Владислав Реймонт
Селяни (41)

V

— Петрек, я донеси дърва за огъня — викна Ханка пред къщи, разкопчана и цяла набрашненена, че месеше хляб.

В пещта бумтеше вече силен огън. Тя често го разравяше и тичаше да размесва хляба и да го изнася пред къщи на дъската, изложена малко на слънце, за да възиде по-лесно. Тя много бързаше, защото тестото вече кипеше в покритите с юрган големи нощви.

— Южке, дотури дърва в пещта, че още не се е добре опалила!

Но Южка я нямаше, а и Петрек много не бързаше. Той товареше тор на двора, притупваше натоварената с връх кола, за да не се разсипва по пътя, и спокойно си приказваше със слепия старец, който сучеше въжета при плевнята.

Следпладнешкото слънце все още припичаше, та смола течеше по стените, земята пареше, въздухът гореше като жив огън и едва можеше да се движи човек. Само мухите се въртяха и бръмчеха над колата и конете малко оставаше да скъсат въжетата и да изпочупят краката си от тъпчене поради хапливите мухи.

Над двора висеше сънна, угнетителна жега, размесена с острата миризма на тора, та и птиците бяха млъкнали в градината, кокошките лежеха като мъртви край оградите, а прасетата с пъшкане се валяха в калта при кладенеца. Изведнъж просякът закиха силно, защото от обора замириса още повече.

— Наздраве, дядо!

— Не мирише на тамян, не. Божем съм привикнал на тая миризма, ама сега ме зачопли в носа от енфие по-силно.

— Кой на каквото е привикнал, това му е и сладко.

— Ех, че си глупав! Та какво, аз да не душа само лайна по света!…

— Рекох го, защото си спомних, че същото ми каза моя старши във войската, когато при учение за пръв път ме зашлеви по лицето…

— И ти свикна с това, а? Хи-хи-хи.

— Къде ти свикнах! Така скоро ми омръзна тази наука, че като пипнах тоя синковец веднъж насаме, наложих го едно хубаво, та чак муцуната му се наду като тиква. После вече не смееше да ме бие…

— Дълго ли време служи?…

— Цели пет години! Нямаше с какво да се откупя и трябваше да нося пушката. Само че отначало, докато бях глупав, комуто скимнеше, той ме подритваше и хубаво се натеглих. Ама другарите ме научиха, та ако нещо ми се изгубеше, открадвах си го или ми го даваше една мома слугиня, че й бях обещал да се оженя за нея. А как ми викаха на прякор, задето обичах картофите, как се смееха на езика ми и на нашите молитви…

— Ах, безбожници проклети, на молитвата се смеят.

— Като наместих ребрата на тоя-оня, оставиха ме на мира!

— Я гледай какъв юнак си бил!

— Юнак-неюнак, ама на трима ще видя сметката! — хвалеше се усмихнат.

— На война бил ли си?

— Как да не съм, бил съм се с турците. Натупахме ги здравата!

— Петрек, къде са дървата? — завика пак Ханка.

— Там, където и по-рано — отвърна той под носа си. Просякът дочу и го смъмра:

— Господарката ти те вика!

— Нека си ме вика, няма да взема и паниците й да мия!

— Ти глух ли си, бре! — кресна тя, като изтича пред къщи.

— Не ща да ти паля пещта, не съм се ценил за това — отвърна той.

Тя го нахока, както си знаеше.

Но и ратаят твърде надменно й отговаряше и не мислеше да я послуша, а когато с някаква дума тя го бодна по-силно, той бучна вилата в тора и викна ядосано:

— Това не ти е Ягуша, не ще можеш с викане да ме изпъдиш.

— Ще видиш какво мога! Ще ме запомниш! — заплашваше тя, засегната на болното място, и силно ядосана, така се разбърза около хляба, че облак от брашно изпълни стаята и излизаше от прозореца навън. Тя мърмореше против вироглавеца, изнасяше хляба пред къщи, подтуряше дърва в пещта и в същото време поглеждаше и към децата. Уморена бе от работа и жега, защото в стаята горещината просто задушаваше човека, а в отвода, където гореше пещта, също едва се дишаше, при това и мухите непрестанно бръмчеха по стените, страшно досадно хапеха, та почти с плач ги пъдеше с клонче и тъй бе изпотена и раздразнена, че все по-бавно и по-неспокойно работеше.

Тъкмо размесваше последната топка тесто, когато Петрек изкара из двора колата.

— Почакай, ще ти дам да похапнеш!

— Тпруу! Дай, че вълци ми вият в корема след обеда.

— Малко ли ти беше?

— Е-е, слабо ядене… Минава през корема като през решето.

— Слабо! Виж го ти него! Да не взема месо да ти давам? Като че аз съм седнала по ъглите само колбаси да ям. Хората по това време и хляб нямат. Я виж как живеят безимотните!

Тя сложи в отвода гърне с кисело мляко и един хляб.

Той седна лакомо до яденето и започна полека да се храни, като подхвърляше сегиз-тогиз залци хляб на щъркела, който се бе домъкнал от градината и чакаше при него като куче.

— Рядко, само цвик — мърмореше той, като си похапна.

— Да не би да искаш чиста сметана, ще има да чакаш!

А когато се натъпка хубаво и хвана юздите, тя му подметна хапливо:

— Уцени се у Ягуша, тя ще ти дава по-тлъсто.

— Защо не, докато тя беше тука господарка, никой не умираше от глад — па зашиба конете с камшика, побутна с рамо колата и тръгна.

Улучи я на слабото място, но преди да успее да му отговори, той отмина.

Ластовички зачуруликаха под стряхата и ято гълъби кацнаха с гъргорене на отвода, а когато ги отпъждаше, дочу някакво квичене откъм градината. Тя се уплаши, че свинете ровят в лехата с кромида, но добре, че не беше това, съседската свинка ровеше под плета.

— Само да си провреш рилото и да ровиш, аз ще те науча.

Едва се зае отново за работа, и щъркелът скочи в прустчето, притаи се и като погледа ту с едното, ту с другото око, закълва по хляба и загълта тестото на големи късове.

Тя се спусна с крясък към него.

Щъркелът избяга с протегната човка и усилено преглъщаше, а когато го достигна и замахна да го удари с дървото, той подскочи и хвръкна на плевнята, където остана дълго време, като тракаше и изтриваше клюна си о билото на сламения покрив.

— Чакай, крадецо, ще ти потроша аз пищялите — заканваше му се тя, като подмесваше отново надупчените хлябове.

В това време дотърча Южка, та всичкото се струпа на нея.

— Къде се току рееш? Скиташ само като лингурка! Ще кажа аз на Антек каква си работница! По-скоро да изметеш пещта!

— Бях само при Каша Плошкова. Всички излезнали на къра, а на нея, бедната, няма кой и вода да й подаде.

— Що й е, болна ли е?

— Навярно баба шарка, че е червена и пламнала в огън.

— Ха, донеси болестта със себе си, тогава ще те пратя в болница.

— Е па, не съм ли гледала болни! Не помниш ли как главата си не можех да вдигна от работа, когато ти беше родилка? — И Южка продължаваше да бърбори, както си знаеше, пъдеше мухите от тестото и се залови да изгриба въглените от пещта.

— На работниците следобедна похапка трябва да се носи — прекъсна я Ханка.

— Сега ще отърча. Да опържа ли яйца на Антек?

— Опържи, само че сланина много не туряй.

— Свиди ли ти се?

— Ех, свиди ми се. От много тлъсто може да не му е добре.

На Южка се искаше по-скоро да отиде, та в същия миг се залови за работа и още Ханка необлепила пещта, тя взе три ушатки с мляко и хляб в престилката си и полетя.

— Виж платното дали е изсъхнало, та да го натопиш, като се върнеш; все ще изсъхне още веднъж до заход слънце — викна й тя през прозореца, но Южка бе вече отвъд прелеза, само песничка се чуваше след нея и тук-там из ръжта се мяркаше русата й като коноп главичка.

На угарта до гората работнички разхвърляха изкарвания от Петрек тор, а Антек го заораваше.

Понеже земята бе глинеста, въпреки неотдавнашното й завличане с грапата беше спечена и твърда, та се къртеха буци като балвани, а конете теглеха с такова усилие плуга, че дори въжетата се късаха.

Антек като сраснал в ръчицата на плуга ореше усилено, забравил напълно за света. Понякога шибаше конете с камшика по хълбоците, а по-често ги подкарваше само с чмокане, когато много се изморяваха. Работата беше тежка и мъчителна, но той управляваше плуга с твърда и опитна ръка и захлупваше бразда след бразда, като изкарваше последователно дълги и прави лехи, защото оранта бе за пшеница.

Врани се разхождаха из браздите и кълвяха глистите, а дорестото жребче, което щипеше трева по слога, час по час се спущаше лакомо към кобилата и посягаше към вимето й.

— Я виж какво си спомня, галеник такъв — промърмори Антек, като го фрасна през краката, та то навири опашка и отскочи настрана. Той продължаваше да оре търпеливо и само понякога прекъсваше разпалената тишина, като подвикваше на жените, но беше вече тъй уморен от работа и от жегата, че щом Петрек дойде, викна му сърдито:

— Жените чакат, а ти се влачиш като смола!

— Така е, път тежък, а коня едва мърда краката си.

— А защо толкова време стоя при гората? Видях те аз.

— Можеш да видиш, не го заривам като котка с пясък.

— Устатник, синеца. Дий, стари, дий!

Но конете все повече се уморяваха и бяха вече целите в пяна, пък и на него, въпреки че бе съблечен по бели гащи и по риза, пот обливаше лицето и ръцете му отмаляваха от работа. Затова, като видя Южка, завика радостно:

— Тъкмо навреме идеш, че вече едва държим душите си в зъбите.

Изкара той браздата до гората, изпрегва конете, свали им юздите и ги пусна по тревясалия крайгорски път, а сам седна на сянката край гората и като прегладнял вълк заяде от ушатката. Южка му заприказва това-онова.

— Остави ме, не ме интересуват твоите новини — избъбра ядосано той, та тя отвърна нещо също ядовито и отърча за боровинки из гората.

Гората беше тиха, напечена, ароматна и малко по-примъглена в този слънчев порой, само понякога зелените шубраци по края тихо се раздвижваха, из дълбочината полъхваше ветрец с дъх на смола или се дочуваха някакви заблудени гласове и птичи песни.

Антек се опъна на земята и запуши цигара, но като че виждаше през все по-гъста мъгла как дворянинът препуска на кон през полето край гората и някакви човеци с пръти в ръце.

Грамадни борове, сякаш изковани от мед, се издигаха над него и хвърляха отгоре му разиграна и приспиваща сянка. Когато се бе вече напълно отпуснал, затропа някаква кола.

„Органистовия ратай превозва дървета на стружнята, това ще е“ — помисли си той, като повдигна натежала глава и пак я отпусна. Но не можа вече да заспи, понеже някой рече:

— Похвален!

Безимотни жени излизаха една по една с товари дърва на гръб, а най-сетне се мъкнеше Ягустинка, прегърбена почти доземи от тежината.

— Я си почини, че вече очите ти ще изскочат.

Тя седна до него, като подпря до дървото товара си и едва поемаше дъх.

— Не е за тебе такава работа — пошепна съчувствено той.

— Вярно е, съвсем съм останала без сили.

— Петрек, по-гъсто, по-гъсто стоваряй куповете! — викна той на ратая. — Защо те не отменят синовете ти?

Тя само намръщи лице и завърна зачервените си болни очи.

— Тъй си нещо отпаднала, че не може да те познае човек.

— И камъка що е, и той се троши под чука — простена тя, като отпусна глава. — Бедата по-скоро яде човека, отколкото ръждата желязото.

— Тежка година пред новото жито е тази дори и за стопаните.

— Който има лобода с трици, той не бива да говори за беда.

— Не приказвай така. Ела довечера, все ще се намери за тебе някоя крина картофи. Ще си ги отработиш по жътва.

Тя сърдечно заплака, като не можеше да изрече благодарността си.

— Па може и нещо повече да намери Ханка — добави е доброта той.

— Да не беше Ханка, всички бихме изпукали — шепнеше насълзено Ягустинка. — То се знае, че ще си го отработя, кога дотрябва. И не казвам за себе си. Бог да ти заплати! Що съм аз? — Смет, дето с ботуша се тъпче, дето никой я не знае, па съм и привикнала добре на глад, ама когато запищят милинките ми червейчета: „Бабинко, искаме да ядем“, па като няма с какво да запълни човек гладните им коремчета, то, казвам ти, краката си бих отрязала или от черквата бих смъкнала нещо, да го занеса на евреина, само и само да ги нахраня.

— Ти пак ли си при децата си?

— Майка нали съм. Да ги оставя ли в такава беда? А това лято като че ли всички злини все на тях се струпаха. Крава им умря, картофите им изгниха, та трябваше и за семе да купуват, вятър плевнята им събори, на това отгоре и снахата след последното раждане все боледува и всичко е оставено така, на божията милост.

— Така е, защото на Войтек само водка му дай и все в кръчмата го тегли.

— От мъка се напиеше някога, само от мъка, ама като му дадоха работа в гората, и не помирисва към евреина, нека ти кажат хората — защищаваше тя горещо сина си. — На сиромаха всяка чаша броят! Омекна гнева на господ, омекна, та остави на мира един глупав човечец. И за какво? Какво ли пък лошо е направил? — бъбреше тя, като издигна към небето страшните си изпитателни очи.

— Малко ли ги кълнеше и ти? — рече натъртено той.

— Ех, ще слуша господ глупаво лаене! Ами — добави като че ли по-тревожно и по-неспокойно тя — дори и когато кълне децата си, майката в душата си не им желае злото. В яд езика няма граница. Ами как…

— Войтек продаде ли вече ливадата?

— Воденичаря донесе цели хиляда злоти, но аз не дадох, че като попадне в ноктите на тоя вълк, и дявол не може да му я вземе. Па може и някой друг да се намери с пари?

— Чудесна ливада. Две коситби в годината като в кърпа вързани, да имах готови пари! — въздъхна той и се облизваше като котка за мляко.

— И Мачей още искаше да я купи, че е тъкмо на слог с Ягушината земя.

Той трепна при това име, но едва след някое време попита уж случайно, зареял поглед далече низ полята:

— Ами у Доминиковица що става?

Но тя го прониза с поглед, усмивка премина по бледите й устни, очите й блеснаха и като се приближи до него, заприказва състрадателно:

— Какво! Същинско пъкло! В къщи е като след погребение, студено е чак от скръб, отникъде ни радост, ни спасение! Изплакват само очите си и чакат божията милост! А най-много Ягуша…

И размотаваше тя като прежда най-различни неща за Ягушините мъки, жалби и изоставеност. Говореше разпалено, подмазваше му се и като че ли го подпитваше да изкопчи нещо от него, но той упорито мълчеше, понеже неочаквано го обзе такава скръб, та цял се разтрепера.

За добра чест върна се Южка и донесе половин престилка къпини. Насипа му от тях в шапката, събра ушатките и затича с всички сили към дома.

А Ягустинка, като не изкопчи ни дума от него, почна да се вдига с пъшкане.

— Остави ги! Петрек, я ги качи на колата! — заповяда кратко той.

Улови пак плуга и търпеливо реза някое време спечената твърда земя, огъваше се като вол в ярем, отдаваше се цял на работата, но пак не можа да задуши мъката си.

Денят почна да му се вижда дълъг, та час по час поглеждаше слънцето и с нетърпелив поглед измерваше нивата: имаше още доста неизорано. Все повече се дразнеше той, неизвестно защо биеше конете и остро подвикваше на жените по-живо да работят. Нещо тъй го разпъваше, та едва изтрайваше, и такива мисли се мотаеха из главата му и премрежваха очите му, че плугът все по-често се клатушкаше в ръцете му, като заораваше в камък, а при гората запъна в някакъв корен и лемежът се счупи.

Не можеше да оре по-нататък, затова сложи плуга на влакчето, запрегна единия кон и подкара към дома за нов плуг.

В къщи нямаше никой и всичко бе разхвърляно и набрашнено, а Ханка се караше с някого в градината.

— Лапацало! За караници има време! — мърмореше той, като вървеше из двора, но там се ядоса още повече, че другият плуг, който изтегли изпод навеса, също не беше в ред. Дълго поправя нещо по него все по-нетърпеливо и се вслушваше в караницата, защото Ханка вече се развика като бясна:

— Плати ми пакостта, ще ти пусна свинята, ако не, в съд ще те дам! Плати ми платното, дето ми го скъса лятоска на белилките, плати ми и изровените картофи. Свидетели имам за всичко! Гледай я ти каква умна била, свинята си с моето ще храни! Няма да ти простя! Па друг път и на свинята ти, и на тебе ще пребия пищялите! — тъй заядливо крещеше тя, но и съседката не оставаше длъжна, та се караха и махаха стиснати пестници през плета, готови да се избият.

— Ханко! — викна той, като нарами плуга.

Тя доприпка разкрещяна и разперена като квачка.

— Дереш се, та по цялото село се слуша!

— Браня си своето! Ами как да позволя аз на хорските свине да ми ровят лехите! Толкова пакост ми правят, полека ли да им викам? Да имат да вземат, не прощавам! — крещеше тя, та той остро я прекъсна:

— Загърни се, че си заприличала на плашило!

— Ами… за работа ще се обличам като за черква…

Той я погледна с укор, защото беше като из възглавница изтътрузена, сви рамена и излезе.

Ковачът работеше; отдалече се чуваха звънките силни удари на чуковете, а в ковачницата бухаше огън и бе горещо като в пъкло. Михал тъкмо изковаваше с помощника си някакви дебели железа. Пот обливаше нацапаното му лице, но ковеше неуморно и сякаш с настървение.

— Чии са тия толкоз яки оси?

— За Плошковата кола! Ще вози дървета на стружнята!

Антек седна на прага и засвива цигара.

Чуковете все удряха с настървение и пееха непрестанно с трясък: едно-две, едно-две, и червеното желязо, чукано с всичка сила, се изработваше полека като тесто, измесвано според нуждата, та цялата ковачница трепереше.

— Ти не би ли желал да превозваш? — попита го Михал, като слагаше в огнището желязото и раздвижваше меха.

— Нима ще ме допусне мене воденичаря? Той и органиста навярно са взели всичката работа по превоза и са се побратимили с евреите.

— Коне имаш, всички наредби за това имаш, а ратая само краката си клати около дома. Плащат добре — шепнеше съблазнително ковачът.

— То се знае, че все ще е добре да се изкара някой грош за жътва, ама що, няма да отида да се моля на воденичаря.

— Трябва да поприказваш с търговците.

— Не ги и познавам! Ако искаш, поговори ти вместо мене!

— Щом ме молиш, ще поприказвам, още днес ще отърча.

Антек бързо се отдръпна вън пред ковачницата, защото чуковете пак заиграха и искри като огнен и парлив дъжд се сипнаха.

— Ще дойда ей сега, да видя само какви дървета прекарват.

И на стружнята работата кипеше като в кошер. Трионите непрестанно се движеха, с глухо стържене прояждаха дългите трупи, а водата с шум падаше от колелата в реката и разпенена, изморена, вреше с клокочене между тесните брегове. От колите стоваряха едва окастрени от клоните борове, та земята чак тътнеше при падането им. Шест души ги одялваха, за да им придадат четвъртита форма. Други изнасяха дъските на слънце.

Матеуш ръководеше цялата фабрика. Всеки миг можеше да го видиш на друго място, залягаше усърдно, разпореждаше и всичко внимателно наглеждаше.

Поздравиха се приятелски.

— Ами Бартек къде е? — попита Антек, като се вглеждаше между работниците.

— Омръзна му в Липци и тръгна да гони вятъра.

— То някои все така ги тегли по света! Вижда се, че имаш работа за дълго време. Доста материал!

— За някоя година, па и повече ще стигне. Ако дворянина дойде до съгласие с всички, до половин гората ще изсече и продаде.

— На Подлесието пак размерват земята днес.

— Защото всеки ден дохожда някой да се пазари. Овци такива, не послушаха да се сдружим селски, тогава дворянина щеше повече да даде, а сега всеки за себе си тайно работи, само и само по-скоро да стане.

— Има някои също като магарета: ако искаш да вървят напред, за опашката ги дърпай! Разбира се, че са овни, дворянина отскубва от всеки по нещичко, защото поотделно си уреждат работата — рече Антек.

— Ти взе ли си вече имота?

— Още не е изтекъл срока след смъртта на тате и не можем да се делим, ама си определих вече нивите.

Между елите отвъд реката се мярна някаква жена. Стори му се, че е Ягуша, та ако и да приказваше, все по-неспокойно се взираше в крайречния гъсталак.

— Тъй е горещо, та ще ида да се изкъпя — рече най-сетне той и тръгна по реката надолу, уж да избере сгодно място, но щом се скри зад дърветата, спусна се бързешком.

Наистина тя беше. Отиваше с мотика на зелето.

— Ягушо! — извика той, като се изравни с нея.

Тя се огледа внимателно и като позна гласа му и показващото се между шавара лице, спря се развълнувана, без да знае какво да прави, съвсем безпомощна и изплашена.

— Не познаваш ли ме? — пошепна разпалено той и се опитваше да премине на другата страна при нея. Но реката бе дълбока на това място, макар и тясна само няколко крачки.

— Как, тебе ли да не познавам? — И тя поглеждаше страхливо зад себе си към зелището, където се червенееха някакви жени.

— Ами къде се криеш, та не може да те види човек?

— Къде? Изгони ме жена ти от къщи и сега седя при мама…

— Ето и за това бих искал да поговоря с тебе. Излез, Ягно, довечера зад гробищата. Ще ти кажа нещо, ела! — молеше я горещо той.

— Ами… да ме види някой! Стига ми вече това, що говорят за по-рано… — отвърна решително тя.

Но той тъй се молеше, тъй скимтеше, че смути сърцето й и започна да й става жал за него.

— Какво ново ще ми кажеш? Защо ме викаш?

— Нима вече толкова съм ти чужд, Ягушо?

— Не си ми чужд, ама и свой не си ми! Не ми е до това…

— Ти ела само, па няма да съжаляваш. Ако те е страх зад гробищата, ела зад поповата градина, не помниш ли къде? Не помниш ли, Ягушо?

Такава червенина изби по лицето й, че тя дори се завърна.

— Не думай такива, че ме е срам… — И тя се страшно засрами.

— Ела, Ягушо, до среднощ макар ще чакам…

— Почакай тогава… — И тя бързо се обърна и полетя към зелището.

Той гледаше след нея и такава услада го обзе, такива пламъци възбуниха кръвта му, че бе готов да припне след нея и да я хване, ако ще би пред очите на всички… Едвам се въздържа.

„Нищо, жегата ме така разслаби“ — помисли си той, като се събличаше бързо да се изкъпе.

Поразхлади се хубаво и се замисли за себе си.

„Като клечица е слаб туй човека, нищо ветрец може да го духне…“

Срам го обзе. Той се огледа дали някой не ги е видял, и с усилие размисляше върху всичко, каквото му бяха казали за нея.

„Такова, такова си ти цвете!“ — мислеше той с презрение и като че с жал, но изведнъж се спря под едно дърво и притвори клепачи, защото тя сякаш израсна с всичката си хубост пред очите му.

— Надали има в целия свят друга такава! — простена той и страшно закопня да я види още веднъж, още веднъж да я прегърне, да я притисне до сърцето си, да пие от тия червени устни, да пие до забрава този сладък мед, до дъното да го изпие…

— За последен път, Ягушо! За последен! — прошепна той умолително, като че ли на нея. Дълго след това търка очите си и разглежда дърветата, докато дойде на себе си и отиде в ковачницата. Михал бе самичък и тъкмо се залавяше за плуга.

— Ще издържи ли твоята кола такава тежина? — попита ковачът.

— Да има само що да товаря…

— Аз като ти казвам, все едно, че си натоварил вече.

Антек започна да пише с тебешир на вратата и да смята.

— До жътва бих изкарал триста злоти! — рече весело.

— Тъкмо за делото ти — обади се неволно ковачът.

Антек изведнъж се намръщи и очите му мрачно заблестяха.

— Душата ми яде това мое дело. Щом си го спомня, всичко пада от ръцете ми, отщява ми се дори да живея…

— Нищо чудно, само че не мога да разбера защо още не се грижиш за някакво спасение.

— Какво бих могъл да направя?

— Все нещо трябва да направиш! Ами как, да не отидеш сам да си сложиш главата под ножа като теле на касапин?

— С глава стена не мога да пробия! — въздъхна жалостно той.

Михал почна пак да кове с настървение, а Антек потъна в неспокойни и страшни мисли: такива мисли го налитаха, че дори цветът на лицето му се променяше, той подскачаше от мястото си и мяташе безпомощно поглед насам-натам. Но зет му го остави дълго да се помъчи, като скрито го наблюдаваше, и най-сетне рече тихо:

— Кажимеж от Модлица можа да си помогне…

— Този, дето избяга в Америка ли?

— Той същия. Умен, синчагата, разбра той добре какво го чака.

— Защото доказаха, че е убил стражаря ли?

— Не чака и да докажат! Не бе той глупав да изгние в затвора…

— Лесно му е било, ергенин човек.

— Който има нужда, той се спасява. Аз не искам да ти давам никакви съвети, да не би да помислиш, че си кроя някакъв план, ами само казвам какво в такива случаи са правили други. Прави, каквото ти харесва. Войтек Гайда от Воля току по празниците се върна от затвора. Е та що, десет години… то още не е цял живот… ще го понесе човек…

— Десет години, господи мили! — простена Антек и се хвана за главата.

— Толко е излежал на каторжна работа… то се знае, доста време си е.

— Всичко съм готов да претърпя, само не и затворен да седя. Божичко! Седях тези няколко месеца, та ума си щях да изгубя.

— А след три недели ще бъдеш вече зад морето, нека ти каже Янкел…

— Много далече! Та как да отиде човек! Да зарежеш всичко, да оставиш къща, деца, земя, село и да се запилееш по света, завинаги! — Ужас го обхвана.

— Толкова много доброволно са отишли, па никому и наум не идва да се върне в този рай.

— А мене ме е страх и да си помисля за това!

— Така е, ама я виж Войтек и чуй какво разправя за затвора, тогава още повече ще се угрижиш! Ами как, мъж още четирийсет години няма, па вече е побелял, прегърбил се, жива кръв плюва и едвам се влачи. Току-виж, че умрял. Ама защо ли ти приказвам? Ти си имаш ум, слушай си него.

Ковачът млъкна, като разбра, че е посял тревога в душата му, а останалото остави на времето и само се радваше тайно на плодовете, които се надяваше да пожъне. Но като поправи плуга, обади се весело:

— Сега ще отърча при търговците, а ти приготви колата за утре да прекарваш. Пък за делото недей мисли: не си заслужава да се трови човек. Ще бъде то, каквото ще бъде и бог милостив каквото нареди. Ще дойда довечера при тебе.

Но Антек не забрави тъй скоро. Той глътна приятелските му съвети като риба въдица. Давеше се с нея, та късаше дроба му, и едвам се движеше вече под ужаса на мъчителните мисли.

— Десет години! Десет години! — шепнеше той от време на време и се вкочаняваше от страх.

Мръкваше се вече. Хората напущаха работата в полето и си тръгваха, в двора се вдигна голяма глъчка, когато Витек докара добитъка, а жените се въртяха около доенето и вечерната работа. По селото чак гърмеше от разговори и крясъци на деца, които се къпеха във вира.

Антек изтегли зад плевнята колата, за да я прегледа и приготви за сутринта, но веднага му се отщя всичко, та викна на Петрек, който поеше при кладенеца конете:

— Намажи колата и я приготви, от утре ще прекарваш дървета на стружнята.

Ратаят ядосано запсува. Не му се харесваше такава работа.

— Много не дрънкай, а прави, каквото ти казвам! Ханушо, дай една-две крини овес да хапнат конете, пък ти, Петрек, донеси им от полето детелина…

Ханка искаше да го запита за това-онова, но той измърмори нещо и като се повъртя из двора, отиде пак при Матеуш, с когото сега се бяха много сдружили.

Матеуш току-що се бе върнал от работа и ядеше пред къщи кисело мляко, за да се поразхлади.

Отнейде, като че от градината, се носеше тих и жален плач.

— Кой скимти така нататък?

— Настуша. Да полудее вече човек от тая любов и тия женитби: известието за годежа вече стана, сватбата трябва да бъде в неделя, а Доминиковица съобщила вчера чрез помощника, че имота е записала на себе си, а на Шимек ни леха не ще даде, нито пък ще го пусне в къщата си. И ще го направи тя тъкмо както е рекла, знам я аз тая кучешка семка.

— А Шимек какво прави?

— Какво? Седнал е още от сутринта в градината и не мърда оттам като дърво. Дори и на Настуша не отговаря. Страх ме е вече да не би да се побърка.

— Шимек! — викна Матеуш през градината. — Я ела при нас; Борина е тука, може нещо да ти помогне…

След някоя минута се яви Шимек и седна на пейката под стряхата, без да се поздрави с никой. Момъкът беше твърде отслабнал и изсъхнал като липова дъска; само очите му горяха, а в изпадналото му лице се криеше някакво твърдо решение.

— Какво намисли? — попита го меко Матеуш.

— Какво ли, да взема секирата и да я съсека като куче!

— Глупак! Приказките остави за кръчмата.

— Казвам ви честна дума, ще я съсека. Какво друго ми остава, какво? Бащиния ми имот не дава, от къщи ме пъди, пари не ми дава срещу дела, какво да правя? Къде да се дявам, сиромах, къде? И то родната ми майка такива въртели да ми прави! — изпъшка той, като изтри сълзите си с ръкав, но изведнъж скочи и се развика: — Няма да й простя, кучка такава, своето не прощавам, па ако ще да се скапя в затвора, няма да й простя!

Те го поуспокоиха, та седна мрачен и така ядосан, че не отговаряше дори и на Настушините сълзливи шепоти. А те размисляха как да му помогнат. Но нищо не можеха да измислят, защото на Доминиковица главата й не увираше от нищо. Най-сетне Настка отведе брат си настрана и му каза нещо.

— Жена, ама умен съвет намерила! — викна зарадван Матеуш, като се върна при другите. — Казва да купим шест морги на Полесието от дворянина на изплащане! Какво, добър съвет ли е? А пък Доминиковица ще остане с пръст в устата, та ще побеснее от яд…

— Съвета като всеки съвет е добър, само че пари?

— Настуша има свои хиляда злоти, ще стигнат за капаро.

— Ами къща, други сгради, сечива, семе за посев откъде?…

— Откъде? Ето ги! Ето ги! — кресна изведнъж Шимек, като скочи пред тях и разтърси стиснатите си пестници…

— Така се приказва то, ама дали ще можеш? — промърмори недоверчиво Антек.

— Дайте ми, дайте ми само земя вие, па ще видите! — извика силно Шимек.

— Тогава няма какво да му мислиш, ами току върви при дворянина и купувай!

— Почакай, Антек, ей сега, да премисля всичко. Ще видите как ще се наредя аз — приказваше бързо Шимек. — А кой е орал имота на мама? Кой е сеял? Кой е прибирал? Нали все аз! Лошо ли съм уработвал нивите? Да не съм безделник, а? Нека каже цялото село, нека каже и мама! Земя ми само дайте, помогнете ми, братя рождени, па докато съм жив, ще ви се отплащам за това. Помогнете ми, мили хора! — викаше той и ту се смееше, ту плачеше, съвсем пиян от радостната надежда.

А като се поуспокои, почнаха и тримата да размислят върху всичко това.

— Само дворянина да се съгласи на изплащане! — въздъхна Настка.

— Ще станем поръчители с Матеуш, все ми се чини, че ще даде.

Настуша искаше чак ръце да му целува за добрината.

— Настрадал съм се и аз така, та знам какво е! — рече той тихо и стана да си върви, защото се беше вече напълно мръкнало, само дето небето бе ясно и зарите догаряха на запад.

Антек стоя някое време край вира и се колебаеше накъде да тръгне, но след малко се запъти към дома си.

Вървеше бавно, като че насила, и току се спираше с познати, тъй като улицата бе пълна с хора, разшавали се животни и деца. Песни се извиваха по портите, нейде изплашени гъски изкрякаха, зад воденицата вдигаха врява къпещи се момчета, някакви жени се караха отвъд вира, като че ли пред Балцерекови, от другаде пищялка пронизваше ушите.

Макар че не му се бързаше и с готовност се спираше да приказва с който се случеше, най-сетне стигна до къщи. Прозорците бяха разтворени и осветени, детето плачеше отвън, из двора се носеше кресливият глас на Ханка, а сегиз-тогиз и пискливото отвръщане на Южка.

Отново се поколеба дали да си отиде, или не, но когато Лапа заскимтя и заскача радостно по него, ритна го внезапно ядосан и пак свърна към селото. Тръгна из поповата пътека, премъкна се тъй тихо покрай органистови, че и псетата не можаха да го усетят, и веднага, при широкия слог, който делеше Клембовия имот от имота на свещеника, се пъхна в неговата овощна градина.

Скри се в дебелата сянка на клонестите дървета.

Сърпът на луната бе увиснал вече на потъмнялото небе и звездите все по-треперливо се разгаряха. Наставаше роена и много топла, същинска лятна вечер. Пъдпъдъците се чуваха из житата, откъм далечните ливади долитаха гърлестите гласове на дърдавците, а над полята висеше тъй дъхава тишина, та чак главата се замайваше.

Но не щеш ли, Ягуша не идваше.

Вместо нея на трийсетина крачки от Антек се разхождаше в бяло облекло и с гола глава свещеникът, така потънал в четене на молитви, та сякаш не виждаше, че конете му, както пасяха по мършавата и изгоряла угар, минаха в Клембовата детелина, която се чернееше като гора, израсла хубаво и цялата в цвят.

Свещеникът все ходеше и мърмореше молитви, рееше поглед към звездите, спираше понякога и се вслушваше внимателно, а когато низ селото нещо се раздвижваше, бързо се обръщаше и викаше уж ядосано на конете:

— Къде отиде бре, Сивчо? В Клембовата детелина, а? Я ги гледай, шмекерите! Чуждо ви се ще, а? А камшик по слабините не щете ли? Камшик, казвам ви! — заплашваше ги строго той.

Но кончетата тъй вкусно хрупаха, че на свещеника домиляваше да ги изпъди от чуждото, а само се оглеждаше наоколо и говореше тихо:

— Е, хапнете си, хапнете… ще прочета някоя молитва за душата на Клемб или пък ще му дам нещо за вредата! Лакомци, как са се нахвърлили на прясната детелина!

И пак продължаваше да ходи насам-нататък, четеше молитви и пазеше, без да се надява, че Антек го гледа, ослушва се и с все по-голямо безпокойство очаква Ягуша.

Доста време мина така, когато на Антек внезапно му хрумна да се приближи до свещеника и да изповяда мъката на душата си.

„Такъв учен, може да намери някакъв съвет!“ — размисляше той, като се отдръпваше в сянката на плевнята, и чак когато излезе смело на слога, прокашля се силно.

А свещеникът, като чу, че някой иде, викна:

— Пакостници такива! Да мигнеш само, и веднага в чуждото, свине такива! Оррт, Дорчо! — и като повдигна дрехата си, бързо ги изпъди.

— Борина! Как си? — извика той, като го позна отблизо.

— Вас търся, отче, наминах у дома ви.

— Пък аз излязох да прочета молитвите си и да наглеждам конете, че Валек отърча до чифлика. Ама такива настървени пакостници, че боже сохрани, не мога да изляза наглава. Гледай каква детелина е израснала на Клемб, като гора! Аз му дадох семето… А пък моята тъй измръзна, че остана само лайкучката и тръните! — въздъхна жално той и седна на един камък. — Я поседни да си поприказваме! Чудесно време! След три седмици ще зазвънят косите! Аз ти казвам!…

Антек седна до него и заприказва полека за какво бе дошъл. Свещеникът слушаше внимателно, поемаше с носа си енфие, подвикваше час по час на конете и силно кихаше.

— Къде натам! Сляп ли си, че е чуждо? Я ги виж, свине такива настървени!…

На Антек някак не му вървеше. Той заекваше и се заплиташе.

— Виждам, че нещо тежко те мъчи. Признай си чистосърдечно, ще ти олекне, признай си! Та пред кого ще изплачеш душата си, ако не пред свещеника? — Той го поглади по главата и го почерпи с енфие, та Антек събра сили и изповяда всичките си мъки.

Свещеникът мисли дълго върху думите му, въздиша и най-сетне рече:

— Зарад горския аз бих ти определил църковно покаяние: отбранявал си баща си, а понеже той беше такъв безумец и фармасонин, не е голяма бедата. Но съда няма да ти прости. Най-малко четири години ще поседиш. Какво да ти кажа? Боже мой, и в Америка живеят хората, и от затвора се връщат. Но и едното е лошо, и другото не е по-добро.

Ту му казваше ако ще би още утре да бяга, ту го съветваше да остане и да излежи наказанието си, а най-сетне рече:

— Най-сигурно е това: да се отдадеш на грижите на всевишния и да чакаш неговата милост.

— И ще ме оковат, и ще ме откарат в Сибир…

— Все пак мнозина се връщат, сам аз познавах не един…

— Истина е, само че какво ще сваря след години в къщи? Какво ще може сама жена ми? Всичко ще се разсипе! — шепнеше безпомощно той.

— От душа и сърце бих желал да ти помогна, но какво мога да сторя… Чакай, ще отслужа за тебе една литургия на Преображение господне. Вкарай конете ми в обора. Късно е вече! Късно е, казвам, да вървим да спим!

Антек бе тъй обзет от грижите си, та едва когато излезе от двора на свещеника, се сети за Ягуша и бързо изтича при нея.

То се знае, че тя чакаше приклекнала до плевнята.

— Чаках ли, чаках!

Гласът й бе като че ли пресипнал от росата.

— Можех ли така лесно да се откача от свещеника? — Поиска да я прегърне, тя го отблъсна.

— Не ми е до закачки, нито до милувки!

— Ти си съвсем друга! — рече той, почувствувал се обиден.

— Каквато си ме оставил, такава съм си…

— Ама не приличаш на себе си… — И той се приближи повече до нея.

— Толкова време не се затъжи за мене, а сега се чудиш!

— Колко съм тъгувал, повече не може да бъде. Но можех ли да дотърча при тебе?

— А аз останах сама с оня труп и с мъките си! — Тя потръпна от студ.

— И през ум не ти мина да дойдеш да ме видиш, друго си мислила ти!…

— Антошко, ами ти чакал ли си ме? — измънка недоверчиво тя.

— И още как! Като щур всеки ден висях до решетките и очите ми се изгледаха за тебе, всеки ден те чаках! — Изведнъж жал го разтърси.

— Мили божичко! А така ме изхока там зад сенарника! И така лош бе преди! А когато те подкараха, нито ме погледна, нито ми продума… Помня много добре, за всички имаше добра дума, дори и за кучето, само за мене не! Струваше ми се тогава, че ще полудея!

— Не ме е било яд, Ягно, на тебе, не. Но като се скорави на човек душата от мъка, би погубил и себе си, и цял свят.

Застанали долепени един до друг, те мълчеха. Месецът светеше право в лицата им. Дишаха тежко, шибани от люти спомени, очите им плуваха в застинали сълзи на жалба и мъка.

— Не така ме посрещаше ти по-рано! — рече той мрачно.

Внезапно тя се разплака неутешимо като дете.

— А как да те посрещна, как? Малко ли беда ми навлече, та сега хората гледат на мене като на куче…

— Аз да съм ти навлякъл беда? Зарад мене ли е това! — Яд го обзе.

— Зарад тебе! Зарад тебе ме изгони из къщи тая разпасница, тоя свински изхвърляк! Зарад тебе съм станала за присмех на цяло село…

— А кмета забрави ли вече? А другите? — избухна страшно той.

— Всичко, всичко е зарад тебе! — шепнеше тя все повече и повече разплакана. — Защо ме накара да ти дойда като някое куче? Нали си имаше жена? Аз бях глупава, а ти ме тъй замая, че целия свят забравих заради тебе! И защо след това ме остави сама да ме разкъсат?

Но и той, възбуден от жалбите й, просъска със стиснати зъби:

— Аз ли ти казах да ми станеш мащеха? И аз ли те принуждавах да се мъкнеш с всеки, който пожелае, а?

— Тогава защо не ми забрани? Ако ме обичаше, нямаше да ми позволиш, нямаше да ме оставиш сама, а щеше да ме пазиш от злина, както други правят!

Така се оплакваше с болка тя и бе изпълнена с такава бездънна мъка, че той вече не можеше да се защитава. Всичкият яд го напусна и сърцето му затупа от любов.

— Мълчи, Ягушо, мълчи, детенце! — прошепна той сърдечно.

— И такова зло се струпа върху ми, па и ти, и ти си против мене, както всички, и ти! — хлипаше тя, опряла глава о плевнята.

Той я накара да седне до него на междата и почна да я притиска до сърцето си, да я гали по косата, бършеше разплаканото й лице, целуваше разтрепераните й устни и залетите с горчиви сълзи очи, тези мили и тъй опечалени очи. Галеше я той, милваше я и я успокояваше, както можеше, а тя вече плачеше все по-тихо, притискаше се до него, доверчиво увисна на врата му и склопи глава на гърдите му, сякаш на майчино сърце, където е тъй мило да изплаче човек всичките си болки и скърби…

Но главатана Антек бе вече замаяна, понеже такава сладост лъхаше от нея, тъй го топеше топлината й, та все по-разпалено я целуваше и по-силно я притискаше до себе си…

Отначало тя не схващаше накъде клони работата и какво става с нея. Чак когато се почувствува напълно във властта му и когато той започна да мачка устните й със страстни целувки, взе да се дърпа и да го моли тихо, почти с плач:

— Пусни ме, Янтоше! Пусни ме! Пусни ме, че ще викам.

Но как да се откъсне от тоя змей, който я стискаше, та не можеше дори дъх да си поеме и цяла пламваше в огън и тръпки я обземаха.

— За последен път ми позволи, за последен! — скимтеше той и едвам дишаше вече.

Светът се завъртя с нея и тя полетя към дъното на някакъв рай, а той я взе, пак така лудо, както я вземаше някога в омаята на любовта, и тя му се отдаваше също както някога в сладостната мъка на безсилието да я носи към неизмеримо блаженство, към самата смърт…

Както някога, божичко мой! Както по-рано! Както винаги!

Нощта бе звездна, месецът висеше високо насред небето. Топлият, изпълнен с ухание въздух обгръщаше заспалите поля в бездънна тишина. Цял свят потъваше с притаен дъх в опиянението на забравата и в сладката нежност на унеса.

А и у тях вече нямаше нищо освен забрава, нищо освен огън и буря, нищо освен вечна жажда и вечно неутолима мъка. Също както изсъхнало дръвче се ожени с гърма и избухне в пламъци към небето, та умират заедно и възгласят сватбената песен на гибелта, така и те пропаднаха в някакви ненаситни жарави. Оживя в тях някогашната любов, съединиха се и неговата, и нейната и избухнаха в радостния огън на едничък миг забрава, на една минутка последна радост.

И когато седнаха отново един до друг, нещо вече тъй помрачи душите им, та се гледаха тревожно, крадешком, отбягваха погледите си като че със срам и жал.

Напразно той търсеше с устните си, както някога, нейните жадни за целувки устни: тя се отвръщаше с нежелание.

Напразно й шепнеше най-сладките галени имена: загледана втренчено в месеца, тя не отговаряше. И той кипваше в себе си и изстиваше, обзет от странна мъка и жал.

Седяха те, без да знаят вече какво да си говорят, само се безпокоеха и чакаха кой пръв ще стане и ще се махне.

У Ягуша като че всичко изгасна до искрица и се разсипа като пепел, защото тя се обади с потаен яд:

— Като някой разбойник ме насили!

— Не си ли моя, Ягушо, не си ли? — Той поиска да я прегърне, но тя яростно го отблъсна.

— Нито твоя, нито ничия, разбираш ли? Ничия!

И пак се разплака, но той вече не я успокояваше, нито я галеше, а след някое време рече със сериозен глас:

— Ягушо, би ли тръгнала по света с мене?

— Къде? — вдигна тя разплаканите си очи към него.

— Ако ще и в Америка! Би ли тръгнала с мене?

— Ами жена ти какво ще прави?

Той скочи, като че ли някой с бич го удари.

— Искам да ми кажеш право! Ще я отровиш ли, или какво?

Той я хвана през кръста, прегърна я силно и като я целуваше страстно по лицето, започна да я моли и заклина да тръгне с него по света, където завинаги ще бъдат заедно. Доста време й говори той за своите планове и надежди, защото като слепец за тояга се бе хванал изведнъж за мисълта да бяга с нея, и бъбреше като пиян, обзет от трескава възбуда. Тя изслуша докрай всичко и рече хапливо:

— Насили ме към грях и смяташ, че съм вече съвсем оглупяла и ще ти повярвам на тия вятър приказки…

Той й се кълнеше във всичко, че казва светата истина. Но тя дори не желаеше да го слуша, изскубна се из ръцете му и прошепна:

— И през ум не ми минава да бягам с тебе. За какво да бягам? Лошо ли ми е самичка? — Загърна се с престилката си и внимателно се заоглежда. — Късно е, трябва вече да си ходя.

— Къде бързаш, никой не поглежда из къщи за тебе.

— Но за тебе е време. Ханка там вече проветря завивките и въздиша…

Той страшно се ядоса от тия думи и процеди презрително през зъби:

— Аз не ти казвам кой те очаква тебе по кръчмите…

— Ами ти ако знаеше, че мнозина са готови да ме чакат дори до съмнало, ако знаеше! Много се големиш и смяташ, че си само ти! — приказваше тя, като се смееше заядливо.

— Тичай тогава, ако щеш, и при евреина тичай! — се откъсна от гърлото му.

Но тя не мръдна от мястото си; те все още продължаваха да стоят един до друг, дишаха тежко, поглеждаха се с разярени очи и сякаш търсеха в себе си най-обидни думи.

— Ако си имал да ми кажеш нещо, казвай го, че вече няма да ти изляза…

— Не бой се, няма да те викам, няма…

— Ако ще би в краката ми да скимтиш, няма да ти изляза.

— То се знае, не ти стига време, на толкова трябва всяка нощ да излизаш…

— Да пукнеш като куче!… — И тя скочи направо през нивите.

Но той не се спусна подире й, нито пък я повика, а я гледаше как тича през лехите като сянка и се изгуби зад градините; само търкаше като от дрямка очите си и мрачно въздишаше.

— Вече съвсем оглупях! Божичко, докъде може да те доведе една жена.

Обзе го чуден срам, когато се връщаше в къщи; не можеше да си прости това, което направи, и страшно се мъчеше и ядеше отвътре.

Постелята му го чакаше вече готова в градината, в коша от колата, понеже в къщи не можеше да се заспи от горещина и мухи.

Но той не заспа. Загледан в далечните трепети на звездите и заслушан в тихите стъпки на нощта, той лежеше и мислеше за Ягуша.

„Нито с нея, нито без нея! Пусто да остане!“ — прокле той тихо, жално въздишаше, обръщаше се ту на една, ту на друга страна и отхвърляше завивката, като изкарваше краката си на хладката оросена трева, но нито дрямка му дохаждаше, нито мислите за нея преставаха за миг поне.

Едно от децата заплака в къщи и Ханка нещо замърмори. Той повдигна глава, но след миг всичко пак утихна. Отново го налетяха размисли и минаваха през него като миризливи пролетни ветрове и полюляваха в сладки спомени душата му; но той не им се покори, напротив — разглеждаше ги трезво и най-сетне дойде до това, че си рече тържествено като на света изповед:

— Веднъж завинаги трябва да се тури край! Това е срам и грях! Какво ще кажат пак хората! Ами баща с деца съм и стопанин! Край трябва да се тури.

Решаваше той, но му беше жал за нея, неизразимо жал.

„Веднъж само да се отпусне човек, навеки е вече приятел с дявола, та и смъртта не може да ги раздели!“ — мислеше си той горчиво и унесено.

Раззаряше се вече и цялото небе се покриваше като с погребален плащ, но Антек още не спеше, а когато бял ден назърна в очите му, Ханка дотърча да го буди. Той я погледна с намръщено лице, но беше някак чудно добър с нея и щом му разправи за какво е идвал ковачът снощи късно, той я погали по невчесаната коса:

— Щом се е наредила работата с превозването, ще ти купя нещо от панаира.

Зарадвана от тази любезност, тя го помоли да купи един остъклен бюфет за чиниите, какъвто имаше у органистови.

— След малко ще ти се поиска и дворянско канапе! — засмя се той, като обеща да купи бюфет, и стана бързо, защото работата чакаше и трябваше да впрегне шия и да тегли както всеки ден.

Поприказва още малко с ковача и веднага след закуска изпрати Петрек да изкарва тор, а самият той с два коня и кола отиде в гората.

На сечището гърмеше от работа; множество народ кастреше и режеше изсечените още през зимата дървета; като чукане на кълвачи се чуваха ударите на брадвите и стърженето на трионите, а в буйната трева на сечището пасяха липченски стада и пушеха огнища.

Той си спомни какви работи ставаха тук някога и клатеше глава, като виждаше как сега работят дружно липчени с жепчани и други.

— Неволята ги вразуми. И имало ли е нужда от всичко това? — рече той на Филип, Ягустинкиния син, който кастреше един бор.

— Никой друг не беше крив за това, само дворянина и стопаните от селото! — отвърна мрачно селянинът, като не преставаше да кастри.

— А може би най-много злобата и глупавите подбуждания.

Антек застана на това място, дето бе убил горския, и някакво лошо чувство тъй притисна гърдите му, та изруга:

„Гад проклети, зарад него е всичката ми разсипия сега! Да бих могъл, още бих ти притурил!“ — плюна и се залови за работа.

И по цели дни прекарваше материал на стружнята и с такова усилие залягаше на работата, сякаш искаше живота си да вложи в нея. Все пак той не отпъди спомените за Ягуша, не му помогна и онази нещастна среща.

Един ден Матеуш му каза, че купили земя в Подлесието, дворянинът я дал на изплащане, па обещал да даде и греди и летви за къща, а сватбата отложили, докато Шимек поуреди малко стопанството си.

Какво го интересуваха него чуждите грижи, малко ли са неговите? А при това ковачът току-речи всеки ден и по разни начини го плашеше с делото му и полека, внимателно и много хитро подговаряше, че ако се яви наложителна нужда, този или онзи биха дали пари…

Антек бе вече сто пъти готов да захвърли всичко и да бяга, но погледнеше ли селото и помислеше ли, че завинаги ще го напусне, обземаше го такъв страх, че предпочиташе затвора, предпочиташе всичко най-лошо, само не това.

Но и за затвора мислеше с отчаяние в душата.

И поради тази борба със себе си той отслабна, опроклетя и в къщи стана зъл и неразбран. Ханка си блъскаше главата и напразно искаше да узнае какво му е станало. Дори отначало подозираше, че той пак се е заловил с Ягуша. Но тя имаше зорко око и хлевоустата Ягустинка също го следеше, па и други твърдяха, че те явно странят един от друг и никъде не се срещат, затова бе спокойна от тази страна. Какво от това, че му служеше, колкото можеше, най-вярно: и яденето му отбрано и винаги навреме, и у дома пълен ред, та стопанството вървеше от добре по-добре, когато бе постоянно сърдит, намръщен, за нищо и никакво се караше и добра дума не й казваше.

А най-тежко беше, когато ходеше тих, опечален като есенна нощ и нито се ядосваше, нито дотягаше някому, а само въздишаше тежко и по цели вечери пиеше с приятели в кръчмата.

Да го пита открито, не смееше, па и Рохо се кълнеше, че не знае нищо, което си беше истина, защото старецът се прибираше само да нощува у тях, а по цели дни скиташе по другите села с книжките си да поучава към набожност, към сърцето на Исуса, което властите забраняваха да прави из черквите.

Една вечер, когато още седяха на трапезата в къщи, защото след залез се бе надигнал вятър, множество кучета се разлаяха край вира. Рохо остави лъжицата и внимателно се ослуша.

— Някой външен човек! Трябва да видя.

Щом излезе, върна се пребледнял и рече набързо:

— Сабли дрънкат на пътя! Като че ли питаха за мене дали съм в селото!

Мушна се в градината и изчезна.

Антек пребледня като смъртник и скочи на крака. Кучетата лаеха вече при портата и на пруста се чуха тежки стъпки.

— Може пък да са и за мене? — простена той развълнувано.

Всички примряха, като видяха на прага стражари.

Антек не можеше да се мръдне, само хвърляше поглед към разтворените прозорци и врати. Добре, че Ханка съвсем спокойно ги канеше да седнат и им подаваше пейка.

Те поздравиха любезно и в същото време си правеха устата за вечеря, та трябваше да им изпържи яйца.

— Къде така късно? — попита най-сетне Антек.

— По служба! Доста работа имаме! — отговори старшията, като разглеждаше насъбраните в стаята.

— Навярно по крадци? — подметна по-смело Антек, като изнасяше от килера шише с водка.

— И по крадци, и по друго! Я да се почерпим, стопанино!

Той се почерпи с тях, а те се заловиха с пържените яйца, та чак лъжиците звъняха.

Всички седяха тихичко като изплашени зайчета.

Стражарите изтопиха чинията, сякаш я измиха, а таршията изтри мустаците си и рече тържествено:

— Отдавна ли те пуснаха от затвора?

— Като че ли господин старшията не знае!

И Антек се поразтрепера.

— Ами Рохо къде е? — попита изведнъж старшията.

— Кой Рохо? — Той веднага разбра и доста се успокои.

— Като че ли у вас живее какойто^[1] Рохо?

— Да не казва господин старшията за онова старче, дето ходи по селата? Истина, че Рохо го викат!

Стражарят скочи нетърпеливо и рече заплашително:

— Не правете шутки, защото се знае, че у вас живее!

— Наистина, че неведнъж е бивал у нас, но седял е и у други. Просяк човек, където му се случи, там прислони глава да преспи. Днес в къщи, утре в обора, а понякога просто край плета. Какво се е вторачил господин старшията в него?

— Нищо, само тъй, познати сме, та затова…

— Добър човек, никому не би размътил водата — намеси се Ханка.

— Ну, знаем ние, знаем какъв е той! — измънка многозначително старшията, като се мъчеше по различни начини да разпитва за него. Дори черпеше и с енфие, но понеже всички казваха все едно и също, та нищо не можа да разбере, старшията стана ядосан от мястото си.

— А аз ви казвам, че живее у вас, в къщи!

— Та да не съм го скрил в джоба си! — измърмори Антек.

— По служба съм аз тука, понимаеш ли, Борина! — викна страшно старшията, но някак омекна, като получи за път петнайсет яйца и голяма буца прясно масло.

Витек ги проследи по петите им и после разказваше как влизали у помощника и се опитвали да назърнат в някои още осветени прозорци, но кучетата така ги връхлитали, че не успели никъде да видят нещо тайно и си отишли с празни ръце.

Но тази случка някак тъй чудно подействува на Антек, че щом остана насаме с жена си, започна да й изповядва мъките си.

Тя слушаше внимателно с разтуптяно сърце и не пропущаше нито дума. Едва когато най-сетне й обади, че нищо друго не им остава, освен да продадат всичко и да избягат, ако ще би и в Америка, тя застана отпреде му бледа като стена.

— Няма да ида и не ще позволя да погинат децата ми! — рече страшно тя. — Няма да ида! Па ако ме насилиш, с брадвата ще разбия главите на децата си и сама ще се хвърля в кладенеца! Истина ти казвам, бог ми е свидетел! Запомни това! — викаше тя и коленичеше пред иконите като за тържествена клетва.

— Тихо! Само казвам тъй!

Тя си отдъхна малко и рече по-тихо, като едвам задържаше сълзите си:

— Ще си го излежиш и ще се върнеш! Не бой се, ще се справя самичка… нито леха няма да пропадне от имота ти, не ме познаваш още… Няма да изтърва нищо из ръцете си. Ще ми помогне господ, та и това наказание ще пренеса — плачеше тя тихо.

Антек дълго мисли и най-сетне рече:

— Ще бъде, както бог даде! Трябва да изчакаме делото.

И хитрите сметки на ковача пропаднаха.