Владислав Реймонт
Селяни (35)

X

Дните от Боже тяло до неделя не минаха лесно за Матеуш, за Гжеля и за другарите им; Матеуш престана да работи на Стаховата къща и другите изоставиха работата си; по цели дни и вечери ходеха те поотделно по къщите и възбуждаха хората против немците, като ги наговаряха да ги изгонят от Подлесието.

И кръчмарят от своя страна не жалеше увещанията си, па където имаше нужда, на упоритите даваше и почерпки или им отпущаше вересия. Но всичко вървеше някак трудно; по-старите се само почесваха, въздишаха тежко и без да скланят на никоя страна, гледаха какво ще кажат другите и жените, които като една не искаха, и да чуят за гонене на немците.

— Ами! Какво им е пак влезнало в главите! Малка ли разсипия ни сполетя зарад гората?… Една още неизлежали, друга беда искат да навлекат на селото! — викаха жените, а помощничката, иначе тиха жена, вдигна метлата срещу Гжеля.

— Ако караш хората на нова буна, на стражарите ще те обадя! Мързеливци недни, не им се работи, току само да се разхождат им дай! — се развика тя пред къщи.

А пък Балцерековица се нахвърли върху Матеуш:

— Кучетата ще насъскам по вас, безделници такива. С вряла вода ще ви попаря!

И всички като праг се изпречиха срещу увещанията, останаха глухи за съвети и молби. Нямаше начин да ги вразуми човек; развикаха се по всекиго, а много от тях вече и жално плачеха.

— Няма да дам на моя да иде! Ще се хвана за полата му й ако ще краката да ми отрежат, пак не ще се пусна!… Стига ни толкова тегло!…

— Дано ви гръм разтресе, кочани такива! — кълнеше Матеуш. — Разкрякали се като свраки на дъжд. Едно теле по-скоро ще разбере човешки език, отколкото жена умна дума! — оплакваше се той, дълбоко разочарован.

— Остави ги, Гжеля, няма да ги вразумиш: един хубав бой на всяка, па ако ще и твоята да е, тогава ще ни послушат — заканваше се той тъжно.

— Такива са, за една нощ не можеш да ги промениш! Другояче трябва да се постъпва с тях: да не им се противиш, да се съгласяваш и малко по малко да ги спечелваш на своя страна.

Така обясняваше Гжеля, без да отстъпва от делото, защото, ако и сам да беше против, но щом разсъди, че инак не може, отдаде му се с цялата си душа.

Той бе корав и неотсгъпчив мъж, а на каквото се решеше, трябваше да го извърши, па ако ще би не знам какво да бъде насреща му; та и сега пред нищо се не спираше. Затваряха вратите пред лицето му — през прозорците приказваше; жените му се заканваха — не се сърдеше, дори се и съгласяваше с тях, а където трябваше — и пригласяше, с много жени той заприказваше за децата, хвалеше домашната им уредност и чак най-после казваше, което имаше да каже, а не успееше ли, отминаваше. Цели два дена беше навсякъде из селото, по къщите, из градините, отиваше дори и на полето, заговорваше им за това, за онова и им казваше своето, а пък на онези, които отведнъж не се сещаха, рисуваше им с тояжката си по пясъка подлеските ниви, показваше им делниците и търпеливо разясняваше ползата за всекиго. Но въпреки тичанията напразно би било всичко, ако не беше помощта на Рохо. В събота след пладне, като разбраха, че не ще могат да направят нищо в селото, извикаха зад Бориновата плевня Рохо и му съобщиха своите намерения; те се боеха, че той ще бъде против.

Но Рохо помисли малко и каза:

— Това е разбойнически начин, но понеже за друг няма време, ще ви помогна с готовност.

И веднага отиде през градините при свещеника, който следеше как ратаят коси детелина. Ратаят после разправяше, че дядо поп най-напред се подсърдил на Рохо, крещял, запушвал ушите си, не искал дори и да слуша, но после седнали и двамата на слога и нещо дълго кроили. Види се, Рохо го убедил, защото надвечер, когато хората започнаха да се връщат от полето, той тръгна из село божем на разходка по хладовина, заглеждаше по портите, разпитваше за едно-друго, а най-вече с жените се разговаряше и най-сетне казваше тихичко всекиму поотделно:

— Добре са намислили момчетата. Трябва да се бърза, докато е време. Вие направете, каквото се иска от вас, пък аз ще отида при дворянина и ще се помъча да го склоня.

И тъй ги убеди, че жените вече не се противяха, а мъжете си казаха, че щом свещеникът ги съветва така, трябва да се направи. Още цяла вечер се съветваха, но сутринта в неделя бяха вече всички решени на едно.

Щяха след обедня да отидат заедно с Рохо при немците, защото той можеше да разговаря на езика им.

Това именно бе обещал Рохо на младите и те си отидоха, като подвикваха от радост; той седеше пред къщи у Боринови, прекарваше през пръсти зърната на броеницата си и мислеше за нещо.

Беше още рано, току-що бяха вдигнали софрата след закуска, та миризмата на скробта и на приправките дразнеше носа, а Петрек се протягаше след яденето.

Наставаше топло, но не душно време, ластовичките като куршуми пронизваха въздуха. Слънцето още се издигаше зад къщите, та из сенките им лъщяха изсушените тежки треви, а откъм полето повяваше пропит с дъх на жита прохладен ветрец.

В къщи бе тихо, както обикновено в неделя, жените шетаха и разтребваха стаите, децата бяха наобиколили паница пред къщи, хранеха се полека и се вардеха с писъци и с лъжици от Лапа, който силом искаше да яде с тях, свинката пъшкаше на слънце до стената, натискана от прасетата да им отпусне мляко, по-нататък щъркелът гонете кокошките и тичаше след жребчето, което вилнееше по двора; тук-там дърветата зашумяваха и овощната градина се залюляваше, а низ полето се носеше жужене на работливи пчели и звънки песни на чучулиги.

И над селото бе паднала неделна тишина, тук-там само се чуваха гласове. Някоя кокошка закудкудяка, край вира някъде със смехове и плискане се гонеха момчетия или патици закрякваха.

Улиците бяха пусти и блеснали на слънцето, рядко някой минаваше по тях, само нейде по праговете се решеха момичета и някой тихо свиреше на цафара.

Рохо прекарваше през пръсти броеницата си, ослушваше се от време на време и най-вече мислеше за Ягна. Той я чуваше да се върти из стаята, понякога се изправяше зад него, вървеше из двора и като се връщаше, оборваше поглед пред него и кървава руменина заливаше отслабналото й лице, та му стана дори жал.

— Ягушо — пошепна благо той, като я погледна.

Тя се спря със затаен дъх и чакаше какво ще рече, но той сякаш не знаеше какво да каже, измърмори нещо и млъкна.

Тя пак отиде в стаята си, седна при отворения прозорец, облегна се на рамката и насочи натъжен поглед към блесналия на слънцето свят, към онези бели облачета, които като бели гъски се рееха по ясното небе, и тежки въздишки се изтръгваха от гърдите й, а понякога сълзи капеха от зачервените й очи и се стичаха бавно по изпадналото й и отслабнало лице. Нима малко претегли през тия дни? Цяло село вика по нея като по краставо куче; жените се завръщаха гърбом, когато тя минеше, а някои и плюваха след нея. Приятелките й се правеха, че не я познават, мъжете се смееха презрително, а вчера дори най-малкото Гулбасче захвърли кал подире й и извика:

— Кметова любовница!

О! Сякаш ножове я пронизаха и от срам едва се не задуши!

Боже мой, нима бе виновна?… Упоил я беше, та нищо не знаеше що става на този свят… Нима можеше да се противи?… А сега всички против нея, цялото село бяга от нея като от побъркана и никой няма да я защити.

Ами къде да иде сега? Навсякъде затварят вратите си пред нея, на това отгоре са готови и кучетата си да насъскат по нея!… И при майка си дори няма за какво да иде: и тя я почти изгони въпреки молбите и плачовете й… и ако не беше Ханка, би направила нещо лошо със себе си… И така си е, само Антековица се погрижи човешки за нея, не отдръпна ръка за помощ и дори я бранеше пред хората…

„Пък не е и виновна, не! Кмета е виновен, че я прелъсти и я принуди да сгреши, но най-вече и за всичко е виновен този стар пън!“ — помисли тя изведнъж за мъжа си.

„Целия живот ми развали! Мома щях да си бъда и никой нямаше да ме обиди, не… И какво ли видях с него? Ни живот, ни свят!…“

Тъй си мислеше трескаво тя, жалбите й се разсейваха и на тяхно място изникваше силен яд и тъй я разпъваше, че дори се разтича по стаята.

„Наистина цялото ми нещастие е от него… и с Антек не би станало така… и кмета не би се решил… и… — оплакваше сетя. — Щях да си живея спокойно, както и по-рано, както всички си живеят… Изпречи го дявола на пътя ми, подлъга и майка ми с тия морги, а сега трябва да търпя… трябва… червеи дано го разнесат!“

Тя избухна и стисна злобно пестници и като видя през страничния прозорец коша от каруцата с болния под дърветата, отърча бързо при него, наведе се отгоре му и злобно процеди през зъби:

— По-скоро да пукнеш, куче такова дърто!…

Болният изблещи очи в нея и измърмори нещо, но тя избяга: хубаво й олекна — намери кому да стовари мъките си.

Ковачът стоеше на входа, когато тя се връщаше, но се правеше, че не я забелязва. Той заприказва по-високо на Рохо:

— Матеуш разправя, че ще ги водиш срещу немците…

— Помолиха ме, ще отида с тях у съседите — наблегна той.

— Пак дранголник си търсят. Разпенявили са се селяните срещу дворянина и смятат, че като отидат пак всички с тояги и вик, немците ще се изплашат и няма да купят Подлесието.

Той едвам въздържаше яда си.

— Па може и да се откажат от покупката, кой знае?…

— Как не, земята изпоизмериха, всички семейства надойдоха, кладенци копаят, камъни за основи карат…

— Знам аз добре, че още не са подписали акт при нотариуса.

— На мене се клеха, че всичко вече е свършено.

— Казвам това, което знам, и ако дворянина намери по-добри купувачи…

— И все пак няма да го купи Липци… никой не е гъбав с пари…

— Гжеля прави някаква сметка за това и чини ми се…

— Гжеля ли! — прекъсна ковачът изведнъж. — Гжеля иска да става големец, бунтува глупавия народ и го води към зло…

— Ще видим, ще видим какво ще стане! — казваше Рохо и се подхилваше, тъй като ковачът чак мустаците си скубеше от злоба.

— Яцек от канцеларията! — извика той, като забеляза разсилния на портата.

— За „Анна Мачвейовна Боринова“ писмо от канцеларията! — изрече Яцек и измъкна един плик от чантата си.

Ханка дотърча и неспокойно оглеждаше писмото, без да знае какво да го прави.

— Дай да го прочета — рече Рохо.

Ковачът искаше да надникне през рамото му, но Рохо затвори бързо писмото и рече най-спокойно:

— Съдът те уведомява, Ханко, че можеш да се виждаш с Антек веднъж в седмицата.

Ханка даде бакшиш на разсилния и се върна в стаята си, а Рохо, чак като си отиде ковачът, тръгна след нея и извика радостно:

— Друго пише в писмото, но не исках да ти го кажа пред ковача! Съдът ти съобщава да занесеш петстотин рубли гаранция или пък поръчители да посочиш и ще ти пуснат Антек… Що ти е?

Тя не отговори, глас не можеше да издаде, стоеше като вкопана, лицето й се изчерви, после побледня като стена, очите й се премрежиха от сълзи; тя разтвори ръце и с дълбока въздишка се строполи ничком пред иконите.

Рохо тихичко излезе, поседя пред къщи, отново четеше писмото и се усмихваше също така зарадван, но след малко пак назърна в къщи.

Ханка бе коленичила насред и се молеше с цялата си душа; чудно как не се пръсна сърцето й от радост и от благодарствен жар; откъслечните й въздишки и горещият шепот сякаш изпълваха цялата къща със светкавици, които удряха като сърдечен огън под нозете на света богородица Ченстоховска и се стичаха като жива кръв. Тя почти примираше от щастие, сълзите като порой се лееха, а заедно с тях се изливаха от паметта й всичките спомени от някогашни болки, спомените за всякакви обиди.

Най-после тя стана, изтри сълзите си и рече на Рохо:

— Сега съм готова за ново нещастие, защото, ако ще би и най-лошото да бъде, все не ще бъде това.

Той дори се почуди как толкова се беше променила: очите й светеха, кръвта нахлу в бледите й бузи, тя изправи снага, сякаш с десет години подмладена.

— Бързо се залавяй с продажбата, приготви колкото трябват пари и ще отидем да го освободим, ако може още утре или във вторник.

— Антек си иде! Антек си иде! — повтаряше неволно тя.

— Не разправяй. Като се върне, и без това ще се научат, иначе после ще трябва да казваме как са го пуснали с гаранция: ковачът няма да се заяжда с тебе.

Той я съветваше тихо. Тя тържествено обеща и повери тайната само на Южка, но едвам сдържаше небивалата радост в себе си; ходеше като пияна, постоянно целуваше децата, приказваше с жребчето, със свинката приказваше, с щъркела се закачаше, а пък на Лапа, който ходеше подир нея със скимтене и я гледаше в очите, като да разбираше нещо, шепнеше в самото му ухо като на човек:

— Тихо, щурчо, че господарят ти ще се върне!

Смееше се и плачеше едно след друго, дълго разправя за това и на Мачей, та той облещи очи и нещо фъфлеше с език. Тя забрави всичко и трябваше Южка да й напомни, че е вече време за черква. Хей, хвърчеше, хвърчеше от щастие, искаше й се да пее, искаше й се да литне по света и да вика на житата, които с шум се прекланяха до краката й, да вика на дърветата, на цялата земя:

— Антек си иде! Господарят ви ще си дойде!

Дори от радост взе да кани Ягна да идат заедно на черква, но Ягна не пожела, искаше й се да си остане у дома.

На нея никой не каза за Антек, но тя веднага се досети от недомлъвките и от онова, което вършеше Ханка. И нея обхвана тази новина и я разлюля с някаква тиха, радостна надежда, та без да обръща на нищо внимание, отърча у майкини си.

На лош час отиде там и случи на люта караница.

Защото Шимек веднага след закуска бе седнал до прозореца с цигара в уста, цвъкаше слюнки по стаята и дълго мислеше, дълго чака той, поглеждаше към брата си и най-после рече:

— Мамо, дай ми пари, че трябва да занеса на свещеника да извести годежа. Свещеника каза пред обедня да ги занеса.

— Ами за коя ще се жениш? — попита го майка му с подигравателна усмивка.

— За Настуша Голембова.

Майка му не се обади и се въртеше нетърпеливо около гърнетата на огнището. Йендрек притуряше на огъня дърва и макар че се бе силно разгорял, пак го духаше от страх, а пък Шимек, като почака малко, се обади някак по-решително:

— Цели пет рубли ми дай, че трябва и годеж да се тъкми…

— Годежари изпраща ли? — попита тя.

— Клемб и Плошка ходиха.

— И тя се съгласи, а? — Чак брадата й се тресеше от смях.

— Ами как!… Прие, разбира се.

— Намерила сляпа кокошка зърно, може ли да го не клъвне, такава голтачка!

Шимек се намръщи, чакаше да чуе какво още ще каже.

— Донеси вода от вира, а ти, Йенджей, пусни прасето, че квичи…

Те изпълниха почти безволно това, а когато Шимек пак се изтегна на пейката, а по-младият взе нещо да майстори под печката, старата даде твърдо нареждане:

— Шимек, занеси вода на юничката!

— Занеси й ти, не съм ти слугиня! — пробъбра гордо той и се простря още по-нашироко върху пейката.

— Чу ли що ти казах?!… Не ме карай да се ядосвам в света неделя…

— И ти чу що казах: пари ми дай и по-скоро!…

— Няма да ти дам и не позволявам да се жениш! — кресна му тя.

— И без твоето позволение ще се свърши работата.

— Мисли що приказваш, Шимек, и не се заяждай с мене!

Той се наведе изведнъж пред нея и обгърна покорно краката й.

— Та моля ти се, мамо, ето на̀, като куче скимтя!…

Сълзи го задавиха.

Зарева и Йендрек, и той целуваше ръка на майка си, прегръщаше краката й и я молеше заедно с брат си.

Тя с ярост ги отблъсна от себе си.

— Да не си посмял да ми се опираш, че ще те напъдя по света!… — кресна тя, като тресеше пестници.

Но Шимек вече не се боеше, майчините думи го шибаха като бич и той кипна, изправи се гордо и упорството на Пачешовия му род нахлу в главата му: той пристъпи малко и рече страшно спокойно, като я бодеше с пламналия си поглед:

— Пари ми давай по-скоро!… Повече нито ще чакам, нито ще ти се моля!…

— Не давам! — кресна му тя яростно и се оглеждаше да вземе нещо в ръка.

— Тогава самичък ще си ги намеря.

И той скочи като рис към раклата, с един удар откърти похлупака и заизхвърля дрехите от нея. Тя с врясък се хвърли да му попречи, опита се първо да го отстрани, но понеже той не отстъпи нито крачка, тя заби пръсти в косата му, а с другата ръка го заудря по лицето, по главата, заблъска го отзади и завика до небесата. Той се бранеше от нея като от досадна муха и не преставаше да тършува за пари, докато, ударен нейде в слабините, подскочи така ядосано, че тя цяла се просна на пода, но в същия миг скочи и като докопа ръжена от огнището, хвърли се отново върху него. Шимек не искаше да се бие с майка си, та само продължаваше да се брани, колкото можеше, и гледаше да издърпа желязото от ръцете й. Вдигнаха на глава къщата. Йендрек, занесен от плач, обикаляше отстрани и жално скимтеше:

— Мамичко, за бога, мамичко!

Ягна, която влезе тъкмо в това време, се спусна да ги разтърве, но напразно, защото, щом Шимек се изместеше и отскочеше настрана, майка му пак го настигаше като разярена кучка и млатеше, дето й попаднеше, та най-после, побеснял от болка, и той започна да отвръща. Вчепкаха се като кучета, търкаляха се по стаята, със страшна врява се блъскаха о стени и о покъщнина.

Надотърчаха отвсякъде хора и се опитаха да ги разтърват — но де можеха, когато тя се бе залепила като пиявица за него и като обезумяла биеше.

Докато най-сетне той я блъсна с пестница между очите, хвана я острани и я отметна като жъмка сено в стаята; тя сполитна и падна като труп връз нагорещената печка между врящите на огъня гърнета, тръбата се събори и всичко се разпръсна…

Разбира се, веднага я измъкнаха от огъня, но въпреки че беше страшно изпогорена, без да гледа запалената си фуста, тя пак налиташе към него.

— Махай се от очите ми, изрод проклети!… Махай се!… — ревеше тя като побъркана.

Трябваше насила да гасят огъня по нея и да я задържат, та поне изгорялото й лице да наложат с мокри кърпи, но и тъй тя пак се изскубваше.

— Дано очите ми не те видят вече… дано…

А пък Шимек едва дишаше, смазан и разкървавен. Той само гледаше опулено майка си, страх стисна гърлото му, разтресе се цял, без да може дума да произнесе и без да знае какво става.

Едва се бяха малко поуспокоили, когато тя внезапно се изскубна от ръцете на жените, скочи към пръта с дрехите зад огнището, засмъква от него дрехите на Шимек и взе да ги изхвърля през прозореца в градината…

— Махай се от очите ми! Нищо твое няма тука, всичко е мое, нито една леха няма да ти дам, нито залък хляб, ако ще би да пукнеш отглади! — крещеше тя с последни сили и надвита най-после от силните болки, падна с раздирателно пъшкане.

Понесоха я към леглото й.

Надойдоха хора, изпълниха стаята, тъпчеха се вече в отвода, а някои промъкваха глави и през прозорците.

Ягна не знаеше какво да захване, че старата просто ревеше от болки… Как да не реве, когато цялото лице и шията бяха облени с вряла вода, ръцете й изгорени от огъня, косата и очите също, та едва виждаше.

Шимек седна до стената в градинката, подпря глава на длани и сякаш замръзна, разкървавен, цял в синини и със съсирена кръв по лицето, той слушаше майчините си пъшкания.

Не след дълго дотърча и Матеуш, дръпна го за ръка и му рече:

— Ела при мене. Ти сега нямаш тука работа…

— Няма да дойда! Този имот е мой от баща ми и дядо ми и аз ще остана на имота си, няма да отстъпя! — говореше той с мрачна упоритост и пипаше несъзнателно с пръсти ъгъла на къщата. Не помогнаха нито молбите, нито настояванията. Той не мръдна от мястото си и престана да отговаря.

Матеуш седна до него и не знаеше какво да прави, а Йендрек събра изхвърлените клашници, гащи и ризи, уви ги в чаршаф и ги сложи нерешително пред брат си.

— Ще дойда с тебе, Шимек, където идеш ти, и аз ще дойда! — скимтеше разплакано Йендрек.

— Дявол да го вземе!… Казах, че няма да се мръдна оттука, и няма да мръдна!… — кресна той и блъсна с пестници в стената, та Йендрек приклекна от страх.

Те замълчаха, защото пак се зачуха страшните пъшкания от стаята: Ямброжи лекуваше болната, наложи изгорените места с прясно, несолено масло, после ги покри с някакви листа, върху които наслага кисело мляко, и всичко това уви с мокри кърпи. Заповяда на Ягуша често-често да залива изгореното със студена вода и отърча в черквата, защото камбанката заби.

Беше вече време за литургия, хората по всички улици вървяха към черква, коли тропаха и много познати се отбиваха при болната, та Ягна трябваше да затваря вратата от любопитните; само Шимерица остана при нея.

Наскоро всичко се успокои. Доминиковица се умири, от черквата се разнасяше тихата бръмчива музика на органа и гласовете на песните се носеха през градините като печално нежно шумолене.

Слънцето припичаше хубаво, дърветата стоеха неподвижни в пладнешкото затишие, само понякога някое клонче се залюляваше и сенките се раздвижваха, птичките млъкнаха, от време на време житата се полюшваха, звъняха с тихичко шумолене и развяваха светлите си гриви.

Момците все още седяха пред къщи. Матеуш приказваше тихо. Шимек само клатеше глава, а пък Йенджих лежеше пред тях и се взираше в дима на Матеушовата цигара, който като някоя синя паяжина се издигаше над стряхата.

Ягна излезе с ведро за вода към вира.

Тогава Матеуш стана и обеща да дойде пак след обед; той имаше намерение да отиде в черква, но като видя, че Ягуша седи над водата, приближи се до нея.

Ведрото беше наляно и тя държеше краката си във водата.

— Ягушо!… — пошепна той тихо, като се спря отстрани под елхата.

Тя бързо закри с вълненика коленете си и го погледна, но очите й бяха тъй изплакани и пълни с жал и мъка, та сърцето му се разтупа.

— Какво ти е, Ягушо? Болна ли си?…

Дърветата се залюляха без шум и посипаха върху русата й глава порой от трепкащи светлини и сенки като златнозелен дъжд.

— Ех, не… само че не ми е мил тоя свят, не… — и отвърна поглед от него.

— Ако мога нещо да ти помогна, да сторя нещо — рече сърдечно той.

— А? Тогава избяга из градините и не се вести вече…

— Защото ме обиди!… Смеех ли? Ягушо… — Той беше вече кротък и добър.

— Ами после виках след тебе, но ти не чу…

— Вика ли, Ягушо? Истина ли?!…

— Нали ти казвам! Можех да се разкъсам и никой нямаше и да се помръдне!… Кой го е грижа за сиротата?… Да те обиди и огорчи, всеки може!

Лицето й пламна, тя отвърна глава и неспокойно взе да бълника с краката си водата. Матеуш също се позамисли.

Пак настана тишина; музиката на органа се нижеше като тиха успокояваща лента, вирът поблясваше, кръгли вълнички излизаха като шарени змии откъм краката на Ягуша, покрай брега играеха сенки, а помежду им започнаха да прехвръкват вече погледите им и да се свъзват едни с други…

Матеуш изпитваше все по-силно влечение към нея: идеше му да я вземе като дете на ръце и с неизказана доброта да я прегърне и успокои…

— Мислех си, че сме скарани за нещо… — рече тихичко тя.

— Никога не съм ти сторил лошо… не помниш ли?

— Ех, може би лани, някога… а сега като приятели… като… — шепнеше тя необмислено.

Неочакван спомен го връхлетя, обзе го и яд, и ревност.

— Че си… че си…

Не, не може да махне от себе си онова, което го задушаваше, насили се и само рече късо и решително:

— Остани си сбогом!…

Трябваше да избяга, за да не й припомни за кмета.

— Бягаш, ами сега какво ти направих?…

Тя бе много изплашена и нажалена.

— Не… не… ами… — продума той бързо, като се взираше в сините й разплакани очи и го раздрусваше жал, умиление и гняв — само че прогони онзи негодник от себе си, прогони го, Ягушо!… — молеше той упорито.

— Та нима съм го викала? Нима го държа! — викна ядосано тя.

Матеуш стоеше озадачен и много объркан.

Плач я обзе, сълзите като град се сипнаха по разпаленото й лице.

— Какво зло ми стори тогава той… тъй ме упои… и никой няма да каже добра дума за мене, никой не се съжалява, а всички: удри я, утрепи я! Какво съм виновна?… А? — оплакваше се тя с болка на душата.

— Аз ще му платя на тоя гад! — избухна Матеуш, като вдигна пестници.

— Плати му, Матеуше! Плати му, пък аз ще ти… — добави ожесточено тя.

Той не се обади повече и отърча към черквата.

Още дълго седя тя при вира и си мислеше за Матеуш, че може би ще се загрижи за нея и не ще позволи вече да я обиждат.

— Па може и Антек — се сети ненадейно тя.

Върна се в къщи пълна с тихи и радостни предчувствия.

Камбаните забиха, народът излизаше от черква; в скоро време улиците загъмжаха и се огласиха от тропот на коли и от разговори, смехове и зазвънтяха из въздуха; хората вървяха на групи, спираха се тук-там пред портите, само пред Доминиковичини някак замлъкнаха, споглеждаха се и отминаваха с помрачени лица; дори никой не се отби при болната.

Разприказва се и цялото село, разприказваха се и къщи, и отводи, и прагове; гъмжеше и шум се вдигаше и из градините, тъй като хората сядаха да обядват на хладина под сенките на дърветата: навсякъде можеха да се видят наобиколили трапезите, навсякъде се чуваше стъргане на лъжици, тракане на паници; миризми на ястия и скимтеж на кучета се разнасяше из знойната тишина.

Само у Доминиковичини бе глухо и пусто. Никой не се погрижи да я посети. Старата простенваше в треска, Ягуша вече не я сдържаше: тя ту заставаше на прага, ту излизаше чак на пътя или пък дълго време гледаше тъжно през прозореца, а Шимек, както и по-рано, седеше отвън пред къщи. Само Йенджих се бе окопитил и се беше заел да готви нещо в другото отделение на къщата.

Късно след обед ги навести Ханка, но беше някак странна, за всичко разпитваше, безпокоеше се много за болната, крадешком със скрит поглед следеше Ягна и угрижено въздишаше.

Наскоро дотърча и Матеуш при Шимек.

— Ще дойдеш ли да идем при немците? — попита го той.

— Имота ми е бащин, не мръдвам от мястото си — повтаряше момъкът все своето.

— Настушка те чака, нали ще носите пари за обявяване годежа.

— Не отивам никъде, бащиния ми е…

— Глупаво магаре си! Кой ти казва да мръдваш… ако щеш, до утре седи! — ядоса се той и понеже тъкмо тогава Ягна изпращаше към портата Ханка, той тръгна с Ханка, без дори да погледне Ягна.

Запътиха се заедно към вира.

— Рохо върна ли се от черква? — заприказва Матеуш.

— Върна се; и много мъже вече чакат там.

Той обърна глава назад. Ягна гледаше към тях, та той бързо се обърна пак напред и попита тихо, без да гледа Ханка в очите:

— Истина ли е, че свещеника укорявал някого от амвона?…

— Ти сам чу, па и другите подпитваш.

— Когато отидох, той вече бе свършил словото си, казаха ми други за това, ама си мислех, че лъжат само за смях.

— И не една укори той… пестници чак разтърсваше… Да осъждаш високо другите и да хвърляш камъни по тях, е лесно — всеки може да го направи… ама никой не може да попречи на злото. — Тя беше твърде угрижена и ядосана. — А за кмета ни думичка не спомена, пък той е най-виновния тука — добави тя по-тихо.

Матеуш люто се разпсува и искаше за още нещо да пита, но не се реши. Вървяха мълчаливо. На Ханка й беше много мъчно от цялата тази работа.

То се знае, че Ягна има грях, то се знае, че е за осъждане, ама веднага да я укорява от амвона… това е вече премного… Жена на Борина е била… не някаква отрепка — си мислеше нажалено тя. — Каквото са имали помежду си, тяхна си работа, другите да не се бъркат.

— Нито Магда, нито воденичарските слугини осъжда, а хората знаят какви ги вършат! За дамите от Воля също не раздрусва пестници, нито за дворянката от Глухово, макар че цял свят знае как се бесува с момчетията, дума не каза за нея! — говореше тя с най-дълбоко негодувание:

— Истина ли е, че и за Тереска споменал? — едвам можа да чуе тя.

— Две спомена; всички разбраха за кои беше думата.

— Някой ще да го е надумал за нея. — Той едвам сдържаше гнева си.

— Казваха, че Доминиковичина работа е това или на Балцерековица; едната си отмъщава на тебе зарад Шимек и Настка, а другата иска да те привлече за своята Мариша.

— Ах, ето къде ги стягал чепика! Не съм и мислил за това…

— Мъжете всякога виждат само това, което се навира в очите им.

— Напразно се труди Балцерековица, напразно!… Па може и да яде бой от Тереска… А напук на Доминиковица Шимек ще се ожени за Настка; това вече аз ще гледам да стане! Мръсни жени!

— Те си вършат работата, а невинните страдат — рече тя тъжно.

— Така са се хванали едни други за гушите, та е мъчно да изтрае човек в селото.

— Докато беше свекър ми, имаше кой да пооправя хората и те имаха кого да слушат.

— Разбира се; кмета е дръвник, няма ум за нищо и такива истории прави, че у народа никакво послушание не може да има. Да беше се поне Антек върнал!…

— Ще се върне, скоро ще се върне! Ама ще ли има кой да го слуша? — и очите й светнаха.

— Приказвахме си вече с Гжеля и с другите момци, че като се върне, ще въведем ред в това село. Ще видиш!

— Де това време; сега всичко се строполясва като от кола без климии.

Дойдоха до дома; пред къщи седяха вече събралите се.

Щяха да отидат двайсетина стопани и няколко от по-видните младежи, но цялото село се беше на канило да иде както и по-напред за гората.

Събрали се бяха и чакаха нетърпеливо другите.

— И кмета трябва да дойде с нас — забеляза един, като стържеше тоягата си.

— Началника го повика в околийското; писаря казваше, че било да направи събрание и да се вземе решение за училище в Липци и в Модлица.

— Нека събере: няма да вземем такова решение! — засмя се Клемб.

— Веднага ще последва нов данък на морга, както е в Доли.

— Не е лъжа, ама щом началника заповяда, трябва да се подчиним — забеляза помощникът.

— Какво има да ни заповядва той тука? Нека заповядва на стражарите си да не крадат заедно с крадците.

— Ти много приказваш, Гжеля! — предупреди го помощникът. — Мнозина вече тоя език е отвел по-далеко, отколкото им се е щяло.

— Ще приказвам, защото имам право, и от началството не ме е страх. Само на вас, на слепите овце, треперят кълките от всяко началническо парцалче.

Той така крещеше, че всички се изплашиха от такава дързост и на мнозина тръпнеше кожата от страх. Клемб заговори:

— Да си кажем право, от такова училище няма полза… Моя Адам цели две години ходи във Воля, карах на учителя по чувал картофи, жена ми му дава масло и яйца за празниците и за всичко това се научи толкова, че не може да прочете и молитвеника, а по руски също ни гък, ни мък… По-малките, които учиха тая зима при Рохо, дори и ръкописно могат да разберат, па и черковните книги четат…

— Да си главим Рохо, та и по-нататък да ни учи децата. Училището е по-потребно за децата, отколкото обуща — намеси се Гжеля.

При тия думи помощникът се промъкна между насъбралите се и заговори полугласно:

— Рохо ще е най-добър, знам това… Той и моите деца изучи, ама не бива. Властта ще да е надушила нещо и го има под око. Старшията ме срещна в канцеларията и надълго ме разпитва за него. Не му казах много, та той ми се подсърди и взе да ми натяква, че добре знае на какво Рохо учи децата и че раздава полски книги и вестници на хората… Трябва да го предупредим да внимава.

— Лоша работа! Добър човек, набожен, ама зарад него може да налети някоя беда на селото… Нещо трябва да се направи, и то по-скоро — приказваше старият Плошка.

— От страх бихте го предали… а? — прошепна заядливо Гжеля.

— Ако бунтува народа против властта, което би докарало пакост на всички, всеки би сторил същото. Ти си млад, но аз помня добре какво ставаше във войната на дворяните, когато за нищо и никакво биеха с тояги селяните. Не е това наша работа.

— Кмет искаш да станеш, а си глупав като скъсан ботуш — подметна му Гжеля.

Те прекъснаха разговора, защото Рохо излезе от къщи, изгледа насъбралите се, прекръсти се и рече:

— Време е вече! Да вървим с бога напред!

Той тръгна пръв, след него наизлязоха на пътя мъжете, а отдире ги последваха няколко жени и деца.

И жегата вече мина, звъняха за вечерня, слънцето клонеше към гората, небето бе ясно и предвещаваше хубаво време, а далнините бяха тъй прозрачни, че дори най-далечните села се издигаха като на длан пред погледа, а в зеленината на горите можеше да различи човек жълтите дънери на борините, белите стволове на брезичките и сивите исполински дъбове.

Жените останаха зад воденицата, а мъжете се заизкачваха полека въз нанагорнището. Прах се вдигаше след тях, та само от време на време се бялваше по някой клашник.

Те вървяха мълчаливо. Лицата им бяха сурови, изразите решителни и погледите горди и неотстъпчиви.

За удоволствие удряха с дъбовите си бастуни по земята, а понякога някой плюваше в шепата си и се засилваше като за скок.

В приличен ред вървяха те, сякаш в религиозно шествие, защото, ако някой изтървеше дума, веднага млъкваше под укротителните погледи на другите: не беше време за разговори, всеки се скриваше в себе си и набираше сила.

При граничните могилки до кръста те седнаха малко да си починат, но и сега никой не се обади; само рееха тихи погледи по света. Липченските къщи едвам се виждаха през овошките, златното кубе на камбанарията лъщеше на слънцето, полята се зеленееха, докъдето поглед стигаше, по пасищата покрай гората гъмжеха пръснатите стада, дим като синя струя се издигаше от някакво огнище край гората, детински песни звънтяха нейде и по цялата земя, пременена в пролет, в радост, в чудно спокойствие, се разнасяше мелодия на цафара, та на мнозина сърцата се свиваха от тиха жалба и уплаха, мнозина въздъхваха тежко и неспокойно гледаха Подлесието.

— Да вървим, че работа ни чака! — ободряваше ги Рохо, като схвана добре, че почват да се отпущат…

Те свиха направо към чифлишките постройки по стария обрасъл, път, който като цветна лента се простираше между зелените жита. Слабите посеви се синееха от метличина, късните овеси се жълтееха цели от полски синап, омекналите и пригорели пшеници аленееха от макове, а картофите едва бяха поникнали. На всяка крачка личеше пустош и небрежност.

— Като че евреи работят тия ниви, сърцето да те заболи, като гледаш — измърмори някой.

— Най-лошия ратай по-добре ще работи земята от тях!

— Защото друг, ако ще би и дворянин, не почита тая свещена земя!

— Дои я, дои като гладна крава, то се знае, че ще ояловее.

Излязоха на угарите. Окадените и съборени стени на постройките стърчеха вече наблизо; изгорялата овощна градина с почернилите скелети на овошките, изправени печално към небето, ограждаше жилищата на чифлишките ратаи с хлътнали покриви и щръкнали комини, а до стените в оскъдните сенки на мъртвите клони се виждаше цяла група хора. Бяха немците. Буре бира беше сложено на камъните, на прага един свиреше на флейта, а те бяха насядали и изналягали по пейките и тревата само по ризи, захапали лулите и пиеха с глинени чаши; деца лудуваха около къщата, а встрани пасяха едри крави и коне.

Трябва да забелязаха идващите, защото почнаха да стават, да присланят очи с длани, да гледат към тях и нещо да кряскат, но един стар шваба заломоти строго и те всички седнаха спокойно по местата си и пак засмукаха чашите; флейтата засвири още по-сладка мелодия, чучулигите пееха почти над главите, от посевите се изсипваше често и неспирно църкане на щурци, а тук-там се пронасяше глас на пъдпъдък.

Макар че спечената земя тътнеше под селяните, макар че подковите на ботушите им все по-близо се удряха о камъните, немците не се ни помръдваха, като че нищо не чуваха, а само се любуваха на бирата си и на сладостта, която лъхаше от привечерния въздух.

Селяните вече пристигаха, но вървяха все по-натежало и по-бавно, като задържаха сумтенията си и постискваха тоягите; сърцата им затуптяха, горещ трепет като вряла вода заля снагите, гърлата засъхнаха, но те изправяха гърбове, пламналите им очи гордо се взираха в немците, а от сякаш застиналите им лица лъхаше сурова решителност и упорита сила.

— Да бъде похвален! — рече Рохо по немски, като се спря, а след него в полукръг застана и дружината му, притискаха се един други и свиваха рамене.

Немците отговориха в хор, без да се мръднат от местата си. Само онзи старият, с побелялата брада, стана и побледнял изгледа дошлите.

— Дойдохме по работа при вас — започна Рохо.

— Седнете тогава. Както виждам, стопани от Липци сте, седнете да си поприказваме като съседи! Йохан, Фриц, столове за съседите.

— Благодарим, не ни е дълга работата, ще постоим.

— Не ще да е малка тя, щом цяло село сте дошли! — извика старият немец по полски.

— Защото всички еднакво са засегнати.

— Още три пъти по толкова останаха у дома! — рече натъртено Гжеля.

— Много ни е драго, а щом вие сте ни почели, та идвате първи, може би ще пиете с нас и по една бира… нали сме съседи… Момчета, я налейте…

— Пий си я сам! Виж го ти колко бил щедър! Не сме дошли за бира ние! — развикаха се по-буйните.

Рохо ги обузда с поглед, а старият немец рече твърдо:

— Щом е тъй, казвайте!

Настана тишина, чуваше се смутено и ускорено дишане. Липчените се скупчиха още по-близо един до друг, тръпки полазиха по всички, а немците, застанали като един, излязоха малко напред в сбита купчина и почнаха да мятат ядовити погледи към селяните, да дърпат брадите си, замърмориха и заприказваха нещо тихо.

Жените неспокойно поглеждаха през прозорците, децата се криеха из отводите, някакви грамадни рижи кучета ръмжеха до стените, а те доста дълго стояха едни срещу други в дълбоко мълчание като някое стадо овни, които вече гледат с кръвясали очи, тъпчат с крака, протягат гръбнаци, навеждат чела и всеки миг са готови да се нахвърлят едни срещу други с рогата си. Най-после Рохо наруши това мълчание:

— Дойдохме, изпратени от селото — той приказваше по полски, високо и изразително, — да ви помолим с добром да не купувате Подлесието…

— Да, да! То се знае! За това! — потвърдиха след него другите, като тропаха с тоягите.

Онези изведнъж се вдървиха.

— Какво казва тоя? Какво иска? Не разбираме! — разгълчаха се те, без да вярват на ушите си.

Тогава Рохо им повтори още веднъж, и то по немски, и едвам свършил, Матеуш изтърси запалено:

— И да се махате по дяволите, шалварановци такива!

Вдигна се врява, те внезапно скокнаха като попарени, струпаха се, загълчолиха разпалено, раздвижиха се и затупаха ядно с крака, а мнозина разтърсваха и пестници към селяните и заплашваха, но стоеха неподвижни като стена и святкаха с очи, стиснали зъби, само ръцете им трепереха.

— Да не сте полудели всички? — викна старият немец и вдигна ръце. — Забранявате ни да купуваме земя! Защо? С какво право?…

Рохо пак му изложи всичко спокойно, надълго и нашироко, но немецът, почервенял от яд, кресна:

— Земята е на този, който я плати!

— Така изглежда според вас, ама според нас е другояче — тя трябва да бъде на този, комуто е нужна! — рече тържествено Рохо.

— А как я искате, така даром или по разбойнически? — подиграваше се немецът.

— За тия десет пръста, малко ли е! — също така на подбив отговори Рохо.

— Глупости! Защо да си губим времето с игра на шикалки? Подлесието сме купили, наше е и наше ще си остане, а комуто не се харесва, добър му път и когато минава покрай нас, отдалече да минава! Е, какво още чакате?…

— Какво ли? Да ви кажем да не се закачате с нашата земя! — избухна Гжеля.

— Да се махате оттука, докато не сме ви почнали.

— Докато ви молим по съседски! — викаха други.

— Заплашвате. Ще се оплачем в съда! Ще ви научим вас! Още за гората не сте излежали, и това ще ви се прибави, та заедно да си го отработите! — присмиваше се старият, но вече трепереше от злоба, а другите едвам се въздържаха.

— Въшльовци проклети!

— Разбойници! Кучета крастави! — крещяха на своя език и се мотаеха в купчина като стъпкани червеи.

— Да мълчите, кучи синове, когато народа ви приказва! — изтърси им Матеуш, но те не се уплашиха, а все по-високо крещяха и всички вкупом се приближаваха напред.

Рохо се боеше от сбиване, та прибираше около себе си селяните, успокояваше ги и ги караше да стоят мирно, но те не можеха да се сдържат и викаха един през друг:

— Я изкрой по главата някого от края.

— Кръв малко да им се пусне!

— Ще им се поддадем ли бе, момчета?… С цял народ ли ще се подиграват!

— И няма ли да докажем ние правото си? — викаха други, като се разгорещяваха и все по-ядовито се приближаваха към тях, докато най-сетне Матеуш избутна настрана Рохо и изскочи пред немците, лъснал зъби като вълк.

— Слушайте, немци! — ревна той и протегна пестници. — Казахме ви по човешки, разбрано, а вие ни заплашвате със затвор и се подигравате с нас! Добре, ама ще обърнем и ние другото листо! Щом не щете с добро, и пред хората, и пред бога ви даваме клетва, че на Подлесието вие няма да достоите! Дойдохме с мир, а вие искате война! Добре, щом е война, нека бъде война! Вие имате съдилища на своя страна, имате власт, имате пари, а ние — едни голи ръце… Ще видим кой ще надвие! Па ще ви кажа и това, та да запомните… че огъня гори сламата, но и зидана къща разсипва… па и жито може да пламне, макар и на корена да е още… и добитък може да падне тъй, както си пасе на къра… та че и човек не може да избегне лошото… Хубаво да запомните думите ми: война и денем, и нощем, и на всяко място.

— Война! Война! С бога напред! — гръмнаха всички.

Немците скочиха към нахвърляните край стената върлини, неколцина изнесоха пушки, други пък камъни сграбиха, жените нададоха писък.

— Само да гръмне някой — и всички села ще дотърчат.

— Един ще застреляш, сине майчин, ама другите с тояги ще те пребият като краставо куче.

— Брей, шваби, не се закачайте, че със селяните наглава не ще излезете.

— Вашето месо и гладни кучета няма да го ядат.

— Барни ме, барни ме само, сине майчин! — заплашваха и се подкачаха самонадеяно липчени.

Те бяха изправени вече близо едни до други, гледаха се в очите, пристъпваха крачка по крачка, тропаха с тояги и усилено крещяха; псувните и заплашванията като камъни хвърчеха над главите им. Ръцете посягаха вече с разперени пръсти и мнозина подскачаха готови да започнат, но Рохо подбра своите хора и ги отдръпна надире. Селяните щат не щат се поизвръщаха, внимателно пазеха гърбовете си, тръгнаха си и още по-подигравателно викаха, като се обръщаха:

— Сбогом, свински бълвочи!

— Па чакайте, доде ви запее червения петел!

— Ще дойдем да потанцуваме с вашите момичета!

Те така заядливо бърбореха, че Рохо трябваше да ги усмирява.

Мрак падаше вече над земята, слънцето бе залязло, хладен вятър прегръщаше житата, та се накланяха и звъняха с класовете; тревите овлажняваха от сива роса, гласове на пищялки и детски врясъци се разнасях откъм село; из блатата се чуваше жабешки крекот, по целия свят се ширеше вече тиха, благоуханна вечер.

Селяните се връщаха полека, разкопчаните им клашници се развяваха като бели криле; те вървяха шумно и час по час се спираха; един вече пееше, та чак гората му отгласяше, други си подсвирваха от удоволствие, приказваха шумно и обгръщаха с пламнали очи подлеските земи.

— Лесно ще се подели тая земя! — рече Клемб.

— Ех, какви имоти могат да се изкроят тука като пчелни пити един до друг и всеки с ливадата му и с пасището му…

— Само да отстъпят немците! — въздъхна помощникът.

— Не се грижете, ще видите как ще отстъпят — уверяваше ги Матеуш.

— Взел бих ей тия ниви от края, до пътя — шепнеше Адам Причек.

— На мене пък ония в средата, с фигурката, ми харесват — рече друг младеж.

— Аз бих се натискал за ония откъм Воля.

— Хей, да мога да докопам мястото, дето са били градините на чифлика!

— Я го виж умника, най-хубавото иска!

— За всички, за всички има по имот — успокояваше ги Гжеля, понеже започваха вече да се спречкват.

— Ако дворянина се съгласи и ви даде Подлесието, голяма работа ви чака, голям труд — обади се Рохо.

— Ще смогнем, всичко ще смогнем — рече радостно Гжеля.

— Не е то страшна работа, когато е на свое!

— А бе то ние бихме се справили и с всичките земи на дворянина!

— Само да ни ги дадат, па ще видите.

— Да пуснем веднъж корени като дърво в земята, па нека дойде да ни махне някой, нека се опита!

Така се разговаряха те и вървяха все по-бързо, защото край селото вече се зачерня група жени, които търчеха да ги посрещнат.