Владислав Реймонт
Селяни (31)

VI

При тази тъй чудна новина Ханка дори се надигна от постелята, но Ягустинка я хвана навреме и пак я натисна във възглавниците.

— Та не се мърдай, нищо не гори!

— Ама така го каза, като че си се побъркал; оплакни си челото със светена вода да ти дойде ума! — каза Ханка на баща си.

— Не, Ханушо, не съм си изгубил ума, истина ти казах, че господин Яцек от вчера е заедно с мене… ами… — заекваше Билица, като се навеждаше да кихне, понеже силно бе смъркнал енфие.

— Явно е, че съвсем си оглупял! Виж дали не се връщат вече, ще ми оставят гладно детето.

— Никой не се вижда още от черква! — обясни след малко Ягустинка и се зае отново да прикътва стаята и я посипваше с пясък.

Старият кихаше усилено час по час, та дори трябваше да поседне на пейката.

— Тръбиш като на панаир в града!

— Защото му е силно енфието на господин Яцек, цял пакет ми даде… цял…

Беше още рано, през прозореца назърташе ясното и топло слънце, градинските дървета се клатеха от вятъра, а през отворената врата се пъхаха в отвода извитите шии и червените съскащи клюнове на гъските, а цяло стадо изцапани с кал и пискливи гъсета се мъчеха да се качат на високия праг. Изведнъж кучето залая, та гъските се разкрякаха, а квачките, които мътеха, закудкудякаха и почнаха да излитат от полозите.

— Изпъди ги макар в градината, може да се залисат с тревата.

— Ще ги изпъдя, Ханушо, па ще ги понагледам и от враните…

Изведнъж в къщи поутихна, само шумът на дърветата влизаше отвън и нависналите по черния потон цветни хартии се полюляваха.

— Какво правят там ратаите? — попита след дълго мълчание Ханка.

— Петрек оре картофището под могилката, а Витек грапи с коня лехите за лен при Свинската долчина.

— Не е ли още мокро там?

— Мокро е, обущата потъват, като стъпи човек, ама нека се позаграпи с браната, та по-лесно да изсъхне.

— Докато се позагрее земята за сеяне, може и аз да стана…

— Ти гледай себе си сега, а работата никой няма да ти открадне!

— Кравите издоени ли са?

— Аз ги издоих, че Ягуша оставила при обора ведрата и бог знае къде се подянала.

— Все си е по селото като някое куче, никаква отмяна, ни помощ от нея. Аха, кажи на Кобусовица, че ще й дам нива да си посади зеле, а Петрек ще я натори с техен тор и ще я изоре, но по четири дена работа за една леха място! Половината ще ни отработи, кога картофите садим, а половината в жътва.

— И Козеловица иска една леха за лен срещу отработване.

— Колко от върба грозде, толко и тя ще отработи. Да си дири другаде, стига е, дето лани лая из цялото село по тате, че я ощетил.

— Както искаш, твоя е земята и волята е твоя! Филипица дохожда вчера, когато ти раждаше, за картофи.

— За пари ли искаше?

— Не, срещу работа; къде у тях пари сега, умират отглади.

— Още сега й дайте половин крина за ядене, па ако й трябват повече — като посадим, че не се знае колко ще станат. Като дойде Южка, нека й отмери, макар че и Силипи да е една работница!… Само колко да се отърве…

— Та откъде ли пък и сила ще вземе? Не си дояжда, не си доспива, а всяка година ражда.

— Съсипия, божичко, жътва още далече, а хората свършиха житото.

— Свършиха го ами! Гладува вече народа, стяга си корема и едвам кара.

— Пуснахте ли свинката?

— Опраси се до стената, ама едни хубави прасенца, пълнички като хлебчета.

На вратата се появи Билица и извика:

— Оставих гъските под храстите френско грозде. Дошъл господин Яцек за празника, па казва: „Ще се пренеса при тебе, Билица, под наем и добре ще си плащам“… Помислих си, че се подбива с такъв селянин като мене, те господата обичат тъй да се подбиват, и му викам: „Трябват ми парички, па и стаите ми са празни!“ Той се засмя, даде ми един пакет петербургско енфие, разгледа къщата, па вика: „Щом ти можеш да седиш тука, и аз ще мога, па и полека-лека ще наредим къщата, та ще заприлича на дворянски дом!“

— Гледай ти, такъв господин, брат на дворянина! — почуди се старата.

— Натъкми си легло до моето и си седи. Аз излезнах, а той пушеше цигара на прага и хвърляше зърна на врабчетата.

— Ами какво ще яде?

— Донел си канчета и все чай си прави и пие…

— Не ще да е току-тъй това, тук трябва да има нещо, такъв господин, а…

— Има, има, съвсем е смахнат! Всеки човек се грижи и гледа за нещо по-добро, па той, такъв господар, да иска по-лошо? Нищо друго не е, само ума си е изгубил — казваше Ханка и повдигна глава, понеже откъм портата се чуха гласове.

Връщаха се от кръщаването в черква. Напред вървеше Южка с детето, сложено на прикрита с кърпа възглавница под надзора на Доминиковица, след тях — кметът и Плошковица, поканени за кръстници, и най-после кривуцаше Ямброжи и не можеше да ги догони.

Но преди да прекрачат прага, Доминиковица взе детето от Южка, прекръсти се и започна по стар обичай да обикаля с него къщата, като се спираше на ъглите и казваше на всяко място поотделно:

— На изток — тук духа…

— На север — тук е студено…

— На запад — тук е тъмно…

— На юг — тук е топло…

— И навсякъде се пази от злото, душо човешка, и само на бога се надявай.

— Уж набожна, па каква е баячка тая Доминиковица! — смееше се кметът.

— Молитвата помага, ама и баенето не вреди! — пошепна Плошковица.

Влязоха шумно в стаята. Старата разви детето и го подаде на майка му тъй, както бог го бе създал, голичко и червено като рак.

— Носиме ти, майко, чист християнин с име Рохо, дадено му при светото кръщение. Да ти е живо и здраво и радости да ти донесе!

— И дванайсет Роховци да извъди! Юнак е той: така врещеше, че нямаше нужда да го щипе човек при кръщаването, па се и напиша, та сме се смели…

— Нали е от род, дето не се отказват от водката — обади се Ямброжи.

Момченцето врещеше и риташе с крачетата по юргана. Доминиковица разтри очите, челото и устата му с водка и след това Ханка го сложи на гърдите си. То засмука като смок и се усмири.

Ханка благодари сърдечно на кумовете, като се разцелува с всички и се извиняваше, че кръщенето не е такова, каквото трябва да бъде у Боринови.

— Като родиш след година четвърто, ще наваксаме тогава всичко — шегуваше се кметът и избърсваше мустаците си, защото чашата се приближаваше към него.

— Кръщенка без баща — все едно грях без прошка — обади се необмислено Ямброжи.

При тия думи Ханка се разплака, та жените взеха да пият за нейно здраве и я прегръщаха, а като потуши малко жалбите си, тя почна да ги кани да хапнат, че пържените яйца с колбаса ухаеха приятно от чиниите.

Ягустинка угощаваше, а Южка припяваше на детенцето и го приспиваше в едно коритце, защото старата люлка нямаше крака.

Дълго стъргаха по чиниите и никой не промълви ни дума.

И понеже в отвода бяха надошли деца и все по-често назъртаха в стаята, кметът им хвърли шепа карамелчета и те с крясък и бой изхвръкнаха навън.

— Дори Ямброжи забрави езика си в устата! — подхвана Ягустинка.

— Защото си прави сметка мълчешката, че на момчето трябва да се приготви имот и момиче да му се дири.

— Имот — бащина грижа, а момиче — на сватите.

— Няма да се свърши женската челяд, няма! Молят, молят хората с нея, па който се съгласи да вземе някоя, и му доплащат.

— Струва ми се, че на кметицата й се ще да си има детенце; видях я като простираше дрехите на умрелите си деца.

— Като че ли кмета обещава да прави кръщене наесен!

— При такава длъжност не забравя той какво трябва!

— Някак е тъжно в къщи без детски плач! — рече важно той.

— Наистина и грижите им са много на децата, ама и отмяна са, па и радост…

— И още каква! Ама и златото, като го купиш много скъпо, и от него губиш! — промърмори Ягустинка.

— Вярно е, има и лоши, та никак не бръснат родителите си, упорити, ама дето викат: каквато козата, такова и ярето, каквото посееш, такова ще ида жънеш! — въздъхна Доминиковица.

Ягустинка се ядоса, защото разбра, че за нея подмята.

— Лесно ти е на тебе да се присмиваш на другите, че имаш такива добри момчета, дето и да ти опредат, и кравите да ти издоят, и паниците да измият като най-сръчни моми.

— Защото са възпитани на скромност и послушание.

— Е, вярно е, дори сами си подлагат бузите да ги удрят! Одрали са кожата на баща си! То се знае, каквато козата, такова и ярето, ти право каза; нали помня какви ги не вършеше и ти с ергените, кога беше млада, та не е чудно, че Ягуша, се е метнала цяла на тебе, същата е, каквато беше и ти: дръвник да е, стига само да е накривил шапка и да поиска… от учтивост няма да му откаже — зъбеше се Ягустинка злобно над ухото й, та Доминиковица побледня и навеждаше все по-ниско глава.

Тъкмо в това време Ягна минаваше през отвода, Ханка я повика да я черпи с водка: тя изпи чашата и без да погледне никого, си отиде.

Кметът се мръщеше и напразно я чакаше да се върне пак.

Разговорите някак не вървяха, той се ослушваше и скришом мяташе поглед към нея, когато тя отново се показа и излезе на двора.

И на жените не се приказваше; само старите се хапеха с бесни погледи, а Плошковица приказваше тихо с Ханка. Ямброжи не пропущаше бутилката и макар че никой не го слушаше, плещеше нещо и лъжеше на поразия.

Ненадейно кметът стана и излезе уж да отиде зад къщи, но бързо тръгна през градината към двора. Ягуша седеше на прага на обора и даваше на едно шарено теленце да лиже пръста й.

Той се озърна развълнувано, пъхна й карамели в пазухата и пошепна:

— На̀, Ягушо, и ела по мръкнало в стаичката у кръчмаря, ще ти дам и нещо по-хубаво.

И без да чака отговор, върна се пак в къщи.

— Хо! Хо! Мъжко теленце си имате, добре ще го продадете — казваше той, като разкопчаваше клашника си.

— Ще си го чуваме, че е от чифлишката порода.

— Има сметка в него, а то воденичарския бик никак го не бива. Ще се зарадва Антек на такава стока.

— Божичко, кога ли ще го видя? Кога ли?

— Няма да мине много, аз ти казвам, повярвай ми!

— Нали чакат всички всеки ден.

— Казвам ви, че всеки ден може да пристигнат, нали там от управлението знам нещичко…

— Най-лошото е, че нивите не щат да чакат.

— Като се не засее навреме, страшно е човек да си помисли за есента!

Някаква кола изтропа, Южка назърна да види каква е и рече:

— Свещеника и Рохо дойдоха.

— Свещеника се тъкмеше да ходи за вино за литургии — обади се Ямброжи.

— Рохо е взел да му помага, а не Доминиковица! — подбиваше се Ягостинка.

Доминиковица не успя да й отговори, защото в този миг влезе ковачът и кметът се изправи с чаша към него.

— Окъсня, Михале, гони ни сега!

— Лесно ще те стигна, куме, че за тебе тичат тука…

Едва изрече той това, и влезе помощникът.

— Петре, хайде ела, писаря и стражарите те чакат.

— Да пукнат макар, не дават на човека нито миг мира! Ех, няма що, службата по-напред…

— Отпрати ги по-скоро и се върни.

— Не ще да е скоро; и за пожара в Подлесието, па и за вашия подкоп ще се разправят…

Той изтича с помощника, а Ханка втренчи поглед в ковача и рече:

— Ще дойдат да описват, Михале, та ти им разправи там всичко.

Той дърпаше мустаците си и насочи очи към детето, уж го разглеждаше внимателно.

— Какво ще им кажа? Толкова и Южка би могла да им каже!

— Та няма да пратя момичето при чиновниците, нали не е прилично! Ще кажеш, че доколкото се знае, нищо не е изнесено от килера, а пък дали нещо друго не липсва… господ знае… и… — Тя тупна завивката, като покашля, за да не издаде подигравката на лицето си, но той скочи и излезе.

— Какъв е шмекер! — усмихна се лекичко тя.

— Къде не беше дълга кръщенката, къде я пък прекъснаха! — надумваше Ямброжи, като посягаше за шапката си.

— Отрежи му, Южко, колбаса, нека у дома си да продължава кръщенката.

— Да не съм гъска, та да гълтам суха колбаса?

— Налей си и водка, стига си надумвал.

— Умните хора казват: прави сметка на булгура, когато го сипваш в гърнето; пръстите си при работа не оглеждай, но и чашите, когато те черпят, недей брои…

— Където греховете бият камбана, там пияницата литургия служи!

Бъбреха си те, без да жалят водката, но не мина много и помощникът почна да обикаля къщите и да вика всички да отидат у кмета, при писаря и стражарите.

Това разсърди Плошковица, та се прехвана през кръста и му се озъби:

— Пет пари не давам за заповедите на кмета!… Наша ли е работа това? Да не сме ги викали? Къде имаме ние време сега да се разправяме със стражари, а? Не сме кучета, та кой кога ни подсвирне, да тичаме! Ако нещо им трябва, да дойдат и да питат! И те знаят пътя! Няма да идем! — закрещя тя, като изтича на пътя при групичката изплашени жени, които се събираха при вира.

— Хайде, мари, всяка на нивата си, па който има работа с жените, трябва да знае къде да ги търси. Ха, да имат да вземат, кога им скимне да зарязваме всичката си работа и да ходим там, да стърчим като кучета пред вратата им, тиквеници такива! — викаше тя страшно настръхнала.

Плошковица беше първа господарка след Бориновци, затова я послушаха и се разбягаха като уплашени квачки и понеже повечето жени работеха още от сутринта по нивите, селото опустя. Само тук-там покрай вира играеха деца и старици се припичаха на слънце.

Разбира се, писарят се ядоса и напсува хубаво помощника, но ще не ще трябваше да тръгне по нивите. Дълго скитаха те из лехите и разпитваха хората дали не знае някой нещо за пожара в чифлика. Толкова казваха и те, колкото и той знаеше, кой би издал пред стражарите това, което таеше за себе си?

Само си изгубиха времето до пладне, наскитаха се по кърските пътища и се изпокаляха до пояс, тъй като някъде нивите още бяха подгизнали. И всичко напразно.

Така бяха ядосани, че щом дойдоха у Боринови да описват подкопа, старшията псуваше на поразия и като срещна в отвода Билица, нахвърли се върху него с пестници и кресна:

— Ти, собачя морда, защо не пазиш, ами крадци ти подкопали къщата, а? — и започна да го псува на майка.

— Пази ти, за това си поставен, аз не съм ти ратай, чуваш ли! — отвърна му веднага старият, дълбоко оскърбен.

А писарят му ревна да си затваря устата, когато приказва със служебно лице, че за тая му вироглавост ще бъде арестуван, но старият чак побесня. Той се изправи гордо и сърдито, като мяташе поглед, кресна пресипнало:

— А ти какъв си бе? На селото служиш, селото ти плаща, върши това, що ти е заповядано от кмета, а стопаните не закачай! Виж го ти него, дрипльо неден, писарушка такава! Охранил се с нашия хляб, па сега подритва хората… и за тебе ще се намери по-голяма власт и наказание…

Кметът и помощникът се спуснаха да го успокояват, защото той ставаше все по-зъл и вече търсеше с разтреперани ръце нещо твърдо около себе си.

— Пиши ми глоба, ще платя, па ако искам, ще ти дам и да се черпиш отгоре! — викаше той.

Те не му обръщаха вече внимание, описваха всичко подробно и разпитваха домашните за подкопаването, а старецът нещо мърмореше на себе си, обикаляше около къщата, заглеждаше се по ъглите, дори ритна кучето, понеже още не можеше да се успокои.

Като свършиха, поискаха да хапнат, но Ханка заръча да им кажат, че тъкмо сега нямало ни мляко, ни хляб и че са останали само картофи от закуската.

Те тръгнаха към кръчмата, като проклинаха и камъните в Липци.

— Добре стори, Ханушо, нищо няма да ти направят. Божичко, дори покойния дворянин, ако и да имаше право, и той никога, ама никога не ме е навиквал така…

Той дълго не можа да забрави обидата.

Веднага след пладне една жена дойде у Боринови и каза, че били още в кръчмата и че помощникът се затекъл да доведе Козеловица.

— Ще хванат тоя, що клати гората! — засмя се Ягустинка.

— Навярно за вършини е отърчала в гората!

— Във Варшава е от вчера, за деца отиде в болницата, две ще докара да ги гледа, от тия, подхвърлените…

— Да ги умори от глад като ония преди две години.

— Може и по-добре да е за тия сироти, няма да се влачат цял живот като кучета…

— И копилето е човек… тежко ще отговаря тя пред бога.

— И тя не е искала да ги мори с глад, самата тя рядко има да се наяде хубаво, та откъде да вземе за децата…

— Плащат й за издръжката, не ги гледа от добро сърце! — рече строго Ханка.

— Петдесет злоти на едно за цяла година, голяма работа…

— Не е то голяма, че веднага ги изпива, а после дечицата умират от глад.

— Не всички умират: та не изчува ли се така вашия Витек, па и другото, дето е ратай в Модлица!

— Защото свекър ми взе Витек още такъв е сополанко, та се изхрани у нас. Така беше и с другото.

— Нима се застъпвам за Козеловица?… Казвам само каквото мисля. Трябва и тя, жената, да подири някаква печалбица, че няма какво да сложи в гърнето.

— Така си е, няма Козела, няма кой и да открадне.

— А пък с Агата се излъга: вместо да умре бабичката, оздравя си харничко и си излезе от нея. Сега се оплаква по селото, че Козеловица всеки ден й надумвала, че не бързала да умре, само и само да я ощетяла.

— Сигурно ще се върне пак у Клембови: къде другаде ще се подслони?

— Не ще се върне: жалба й останало към роднините. Клембовица не й се щеше да я изпусне, че и постелки си има старата, па и някоя пара спестена, но тя не иска да остане; пренесе си раклата у помощничката и гледа само къде би могла да си умре спокойно.

— Ще поживее тя още, па сега във всеки дом ще може да върши някаква работа, макар гъските да изкара на паша или кравите да понагледа. Ягна къде се е пак дянала?

— У органистови навярно, на момата им якички везе.

— Време ли е за забава, като че се е свършила работата в къщи!

— Още от празниците все там си седи — оплака се Южка.

— Ще я наредя аз нея, та ще ме запомни… Подай ми детето! — рече Ханка.

Тя го взе при себе си и щом разтребиха след обеда, натири всички по работа. Остана самичка в стаята и слушаше как децата си играят под прозореца, нагледвани от Билица, а в другото отделение Борина лежеше както винаги самичък, гледаше промъкващата се през прозореца ивица слънчева светлина, движеше пръстите си в нея и тихичко си приказваше нещо като някое оставено само дете.

И по село зацари пустота, защото настана чудесно време и всеки, който можеше да се движи, излезе на работа в полето.

Времето се бе задържало още от празниците и всеки ден беше все по-топло и по-ясно.

Дните вече ставаха по-дълги, със замъглени и сиви утрини, тихо затоплени пладнини, привечер с разпалени зари на слънцето — дни на същинска пролет.

Някои от дните се мъкнеха тихичко като разискрени на слънцето потоци, възхладнички като тях и като тях прозрачни и разиграни по бреговете, празни и синкави, тук-там само жлътнали се от млечка, бялнали се от парички или пък позеленели от върбовите филизи.

Идваха и напълно топли дни, нагрени, възвлажни, къпани в слънце, лъхащи свежест и тъй напоени с растеж, тъй набъбнали с пролет, тъй опити със сила, че когато вечерно време утихваха птичите гласове и селото заспиваше, сякаш се усещаше напорът на корените в земята и извисяването на стъблата и се чуваше тихото шумолене на разпукващите се пъпки, устремът на растежа и гласовете на създанията, които излизат на божия свят…

Имаше и други дни, съвсем различни от тези.

Без слънце, замъглени, сивосинкави, ниски, забулени от коремести облаци и душни, тежки, които удряха в главата като водка, та хората се чувствуваха като пияни; дървесата се гърчеха в трепет и всяко създание, обзето от някакво умиление, се устремяваше и политаше неизвестно къде и защо, та на човека му идеше да вика, да се протяга или да се гуши, па макар и по тия мокри треви, както правеха оглупелите кучета.

Или пък дохождаха дни дъждовни още от сутринта, обвити като в погребални плащаници, та не можеше да се види нито свят, нито улици, нито схлупените къщи из мокрите овощни градини. Дъждът валеше бавно, упорито, непрекъснато; еднакви, сиви треперливи нишки като че ли се размотаваха от някакво невидимо вретено и свързваха небето и земята, та всичко се беше безропотно навело и гизнеше, вслушано в честото пършолене и шуртенето на потоците, които като бели повесма се стичаха из черните ниви.

То беше нещо обикновено, както всяка година през първите дни на пролетта, и никой не се чудеше на това, нямаше време да размисля, тъй като зората пъдеше народа на работа и чак късен мрак го връщаше у дома, та едвам стигаше време на хората да вечерят и да си починат малко.

Поради това и Липци бе пусто по цели дни, под охраната само на старците, кучетата и градините, които все по-гъсто забулваха къщята. Понякога само някой просяк преминаваше, съпровождан от кучешки лай, или пък кола дохождаше на воденицата и улиците пак опустяваха, а онемелите къщи назъртаха с напечените си прозорчета през овошките към безкрайните полета, които като море от ниви обграждаха цялото село, към полята, прегърнали като родна майка дечицата си в скута и ги държаха в хранителна прегръдка до пълната си гръд.

То се знае, че що бяха дни, все бяха работни, топли, оросявани с дъжд, веднъж дори пухкав сняг заваля и посиви полята, но за кратко, защото слънцето веднага го глътна — ето защо не бе и за чудене, че в село затихваха свадите, крамолите и всички големи разправии: работата запрягаше всички в корави яреми и навеждаше главите им към земята.

И вече всяко утро, щом роената зора разтвореше сивите си очи и първите чучулиги запееха, селото ставаше на крак, вдигаше се шум, хлопаха се вратни, понасяха се детски плачове, крякане на изкарвани на паша гъски и веднага извеждаха и запрягаха конете, момчетата караха плуговете, товареха картофи на колите и тъй бързо се разнасяха низ полето, че след няколко мига в селото наставаше пак тишина и пустота. Дори в черква почти никой не стъпваше, та музиката на органа се разнасяше из празния храм, разливаше се из по-близките ниви и чак когато зазвънеше камбанката, народът коленичеше на утринна молитва.

Всички излизаха на работа, а почти не се забелязваха из нивите; едва като се призре човек по-внимателно, можеше да види тук-там плугове, напънати в работа коне, някъде кола на слога и жени, които като червени гъсеници се движеха из просторните поля, под ясното и високо небе.

А наоколо, от Рудка, от Воля, от Модлица, от всички села, които изпъкваха с кичурите на градинските дървета и с белите си стени през синкавия въздух, се разнасяха пълните с провиквания и песни екове на работата. Докъдето око стигаше зад граничните могили, навсякъде се виждаха мъже да сеят, плугове да орат, хора да садят картофи, а по песъчливите ниви се вдигаше вече прах след браните.

Само липченските земи лежеха във вкочаняла тишина, печални и заглъхнали като безплодни ветровити места или като съхнещи всред млада гора дървета. Защото бяха изоставени като сираци и лежеха, боже мой, почти неразорани, защото женските ръце не можеха да свършат и колкото за десет мъже, макар че цяло село се трудеше и потеше от зори до мръкнало.

Какво можеха да сторят сами? Залягаха само около картофите и лена, а по останалата част от полето се привикваха все по-шумно яребици или често подскачаше зайче, и то тъй бавно, че можеше да се преброи колко пъти се бялваше задницата му при тичането из есениците. Враните на цели ята пълзяха по угарите, които се простираха лениво под слънцето и напразно чакаха човешка ръка.

Каква полза за народа, че настъпваха чудно хубави дни, че ставаха в утрини като окъпани в сребро златни потири, че бяха зелени и миришеха на билки, затоплени и пеещи с птичи гласове, че всеки ров бе позлатен от жълтурчета, че всяка межда се пъстрееше като панделка, обшита с парички, а ливадите сякаш поръсени с цветове от розови пухчета, че всяко дръвче бе набъбнало от зеленина и в цял свят напираше такава пролет, та изглеждаше, че цялата земя кипи и клокочи от този пролетен растеж!

Какво от това, когато нивите Лежеха неизорани, непосети, необработени като здрави и силни ратаи, които само се протягаха на слънце и прахосваха цели седмици на вятъра, а на тучните плодородни ниви вместо жита се жълтееше саморасъл синап, тръни виреха нагоре глави, лобода се люлееше по трапчините, пирей се ръждавееше, по есенните орници никнеха разни бурени, а по стърнищата стърчеха мащерки и високи лопени и като самонадеяни жени се ширеха из полетата! Всичко, което тлееше притаено и до това време живееше в страх, сега бързо се разрастваше, пробиваше си буйно път из браздите към лехите и завладяваше нивите.

Дори някакъв страх вееше от тия напуснати ниви.

Изглеждаше, като че ли горите, наведени ниско над угарите, си приказваха учудено, като че ли потоците по-плахо се провираха между пустите места, а вече отрупаните с бели пъпчици трънки, крушите по слоговете, прелетните птици или някой странник от чужди краища, дори поставените като на стража крайпътни кръстове — всичко това се оглежда в почуда и пита ясните дни и пустите неизорани ниви:

— Къде са се дянали стопаните? Къде, къде са ония песни и буйната радост?

Само плачът на жените им отговаряше какво бе станало в Липци.

И тъй минаваше ден след ден, без никаква промяна към по-добро; напротив, всеки ден все по-малко жени излизаха на полето, защото едвам успяваха да привършват изоставената къщна работа.

Само у Боринови всичко вървеше както обикновено, но по-бавно от други години и малко по-лошо, понеже Петрек сега се учеше на полска работа; ала все някак вървеше, тъй като не липсваха помощни ръце.

Ханка, макар и още в постелята, нареждаше всичко тъй умело и твърдо, че дори самата Ягуша трябваше да се запретва на работа. Нищо не забравяше тя: стоката, болния, къде да орат и къде да сеят, та и децата, защото от кръщенката Билица вече не дохождаше, заболял беше. И тя цели дни лежеше сам-самичка и виждаше хора само на обед и вечер или Доминиковица, която я навестяваше по веднъж на ден. Никоя от съседките не се показваше, дори Магда, а пък за Рохо като че ли и споменът се беше загубил: откак замина със свещеника, не се върна вече. Страшно й беше дотегнало това лежане, та не се скъпеше нито за по-тлъстичка гозба, нито за яйца, нито за месо, само и само по-скоро да се съвземе, дори поръча да заколят кокошка и да я сготвят с кисело зеле; наистина, тази кокошка не носеше вече яйца, но все струваше две злоти.

Затова и тъй бързо преодоля боледуването си, та още на Томина неделя стана и реши да отиде на черква на чиста молитва. Жените я съветваха да не ходи, но тя не отстъпи и веднага след служба отиде с Плошковица.

Още се люлееше на краката си и често се опираше на съседката.

— Как се е размирисало на пролет, та чак главата ми се замайва.

— Ден-два и ще привикнеш.

— Една седмица как не съм излизала, а пък се е променило за цял месец.

— На бръз кон препуща пролетта и нищо не можа да я превари.

— Па зелено, боже мой, зелено!

И наистина овощните градини бяха надвиснали над земята като облак от зеленина, само комините се белееха над нея и покривите на къщите стърчеха. Из гъсталаците птичките цвъртяха като луди, ниско повяваше топъл вятър откъм полето, та бурените покрай плетищата се вълнуваха, а вирът се бърчеше и огъваше.

— Какви са пъпки по вишните, току-виж, че се разцъфтели.

— Само да не хване някой студ, а то добра рожба ще имат.

— Казват, че кога житото не роди, градината плоди.

— На такова мирише в Липци, натам върви! — въздъхна тя, като погледна насълзено към незасетите ниви…

Бързо свършиха с чистата молитва, защото детето се разрева, па и Ханка се усети тъй изтощена, та веднага след връщането си у дома полегна малко на леглото, но неуспяла още да си отдъхне, и Витек се втурна вътре с крясък:

— Господарке, цигани идат в селото!

— Чума дано ги ръгне, това не стигаше сега! Извикай Петрек и позатворете вратите да не смъкнат нещо.

И тя излезе страшно разтревожена пред къщи.

Наскоро из селото се разтича цяла банда циганки, окъсани, разгълчолили се, черни като катран, с децата си на гръб и тъй противни, че бог да пази; мъкнеха се низ селото, просеха, предлагаха да врачуват и насила искаха да влизат в къщите. Бяха десетина и вдигнаха врява по цялото село.

— Южко, вкарай в двора гъските и кокошките, децата доведи в къщи, че може да откраднат някое! — И тя седна пред къщи да пази, а като видя, че една циганка се запътва към портата, насъска кучето към нея. Лапа се разлая и не я пусна, а тя, магьосницата, го заплаши с тоягата си и проломоти нещо към Ханка.

— Ех, грижа ме е за твоите клетви, крадла такава!

— Нямаше да те урочаса, ако я пуснеше — пошепна хапливо Ягна.

— Ама все щеше да открадне нещо. Такава не може човек да опази, ако ще би и в ръцете й да гледа, а ти ако искаш да ти врачуват, залети се по тях.

Като че ли Ханка улучи тайното желание на Ягна, защото тя излезе из село и целия неделен следобед се мъкна след циганите. Тя не успя да се отърве от някакъв неопределен страх, нито пък да преодолее любопитството си от врачуването, та има сто пъти се връща у дома и пак се понасяше след тях и чак надвечер, когато циганите потеглиха към гората, като видя, че една влезе в кръчмата, намъкна се и тя след нея и с голям страх, като се кръстеше час по час, пожела да й гледа, без да обръща внимание на застаналите зад тезгяха хора.

Вечерта след вечеря момичета се събраха при Южка пред къщи, приказваха си за циганите и разправяха на коя какво са казали: на Мариша Балцерекова предсказали сватба при копане на картофите, на Настка — мъж и голямо богатство, на Улиша Сохова — че ергенин ще дойде да я гледа, на онази дебелата Веронка Бартекова — болест, а на Тереска войничката…

— Навярно копиле! — излая Ягустинка, която стоеше отстрани.

Момичетата не й обърнаха внимание, защото тъкмо тогава дойде та седна Петрек и заразправя разни истории: че циганите имат свой цар със сребърни копчета и тъй го слушали, та дори и на смях да кажел да обесят някого, веднага го обесвали.

— Цар на крадците, такъв властник, а кучета насъскват по него — шепнеше Витек.

— Кучешко семе, поганци загубени! — изръмжа старата, приближи се към другите и започва да разправя как циганите крадат деца по селата.

— А за да станат черни, къпят ги в отвара от елхови кори, та после и майка им не може да ги познае, а ония места, дето са миросани децата при кръщаването, трият ги с тухла до кокала чак… и просто на дяволчета ги превръщат.

— Па навярно и такива магии и уроки могат да правят, дето страх да те побере — писна някоя.

— Истина, само да ти духне циганка, и лакът дълги мустаци ще ти пораснат.

— Смеете се вие!… Казват, че един мъж от слупска енория насъскал кучетата по тях, а една от циганките само мярнала някакво огледало пред очите му и човека си ослепял…

— Разправят, че могат да превърнат човека в каквото си щат, дори в животно.

— Като се напие някой, той самичък най-добре се превръща в свиня.

— Ех, ами оня от Модлица, дето беше лани тука на събора, не лазеше ли на четири крака и не лаеше ли като куче?…

— Дявола е влязъл в него, нали свещеника му го изгонва.

— Божичко, какви ли работи няма по света, та косата ти да настръхне!…

— Защото злото се притайва навред като вълк около овци.

Сърцата на всички изтръпнаха тревожно, те се скупчиха още по-гъсто, а Витек, разтреперан от страх, зашепна тихичко:

— И у нас нещо иде да ни плаши…

— Не дрънкай глупости! — скара му се Ягустинка.

— Смея ли да дрънкам току-тъй, нали нещо ходи по конюшнята, присипва храна на конете, те пръхтят… и зад сенарника ходи, нали видях как Лапа стърчеше натам, ръмжеше, въртеше опашка и се умилкваше, а никого нямаше… Това ще да е душата на Куба, тя дохожда… — добави той по-тихо, като се озърташе на вси страни.

— Душата на Куба! — шепнеше Южка, като се кръстеше час по час.

Всички се разтрепераха, тръпки ги побиха, а като скръцна някаква врата, подскочиха и изпищяха. Ханка беше застанала на прага.

— Петрек, къде се спряха циганите?

— В черквата казваха, че в гората се спрели, зад Бориновия кръст.

— Трябва да се пази нощеска, да не би да измъкнат нещо.

— В близки места като че ли не крадат.

— Както им попадне. Преди две години пак там бяха спрели и на Сохови свинята бяха измъкнали… Не гледайте вие това, че са близко! — предупреждаваше Ханка и когато момичетата се разотидоха, тя наглеждаше ратаите да затворят добре обора и конюшнята, а на връщане назърна в другото отделение да види дали си е дошла вече Ягна.

— Я тичай, Южко, за Ягна да се прибира, че днес няма да оставя вратата цяла нощ отворена.

Но Южка съобщи скоро, че у Доминиковичини е тъмно и че по селото почти навред спят.

— Няма да го пусна това миткало, нека поседи до заран вънка! — заканваше се тя, като подпираше вратата.

Може да беше вече доста късно, когато Ханка чу да се бута на вратата и стана да отвори, но едва не отскочи назад: Ягна лъхаше страшно на водка. Трябва хубаво да беше пияна, защото дълго пипа за ръчката на вратата, па се чуваше и как се препъваше о къщните предмети и как се строполи отведнъж на леглото си.

— Брей! И на събор по-хубаво не би си пийнала, тц, тц, тц!…

Но не бе й речено да прекара спокойно тая нощ, защото още в зори се вдигна такъв писък и плач из селото, че и който още спеше, изтичваше по долни дрехи на пътя от страх да не би някъде пожар да има…

А то Балцерековица и дъщерите й се късаха от рев, че им откраднали коня от обора.

За миг цялото село се събра пред дома им, а те вдигаха гълчава и разправяха унесено, през плач и вайкане, как призори Мариша отишла да подтури храна на коня и гледа: вратата отворена, конюшнята празна и коня го няма при яслите.

— Помогни ни, Исусе милостиви! Помогнете ни хора, помогнете! — ревеше старата, като скубеше косата си и се блъскаше в оградата като спъната птица.

Дотърча помощникът, изпратиха и за кмета, но го нямало в къщи, дойде след доста време, като едвам се държеше на краката си: беше пиян, одряман и съвсем не на себе си, защото забърбори нещо и почна да разпъжда народа, та помощникът трябваше да го накара да се махне.

Но и без това малко му обръщаха внимание при тая тежка грижа, която като камък притисна всички души; те слушаха разказите на клетите жени и тъпчеха от конюшнята до пътя и обратно, без да знаят какво да правят, безпомощни и страшно изплашени, докато една се провикна:

— На циганите е работа това!

— Истина, в гората са! Вчера оглеждаха къде какво има!

— Те ще са, ами кой друг — нададоха се тревожни гласове.

— Тичайте да го вземем от тях и да ги набием тия крадци! — кресна Гулбасовица.

— Да ги изтрепем за тая пакост!

Страшен врясък избухна към току-що изгрялото слънце, захванаха да изтеглят колове из плетищата, размахваха пестници, въртяха се наоколо или пък изтичваха с викове нейде напред, че нова беда се бе случила.

Дотърча разплакана помощничката, че им откраднали колата от двора.

Всички застанаха като вдървени, сякаш гръм удари нейде наблизо, та дълго време въздишаха, разперваха ръце и се споглеждаха ужасени.

— Кон и кола откраднали… Това вече не е било друг път в селото.

— Някаква напаст се струпва въз Липци.

— И от неделя на неделя все по-зле!

— По-рано за цели години толкова не се е събирало, колкото сега в един месец.

— И как ли ще свърши всичко това, как ли! — шепнеха си разтревожени.

Изведнъж се спуснаха след помощника към Балцерековата градина, където се виждаха дирите на коня по росата и по прясната пръст чак до помощниковата плевня; там крадците впрегнали коня в колата, избиколили из нивите и излезли при воденицата на пътя, който води към Воля.

Половин селото тръгна натам и разглеждаше мълчаливо дирите, които при изгорелите копи на завоя към гората изведнъж се изгубиха и не можеха да се открият.

Но тази кражба тъй разтъжи всички, че макар да беше чудно хубав ден, малцина се заловиха за работа: мъкнеха се омърлушени, кършеха ръце, съжаляваха Балцерековица и все по-голям страх ги обземаше за имота им.

А Балцерековица седеше пред конюшнята като пред мъртвешки ковчег, подпухнала от плач и вече едвам дишаща, избухваше от време на време в стенания.

— О-ох, едничък мой Дорчо, милото мое конче, моето хубаво помощниче! Едвам десета година караше, от такова е жребче сама съм го отчувала, като свое дете съм го гледала, че се роди в същата година, когато и моя Стахо! Какво ще правим ние сироти сега без тебе, какво?

Тя тъй жално виеше, че всички, които бяха с по-меки сърца, плачеха с нея и жалеха за загубата, защото без кон е като без ръце, особено напролет и когато нямаше мъжете.

Съседките я бяха заобиколили, от все сърце я утешаваха и всички споминаха Дорчо и го хвалеха една през друга.

— Хубав кон беше и як още, кротък като дете.

— Ритна ми момчето, съседке, ама чудо кон беше.

— Истина, имаше буца на крака и беше малко сляп, ама всякога биха дали за него четирийсет рубли.

— А пък като куче беше дяволът, не смъкваше ли завивките от плетищата, а?

— Няма, няма да намерим друг такъв! — нареждаха с болка като над някой мъртвец, а Балцерековица само като погледнеше към яслите, нов рев я разтърсваше и нови жалби я хващаха за гърлото. Празната конюшня като пресен гроб възбуждаше спомена за непрежалимата загуба и щета… Успокои се едва когато й казаха, че помощникът забрал Петрек, Ханкиния ратай, поповия Валек и воденичарския слуга и всички заедно отишли да търсят циганите.

— Ех, ще хванат този, дето клати гората: който знаял да открадне, ще знае и да скрие.

Беше вече доста късно, когато се върнаха и казаха, че няма нито следа от откраднатото, че е изчезнало като камък във водата хвърлен.

И кметът се яви в селото и макар че се мръкваше вече, забра помощника и отидоха с каруца да съобщят в полицията и в канцеларията, а Балцерековица и Мариша от своя страна отидоха да търсят по съседните села.

Но се върнаха с празни ръце, само узнали, че и по другите села станали много кражби. Още по-голяма мъка налегна хората, защото се боеха за стоката си, та кметът нареди стража, и понеже нямаше мъже, по две жени и едно по-възрастно момче трябваше всяка нощ да обикалят селото и да наглеждат. Освен това във всяка къща поотделно пазеха, всички моми отиваха да спят при конете и при кравите.

Но и това не помогна, тревогата още повече растеше, тъй като въпреки всичкото пазене още същата нощ крадци отмъкнаха спрасната свинка на Филипица отвъдната.

Просто не може да се изкаже какво й беше на тая сирота: така беше отчаяна, че и за детето си не би скърбяла повече, защото това й беше всичката стока, с която правеше сметка да се изхрани до жътва; и ревеше, и блъскаше главата си в стените, та страх да те обземе. Изтича дори до свещеника, който от съжаление над нея й даде цяла рубла и й обеща прасенце от ония, които щяха да му се опрасят по жътва.

И народът не знаеше вече какво да прави и как да се отърве от кражби. Настана същински погребален ден, а понеже и времето се развали, още от сутринта ръмеше дъжд и сивото и тежко небе притискаше целия свят, печал обземаше душите, хората се движеха загрижени, въздишаха, тъгуваха и мислеха със страх за най-близката нощ.

Като че за добра чест надвечер се появи Рохо, тичаше по къщите и разнасяше чудна новина, та дори не можеха да повярват. Разправяше, че другиден, в четвъртък, ще дойдат на цяла дружина мъже от съседните села да помогнат в полската работа.

Не можеха изведнъж да повярват, но когато свещеникът излезе из селото и най-тържествено потвърди, буйна радост обзе хората и привечер, когато дъждът престана и локвите почервеняха от зарите, промъкнали се под издигащите се високо пари, улиците загъмжаха и забръмчаха от весели крясъци. Из къщите закипя от разговори, жени и деца тичаха по съседите да обсъждат и да се чудят на тая новина, съвсем забравиха за кражбите и тъй сърдечно се радваха на неочакваната помощ, че дори малцина останаха да пазят през нощта.

Сутринта, щом се пукна зората, всички в селото бяха на крак; разтребиха къщите, заеха се да пекат хляб, колите тъкмяха, картофи за садене режеха, отиваха по нивите да разхвърлят стоварения на купчини тор, а в някои къщи се грижеха и за ястия, па и за пиене за неочакваните гости; смятаха, че трябва достойно, като заможни хора да ги посрещнат: заради това не една оставена за продан кокошка и гъска се простиха с живота си, а мнозина взимаха и назаем от кръчмата и от воденицата. В Липци стана като пред голям празник.

А Рохо, може би най-радостен и най-развълнуван, тичаше из селото и навсякъде подканяше да се приготвят; той беше тъй светнал, тъй чудно приказлив, че когато се отби у Боринови, Ханка, която пак лежеше, защото се чувствуваше болнава, му рече тихо:

— Очите ти светят като в треска…

— Здрав съм, само че съм радостен както никога в живота си. Помисли си: толкова мъже ще дойдат за цели два дена в Липци и ще свършат всичките най-важни работи. Как да не се радваш?

— Чудно ми е само как така даром ще работят, без плащане, за бог да прости, дето го викат… това още никъде не е бивало.

— Така, за бог да прости ще дойдат да работят, както трябва да правят истинските поляци и християни! Разбира се, че това не е било, но и затова злото царува по света. Ще се промени на по-хубаво, ще видиш! Народът ще се опомни и ще разбере, че няма откъде другаде да чака помощ, ами току сами едни на други да си помагат! И тогава това ще се разрасне по цял свят като мощна гора и враговете му като сняг ще се стопят! Ще видиш, ще дойде такова време! — викаше той със светнало лице и протягаше нанякъде ръце, сякаш искаше да обгърне с любов целия народ, да го свърже в един неразкъсваем вързоп…

Но Рохо веднага избяга, защото тя почна да разпитва кой е направил това чудо да дойдат да помагат. Той ходеше по селото, понеже до късно през нощта светеше по къщите, а момите тъкмяха почти празнична премяна за утре с надежда, че ще дойдат и някои ергени.

А сутринта, току-що зората забели къщите, селото бе вече готово, комините пушеха, момите като опарени тичаха от къща в къща, а момчетата се катереха по стълби на покривите и гледаха към пътищата. Празнична тишина падна над селото. Настана облачен, неслънчев, но топъл и някак чудно печален ден. Птичките упорито чуруликаха из градините, а човешките гласове затихваха и се полюляваха тежко из топлия и влажен въздух.

Чакаха дълго, защото чак когато зазвъниха за черква, зашумяха глухо пътищата, а изпод сините редки мъгли почнаха да излизат редици от коли.

— Идат от Воля!

— Идат от Жепки!

— Идат от Дембица!

— Идат от Пшиленк!

От вси страни се чуваха тия крясъци. Всички се предваряха към черквата, където вече се бяха отбили първите коли, и в късо време целият площад се наблъска с народ и с впрягове. Мъжете, облечени празнично, слизаха из кошовете на каруците си и поздравяваха идващите отвсякъде жени, а пък децата, както винаги, вдигаха врява и наобикаляха пристигналите.

И веднага влизаха в черква, тъй като органът вече бучеше.

А щом свещеникът свърши, почти цялото село се изсипа зад гробищната врата при камбанарията. Стопанките излязоха напред, момите пронизваха с погледи момците и се въртяха отстрани, а безимотните се прибраха отделно в един куп като яребици и не смееха да излязат пред свещеника, който веднага се яви, поздрави всички и почна да разпорежда заедно с Рохо кой в коя къща ще иде да работи, като гледаше само по-богатите при по-богати да настани.

И тъй в един миг разпореди той всичко, че не мина и половин час, и мъжете бяха разграбени. Пред черквата останаха само безимотните разплакани и напразно чакаха и тям някой да се падне. А из селото настана шум: слагаха пейки пред къщите, мигом поднасяха закуски и черпеха с водка за бързо сприятеляване. Момите радостно им прислужваха, гостите едвам слагаха хапка в уста, понеже повечето бяха ергени и бяха пременени като за годеж, а не за работа.

Нямаше време за разговори. Само дето ги попитаха от кои села са и как се казват. Дори твърде малко ядоха, като се отказваха много деликатно, че още не са отработили за повече.

И не след дълго, съпровождани от жените, занаизливаха към нивите.

Стана като че ли тържествен празник в света.

Пустите и замрели поля оживяха, понесоха се гласове, из всеки двор изкарваха коли, по всички пътеки се влачеха плугове, по всички слогове се движеха хора, навред през градини и по ниви се привикваха, хвърчеха радостни поздрави, коне цвилеха, разсъхнали каруци трополяха, кучета лаеха и тичаха като луди подир малките кончета, буйна радост изпълваше сърцата и се носеше по света, по картофища, по ечеменища, по стърнища, по буренясали угари заставаше народ във весел, шумен и понесъл се надалече разговор като при танц.

Изведнъж утихна всичко, плеснаха камшици, заскърцаха потеглици, изпънаха се коне и още ръждивите плугове започваха бавно да се забиват в земята и да отмятат първите черни и лъскави бразди, а народът се изправяше, поемаше дъх, прекръстваше се, обгръщаше с поглед полето, навеждаше се и се залавяше за работа.

Напълно набожна и света тишина обгърна полята, като че ли захвана литургия в този безкраен храм. Народът покорно се притисна към лехите, притихна и със сърдечна въздишка хвърляше светото плодно зърно, сееше труд в плодовитото утро, отдаваше се цял и доверчив на майката земя.

Хей! Пак оживяха липчанските ниви, пак дочакаха в скърби стопани; докъдето поглед стига, от мрачните гори чак до възвишенията, до границите на полето, по всички ниви под този сивозеленикав замъглен като под вода въздух гъмжеше от червени вълненици, шарени панталони, бели коне, впрегнати в плугове и в коли покрай нивите.

Като че рояк пчели накаца по ухаещата земя и гъмжеше трудолюбиво в тишината на пролетния ден, та само чучулигите пееха още по-силно и невидимо някъде се люлееха. Понякога и вятър полъхваше, полюшваше дръвчетата, повдигаше полите на жените, есенниците погалваше и с кикот избягваше към гората.

Дълги часове работиха без отдих и почиваха само колкото да си изправи човек гърба, да си поеме дъх, и отново се прилепваше към оранта. Дори и на пладне не излязоха из нивите; посядваха само по междите да хапнат из ушатките и да облекчат кокали и щом конете похапнеха, пак хващаха плуговете, без да се ленят и размайват. Чак по здрач започнаха да напущат нивите.

Изведнъж домовете светнаха и закипяха от разговори и шетане. Цялото село плувна в светлини, които падаха по пътя през разтворените врати и прозорци от напалените вътре огньове. Във всяка къща бързаха да нагодят добитъка и да приготвят вечерята. Вдигна се един шум, привикваха се едни други, коне цвилеха, врати скърцаха, телци ревяха, гъски крякаха, затворени за през нощта, деца врещяха, цялото село ечеше и се тресеше в чуден радостен кипеж.

Утихна чак когато стопанките започнаха да канят на вечеря, като оказваха голяма почит на мъжете: слагаха ги на първите места на трапезата и им поднасяха най-хубавото от ястията, без да жалят ни месото, ни водката.

Навсякъде вечеряха, навсякъде през отворените прозорци и врати се виждаха събрани в кръг глави и движещи се уста, чуваше се стържене на лъжици, а миризма от пържена сланина се носеше по улиците, та чак дразнеше ноздрите.

Само Рохо никъде не седна за дълго. Той ходеше от къща в къща, сееше добри думи, съветваше и отиваше в друга къща, по-нататък, като грижлив стопанин, който еднакво заляга за всичко; също както цялото село, пък може и повече, той бе изпълнен с радост и веселие.

Дори и у Ханкини се чувствуваше днешният празник; ако и да нямаше нужда от помощ, но за да облекчи другите, Ханка бе повикала у дома си на вечеря и нощувка двоица жепчани, които бяха работили у Веронка и у Клембовица.

Тях си бе избрала тя, понеже жепчаните минаваха за шляхта.

Наистина в Липци винаги се подиграваха с такава шляхта и не я броеха за нищо, дори по-долу от градски дрипльовци и занаятчии, но щом влязоха в къщи, Ханка веднага забеляза, че са по-други, по-отракани.

Те бяха дребни и гърчави мъже, облечени по градски с черни палта, но с хубави лица; мустаците им стърчеха като конопени снопчета, гледаха отвисоко, но бяха приказливи, отнасяха се внимателно и приказваха съвсем като господа. Учтиви хора бяха, защото всичко тъй любезно хвалеха и на всяка жена намираха да кажат по някоя ласкава дума, та жените чак хвърчеха от задоволство.

Ханка поръча да сложат на застланата с чиста покривка маса по-обилна храна и да ги поканят на вечеря.

Тя внимаваше много за тях, па каза и на другите да бъдат внимателни, та ходеха току-речи на пръсти наоколо и по очите им отгатваха какво им трябва, а пък Ягна като че ли беше напълно изгубила ума си: пременена като за събор, тя седеше и гледаше по-младия като писано яйце.

— Има си той свои дворянки, босите и не поглежда — прошепна Ягустинка, та Ягна цяла почервеня и избяга в стаята си.

Рохо тъкмо бе влязъл и търсеше с очи столче.

— Най-много на това се чудят нашенци, че жепчани са надошли да помагат на Липци! — рече той тихо.

— Не сме били от личен интерес в гората, затова и никой от нас не се сърди — отговори по-старият.

— То всякога е така: когато двама се карат, третия печели!

— Истина, Рохо, ама нека тия двама да се сговорят приятелски, третия здравата ще си изпати — а?

— Умно казваш, господин жепчанино, умно…

— А каквото е постигнало днес Липци, утре може и Жепки да сполети.

— И всяко друго село, господин жепчанино, ако вместо да се поддържат едни други и да се бранят взаимно, те продължават да се карат, да се делят и от злоба да влизат сами в ръцете на врага. Умните и приятелски разположени съседи са като защитни огради и стени: през тях свиня не може да мине да изрови нивата…

— Знаем вече ние, Рохо, всичко това, само че някои още не го разбират и там е всичката беда.

— И на това вече му иде времето, господин жепчанино: хората поумняват…

Веднага след вечеря излязоха пред къщи, дето Петрек вече свиреше с цигулката на събралите се да слушат момичета.

Беше тиха и топла вечер, мъгли като бели кожуси падаха по лъките, калугерици кряскаха по мочурите, воденицата бучеше както винаги, а понякога и дърветата зашумяваха. Небето бе високо, но покрито с тъмни облаци, та само по краищата им се промъкваше разпръсната лунна светлина, а някъде из дълбоките небесни глъбини като из кладенци светеха ясни звезди.

Селото шумеше като кошер преди роене. До късно светеха всички прозорци и до късно по дворища и по улици кипяха притаени шепоти и избухваха весели разговори; момите се усмихваха на ергените и с готовност отиваха с тях край вира, а пък по-старите жени, насядали с гостите по праговете, си приказваха с достойнство и си отпочиваха на хладовина.

На сутринта, току-що небето се заруменило от зората още в ниската синина на съмването, хората почнаха да стават от сън и да се стягат за работа.

Слънцето изгря тъй хубаво, че целият свят, сякаш поръсен със сребърен скреж, възсия в огън, във влажна разискреност и в хладна и свежа утрин. Птичките звънко зачуруликаха, дърветата зашумяха, водите забълболиха, зачуха се човешки гласове и вятърът, който разтърсваше храстите, разнесе из селото тропот, викове, мучене на крави, затрептели тук-там момински песни и всичкия шум и беготня на тръгналите на работа.

По лъките още лежеха бели като сняг мъгли, които на по-високите ниви вече редееха и изрязани и изпоядени от слънчевите бичове, се издигаха като дим от кадилници и като размотана прежда се повличаха към чистото небе. Полетата, още задрямали, лежеха в слана и набъбваха като пъпки, а народът навлизаше полека от всички страни в още росните и сънни ниви, потъваше в прорязаните от слънцето мъгли и се полепваше тихо по лехите, защото от нивите, от дърветата, от синкавите далечини, от бляскавите завои на водите, от мъглите и от понеслото пламналия слънчев диск небе — от целия свят лъхаше такава пролет и шибаше такъв повей на сила и упоение, че дъхът се спираше на човека и душата се тресеше от пресвета радост — радост, която може да се излее само с тихи сълзи, само с въздишка да се изкаже или пък с коленичене пред това пролетно чудо, което се съзираше и в най-слабата тревица.

Та и този многоброен народ се оглеждаше наоколо, кръстеше се набожно, молитви шепнеше и тихо се залавяше за работа, та когато камбаните удариха за черква, всички бяха по местата си.

Мъглите бързо изчезнаха и слънчевата светлина заля полята, докъдето поглед стигаше из липчанската мера, нашарена от ивици зелена зимница, се аленееха женски вълненици, оряха плугове, брани се влачеха, водени от моми, мяркаха се редици от жени, които садяха картофи, а често по черните и дълги лехи ходеха мъже, препасани с бохчи: малко понаведени и с набожен замах на ръката, те сееха зърно в рохкавите и зажъднели ниви…

И така усърдно работеха всички, без дори да вдигнат и глави, че не забелязаха свещеника, дошъл веднага след служба при своя ратай, който ореше над пътя, а после, за учудване на всички, тръгна по нивите, поздравяваше весело, черпеше с енфие, някому даваше и цигара, другиму кажеше любезна дума, тук погладеше детски главици и с моми се пошегуваше, по-нататък хвърляше буца пръст по накацали в засетия ечемик ято врабци, а често благославяше с кръстен знак първата шепа жито за посев или сам започваше да сее. И всякъде подканваше да побързват, както не би подканвал и чифлишки управител.

И веднага след обед се залови и той с всички заедно за работа, като обясняваше на жените, че макар днес да се пада Свети Марко, литията ще направят чая на осмия ден след празника, на трети май.

— Днес не може, време за губене няма, защото мъжете няма да дойдат друг път да помагат.

Така обясняваше той и сам остана на полето докрай; подпретваше расото си, подпираше се с бастуна, защото носеше големичък корем, и неуморно ходеше, само от време на време посядваше по междите, колкото да изтрие потта от плешивата си глава и дъх да си поеме.

От сърце му се радваха, че при него работата сякаш по-бързо и по-леко вървеше, а мъжете го имаха за чест, че самият свещеник ги нагледва.

Червеното вече и пълно слънце се наклоняваше над горите, полетата гаснеха; далечините почнаха да синеят, когато орачите привършиха най-важните работи и се запътиха към село. Те бързаха, за да могат, докато е видело, да стигнат у дома си.

Мнозина се отказаха и от вечерята, само хапнаха набързо, каквото се случи, а други бързо поемаха насипаните паници; конете, вече впрегнати в колите, пръхтяха пред къщите.

Свещеникът се яви пак в село заедно с Рохо, отиде при всекиго и всекиму поотделно благодари още веднъж за любезната помощ, която оказаха на липчани.

— Защото каквото дадеш на нуждаещия се, все едно, че самия Исус Христос си го дал! Но казвам ви, че макар и да не сте много щедри, когато давате за божествена служба, макар че сте забравили за нуждите на черквата, макар че вече от години повтарям, че покривът на жилището ми тече, всеки ден ще се моля за вас, за човещината, която оказахте на липчани — викаше той насълзен, като целуваше навеждащите се към него по пътя глави.

Тъкмо бяха срещу дома на ковача и завиваха към другата страна на селото, когато пресякоха пътя им разплакани безимотните жени с Козеловица начело.

— Прости, отче, идехме да питаме няма ли и на нас да помогнат мъжете — започна Козеловица дръзко с повишен глас.

— Защото чакахме, че и нашия ред ще дойде, а те вече си отиват…

— И ние, сироти, ще си останем без никаква помощ — обадиха се всички заедно.

Свещеникът се загрижи и силно се изчерви.

— Какво да сторя?… Не стигна за всички… И така цели два дена усърдно помагаха хората… казвам ви, те… — бъбреше той, като ги изглеждаше.

— То се знае, помагаха, ама само на стопаните, на богатите… — разхлипа се Филипица.

— На нас като на чумави никой не се погрижи да ни помогне.

— Кого боли глава за нас, сироти…

— Барем няколко плуга за картофи, ама и това няма! — шепнеха сълзливо.

— Отиват си вече, мили мои… ех, ще се направи нещо, истина, че и вам е тежко, и вашите мъже са с другите, но, казвам ви, ще се направи нещо…

— И за какво ще чакаме още тая помощ! А като не насадим и картофи, току да подирим въжета! — заплака Гулбасовица.

— Нали ви казвам, че ще видим нещо да направим! Моите коне ще ви дам — орете цял ден, само да ми ги не преуморите… Ще помоля и воденичаря, кмета, Боринови, може да дадат…

— Може! Трай, коньо, за зелена трева! Вървете, жени, не квичете на вятъра! Да не бяхте поискали, та ще се сети свещеника да ви помогне… Всичко е за богатите, а пък сиромашта да яде камъни и сълзи да пие! Овчаря си гледа овцете, че ги стриже, а от нас какво ли ще отскубне, едни въшки! — плещеше Козеловица, та свещеникът дори си затъкна ушите и си отиде.

Те се събраха накуп, плачеха с горчиви сълзи и нареждаха с глас, а Рохо ги успокояваше, колкото можеше, и честно обещаваше да им издействува отнякъде помощ. Той ги отведе до един плет, защото другоселците вече започнаха да се разотиват на разни страни, улиците почерняха от коне и хора, затрополиха коли и от всички прагове се зачуваха горещи благодарности:

— Господ да ви заплати!

— Сбогом!

— Ще ви се отплатим, когато потрябва!

— Па като дойдете на черква в неделя, да се отбивате у нас като у свои!

— Поздравете бащите си, па ни доведете и жените си!

— И ако някой се намери в нужда, от все сърце ще помогнем!

— Останете си сбогом, мили хора, и да ви се роди! — викаха те, като махаха шапки и ръце.

Момите и колкото имаше деца вървяха до колите и ги изпроводиха чак извън село. Най-голяма група си отиваше по тополовия път, защото по него се връщаха от три села. Колите се точеха бавно една след друга, те разговаряха весело помежду си, като често избухваха в смях и закачки.

Вече падаше мрак, зарите на залеза гаснеха, само водите тук-там червенееха, по лъките се виеха мъгли и по полята се стелеше вечерна пролетна тишина. Нейде далеко дружно закрякаха жаби…

Изпроводиха ги до кръстопътищата и там се сбогуваха всред смехове и глъчка, но преди да засилят конете, една от момите запя след тях:

Думай, Яшо, за годежа,

ето слушай, иде тате,

моста тътне —

да дана!

Моста тътне!

А момците се обръщаха от колите и им отговаряха:

Зимата е мразовита —

годежари ще изстинат;

през велики пости —

да дана!

През велики пости!…

Младите гласове звънтяха по росата и радостни се разнасяха по цял свят.