Владислав Реймонт
Селяни (34)

IX

Още не бе повехнала по къщите закичената на зелените празници зеленина, когато една сутрин най-неочакваио се появи Рохо.

Само че чак след черковна служба и след дълъг разговор със свещеника излезе по селото. Малцина се въртяха още из дворищата, защото бе време да зариват картофите, но щом се разчу, че Рохо е в село, веднага някой и друг забърза към пътя да го поздрави, че отдавна не бяха го виждали.

А той вървеше както винаги полекичка, подпираше се с тояжката си и с вирната глава, със същия сив клашник и все така с броеници на шията; вятърът развяваше побелялата му коса, а слабото му лице светеше от чудна доброта и веселост.

Той шареше с поглед по къщите и градините, усмихваше се радостно на всичко, приветствуваше се поотделно с всекиго, дори поглаждаше любезно и главичките на децата, които се притискаха към него, и пръв заприказваше с жените. Тъй се радваше, че намира всичко по старому.

— Ходих на манастира в Ченстохова — отговаряше той, когато с любопитство настояваха да узнаят къде се е губил толкова време.

И така искрено се радваха на завръщането му, че веднага, още по пътя започнаха да му разправят липченските новини, някой и за съвет някакъв го питаше, друг искаше да му се оплаче, отведе го настрана и почна да развързва пред него грижите си като последен грош, за последна нужда прикътан.

— Много съм уморен, нека си почина някой ден — оправдаваше се той, за да се отърве.

Един през друг го канеха на гости.

— Засега ще отседна у Мачей, вече обещах на Ханка, а след това, ако някой ме приеме, ще остана у него за по-дълго.

И тръгна бързо за Боринови.

Разбира се, че Ханка го посрещна радостно и от все сърце искаше да го нагости, но той, щом сложи торбите си и малко нещо почина, отиде при Мачей.

— Виж го, в градината лежи, че в къщи е една горещина… През това време ще ти подваря мляко, па може и яйце да си хапнеш, а?

Но Рохо беше вече в градината и наведен си проправяше път между клоните към болния, който лежеше в постлания с пухов юрган коларски кош, завит с кожух. Свитият на кълбо Лапа пазеше при краката му, а Витековият щърк се перчеше смешно между дърветата като на стража.

Овощната градина беше стара и мрачна; клонестите дървета така засланяха небето, че само тук-там по тревата под тях светеха прилични на златни паяци слънчеви петна.

Мачей лежеше възнак. Раздвижените клони се клатеха с тихо шумолене над него като плащаница от сенки и само от време на време, когато вятърът я разкъсваше, слънцето го шибаше по очите и час по час се откриваше над него частичка от синьото небе.

Рохо приседна.

Дърветата шумяха, сегиз-тогиз кучето изръмжаваше на мухите, а понякога и разчуруликани ластовици се совваха между черните дънери към зеленото разлюляно поле.

Болният изведнъж се обърна към него.

— Познаваш ли ме, Мачей, познаваш ли ме?

Лека усмивка лъхна по лицето на Борина, очите му замигаха и той задвижи посинелите си устни, но глас не издаде.

— Ако е рекъл господ, все още можеш да оздравееш.

Мачей като че ли разбра, защото поклати глава и сякаш недоволно се отвърна от него. Загледа се пак в разклатените клони и в слънчевите светлини, които от време на време заливаха погледа му.

Рохо само въздъхна, прекръсти се и си отиде.

— Нали като да е по-добре на тате? — попита Ханка.

Той мисли нещо дълго и най-сетне рече тихо и сериозно:

— И светилникът преди да изгасне, свети на края с по-жив пламък. Струва ми се, че Мачей вече си отива… Чудно ми е дори как живее още: изсъхнал е като клечка…

— Та нищо не иска да яде и мляко не всякога иска да пие.

— Трябва да сте готови, всеки ден може да свърши.

— Така си е, така си е, боже мой. Същото и Ямброжи ми рече завчера, съветваше ме дори и ковчег да му приготвим.

— Поръчай да направят, няма много да чака, няма… Когато душата бърза да си отиде, нищо не може да я задържи, дори плача, че иначе някои биха останали цели векове при нас — говореше тъжно той, като взе млякото, което Ханка му бе приготвила, пиеше го полека и разпитваше що се бе случило из селото.

Тя повтаряше това, което беше вече чул от другите из пътя, па бързо заприказва надълго и нашироко и за своите грижи.

— А Южка къде е? — прекъсна я нетърпеливо той.

— Окопава с работнички и с Ягустинка картофи на нивата, а пък Петрек отиде в гората: прекарва греди за къщата на Стахо.

— Гради ли си?

— Ами господин Яцек му даде десет бора да си отсече.

— Даде ли му? Казваха ми за това нещо, ама не вярвах.

— Та то не си е и за вярване! Отпърво никой не повярва. Той обеща наистина, ама един ли обещава на тоя свят. Обещалка залъгалка, глупавия й се радва — казват. А господин Яцек даде писмо на Стахо и му каза да го занесе на дворянина. Дори и Веронка не му даваше да ходи, защо да си дере, казва, обущата напразно?… Отгоре ще му се изсмеят, че повярвал на щур човек… Но Стахо не я послуша и отиде. И казва, че щом дал писмото, дворянина заповядал да го пуснат да влезе в стаята му, почерпил го с водка и рекъл: „Докарай колите и горския ще ти отбележи десет дървета за греди…“ Даде му Клемб колата си, даде му и помощника, дадох му и аз Петрек. Дворянина ги вече чакал в гората и сам избрал веднага най-правите от ония, дето зимъска ги сякоха за евреите. И сега ще ги прекарат, ще има към трийсет кола с клоните. Хубава къща ще си направи Стахо! Да не казвам как благодари той на господин Яцек и как му се извинява; защото, що е право — право, всички го смятаха за голтак и за нащурничав и му се чудеха от що живее и защо свири с цигулката из нивите под кръстовете, па понякога и дума каже, дето никой не може да му разбере, също като че не е с всичкия си… А пък той такъв господар, та и самия дворянин го слуша!… Кой би повярвал преди това?…

— Не гледай човека, а делата му.

— Но да даде толко много дървета, дето, както Матеуш им прави сметката, към хиляда злоти струват, и то тъй, за бог да прости, това още никога не е бивало!

— Казват, че за това пък получава за себе си, доде е жив, старата къща…

— Ех, тя струва колко една вехта обувка! Дори си мислехме вече дали в тая добрина няма някаква задна мисъл, та Веронка ходи да се посъветва и със свещеника дори. А той я навика, че била глупава.

— Па истина си е. Дават ли ти — взимай и благодари на бога за добрината.

— Ами кога човек не е свикнал да взима даром, па още повече от дворяни! Де се е чуло това! Ами как, дал ли е някой нещо на селянин така от добрина? Да отидеш и за най-малкото нещо да се посъветваш, току гледат в ръцете ти, а пък в канцелариите не се и показвай без пари, че ще ти кажат друг път да дойдеш, утре или след една седмица… С тая работа на Антек изучих добре какво става на тоя свят, че малко ли пари вече изхарчих…

— Добре, че ми спомни за Антек. Отбих се в града.

— Може да си го видял?

— Нямаше време.

— Неотдавна ходих аз, ама не ме пуснаха при него. Бог знае кога ще го видя.

— Може би по-скоро, отколкото си мислиш — рече той.

— Божичко, що казваш!

— Истина ти казвам! В главното управление ми съобщиха, че могат да пуснат Антек на свобода, ако някой стане поръчител за него, че няма да бяга, или ако даде гаранция петстотин рубли в съда.

— Тъкмо такова нещо ми каза и ковача! — и тя почна да разказва дума по дума неговия съвет.

— Хубав съвет, ама понеже е от Михал, не е безопасен: в тази работа той друга мисъл ще да има… Няма да бързаш да продаваш: от имота си човек излиза с жребци, а се връща при него рачешката, с пълзене… Друго нещо трябва да се измисли… Може да се намери някой поръчител да стане… да поразпитаме между хората… То се знае, да имаше пари…

— Па може и да се намерят — пошепна тя по-тихо. — Имам малко нещо запазено, само че не мога да им направя сметка, ама може и да стигнат…

— Дай да ги преброим заедно.

Тя се изгуби нейде из двора и когато се върна след малко, заключи със заметалото вратата и сложи един възел на коленете му.

Имаше книжни пари, имаше и сребърни, па дори и няколко златни и шест върви корали.

— Това беше дал на Ягуша, от свекървата са, после, види се, си ги е взел — шепнеше тя, като клекна пред пейката, на която Рохо броеше парите.

— Четиристотин и трийсет и две рубли и пет злоти! От Мачей ли са?

— От него… ами… по празниците ми ги даде… — заекваше тя и се изчервяваше.

— Не стигат за гаранция, ама ти би могла да продадеш нещо от живата стока!

— Е па мога, мога да продам свинката… и яловата крава не ни трябва, евреина ме пита вече за нея… някое и друго кринче жито…

— Видиш ли, капка по капка вир ще стане. Без ничия помощ ще откупим Антек. Някой знае ли за парите ти?

— Тате ми ги даде да отърва Антек и ми заръча никому ни дума да не съм казала. Ти си първия, на когото се доверявам. Михал да се…

— Бъди спокойна, няма да кажа. Щом съобщят, че е време, ще идем заедно с тебе при Антек. Ще се нареди на добре, мили мои — шепнеше той, като я целуваше по главата, понеже тя се беше хвърлила в краката му от благодарност.

— Родния баща не би бил по-добър — викаше тя разплакана.

— Като се върне Антек, ще благодарите на бога. Ами Ягуша къде е?

— Още отзарана отиде в града с майка си и с кмета. Казваха, че при нотариуса, старата приписва нивите на щерка си.

— Всичко на Ягна ли? Ами синовете й?

— Яд я е на тях, че искат дял да им даде. Един ад е у тях, ден се не минава без караници, а кмета брани Доминиковица, че е бил опекун на сираците още след смъртта на Доминик.

— А пък аз си мислех, че друга ще да е работата, защото различни ми ги разправяха.

— Самата истина са казвали хората. Грижат се само за Ягна те, ама така, че да го е срам човек да разправя каквото е. Мъжа й още хърка там, а тя като кучка… Не повтарям чужди думи, ами с очите си ги видях в градината…

— Я ми кажи къде да си почина — прекъсна я той, като подстана от пейката.

Тя поиска да му постеле леглото на Южка, но той предпочете да легне в плевнята.

— Парите добре да скриеш — предупреди я той още веднъж и си излезе.

Едва по пладне се яви пак, обядва и се тъкмеше да отиде из селото, но Ханка се обади много плахо:

— Да беше ми помогнал, Рохо, да направим олтарчето.

— Истина, утре е Боже тяло^[1]. Къде ще го правиш?

— Където всяка година — пред вратата. Току гледам кога ще дойде Петрек от гората да докара елови вейки и смърчове, Ягустинка пък и Южка съм изпратила още следобед по полето за зеленина.

— Ами свещи и свещници имаш ли вече?

— Ямброжи обеща да донесе утре рано от черквата.

— У кои още ще има олтарчета?

— От тая страна — у кмета, а отвъд — у Воденичарови и пред Плошкови.

— Ще ти помогна, чакай да отскоча за малко при Яцек и още по видело ще се върна.

— Кажи на Веронка да дойде утре и тя да помогне!

Той кимна с глава и се запъти направо към Стаховата развалина.

Господин Яцек седеше на прага, пушеше както винаги цигара, дърпаше брадичката си, рееше поглед по разлюлените жита и следеше птичките.

А пред къщи и под черешите вече лежеха няколко дебели борови дървета и купища върхари и клони. Старият Билица се въртеше около тях, мереше с държалето или пък окастряше тук-там нещо с брадвата и все мърмореше:

— Дойде и ти в нашия двор… Така си е, харничък ми се виждаш… благодарим, ей сегичка Матеуш ще те одяла… бива си те за долна настенница… на сушинка ще си, не бой се…

— Като че ли на жив човек приказва — пошепна учудено Рохо.

— Ела седни. Побърка се човека от радост. Цели дни стои при дърветата. Я слушай!

— И ти, сирота, си се настърчала в гората, сега ще си починеш… то се знае, никой няма да те барне вече! — бъбреше старецът и поглаждаше любовно с ръце забелената жълта кора на една борика.

Отиде той при най-дебелия бор, който бе стоварен на пътечката, клекна пред отреза му и като гледаше с умиление жълтите и пълни със смола кръгове, тихичко си бъбреше:

— Толчав си, ама те наредиха, а? Евреите щяха да те откарат в града, ама дядо господ рекъл при свои, при селски стопани да останеш. Икони ще окачат по тебе, дядо поп със светена вода ще те поръси, ами… а?…

Господин Яцек само се усмихваше незабелязано на това и като се поразговори с Рохо, взе под мишница цигулката и се запъти към гората.

А пък Рохо остана при Веронка и слушаше това-онова от нея.

Свечеряваше се вече, жегата отслабваше, дори ветрец повяваше откъм ливадите. Още от пладне бе духнал хубав вятър, та червеникавите млади класове на житата се вълнуваха като вода, час по час буйно се залюляваха, завъртяваха се вихром и се устремяваха към пътища и межди, сякаш ей сега ще се разлеят, но само удряха сивите си гриви о земята и се дръпваха надире като стадо от изправени на задните си крака коне. Вятърът ги подемаше от всички страни и ги мяташе като играчка и те развълнувани отново бушуваха по лехите, пълни със сиви вълни, със зелени завои, с рижи ивици, с шум и шепоти. Високо в небето пееха чучулиги, понякога ято врани прелитаха срещу вятъра и кацваха да си починат по разлюлените дървета. Слънцето руменееше вече и слизаше все по-ниско и по целия свят, по развълнуваните поля, по овощните градини, които се блъскаха като вързани стада, бавно се разливаше червеникавият блясък на залеза.

Поради утрешния празник хората по-рано се прибраха от нивите, жените виеха венци пред къщите, децата донасяха наръчи от папур, пред Плошкови и воденичаря бяха натрупани брезови и елови клони, които забиваха в земята, за да направят олтарчета. Някъде девойки вече кичеха със зеленина стените, другаде пък подравняваха улицата, като насипваха изровените места, а някоя още переше на вира, та бухалката гърмеше и гъските страхливо погакваха.

Тъкмо Рохо се канеше да си излезе от Веронкини, и по тополовия път се показа един конник и препущаше силно в облак от прах. Колите, с които превозваха дървета за Стаховата къща, му пречеха да кара бързо, та искаше да отбие през нивите.

— Брей! Ще измориш коня с това каране — викаха подире му.

Той ги отмина как да е и препусна към селото с всички сили, та чак коремът на коня се разигра.

— Ей, Адаме, я почакай! — извика Рохо.

Клембовото момче позапря малко коня и завика, колкото му глас стигаше:

— Не знате ли, някакви убити хора лежат в гората! Божичко, задушавам се вече. Пасях коня по прогона в гората с Гулбасчето и вече тръгнахме да си идем, а като стигнахме до Бориновия кръст, конят ми отскочи настрана и аз тупнах наземи. Гледам: какво ли пък изплаши коня ми? Току видях някакви хора лежат в смриките. Повикахме ги, а те — нищо, лежат като умрели.

— Щурчо, ще ни разправя врели-некипели — креснаха му.

— Идете вижте, там си са! И Гулбасовото момче видя, само че от страх препусна из гората към едни жени, които сбираха сухи дърва нататък. Лежат умрели.

— Во имя отца и сина. Това на кмета трябва да се обади.

— Кмета още не се е върнал от града — рече някой.

— Тогава на помощника да се каже!… Той поправя пътя с момчетата на ковача!… — викаха след него, защото беше препуснал вече в силен галоп.

То се знае, че в един миг се разнесе из село новината за убитите, вдигна се пълен с ужас писък, разтичаха се хората и чак се кръстеха от страх. Преди да зайде слънцето, половин селото бе излязло на пътя. Някой съобщи на свещеника, та и той излезе пред дома си да разпитва; нататък се беше запътила цяла група и тихо се разправяха, по-младите отидоха малко по-нататък из тополовия път и всички с голямо нетърпение чакаха помощника, който отиде натам с каруца, като забра със себе си Клемб и момчетата.

Дълго чакаха, защото помощникът се върна чак по мръкнало, но за голямо учудване с кметовите коне и бричка. Нещо ядосан беше, защото псуваше страшно, шибаше конете и не мислеше да спира пред навалицата, но някои хвана конете за юздите, принуди го да спре и тогава той се обади:

— Проклети хлапетии! Измислили нещо да се пошегуват. Никакви убити нямаше в гората. Хора някакви си спали под храстите. Ще хвана това Клембовче, та ще му дам едно плашене. Срещнах кмета по пътя и тръгнах с него. Това е цялата история! Дий, малките!

— Ами кмета болен ли е, та лежи като овен? — питаше някой, като загледваше в коша на колата.

— Дрямка го налегнала и толкоз! — и той шибна конете и отмина тръс.

— Проклети хлапаци, такова нещо да измислят!

— Това е работа на Гулбасовия, него го бива за такива кучешки шеги!

— С ремък да ги нашибаш, задето тревожат без нищо народа!

Тъй ядосано приказваха хората и се разотиваха полека по домовете си.

Тук-там стоеха още на купчини покрай зачервения от зарите вир, когато се показаха бедните безимотнички с тежките си товари дърва на гръб. Напред вървеше Козеловица, превита доземи от тежината, и като съзря хората, подпря се с товара си о едно дърво.

— Хубаво ви е излъгал помощника — рече тя, задъхана от умора. — Истина, убити нямаше в гората, ама нещо по-лошо може да беше.

И щом се събраха повече, привлечени от гласа й, тя даде воля на езика си.

— Връщахме се по пътя край гората и приближавахме до кръста, току иде насреща Гулбасовчето и вика уплашено: „Някакви убити лежат под смриките!“ Убити като убити, мисля си, ама все заслужава да види човек. И тръгнахме… Гледаме отдалече, наистина някакви хора лежат като умрели… само краката им стърчат изпод смриките. Филипица ме дърпа да бягаме, Гжельовица вече шепне молитва, па и мене тръпки ме полазиха по гърба, ама се прекръстих и се приближих… Гледам… а то господин кмета се проснал без клашники до него Ягуша Бориновица… спят си като агънца. Пийнали си в града, па в тая жега приискало им се да си починат на хладовина и да се полюбят. Отдалече миришеха на водка! Не ги събудихме, нека идат свидетели да видят, нека цяло село види що става! Да го е срам човек да каже как беше разголена, та Филипица от милост я позави с престилката й. Содом и Гомора. Стара жена съм, ама за такъв разврат още не съм слушала. Наскоро дойде помощника и ги събуди. Ягна избяга из нивите, а господин кмета — него едвам го вдигна, та го качи на колата, като свиня беше пиян!

— Господи! Още това не беше ставало в Липци — изохка една.

— Да беше ергенин с мома, пак разбирам, ама мъж с дом и стока, баща на деца, кмет на селото!

— Борина душа бере, водица няма кой да му подаде, а тя…

— Да е на мене, от селото бих я изгонила, с тояги бих я налагала, и то пред черквата, тая пачавра! — отново захвана да крещи Козеловица.

— Грехът си сам крещи, няма какво да прибавя човек! — успокояваха я жените и кършеха ръце.

— Ами Доминиковица къде е?

— Нарочно я оставили в града, за да не им пречи…

— Божичко, да го е страх човек да си помисли какво става на тоя свят!

— Такъв грях, такъв разврат, на цялото село срам ще падне!

— Пет пари не дава Ягна за тази й слава, готова е и утре пак да го направи.

Жените се тюхкаха из къщите и кършеха ръце, по-слабодушните плачеха от страх и възмущение и очакваха божие наказание за всички хора. Цялото село се тресеше от приказки и вайкания.

Само момчетиите, които се бяха събрали на моста, бяха взели Гулбасовчето между себе си, разпитваха го подробно и се смееха на цялата тая история.

— Гледай ти какъв петел бил кмета! Майстор! — смееше се Адам Вахник.

— Ще му излезе през носа тая любов: жена му ще му издере очите!

— И половин година няма да го пусне при себе си.

— Ех, след Ягуша не ще налита много към своята.

— Майка му стара, зарад Ягна всеки би се решил на всичко…

— То се знае, жена като кошута, надали би се намерила по-хубава и между дворянките: само да те погледне, и тръпки те побиват.

— Мед, не жена, затова не ми е чудно, че Антек Борина…

— Я стигате бре, момчета! Гулбасовчето лъже едно, Козеловица друго, а жените притурят по нещо от завист, та не знае човек на какво да вярва… За колко други дрънкат, па ако ще би и най-честната да е — заприказва Матеуш, но не можа да довърши, защото при тях дойде Гжеля, братът на кмета.

— Какво, Петър още ли спи? — попитаха го те с любопитство.

— Рожден брат ми е, ама който върши такива работи, за куче го имам отсега! Но оная пачавра е виновна за всичко! — избухна той като бесен.

— Не е истина! — кресна изведнъж Петрек, Бориновият ратай, като си отваряше с пестници път към него. — Който лае тъй, лъже като циганин!

Всички се слисаха от тази неочаквана защита, а той тресеше пестници и викаше колкото може:

— Само кмета е виновен! Нима тя му донасяше огърлици от града? Нима тя го мъкнеше в кръчмата? Нима тя по цели нощи го дебнеше из градината, а? Хубаво знам как я караше и прелъгваше! Па може и да й е дал някакви капки, за да не му се опира!

— Ех, ама и защитник! Стига си се мятал такъв, че ще си изгубиш я гащите, я!

— Ще се научи, че я браниш, и ще ти се отплати.

— Или ще му подари някои гащи на Мачей!

И се превиваха от смях и подигравки.

— Мъжа й не ще вземе да я защити, нито някой друг, тогава аз ще я браня… И ще я браня, дявол да го вземе, и само да чуя лоша дума, ще има дървен господ… Бъбрици проклети, да беше станало това със сестрата или с жената на някого, муцуната му биха смазали!

— Да си затваряш устата, ратай такъв! Не е твоя работа това, гледай си конете и говедата! — озъби му се Стахо Плошка.

— И се пази да не отнесеш нещо повече — прибави Вахник.

— И със стопаните много-много да не се бъркаш, рошавецо неден! — подметна един, като си отиваше.

— Крастави стопани, окапали дворяни! Аз слугувам, ама не нося тайно на евреина крините, нито крада от килера! Не ме познавате още вие! — крещеше той, а те бързо се разотиваха, понеже им стана неудобно, и се запътиха към домовете си, без да отговорят на крясъците му.

Настана вечер, но някак странно ветровита и ясна. Отдавна бе залязло слънцето, а по небето още се аленееха кървави зари като разровени мравуняци и бавно се издигаха грамадни облаци. Някаква тревога вееше над света, високо някъде вятър ечеше, та само върховете на най-високите дървета се клатеха, някакви птици невидимо прелитаха с крясък, гъските неизвестно защо крякаха по дворищата, а кучетата се разлайваха като побеснели и изтичваха чак извън село. И в къщите беше същото, никой след вечеря не оставаше вътре, нито пък седеше на прага, както обикновено; всеки отиваше у съседите събираха се пред портите и тихо си приказваха.

Селото беше като мъртво, ни песни се чуваха, нито смехове, както бива винаги през топлите вечери, а всички шепнешком разговаряха и се съветваха, като се пазеха от децата и от момите, и всички бяха обзети от еднакво негодувание и уплаха.

И у Ханкини на входа се бяха събрали няколко приятелки: дотърчаха да й се оплачат и да научат нещо ново за Ягна. Подхващаха я отвсякъде, но тя каза тъжно:

— Срам е това и хула към бога, но и голяма беда е.

— Така си е, всички села наоколо ще узнаят утре.

— И веднага ще кажат хората, че всичко най-лошо все в Липци става.

— И на всички липченски жени ще падне срама.

— Защото всички са такива светици, че само да ги понатисне някой, същото ще сторят! — подметна Ягустинка.

— Мълчи мари, не е време за шеги сега! — сгълча я строго Ханка и повече ни дума не каза.

Още я давеше срам, но гневът, който отначало я бе обзел към Ягна, изчезна някъде, та щом приятелките си отидоха, тя назърна в отвъдната страна, ужким зарад свекъра си, но като видя Ягуша, че спи с дрехите си, притвори вратата и пипнешком я разсъблече внимателно.

— Господ да зачува от такава участ! — мислеше си тя после с чудно съжаление и още няколко пъти тая вечер отиде да я навести.

Ягустинка навярно се бе размислила нещо, защото рече като че ли неволно:

— Не е без грях и Ягна, но кмета е още по-виновен.

— Право е, и на него трябва да платят за всичко, и на него! — потвърждаваше Ханка тъй разпалено, че Петрек я погледна с благодарност.

И вярно бяха налучкали, защото до късно през нощта старият Плошка и Козеловица тичаха из селото и подбуждаха народа против него. Плошка влизаше дори по къщите и уж на шега бъбреше:

— Чудо кмет си имаме, в цялата околия по-голям майстор не можем намери!

И понеже твърде не му пригласяха, той потегли към кръчмата. Там имаше неколцина по-дребни стопани. Той ги почерпи веднъж, два пъти с водка, докато си подпийнаха, и тогава заговори за това, което му тежеше на душата:

— Какво ще кажете за нашия кмет, а?

— Ех, не му е първица! — подметна предпазливо Кобус.

— Има и аз какво да кажа за него, ама дума няма да изпусна! — промърмори пийналият си Шикора и се облегна тежко на тезгяха.

— Дръж си и друго в устата, никой не се е залетял да ти го вади оттам! — кипна Плошка и тихо взе да подбужда против кмета, като разправяше колко лош пример е това за хората, какъв срам зарад него ще падне на селото и така нататък.

— И за тебе има какво да кажа, ама няма да ти го кажа — избъбра отново Шикора.

— Да го махнем, там му е спасението, изведнъж ще обеси нос! — приказваше Плошка и поръча друго шишенце водка. — Ние сме го турили да кметува, ние можем и да го свалим! Това, дето днес е направил, е срам за цяло село, но и по-лоши работи е вършил той: всякога е държал страната на дворянина във вреда на селото, училище иска да отваря в Липци, немците, дето се заселиха край гората, той ще да е подшушнал на дворянина да ги докара. И все гуляе и пие, плевня си направи нова, още един кон купи, всяка седмица месо купува да яде, чай пие… Отде, взима тия пари, а? Разбира се, че от селските…

— Едно ще ви кажа: че кмета е свиня, ама и ти би желал да намъкнеш муцуната си в коритото! — прекъсна го мърморенето на Шикора.

— Напил се и дрънка глупости.

— Ще кажа и това, че тебе няма да изберем за кмет.

Те се отдръпнаха от него и дълго разговаряха през нощта.

А на сутринта още повече почнаха да раздрънкват цялата история, защото свещеникът забрани да правят олтарче пред кметовата къща, както други години. Разбира се, той бе научил всичко и още сутринта каза да му повикат Доминиковица, която едвам към среднощ се била върнала от града, и така беше ядосан, че нахока органиста, а Ямброжи удари с чибука си.

Празникът Боже тяло мина, както и другите дни — хубаво време, но страшно задушно и тихо: ни най-малък полъх не повяваше над земята. Още от изгрев-слънцето немилостиво заприжуря, така че в сухия и разгорещен въздух листата се отпущаха повехнали, житата безсилно се навеждаха, пясъкът пареше като жарава, а нагрятата от жегата смола се стичаше по стените на дървените къщи.

Не се скъпеше господ и прежуряше все по-силно, но народът като че ли не обръщаше внимание на това, тъй като още от зори се вдигна глъчка и зашетаха насам-натам: пременяваха се за черква, а момичетата, които щяха да носят иконите и да хвърлят цветя пред свещеника по време на шествието, тичаха като попарени едни при други — било премените си да премерват, било да се вчесват, било да си изприкажат това-онова, а пък по-възрастните изграждаха набързо олтарчетата. Правеха ги пред воденичаровите, пред дома на свещеника вместо пред къщата на кмета, и пред Боринови, та Ханка заедно с всички от къщи помагаше още от зори на Рохо.

И те току-речи първи привършиха олтарчето и тъй хубаво го украсиха, та хората се чудеха и казваха, че било по-хубаво дори от воденичарското.

И право казваха: пред самата врата на къщата се издигаше същинско параклисче, изплетено от брезови клончета и от зеленина, цялото покрито с вълненици, та чак светеше от пъстри багри; в средата на по-височко бе направено олтарче, покрито с бяла тънка кърпа и украсено наоколо със свещи и цветя в гърненца, които Южка бе облепила с изрезки от златна хартия.

Голямата икона на света Богородица висеше над олтара, а встрани от нея бяха накачени други по-малки, колкото бе възможно да се сместят. И за по-голяма украса над самото олтарче бяха окачили клетка с един кос, който донесе Настуша: птицата скачаше от ъгъл в ъгъл, понеже Витек й подсвирваше тихичко.

Целият вход в двора чак от пътя бе накичен със смърчови и брезови клончета и бе дебело настлан с жълт пясък и посипан с папур.

Южка донасяше цели наръчи от метличина, ралички и глушина и украсяваше стените на параклисчето. Поукраси с тях и иконите и свещниците и каквото имаше вътре, че дори и земята пред олтара поръси с цветя; не бе забравила и къщата, тъй като целите стени и всички прозорци се губеха в зеленина, а в снопчетата на покрива беше забучила папур.

И всички се бяха заловили да помагат освен Ягуша, която още от сутринта се измъкна от къщи и вече не се показа.

Свършиха наистина първи, но слънцето беше високо изскочило, а из село трополяха все повече коли от другите села.

Тогава взеха да се готвят бързешком за черква.

Само Витек остана да пази портата, защото цяла тълпа деца се натискаха да разглеждат параклисчето и да подсвирват на коса. С клон ги пъдеше той и понеже не можеше да им надвие, пущаше към тях обучения щъркел, който се втурваше изневерешки и насочваше заплашително острия си клюн към босите им крака, та час по час се разбягваха с крясък.

Тъкмо бяха излезли всички от къщи, когато камбанката се обади. Южка тичаше напред с молитвеник в ръка, цяла облечена в бяло и с връзки от червени панделки на обущата си.

— Витек, как ти се виждам, а? — попита тя и се завъртя пред него на пети.

— Чудесно, като някоя бяла гъска! — рече той възхитен.

— Разбираш ти от това, колкото и щъркела ти. Ханка ми каза, че никоя от село няма така да се облече — бъбреше тя и издърпваше възкъсото си облекло.

— Ех!… а коленете ти се червенеят през фустата като на гъските изпод перушината им.

— Глупак! Гледай ти на Лапа под опашката! Ей, щъркела да скриеш: ще дойде свещеника с шествието, ще го види и ще го познае — предупреди го тя по-тихичко.

— Право си е, че е хубава и пременена, па и господарката се пери като пуяк! — шепнеше той, загледан подире им по пътя, но като се сети за предупреждението, отмъкна щърка в картофената яма, а за охрана на параклисчето остави Лапа да гони децата, па отърча при Мачей, който както винаги лежеше в градината.

В селото се утиши. Всички коли вече отминаха, отминаха и хората, улиците опустяха, само тук-там по портите играеха деца, кучета се излежаваха на слънце, ластовички се совваха из разпаления въздух над вира, а в черква веднага след камбанката започна службата, свещеникът излезе за тържествена литургия и органът засвири, но веднага след словото удариха всички камбани и народът запя гръмогласно такава песен, че гълъбите от покривите се разхвърчаха; хората занаизлизаха от главния вход, над тях се носеха наклонени хоругви, икони и запалени свещи, държани от момичета в бели премени. Най-накрай изнесоха червения балдахин, а под него свещеникът със златиста дарохранителница в ръка слизаше бавно по стълбите.

Като се наредиха горе-долу за шествие и направиха през навалицата дълга улица, обнизана от двете страни със запалени свещи, свещеникът отново запя:

Пред твоите двери стоя, о господи!…

И всички извикаха в един гръмлив до небесата глас:

И чакам твоята милост…

И с песен тръгнаха и се запритискаха пред гробищната врата. Трудно се промъкваха, понеже съборът беше голям: всички села от енорията бяха надошли, па дори и от всички чифлици, та дворяните водеха свещеника и го придружаваха отстрани със запалени свещи, а пък имотните стопани носеха балдахина, само че за яд на липчени все другоселци.

Цялото шествие се изсипа от сенките на гробищата към площада, който бе побелял и кипнал от горещина; слънцето блесна в очите на всички и ги пареше с жив огън, а те тръгнаха бавно всред камбанния звън и песни в благовонния дим на кадилницата и в дигнатите облаци прах, всред запалените свещи и посипваните в краката на свещеника цветя…

Насочиха се към първото олтарче отдясно, към Боринови; за един миг улицата така се натъпка, че плетищата запращяха, мнозина бяха тласнати от високия бряг във вира, крайпътните дървета се тресяха от натиск. Движеха се в тежка, огласена от песни навалица от глави, като многоцветна река, а по средата й като лодка върху вълни плуваше червеният балдахин и се развяваха хоругви, икони и свещени статуйки, покрити цели с тюлове и цветя.

Натискаха се в голямата навалица глава до глава, едва можеше да се диша от жега и теснота, но всички пееха от все сърце, с все сила, с пълни гърла, та изглеждаше, че целият свят пее заедно с тях хваление към бога — сякаш тези високи липи, тези черни елхи, тези разгорели се в слънцето води, тези стройни брезички, ниски градини и зелени поля, тези необхватни с поглед далнини и къщи, и всичко, каквото имаше, прибавяха своя сърдечен и пълен с радост приглас, та велегласна, пропита с гръм песен се разливаше в пламтящия въздух и се възнасяше към бледото небе чак до слънцето.

Листата на дърветата трепереха и последните им цветове опадваха от тия гласове.

Пред Боринови свещеникът изчете първото евангелие и след малка почивка поведе народа към воденичаровия олтар.

Жегата ставаше все по-силна, едва се търпеше, прах задавяше гърлата, слънцето стана бледо и по ясното небе се запровличаха белезникави дълги ивици, а нагорещеният въздух се тресеше и менеше в погледа като кипнала вода — буря се канеше.

Вече цял час продължи шествието и макар че просто припадаха от жега, макар че и самият свещеник беше плувнал в пот и почервенял като рак, продължаваха да обикалят полека всички параклисчета, да слушат Евангелието пред всяко и нови песни да пеят.

Понякога, когато народът поизморен млъкваше, та се разнасяше само шумът от стъпките, във внезапно настъпилата тишина можеха да се чуят из полята чучулиги или усърдно кукане на кукувица, или пък чуруликане на ластовици под стрехите, а камбаните непрестанно биеха; биеха бавно, с продължителен, силен и топъл глас.

И при все че народът пак запяваше, при все че мъжете не жалеха гърлата си, жените напрягаха тънките си гласове, децата пискаха по своему, а малките звънчета чуруликаха и от тежкия топот тътнеше изсъхналата земя — камбанните гласове отново се издигаха над всичко, пееха чисто и високо, пееха до небеси с един златист и дълбок глас, изпълнен с радост и веселие, пееха тъй силно и гласовито, като че ли някой удряше с чукове в слънцето и целият свят се полюляваше и звънеше.

А като свършиха пред олтарчетата, службата трая още дълго в черквата, още дълго гърмя органът и се разнасяха песните.

А щом излязоха пред черквата, за да поемат малко хлад под дърветата, да дадат някой грош на просяците и да се поразговорят с познати, внезапно притъмня, заеча далечен гръм и сух, горещ вятър се изви, та дърветата се залюшкаха и прах се вдигна по улиците.

Хората от по-близките села започнаха бързо да си отиват с колите.

Но в същото време прикапа дребен дъжд, горещ и рядък, та стана още по-тъжно и душно, а слънцето по-немилостиво печеше; жабите по-тихо и по-сънливо крякаха и някак притъмня, далнините помрачняха, отново заечаха гръмотевици и откъм посинелия изток забляскаха бледи и къси светкавици.

Бурята идваше откъм изток и в полукръг се трупаха тежките тъмносини покривала от облаци, пропити с дъжд или градушка; кратък и шумен вятър се устремяваше напред, свиреше по върхарите на дърветата и разклащаше житата. Домашните птици с писък бягаха под подслоните, дори кучетата тичаха към къщи, добитъкът се прибираше от полето към село, по пътищата се вдигаха вече вихрушки от прах, а гръмотевиците идваха все по-близо.

Не мина много и слънцето взе да потъва в червеникави мръсни мъглявини и светеше като през окадено стъкло, гръмотевиците затрещяха вече над селото и такъв вихър удари, че само дето дърветата не изпокърти, а клоните и снопчетата от покривите — по цял свят ги запокити. Първите гръмове паднаха нейде из горите; в миг цялото небе посиня като чер дроб, слънцето угасна, завиха виелици и гръмотевици зашибаха една след друга. Земята се затресе от гръм, а огньовете на светкавиците разкъсваха заоблаченото небе и ослепяваха очите с блясъците си.

Къщите трепереха от бученето и всяка живина се беше притаила от страх.

За добра чест бурята отмина настрани, мълниите биеха нейде далече, виелицата престана, без да причини никакви щети, небето вече почна да се прояснява и току пред вечерня рукна един силен дъжд, един пороен лопей, че в миг положи житата. Реката придойде и от всички ровове, межди и бразди бликаше разпенена вода.

Утихна едва привечер. Дъждът престана и на запад слънцето се показа иззад облаците като червено и лъчисто кълбо…

Липци пак оживя. Хората взеха да разтварят врати, да излизат навън и да дишат с умиление разхладения въздух; всичко ухаеше след дъжда, най-вече младите брезички и ментата из градините; омекналата земя като че се запали на слънцето: горяха локвите по пътищата, листа и треви блестяха, пламтяха разпенените води, които с весело клокочене се стичаха във вира.

Лек ветрец прегръщаше наведените жита и силна и сватбена бодрост прииждаше откъм гората, откъм нивите и проникваше в душата на човека, та и децата с крясък газеха по рововете и водите. Птичките запяха в шубраците, кучетата се разлаяха, токачките на свещеника заскачаха по плетищата и всички дворища, пътища, порти и къщи зазвънтяха от превиквания и разговори, дори там нейде към воденицата някой запя:

Дъждец вали, мокри ме, мокри ме —

прибери ме, моя Мариш, прибери!

А откъм полето, заедно с мученето на подкарвания към село добитък се предваряха кресливите и игриви песнички на пастирките:

Каза ми, че ще ме вземеш,

щом си житието оженеш;

ти ожена и овеса —

обещанията де са?

Ой дана, да дана!…

Почнаха да си отиват и колите на някои другоселци, които бяха изчакали да премине бурята, а мнозина останаха да гостуват на липчени: това бяха онези, които тъй сърдечно някога бяха дошли да помагат на жените. По-богатите ги гощаваха по къщите си и не жалеха ни ядене, ни пиене, а пък по-бедните отведоха своите благодетели на черпня в кръчмата, защото с дружина винаги е по-приятно и по-весело там.

Момчетата бяха докарали музика, та още от вечерня из кръчмата се разнасяше свирене на цигулка, боботене на контрабас и игриво дрънчене на дайре.

И мнозина други се запътиха натам, тъй като от толкова време, още от самите заговезни не бяха се събирали на веселие.

Събра се много народ, нямаше къде да се седне и мнозина трябваше да се задоволят да насядат по натрупаните пред кръчмата греди. Понеже времето беше хубаво и по небето светеха златни потоци, мнозина се бяха разположили под стряхата и викаха на евреина там да им изнася пиене.

И понеже кръчмата бе препълнена току-речи все от млади, веднага се впуснаха и в оберек, та чак стените и дъските на пода заскърцаха; за голяма почуда танците предвождаше Шимек Доминиковичин с Настуша. Напразно по-малкият, Йенджих, го дърпаше настрана, като му шепнеше тихо и досадно, но нищо не сполучи, защото момъкът беше пламнал и не искаше и да чуе. Той пиеше водка, караше също и Настка и другарите си да пият, а щом гръмваше музиката, хвърляше на музикантите десетачета, улавяше през кръста Настка и кряскаше с всичка сила:

— Сечете, момци, бързо карайте по нашенски!

И се носеше из кръчмата като разярен жребец, провикваше се юнашки и блъскаше отсечено с токовете по пода.

— Ей, синеца, сламата из кончовете му ще изскочи! — шепнеше Ямброжи и си преглъщаше слюнката срещу застаналите да пият до него. — И млати с крака като с бухалки: ще се откъснат и ще се разхвърчат.

— Гледай само ти да не изгубиш нещо — изръмжа Матеуш, който стоеше там с другарите си.

— Дай да се почерпим, само мир да е — рече с усмивка Ямброжи.

— На̀ ти, само да не глътнеш чашата, пияница такъв! — И той му подаде пълна чаша и се завърна гърбом към него, защото кметовият брат Гжеля им заприказва нещо тихо; те се облегнаха на тезгяха и внимателно го слушаха, без да гледат нито танците, нито водката пред тях. Шестима бяха, най-личните селски момци, най-богатските и на най-добри стопани синове. Те разговаряха вдълбочено, но понеже шумът ставаше все по-голям и все повече хора се наблъскваха, пренесоха се в жилището на евреина, тъй като другото помещение бе заето от възрастните мъже и от гостите.

Стаята бе тясна и натъпкана с измачкани завивки, в които спяха еврейчетата, та едва се настаниха до масата. Една лоена свещ пушеше на окачен на потона пиринчен свещник. Гжеля ги изреди с чашата, пийнаха веднъж-дваж, но някак никой не подхващаше това, за което бяха дошли, та Матеуш подметна подигравателно:

— Започвай, Гжеля, стига сте седели като врани на дъжд!

Още не успял да започне Гжеля, влезе и ковачът, поздрави и потърси място да седне.

— Тоя катраник всякога ще пъкне там, дето не го сеят! — избухна Матеуш. — Наздраве, Михале! — добави той веднага, като потушаваше гнева си.

Ковачът изпи чашата, придаде си спокоен израз на лицето и рече на шега:

— Не съм лаком за чужди тайни и виждам, че тук няма нищо като за мене.

— Добре го каза! Добре ти е на тебе с немците — в петък пържена сланина^[2] и кафе, а още по-добре ще ти е днеска, на празника…

— Приказваш глупости, Плошка, като че си пиян… — отвърна той.

— Казвам това, което всички знаят, че всеки ден си имаш вземане-даване с тях.

— Който ми дава работа, нему работя, не избирам.

— Работа! Друго нещо кроиш ти с тях — рече по-тихо Вахник.

— Както и с дворянина изработи нашата гора — добави заплашително Причек.

— Изглежда, че на съд съм налетял! Я гледай как всичко знаят!

— Оставете го бе, той си върши работата без нас, нека и ние да работим без него — рече Гжеля, като гледаше втренчено в неспокойните му очи.

— Да ви види някой стражар през прозореца, ще помисли, че правите заговор срещу някого! — уж на шега рече ковачът, ама устните му трепереха от злоба:

— Може и така да е, само че не против тебе: не заслужаваш, много си малък за такова нещо ти, Михале.

Той нахлупи шапка и си излезе, като тресна вратата.

— Понадушил е нещо и е дотърчал да разузнава.

— Сега е готов да иде и да слуша под прозореца.

— Ама ще чуе още такова нещо за себе си, че ще му се отще.

— Я тихоте, момчета! — започна тържествено Гжеля. — Казах ви, че Подлесието още не е продадено на немците, но вече всеки ден могат да отпътуват за крепостен акт, дори споменаха, че следния четвъртък.

— Знаем това и нещо трябва да се направи! — рече нетърпеливо Матеуш.

— Дай съвет, Гжеля: книга знаеш, вестник четеш, по-лесно ти е.

— Че като го купят немците и като заседнат на слог, ще стане като в село Гурки: просто въздух няма да стигне за дишане в Липци и ще тръгнем да просим или в Америка да се изселим.

— А бащите ни само се чешат по главите, въздишат и не знаят как да си помогнат.

— И не ще отстъпят и ние да управляваме домовете! — надпревариха се да казват един през друг.

— Голяма работа — немци. Имаше ги в Лишки, но нашите им изкупиха имотите на всички до един, а дето в Гурки стана другояче, там самите селяни са си виновни: пиха, съдиха се постоянно и спечелиха просяшка торба.

— Значи, и ние можем да откупим Подлесието и да ги пропъдим! — викаше Йендрек Борина, чичов син на Антек.

— Лесно е да се каже: сега не можем да го откупим, макар че искат по шейсет рубли за моргата, а после ще намерим ли хиляда злоти за същото това?…

— Да дадат бащите ни всекиму дела, по-скоро ще свършим тая работа.

— Разбира се, така си е! Веднага ще знаем какво да правим! — изкряскаха всички.

— Колко сте прости вие! Старите от цялото едвам се изхранват, а вие от дяловете си пари искате да правите! — прекъсна ги Гжеля.

Млъкнаха изведнъж, защото такава истина им изрече, като че ли ги фрасна по темето с тъпото на секира.

— Не е там злото, че бащите не искат да си дадат имота във ваши ръце — продължаваше да говори той, — а в това, че Липци има твърде малко земя, че народът постоянно се увеличава и онова, което при дедите ни е стигало за трима, сега трябва да се дели на десет души.

— Много право! То се знае, че си е така! То се знае! — шепнеха другите угрижено.

— Тогава да се купи Подлесието и да се подели! — изтърси един.

— Ти би купил цяло село, но къде пари! — промърмори Матеуш.

— Трайте само, може и на това да се намери някаква леснина.

Изведнъж Матеуш стана, удари с пестници по масата и се развика:

— Трайте и правете, каквото щете, на мене вече ми омръзна и като ми кипне, ще зарежа селото и ще отида в града, по-добре живее там народа.

— Воля ти, но другите трябва да останат тук и да наредят някак живота си.

— Ама това се вече не трае, човек най-после кипва: теснота навсякъде, къщите се пукат от народ, сиромашията крещи, а до тебе свободна земя, плаче да я вземеш… и нищо не можеш да направиш, макар и да умираш от глад, нито има с какво да я купиш, нито пък от кого да вземеш назаем. По дяволите с такава уредба!

Гжеля разправи как е по другите страни.

Всички слушаха и въздишаха жално, а Матеуш го прекъсна:

— Каква полза за нас, че другите добре се нареждали! Покажи на гладния пълна паница и я скрий, нека се нагълта с гледане! Добре са, разбира се, другаде има грижа за народа, а не е като у нас, дето всеки селянин расте като дива свиня на къра, а ще се съсипе ли, или ще израсне — боли ли го някой за това?… Само да плаща данъци, да пълни казармата и да не се противи на властта! Омръзнал ми е вече тоя живот и до гуша ми е дошло…

Гжеля го изслуша търпеливо и започна пак:

— Само един начин има да стане наше Подлесието.

Те се приближиха още повече, за да не изпуснат нито дума от казаното, но в същия миг такъв трясък раздруса кръчмата, та чак прозорците задрънчаха и музиката престана да свири. Един изтича да види какво е и после разправи със смях за станалото: Доминиковица бе причинила тази врява, тъй като дотърчала със сопа за синовете си, искала да ги бие и насила да ги закара у дома, но те се опрели, изхвърлили я из кръчмата и сега Шимек пие на провала, а Йенджих, вече здравата пиян, реве при огнището.

Повече не го разпитваха, понеже Гжеля взе да излага плана си, който беше следният: да се помирят с дворянина и срещу морга гора да му поискат четири морги ниви в Подлесието.

Много се възчудиха и страшно се възрадваха от такава една възможност, а Гжеля продължаваше да разправя, че по същия начин се помирило едно село при Плоцк, за което чел във вестника.

— Много добре, момчета! Евреино, водка дай! — викна Плошка на вратата.

— За три морги гора тъкмо дванайсет ще ни се падне!

— А пък за нас десетина са цяло имение.

— Па да прибави и нещо шубраци за огрев.

— Па за пасище може да додаде макар по една морга ливади.

— И малко нещо материал за къща! — викаха един през друг.

— Още малко и ще поискате да ви придаде и по един кон с каруца и по една крава, а? — каза подигравателно Матеуш.

— Я мълчете!… Трябва сега да убедим старите да отидат при дворянина и да му кажат какво искат: може би ще се съгласи.

Матеуш го прекъсна.

— Додето не му опре ножа до кокала, той няма да се съгласи: на него му трябват пари веднага и немците ще му дадат още утре, стига да се спазарят… А нашите, докато се начешат по главите, докато се наговорят, докато дойдат до едно съгласие, докато спечелят на своя страна жените, месеци ще минат, дворянина ще продаде земята и ще свие рамене: тогава ще може да чака и делото за гората. Мисълта на Гжеля е добра, но струва ми се, че трябва да започнем от другия край.

— Казвай тогава, Матеуше, дай пък ти съвет!

— Не трябват приказки и съвещания, ами да правим това, което направихме и с гората.

— Понякога може тъй, но понякога не може! — промълви Гжеля.

— Аз пък ти казвам, че може малко по-иначе и същото ще стане… Да отидем цяла дружина при немците и спокойно да им заявим да не смеят да купуват Подлесието…

— А толкова ли са глупави, та веднага да се уплашат и да ни послушат?

— Ще им се каже и това, че ако не послушат и купят, няма да ги оставим да сеят, няма да ги оставим да строят, крачка няма да им дадем да направят из полето. Ще видите няма ли да се уплашат! Ще ги подпушим като лисица в дупка.

— Е да, не ще излезнат на глава те!… Запомнете ми думата, че за тия заплашвания като нищо ще ни натикат в дранголника! — избухна Гжеля.

— Ще ни натикат и пак ще ни пуснат, няма да векуваме там я, ама като ни пуснат, за немците ще бъде още по-зле… Те не са глупави и още отнапред ще обмислят добре дали войната с нас ще им понесе… И дворянина друга песен ще запее, като му прогоним купувачите, не е ли така?…

Но Гжеля не изтрая, стана от мястото си и с всички сили взе да ги отклонява от тия неразумни намерения. Обясни им какви съдебни дела могат да произлязат от това, какви нови пакости и загуби за всички, че за тия неспирни размирици са готови да ги тикнат за няколко години в затвора… че всичко това може да стане спокойно със самия дворянин… Заклеваше ги във всичко и ги молеше да не докарват нови беди на народа. Говори той доста дълго, зачерви се, дори поотделно ги разцелува, като ги заклеваше и молеше да се откажат от това, но всичко беше напразно, все едно, че с грах стена разбиваш, та накрай се обади Матеуш:

— Приказваш като в черква, като че ли от книга го четеш, ама на нас друго нещо ни трябва!

В същото време всички почнаха да говорят, да стават от местата си, да удрят с пестници по масата и да кряскат силно зарадвани:

— Добре, добре, да вървим при немците, да ги разгоним тия шваби! Умно казва Матеуш, него ще слушаме, па който се бои, нека се крие в чергите!

Не бе възможно да им се говори, тъй бяха възбудени.

В тора време евреинът донесе бутилка, послуша ги и като забърсваше разлятата по масата водка, рече нерешително:

— Матеуш има глива: умен съвет дава.

— Я го вижте! И Янкел е против немците! — завикаха учудени.

— Защото по-добре със свои хора да живея, ще страдам както всички, ама с божа помощ все може да се живее някак… А немците дето дойдат, там вече не само бедния евреин не може да живее, куче там няма какво да яде… Да пукнат тия немци… чума да ги ръгне!…

— Евреин и поддържа народа! Чухте ли, а?

И те повече се учудваха.

— Евреин съм, ама не съм в гората намерен, тук съм се родил, където и вие, и дядо ми, и баща ми също… С кого трябва да се държа?… Кажете… Не съм ли ви свой?… Нали ако на вас е по-добре, и на мене ще ми е по-добре!… Като станете вие господари на имота си, с вас ще търгувам!… Както моя дядо с вашите деди, не е ли така?… А пък дето така умно казахте за немците, цяла бутилка, арак ще ви почерпя!… За ваше здраве, подлески стопани! — викна той и се чукна с Гжеля.

Често гавъртаха те чашите и такава радост ги обзе, че едвам не разцелуваха евреина по брадата, сложиха го между себе си и му довериха всичко отначало, като искаха за всичко неговия съвет. Дори и Гжеля се развесели и пак седна, да не би да го укорят, че мисли нещо лошо за тях.

Съвещанието не трая дълго, тъй като Матеуш стана и викна:

— Да отидем, момчета, отвъд да си поизправим краката, за днес стига толкова!…

Отидоха всички вкупом и Матеуш веднага отне от някого Тереска и затанцува с нея; след него и другите почнаха да издърпват момичетата от ъглите, закрещяха на музикантите и се понесоха във вихрени танци.

Разбира се, музиката веднага заситни, защото музикантите знаеха, че с Матеуш шега не бива, че той плаща, ама и побийва.

Цялата кръчма се беше разтанцувала, пара се вдигаше от главите, а пък крясъци, музика, тропот и живи провиквания като кипеж изпълваха помещението и се изливаха през отворената врата и прозорците, а вън покрай стените веселието беше не по-малко: чаши дрънкаха, стопани често пиеха наздравици и все по-високо и по-шумно се разговаряха.

Нощта беше вече напреднала, звездите ясно засветиха, дърветата тихо шумяха и откъм мочурите се разнасяше жабешки крекот и гласове на блатни птици, из градините славеи чуруликаха, беше топло и миришеше на хубаво. Хората се забавляваха на пресния и прохладен въздух и час по час някоя прегърната двойка се измъкваше от кръчмата и се изгубваше из сенките… А до стената ставаше все по-шумно, всички приказваха, та мъчно можеше да се разбере нещо.

— … па какво, току-що бях пуснала прасето и то не беше успяло муцуната си да завре в картофите, а тя като ми отвори една уста…

— От селото, от селото да я изгоним!…

— Помня аз как на младото ми време направиха също така на една!… Биха я до кръв пред черковата, изкараха я отвъд могилите с крави и селото се умири…

— Евреино, голямо шишенце от силната!

— Обра млякото от сивата ми крава, обра го!…

— Избери си нов, всеки така би направил…

— Злото да го изскубеш, докато не е пуснало по-голям корен…

— Житото трябва да се плави, докато бурените не са го заглушили…

— Да гаврътнем чашите, па ще ти кажа нещо…

— Дръж бика за рогата и не го пущай, доде не се завали…

— Две морги и една — три морги; три морги и още една — четири морги.

— Пий, братко, и същи братя по-хубаво от това не биха направили…

Из мрачината се носеха откъслечни разговори, та не можеше да се разбере кой на кого приказва; само дебелият глас на Ямброжи вземаше връх над всички на различни места, тъй като той постоянно минаваше от група на група или назърташе в кръчмата и всякъде си изпросваше по чаша. Беше вече съвсем пиян и страшно залиташе, но хвана при тезгяха някого за яката и започна плачливо да му се моли:

— Аз съм те кръстил, Войтек, пък и на жена ти тъй бих камбаните, че краката ми чак подпухнаха: дай, братко, една чашка! Па ако поръчаш цяло шишенце, ще й бия камбаните още и за вечна почивка и друга невеста ще ти намеря… млада и здрава като ряпа! Поръчай, братко, едно шишенце…

Младите усилено лудуваха, цялото помещение беше пълно с врясък и развени фусти и клашници, вече припяваха песнички пред музиката, дори и по-старите жени се раздрусваха и пискливо се провикваха, а Ягустинка се промъкна в средата, хвана се през кръста и като удряше с крака по пода, запя с пресипнал глас:

Вълци ме не плашат, па били глутница!…

От мъже не трепвам, па били стотица!…