Владислав Реймонт
Селяни (38)

II

Беше чудно хубав, истински летен ден.

Трябва да беше десет часът сутринта, защото слънцето висеше насред между изгрев и пладне и все по-горещо се издигаше по небето, когато всичките липченски камбани загърмяха с все сила.

Онази камбана, която наричаха Петър, гърмеше най-силно и пееше с цяло гърло, като когато някой пийнал мъж върви из пътя, сполита от единия край до другия и напевно разправя с гърлестия си глас на целия свят своите радости.

И другата, по-малката, за която Ямброжи казваше, че била кръстена Павел, биеше не по-тихо, а пригласяше разпалено, взимаше висок тон, провличаше и пееше до забрава с чистия си глас; звънеше тя като някоя девойка, когато я обземе любовен копнеж, или като някой пролетен ден, който се втурва в полята, провира се между житата и с цялото си сърце пее на ветровете, на нивите, на ясното небе и на собствената си радостна душа.

Третата — сигнатурката, чуруликаше като птичка и напразно се мъчеше да надпее големите, но не можеше, ако и да вдигаше врява с отсечения си и бърз глас, сякаш с детинско упорство. Звъняха те и образуваха отличен оркестър, в който и бас бръмчеше, и цигулка провличаше, и дайре весело звънкаше с дрънкулките си. Гърмяха те заедно и проглушаваха ухото с тържествения си и силен глас.

На събор тъй радостно приканват те богомолците, защото днес е свети Петър и Павел. Винаги този ден се празнува тържествено в Липци.

Пък и време отлично бе настанало: тихо, слънчево и хубава жега предвещаваше, но въпреки това още от зори на мегдана пред черквата продавачи бяха започнали да разполагат най-различни бараки, сергии и маси с платнени покриви.

Щом забиха камбаните и радостният им глас се понесе по света, скоро по сухите пътища и в облаци прахуляк все по-често затрополиха коли, па и пеши много се точеха: докъдето поглед стигаше, по всички посоки, по всички пътища и пътеки и между нивите се аленееха женски премени и се белееха развени клашници.

Идваха те, проточили се едни след други като гъски, и трепкаха в маранята и между зелените жита.

Слънцето все по-високо и по-високо изскачаше и плуваше като златна птица по ясното синьо небе. То блещеше и тъй щедро припичаше, че въздухът вече затрептя над полята. Понякога само още полъхваше приятен хлад откъм ливадите и залюляваше побелелите жита. Тогава и овесите зашумяваха тихичко, и младите пшенични класове се разтърсваха, а цъфналите ленове потичаха в синкави потоци като реки; но скоро всичко пак потъваше полекичка в слънчевата жарава и затишие.

Хей, радостен и истински ден за събор беше туй! Камбаните дълго биеха, звучните им гласове се носеха с такава сила по света, че чак билките се полюляваха и птичките пръхваха изплашени, но бронзовите им сърца биеха непрестанно, отмерено, силно и възвишено и към слънцето се въздигаше пленителна песен и вик!

— Помилуй ни! Помилуй! Помилуй!

— Майко пресвета! Майко! Майко!

— И аз моля! И аз! И аз! И аз!

Пееха те от все сърце и в същото време разгласяха тържествения празник.

И във въздуха някак се чувствуваше светият съборен ден: празник бе в окичените със зеленина къщи, които проблясваха отдалече като запалени свещи, в радостните гласове и в онова нещо, което човек не може да изкаже и което се издигаше над полята и изпълваше сърцата с мила тишина и радост.

Народът на тълпи бързаше на събора и прииждаше от всички страни. Над всички пътища непрестанно се виеха кълба от прахуляк, трополяха коли, коне цвилеха, прелитаха най-разнообразни гласове, високи разговори се преплитаха; понякога някой се навеждаше от каруцата и викаше на пешаците или пък окъснял просяк бързаше и жалостно си припяваше, а в колите някои шепнеха молитви и се оглеждаха наоколо с няма почуда, защото земята бе пременена като за сватба — цяла окичена с цветя и зеленина, цялата в птичи песни, в шум на жита и жужене на пчели; тя бе тъй чудна, необхватна, сватбена и свещена в своята животворна сила, та чак дъхът замираше на човека.

По слоговете дърветата стоеха като на стража, изправени и загледани в слънцето. Долу, докъдето око стига, се простираха зелените и шумни поля като възбунени води и като води понякога се люшкаха насам-натам и се удряха о всички пътища, слогове и ровове, които се мяркаха като цветни панделки, богато преплетени с пухкаво бяло, жълто и виолетово; защото цъфтяха ония тъй разнообразни ралички, цъфтяха съвлеци, които гледаха със спотаени и миризливи очи из гъстите жита, цъфтеше метличината, и то на малко по влажните места тъй гъсто, сякаш там бе слязло небето, на цели острови цъфтяха грахори, та лютичета, та жълтурчета и червени бодили, и огничета, и детелина, и парички, и лайкучки, и хиляди други, които само господ може да знае, защото само за него цъфтят те и така миришат, че просто мъгла се вдига над полята, все едно че свещеникът прекадява светото причастие.

Този-онзи вдъхваше с упоение дълбоко през нос, шибваше с камшик конете и подкарваше по-бързо, защото слънцето все по-разпалено припичаше, та чак на сън караше и не един от каруцарите клатеше вече отпусната в дрямка глава.

Не след много време и Липци се препълни с народ.

Защото прииждаха и прииждаха без край. Навсякъде: по улици, около вира, покрай плетища, из дворове и където вече можеше да се намери малко сянка, разпрягваха коне и оставяха коли, че на черковния площад беше такава навалица и така наблъскани кола до кола, та едва можеше да мине човек.

Липци просто се губеше в това море от хора, коли и коне.

Все по-голяма бърканица наставаше, разговори и крясъци се разнасяха над цялото село. Народът шумеше като разлюляна гора. Жените насядваха покрай вира да натопят крака, да обуят обувките си и да се притъкмят за черква; мъжете, насъбрани на купчини, се разговаряха със съседите си, а пък девойки и момци се трупаха лакомо пред бараки и сергии и най-вече пред свирещата латерна, на която някакво животно от далечни страни, облечено в червено, прилично по мутрата си на стар немец, скачаше тъй смешно и такива дяволии правеше, че си изпокапваха от смях.

Латерната свиреше усилено такава мелодия, че на мнозина краката сами се повдигаха, па като на пригласа и наредените в два реда от черковната врата до площада просяци запровличаха божяшките си песни; на самата гробищна врата седеше пълният сляп просяк, онзи, дето винаги го водеше кучето; той пееше най-разпалено и най-тънко провличаше.

Но щом камбаната удари за служба, народът изостави забавите и като отприщен поток се понесе към черквата и тъй я изпълни, че ребрата им пращяха, а неспирно прииждаха нови хора, тъпчеха се, па дори се и поскарваха, но повечето бяха принудени да останат вън и да се прислонят до стените и дърветата.

Пристигнаха и неколцина свещеници от други енории и веднага насядаха в сложените под дърветата изповедалници да изслушват изповеди, без да гледат нито навалицата, нито жегата.

Вятърът бе напълно престанал и горещината ставаше вече нетърпима, жив огън се изливаше право въз главите, но народът се натискаше търпеливо към изповедалниците, пъплеше из гробищата и напразно търсеше сянка или какъвто и да било заслон.

Тъкмо свещеникът излизаше със светите дарове, когато Ханка и Южка дойдоха, но понеже не можеха да се доближат и до входа на черквата, застанаха на открито слънце до стобора, разглеждаха из навалицата и поздравяваха познатите си с „Да бъде похвален“.

Веднага гръмна органът и започна литургия. Всички паднаха на колене, приседнаха и усърдно се замолиха.

Настана пладне. Слънцето увисна право над главите, лееше страшен врелец и всичко сякаш замря от тази горещина, нито лист трепваше, нито птичка прелиташе, нито какъвто и да било глас из полето се чуваше. Небето виснеше в мъртва тишина като нажежена до бяло стъклена плоча, а разтрептелият се като кипнала вода въздух заслепяваше, изяждаше очите. Земята пареше, пареха разгорещените стени, та хората коленичеха неподвижно, едвам дишаха и сякаш бавно се сваряваха в слънчевия кипеж.

Народът се молеше в дълбока тишина; кой с книга, кой с броеница, а някои само с голи думи и със сърдечни въздишки хвалеха бога. Тържествените гласове на органа се лееха като шумна молитва, понякога откъм олтара се разнасяше пеене или се обаждаха звънчетата, понякога загърмяваше дебелият глас на органиста и пак наставаха дълги, сякаш онемели от жегата мигове и пушекът от кадилницата излизаше през разтворената врата на черквата и омотаваше със синкава и благовонна мъгла главите на коленичилите.

Шумът на молитвите звучеше като едва уловимо и сипкаво бръмчене из нажежената тишина на горещото пладне, а на слънцето трептяха пъстри забрадки, клашници и вълненици, та целите гробища изглеждаха като посипани с цветя, покорно наведени в този свещен час пред бога, който сякаш бе скрит в пламналото слънце и в цялата тишина над света…

От време на време само някой изправяше гръб, разгръщаше ръце и въздъхваше дълбоко или нейде дете се разплакваше, или пък конско цвилене се разнасяше откъм колите.

Дори просяците утихнаха; тук-там само някой се сепваше в полудрямката си, запяваше по-силно „Радвай се, Богородице!“ и заскимтяваше за милостиня.

А жегата все повече се усилваше и слънцето тъй прежуряше, че полята и градините се бяха разгорели като огън и сякаш бели пламъци трептяха над тях.

Затишието ставаше все по-сънно, мнозина вече хъркаха здравата, мнозина климаха наколеничили, а някои излизаха да се поразведрят, та час по час нейде скърцаха геранила на кладенци.

Чак по време на шествието, когато черквата се затресе от песни, когато почнаха да изнасят хоругвите, а след тях излезе свещеникът под червения балдахин с дарохранителницата в ръце, съпровождан от самите дворяни, народът се сепна и тръгна с литията.

Камбаните забиха, песента бликна от всички гърла и отекна чак нейде до слънцето, мощна, гръмлива, сърдечна, а шествието заливаше полека белите разпалени стени на черквата като заприщена река. Червеният балдахин плуваше напред, цял в дим от кадилниците, само понякога блясваше златната дарохранителница и мигаха редиците от запалени свещи. Като птици с криле шумяха разперените хоругви над мравуняка от човешки глави, клатеха се окичените с тюл и панделки икони, камбаните радостно биеха, органът гърмеше. А народът пееше увлечено и от все сърце и с всичката си скръбна душа се възнасяше чак някъде към небесата, чак до пресветото слънце.

* * *

А след шествието, когато пак започна служба в черквата и органът пак загърмя трогателно, на гробищата настана предишната тишина, но сега вече никой не дремеше, молитвените шепоти се усилиха, въздишките станаха по-гласни, просяците вече подрънваха паничките си, а тук-там почнаха и да си приказват тихичко.

Дворяните наизлязоха из черква и напразно търсеха сянка да седнат; най-после Ямброжи разпъди селяните изпод едно дърво и наслага столове; дворяните насядаха и поведоха разговор помежду си.

Беше и дворянинът от Воля, но той не седна, ами постоянно се въртеше из гробищата и щом зърнеше някой познат липченец, спираше се и приятелски го заприказваше. Забеляза той и Ханка и веднага си проправи път към нея.

— Човека ти върна ли се вече?

— Ами още не е!

— Ти навярно си ходила при него?

— То се знае, веднага след погребението на свекър ми отидох, ама ми казаха в управлението, че след една неделя ще го пуснат, то се пада в сряда.

— Ами с гаранцията? Ще я внесеш ли?

— Рохо се грижи за това — рече предпазливо тя.

— Ако нямаш пари, аз ще поръчителствувам за Антек.

— Господ да ти заплати! — Тя се наведе до краката му. — Рохо може да я нареди някак, а ако не успее, трябва да се подири нещо друго.

— Не забравяй, че ако стане нужда, ще поръчителствувам за него.

И тръгна по-нататък към Ягуша, която беше заедно с майка си наблизо до стената, увлечена в молитвите си, а той, като не намери съответна дума, усмихна й се само и се върна при своите.

Тя го изпроводи с очи и изгледа внимателно дворянките, които бяха тъй пременени, че да се захласнеш, а такива белички в лицата и такива тънки в снагите… божичко! А пък миришеха на хубаво като от кадилница.

Те ем правеха хлад с нещо като разперена опашка на пуяк. Неколцина млади дворяни ги гледаха в очите и така се смееха за нещо, че на селяните се видя грозно.

Изведнъж нейде към края на селото затрополяха силно коли и облаци плах се вдигнаха над дърветата.

— Някои закъснели — пошепна Петрек на Ханка.

— Идат, когато всичко се свърши — подметна някой.

А други се навеждаха през оградата и любопитно оглеждаха по пътищата покрай вира.

След малко, всред крясъци и лай се показа цяла върволица от грамадни, покрити с бели чергила каруци.

— Немците са! Немците от Подлесието! — викна някой.

Истина беше.

Бяха десетина-двайсет каруци, запрегнати с яки коне; под платнищените кочии се виждаше различна покъщнина, из нея бяха насядали жени и деца, а рижи, охранени немци, захапали лули, вървяха пеши. Едри кучета тичаха отстрани, зъбеха се и лаеха понякога липченските, които дружно ги подгонваха.

Народът се спусна да ги гледа, а мнозина прескочиха оградата, за да видят по-отблизо.

Немците караха полека, като едвам си проправяха път през навалицата от коли и коне, но никой не свали каскета си дори пред черквата, нито поздрави някого. Само очите им горяха и брадите им трепереха като че ли от яд. Те изглеждаха народа надменно като някои разбойници.

— Шалварановци такива!

— Кобилски синове!

— Свински подопашници!

— Кучешко потекло!

Посипаха се прозвища като камъни.

— Е-е, кой излезе отгоре бре, немци? — викна по тях Матеуш.

— Кой кого победи?

— Страх ви е от селския пестник, а?

— Я почакайте! Днеска е събор, да се повеселим малко в кръчмата.

Те нищо не отговаряха, само шибаха конете и много бързаха.

— По-полека бе, шалварановци, панталоните ще си изпогубите.

Един от младежите замери с камък подире им, па и други почнаха да къртят тухли, за да го последват, но намериха се хора, та овреме ги задържаха.

— Оставете ги на мира, момчета, да се махне тая напаст оттука.

— Чума да ви измори, кучета протестантски.

А една от жените протегна пестници към тях и им викна:

— Дано до едни да пукнете като бесни кучета…

Най-после отминаха и се изгубиха на тополовия път, само от сенките и вдигнатия прах се носеха все по-слаби полайвания и тропот на каруци.

Такава радост обзе тогава липчени, че на никой не беше вече до молитви и все повече се струпваха около дворянина. А той, доволен много от това, заприказваше весело с този-онзи, черпеше с енфие и най-сетне каза похвално:

— Здраво ги подпушихте. Целия рояк се вдигна.

— Защото им смърдяха нашите кожуси — засмя се някой, а Гжеля, братът на кмета, рече уж загрижено:

— Не е за съседи на селяндури такъв деликатен народ, веднъж да го халосаш по главата, и се търкулва наземи…

— Някой бил ли се е с тях? — попита любопитно дворянинът.

— И още как! Нали Матеуш само бе барнал едного, че не му отговорил на поздрава „Да бъде похвален“, а той веднага се обрял с кръв и по чудо не умрял.

— Много мек народ, наглед като дъбе, ама мушнеш ли го с пестница, все едно, че възглавница си ударил — обясняваше тихо Матеуш.

— Не им провървяло в Подлесието, казват, че кравите им измрели.

— Истина, не караха нито една със себе си.

— Кобус би могъл да каже! — изпусна се един от момците, но Клемб му викна остро:

— Ти си щур като овен! Измряха от говежда болест, така да знаеш…

Потръпнаха от тайно злорадство, но никой вече зъб не обели. Ковачът се приближи и рече:

— На господин дворянина трябва да благодарите, че се махнаха немците.

— Защото предпочитам на свои да продавам, па ако ще и на половина цена по-долу — уверяваше той разпалено, като разправяше надълго и нашироко как неговите деди и прадеди винаги са били наедно със селяните, винаги с тях са вървели…

При тия думи Шикора се усмихна и рече тихичко:

— А бе то стария дворянин заповяда такива тояги да изпишат на гърба ми, та още ги помня.

Но дворянинът си направи оглушки и тъкмо тогава разправяше колко труд положил само и само да се отърве от немците; разбира се, че селяните го слушаха и политично потвърждаваха думите му, но не забравяха в душите си ония негови добрини, от които си бяха тежко изпатили.

— Благодетел, не можеш го позна какво ти мисли — мърмореше Шикора, та Клемб го дори бутна да престане.

И така си приказваха един на друг, докато едно попче в бяла одежда се запромушва към тях с табла в ръка.

— Я, струва ми се, че това е Яшо органистовия — извика някой.

Наистина бе Яшо, но облечен като свещеник, и събираше дискос за черквата. Той се поздравяваше с всички и събираше хубави волни пожертвования, защото го познаваха и нямаше как да не дадат, та всеки развързваше възелчето и пущаше някой грош, а честичко и злотувка някоя зазвъняваше между медните монети; дворянинът пусна рубла, а дворянките дадоха сребърни пари. Изпотен, почервенял от умора и твърде радостен, Яшо събираше неуморно по целите гробища, като не пропущаше никого и никому не жалеше добрата си дума, а като се натъкна на Ханка, тъй учтиво я поздрави, че тя сложи цели четирийсет гроша. Като се спря при Ягуша и дрънна дискоса, тя вдигна очи и сякаш се вдърви от почуда. И той се пообърка, каза нещо и бързо отмина.

Тя дори забрави да спусне нещо в дискоса, а само гледаше ли, гледаше след него, защото й се стори също като онзи светия, дето е изписан в страничния олтар, такъв млад, строен и хубав. Като че ли я урочаса с огнения си поглед, та напразно триеше очите си тя и току се кръстеше. Нищо не помогна.

— Син на органист, па как хубаво се е докарал.

— И майка му се надува като пуяк.

— От Великден вече е в училището за свещеници.

— Свещеника е изискал да го пуснат да му помага на събора.

— Баща му е скръндза и кожодер, ама за него не жали парите.

— То се знае, малка чест ли ще е, когато стане свещеник?

— И ползичка ще пада.

Така шепнеха наоколо, но Ягуша нищо не слушаше, а го следеше с поглед, където и да мръднеше.

Скоро се свърши и службата, само дето свещеникът съобщаваше от амвона за станали годежи и напомняше за нередности, но народът вече започна да излиза, просяците надигаха страдалчески гласове и хорово провличаха и скимтяха просяшките си песни.

И Ханка си тръгна към изхода, когато Балцерековица си проправи път до нея с голямата новина.

— Знаеш ли — бъбреше тя задъхана, — свещеника вече каза от амвона за годежа на Настуша с Шимек Доминиковичиния.

— Ами Доминиковица какво ще каже сега?

— Какво ли, ще стане тя една… ще се хванат за косите майка и син…

— Нищо не ще може да му стори, Шимек си има право, па е и на години вече.

— Харничко, харничко пъкло ще настане у тях — обади се Ягустинка.

— Не са малко свадите и без това, стигат тия грехове! — въздъхна Ханка.

— Чу ли вече за кмета? — заприказва Плошковица като тътреше покрай нея угоения си корем и тлъстото и червено лице.

— Толкова грижи около погребението се струпаха на главата ми и все нови ядове, та не знам какво става по хората.

— Старшията казал на човека ми, че много нещо липсвало от касата на селото. Кмета тича сега по селото и се увива около тоя-оня за заем, баре малко да събере, че всеки ден чакал да дойде ревизор…

— Още свекър ми казваше, че такъв край го чака него.

— Гордееше се, надуваше се, все той да е начело, ама сега ще плаща за това си големство!

— Ами могат и имота му да вземат!

— Могат, защо да не могат, па ако не стигне, ще си го и излежи в затвора — дъдреше Ягустинка. — Поживя си кучето, сега нека му излиза из носа.

— Чудно ми беше, че дори на погребението не се мярна.

— Потрябвал му е Борина, когато с вдовицата му е завързал приятелство.

Млъкнаха, защото току пред тях се яви Ягуша, повела майка си; майка й вървеше прегърбена и с още вързани очи, но Ягустинка не изпусна случая.

— Ами кога ще е сватбата на Шимек? Никой се и не надяваше, че свещеника ще обади от амвона за тоя годеж! Разбира се, мъчно е да се забранява на момчето, щом вече му е омръзнало женско къщуване. Настуша ще го отмени сега… — говореше тя с присмех.

Доминиковица изведнъж се изправи и рече твърдо:

— Води ме, Ягушо, води ме по-бързо, че ще ме изяде тая кучка!

И тръгна бързо, като че ли бягаше, а Плошковица се засмя тихичко:

— Уж сляпа, па хубаво видя…

— Сляпа е, ама все още може да докопа чорлите на Шимек.

— Пази, боже, да не докопа и нещо друго…

Ягустинка вече не отговори, при това настъпи и блъсканица при вратата на черковния двор, та Ханка се изгуби и остана нейде след всички, но дори беше доволна от това, защото й бяха омръзнали тия неприлични заяждания, и захвана да раздава по два гроша на просяците, без да пропусне никого, а на оня слепия с кучето пусна цяло десетаче и рече:

— Ела, дядо, у нас да обядваш! У Боринови!

Просякът вдигна глава и облещи слепите си очи.

— Антековица, чини ми се! Бог да те възнагради! Ще дойда, може ли, ще дойда.

Вън от портата бе малко по-празно, но и там имаше просяци, наредени в два реда, та образуваха цяла улица и викаха по най-различни начини. На самия край бе коленичил някакъв млад просяк със зелена козирка над очите. Той свиреше с цигулка и пееше песни за царе и стари времена, та при него се бяха спрели цяла група и често-често хвърчеше по някой грош към шапката му.

Ханка се спря край гробищата, оглеждаше се за Южка и най-неочаквано съзря баща си.

Той седеше в редицата между просяците и протягаше плачливо ръка за милостиня.

Като че ли някой я с нож прониза; помисли си да не й се е сторило така, та разтърка веднъж-дваж очи; но той, той беше!…

„Тате при просяците! Господи!“ Огън я обзе от срам.

Тя надвеси повече кърпата над очи и се приближи до него изотзад, откъм колите, до които той бе седнал.

— Тате, какво правиш пък ти, а? — простена тя, като приклекна зад него, за да се пази от хорските очи.

— Ханушо… ами аз… ами…

— Още сега върви у нас! Господи, какъв срам! Хайде, върви!

— Не ща… Отдавна съм си намислил това… Защо да ви тежа, когато добри хора ще ми помогнат… Ще се помъкна с другите по света… Ще видя свети места… ще понауча нещо ново… Дори и някой грошец ще ви донеса… На̀ ти тая злотувка, купи някоя играчка за Петрушек… купи му…

Тя го хвана здраво за яката и почти го измъкна между колите.

— Още сега да вървиш у дома. Не те е срам!

— Пусни ме, ще се разсърдя!

— Скоро да хвърлиш тая торбичка, докато не е видял някой!

— Каквото си ща, това ще правя, така ами… защо да ме е срам?… Кому глада е кръстница, нему торбата е майка. — И той се откъсна от нея, мушна се между колите и конете и изчезна някъде.

Не бе възможно нито да го търси, нито да го намери в голямата навалица, на площада пред черквата.

Слънцето припичаше, та чак лъщеше кожата на човека, прах задушваше гърдите, а народът, въпреки че беше изморен и нажежен до последна жилчица, се движеше весело и вреше като в някой кипнал котел.

Латерната свиреше и се чуваше по цялото село; просяците провличаха по своему, деца свиреха с глинени петленца, кучета лаеха, коне се хапеха и пръхтяха, тъй като днес мухите особено много досаждаха; всеки приказваше, привикваше познатите си, отиваше при тях и се натискаше към сергиите, при които гъмжеше като в кошер и се чуваха тънки гласове на девойки.

Палатките с труфила чак се люлееха от навалицата на жените. Не по-малка блъсканица бе и дето продаваха колбаси, които висяха на пръти като дебели въжета. По-нататък бяха натрупани камари от хляб и симидчета. Някъде евреин викаше с шекерчета, на друго място изпод платнищените покриви се развяваха панделки и най-разнообразни върви маниста. И навред страшна блъсканица, бърканица и крясъци като в някоя хавра.

Мина доста време, докато народът взе да се по успокоява и да утихва; едни отиваха към кръчмата, други се стягаха да си вървят, а трети, изморени от жегата и от стоене на крака, се разполагаха под сянката на колите, било край вира, било на дворищата или градините, за да си похапнат и отпочинат.

Нажеженото пладне вече тъй пареше, че едвам можеше да се диша и никому не се искаше да приказва, нито дори да се движи, като и на премалелите в жаравата дървета, а понеже и из селото насядаха да обядват, току-речи, всичко се успокои. Само деца вдигаха тук-там врява и коне се дърпаха при колите.

А в попския дом свещеникът гощаваше гостите си свещеници и дворяните, през разтворените прозорци се виждаха глави, чуваха се разговори, разнасяше се звънтене на чаши и чинии, смехове и такива миризми, че мнозина преглъщаха слюнките си от тях.

Ямброжи, пременен празнично и с медали на гърдите, се въртеше постоянно в отвода и често изтичваше с вик пред къщи:

— Ще се махнеш ли, бре песоглавецо! Или ще те наложа с патерицата, та ще ме запомниш.

Но не можеше да разпъди пакостниците, които като врабци наобикаляха стобора, а по-смелите дори минаваха и под прозорците, та току ги заплашваше с дългия чибук на свещеника и кълнеше.

В това време дойде Ханка и застана при портичката.

— Търсиш ли някого? — попита той и закривуца към нея.

— Тате не си ли видял някъде?

— Билица ли? Такава жега е, че бог да те пази. Сигурно спи някъде под сенките… Брей, ячка е тоягата! — викна той пак и подгони едно момче.

А Ханка твърде загрижена тръгна направо към дома си и разправи всичко на сестра си, която бе дошла на обед.

— Ех, няма да му падне короната от главата, че е тръгнал с просяците, а пак на нас, че ще ни е по-леко, по-леко ще ни е. Такива не умират по пътищата.

— Господи, какъв срам, родния ми баща на просия! Ами Антек какво ще каже? Сега вече ще ни емнат хората на вили и мотовили и ще кажат, че сме го изпъдили по просия.

— Да лаят каквото щат. Всеки може да дрънка за другите, ама да ти помогне — никой.

— Няма да позволя тате да тръгне просяк.

— Тогава вземи го у дома си и го храни, щом се боиш да не ти падне честта.

— Ще го взема! Толко ли ти се свиди за лъжичката чорба, дето ще му даваш! Ето, сега вече разбирам, че ти си го накарала да проси.

— А у мене да не прелива? На децата от залъка ли да взема, та да го храня?

— Ти трябва да го гледаш, не помниш ли?

— Като нямам, из корема си ли да го изкарам?

— Изкарай и дай, баща ти е! Колко пъти ми се е оплаквал, че го мъчиш от глад и за свинете повече се грижиш, отколкото за него.

— Истина ти е казал: баща си мъча с глад, а пък аз ям и пия като някоя дворянка. Тъй съм се охранила, че вече фустата ми пада от кълките и едвам влача крака. Живеем само на една вересия.

— Стига си дрънкала, би помислил някой, че е истина.

— Така е. Да не беше Янкел, и за картофи със солчица щяхме да поглеждаме. Така си е, сития на гладния вяра не лови! — приказваше Веронка полуразплакана и все по-жално. В това време се намъкна в двора просякът с кучето.

— Седни пред къщи! — обърна се Ханка към него, като шеташе около обеда.

Той седна на пейката, остави настрана патериците си, пусна кучето на свобода и душеше с носището си да разбере дали вече ядат и на коя страна.

Те тъкмо бяха насядали да обядват под дърветата. Ханка беше насипала в паници ястието, та мирисът му нашироко се разнесе.

— Булгур със сланина, хубаво е. Да ви е наздраве — мърмореше просякът, като поемаше миризмата и се облизваше лакомо.

Хранеха се бавно и духаха всяка лъжица от гозбата. Лапа се въртеше с тихо скимтене около тях, а кучето на просяка дишаше зяпнало, с изплезен език до стената, защото беше страшна жега, сенките дори не можеха да спасят човека и чудно как всичко не се разтопи. В тази разгряна и сънна тишина само лъжиците стъргучеха и от време на време ластовица зачуруликваше нейде под стряхата.

— Да може тъй малко квасено млекце да се поразхлади човек! — въздъхна просякът.

— Сега, сега ще ти донеса! — успокои го Южка.

— Много ли си изпроси днеска? — запита го Петрек, като посягаше сънено с лъжицата.

— Смили се над нас грешниците, господи, и забрави обидите на просяците! Къде ти много? Кой как види просяк, или в небето се загледа, или пък от петдесет крачки се отбива. Други пък ще ти пусне някой грошец, а иска десетаче да му върнеш! Отглади ще си умре човек.

— За всички е тежка тая година пред ново жито — прошепна Веронка.

— Истина, ама за водка всеки намира.

Южка пъхна паницата в ръката му и той усилено заяде.

— Приказваха си на гробищата — заговори отново, — че Липци ще се погоди днеска е дворянина, истина ли?

— Ако получат, което им се полага, може и да се погодят — рече Ханка.

— А немците си заминаха вече, знаете ли? — обади се буйно Витек.

— Мор да ги измори! — изохка просякът и раздруса пестници.

— И на тебе ли направиха нещо лошо?

— Отбих се снощи у тях, а те насъскаха кучетата си въз мене. Еретици проклети, кучешко потекло! Сигурно са ги натиснали липчени, та затова са избягали! Кожата им бих одрал на такива — казваше просякът и сладко кусаше из паницата, па като свърши, нахрани и кучето и се накани да стане от пейката.

— Жътварско време, та бързаш за работа — обади се насмешливо Петрек.

— Бързам; лани бяхме шестима на събора, а сега четирийсет и пет души деряха гърла, проглушиха ушите на хората.

— Па ела да спиш нощеска — покани го Южка.

— Господ здраве да ти дава, че не забравяш сиротия.

— Сирота, хубостника, а едвам повдига шкембето си — присмя се Петрек, като гледаше как се тътре по улицата, дебел като клада, и опипва с тояжката пречките по пътя си.

Не след много опустя и къщата. Едни легнаха да поспят на сянка и вече хъркаха, а другите отидоха на събора.

Зазвъниха и за вечерня. Слънцето се бе вече доста наклонило на запад, жегата като че ли понамаля. Макар че все още мнозина си почиваха край къщите, но все повече хора излизаха на черковния площад при палатките и сергиите.

Южка отиде с момичетата да купува иконички и главно да се нагледа хубавко на всичките ония панделки, маниста и разните други чудесии на събора.

Латерната пак засвири, просяците пак запровличаха жалби и задрънкаха паничките си, разговорите се засилваха полека и изпълваха цялото село, та бръмна като кошер преди роене.

Понеже всеки бе сит и отморен, с готовност се събираше с други и се веселеше с тях, едни си приказваха с приятели, други току пулеха очи във всичко, трети се натискаха, където и останалите; кой бе седнал по на чашка със събеседници, кой отиваше в черквата или заставаше нейде в сянка и си мислеше нещо, но всички бяха обзети от еднаква празнична радост. Па не е и чудно, ами как — всеки си се помоли и повъздиша до насита; нагледаха се на позлати, на свещи, на икони и на други свети неща; от все сърце си отплакаха. Наслушаха се на орган и на песни и като че ли се изкъпаха в този празник, душите си очистиха и укрепиха, видяха толкоз много народ, насъбраха спомени и макар само за този едничък ден забравиха всички грижи!

Па и редно си е, че най-първите стопани или сиромашта, безимотните или най-простите просяци, всички заедно се веселяха и правеха такава шумна и развълнувана навалица край сергиите, че не беше лесно да се доближи човек там. То се знае, че най-високо приказваха жените, като се натискаха една през друга до палатките, колкото поне да се допрат и да се нагледат на тия хубости.

Шимек бе купил на Настуша кехлибари, панделки и червена забрадка. Тя веднага се бе докарала с тях и хванати през кръста, ходеха от сергия на сергия, весели и сякаш пияни от радост.

С тях се движеше Южка, само се пазареше и разглеждаше разните изложени по масите неща и час по час с жална въздишка правеше сметка за нищо и никаква си злотувчица.

Ягуша се тътреше нейде далече от тях и се преструваше, че не забелязва брат си. Тя вървеше сама, странно тъжна и убита. Не я радваха днес нито разветите панделки, нито музиката на латерната, нито навалицата и крясъците. Подбрана от тълпата, тя вървеше с другите и се спираше там, накъдето я тласнеха, без да знае защо е дошла и къде ще иде.

Матеуш се доближи до нея и покорно пошепна:

— Не ме пъди от себе си!

— Ех, кога ли пък съм те пъдила?

— Та веднъж ли! Нима не ме нахока?

— Тежка дума ми каза, та трябваше. Който ме… — и тя изведнъж млъкна.

Яшо полека си проправяше път през навалицата към нея.

— И той на събор! — пошепна Матеуш, като посочи попчето, което се дърпаше със смях да не му целуват ръка.

— Като дворянски син! Какъв се е докарал! А помня добре как доскоро търчеше след кравите.

— Разбира се! Такъв човек крави пасе ли? — възрази тя, неприятно засегната.

— Нали ти казвам. Помня как веднъж органиста го напердаши, че изпуснал кравите в Причековия овес, па заспал нейде под една круша.

Ягуша отмина и макар нерешително, си проправяше път към него. Той й се усмихна, но понеже всички го гледаха като писано яйце, накупи иконки от една сергия и почна да ги раздава на момичетата и на други, които пожелаеха.

Тя застана пред него като вкопана и го загледа е пламналите си очи, а на червените й устни цъфна кротка, светла, сладичка като мед усмивка.

— На̀ ти, Ягушо, защитница — рече той, като й подаде иконка. Ръцете им се срещнаха и се разминаха като опарени.

Тя трепна и не посмя да отвори уста. Той каза още нещо, но тя като че ли потъна в очите му и почти нищо не можа да разбере.

Навалицата ги раздели, та тя скъта иконката в пазвата си и дълго гледа след него из народа. Никъде го нямаше вече. Той отиде в черквата, защото камбаните биха вечерня, но беше постоянно пред погледа й.

— Като някой светец изглежда! — пошепна неволно тя.

— Затова и момите си изгледаха очите по него. Глупачки, не е той за тяхната уста лъжица.

Ягна бързо се озърна. До нея стоеше Матеуш.

Тя промърмори нещо и искаше да се откачи от него, но той неотстъпно вървеше до нея и след дълго мислене я попита:

— Ягушо, а майка ти какво рече за годежа на Шимек?

— Какво ли? Щом иска да се жени, нека се жени, воля му.

— Ще му даде ли, каквото му се пада от имота?

— Отде да знам аз! Не ми е казвала. Да попита нея.

Шимек и Настуша се приближиха до тях, намери се отнейде и Йенджих, та се събраха цяла група и пръв започна Шимек:

— Ягушо, не дръж страната на мама, когато иска да ми пречи.

— Разбира се, че съм с тебе. Но ти си се променил оттогава, я виж… Съвсем друг си станал! — чудеше се тя, защото той бе застанал пред нея много издокаран, изправен, хубаво избръснат, накривил шапка и с бял като мляко клашник.

— Защото се изскубнах от майчиното си опекунство.

— И сега по-добре ли ти е на свобода? — присмя се тя на надменността му.

— Пусни птичето на свобода, па ще видиш! Чу ли как свещеника съобщи за годежа?

— Ами сватбата кога ще е?

Настуша галено се гушна в него и го прехвана през кръста.

— След три недели, пред жътва — пошепна тя изчервена.

— Ако ще в кръчмата ще я направя, но на мама няма да се моля.

— А имаш ли къде да заведеш невестата?

— Имам я! Ще се настаня в другата половина на къщата. Няма да търся чужда къща в селото. Тя само да ми даде моя дял от нивите, ще си се наредя аз! — хвалеше се от сърце той.

— И аз, Ягушо, ще му помогна, във всичко ще му помогна — потвърждаваше Йенджих.

— Пък и ние не изпращаме Настуша току-тъй без нищо. Хиляда злоти суха пара ще получи — рече Матеуш.

Ковачът го дръпна настрана, пошепна му нещо и бързо се отдалечи.

Поприказваха си още това-онова, особено Шимек бленуваше как ще стане стопанин, как ще си прикупи още имот, как ще се залови за земята и скоро ще го видят какъв е той, та Настуша чак с учудване го поглеждаше. Йенджих потвърждаваше, но Ягуша рееше поглед по народа и слушаше разсеяно. Все едно й беше.

— Ягушо, ела после в кръчмата, ще има музика — помоли я Матеуш.

— И кръчмата не може да ме развесели мене — рече тя тъжно.

Той я погледна в замъглените очи, нахлупи каскета на главата си и се затича, като разбута народа. Пред дома на свещеника срещна Тереска.

— Къде се развяваш? — заприказва го тя.

— В кръчмата! Ковача събира хората на съвещание.

— Да дойда с тебе.

— Не те пъдя, има място. Гледай само да не те вземат хората пак на езиците, че все по мене се мъкнеш.

— И без това са ме взели, та ме носят като кучета умряла овца.

— Ами защо им позволяваш? — Той беше ядосан и неспокоен.

— Защо? Не знаеш ли защо? — заоплаква се тихичко тя.

Той се впусна напред и тя едвам го догонваше.

— Ревеш вече като теле! — изтърси той, като се обърна внезапно.

— Не, не… напраших си окото.

— Видя ли плач, като че с нож ме промушва някой!

Той тръгна до нея и й рече някак особено сърдечно:

— На̀ ти някой грош, купи си нещо от събора, после ела в кръчмата, ще си потанцуваме.

Тя го погледна с такива очи, които като че ли коленичеха пред него от благодарност.

— Защо ми са пари, ти си тъй добър, тъй… — прошепна тя с пламнало лице.

— Ела довечера, по-рано не ще имам време.

Той се обърна да я види пак от прага на кръчмата, усмихна се и влезе.

Там беше нетърпима блъсканица и жега. В голямото помещение се бе натъпкал много и всякакъв народ, който се черпеше и разговаряше, а в малката стая се бяха събрали по-младите липчени начело с ковача и кметовия брат Гжеля. Дойдоха и някои стопани като Плошка, помощника, Клемб, Адам, чичовия син на Боринови, вмъкна се дори и Кобус, макар че никой не беше го канил.

Тъкмо когато влезе Матеуш, Гжеля разправяше разпалено и пишеше нещо с тебешир по масата.

Беше думата за спогодбата с дворянина, който обещаваше за една морга гора да им даде по четири морги ниви и още по толкова друга земя на изплащане; искаше дори да им даде на вяра и дървен материал за къщи.

Гжеля излагаше всичко подробно и бележеше с тебешира как щяха да си поделят земята и по колко ще се падне на всеки.

— Помислете хубаво за това, което ви казвам! — рече той. — Работата е чиста като злато.

— Обещалка залъгалка, а глупавите се радват! — измърмори Плошка.

— Чиста истина, никаква обещалка! Всичко ще ни подпише при нотариуса. Само да разберете добре! Толкова земя е това, че по цяло ново стопанство на всеки от село ще се падне. Помислете си…

Ковачът повтори още веднъж каквото му бе поръчал дворянинът.

Изслушаха го внимателно и никой не се обади. Само гледаха белите черти по масата и дълбоко размисляха за всичко.

— Истина, истина е като злато, ама дали ще се съгласи комисаря? — обади се най-напред помощникът, като се чешеше загрижено по чорлавата глава.

— Длъжен е! Щом народа реши, не се пита за позволение от властта! Искаме ли ние, и той е длъжен! — извика силно Гжеля.

— Длъжен-недлъжен, ти много не си дери гърлото. Я виж дали старшията не души нейде покрай стената?

— Току-що го видях пред тезгяха! — обясни Матеуш.

— Ами дворянина за кога обещал да ни подпише? — попита един.

— Той каза, че дори още утре може да стори това. Само ние да се съгласим, и веднага ще подпише, а след това ще дойде мерач да размери кому колко.

— Значи, като мине жътва, ще може да се вземе тая земя.

— И насен да се обработи хубаво.

— Ах, господи, тогава ще падне работа!

Тъй си приказваха те весело, един през друг. Всички бяха обзети от радост, очите им излъчваха сила, гордост изправяше гърбовете и ръцете им сами се протягаха да вземат тази възмечтана земя.

Не един вече тананикаше от удоволствие и подвикваше на евреина за водка, не един бърбореше наизуст за дяловете и всеки бленуваше за новите стопанства, богатства и радости. Бръщолевеха като пияни и се смееха, удряха с пестници по масите и притупваха разпалено с крака.

— Тогава вече ще дойде празник в Липци!

— Хей, и какви забави, какви музики ще стават тогава!

— И сватбици през сирница множко ще станат.

— Момите в село ще се свършат.

— Ще си прикупим гражданки, не сме ли достойни за такива?!

— Ех, майката, жребци, жребци ще впрягам тогава!

— Я тихо бе — викна старият Плошка, като удари с пестница по масата, — разкрещели сте се като евреи в събота! Исках да кажа само дали в това обещание на дворянина няма някаква подмамка? Разбирате ли, а?

Всички притихнаха, сякаш някой със студена вода ги поля. Едва след малко се обади помощникът:

— И аз не мога да разбера защо е такъв щедър.

— Разбира се, че ще има някаква въдица тука, ами как можеш да дадеш толко земя почти даром — продължи някой от старите.

При тия думи Гжеля скочи и извика:

— Ще ви кажа, че сте глупави като овце!

И пак почна да разправя и да тълкува пламенно, та се изпоти като мишка; ковачът също усилено разправяше и обясняваше всекиму поотделно. Но старият Плошка не се поддаде. Той само клатеше глава и тъй хапливо се подсмиваше, че Гжеля подскочи с пестници към него, като едвам задържаше яда си.

— Кажи тогава кое е правото, щом смяташ нашето за лъжа!

— Ще кажа! Познавам аз, познавам добре това кучешко племе и ви казвам: не вярвайте на дворянина, дорде не видите черно на бяло. Те всякога на наш гръб са се охранвали, та и сега искат да ядат от нас!

— Тъй смяташ ти, добре, тогава недей се съгласява, но и на другите недей пречи! — викна Клемб.

— Ти ходи в гората с тях, та и сега държиш тяхната страна!

— Ходих и ако потрябва, пак ще ида! А държа, не за тях, ами за сговора, за правдината и за цялото село. Защото само щурия не вижда в това ползата за цяло Липци. Само щурия не взима, когато му дават.

— Вие всички сте щури, защото за бълхата цял юрган искате да изгорите. Глупаци! Щом дворянина сам дава толко, може и повече да даде.

И те се запрепираха все по-разпалено, а понеже и другите поддържаха Клемб, стана такъв шум, та чак Янкел дотърча и сложи голяма бутилка водка на масата.

— Мирно, мирно, стопани! Сговор да бъде! Дано Подлесието стане Ново Липци! Дано всеки стане господар! — викаше той и пущаше в ход чашата.

Не ще и дума, че взеха да пият и по-спокойно да се разправят, защото вече всички бяха склонили към сговор освен стария Плошка.

Ковачът, който навярно имаше тлъста облага от това, приказваше най-високо, хвалеше почтеността на дворянина и час по час поръчваше за цялата компания ту водка, ту бира, ту дори арак с мастика.

Тъй хубаво се забавляваха, че мнозина вече бяха накървавили пиянски очи и едвам фъфлеха, а Кобус, който през всичкото време уста не бе отворил, изведнъж задърпа хората за яките и завика:

— Ами безимотните? Да не сме ние на гроб камък? И на нас се пада земя! Няма да допуснем да се съгласите! Справедливост трябва да има! Как така, един едва да носи угоеното си шкембе, а друг да умира отглади! Земята трябва да бъде по равно на всички! Дворяни, синковците недни! На някои се лъскат голите задници, ама вирят нос, като че ли все кихат! Келчовци смахнати! — кряскаше той все по-високо и тъй непристойно ругаеше всички, та не изтраяха и го изхвърлиха из вратата, а той продължи да псува и заплашва пред кръчмата.

Не след много дружината взе да се разотива по домовете, само по-лакомите за веселба останаха в кръчмата, дето вече подрънваше музиката.

Тъкмо тогава и вечер наставаше, слънцето залезе зад горите и цялото небе се покри със зари, та върховете на житата и овошките сякаш се къпеха в червенина и злато. Влажен и гальовен вятър повяваше, жабите закрякаха, обаждаха се и пъдпъдъците, а песента на щурците се разнасяше по полята като непрестанен шум на зрели класове. От събора вече се разотиваха, тропаха каруци, а тук-там някой хубаво пийнал пееше гръмогласно.

Липци утихна, пред черквата опустя, но пред къщите имаше още много народ, който се наслаждаваше на прохладата и на празничната почивка.

Тих здрач се спущаше над света, полята потъваха в мрак, далнините вече се сливаха в едно с небето, всичко се успокояваше. Сън обземаше полека земята и я поръсваше с топла роса, а из градините тук-там бликаха птичи гласове сякаш във вечерна молитва.

Кравите се връщаха от паша. Час по час се чуваше продължително жално мучене и рогати чела се очертаваха покрай пламналия в кървавите блясъци на залеза вир. Нейде зад воденицата лудееха и вряскаха къпещи се момчета, а из дворищата звъняха момински песнички или се чуваше блеене на овце и гакане на гъски.

Само у Боринови бе тихо и пусто. Ханка отиде с децата у една приятелка, Петрек също се дяна някъде, а Ягуша не се бе вестила още от вечерня. Само Южка залягаше около вечерната работа.

Слепият просяк седеше в пруста, излагаше лицето си на хладния ветрец, шепнеше молитва и се ослушваше внимателно за Витековия щъркел, който се въртеше около него и насочваше дебнешком човката си към краката му.

— Брей… Дано пукнеш, разбойнико недин! Клъвна ме! — мърмореше той, като прибираше под себе си крака, и замахна с голямата си броеница; щъркелът отхвръкна няколко крачки и пак се приближи хитро отстрана с протегнат клюн.

— Чувам те, хубаво те чувам аз! Не ще ме измамиш. Я го виж ти хитреца! — шепнеше старецът, но понеже в двора се раздаде свирене, той се заслуша с наслада в музиката, като се бранеше с броеницата си.

— Южо, кой скрибуца така хубаво?

— Ами Витек! Изучи се от Петрек и сега все си стърже, ушите ти чак да проглуши! Витек, я стига, па тури детелина на кончетата! — кресна му тя.

Цигулката млъкна, а просякът се нещо позамисли и щом Витек дотърча при къщи, рече му твърде добродушно:

— На̀ ти това десетаче, задето така хубаво свириш.

Момчето страшно се зарадва.

— Ами можеш ли да посвириш и някоя набожна песен, а?

— Само да чуя нещо, и го изсвирвам.

— Ех, всяка лисица хвали опашката си. Ами ей такава песен би ли могъл, а? — И просякът заблея по своему пискливо и проточено.

Но Витек дори и не го дослуша докрай. Той донесе цигулката, седна отстрана и изсвири веднага същото, а след това засече и други, каквито бе слушал в черквата. Той тъй правилно свиреше, че просякът се зачуди.

— Я гледай, та тебе за органист те бива!

— Всичко, всичко бих изсвирил, дори и дворянски песни, па и такива, дето из кръчмите ги пеят — хвалеше се Витек, като сечеше по слух, та чак кокошките закудкудякаха по върлините. В това време дойде Ханка и веднага го изпъди да помага на Южка.

Притъмня напълно, последните зари гаснеха, високото тъмно небе се оросяваше със звезди. Селото вече си лягаше, само откъм кръчмата долитаха проточени провиквания и бръмчивите гласове на музиката.

Ханка седеше пред къщи, кърмеше малкото и приказваше за това-онова с просяка. Той, синецът, лъжеше, та чак дим се вдигаше, но тя не му противоречеше, а продължаваше да си мисли за своето и да се вглежда печално в нощта.

Ягна не се беше върнала, не беше и у майка си, защото още от вечерта отиде по село при момите, но никъде седка я не ловеше. Сякаш някой я теглеше за косата навън, та най-сетне остана само да се скита из селото. Тя дълго гледа в угасналите и трептящи от лекия ветрец води на вира, в разлюлените сенки, в светлините, които падаха от прозорците върху гладката повърхност на водата и умираха неизвестно къде и защо. Идеше й да литне някъде, та затича зад воденицата чак на лъките, където вече се бяха прострели топлите кожуси от бели мъгли, а калугериците се совваха с писък над тях.

Тя слушаше шума на водата, която падаше от ставилото в черното гърло на реката под високите и сякаш заспали елхи, но тоя шум й се стори като някакъв жален вик и пълно със сълзи оплакване.

Избяга оттам и погледна в силно осветените прозорци на воденичаря, откъдето се чуваше силен разговор и дрънкане на чинии.

Блъскаше се от единия край на селото до другия като вода без корито, която напразно търси изход и удря жално в непроходими прегради.

Разяждаше я нещо, което бе трудно и да се изкаже: не бе то нито жал, нито мъка, нито любов, очите й бяха изпълнени със суха жарава, а в сърцето й напираше кипнало, страшно хълцане.

Кой знае защо, се намери при дома на свещеника. Пред пруста някакви коне нетърпеливо тупаха с копита, светеше само в една стая, играеха на карти.

Хубаво се нагледа и тръгна из уличката между Клембовия имот и градината на свещеника. Примъкваше се плахо под живия плет, увисналите клони на вишните закачаха с оросени листенца лицето й. Тя вървеше безволно и не знаеше накъде я води пътят, докато отпреде й се изпречи високата органистова къща.

И четирите й прозореца светеха и бяха отворени.

Тя се притули в сянката до плета и погледна вътре.

Всички органистови седяха под висящата лампа и пиеха чай, а Яшо ходеше по стаята и разправяше нещо.

Ягна чуваше всяка негова дума, всяко скръцване на пода под краката му, непрестанното тракане на часовника, дори тежкото сумтене на органиста.

А Яшо разправяше такива чудни неща, че тя нищо не разбираше.

Гледаше го само, като да бе образ на светия, и гълташе всеки звук на гласа му като най-сладък мед. Той не се спираше, често изчезваше нейде в дъното на стаята и пак изливаше в светлото; понякога се изправяше до прозореца, та тя тревожно се притискаше към плета, за да не я види, но той гледаше само към осеяното със звезди небе или пък казваше нещо весело, та всички се смееха и радост като слънце светваше по лицата им. Най-сетне той седна до майка си, а малките му сестрички се закатериха по коленете му и се увисваха на врата му. Той ги прегръщаше нежно, люлееше ги, гъделичкаше ги, та къщата гърмеше от детински смехове.

Часовникът удари някакъв час и органистката рече, като подстана:

— Те край нямат приказките, а време е ти да си легнеш! Още преди съмнало ще трябва да пътуваш!

— Трябва, мамичко! Боже, колко лесно мина тоя ден! — въздъхна жално той.

Като че ли някой стисна до болка сърцето на Ягуша, та сълзи се поляха по лицето й.

— Ама скоро ще дойде ваканцията! — обади се пак той. — Свещеник-ректора обеща да ме освободи за някое време, ако нашия свещеник му пише.

— Не бой се ти, ще му пише, аз ще го помоля! — рече майката и взе да му постила на канапето, току срещу прозореца. Всички й помагаха, дори и органистът донесе едно големичко гърне и със смях го пъхна под канапето.

Дълго се прощаваха с него, като си отиваха в другата стая, а най-вече майка му, която с плач го притискаше до гърдите си и го целуваше.

— Поспи си, синко, сладко си поспи, детето ми.

— Ще си кажа молитвите и веднага ще си легна, мамичко.

Най-сетне се разделиха.

Ягуша видя как в съседната стая всички ходеха на пръсти, приказваха тихичко, притваряха прозорците и не след дълго цялата къща потъна в тишина, само и само да не пречи на Яшо да спи.

И тя искаше да си тръгне, дори бе подстанала малко, но нещо като че ли я задържа за краката, та не успя да се откъсне от мястото си. Още по-силно притисна гръб към плета, още повече се приведе и остана като омагьосана, втренчила поглед в последния отворен и осветен прозорец.

Яшо прочете нещо в една дебела книга, после коленичи до прозореца, прекръсти се, събра молитвено ръце, вдигна поглед към небето и зашепна трогателно молитвата си.

Беше вече дълбока нощ. Бездънна тишина обгърна света, във висините трептяха звезди, топъл миризлив вятър повяваше откъм полята, понякога само зашушваха листа и птичка някаква запяваше.

А Ягуша не беше вече на себе си: сърцето и като безумно биеше, очите й горяха, горяха и пълните й устни, ръцете й сами се протягаха към него и макар че се гърчеше в себе си, разтърсваше я такъв чуден, неодолим трепет, та неволно се натискаше към плета, и то с такава сила, че един от коловете изпращя.

Яшо подаде глава, поогледа се и пак продължи да се моли.

А с нея ставаше нещо непонятно; такъв огън пълзеше по костите й и я обливаше с врелец, че по чудо не крещеше от тая сладка мъка. Тя забрави къде се намира и едвам дишаше, така се тресеше и пламтеше всичко в нея. Цяла трепереше, като светкавици бушуваха в нея някакви бурни, безумни викове, някакви огнени вихри я понасяха, някакви страшни желания я разпъваха й огъваха… Искаше вече да допълзи там, близо до него, поне да докосне с уста белите му ръце, да коленичи пред него, да гледа отблизо лицето му и да му се моли като на чудотворни икона. Но тя не се мръдна, защото я връхлетя някакъв чуден страх и ужас.

— Божичко, божичко милостиви! — изтръгна се от гърдите й тихо стенание.

Яшо се изправи, наведе се цял през прозореца навън и като че ли вгледан в нея извика:

— Кой е там?

Тя замря за миг, дишането й спря, сърцето й престана да тупти; вкамени се сякаш в някакъв свещен страх, душата й потъна някъде в гърлото и изпълнена с щастлива тревога, тя се вълнуваше в очакване.

Но Яшо само погледна към портата и като не видя нищо, затвори прозореца, съблече се набързо и лампата угасна…

Нощ падна и в нейната душа, но тя стоя още дълго, вгледана в черния и ням прозорец. Хлад я прониза и като че ли поръси с бисерна роса възнесената й душа, понеже всичко, което кипеше в нея от похотливата й кръв, сега угасна и се разля като неизказана благост по жилите й. Осени я тържествена и света тишина като замислянето на цветята пред изгрев и тя изпадна в блажена молитва без думи, в която се преплиташе чудната благост на възхищенията, пресвещената почуда на душата и непонятната радост на пробуждащ се пролетен ден и се преплитаха с едрите зърна на блажени сълзи, сякаш наниз от божия милост и благодарност.