Владислав Реймонт
Селяни (29)

IV

Рохо се мъкнеше бавно по пътя край вира, едно, защото вятърът шибаше лицето му, та едвам се държеше на краката си, а друго, защото беше страшно угрижен за всичко, което ставаше в селото, та току хвърляше час по час погледи към къщите и жално въздишаше. Защото в Липци беше толкова зле, че по-зле не можеше и да бъде.

И не беше най-лошо това, че мнозина примираха от глад, че върлуваха болести, че все повече се караха и се скубеха за косите, че дори смъртта вземаше своето по-често от други години — същото бе и лани, и по-преди; народът бе свикнал с това и разбираше добре, че другояче не може да бъде… Лошото и още по-лошото беше другаде — че земята седеше непокътната, нямаше кой да я обработва…

Пролет идеше вече по цял свят заедно с птиците, които долитаха в ланските си гнезда, нивите по високите места подсъхваха, водите спадаха, земята просто молеше за плуг, за тор и за свещеното семе…

А кой да излезе на полето, като всички работни ръце бяха в затвора!… Нали в село бяха останали, кажи-речи, само жените, а те нито сила имат, нито ум да свършат всичко.

На това отгоре на много от тях дохождаше време да раждат, както бива обикновено напролет, па и кравите се телеха, птици мътеха, свине се прасеха, беше време градините да се сеят и да се прави разсад, картофите трябваше да се пробират от ровниците за садене, водата да се оправи да оттече из нивите, тор да се подбере и да се изкара, та ако ще и до лактите да очукаш ръцете си, пак без мъж няма да успееш… Освен това и стоката у дома трябва да се гледа, слама да й се реже, да се пои, дърва да се секат или от гората да се докарват и толкова друга всекидневна работа, да речем например около децата, които пъкаха навсякъде като троскот! Божичко, кокалите вече не се усещаха, кръстовете вечер се вдървяваха от умора, а и половината не беше свършено, че къде бяха още най-важните от всички — полските работи?…

А земята чакаше; грееше я младото слънце, ветровете я сушеха, напояваха я тези топли и плодоносни дъждове, стягаха я мъгливите и нагрени пролетни нощи. И тревите като зелена четка вече се навдигаха, зимниците бързо се въземаха, чучулиги звънтяха над нивите, щъркели бродеха из лъките, а тук-там из мочурите цветя избуяваха към светналото небе, към небето, което от ден на ден като ясен плащ се вдигаше все по-високо, та вече все по-далече досягаха печалните очи, чак до чертите на ония села и гори, които в зимната мрачева не можеха да се видят. Цял свят се събуждаше от мъртвия сън и се протягаше и пременяваше за пролетните празници на веселба и радост…

Навред по съседните села, докъдето поглед стигаше, работеха тъй прилежно, че по цели дни в дъжд или в добро време се носеха весели песни и провиквания, по нивите блестяха плугове, хора се движеха, коне цвилеха и коли весело тропаха, само липските ниви бяха тихи, пусти, съвсем умрели и тъжни като гробища…

А на това отгоре и тежките грижи за затворените…

Едва ли не всеки ден се мъкнеха към града по няколко души с вързопчета и с напразно скимтене да пуснат невиновните.

Ами! Кой би се смилил над онеправдания народ, ако той сам не изтръгне справедливост!…

Лошо ставаше, тъй лошо, та дори чужди хора, другоселци, почнаха да разбират, че злото за Липци е зло за целия селски народ. Ами как, само маймуна на маймуната граби останалото ястие, а човек трябва да помогне на човека, за да не изпадне и той като него.

Затова не беше чудно, че другите села, макар и по-рано да се ядяха с Липци за синори и за разни съседски пакости или пък от чиста завист, понеже липчени се отнасяха гордо към другите и смятаха своето село за най-първо, сега оставяха настрана препирните, отказваха се от упоритостта си и често някой мъж, било от Рудки, било от Воля или от Дембица, дори не един и от жепецката шляхта, прескачаше до Липци на тайно разузнаване.

А в неделя след литургия или вчера, когато се бяха събрали на изповед, разпитваха грижливо за затворените, като се мръщеха и яко псуваха, стискаха заедно с липчени пестници срещу насилниците и страшно съжаляваха участта на оправдания народ.

Тъкмо над това размисляше Рохо. Той решаваше и някакъв важен почин, понеже още повече забави крачката си, спираше се често, като се пазеше от вятъра зад дебелите дървета и гледаше далече в простора, сякаш близо около себе си нищо не можеше да види…

Някак по-видело и по-топло ставаше, но този досаден вятър се усилваше от час на час, та само един шум се носеше по цял свят, а по-тънките дръвчета със стенание се огъваха и шибаха клони по вира; той късаше снопчета от покривите, кършеше по-крехките клончета и вееше с такава сила, че всичко се движеше: и градини, и огради, и къщи, и отделни дървета, та изглеждаше, че летят с него в една посока, дори бледото слънце, което се изтъркулваше през разкъсаните облаци, изглеждаше също като да бяга по небето, затулено сякаш от развеян пясък. А над черквата някакво ято птици с разперени крила, като не можеше да се бори срещу течението, се остави да го носи вихърът и със страхлив крясък се разбиваше о черковната кула и о развяваните дървета.

— Но макар че беше неприятен и донейде пакостен, вятърът изсуши хубаво нивите, та до сутринта те доста побеляха и по пътищата водата оттече…

Рохо стоя дълго в размисъл, забравил за божия свят, но ненадейно тръгна, защото дочу по вихъра някакви свадливи гласове.

Той бързо се огледа: отвъд вира, пред кметската къща, до портата се червенееше купчина жени с някакви мъже по средата.

Той побърза с любопитство, понеже не знаеше какво е станало.

Но като видя отдалече стражарите с кмета, свърна в най-близката порта и оттам прекоси внимателно през градините към групата, тъй като не обичаше да се пъха в очите на властта.

Глъчката ставаше все по-шумна, постоянно прииждаха жени, цяла тълпа от деца дотича от всички страни, занатискаха се към по-старите и като се блъскаха помежду си, та стана дори тясно пред портата, изсипаха се на улицата, без да гледат калта, нито разлюлените дървета, които ги шибаха с клоните си. Всички викаха нещо заедно, понякога отделни гласове се откъсваха, но той не можеше да разбере какво беше, защото вятърът късаше думите. Той съгледа между дърветата само това, че Плошковица беше начело: дебела, охранена, със зачервено лице тя най-силно крещеше нещо и тъй заядливо се доближаваше с пестници към носа на кмета, че той се дръпваше назад, а другите я поддържаха с врясък като стадо от разярени пуяци. А пък Кобусовица, заобикаляше отсрани и напразно искаше да се промъкне до стражарите, над които често се разтърсваха стиснати пестници, а тук-там вече и тояга или изцапана метла…

Кметът нещо обясняваше, като загрижено се чешеше по главата и възпираше женския напор, та стражарите предпазливо се измъкнаха от навалицата и тръгнаха покрай вира към воденицата; след тях тръгна и кметът, като се обръщаше понякога да се скара нещо и да заплаши момчетата, защото, почнаха да го замерят с кал.

— Какво искаха? — попита Рохо, като влезе между жените.

— Какво! Да даде селото двайсет коли и хора за трудова, та да отидат сега да поправят пъти в гората — обясняваше му Плошковнца.

— Някакъв голям чиновник щял да мине оттам; та затова заповядват да се изравнят дупките по пътя…

— Казахме им, че не даваме ни кола, ни коне…

— Та кой ли ще иде?

— Първом да пуснат мъжете ни, тогава те ще им направят и пътя.

— Дворянина да впрегнат!

— Да вземат те да работят, а не да тършуват по къщите!

— Гадове, пакостници! — викаха все по-високо една през друга жените.

— Само щом видях стражарите, и веднага нещо лошо мина през ума ми…

— Нали още от заранта се наговарят с кмета в кръчмата.

— Напукали се с водка и хайде сега, дай им да ходят по къщите и да гонят хората да работят…

— Кмета знае добре, трябвало е да обясни в управлението какво е в Липци — обади се Рохо, като напразно се мъчеше да надвика възбунените гласове.

— Ами, добре се държи той с тях!

— И пръв ги води за всичко тука.

— Той само гледа дали ще има полза от нещо — завикаха пак.

— Уговаряше хората да дадат на ония там по петнайсет яйца или по кокошка от къща и те щели да ги оставят, па ще отидат други села да подгонят на трудова.

— На тях ли, камъни бих им дала!

— Кърпел, кърпел!

— Тихоте, жени, да не ви накажат за оскърбление на властта!

— Нека наказват, нека затварят, ще се изправя, ако ще, пред най-големия чиновник и всичко ще му кажа, какво зло ни е направено и как живеем!…

— От кмета ще ме е страх!… Заплес такъв!… Не го бръсна това бостанско плашило… Той е забравил, че мъжете са го избрали, те могат и да го махнат от кметството… — крещеше Плошковица.

— Па ще наказват на това отгоре! А не плащаме ли данъци, момчетата не ходят ли войници, не правим ли всичко, що заповядат?… Не стига им, дето ни взеха мъжете!…

— И щом дойдат тука, веднага нещо ще сполети някого.

— Не застреляха ли кучето ми по жътва на полето!…

— Мене ме дадоха в съд, че се запалили саждите в комина!…

— А мене не дадоха ли, дето лани съм сушила лен зад плевнята?

— А как набиха Гулбасовото момче, че ги замерило с камък!…

Всички викаха в един глас и се трупаха около Рохо, та той дори запушваше ушите си от врясъка им.

— Я се усмирете! С приказки нищо не става! Тихоте!… — викаше той.

— Иди кажи на кмета, или ще надигнем метлите и ще отидем всички там!… — дереше гърлото си Кобусовица.

— Ще ида, само че вече се разотивайте! Толкова много работа си имате в къщи… пък аз ще разкажа хубаво!… — молеше ги той горещо, като се боеше да не се върнат стражарите.

Понеже камбаната удари пладне, започнаха да се разотиват полека, като приказваха високо и се спираха пред къщите.

А Рохо бързо влезе в къщата на помощника, където засега живееше, а децата обучаваше в празната Шикорова стая, на другия край на селото, отвъд кръчмата. Помощникът не бе у дома си, отнесъл бе данъците в околийското управление.

Соховица веднага му разправи спокойно и поред какво се бе случило.

— Само нещо лошо да не излезе от тия врясъци!… — забележи тя накрая.

— Кмета е крив, стражарите правят, каквото им е заповядано, а той знае, че в селото са останали, кажи го, само жените, че няма кой по нивите да работи, камо ли на трудова да ходят. Ще ида при него, нека изглади работата, да не наредят някои глоби да се плашат!…

— От всичко това се вижда, че си отмъщават на Липци за гората! — рече тя.

— Кой?… Дворянина ли?… Моля ти се! Какво общо има той с управлението?…

— Те, господата, все си се разбират, все са приятели, казал им е да отмъстят на Липци!

— Господи! Ден спокоен няма!… Все нещо ново!…

— Да не стане само нещо по-лошо!… — въздъхна тя и скръсти ръце като за молитва.

— Като свраки налетяха, закрещяха, пази боже!…

— Ами как, когото сърби, той се и чеше!…

— С крясъци нищо не става, само дето нова беда може да дойде!…

Рохо беше раздразнен и изплашен, да не би да връхлети някаква беда върху селото.

— При децата ли отиваш?

Той бе станал от пейката.

— Разпуснах ги, празници са вече; па трябва и в къщи да помагат, толко много работа има навред по селото!…

— Отзарана ходих да потърся работници във Воля, по три злоти им обещавах на ден, за да орат, и храна бих им дала, но ни едного не можах да надумам. Всеки гледа най-напред своето да свърши, грижа ли го е за чуждото! Обещават да дойдат след една-две недели!…

„Божичко, човек има само две ръце, и те — слаби!…“ — въздъхна тежко Рохо.

„И така помагаш ти на народа, помагаш!… Да не беше твоя ум и доброто ти сърце, не знам какво би станало с всинца ни!…“

„Да бих могъл, каквото желая, не би имало лошо на тоя свят!“

Той разпери ръце при мисълта за своята немощ и бързо излезе да отиде при кмета. Но стигна късно, понеже се отбиваше по къщите.

Селото се вече поуспокои; само тук-там при портите на някои къщи най-разпалените гълчолеха, но повечето се бяха разотишли да приготвят обеда; по улиците, както и по-рано, само вятърът размяташе дръвчетата.

Но веднага след пладне, въпреки досадната виелица, навсякъде плъпнаха хора, по дворища, из градини, пред къщите, из отводите и стаите закипя като в кошер от работа и от непрестанни женски крясъци — че нали само жени и девойки шетаха, ако се мяркаше някое момче, то биваше или малко дете, или най-много такова, колкото гъските да пасе, понеже всички по-големи бяха затворени с бащите си.

Работеха усърдно и залягаха още повече, защото вчера, по случай пристигането на свещениците за изповядване, празнуваха като просяци на задушница и цял ден стояха в черква, а днес отново се заглавикаха поради стражарите.

Па и празниците наближаваха; велики вторник беше вече дошъл и работа и разни други грижи са струпаха — ту около къщи трябваше да се шета, ту децата да поизкърпят, себе си да постъкмят, ту на воденицата да идат, за свинско за Великден да се помисли и още толкова много работи, че във всяка къща стопанките вече блъскаха умовете си как да излязат наглава с всичко, па внимателно се вглеждаха из килерите какво биха могли да намерят да продадат на евреина или пък да закарат в града на пазара, за да прихванат някой грош. Дори веднага след пладне няколко жени покриха със слама по нещо в колата и го откараха за продан в града.

— Да не те притисне някое дърво там! — предупреждаваше Рохо Гулбасовица, която тъкмо преминаваше с едно съвсем слабо конче, което едвам вървеше срещу вятъра.

И свърна веднага у тях, като видя, че момичетата, които запълваха междините между гредите на стените, не можеха да достигнат прозорците. Той им помогна, па им разми в копанята и вар за белосване, направи им и хубава четка от слама.

И отиде по-нататък.

У Вахникови изкарваха тор на близката нива, но толкова несръчно вършеха това, че половината изпадаше из ритлите по пътя, а девойките и двете теглеха коня за юздата, понеже не им се покоряваше. Рохо излезе пред тях, притупа добре тора в колата, шибна коня с камшика и той затегли, послушен като дете…

У Балцерекови пък Мариша, онази, която след Ягна Бориновица я смятаха за най-хубава в селото, сееше грах току зад плета в черната, яка наторена пръст; само че се движеше като муха в смола; увила бе главата си в кърпа и бе наметнала бащиния си клашник доземи, за да не развява вятърът фустата й.

— Не бързай толкоз, ще успееш!… — засмя се той, като влезе в лехата.

— Ами… на велики вторник грах който посее, от едно кринче по пет ще отвее! — отвърна тя високо.

— Докато го досееш, първия ще ти никне! А че много гъсто, Маришо, много гъсто… щом поникне, ще се измотае и ще полегне!

Той й показа как да сее при вятър, защото не знаеше, глупавата, и сееше, както й дойдеше.

— А Соховия Вавжон ми каза, че за всичко те бива! — рече той току-така, като вървеше до нея по калната бразда.

— Ти приказва ли с него? — викна тя и изведнъж се спря да си поеме дъх.

Страшно се изчерви, но се страхуваше да пита повече.

Рохо само се усмихна, но като си отиваше, рече:

— Ще му кажа по празниците как се пресилваш в работа!…

У Плошкови, братовчеди по баща на Стахо, две момчета подораваха картофище до самия път: едното караше, другото божем ореше, а и двете бяха малчугани, едва стигаха с носа си до опашката на коня и нямаха никаква сила; то се знае, че плугът им вървеше като пиян мъж, а конят всеки миг завръщаше към конюшнята, та постоянно го шибаха и хокаха заедно, като се караха и помежду си.

— Ще можем, Рохо, ще можем, само че от тия проклети камъни изскача плуга, па и кобилата се дърпа за жребчето… — обясняваше с плач по-голямото, когато Рохо взе от ръцете му плуга и заряза началната бразда, като в същото време ги поучаваше как да държат кобилата.

— Сега вече до довечера цял уврат ще подорем!… — подвикваше самонадеяно момчето и се оглеждаше страхливо дали някой не е забелязал, че Рохо им помага, а като си отиде старият, то веднага седна на плуга гърбом към вятъра, както правеше баща му, и запуши цигара.

А Рохо отиваше от къща на къща и обмисляше къде можеше да бъде полезен с нещо.

Усмиряваше караници, препирни изглаждаше, па където трябваше, помагаше ако ще би и в най-тежката работа, например у Клембови, като видя, че Клембовица не може да се разправи с един съковит пън, той взе и насече дърва. На Печешовица донесе вода от вира, на друго място съветваше вироглави деца да слушат…

Като забележеше пък, че някъде са премного печални и се окайват, пущаше забавни шеги и смехории… С момите обичаше да разговаря за моминските работи в домакинството, напомняше им и за момците; с жените говореше за децата, за грижите, за съседките и за всичко, в което женският свят намираше удоволствие — само и само да наведе хората на по-добри мисли…

И понеже беше умен човек, набожен и много нещо видял по света, от пръв поглед знаеше кому какво да рече, с каква приказка да изтръгне скръбта от душата му, кой имаше нужда от смях, кой от съчувствена молитва или от твърда, умна дума, или от заплаха…

Тъй добър и с обществено чувство беше той, че макар и неканен, не една нощ преседяваше при болни и ги подкрепяше с добротата си, та го обичаха дори повече от свещеника…

Докато най-сетне хората почнаха да го виждат като някой светец, който разглася божия милост и радости по къщите.

Но можеше ли той да премахне цялата беда? Можеше ли да отбие съдбата и да изхрани гладните, да изцели болните или пък да замени липсващите ръце?…

Той полагаше свръхчовешки усилия да помага и да брани народа — но това бе прашинка за цялото село, то бе като когато някой в зной разхлажда с роса зажъднелите си устни, а не му дават да пие!…

Ами как! Селото беше голямо, само къщи имаше над петдесет, грамадна площ земя чакаше да бъде разработена, стока за гледане, а и колко гърла ожидаха за ядене!

И понеже всичко това, откак взеха мъжете, се крепеше повече по божия милост, отколкото с човешки труд, не е чудно, че от ден на ден все повече се увеличаваха и беди, и нужди, и плачове, и грижи…

Рохо чувствуваше и знаеше добре всичко това, но едвам сега, като ходеше от къща на къща, видя каква разсипия се промъква навсякъде…

Защото не стига, дето нивите стоеха напуснати, дето никой не ореше, не сееше, не садеше, че това, дето дращеха по някоя нива, то си беше детинска забава — ами на всяка крачка се виждаха развалини и занемара: на места оградите се бяха повалили, на места през отнесения покрив се виждаха мертеците и гредите или откачени вратници висяха и като пребити крила удряха о стените, а не една къща се беше изкривила и напразно чакаше да я подпрат.

И навред къщите гизнеха във вода, кал до колене и безредие край стените, та бе трудно да се мине, и на всяка крачка такова разнищване, та чак сърцето да заболи човека; често крави поревваха от глад, конете бяха просто затънали в тор, защото нямаше кой да ги почисти.

И всичко беше тъй, дори и телците, оплескани с кал като свине, се мъкнеха без пастир по улиците, стопанските сечива се похабяваха на дъжда, ръжда разяждаше плуговете, в кошовете от колите лежеха свинките, па що се беше изкривило, що се бе изпокъсало, що бе изпотрошено, така си и оставаше, че нима имаше някой да го повдигне и поправи? Нима имаше някой да премахне злото, да предотврати по-лошото? Жените ли?

Но на тия горкани едвам стигаха сили за най-неотложното! То се знае, само да се върнеха мъжете, и тутакси всичко ще бъде другояче…

И те чакаха връщането им като божия милост, чакаха из ден в ден, подкрепяни от тази надежда…

Но мъжете не се връщаха, па и не можеше да се узнае кога ще ги пуснат. И засега само дяволът се радваше и имаше полза от тая народна несрета, от тия оплаквания, свади и побоища, от тази мъка на злочестите и нажалени сърца…

Сив здрач вече покриваше земята, когато Рохо излезе от последната зад черквата къща, от Голембови, и се потътра към кметови, на другия край на селото…

Вятърът неспирно бучеше, все повече се усилваше и тъй размяташе дърветата, че не бе безопасно да се върви, защото час по час хвърчеха отбрулени клони по пътя.

А старият Рохо се движеше прегърбен покрай самите огради и едва се виждаше в тази чудна сивота на здрача, направена сякаш от стрито на прах стъкло.

— Ако си тръгнал кмета да дириш, във воденицата май ще го намериш, в къщи го няма! — рече Ягустинка, която неочаквано се яви пред него.

Той свърна към воденицата, без ни дума да каже, защото не можеше да търпи това лапацало.

Тя веднага го догони и като ситнеше покрай него, зашепна почти в ушите му:

— Отбий се у нашите Причекови, па и у Филиповица… отбий се!…

— Ако мога да им помогна с нещо, да се отбия…

— Просто плачеха да ги навестиш… ела!… — молеше се тя горещо.

— Добре, само че преди това трябва да поговоря с кмета.

— Бог да ти заплати!

Тя целуна ръката му с разтреперани устни.

— Какво те е прихванало?

Той се учуди, защото винаги бяха помежду си като във война.

— Нищо не ми е, но за всеки понякога дохожда такова време, та като изгонено и бездомно куче се радва, когато го погали добра ръка… — шепнеше тя сълзливо, но докато той да намери и за нея добра дума, тя бързо си отиде.

Той обаче не намери кмета и във воденицата.

— Като че ли в града отиде със стражарите — каза воденичарският ратай и го покани да си почине в стаичката му, където имаше вече доста липченки и другоселски мъже, които чакаха реда си да мелят. Рохо на драго сърце би поседял по-дълго там, но Тереска, жената на войника, която беше заедно с другите, седна веднага при него и боязливо и тихичко взе да го разпитва за Матеуш Голембовия.

— Бил си при мъжете, та и него ще да си видял… Здрав ли е? Весел ли е? А кога ще го пуснат?… — заотрупва го тя с въпроси, без да го гледа в очите.

— А твоя човек във войската как е? Здрав ли е? Скоро ли ще се върне?… — попита я той най-сетне все така тихо и я измери със строг поглед.

Тя се изчерви и избяга във воденицата.

Той поклати глава на заслеплението й и отиде след нея да я посъветва и да я предпази от грях, но не можа да я намери при камъните, тъй като въпреки светилничетата беше мрачно в онзи страшен брашнен прах: Тереска се беше скрила от него. А воденицата тъй гърмеше, водата с такъв неспирен рев удряше във воденичните колела, вятърът като из грамадни мехове шибаше час по час в стените и покривите, та всичко тъй се друсаше и трепереше, като че ли всеки миг щеше да се разхвърчи; Рохо се отказа да я търси и веднага тръгна към ония несретнички.

Беше вече дълбока нощ; тук-там през разлюлените дървета като вълчи очи мигаха запалени из къщите лампи, но навън беше чудно ясно, та той виждаше изпокритите из градините къщи; дори и замъглените полета можеха да се видят; а небето висеше високо и тъмно, синьо, почти чисто, защото само тук-там беше като със сняг запрашено, звездите все по-често се сипеха по него. Само вятърът не стихваше, напротив, ставаше все по-силен и бушуваше по целия свят.

Духа тъй почти цяла нощ, та малцина успяха да склопят очи поне за малко, понеже страшно духаше през къщите, дърветата шибаха по стените и притискаха стъклата на прозорците. Той фучеше и блъскаше по стените, сякаш с плещи напираше, та неведнъж хората смятаха, че ще разпилее цялото село и ще го развее по света.

Чак пред зори вятърът утихна, но току-що петлите пропяха на съмване и народът едвам бе заспал, забучаха и се засъбаряха гръмотевици по небето, забляскаха като кървави въжета светкавици, а след тях швирна пороен дъжд. Казваха дори, че и гръм ударил някъде в гората.

Но когато се беше вече хубаво съмнало, утиши се напълно, дъждът престана и от полето залъха топлина, птичките радостно зачуруликаха и макар че слънцето още не бе се показало, ниските белезникави облаци тук-там се разкъсваха и небето се разведри. Казваха, че е на хубаво време.

А по селото настана вайкане и крясък, защото излезе, че вихърът бе направил толкова много поразии, че брой нямаха: по улиците лежеха смъртно повалени дървета, парчета от покриви и плетища, та не можеше да мине човек.

У Плошкови бе съборил кочината и всичките гъски бяха притиснати. Във всяка къща се оказа някаква пакост, та по всички порти наизлязоха жени и като обилен дъжд се посипаха вайкания и плачове.

Тъкмо и Ханка беше излязла да разгледа по двора и да провери какви пакости са направени, когато се появи Шикорица.

— Знаеш ли!!… На Стахови съборило къщата!… Божие чудо, та не ги изпотрепало! — крещеше тя отдалече.

— Божичко!…

И Ханка примря от ужас.

— Дотърчах за тебе, че те там не знаят какво да правят, само плачат…

Ханка сложи наметката на глава и се залетя с все сила, а хората, щом се научиха за нещастието, току наваляха след нея.

Истина излезе: от Стаховата къща бяха останали само стените и те още повече изкривени и вбити в земята. Покрива го нямаше никакъв, само някакви изпочупени мертеци се клатеха отгоре; и коминът се бе съборил, една малка дървета прековка бе останала от него като наяден зъб. Наоколо земята бе обсеяна със сламените снопчета от покрива и с разни други рушевини.

Веронка седеше до стената върху камара натрупани вещи и прегърнала с ръце разплаканите си деца, ревеше с глас.

Ханка се приближи до нея, заобиколиха я и други и я заутешаваха, но тя не чуваше, не виждаше нищо и се унасяше във все по-тежко хлипане.

— Ох сироти, клети, злочести сироти ние!… — стенеше тя с болка, та много други чак сълзи зарониха от жал.

— И къде да се денем, сироти? Къде глави да подслоним? Къде да идем?!… — викаше тя като обезумяла и притуляше децата към себе си.

А старият Вилица, свит и посинял като мъртвец, ходеше около развалините и прибираше кокошките да не се пръснат или подтуряше по хлъпка сенце на вързаната за черешата крава, или пък приклякваше до стената, подсвиркваше на кучето и гледаше народа като оглупял.

Мислеха си, че съвсем е обезумял.

Изведнъж всички се раздвижиха, разстъпиха се и наведоха покорно доземи глави, защото неочаквано се появи свещеникът.

— Чак сега ми каза Ямброжи за това нещастие. Къде е Стаховица?

Жените се отдръпнаха настрани, за да я види, но тя нищо не забеляза през сълзите си.

— Веронке, свещеника е дошъл! — пошепна й Ханка.

Тогава тя скочи и като го забеляза пред себе си, строполи се пред краката му и избухна в още по-жален и още по-неутешим плач.

— Успокой се, не плачи!… Какво да се прави? Воля божия!… Ех, казвам: воля божия! — повтори той, но тъй развълнувано, че сам крадешком изтриваше сълзите си.

— По просия, по просия трябва сега да тръгнем по света!

— Недей вика, добри хора не ще ви оставят да загинете и господ в нещо друго ще ви помогне. Не ви ли е изпобило, а?

— Добър е бил господ!

— Същинско чудо е станало.

— А могло е да ви смаже всичките като гъските на Плошкови.

— Та и жив крак да не излезе! — викаха една през друга насъбраните жени.

— А от стоката някаква загуба да имате, а? От стоката, казвам!

— Запази я господ, всичко беше в отвода, а той някак остана цял.

Свещеникът смъркаше енфие и разглеждаше с насълзени очи тази камара от развалини, която бе останала от къщата, понеже целият покрив беше пропаднал заедно с потона насред, та през изчупените стъкла се виждаха само купища от потрошени дървета и изгнила слама от покрива.

— Имали сте късмет, че е могло всички ви да смаже… тц, тц, тц!

— Да беше ни смачкало, всинца ни да беше избило, та да не гледам тая, да не доживеех до тая беда и тая съсипия… О божичко, Исусе мой! Без нищо си останах, само с тия сироти… Къде да се дяна сега? Какво да захвана? — зарева тя пак и скубеше отчаяно косата си.

Свещеникът разгърна безпомощно ръце, като престъпваше ту на единия, ту на другия си крак.

— По-сухо да ви е!… — пошепна нерешително една, като пъхна под краката на свещеника парче дъска, защото стоеше до глезените в кал; той стъпи на нея, като смръкна енфие и мислеше какво да каже за утеха.

Ханка ревностно се зае със сестра си и с баща си, а другите се трупаха при свещеника и вперваха погледи към него.

От селото дохождаха все повече жени и деца, та се чуваше само шляпане на обувки из калта и притаени, развълнувани гласове пошушваха в нарасналата навалица, ту се разнасяше детски плач или вече притихналото хлипане на Веронка; а по едва виждащите се изпод надвесените наметки лица се притайваше и лежеше скръб, мрачна като надвисналото над главите небе, по лицата на мнозина капеха топли сълзи.

Но в душите си бяха всички спокойни и понасяха безропотно това божие наказание. Ами как? Ако всеки взимаше на сърце чуждите беди, за своите биха ли му останали сили, а при това може ли да поправи злото, когато то е станало, да го облекчи?

Свещеникът изведнъж застана при Веронка и рече:

— Най-напред трябва да благодарите на бога, че сте оцелели…

— Разбира се, истина, ако ще прасето да продам, но ще платя за служба…

— Не трябва, запази парите за по-важни нужди, аз и без туй след празниците ще отслужа литургия зарад вас.

Тя му целуна горещо ръка и прегърна със сърдечна благодарност краката му за добрината и милосърдието, той я благослови и я поглади по главата, а притулилите се с писък към коленете му нейни деца прегърна любезно и ги погали като най-добър баща…

— Само не губи надежда и всичко на добро ще тръгне. Как стана всичко това?

— Как ли? Легнахме си веднага след вечеря, че нямаше газ в лампата, па и дърва за огън нямаше. Наистина, много вееше, та чак къщата пращеше, но не ме беше страх, тя на какви вихри е изтрайвала. Не заспах веднага, тъй духаше вътре, но после ще да съм позадрямала. И току нещо като ревна, като се затресе, като блъсна в стените! Божичко!… Помислих си, че целия свят се събаря. Скокнах от леглото и едва можах да сгърна в ръце децата, и като запращя всичко, та се зачупи, та полетя връз главите… едва стигнах до отвода и къщата се строполи зад мене… Не бях дошла още на себе си, и коминът се събори с трясък… Вън тъй духаше, че не можеше да се стои на крака, вятърът разнасяше сламата от покрива. Пък нощно време, до селото доста път, всички спят, никой не може да те чуе… Намъкнах се с децата в картофената яма и тъй сме прекарали до сутринта.

— Бог ви е пазил. Чия е тази крава при черешата?

— Наша е, нашата едничка хранителка.

— Млечна ще да е, гръб като клада, високи хълбоци… Стелна ли е?

— Всеки ден чакаме да се отели.

— Доведете я в моя обор, ще се намери място за нея и може да остане там чак до трева… Но вие къде ще се денете?… Къде, питам.

Изведнъж някакво куче залая и се нахвърли сърдито върху хората, а когато го отпъдиха, отиде на прага и започна страшно да вие.

— Дали не е побесняло, а? Чие е това куче? — попита свещеникът, като се затуляше малко зад жените.

— Кручек е, нашето… жал му е за разсипията… усетливо куче… — заекваше Билица, като отиде да го усмири.

Свещеникът поздрави с „Да бъде похвален“, не се сбогува, кимна на Шикорица да тръгне след него, протегна и двете си ръце към жените, които се спуснаха да ги целуват, и бавно си отиде.

Видяха, че нещо дълго разговаря с нея на пътя.

А пък женският народ, като се наприказва малко и се наожалва над злочестипата, бързо се разотиде, понеже си припомни изведнъж за закуската и за неотложните работи.

При развалините останаха само близките и размисляха как би могло да се извади нещичко изпод съборената къща, докато се върна запъхтяна Шикорица.

— Ще се пренесете у мене, от другата страна в къщи, дето Рохо учеше децата… Наистина там няма огнище, ама ще си турите печка и ще карате… — рече тя бързо.

— Ами с какво ще ти платя наема!

— За това да не те е грижа. Като прихванеш някой грош, ще платиш, ако не намериш, може и да ми помогнеш нещо с работа, па може и за бог да прости да седите. Нали така стои празна стаята! Каня ви от сърце, а пък свещеника ви праща за първа помощ ей тия пари!

И тя разгърна пред очите й банкнота от три рубли.

— Господ здраве да му дава! — извика Веронка, като целуна банкнотата.

— Толкова добър, че по-добър не ще се намери! — добави Ханка.

— И на кравата няма да е зле в неговия обор! То се знае… — рече старият.

И веднага започнаха да се пренасят.

Шикоровата къща беше досам пътеката, дето извиваше към селото, на стотина-двесте метра от Стахови, и веднага запренасяха там останалите вехтории и каквото от покъщнината и завивките можаха да извадят изпод развалините. Ханка навика на помощ и своя ратай, а накрай дойде и Рохо, който се зае чевръсто да помага. Така че преди да удари камбаната за обед, Веронка се беше вече настанила в новото жилище.

— Сега съм вече бездомница, почти просякиня! Четири голи ъгли и една печка, нито иконка дори и нито една здрава паница! — наричаше горчиво Веронка, като се оглеждаше по къщи.

— Ще ти донеса някаква иконка, па и покъщнина, каквато се намери повече у дома. Ще се върне Стахо и с людска помощ скоро ще поправи къщата, та няма да останеш дълго тъй… — успокояваше я сърдечно Ханка. — А тате къде е?

Тя искаше да го вземе у себе си.

Старият остана при развалините. Той продължаваше да седи на прага и оглеждаше хълбока на кучето.

— Хайде, ела с мене, в новия дом на Веронка е тясно, а у нас все ще се намери кътче за тебе.

— Няма да дойда, Ханко… ами… ще си остана… тук съм се родил, тук ще си и мра.

Как го не моли тя и що не му говори — не иска и не иска.

— Ще си направя ей тука е, в отвода, легло… ами… па ако речеш… ще дохождам да ям у вас… ще ти понагледвам децата… ами… Вземи само кучето, кълката му е счупена… ще ти пази, голям е вардач.

— Ще се съборят стените и ще те смачкат! — молеше го тя и го увещаваше.

— Ех… ще карат повече те от много човеци… Ти вземи кучето…

Тя повече не настоя, щом той не искаше. Що си е право, и у нея беше тясно, а пък със стария и повече грижи щеше да има.

И тя поръча на Петрек да върже с връв Кручек и да го заведе у дома.

— На мястото на Бурек, който избяга някъде… Ех, че си вързан! — викна тя нетърпеливо, понеже Петрек не можеше да се разправи с кучето.

— Щурчо… ще хапе… там всеки ден ще ядеш… как не, и на топло ще спиш… Кручек! — приказваше му старият, като помагаше на ратая да го върже.

Тя затича напред, за да види още веднъж сестра си.

Почуди се, като завари в къщи няколко жени и Веронка пак разплакана.

— С какво съм ви заслужила толкова добрини, с какво? — плачеше тя.

— Не можем много, всякъде беда, но взимай какво сме донесли, от сърце го даваме — рече Клембовица, като пъхаше възголям вързоп в ръката й.

— Такава напаст те е сполетяла!

— Ами и народа не е от камък, всеки знае що е беда.

— Па и ти си без мъж, както и другите.

— В такова време на вас е по-тежко от другите.

— И вас повече изпитва дядо господ… — приказваха едновременно жените и слагаха отпреде й вързопчетата, защото се бяха наговорили и й занесоха кой каквото можа: било грах, било булгур, било брашно…

— Мили хора, стопанки, майки рождени! — хлипаше тя неутешимо, като ги прегръщаше тъй горещо, че всички се разплакаха.

— Има, има още добри хора на тоя свят!… — мислеше си развълнувана Ханка.

В това време се показа на вратата и органистката, подмишила цял хляб и увито в хартия парче сланина.

Ханка не изчака да чуе какво ще каже тя, понеже тъкмо звънеше пладне, и затича към къщи.

Беше ясно, слънцето не се показваше, но въпреки това денят бе залян от чудна слънчева светлина. Небето се издигаше високо като синкава покривка, само тук-там обсеяна с белите кръпки на парцаливи облаци, а долу се разливаха нивите във виждана като на длан необхватна шир, на места позеленяла, на места сива от стърнища и угари, със святкащи като стъкло потоци и локви.

Шумно пееха чучулиги, а от нивите, от горите, от синкавите далнини и от цял свят лъхаше свеж пролетен въздух, пропит от топла влага и от медена миризма на тополови пъпки.

По улиците загъмжа от хора: всички извличаха до плетищата изпочупените от вятъра клони и дървета.

А във въздуха беше тъй тихо и обвеяните с мъха на първата напъпила зеленина дървета едва се поклащаха.

Безбройно множество врабци вдигаха врява пред черквата, кленовете и клонестите липи бяха почернели от тях като от сажди, а врясъкът им, оглушителният им цвъркот се чуваше по цялото село.

Покрай гладкия и блеснал вир крякаха гъсоци, които пазеха гъсетата, и силно плющяха бухалките на много перачки.

Вредом беше шум, бърза работа, провикваници между къщята, вредом се виждаха тумби деца и жени с червени вълненици из градините.

Прустовете и стаите бяха отворени и от двете страни, по плетищата съхнеха току-що изпрани дрехи, по градините се проветряха постелки, тук-там белосваха стените отвън, кучетата воюваха със свинете, които се ровеха из ямите, а тук-там зад оградите крави издигаха рогати чела и жално мукаха.

И не една кола замина към града за празнични покупки. А веднага след пладне пристигна с дългата си каруца продавачът Юдка, повел и еврейката си с палавото им дете.

Ходеха те от къща на къща, съпровождани от страшно разлаяли се кучета; рядко Юдка излизаше отнякъде с празни ръце, защото беше честен човек, не като кръчмаря или други евреи, плащаше добре, па дори ако някой беше изпаднал в нужда пред новата жътва, даваше и пари с малка лихва. Умен евреин беше, познаваше всички в селото, знаеше с кого как да приказва, та току час по час теглеше някое теле към колата или крина жито изнасяше. Еврейката отделно продаваше разни неща и събираше яйца, петли, някоя оскубана кокошка или пък топче платно, заменяше и ги лъжеше с якички, корделки, шнурове, карфици и всякакви други гиздила, за каквито женският род беше винаги лаком, и изкушаваше най-лакомите с пълната си грамадна кутия…

Тъкмо минаваха пред Бориновата къща, и Южка се втурна с крясък:

— Ханушо, червена панделка да купиш!… И варзия за яйцата ще трябва… и конците са се свършили — молеше я тя плачливо.

— Утре ще идеш в града, ще купиш всичко, каквото ти трябва.

— Па в града е и по-евтино, и няма да излъжат човека! — потвърди Южка, доволна, че ще иде в града, та и без да й кажат, изскочи при продавачите и викна, че нищо не им трябва и нищо няма да продадат.

— Па напъди кокошките да не се забърка някоя в еврейската кола! — викна подир нея Ханка, като излезе да поразгледа пред къщи.

Тъкмо тогава Тереска войничката свиваше към Ханкината порта, като че ли бягаше от еврейката, която викаше нещо по нея.

Тя влезе в къщи, без да може да каже ни дума, а само ецаше цяла зачервена; беше тъй някак угрижена, че на дългите й ресници заблестяха сълзи.

— Що ти е, Тереско? — попита я Ханка с възбудено любопитство.

— Ами тия лъжци ми дават само петнайсет злоти, а вълненика е нов-новишат! Тъй ми трябват пари, че се чудя как не съм полудяла…

— Покажи ми го… а скъп ли е? — Ханка беше стръвна за облекло.

— Поне трийсет злоти! Вълненика си е нов-новишат, седем лакти и половин педя е дълъг, повече от две кила най-чиста вълна е отишла в него… на бояджия съм плащала.

Тя го разгъна всред къщи. Вълненикът блесна и засвятка като разноцветна дъга, та чак очите се премрежваха.

— Чудо, не вълненик! Жал ми е, ама няма как… И на мене ми трябват пари за празниците. Не можеш ли да почакаш докъм Томина неделя?

— Ами още сега ми трябват парите!

И тя сплащаше набързо вълненика, като завърна лице, сякаш засрамена.

— Кметицата може да го купи… те имат пари.

Ханка го взе да го разгледа още веднъж и да си го премери и й го върна с въздишка.

— На човека си ли искаш да пратиш пари?

— Е па… писа ми, оплаква се, че му е тежко… Ха остани си сбогом!

Тереска избяга от къщи почти тичешком, а Ягустинка, която мачкаше във ведрото картофи за свинята, се засмя колкото й глас държи.

— Ти я притисна, та едвам не си изгуби фустата от бързина! Трябват й пари за Матеуш, а не за мъжа й.

— Такава ли им е работата! — смая се Ханка.

— Хе, като че от гората си доведена…

— Па откъде ще знам?

— Нали Тереска всяка неделя тича при Матеуш и като куче чака цели дни при затвора, носи му каквото вече може.

— Що думаш, боже!… Та няма ли си мъж?

— Има си, но той е войник, далече, па не се знае и дали ще се върне, а на жената не й се седи сама, Матеуш се намерил близко, подръки, па мъж като змей. Та ще й се свиди ли?!

Ханка се сети за Антек и Ягна и дълбоко се замисли.

— А като откараха Матеуш, сприятели се със сестра му Настка, дори у тях се пренесе и заедно тичат до града. Настка уж зарад брат си, пък то само да навестява Шимек Доминиковичиния…

— То пък ти всичко знаеш! Я виж, я виж!

— Всичко правят пред очите на хората, глупачките, мъчно ли е да види човек. Продава си и последния вълненик, за да даде пари на Матеуш за празниците! — присмиваше се тя злобно.

— Тц, тц, тц, какво ли не става по хората!… И аз трябва да ида при Антек.

— Толкоз път и както си трудна, па да се и разболееш… Не може ли Южка или някой друг? — Ягустинка едвам се стърпя да не спомене Ягна…

— Ще отида, бог ще ми помогне, нищо няма да ми стане. Рохо казваше, че през празниците ще пущат при него, ще ида… Но трябва да се обърнат бутовете от свинята на другата страна.

— Три дена как са посолени, наистина няма да е зле; ей сега ще ида.

Ягустинка отиде бързо, но още по-бързо се върна някак смутена и обади, че половината месо го няма.

Ханка скочи и отиде в килера, след нея полетя и Южка и застанаха над чебърчето, като размисляха къде може да се е подянало.

— Не е на куче работа това; личи си, че е рязано с нож… чужд крадец също не ще да е дошъл тук за няколко кила… Това е Ягушина работа! — отсъди Ханка, като се спусна ядосано в стаята й. Но Ягна я нямаше, само старият лежеше, втренчил както винаги очи.

Чак сега Южка си спомни как Ягуша на излизане сутринта криела нещо под престилката, но си помислила, че ще е някоя нова дреха, която си правела за празниците заедно с Балцерековата мома.

— У майка си го е занела… Комуто се услажда, не пита чие е…

Но при тия думи на Ягустинка Ханка викна ядосано:

— Южке! Повикай Петрек!… Трябва да приберем другото в моя килер.

Веднага го пренесоха; по този случай тя искаше да премести и каците с житото в своето отделение, за да ги претърси по-свободно, но се отказа от това намерение: много бяха, па може би и щяха да обадят на ковача.

И цял следобед като куче чака Ягна, а когато тя се върна по мръкнало, нахвърли се върху нея за месото.

— Изядох го!… Толкова е мое, колкото и твое, отрязах си парче и го изядох — отговори тя гордо и макар че Ханка почти цяла вечер не й даде мира и ядовито вдигаше врява, тя не каза нито дума повече, сякаш нарочно я дразнеше, дори дойде на вечеря и като че ли нищо не е било, с усмивка я поглеждаше в очите.

Ханка едва не побесня от злина, че не можа нищо да й направи.

Заради това през цялата вечер се дърлеше с всички за каквото й попаднеше, изгони ги дори да идат по-рано да спят, че утре е велики четвъртък и ще има много работа по къщи.

И самата тя си легна по-рано от обикновено, но до късно не можа да заспи и като чу заядливото полайване на кучетата, излезе да види.

У Ягна още светеше.

— Късно е, само хабиш газта, без пари я не дават! — изръмжа й тя от пруста.

— Гори и ти цяла нощ, ако искаш! — отговори й Ягна през вратата.

И Ханка пак се ядоса, та задряма едва при първи петли.

Сутринта рано още в зори Южка, макар и да се успиваше най-много, стана първа, като си спомни, че ще ходи в града да пазарува; тя започна да буди ратаите да стягат колата, а после дори надменно се възпротиви, когато Ханка заповяда на Петрек да впрегне дорестата кобила.

— С кола за тор и със сляпа кобила няма да ида на пазар! — кресна тя разплакано. — Да не съм просякиня? Нима не знаят в града чия съм щерка! Да беше тате, никога нямаше да позволи…

Тя вдигна такава врява, че наложи своето и отпътува с каруцата, запрегната в два коня, и с ратая отпред, както обикновено господарките пътуваха.

— Па да купиш червена, златна и каквато вече намериш хартия! — викаше след нея из градината Витек, който също от зори разбиваше буците на лехите и съситняше земята, защото Ханка се канеше още днес да сее разсад. А когато господарката му не излизаше по-дълго време из къщи, той изтичваше на пътя и вдигаше шум с другите деца покрай плетищата, тъй като камбаните бяха млъкнали още от сутринта, както биваше обикновено на велики четвъртък.

Времето беше като вчерашното, но някак по-тъжно и по-тихо. През нощта бе хванал студ, та се отваряше едно осивяло от роса, замъглено и хладно утро, ето защо чак късно през деня зачуруликаха ластовичките, свити по покривите, а изгонените към вира гъски крякаха по-гласовито, и щом се раздени, селото скочи на крака.

Беше още далече до закуска, а вече настана тичане и шетня, а пък децата, изгонени, за да не пречат из къщи, се мъкнеха по улиците, като гърмяха и тракаха разни клопотари.

Дори рядко някой отиде на черква, където днес се служеше без орган и без камбани.

Понеже наближаваше крайно време да се заемат с предпразничното шетане из къщи и главно да пекат хлябовете и да замесят за пити и за великденски колаци, почти във всяка къща грижливо бяха притворени врати и прозорци, за да не изстинат тестата, големи огньове горяха и из комините изскачаха пушеци и се удряха в заоблаченото небе.

А в оборите стоката ревеше и гризеше яслите от глад; свине квичеха из кочините, домашни птици се скитаха из улиците, децата лудуваха, теглеха се за косите и се катереха по дърветата за гарджи гнезда, нали нямаше кой да им пречи; всички жени бяха тъй заети да размесват и разточват, да завиват с юргани нощви и корита, да пекат, сякаш бяха забравили за всичко друго, загрижени само да не би да стане близна в краваите или пък да не изгорят.

И навсякъде същото; у Воденичарови, у органистови, у свещеника, у богати и бедни, защото дори и най-бедните, дори и да е взето на вересия или за последната крина, но трябваше да се натъкмят какви-годе великденски ястия, та макар веднъж в годината, на Великден, да си хапнат до насита месце и сладки неща.

А понеже не всички имаха пещи, често през градините между къщите обикаляха моми с наръчи трески, а понякога се явяваха край вира набрашнени, омърляни жени и носеха внимателно като икони в черковно шествие широки дъски и нощви, пълни с пити и покрити с възглавници.

Дори и в черквата кипеше работа: поповият ратай бе докарал с колата смърчови клони, а органистът заедно с Рохо и Ямброжи се заеха да окичат гроба на Исус Христос.

Сутринта в петък работата се усили още повече, та дори малцина видяха Яшо органистовия, който си беше дошъл от гимназията за празниците, разхождаше се из селото и само се заглеждаше по прозорците, понеже не можеше да се отбие никъде, нито пък да си поприказва с някого.

Ами как, не може да се влезе в никоя къща, че всички прелези, дори и градините бяха затрупани с шкафове, легла и с най-различна покъщнина: днес белосваха набързо стените, миеха подовете, а пред къщите измиваха иконите, които бяха изправени покрай стените.

Навред царуваше такава бързина и шетня, тичаха, па се и подканяха едни други, та вдигаха все по-голяма врява, караха дори и децата да почистят калта из дворовете и да посипят с жълт пясък пред портите.

И понеже по стар обичай от петък сутринта чак до неделя не биваше да се яде топла храна, гладуваха си за богова чест и се задоволяваха със сух хлебец и печени картофи.

То се знае, че през тия дни беше същото и у Боринови, само с тая разлика, че там имаше повече работни ръце и по-малко грижи за пари, та по-скоро привършиха приготовленията.

В петък вече по здрач Ханка с помощта на Петрек свърши белосването на стаите и къщата и започна бързо да се мие и стяга за черква, защото другите жени вече отиваха да се поклонят на разпятието.

В огнището бумтеше силен огън и в голямо чугунено казанче, което двоица трудно можеха да повдигнат, се готвеше цял свински бут, опушен набързо вчера; в по-малко котле клокочеха колбаси, а по къщи се носеха такива съблазнителни миризми, че Витек, който дялаше нещо при децата, току вдишваше и издишваше.

При огнището, осветени от огъня, седяха Южка и Ягна, заети с увлечение да боядисват яйца: всяка пазеше и криеше своите отделно, та после да се хвалят. Ягуша измиваше своите най-напред с топла вода и след това, като ги изтриваше хубаво, ги намазваше с разтопен восък и после ги пущаше във врял разтвор — последователно в три гърнета. Неспорна работа беше, тъй като восъкът не навсякъде държеше, или яйцата се чупеха в ръцете, или пък се пукаха, когато бяха във врялата вода, но най-сетне направиха повече от трийсет и току захванаха да си ги показват и да се хвалят с по-хубаво направените.

Де можеше да се мери Южка с Ягуша! Тя й показваше своите, сварени в ръжена слама и кромидови листа, жълтички, шарени с чудни бели шарки и такива хубавички, каквито рядко можеше някоя да направи, но като видя Ягушините, зяпна от почуда и се начумери. Ами как, те чак трепкаха пред очите, червени, жълти, теменужни и сини като цъфнал лен, а пък по тях се виждаха такива неща, че просто не можеше да повярва човек: на едно пееха петли на плета, на друго гъски бяха проточили шии към свинете, които се върдаляха в калта; на трето пък ято бели гълъби хвърчеха над червени ниви, а на някои такива шарки и чудесии като по замръзнали стъкла на прозорците.

Чудеха им се и току ги разглеждаха, а когато Ханка се върна от черква заедно с Ягустинка, и тя хвърли поглед, но не каза нищо, само старата, като ги прегледа всичките, рече смаяна:

— Откъде се е взело всичко това у тебе? Тц… тц…

— Откъде?… Тъй, самичко из главата ми дохожда на пръстите!

Драго й беше.

— Да занесеш две-три на свещеника!

— Утре ще дойде да свети у нас, ще му дам, може и да вземе…

— Такива хубави той не ще да е видял!… Страшно ще се почуди! — измърмори подигравателно Ханка, когато Ягна отиде в своето отделение, тъй като беше вече късно.

По селото седяха до късно тази вечер.

Вън беше облачно и тъмно, но и спокойно време; само воденицата тракотеше усърдно и по къщите близо до среднощ светеха прозорците, та светлините падаха по пътя и тук-там играеха заедно с водата по вира: жените още майстореха празничните си премени и довършваха къщните работи.

Събота дойде съвсем топла и обвита с редки мъгли, но беше някак си тъй тържествено вън, че народът, макар и след тежкия вчерашен труд, ставаше пъргаво за нови мъки и грижи.

Скоро пред черквата екнаха викове и тичане, защото, както винаги на велика събота, по стар обичай се събраха рано сутринта да погребват постната чорба и херингата като най-лошите мъчители през велики пости. Нямаше ни ергени, ни по-стари, та се бяха наговорили за това по-малки момчетии само с Яшек Превратния начело; надигнаха отнякъде и голямо гърне със скроб, в която наслагаха и разни други нечистотии.

Убедиха Витек да вземе на гръб сложеното в сиренарска цедилка гърне, а до него друго момче влачеше вързана с връв издялана от дърво риба. Чорбата и херингата вървеха заедно напред, а другите момчета на цяла тълпа ги следваха, като викаха, крещяха и врещяха с цели гърла. Яшек ги предвождаше, защото, ако и да беше глупав и несръчен, ама за дяволии го биваше. Обиколиха като в черковно шествие целия вир и вече завиваха покрай черквата към тополовия път, където щеше да бъде погребението, и Яшек току фрасна с лопатата по гърнето, разби го на парчета, а чорбата с разните ония нечистотии се разля по гърба на Витек.

Вдигна се един смях, та чак изпонасядаха на пътя, но Витек се разсърди и се хвърли с голи ръце върху Яшек, сби се с другите, докато се изскубна и полетя с рев към къщи.

И Ханка го понатупа от себе си зарад съвсем похабената дреха, па го натири да иде в гората за клончета от боровинки и козя брада.

На това отгоре и Петрек му се присмя, па не го пожали и Южка, която внимателно посипваше широката уличка пред портата с пясък, докаран от при гробищата, защото там беше най-жълт; тя посипа цялата площадка пред входа и пътеката под стряхата, та изглеждаше като че с жълта панделка опасва къщата.

А в стаята на Борина вече приготвяха великденски ястия за освещаване.

Стаята бе измита и посипана с пясък, прозорците чисти, стените и иконите ометени от паяжините; Ягушиното легло бе покрито с хубава покривка.

Ханка, Ягуша и Доминиковица, ако и почти да не приказваха помежду си, сложиха под прозореца на страничната стена до леглото на Борина голяма маса, покрита с тъничка бяла покривка, по краищата на която Ягуша беше пришила широка ивица от червени изрезки. На средата покрай прозореца сложиха високо разпятие, накичено с хартиени цветя, а пред него, върху захлупена тенджера — едно агне от масло, тъй майсторски направено от Ягуша, че изглеждаше като живо: очите му бяха от броеничени маниста, а опашката, копитцата и знамението — от червена разрошена вълна. След това в първи кръг сложиха хлябовете от най-фино брашно и пшеничени краваи, месени с мляко и масло, подир тях питки — жълтички и обсеяни със сушено грозде, сякаш с гвоздейчета наковани; имаше и по-малки хлебчета — за Южка и за децата; имаше и специални със сирене, други едни с яйца, посипани със захар и със сладичко маково семе, а най-сетне големи чинии с извити колбаси, обточени с обелени варени яйца, а в една тава цял свински бут и голям къс от свинската глава, украсени с боядисани яйца, и всичко чакаше само Витек, за да бъде натъкнато с клончета от боровинки, а масата да бъде обкичена с козя брада.

Току-що бяха привършили всичко това и съседките задонасяха своите ястия върху чинии, малки нощви и тенджерки и ги слагаха върху пейката до масата, защото свещеникът беше поръчал да съберат каквото има за освещаване от няколко къщи у едного от по-първите селяни, тъй като нямаше време да ходи по всички домове.

Липци му бе най-близко, та обстояваше най-късно, често пъти по мръкнало.

Без по-дълги разговори те се разотидоха, за да се стегнат за черква на тържественото освещаване на огъня и водата, като преди това загасваха огнищата по домовете си, та после да ги подхванат с новия, осветен огън.

И Южка изтича на черква, като забра и децата.

Но те останаха там доста дълго, защото жените почнаха да се връщат чак по пладне, като загръщаха внимателно в шепите си запалени от черквата свещи.

Южка донесе и огън, и цяла стъкленица вода; с огъня Ханка запали приготвените дърва, първа пийна от светената вода и даде поред на всички — тя предпазвала от гърлобол, — а после поръси с нея стоката и овошките в градината, че това помагало на дръвчетата да раждат повече, а на кравите да се телят леко.

По-късно, като видя, че нито Ягна, нито ковачката помислюваха за стария, тя го уми с топла вода, приреши сплъчканата му коса и му смени ризата и чаршафа от постелята. Борина позволяваше да правят всичко с него, без да се помръдне нито веднъж; лежеше си както винаги, загледан пред себе си и помъртвял…

Веднага след пладне в селото стана като на празник, тук-там още довършваха по-грубата работа, повече се заемаха с празничните премени, с миене, ресане и почистване на децата, та из много къщи се носеха гласове на упорство.

Вече нетърпеливо поглеждаха за свещеника, който се върна от дворянските чифлици едва по мръкнало и веднага излезе по селото, облечен в бяла одежда.

Органистовия син Михал носеше след него медник със светена вода и ръсилка.

Ханка отиде да го причака чак на пътя.

Той бързаше, влезе набързо в къщи, отчете молитвата, поръси божите дарове и погледна посинялото обрасло лице на Борина.

— Няма никаква промяна, а?

— Ами, раната почти заздравя, а той не е по-добре.

Той смръкна енфие и погледна към събралите се в отвола и на прага.

— Къде е момчето, което ми продаде щъркела?

Южка изтласка откъм огнището засрамения Витек насред къщи.

— На ти един десетак, много добре си го възпитал: тъй гони кокошките из градината, не оставя нито една!… А утре кои ще ходят при мъжете си?

— Половин село се кани!

— Добре, само да е мирно и тихо, па да дойдете на възкресение, ще почна в десет часа, казвам ви: в десет! И ако дойдете да си спите в черква, ще кажа на Ямброжи да ви изпъди! — добави той строго, като си излизаше полека.

Тръгнаха всички с него да го изпроводят към Воденичарови.

А Витек показваше медния десетак на Южка и шепнеше злобно:

— Не ще да плаши дълго моя щъркел поповите кокошки, не ще!…

Те се разбягаха на две страни, защото Ханка се връщаше пред къщи.

Мръкваше се бавно, мрак се сипеше леко по земята, като заливаше тихо градините, къщите и околните поля със синкава едва прозирна мъглявост, тук-там се белееха стени на сгушени до земята къщи, през градините трептяха запалени лампи, а горе на ясното небе се очертаваше бледият сърп на новия месец.

Селото потъна в празнична тишина и мрак, на извисилата се над къщите черква пламнаха всички прозорци, а през отворената й врата излизаше широка ивица светлина.

Не след дълго затрополяха първите коли, като се отбиваха пред гробищата, и хора от по-далечни села започнаха да прииждат на групи. И от липченските къщи започнаха да излизат час по час за черква, тъй като от често отваряните врати падаше в нощта ивица светлина и се потопяваше в потъмнелия вир, из топлия и замъглен въздух се понесоха стъпки и притаени разговори. Поздравяваха се по улиците, без да се виждат в тъмнината, и като прииждаща река се движеха бавно и неспирно за възкресение.

У Боринови останаха да пазят в цялата къща само кучетата, старият Билица и Витек, който се беше увлякъл заедно с Мачек Клембовия да правят петле, с което щяха да ходят на дингус^[1].

Ханка отпрати най-напред Южка с децата и ратая; тя щеше да отиде малко по-късно. Беше вече облечена, но някак не бързаше да тръгва, а току излизаше пред къщи и наглеждаше по пътя. Едва когато Ягна отиде с ковачката и чу, че и ковачът замина заедно с кмета към черквата, тя се върна в къщи и тихичко поръча нещо на баща си. Той отиде пред портата на стража, а тя се вмъкна на пръсти в свекровия си килер… След повече от половин час излезе оттам, като закопчаваше бързо елечето си; очите й пламтяха, ръцете й трепереха.

Издума нещо, което никой не можа да разбере, и отиде на възкресение.