Владислав Реймонт
Селяни (23)

XI

… Скочиха в градината, крадешком се промъкнаха под нависналите с клони и бързо, развълнувано, като изплашени еленчета, изтичаха зад плевнята в помръкналия сняг, в беззвездната бездънна тишина на помръзналите поля.

Изгубиха се в нощта; изчезна селото, изведнъж утихна и хорската врява, заглъхнаха дори и най-слабите отзвуци на живота, та те забравиха за всичко и хванати през кръста, силно притиснати един до друг и малко понаведени, радостни и развълнувани, замълчали и изпълнени с музика, те хвърчеха с всички сили из целия този свят, забулен с тъмна синина и мълчание.

— Ягушо!

— Какво?

— Ти ли си това?

— Как да не съм!…

Само това си казваха и от време на време спираха, колкото да си поемат дъх.

Тревожен туптеж на сърцата им и мощен вик на притаена радост възпираха гласовете им в гърлата. Те всеки миг се заглеждаха един в друг, погледите им светваха като горещи неми светкавици, а устата им падаха една върху друга с гръмотевична сила и с такъв алчен и унищожителен огън, та се залюляваха от упоение, дишането им замираше и по едно чудо сърцата им не се пръснаха. Земята изчезваше изпод краката им, те летяха като в огнена пропаст, оглеждаха се наоколо със заслепени от блясък очи и изведнъж пак полетяваха, без да знаят докъде и накъде, само по-далече да е, та ако ще би и в най-дълбоката нощ, чак там, в ония извити валма от сенки…

Още стотина крачки… още двесте… по-далече… по-дълбоко… докато всичко изчезна от погледа им: и целият свят, и споменът за него, докато потънаха напълно в забрава като в неуловим, само с душата разбиран сън, сякаш в онзи чуден сън, едва преди миг сънуван наяве там, у Клембови; те още потъваха в светливия сноп от тихи, мистични приказки и още бяха изпълнени с ония чудноватости и явления, още ги затрупваха ония сънувани приказни сили с чудните цветове на очарования, на свещени тревоги, на най-дълбоки почуди, унеси и неутолени копнежи!

Все още бяха обгърнати от вълшебна небесна дъга от чудеса и мечти, та плуваха сякаш с хорото на тия чудеса, повикани преди малко, движеха се из приказни страни, през сред онези свръхчовешки сцени, през всичките произшествия, през всичките чудеса, през най-дълбоките кръгове на смайване и очарование. В сенките се люшкаха привидения, блуждаеха по небето, израстваха при всеки техен поглед, през сърцата им плуваха, та понякога чак дъхът им секваше, те замираха в тревога и притиснати един до друг, онемели, изплашени, се вглеждаха в бездънната мътна дълбочина на бленуването, та душите им чак цъфваха в цвета на изумленията, в пресветия цвят на вярата и на молитвените унеси и падаха на дъното на очарованието и забравата.

А след това се оборавяха, блуждаеха дълго с погледи из нощта, без да знаят добре дали са още между живи хора, дали не ставаха с тях онези чудеса, дали всичко това не е сън, не е измама?!…

— Не те ли е страх, Ягушо, а?

— Та с тебе накрай света бих отишла, на смърт! — шепнеше с усилие тя, като се притуляше в забрава до него…

— Чакаше ли ме? — попита той след малко.

— Ами как! Само като влезеше някой в отвода, подскачах от стола си… нали само за това отидох у Клембови… за това… мислех, че няма да дойдеш…

— А като влязох, направи се, че ме не видиш…

— Колко си глупав… нима да те гледам, та всеки да се сети! Ох, така ми се стегна душата, че само дето не паднах от стола… и вода пих, за да дойда на себе си…

— Душице моя!…

— Ти седеше зад мене, усещах, но се боех да те погледна, боех се да заприказвам… а сърцето ми тъй удряше, тъй чукаше, че хората ще да са го чули… Божичко! Насмалко не се развиках от радост!…

— Предполагах, че ще те заваря у Клембови и ще излезем заедно…

— Исках дома да избягам, ама ти ме принуди…

— Не искаше ли, а, Ягушо?…

— Ех, неведнъж си мислех да се случи тъй… неведнъж…

— Мислила си! Мислила си — прошепна той страстно.

— Как да не съм мислила, Янтоше! Винаги, винаги… Там зад прелеза не е добре…

— Вярно… тука никой няма да ни изплаши… сами сме…

— Сами!… И такава тъмница е… и… — шепнеше тя, като се хвърляше на шията му и го прегръщаше с всичката сила на лудостта и любовта си…

* * *

По полето вече не духаше, само от време на време вятърът кротко полъхваше като нежен шепот и разхлаждаше разпалените им лица. Нямаше ни луна, ни светли звезди, небето висеше ниско, омотано в нечистите и разкъсани руна на облаците и покриваше пустите и голи угари като черда кафяви волове, а далнините се мяркаха като през сив провлечен дим и целият свят изглеждаше като изтъкан от мъгли, от трепетен мрак и от развълнуван мътеж.

Дълбок, обезпокоителен и едва усещан шум се носеше из въздуха, сякаш плуваше откъм потъналите в нощта гори или от облаците, от онези диви пропасти, из които час по час излитаха стада бели облаци и бързо избягваха като гонено от ястреби ято от пролетни птици.

Нощта бе тъмна и мъчителна, глуха и пълна с чудно движение, пълна с уплаха и неуловими трепети, тревожни шумове, притаени привидения и внезапни явления на необясними и ужасяващи неща. Понякога изведнъж изпод лавините на мрака проблясваше призрачната бледност на снеговете или някакви ледени, влажни, загнили блясъци пълзяха със змиевидни извивки през сенките; ту за миг нощта затваряше клепачи и мрачина падаше като черен, непрогледен, проливен дъжд и целият свят изчезваше, та очите не можеха за нищо да се заловят, потъваха безсилно на самото дъно на ужаса и душата се вкаменяваше, притисната от глухата гробна мъртвина; понякога се продираха завесите на сенките, разпукваха се, сякаш от гръм разпрани, и през страхотните пропасти на облаците можеше да се видят в далечината сините голини на обсеяното със звезди тихо небе.

Ту пак откъм полето или откъм къщите, от небето или от потъналите далнини, неизвестно откъде, се носеха разпръснати, сякаш пълзящи гласове, някакви блясъци, някакви залутани екове, привидения от звуци и от отдавна умрели и блуждаещи по света неща, течеха в скръбно хоро и неизвестно къде изчезваха като мъртвите звездни светлини.

Но те бяха ослепели за всичко, буря възбушува в тях, растеше и всеки миг се усилваше, преливаше се от сърце в сърце като порой от парливи и неизразими желания, от светкавични погледи, от трепети на болка, внезапни тревоги, горещи целувки, преплетени, несвързани и с ослепителен блясък думи, като удари на диви гръмотевици — от смъртни онемявания, от трогателност и в същото време от такава прелест, че се задушаваха в прегръдки, мачкаха се до болка, дращеха се просто с нокти, сякаш искаха да изтръгнат вътрешностите си, да се окъпят в насладите на мъката и премрежили очи, не виждаха нищо, дори и себе си.

И понесени от любовен вихър, ослепели за всичко, обезумели, лишени от памет, стопени един в друг като две пламнали главни, те се носеха в тази непрогледна нощ, в пустошта и в глухата самота, за да се отдадат един на друг до смърт, до дъното на душите си, изяждани от вечния глад на очакването.

Не можеха вече да говорят, само несъзнателни викове се изтръгваха някъде от вътрешността им, само сподавени, откъслечни и бързи като огнени извори шепоти, думи, изгубени и опиянени от лудост, погледи, които разяждаха до мозъка на костите, погледи, обезсилени от безумие, погледи на урагани, които връхлитат един върху друг, докато ги обхванаха такива страшни тръпки на желание, че се притиснаха в диво скимтене и паднаха в пълна несвяст…

Целият свят закипя и заедно с тях се сгромоляса в огнени пропасти…

* * *

— Ума си губя вече…

— Не викай… тихо, Ягушо!…

— Не мога да не викам… ще побеснея!

— Сърцето ми ще се пръсне!

— Ще изгори… за бога, пусни ме… дай ми да си поема дъх…

— Божичко… ще умра… Божичко!

— Едничка моя…

— Янтоше! Янтоше!…

* * *

… Както някои скрити под земята живителни сокове се събуждат всяка пролет, набъбват от безсмъртно желание, стремят се един към друг през всички житейски пречки, плуват чак от краищата на земята, по небесата обикалят, докато се срещнат и загинат един в друг и заченат в светата тайна, за да застанат след това със смаяни очи: като пролетно време или като цвят, като човешка душа или като шум на раззеленели дървета — също така и те се стремяха през дълъг копнеж един към друг, през дни на мъка, през сиви, дълги, празни дни, докато се намериха и с еднакъв, непобедим вик на похотта паднаха в прегръдките си, притискаха се силно като борове, когато ги буря из корен изтръгне и разбити ги хвърли един връз друг, та се прегърнат с отчаяние, с всичката си сила, та се люлеят с предсмъртни усилия, борят се, поклащат се, докато потънат заедно в лютата смърт…

А нощта ги засланяше и оплиташе, за да стане това, което е предназначено…

* * *

Нейде в тъмнината почнаха да се свикват яребици и тъй близко, че можеше да се чуе как цялото им ято иде насам, разнесе се бързо шум като на криле, които се повдигат за хвърчене и се удрят от снега, или пък отделни тъжни гласове цепеха тишината, а откъм село, което, види се, не бе далече, се откъсваха потиснати и мощни кукуригания на петли.

— Късно е вече… — шепнеше тя неспокойно.

— Далече е още до среднощ, времето ще се промени, затова пеят петлите…

— Ще се постопли то…

— Разбира се, снега поомекна…

Близко някъде, сякаш зад купчината камъни, под която седяха, заврякаха и се загониха зайци, залудуваха като на сватба, цяла дружина прелетя край тях, та те дори подскочиха уплашени.

— Пърцат се, дяволите, и така заслепяват, че и човека не виждат. На пролет мирише.

— Помислих, че е някакъв звяр…

— Я по-тихо, приклекни! — прошепна той с изплашен глас.

И те се сгушиха мълчаливо до купчината камъни. Из разбелената от снежния блясък тъмнина почнаха да се показват някакви дълги и пълзящи сенки… движеха се бавно… крадешком или пък съвсем изчезваха, сякаш в земята потъваха, та оставаха да светят само едни очи като светулки из шубраците; имаше може би петдесетина крачки до тях, те веднага се превлякоха и изчезнаха напълно в мрака, когато изведнъж се разнесе кратък, болезнен, смъртен заешки врясък, после силно тупане, шум от хъркане, някаква ужасна борба, хрущене на мачкани кости, грозно ръмжене и пак дълбоко и ненарушимо мълчание се възцари наоколо.

— Вълци изядоха едно зайче.

— Дали не са подушили и нас!

— Оттатък духа вятъра, не ще да са.

— Страх ме е… да си идем вече… студ ме пронизва… — рече Ягна и потръпна.

Той я прегърна и я разгряваше с такива целувки, че изведнъж забравиха за всичко, прехванаха се яко през кръста и тръгнаха по една пътека, която се случи под краката им. Вървяха те и тежко се поклащаха като движение на дървета, натегнали от извънредно много цвят и леко полюлявани в бръмченето на пчелен рояк…

Мълчеха. Само млясък на целувки, шум на въздишки; страстни възклицания, глухо мъркане на опиянение, радостен туптеж на сърцата ги обгърна — като трепетен жар на пролетни поля: те бяха като цъфнала напролет полска шир, потънала в светъл звън на радост, защото също така разцъфваха и техните очи, също така дишаха с горещото дихание на нажежените в слънчев пожар поля, дишаха с трептенето на растящите треви, с ромона и блясъка на потоците, със сподавения писък на птиците. Сърцата им туптяха в едно с тази свещена земя, погледите бяха като тежък, плодоносен ябълков цвят, а тихите, редки, смислени думи извираха от самото дъно на душите им като ослепителни пъпки по дърветата в майски зори, а дишането им беше като полъх, който гали току-що поникнала нива, душите — като пролетен слънчев ден, като вретенили ниви, огласяни от песни на чучулиги, изпълнени с блясъци, шум, лъскава зеленина и с несломима радост от живота…

Или пък изведнъж млъкваха, спираха се и потъваха в мрака на някаква пропаст, както когато облак закрие слънцето и светът утихне, помрачи се и изчезне за миг в жалба и уплаха…

Но веднага пак се сепваха от своето онемяване, радост като пожар избухваше в душите им и ги окриляше с такава сила на щастие и така ги подемаше към поднебесен полет, че без да знаят, избухваха в страстна и съвсем безсъзнателна песен…

Люлееха се в такта на гласовете, които сякаш удряха с крила от небесни дъги и се пръскаха като звезден и разпален изблик от звукове в замрялата и пуста нощ.

Нищо вече не знаеха. Притиснати един до друг, те вървяха безволни, изгубени в себе си и безпаметни, пияни само от оная свръхчовешка сила на чувството, която ги носеше извън света и се късаше в нестройна, сплетена, почти без думи песен.

… Дива и възбудена песен се лееше като луд поток из накипелите сърца и се носеше по цял свят с победния вик на любовта…

И като огнен храст пламтеше в хаоса на мрака и на нощната непрогледност…

И понякога беше като тежък гръмлив клокот на води, които разкъсват ледени окови…

Звънеше като едва чуто позвънване и сладко шумолене, като вълна по разлюлени в слънцето ниви…

Разкъсваха се златните вериги на бремето, разпръсваха се по вятъра и ръждясали се влачеха тежко по нивите, та се чуваха като крясъци на нощта, ту като безсилно хлипане, ту като сиротинско призоваване, като глас на погибел и уплаха…

И замираха в гробна тишина.

Но след миг политаха безумно като уплашени птици към слънцето, сърцата им се изпълваха с такава мощ да полет и гибел във всичко, че избухваха като ослепителен химн на унес, като молитвена песен на цялата земя, като безсмъртен вик на битието.

* * *

— Ягушо! — шепнеше той с изумен глас, като че ли сега я забелязваше при себе си.

— Ами ето ме! — отвърна тя някак сълзливо и тихо.

Те се озоваха на пътеката, която водеше покрай селото зад плевните, но вече откъм Боринови.

Изведнъж Ягна започна да плаче.

— Що ти е?

— Та знам ли?… Нещо ме стегна и сълзите сами се леят.

Той се много угрижи; седнаха върху издадените кръстосани греди на една плевня, той я прехвана силно и я прегърна, тя като детенце се сгуши на гърдите му, загледа нейде в себе си, а сълзите като роса от цветове капеха от очите й. Той ги изтриваше с длан или с ръкава си, но те постоянно течеха…

— Страх ли те е?

— Защо пък ще ме е страх! Само че такава тишина ме обзема, като че смъртта е застанала отпреде ми и така ме повдига, така ме понася, че на небето бих увиснала и с облаците бих се понесла по целия свят.

Той нищо не отвърна, млъкнаха и двамата. Изведнъж в душите им притъмня, някаква сянка падна и помрачи ясните им глъбини, проникна ги с чудно болезнена мъка, та се устремиха още повече един към друг, все повече търсеха в себе си някаква опора и все повече се унасяха към някакъв възмечтан свят…

Задуха вятър, дърветата тревожно се залюляха и ги посипваха с мокър сняг. Награмадените и тежки облаци изведнъж погнаха да се разкъсват и да бягат в разни посоки и тих разтреперан стон повея над снеговете.

— Трябва да си вървя, късно е вече — пошепна тя, като подстана.

— Не бой се, още не ще да са заспали, чуват се гласове по пътя, навярно се разиждат от Клембови.

— Оставила съм при доенето чебурите, та кравите ще си изпотрошат краката.

И млъкнаха, защото някакви гласове се раздадоха наблизо и се изгубиха; но нейде отстрана, като че в същата пътечка, захрущя снегът и някаква висока сянка се замярка тъй очертано, че те скочиха на крака.

— Има някой там… само че се притаи до плета.

— Така ти се е видяло… понякога такива сенки вървят след облаците.

И те дълго се вслушваха и се взираха в тъмнината.

— Да идем в сенарника, там е по-тихо! — пошепна той разпалено.

Всеки миг те се озъртаха с тревога, заставаха със затаен дъх и слушаха, но наоколо беше тихо и мъртво; бързо и предпазливо се доближиха до сенарника и се пъхнаха в дълбоката дупка, която се чернееше току над земята.

Пак потъмня светът, облаците се сгъстиха в непрогледна маса, бледите светлини угаснаха, нощта сякаш склопи клепачи и потъна в дълбок сън. Вятърът отмина без следа, още по-дълбока и още по-неспокойна тишина лъхаше, та можеше да се чуе треперенето на наведените под снега дървета и далечен далечен шум на вода, пусната върху воденични колела, а след доста време снегът по пътечката пак захруптя: вече ясно се чуваха тихи, предпазливи, сякаш вълчи стъпки… Някаква сянка се откъсна от стените и наведена се промъкваше по снега, беше все по-близко, ставаше по-голяма, спираше се всеки миг и пак тръгваше… сви зад сенарника откъм полето, допълзя почти под дупката и дълго се ослушваше.

После се промъкна към прелеза и се скри под дърветата…

Не мина много и сянката отново се показа, като влачеше след себе си грамадно бреме слама, спря се за миг, ослуша се и скочи към сенарника, затъкна дупката с бремето… драсна кибрит и огънят мигом засвети по сламата, зашумя, блеснаха хиляди езици и след миг избухна като кървав плащ и обгърна цялата страна на сенарника…

А Борина, наведен, страшен като мъртвец, седеше на пост с вила в ръка.

* * *

Те изведнъж разбраха какво става: кървавите блясъци взеха да се провират вътре и хаплив пушек запълни ямата, те скочиха с писък, удряха се в стените и не знаеха къде остана изходът, полудяха от страх и едвам дишаха, докато най-сетне Антек по някакво чудо улучи втикнатото бреме, наблегна с все сила и заедно с него падна на земята, но преди да скочи, старият се хвърли върху му и забоде вилата в земята; не го засегна, тъй като Антек скочи и преди старият да повтори, блъсна го с пестници в гърдите и изчезна.

Тогава Борина се спусна към сенарника, но нямаше я вече и Ягна. Тя му се мярна само и изчезна в нощта, а той зарева като обезумял с напълно несвестен глас:

— Пожар! Пожар! — и тичаше с вилата около сенарника, та изглеждаше като дявол в кървавата светлина, понеже огънят бе обхванал вече целия сенарник, мяташе се шумно, съскаше и се извиваше нагоре в страшен стълб от пламъци и дим.

Дотърчаха хора, развикаха се по село, някой удари камбаната, тревога заразкъсва сърцата, а пожарът растеше и се развяваше като огнен плащ на всички страни и пръскаше дъжд от искри по сгради, по цялото село.