Владислав Реймонт
Селяни (47)

XI

По краищата, по песъчливите места и по по-слабите ниви излизаха със сърпове, а тук-там по височините блясваха вече и коси, но в селата, чиято земя беше по-тлъста, още се стягаха и жътвата всеки ден можеше да започне.

Та и в Липци няколко дена след Роховото бягство усилено почнаха да се готвят за жътва. Набързо натъкмяваха ритли и киснеха във вира разсъхнали се коли, разтребваха плевните, та вратите им стоеха разтворени и от двете страни, тук-там из сенките на градините сучеха въжета за снопи и почти при всяка къща със звънтеж клепеха коси, жените бързаха да пекат хляб и да тъкмят, храна. От всичко това наставаше такава шетня и припряност, та селото изглеждаше като да е пред някакъв голям празник.

А понеже от другите села беше надошъл много народ, по улиците и при воденицата кипеше като на панаир, защото най-вече прииждаха да мелят жито, но за пакост водата бе тъй намаляла, та само един камък работеше, а и той едвам-едвам се въртеше. Но народът чакаше търпеливо реда си, че всеки искаше да има достатъчно брашно за жътвата.

Не бяха малцина и тези, които се трупаха пред дома на воденичаря да купуват брашно, разни булгури и дори готов хляб.

Воденичарят лежеше болен, но изглежда, че нищо не ставаше без негово позволение, тъй като викна на жена си, която седеше отвън при отворения прозорец:

— Па на жепечани ни за грош не давай, те водеха кравите си на поповия бик, нека сега свещеника да им даде на вересия и брашно.

Не помогнаха никакви молби и хленчове. Напразно се застъпваше и жена му за по-бедните. Заинати се той и никому, който бе водил кравата си при поповия бик, не позволи да се даде ни половин крина брашно.

— Щом им се харесва поповия бик, нека си го доят — подвикваше той.

Воденичарката също така нещо мърмореше, оправдаваше се и свиваше рамене, но колкото можеше, крадешком даваше на доста хора на вересия.

Дойде Клембовица и помоли за половин крина булгур от просо.

— Ако си платиш сега, ще вземеш, на вяра ни зрънце не давам.

Тя много се угрижи, защото, то се знае, беше дошла без пари.

— Томек държи страната на свещеника, нека иде и булгур да си изпроси от него.

Клембовица се докачи и рече предизвикателно:

— Истина е, че държи страната на свещеника и ще държи, но неговия крак вече няма да стъпи тука.

— Бълха ще ме ухапе! Опитайте се другаде да си мелете.

Жената си отиде силно загрижена, понеже нямаха нито грош в къщи, а като видя седналата при затворената ковачница ковачка, оплака й се от воденичаря и заплака.

А ковачката се обади на подбив:

— Само това ще ти кажа, че скоро ще му се свърши царството.

— Ех, кой може да навие врата на такъв богаташ, кой?

— Като направят една вятърница до неговата воденица, ще му го навият.

Клембовица чак се опули от смайване.

— Мъжа ми ще направи вятърница. Току-що отидоха с Матеуш да оглеждат материал в гората, на Подлесието при кръста ще я построят.

— Я виж… Михал прави вятърница, това и насън не ми е идвало! Ама нека, нека на тоя кожодер да му се посмъкне малко шкембето.

И тъй олекна на душата й, че тръгна по-бързо към дома си, но като видя Ханка, която переше пред къщи, отби се да сподели с нея неочакваната новина.

Антек майстореше нещо около колата и като чу разговора, рече:

— Право ти е казала Магда. Ковача купи вече на Подлесието от дворянина двайсет морги току до самия кръст и там ще направи вятърница! Воденичаря ще побеснее от яд, ама нека му поомекне малко муцуната! Толкова е омръзнал на всички, та никой няма да го пожали.

— Не знаете ли нищо за Рохо?

— Нищичко — рече той и някак бързо обърна лицето си на друга страна.

— Чудна работа, трети ден вече, а нищо не се знае какво става с него.

— Та малко ли пъти се е случвало — отиде някъде, а после пак си дойде.

— Кой от вас ще ходи на Ченстохова на манастира? — попита Ханка.

— Нашата Йевка и Мачуш ще идат. Това лято малцина от селото се тъкмят.

— И аз ще ида. Затова си препирам някои по-лекички дрехи за из път.

— Ама като че ли от други села мнозина се тъкмят.

— И те време са избрали, тъкмо по най-голямата работа — измърмори Антек, но на жена си не възразяваше, защото отдавна знаеше за какво бе дала обет да иде на манастира.

Бяха почнали да се разправят това-онова, когато дойде Ягустинка.

— Знаете ли какво — изкряска тя, — има-няма един час, откак си е дошъл Яшек от войската.

— На Тереска мъжа й! Ами нали тя казваше, че наесен по картофи щял да си дойде?

— Току-що го видях. Добре изглежда и страшно му е домъчняло за домашните му.

— Харно е момчето, ама и от лесните не е. Тереска у дома ли си е?

— Тя скубе лен на свещеника. Още не знае какво я чака в къщи.

— Пак ще се вдигнат разправии из село, нали ще му кажат още щом го видят?

Антек слушаше внимателно, понеже новината силно го заинтригува, но не се обади, а Ханка и Клембовица съжаляваха искрено Тереска и започнаха да предсказват най-лошото, което можеше да я сполети. Накрай Ягустинка ги прекъсна:

— Кучешка правдина си е това! Ами, запилее се някой мъжкар за цели години по света, жена самичка остави, па сетне, като й се случи нещо на сиротата, може и да я заколи! И викнат из едно гърло всички: удри, бре, утрепи я! Та право ли е това? На мъжа никой не задирва, нему като на куче е позволено и никой за това лоша дума няма да му продума! От глупав по-глупав е тоя ред на света. Ами как, жената не е ли жив човек, или тя е от дърво издялана? Щом трябва да се отговаря, нека и любовника да си плати дела, нали и двоицата еднакво са грешили. Защо пък за него да е само наслада, а тя само да си оплаква дните?

— Ех, мили мои, така е наредено, откак свят светува, така ще си и остане — пошепна Клембовица.

— Ще остане да се разсипва народа, да се радва дявола. Но аз другояче бих наредила: тръгне ли някой с чужда жена, да си я вземе за всякога, па ако не ще, че друга му се харесала повече, да му наложат хубаво задника и в дранголника!

Антек се разсмя на нейната разгорещеност, а тя скочи с крясък към него.

— Тебе ти е смешно, а? Разбойници такива! Всяка ви е най-мила, докато ви падне в ръцете! Па сетне й се присмиват отгоре!

— Разкрякала си се като сврака на дъжд! — подхвърли той неразположено.

Тя отърча по селото и се върна чак привечер, но доста разплакана.

— Какво ти се е случило? — попита я Ханка разтревожено.

— Какво ли, нагледах се на човешки мъки, та чак свят ми се замая. — И тя се разплака пак и продължи да разказва през сълзи и хлипания: — Козеловица подбра Яшек у себе си и вече всичко му разправи.

— Ако не е била тя, друга е щяла да му каже. Такива работи не могат да се укрият.

— Казвам ти аз на тебе, нещо лошо се готви в тая къща! Отърчах до дома им, никого няма. Сега назърнах, седят и той, и тя и плачат, на масата наслагани подаръците, дето й донесъл. Божичко, тръпки ме побиха, като че ли в гроб, а не в къща надникнах. Нищо не си приказват, а плачат. Майката на Матеуш ми разправи какво било, косата на главата ми настръхна!

— Не знаеш ли дали е приказвал за Матеуш? — попита неспокойно Антек.

— Така му се заканва, че бог да е на помощ! Яшек няма да му прости това, няма!

— Бъди спокойна, и Матеуш няма да иде да му се моли за прошка — отвърна ядосано Антек и без да слуша по-нататък, изтича към Подлесието да предупреди приятеля си.

Намери го чак у Шимекови, седяха там до стената с Настуша и си приказваха нещо тихичко. Той веднага го повика и като извървяха доста път, разправи му всичко.

Матеуш чак се задави и се разпсува.

— Триста гръмотевици да треснеха такава новина!

Те се връщаха към селото. Матеуш се мръщеше и дишаше болезнено и тежко.

— Виждам, че ти е тежко и мъчно — подхвърли предпазливо Антек.

— За нея ли да жаля, тя ми беше като кокал в гърлото. Друго нещо ме мъчи мене.

Антек се учуди, но не му се искаше да го разпитва.

— Време не би ми стигнало, ако взема да жаля за всяка! Падна ми в ръцете, взех. Който и да беше, щеше да направи същото! Ама и то из носа ми е излезнало, че колко хленчове и укори съм се наслушал, стига ми и престига. Бягал съм, а тя като сянка подире ми. Нека и Яшек сега да й се понарадва. Не любовница ми е в главата сега, а съвсем друго нещо.

— Навярно, че трябва да се жениш вече.

— Тъкмо това. И Настка сега същото ми думаше.

— В селото момичета с лопата да ги ринеш, лесно ще си избереш.

— Отдавна вече съм се вгледал в една — откъсна се неволно от устата му.

— Тогава покани ме за годежар и прави сватба, ако ще би веднага след жътвата.

Това предложение не се хареса на Матеуш. Той се начумери и заприказва за Яшек, па като узна всичко, каквото имаше, започна да разправя за стопанството на Шимек, като при това уж неволно се изпусна, че Йенджих тайно казал на Настка, че Доминиковица се канела да подава в съда жалба за дела на Ягуша от имота на Мачей.

— Тате й е приписал, никой не й го спира. То се знае, че самия имот няма да дам, но ще й го заплатя честно, колкото струва! Крамолиица недна, иска по съдилища да се влачи!

— Истина ли е, че Ягуша върнала приписа на Ханка? — попита Матеуш предпазливо.

— Това нищо не значи, нали не се е отказала пред нотариуса.

При тия думи Матеуш стана някак по-весел и като не можеше вече да се сдържа, час по час заговаряше за Ягуша и явно я хвалеше.

Антек разбра накъде бие, и рече подигравателно:

— Ти чу ли какво приказват пак за нея?

— Жените все ще намерят трески за дялане.

— Разправят, че по Яшо органистовия се е разлетяла като кучка — добави той нарочно.

— Ама ти видял ли си? — И Матеуш почервеня от гняв.

— Няма да тръгна да я следя, пък и не ми влиза в работа, но има хора, които виждат как всеки ден се среща с Яшо било в гората, било по междите…

— Един бой да удариш на една-две, ще видиш как ще престанат да клюкарствуват.

— Опитай се, може да се уплашат и да престанат! — рече полека Антек. Внезапно го обзе страшно хаплива ревност за Ягуша, а мисълта, че Матеуш може да се ожени за нея, го ръфаше като бясно куче.

Не отговаряше на закачливите му и често неприятни думи, само и само да не издаде мъката си, но когато се разделяха, не можа да се въздържи и рече със зъл присмех:

— А който се ожени за нея, ще си има доста кумове…

И те се разделиха твърде хладно.

Като измина няколко крачки, Матеуш се изсмя тихо и си помисли:

„Навярно не му пее много петела при нея, та затова й е тъй сърдит и я напада. Па нека тя си се занася по Яшо, такъв хлапак. По-скоро ще да я привлича там бъдещия свещеник, а не самия момчурляк.“

Така си мислеше той снизходително, защото, като узна от Антек как стои работата с приписа, вече окончателно реши да се ожени за нея. Той забави хода си и се унесе в пресмятания: по колко трябва да изплати на Йенджих и на Шимек, за да остане сам на целия имот, на всичките двайсет морги.

„Дъртата е досадна, то се знае, ама тя няма да векува.“

Припомни си различните историйки на Ягуша и това го малко позагрижи:

„Било каквото било, па ако й се приискат нови кръшканици, лесно ще й ги избия из главата.“

Пред портата го чакаше майка му.

— Яшек се е върнал — пошепна му разтревожена тя, — разправили му вече за онова.

— По-добре, не ще има нужда да го лъжем.

— Тереска дотичва няколко пъти, заплашва, че ще се дави… че не…

— Сигурно, сигурно, тя може да стори това — шепнеше той изплашен и тъй се обезпокои, та макар че седна при вратата да вечеря, не можа да яде, а все слухтеше към градината на Яшек, от която ги делеше само един плет. Все по-голямо безпокойство го обземаше. Той отмести паницата, пушеше цигара след цигара и напразно се бореше с трепета на тревогата си, напразно ругаеше и себе си, и всички жени, напразно искаше да обърне всичката тая работа на шега, защото страхът за Тереска се разрастваше в него все повече и го измъчваше непоносимо. Няколко пъти вече ставаше да излезе някъде из селото, да иде между хора, но пак сядаше и очакваше неизвестно какво.

Нощ вече настана, когато той чу изведнъж някакви стъпки и докато разпознае откъде идват, Тереска увисна на шията му.

— Спаси ме, Матеуше! Божичко, тъй те чаках, тъй поглеждах за тебе.

Той я сложи да седне до него, но тя се хвърли като дете на гърдите му и през сълзи, които се лееха като дъжд, с мъка и отчаяние шепнеше:

— За всичко му казала! По-скоро се надявах да умра, отколкото той да си дойде. Бях на лена на свещеника… дотича една и ми каза… насмалко щях да умра… вървях като на смърт… тебе те нямаше у дома… тръгнах да те търся… никъде те няма по селото… цял час се въртях нагоре-надолу, но трябваше да си ида… влизам в къщи… той застанал насред стаята, блед като стена… налетя с пестници връз мене… истина ли е, пита… истина ли…

Матеуш се чак затресе и току бършеше от чело студената, ледена пот.

— Признах му… видях, че лъжата няма да помогне… Той грабна секирата… Свърши се вече, помислих си и първа му рекох: „Убий ме! И на двама ни ще олекне!“ Ама и с пръст не ме барна! Погледа ме само, па седна до прозореца и заплака!… Божичко милички, да беше ме поне набил, сритал, смазал, по-лесно щеше да ми бъде, а той седи и плаче! Ами сега какво аз, сирота, да чиня, какво? Де да се дяна? Спаси ме или ще скоча в кладенеца, или нещо друго ще си сторя, спаси ме! — писна тя и падна в краката му.

— Какво, какво да ти помогна, сирота? — заекваше безпомощно Матеуш.

Тя внезапно скочи с дива ярост и бесен гняв.

— Тогава защо ме подмамваше? Защо ме омагьоса? Защо ме вкара в грях?

— Я мълчи, цялото село ще дотърчи тука!

Тя пак се хвърли на гърдите му, прегърна го, зацелува го и захленчи с всичката сила на страха, любовта и отчаянието:

— Ах, едничък мой, ах, избранико мой от хиляда, убий ме, но не ме пъди! Обичаш ли ме? Обичаш? Прегърни ме тогава за последен път, вземи ме, прегърни ме и не ме предавай на мъка, на плачове, на гибел! Само тебе имам на тоя свят… Остави ме при себе си. Като вярно куче, като последна слугиня ще ти служа!

Тя стенеше с трогателни думи, изтръгвани от самото дъно на дълбоко измъчената й душа.

А Матеуш се виеше като в клещи и доколкото можеше, избягваше да даде решителен отговор, само се задоволяваше с целувки и ласки, съгласяваше се с всичко, каквото кажеше тя, и се оглеждаше нетърпеливо и тревожно наоколо, понеже му се видя, че Яшек стои на прелеза.

Но след няколко минути Тереска разбра напълно истината, отблъсна го от себе си, закрещя и го зашиба с думи като с бичове:

— Лъжеш като циганин! Всякога си ме лъгал! Ама сега вече няма да ме измамиш! Страх те е от сопата на Яшек, затова се виеш като стъпкан червей! А аз му повярвах като на най-добрия! Боже мой! Боже мой! Яшек е такъв добър, надонел ми е подаръци, никога лоша дума не ми е рекъл, а аз как му се отплатих! Да вярвам на такъв неверник, на такъв разбойник, на такова куче! Върви си при Ягуша! — закрещя тя, като подскачаше с пестници към него. — Върви! И нека кучкар да ви ожени, приличате си един на друг: пачавра и разбойник!

Тя падна на земята и се захласна в страшен и безумен плач.

Матеуш стоеше над нея и не знаеше какво да прави, майка му хлипаше нейде до стената, когато Яшек излезе от градината, приближи до жена си и й зашепна трогателни, пропити със сълзи и доброта думи:

— Ела си, ела си у дома, клетнице. Не бой се, нищо лошо няма да ти сторя, стига ти това, що си претърпяла, ела си, жено…

Той я взе на ръце и когато вече я пренесе през прелеза, викна на Матеуш:

— Доде съм жив, няма да ти простя това, що си й направил, господ нека ми е на помощ!

Матеуш мълчеше. Срам го задушаваше и заливаше сърцето му с такава горчивина, с такава прекомерна мъка, че отиде в кръчмата и пи там цяла нощ.

В миг цялата история се разнесе по селото и за общо учудване разправяха за Яшковата постъпка с голямо уважение.

— Със свещ да търси, няма да намери друг като него — казваха с умиление жените, като в същото време страшно негодуваха против Тереска, но Ягустинка разпалено я бранеше.

— Тереска не е виновна! — врещеше тя по людските порти, където дочуеше, че я одумват. — Тя беше още дете, когато Яшек отиде войник, остана сам-самичка, дори и без дете, та чудно ли е, че през толкова години й е домъчняло за мъж. А Матеуш подушил като куче и почна да се подмилква, да й разправя чудесии, да я води по танци, докато прелъга глупавата женица.

— Няма ли съд за такива съблазнители? — въздъхна една.

— Главата му вече побелява, а още се мъкне по жени.

— Ергенско тегло, откъде да си вземе, бедния, ако не от чуждото — присмиваха се ергените.

— И Матеуш не е виновен, нали знаете, дето има една дума, че ако кучката не дава, и кучето не може да вземе! — засмя се Стахо Плошка, за което по чудо не го набиха.

Но скоро престанаха да приказват за това, понеже жътвата хлопаше на вратите, настъпиха хубави, сухи и горещи дни. По възвишенията житата просто плачеха за коса и ечемиците вече узряваха, та всеки ден някой излизаше да нагледа нивите си, а по-богатите вече подпитваха за работници.

Най-напред тръгна органистът. Петнайсетина жътварки изведе, дори и самата органистка бе взела сърпа, дъщерите й също жънеха, а старият само наглеждаше. Яшо дотърча след черковната служба, но не остана дълго, понеже, щом запрежуря пладнешката жега, майка му го изпъди, да не му изгори главата на слънцето.

— Ще си потърси сянка у Ягушини, това му дай на него — процеди Козеловица.

Но у дома му бе горещо, досадно и мухите така страшно хапеха, та излезе по селото. Като минаваше покрай Клембови, дочу някакви сподавени охкания, които излизаха от широко разтворената врата.

Агата лежеше в отвода при прага. В къщата нямаше никого, всички бяха отишли на жътва.

Той я пренесе в стаята, сложи я на леглото, подаде й вода и тъй се грижеше за нея, докато най-сетне тя дойде на себе си и отвори насълзените си очи.

— Свършвам вече, господарче — усмихна се тя като пробудено дете.

Той пожела веднага да изтича за свещеника, но тя го задържа за расото му.

— Света Богородичка ми каза днеска: „Тъкми се за утре, измъчена душо!“ Имам още време, господарче! Утре… благодаря ти, боже милостиви, благодаря ти! — охкаше тя все по-слабо. На устните й затлея усмивка, тя скръсти ръце и загледана нейде, в някаква далечина, потъна като че ли в дълбока, задушевна молитва. Като разбра, че настъпва вече краят, Яшо изтича да вика Клембови.

Той намина отново чак след пладне. Тя лежеше на леглото в пълно съзнание. На пейката край нея беше раклата й и тя с изстиващи ръце изваждаше всичко, каквото си бе приготвила за тоя последен час: чиста кърпа за под себе си и чисти чаршафи за леглото, светена вода, още добре запазено ръсило, големичка част от погребална свещ и иконка на света Богородица Ченстоховска за в ръка, нова риза, хубав широк вълненик, богато украсен с набор, над челото чепец заедно със забрадка и съвсем нови обуща — цял погребален чеиз, изпросен през цял живот. Тя го бе разпростряла около себе си, като се радваше на всяко нещо и се хвалеше пред жените, а пък чепеца дори го премери на главата си, оглеждаше се в огледалце и шепнеше твърде щастлива:

— Много ще бъде хубаво, на голяма господарка ще приличам.

Тя нареди още от сутринта на другия ден да я пременят с цялото това съкровище.

То се знае, никой не й се противопостави. Всички ходеха на пръсти около нея, за да й подсладят, колкото можеха, последните минути.

Яшо стоя при нея до мръкнало и й четеше молитви, а тя повтаряше след него и час по час заспиваше с някаква лекичка усмивка.

Когато седнаха да вечерят, поиска да й дадат от пържените яйца, но хапна само веднъж-дваж и веднага отстрани ястието. През всичкото време лежеше тихичко и едва когато се тъкмяха да спят, тя повика Томек.

— Не бой се, няма дълго да ти досаждам, няма — рече тя тихо.

На сутринта я премениха, както бе наредила, сложиха я в леглото на Клембовица, но на нейната собствена постеля. Самата тя наглеждаше да бъде всичко, както трябва, самата тя разтреперана отупваше изтънелия юрган, самата тя наля светената вода в паничката и положи върху нея ръсилото. И като видя добре, че всичко е наред, както трябва да бъде в такъв случай у господари, помоли да повикат свещеника.

Свещеникът дойде с причастието, приготви я за последния й път и поръча на Яшо да остане при нея докрай, понеже бързал за някъде.

Яшо седна при нея и четеше тихо от молитвеника. И Клембови останаха у дома си, а наскоро дотърча и Ягуша и се сгуши като зайче някъде в ъгъла. В стаята бръмчеха само мухите, понеже хората се движеха безшумно като сенки и само поглеждаха тревожно към Агата… Тя лежеше с броеница в ръка още напълно в съзнание и се сбогуваше с всеки, който влезеше вътре, а на събралите се в отвода или под прозорците деца раздаваше и по някой грош.

— На̀ ти, па се моли за Агата! — шепнеше тя с умиление.

А после цели часове никому не проговорваше.

Лежеше си достойно, по господарски, на креват и под икони, както бе мечтала през цял живот. Лежеше тя, изпълнена с тиха гордост и неизразимо щастие, радостни сълзи блестяха в очите й. Помръдваше леко устни, блажено усмихната и загледана през прозореца в бездънното небе, в необхватните поля, където вече тук-там звънливо святкаха коси и се поваляха зрели тежки жита, гледаше в някакви далечини, доловими само за угасващата й душа.

Но по едно време, когато денят вече си отиваше и стаята бе залята от червените зари на залеза, тя изведнъж се стресна, седна и като протегна ръце, извика със силен и сякаш чужд глас:

— Време ми е вече, време ми е.

И падна възнак.

В стаята стана страшно, избухна плач, всички наколеничиха около леглото, Яшо зачете молитвата за смъртници, Клембовица запали свещта, умиращата повтаряше след Яшо, но все по-слабо, все по-тихо, все по-неразбрано, очите й гаснеха като изнурения от пек летен ден, лицето й потъваше в мъглата на вечния мрак. Тя изпусна свещта и свърши.

Така си умря тази просякиня, като да бе най-богатата в село, а Ямброжи, който пристигна на самия край, затвори очите й, Яшо й отчете от все сърце молитва и цяло село се изпровърви да се помоли пред останките й, да поплаче и да се почуди със завист на щастливата й смърт и леката кончина.

Само Яшо, щом видя мъртвите й очи и състиналото се на буци, издраскано от ноктите на смъртта лице, се разтресе от такъв страх, че избяга у дома си, хвърли се на леглото, зарови глава във възглавниците и заплака.

Веднага след него дотърча Ягуша и макар че самата бе изпълнена с ужас и жал, залови се да го успокоява и да изтрива разплаканото му лице. Той се притули към нея като към майка, сложи оболялата си глава на гърдите й, прегърна я през шията и задавен от хлипания, взе да се оплаква от сърце:

— Боже мой, как страшно, как грозно е това!…

В това време влезе органистовица, видя ги и страшен гняв забушува в душата й.

— Какво става тук? — Тя застана насред стаята и засъска, като едва се владееше. — Виж я ти нея каква нежна опекунка! Жалко само, че Яшо няма вече нужда от бавачка и може сам да си избърше носа.

Ягуша вдигна разплаканите си очи към нея и разтреперана от уплаха, започна да разправя за смъртта на старицата. Яшо също се хвърли чевръсто към майка си и обясняваше какво му е станало, но тя, изглежда, вече добре надумана от приятелки, му се озъби:

— Глупав си като теле! Ти по-добре да мълчиш, за да не ядеш бой!

И скочи изведнъж към вратата, разтвори я цялата и закрещя към Ягуша:

— Пък ти се махай и крака ти вече да не стъпи тук, че ще насъскам кучетата по тебе!

— Па какво съм виновна аз, какво? — заекваше Ягуша, вече забравила се от срам и болка на душата.

— Вън, и още сега, че ще кажа да насъскат кучетата по тебе! Не ща аз да плача като Ханка или кметицата зарад тебе! Ще те науча аз тебе, гиди маймуно недна, на една любов, та ще ме запомниш ти мене, пачавро такава! — дереше тя гърло, колкото глас й стигаше.

Ягуша избухна в плач, изскочи от къщи и избяга, където очите й видяха.

А Яшо стоеше сякаш от гръм поразен.