария, та нищо друго освен нея не виждаше. Много приказваха по село, че твърде сглупи той с тази своя любов, защото, ако и да беше твърд и неотстъпчив за другите по-рано, сега Ягуша правеше каквото си иска с него, слушаше я във всичко и все в очите я гледаше, съветваше се с нея, па и с Доминиковица, че здраво го бяха овладели! Добре му беше от това, работата в къщи вървеше, всичко бе наред, всичко му бе на сгода, имаше кому да си се пооплаче и с кого да се посъветва, та и за нищо друго не мислеше, нито го беше грижа, само за Ягуша мислеше, като писано яйце я гледаше.

Ето и сега, грееше се на огъня, а все я следеше с влюбени очи, като преди сватбата, все галени думи й думаше и само мислеше как още повече да й се подмилква.

Но Ягна обръщаше толкова внимание на любовта му, колкото на ланския сняг. Тя беше нещо невесела, недоволна от любовното му настроение, сърдита, всичко я дрезнеше, та се носеше като лют вихър из къщи. Работата стоварваше било на майка си, било на Южка, па често и стария редеше троснато, а тя отиваше на друга страна да нагледа пещта или жребчето в конюшнята, и то най-вече да остане сама и да може да си помисли за Антек.

Яшо й науми за него, та като жив, като жив се изправяше пред очите й…

Близо три месеца не беше го виждала, много преди сватбата, само тогава, когато минаваха по пътя под тополите… разбира се, времето течеше като вода; пък и сватба, пренасяне в новия дом, различни грижи, домакинство, нима имаше време да помисли за него! Не го виждаше, та не се и сещаше, па и хората се боеха да говорят за него пред нея… А сега, неизвестно защо, той изведнъж застана пред погледа й и я гледаше с такава жалост, с такъв укор, че душата й се затресе от мъка.

„Не съм ти в нищо крива, не съм! Защо тогава се изправяш пред мене като наказана душа, защо ме плашиш?“ — мислеше си жално тя, като се бранеше от спомените… но чудно й беше защо тъкмо него тъй силно си припомни, а не нито Матеуш, нито Стахо Плошек, нито другиго?… Никого другиго, само него! Трябва да я е запоил с нещо, та сега страда, разкъсва се и се топи в мъка, защото такава мъка я разпъваше, под лъжичката я душеше и нещо така унасяше душата й по света, че би тръгнала, където очите й видят, из бораци, из гори.

„Какво ли прави там, сиромашкия, какво ли си мисли? Нито има как да си поприкаже човек с него, нито… ех, забранено е! Истина, забранено е, божичко мой, то би било смъртен грях, смъртен грях! — това го каза свещеника на изповедта, каза… — иначе бих си поприказвала с него веднъж, ако ще пред свидетели… а пък то нито днес, нито утре, нито никога! На Мачей е тя за вечни времена…“

— Ягушо, хайде ела де, хляба трябва да се прехвърли! — викна старата.

Тя затича към къщи, бързаше, колкото можеше, но не преставаше да мисли за него, той все се връщаше пред очите й и навсякъде бяха в ума й сините му очи, черните вежди и онези червени, сладки, лакоми негови устни!

Напразно се залови тя до забрава за работа, ръцете й разпалено работеха; разтреби стаята, зае се надвечер да нареди кравите, което почти никога не правеше, но нищо не й помогна, той непрестенно беше пред нея и мъката растеше в нея и късаше душата й, а това я тъй силно разтревожи, че седна на раклата при Южка, която бързаше да направи слънцата, и избухна в плач.

Утешаваше я майка й, утешаваше я изплашеният й мъж, въртяха се около нея като около разплакано дете, галеха я, в очите я гледаха, нищо не помогна; тя се наплака до воля и нещо изведнъж се промени в нея, защото стана от раклата почти весела, заприказваше със смях и беше дори готова да пее, ако не беше в навечерието на Рождество!

Погледна я учудено Борина, погледна я и майка й, па дълго и многозначително се споглеждаха помежду си и излязоха в отвода, та си пошепнаха нещо, после се върнаха зарадвани, весели, засмени и току я запрегръщаха, зацелуваха и бяха толкова добри, че майка й рече разпалено:

— Недей вдига нощвите, Мачей ще ги изнесе!

— Не ми е първица да вдигам и по-тежки от тия!

Нищо не разбра тя.

Но старият не позволи, изнесе ги той, а после, като му се удаде случай, притисна я нейде в килера, разцелува я хубаво и й пошепна нещо, за да не чуе Южка.

— И на тебе, и на мама нещо ви е влязло в главата… не е истина това, което смятате, не е!…

— Ние двоицата с майка ти разбираме от тия работи, ти мене слушай, така ще е. Чакай, какво е днеска? Коледа… През юли чак ще дойде, в разгара на жътвата… Не е удобно време, жега, работа, но няма какво да се прави, и за това трябва да сме благодарни на бога… — И пак искаше да я целуне, а тя ядосано се изскубна из ръцете му и се затича към майка си с укори. Но старата решително потвърди.

— Не е истина, само така ви се чини! — трескаво отричаше Ягна.

— Не те радва това, виждам аз?

— Трябвало и да ме радва, малко ми са грижите, та отгоре и тая мъка.

— Не се оплаквай да не те накаже господ.

— Нека ме накаже!

— Защо пък си се заоплаквала такава?

— Защото не искам и толкоз!

— Ами ако има дете, в случай че, недай боже, стария умре, и неговата част ще се прибави към приписаната, па може и на всичкия имот да останеш наравно с всички други…

— На тебе само това ти е в главата: имот, та имот, пък за мене то нищо не струва…

— Защото си още млада и глупава, та плещеш, каквото ти дойде на езика! Човек без имот е като без крака, щура се само, щура и доникъде не може да стигне. Само пред Мачей да не си казала това, че ще му стане мъчно…

— Няма да го тая в себе си, не ме е грижа за Мачей!

— Тогава брътви по цял свят, щом нямаш ум, а мене остави на мира да извадя хляба, че ще стане на въглен. По-добре е да хванеш нещо работа, я вземи да извадиш херингите от водата и да ги сложиш в мляко, по-добре ще обезсолеят така. Южка пък да счука мак, още толкова много работа има, а вечер стана.

Тя имаше право, вечерта беше вече на прага, слънцето се скриваше зад гората и червени отражения като кървави заливи се разливаха по небето, та изглеждаше като да гори, посипано с жарава. А селото глъхнеше и затихваше. Още носеха вода от вира, дърва сечеха или някой бързаше с шейните, та чак слабините на конете играеха, още тичаха през вира, врати скърцаха, тук-там се чуваха различци гласове, но полека-лека, заедно с угасването на лъчите и пепеливата синина, която се сипеше върху земята, замираше и движението, затихваха входовете към дворищата, запустяваха улиците. Далечните поля затъваха в мрак, зимната вечер бързо настъпваше и подчиняваше със силата си земята, а студът се усилваше и тъй щипеше, че снегът още по-остро скърцаше под дървените обуща, а по стъклата се рисуваха чудни клончета и цветя…

Селото потъна в сивия снежен мрак и като че се стопи, та не можеха да се видят нито къщи, нито плетища, нито градини, само светлините по къщите трепкаха рязко и по-гъсто от обикновено, защото всякъде се тъкмяха за Бъдни вечер.

Във всяка къща и у богати, и у бедняци, па дори и у последния сиромах се обличаха и чакаха благоговейно, всякъде поставяха в източния ъгъл неочукан сноп жито, покриваха лавици или маси с бяло платно, постилаха сено и поглеждаха през прозореца да видят първата звезда.

Някак отначало звезди не можеха да се видят, както обикновено бива при студени вечери, преди да се е хубаво здрачило, защото, щом догоряха последните зари, небето почна да се покрива като със сини пушеци и напълно потъна в мрачини.

Южка и Витек бяха хубаво измръзнали, защото чакаха пред къщи да видят първата звезда.

— Ето! Ето! — вресна изведнъж Витек.

Борина излезе да види, загледаха се и другите, а най-после и Рохо.

Разбира се, че имаше. Там над изтока като че се раздраха мрачни завеси и из дълбоките сини бездни се беше родила звездата и изглеждаше като да расте пред очите, летеше, пръскаше светлина, все по-бързо гореше и все по-близко идеше, та Рохо коленичи на снега, а след него и другите.

— Ето витлеемската звезда, звездата на тримата влъхви, при блясъка на която се е родил нашия бог, да се слави светото му име!

И другите повториха набожно след него и опиха очи в онази далечна светлина, в онази свидетелка на чудото, на онзи видим знак на божието милосърдие над света.

Сърцата им забиха с дълбока благодарност, с топла вяра, с надежда и приемаха в себе си тази чиста светлина като свещен огън, който побеждава злото като свето причастие.

А звездата растеше, носеше се като огнено кълбо, от нея се отделяха синкави лъчи като спици на свещено колело, искряха над земята и като запалена борина разкъсваха тъмнината, а подир нея като верни прислужници се появяваха на небето много други в неизброимо и необхатно множество. Небето се покри с бляскава роса и се разгъваше над света като синкава, накована със сребърни гвоздеи плащаница.

— Време е да се вечеря, щом словото стана плът — рече Рохо.

Всички влезнаха вътре и веднага насядаха около високата и дълга пейка.

Най-напред седна Борина, седна и Доминиковица със синовете си, защото бе пожелала да празнуват заедно Бъдни вечер, по средата седна Рохо, па Петрек, седна и Витек до Южка. Само Ягуша сядаше за малко време, защото трябваше да се грижи за ястията и да принася.

Тържествена тишина зацари в стаята.

Борина се прекръсти и подели просфорката си с другите; изядоха я с почит, като същински хляб божи.

— В този час се е родил Христос, нека и всяко създание се подкрепи с този свещен хляб! — рече Рохо.

А при все че бяха гладни, понеже цял ден на сух хляб бяха прекарали, ядяха бавно и с достойнство.

Най-напред поднесоха борш от цвекло, варен с гъби и цели картофи, а после херинги, оваляни в брашно и изпържени в конопено масло, подир това пшеничена юфка с маково семе, после зеле с гъби, запържено също с конопено масло, а най-сетне Ягуша донесе истинска приядка — питки от елда, намазани с мед и изпържени с маково масло. И всичко това ядяха само с хляб, защото нито банички, нито козунаци, които се правеха с масло и мляко, не биваше да се кусват този ден.

Ядоха дълго време и много рядко някой да кажеше някоя дума, та се чуваше само стържене на лъжици и мляскане. Само Борина се надигаше от време на време да помага на Ягуша и да я отменя, докато старата го скастри:

— Седи тука, нищо няма да й стане, още е много далече, па и първа Коледа е на свое, нека привиква!…

Лапа тихо скимтеше, побутваше отдире хората с челото си, галеше се и се умилкваше да му дадат по-скоро, а щъркелът, който си имаше място в отвода, често почукваше с човка по стената и тракаше, та кокошките чак се разкрякваха по върлините.

Още не бяха свършили, когато някой почука на прозореца.

— Недейте пуща, нито се обръщайте натам, това е злото, ще влезе и цяла година няма да излезе оттук! — извика Доминиковица.

Оставиха лъжиците и се заслушаха разтревожени, чукането се повтори.

— Душата на Куба — прошепна Южка.

— Не дрънкай, някой иде за нещо; днеска никой не трябва да остане гладен, нито без подслон — обади се Рохо, като стана да отвори.

Ягустинка беше. Тя застана покорно на прага и през сълзи, които лееше като град, рече тихо:

— Пуснете ме да се свия в някое ъгълче и да хапна не от това, което ще дадете на кучето! Съжалете се под бедната… Чаках да ме поканят децата ми… чаках… накъщи лед студено, измръзнах за тоя, що духа… Божичко мой… и сега като някоя просякиня… като… децата ми, дето съм ги родила… оставиха ме сама без дрошица хляб… по-зле от куче… а у тях глъчка, пълно с хора… ходих около къщи, назъртах в прозорците… и нищо…

— Седни при нас, трябваше да дойдеш още щом се мръкна, а не да чакаш милост от децата… само на погребалния ти ковчег най-после с готовност ще забият гвоздеите, за да се уверят, че няма да се върнеш за нищо — рече Борина и твърде любезно й стори място до себе си.

Но тя нищо не можеше да преглътне, макар че Ягуша й даваше от всичко и от все сърце я канеше да яде. Ами като не можеше, седеше тя кротко, свита и затворена в себе си, та само по трепването на рамената й можеше да се познае каква мъка я късаше.

В къщи стана тихо, топло, сърдечно, набожно и тъй тържествено, сякаш светото пеленаче Исус лежеше при тях.

Грамадният и постоянно подклаждан огън в огнището весело пращеше и осветляваше цялата стая, та стъклата на иконите лъщяха и замръзналите прозорци се червенееха, а те седяха на трапезата пред огъня и тихо и важно си приказваха.

След това Ягуша свари кафе, те го подсладяваха обилно и пиеха полека…

А Рохо извади из пазухата си обвита с броеница книга и зачете с тих и дълбоко покъртващ глас:

— „И стана чудо, дева роди син; чак в юдейска земя, във Витлеем, не много малък град, роди се господ в нищета; на сено, в бедна кошара, всред добичета, които през тази радостна и ведра нощ му бяха братя. И същата тая звезда, която и днес свети, изгря тогава за това свето детенце — и показваше пътя на тримата мъдреци, които, макар и езичници и черни като черни котли, но имаха чувствителни сърца и от далечни страни, през необгледни морета, през сурови планини дотичаха с дарове, за да засвидетелствуват истината.“

Дълго чете той тоя разказ, гласът му се повишаваше и ставаше молитвен, преминаваше почти в песен, сякаш свещен молебен правеше, и всички седяха в набожно мълчание, в тишината на заслушаните сърца, в трепета на озарените от чудото души и в най-искрено усещане на дадената на хората божия милост!

„Хей, мили мой Исусе! Така ти се паднало в беден оборец да се родиш там, в ония далечни страни, между чужди хора, между мръсните евреи, между зли еретици! И в такава бедност, в такъв мраз! О пресвета бедност, о детенце сладко!…“ Тъй мислеха те и сърцата им тупаха в съчувствие, душите им се откъсваха и се понасяха като птици по света, та отлитаха чак до земята на Христовото раждане, до онази кошара, пред онези ясли, над които ангели пеят, коленичеха със сърцата си до крачката на детенцето и с всичката сила на огнената си вяра и упование като най-верни слуги му се отдаваха во веки веков, амин!

А Рохо все четеше, докато Южка, която беше милостиво и твърде чувствително момиче, заплака жално над тежката участ на Исуса. Ягуша също, скрила лице в дланите си, плачеше, сълзите й течеха чак през пръстите, та криеше главата си зад Йенджих, който слушаше зяпнал до нея и тъй много се чудеше на слушаното, та час по час удряше Шимек по клашника и викаше:

— Ей!… Чуеш ли, Шимек! — но веднага млъкваше, стрелнат от строгия поглед на майка си.

— Люлчица дори си нямало сиромашкото!

— Чудно как не е замръзнало!

— И как Исус е искал толкова много да претегли! — казваха и разсъждаваха, когато се свърши четенето, а Рохо им отвърна:

— Защото само със своята жертва и със страданието си е могъл да спаси народа. Ако това не е било, сега дявола вече да е заел напълно света и да събира за себе си душите.

— И без това той пак не малко се разпорежда тука — прошепна Ягустинка.

— Грехът владее, злобата управлява, а те са приятелките на дявола!

— Ех… знае ли се там кой владее и кой управлява, само това се знае, че злата участ и страданието държат във властта си човека.

— Не говори така, за да не сгрешиш, заслепена си от яд към децата си!…

Рохо я смъмра строго и тя вече не се противеше. Всички млъкнаха и мислеха, а Шимек стана от мястото си и понечи бързо да излезе.

— Къде си се забързал! — скръцна му със зъби старата, от чийто поглед нищо не избягваше.

— Ще ида из селото, много ми е горещо… — изломоти той изплашено.

— При Настка а, да щръклеете?

— Забраняваш ми а, не позволяваш?… — рече той по-остро, но бе хвърлил вече шапката си на раклата.

— Вървете с Йенджих в къщи, оставили сме къщата на божия грижа, назърнете при кравите и ме чакайте, ще дойда след вас, та ще идем заедно на черква. — Тя се разпореди, но момците предпочетоха да останат тук, отколкото да идат и да седят в празна къща; а тя ги не подкани вече, но веднага стана и взе просфорката си от масата.

— Витек, запали фенера да идем при кравите. В тази нощ на Рождество всяко добиче разбира езика на човека и може да говори, защото между такива се е родил господ. Само който е праведен и заприказва, с човешки език му отговарят. Днеска те са еднакви с хората и заедно с тях усещат, та затова трябва и от просфорката да им дадем…

Тръгнаха всички към обора, а Витек с фенера пред тях.

Кравите лежеха една до друга наред и бавно преживяха, но като чуха гласове и видяха светлината, почнаха да мукат, тромаво се канеха да станат и обръщаха тежките си големи чела.

— Ти си стопанка, Ягушо, и ти трябва на всичките да дадеш от просфорката си. По-добре ще им бъде и няма да боледуват; само че утре сутринта не бива да ги доиш, а чак вечерта, че ще си изгубят млякото.

Ягна разчупи на пет части просфорката си, навеждаше се над всяка крава и правеше свещен кръст между роговете им и втикваше по парченце в устата им върху широките и бодливи езици.

— Ами на конете няма ли? — попита Южка.

— В онова време не е имало коне при раждането, та не бива.

Връщаха се към къщи и Рохо разправяше:

— Всяко създание, всяка тревица, па била тя и най-слабичката, най-малкото камъче, дори и едва видимата звездица, всичко днес усеща, всичко знае, че бог се е родил.

— Мили Исусе! Всичко! И земята, и камъните! — възкликна Ягна.

— Истина ви казвам, така е, всичко си има своя душа. Каквото има по света, всичко усеща и чака своя час, когато Исус ще се смили и ще рече: „Стани, душо, оживей, заслужи царството небесно!“ Защото и най-малкото червейче, и най-слабата тревичка, всичко по своему заслужава и всичко очаква божията похвала. А в тази едничка през годината нощ всичко става, събужда се, ослушва се и чака тази дума! За едни тя дохожда, за други още не е ред да дойде, после всички ще легнат в тъмнината и ще чакат търпеливо зората, кое като камък, кое като земя, вода, дърво, кое като нещо друго, както бог му е отредил!…

Млъкнаха и обмисляха думите му, защото умно каза, право в сърцето. Но на Борина и на Доминиковица то не се видя чиста истина, защото всякак го премятаха в главите си и пак не можаха да го разберат. То се знае, силата на бога е неизповедима и прави чудеса, но камъните и всичко да има своя душа… това те не можеха да си представят. И не мислиха повече за това, защото дойдоха ковачът с жената и децата.

— Ще поседим заедно при татко и заедно ще тръгнем на черква — обясняваше ковачът.

— Сядайте, сядайте, по-мило е заедно, събрали сме се всички свои, само Гжеля го няма.

Южка втренчи поглед в баща си, защото си спомни за Антекови, но се страхуваше да отвори дума за това.

Насядаха пак по лавиците пред огъня, само Петрек остана вън на двора да сече дърва, да не би да не стигнат за през празниците, а Витек пренасяше наръчи и ги слагаше в отвода.

— Ах, щях да забравя! Настигна ме кмета и ми каза да отидеш, Доминиковице, още сега у тях, замъчила се е вече и заревала, сигурно още тая нощ ще ги зарадва!…

— Щеше ми се да ида с всички на черква, ама щом казваш, че вече се мъчи, ще се затърча да видя. Отзарана бях, мислех си, че ще почака още някой ден.

Тя си поприказва нещо тихичко с ковачката и затича към болната, защото разбираше от болести и не едного беше излекувала по-добре от докторите.

А Рохо заразправя различни истории като за днешния ден, между тях и следната:

— Отдавна ще да е било, че толкова години има, откак се е родил Исус, един богат селянин се връщал от панаир, където бил продал няколко едри телета; скрил добре в обущата си парите, а в ръце носел замашна тояга, па и той бил най-силен в селото, но бързал да стигне у дома си преди мръкнало, че по ония времена из горите се криели разбойници и пресрещали добрите хора.

Лятно време трябва да е било, защото гората била зелена, миризлива и оживена от гласове, а духал силен вятър, та дърветата се люлеели и страшен шум се носел от планината. Побързвал човека, колкото могъл, и плахо се оглеждал, но нищо не виждал — ела до ела, дъб до дъб, бор до бор и нийде жива душа, само дето птичките прелитали от дърво на дърво. Все по-голям страх го обземал, защото минавал покрай един кръст, през такъв гъсталак, дето и с очи не може да проникне човек и където най-често излизали разбойници. Тогава той се прекръстил, изрекъл молитва и побягнал, колкото му сили държали…

Излязъл благополучно из високата гора и минавал през дребен борак и смрикаш. Виждал вече зеленото и разлюляно поле, чувал шума на реката, чучулиги пеели, видял хора да орат, дори щъркели на цяло ято се носели към блатата, дори подушил по вятъра и миризмата на разцъфнали вишневи градини… когато от последните храсти изскочили разбойници! Дванайсет души били и всички с ножове! Бранил се той, но скоро му надвили и понеже не искал да даде доброволно парите и викал, те го тръшнали по гръб, натиснали го с крака, вдигнали ножовете и току да го заколят… но в този миг изведнъж се вкаменили, и останали така с вдигнати ножове, наведени, намръщени и неподвижни — и в същия миг всичко замръзнало на мястото си… Пилците замлъкнали и увиснали във въздуха… реките се спрели… слънцето като че ли застанало… вятъра замрял, дърветата останали тъй, както вятъра ги бил навел… житата също… а щъркелите като че ли зараснали на небето с разперени крила… дори орача се спрял с вдигнат остен — целия свят се изплашил в този миг и се вкаменил!

Не се знае колко време е продължило това — когато над земята се разнесло ангелско пение:

„Бог се роди, мощ трепере!“^[1]

Изведнъж всичко се раздвижило. Но разбойниците оставили човека, като виждали в това чудо предупреждение, и всички заедно тръгнали след ангелските гласове към онази кошара да се поклонят на новородения младенец! А заедно с тях и всяка живина по земята и по въздуха.

Много се чудиха на това, което разказа Рохо, а след него и Борина и ковачът разправиха различни истории.

Накрай Ягустинка, която през всичкото време седеше мълчалива, рече недоволно:

— Разправяте си вие, разправяте, колкото да ви минава времето! Може ли да е било истина, че някога са слизали от небето разни закрилници, които не са давали да загине беден и потиснат човек! А защо сега не дохождат? По-малко беди би имало, по-малко сиромашия, по-малко тежки мъки човешки?… Човек е беззащитен като птичка, пусната на свобода — или ястреб, или някой звяр, или гад, или най-сетне смърт ще я удуши, — а те разправят за милосърдие, залъгват и мамят глупавите с обещания, че ще дойде избавление! Ще дойде, но Антихрист и той ще отмери правдата, той ще се смили като ястреб над пилетата.

Рохо скочи и завика със силен глас:

— Не сквернослови, жено, недей греши, не слушай какво ти подшепва дявола, защото отиваш към наказание, и вечен огън! — И падна на пейката, сълзи го задавиха, цял трепереше от свещен гняв, от болка за тая загубена душа, а когато дойде на себе си, с всички сили на вярващата си душа почна да проповядва истината и да напътствува към правия път.

И дълго, дълго говори той, както и свещеникът от амвона не би могъл да говори.

А пък в това време Витек, трогнат дълбоко от думите, че през тази нощ кравите говорят като човеци, повика тихичко Южка и отидоха заедно в обора.

Хванати за ръце и разтреперани от страх, като се кръстеха час по час, те се промъкнаха в обора между кравите.

Коленичиха при най-голямата, като при майка на целия обор; дъх не можеха да си поемат, душите им трепереха, сълзи бликаха в очите им, а сърцата им пронизваше свещен страх като в черква по време на пренос. Но те бяха изпълнени с искрена надежда и вяра, защото Витек се наведе над самото й ухо и разтреперан зашепна:

— Сивуше, Сивуше!…

Не му отвърна нито думица тя, само постенваше, преживяше, движеше устата си и млящеше с език.

— Нещо й се е случило, та не отговаря, може за наказание.

Коленичиха при другата и Витек пак попита, но вече почти с плач…

— Шарке, Шарке!…

И двамата се притиснаха до муцуната й и слушаха със затаен дъх, но нищо не чуха, нито дума, нищо…

— Навярно сме грешни, затова не чуваме, само на праведните отговарят, а ние сме грешни.

— Истина, Южо, истина, грешни сме, грешни. Божичко мой… истина… разбира се, аз откраднах едни въженца на господаря… па и стария му ремък… и… — той не можа повече да говори, разплака се, обзе го жалост и чувство за виновност, та чак се занесе, а Южка от все сърце му пригласяше. Плакаха те така заедно неукротимо, докато си изповядаха всичките провинения и грехове…

Но в къщи никой не забеляза отсъствието им, сега там пееха черковни песни, понеже преди полунощ не се пееха веселите коледни.

В другото отделение на къщата пък Петрек се миеше, чистеше и цял се преобличаше, тъй като Ягна му беше извадила из килера нови дрехи.

Всички ахнаха от учудване, когато той влезе в къщи; защото беше хвърлил шинела и другите войнишки дрехи и застана облечена по селски.

— Смееха се с мене, Сивчо ми викаха, но ето че се премених! — измърмори той.

— Приказката си да промениш, а не дрехите! — подхвърли Ягустинка.

— Тя сама ще му дойде на място, сама, защото, види се, още не е изгубил напълно душата си.

— Пет години бил по чужди краища, своя реч не чувал, та не е чудно!…

Изведнъж млъкнаха, защото пронизителният рязък глас на камбанката се промъкна в къщи.

— Камбанката вече бие, трябва да се приготвим!

Наскоро излязоха всички освен Ягустинка, която остана да пази къщата и главно да успокои сломеното си сърце.

Нощта бе мразовита, синкава, осеяна със звезди.

Камбанката непрекъснато звънеше, чуруликаше като птичка и приканваше на черква.

И народът вече излизаше от къщите, тук-там из отворените врати се изливаше светлина и блясваше като светкавица; тук-там прозорци угасваха, понякога глас се понасяше в тъмнината, кашляне или скърцане на снега под стъпките, или поздравляване: и все по-често се мяркаха хора в сивосинкавата нощ, прииждаха на тълпи и само тропот на крака се носеше из сухия въздух.

Всичко живо се запътваше към черквата; по къщите останаха само старците, болните или сакатите.

Още от далече се виждаха пламналите прозорци и разтворената, силно осветена главна врата на черквата, а народът течеше непрестанно през нея като вода и изпълваше полека вътрешността й, окичена с елови и смърчови клони. Вътре бе сякаш изникнала гъста гора, притисната до белите стени, обрасла по олтарите, издигаше се от чиновете и с върховете си стигаше дори до сводовете, па се клатеше и люлееше под натиска на тази жива вълна и затуляше олтарите с мъглата и с парите от дишанията, през които едвам мъждукаха запалените светила.

А народът все прииждаше и течеше без край…

На цяла дружина пристигна народ чак от Полски Рудки. И всички вървеха рамо до рамо, здраво и тежко, че бяха едри мъже, израстни и със сини клашници, а самите те бели, сякаш косите им бяха от лен изпредени, и жените им хубави до една, с двойни престилки, със забрадени върху шапчиците червени кърпи.

Прииждаха малко по-рядко, по двама, по трима от Модлица, страшно бедни хора и болнави, със сиви закърпени клашници и с тояжки в ръцете, защото пеша пътуваха. По кръчмите се смееха с тях, че се хранят само с блатска риба, защото живееха в ниски места между блата, а от тях лъхаше на торфен пушек.

И от Воля прииждаше народ, водеха се на цели семейства като смрикови храсти, които винаги накуп растат; не особено високи, все средни и издути като чували, но бързи, дърдорковци, все по съдилища ходеха, големи побойници и пакостници в гората, облечени със сини клашници, обточени с черни върви, и опасани с червени пояси.

Пристигнаха и жепечани, за които имаше поговорка: „само торба и одеяло“ или че петима се издържат с една мършава крава, а трима една шапка имат. Те вървяха вкупом, мълчаливи, гледаха изпод вежди и отвисоко, а помежду си водеха жените, облечени като дворянки, хубавици, белолики, приказливи, и много ги ухажваха.

Веднага след тях нахълтаха хора от Пшиленк, идеха израстни като борова гора, стройни, силни и в редици, да им се не нагледаш. Клашниците им бели, жилетките червени, панделките на ризите зелени, а панталоните им на жълти ивици, и без да обръщат никому внимание, мушеха се неотстъпно по средата, пред самия олтар.

А след тях, почти най-после като някои дворяни, влизаха дембичани. Те не бяха много и всеки вървеше сам, горделиво, надуто, тъпчеше се и сядаше на чиновете пред големия олтар, вземаше първенство пред другите, горд със своето богатство. А жените им бяха с молитвеници в ръце, с вързани под гушите бели шапчици, с къси от тънко сукно дрехи… Най-подир вече идеха от по-далечните села и селца, от пръснатите из горите колиби, от стружните, от чифлиците и така нататък без край!…

А в това сбито множество, залюляло се и зашумяло като гора, се виждаха често белите клашници на липчени и се червенееха забрадките на жените им.

Черквата беше претъпкана до последното място в притвора, та които бяха последни, се молеха на студено.

Свещеникът започна първа служба, органът засвири, народът се залюля, наведе се и коленичи пред величието на бога.

Настана тишина, никой вече не пееше, всеки се молеше и се вглеждаше в свещеника и в свещта, която гореше високо над олтара, органът бучеше тихичко и тъй трогателно, че тръпки побиваха човека. Понякога свещеникът се обръщаше, разперваше ръце, изричаше високо по латински свещени думи, а народът издигаше рамена, въздъхваше дълбоко, навеждаше се с набожно разкаяние, удряше се в гърдите и горещо се молеше.

След като свърши службата, свещеникът се качи на амвона и дълго приказва, проповядва за този свещен ден, предпазваше от зло и укоряваше, махаше с ръце и гърмеше с огнено слово, та някой тежко въздъхваше, друг се биеше в гърдите, а трети се разкайваше на ум за прегрешенията си. Някой се замисляше, а някой с по-меко сърце и особено жените плачеха, защото свещеникът тъй мъдро и тъй разпалено говореше, че проникваше всекиму направо в сърцето и ума — разбира се, само ония, които слушаха, защото имаше мнозина, на които се дремеше от топлината.

А едва през втората служба, когато народът беше вече съкрушен от молене, гръмна пак органът и свещеникът запя:

В яслите лежи, кой ще иде.

Народът се залюля, изправи се на крака, па подхвана песента и гръмна с пълни гърди и в един глас:

Младенецу на Коледа!

Разтресоха се дърветата, затрепераха светлините от тая сърдечна вихрушка от гласове.

И така се сляха с думите си, с гласовете си и с вярата си, че сякаш един глас пееше и една мощна, от всички сърца откъсната песен удряше под светите крака на Исуса.

Когато изслушаха и втората служба, органистът засвири тъй игриво коледни песни, че не бе лесно да се въздържи човек, хората се огъваха, потупваха с нозе, обръщаха се към органа и весело му пригласяха.

Само Антек не пееше с другите. Той беше дошъл с жена си и със Стахови, които пусна да минат напред, а сам остана между чиновете, не искаше вече да заема предишното си място между заможните пред олтара и като разглеждаше къде да седне, забеляза баща си с всички от дома, които се промушваха през средата, а Ягна вървеше напред.

Той се отдръпна зад един смърчов клон и вече не свали очи от нея, защото тя се виждаше отдалече, тъй като беше висока. Тя седна на края на един чин, до самата пътека, и той дори без да мисли за това, несъзнателно и упорито се натискаше през навалицата, докато дойде при нея, а когато през време на службата коленичеха, коленичи и той и така се наведе, че докосваше с глава колената й.

Тя не го забеляза веднага, защото свещицата, с която светеше в молитвеника си, тъй слабо гореше, па и еловите клони тъй затуляха, че нищо не можеше да види встрани; едвам когато свещеникът издигна причастието, когато тя коленичи, заудря се в гърди и наведе глава — погледна несъзнателно настрана — сърцето й замря, окаменя от радост, не смееше да се помръдне, не смееше да погледне втори път, защото й се видя като сън, като привидение и нищо повече… Тя затвори очи и дълго, дълго коленичи наведена, прегърбена до земята, почти изгубила съзнание от вълнение… докато седна бързешком на мястото си и го погледна право в лицето.

Да, той беше, той, Антек, много отслабнал, почернял, отпаднал, та лесно го съзря тя в мрака, а големите му дръзки и горди очи гледаха тъй мило и бяха тъй пълни със скръб, че душата й се присви от тревога и съчувствие, а сълзите сами напираха в очите й.

Тя седеше неподвижно, както и другите жени, но нито една буква не можеше да различи, нито дори страниците, нищо, защото тези негови тъжни, парливи с блясъка си очи бяха пред нея, светеха като звезди, затъмниха целия свят и тя се изгуби цяла, изчезна съвсем — а той беше все на колене; тя чуваше честото му и топло дишане, чувствуваше онази сладка, онази страшна сила, която идеше от него, проникваше право в сърцето й и сякаш с въжета я обвързваше и я пронизваше със страх и сладост, с трепет, от който умът напускаше човека, пронизваше я с тъй мощен любовен клик, та се разтреперваше всяка частичка в нея, а сърцето й пърхаше като птичка, на която заради палавост са приковали крилете о стената!…

Литургията премина, свърши се и проповедта, всички пееха, молеха се, въздишаха, плачеха, а те двамата като че ли бяха вън от света, нищо не чуваха, нищо не виждаха и нищо друго не чувствуваха освен себе си.

Страх, радост, любуване, спомени, обещания, клетви и пожелания едно след друго горяха в тях, минаваха от сърце в сърце, преплитаха се, та чувствуваха вече еднакво, еднакво туптяха сърцата им, с един и същи огън играеха очите им.

Антек застана още по-близо, опря се с рамото си о бедрото й, та свят й се замая и цяла се изчерви, а когато отново коленичи, той пошепна с горещи като огън уста досам ухото й:

— Ягушо! Ягушо!

Тя се покърти и едвам не припадна от вълнение, тъй приятно я прониза тоя глас като с някакво пресладко острие и с радост.

— Излез някой ден зад сенарника… всяка вечер ще чакам… не се бой… много искам да си поприказвам с тебе… излез — шепнеше той страстно и тъй близко, та чак лицето й гореше от дишането му…

Тя не отговори, силите я напуснаха, гласът й замря в гърлото, сърцето й скачаше и тъй силно биеше, че сигурно са го чули наоколо — но се поизправи, сякаш искаше вече да отиде там… където той молеше… където я зовеше с любов… зад сенарника…

Някак навреме гръмна първата коледна песен, черквата се залюля от пеене, та Ягна се поопомни и седна, като разглеждаше хората и черквата…

Но Антек вече не беше вътре. Той незабелязано се бе отдръпнал и полека бе излязъл на гробищата.

Дълго стоя той на студа под камбанарията, разведри се и се нагълта с въздух, дойде на себе си… но такава радост разпъваше сърцето му, такъв вик се надигаше в него, такъв силен вихър, че не чуваше песента, която бухаше през черковната врата и се разнасяше по цял свят, нито тихите скимтящи гласове, които се носеха от камбанарията… Нищо и за нищо не знаеше, нагреба шепа сняг и лакомо загълта, а после скочи през оградата на пътя — и като вихър полетя към полето.