Владислав Реймонт
Селяни (36)

XI

Развиделяваше се вече и целият свят се покри с мътната синина на зряла слива, когато Ханка спря бричката пред още потъналата в сън къща; но при резкия тропот децата изскочиха с крясък, а Лапа залая радостно и заскача пред конете.

— А къде е Антек? — викаше Южка от прага, като нахлузваше вълненика през главата си.

— След три дена ще го пуснат, но вече ще си дойде, няма лъжа — отговаряше спокойно Ханка, като целуваше децата и им раздаваше симитчета.

Витек също изтърча из конюшнята, а след него и жребчето, което с цвилене взе да се увърта около кобилата. Петрек измъкваше покупките из коша.

— Косят ли? — попита Ханка, като приседна на прага да накърми най-малкото.

— Петима захванаха вчера по пладне: Филип, Рафал и Кобус на отработка, а Клембов Адам и Матеуш с пари.

— Матеуш Голембов ли?…

— Ами, и аз се почудих, ама той сам пожела. Казва, че не иска съвсем да се сгърбави над теслата, трябвало да си изправи гърба с косата.

Ягна отвори прозорците си и погледна навън.

— Тате още ли спи?

— В градината лежи, не го внесохме снощи, страшно горещо е в къщи.

— Ами майка ти що стори?

— Все като по-напред, може и малко по-добре да е, Ямброжи я лекува, вчера дохожда и един врач от Воля, прекади я, даде й някакви мехлеми и каза, че до девет недели ще оздравее, само да не излиза на светло.

— На изгоряло това е най-добре! — продума Ханка, после даде на детето другата си гърда и заразпитва бързо за новини от вчера. Но това не трая дълго, защото ден се вече разбелваше, зари зачервиха небето и заискриха във въздуха, росата падаше от дърветата, птици зачуруликаха от гнездата, по село вече тук-там се разнасяше блеене на овце и мучене на изкарвани на паша говеда, някой захвана коса да клепе и тъпичък остър звук пронизително зазвънтя.

Ханка свали пътната си дреха и веднага се затича към Борина, който лежеше завит в коша за кола под овошките и спеше.

— Знаеш ли! — зашепна тя, като го дърпаше за ръка, — след три дена Антек ще си дойде. Преместили го в губернския град. Рохо отиде при него с пари, ще заплати там и заедно ще се върнат.

Старият бързо се надигна и седна, като търкаше очи и сякаш слушаше, но веднага пак се катурна на леглото, издърпа завивката към главата си и като че ли пак заспа.

Нямаше какво да приказва с него, па тъкмо и косачите влизаха в портата.

— Обрулихме вчера ливадата при зелището — обясняваше Филип.

— Идете днеска пред реката, при могилките, Южка ще ви покаже.

— Оная на Патешката долчина, харно парче е.

— И трева до пояс като гора, не като вчерашната.

— Лоша ли е, а?

— Ами току-речи изсъхнала, сякаш четка съм косил.

— Като се вдигне росата, ще може още днес да я окосите.

Косачите поеха веднага, само Матеуш, който някак дълго пали цигарата си при Ягуша, тръгна последен и се оглеждаше лакомо назад като отпъден от мляко котарак.

И от съседните къщи почнаха да излизат косачи.

Ето и слънцето се показваше грамадно и зачервено, наставаше топъл ден, на жега изглеждаше пак.

Косачите се навървиха като гъски един след друг, водени от Южка, която влачеше един прът след себе си. Кой молитвата си мърмореше, кой още се протягаше и търкаше сънливо очи, кой подхвърляше някоя празна дума. Заминаха воденицата; редки мъгли се стелеха ниско по лъките, шубрачки от елхи се виждаха като димящи храсти, понякога реката проблясваше под сините завеси; росните треви се бяха привели, калугерици пискаха тук-там, а разпаленият от изток въздух носеше дъх на влажни цветя.

Като ги доведе до могилите, Южка отмери бащината си ливада, затъкна пръта на слога и веднага се затича към дома.

Косачите снеха палтата си, запретнаха крачоли до колене, наредиха се един до друг и като опряха косилата о земята, заточиха с брусове косите си.

— Бива си я тревата, не един от нас добре ще се изпоти — рече Матеуш, като застана начело и се канеше да започне.

— Висока и гъста, ще съберат сено от тука! — рече вторият и застана до него.

— Само да е време да го спластят — рече трети, като оглеждаше небето.

— Щом се сено закоси, чакай дъжд да зароси — засмя се четвърти.

— В други години това бе истина, ама това лято не ще да е!… Захващай, Матеуше!

Прекръстиха се всички заедно, Матеуш пристегна ремъка си, поразкрачи се, наведе плещи, плюна на ръцете си, пое дъх и замахна широко с косата, като заопъва едно по едно. След него замахаха и другите и пооставаха един зад друг, за да не си порежат краката. Те се врязваха поотделно в замъглената ливада и отмерено и спокойно махаха косите; студените острия лъскаха и пееха, а тревата тежко падаше и пръскаше с роса косачите сякаш със сълзите си.

Вятър запрегръща тихичко тревата и калугериците все по-екливо викаха над нея, понякога яребици пръхваха изпод краката на косачите, а те се полюляваха отдясно наляво, режеха неуморно и се вбиваха педя след педя в ливадата; само понякога някой спираше да заглади косата или кръст да изправи и отново наваляше, като оставяше подире си все по-дълъг откос и две изтъпкани следи от крака.

Докато слънцето изскочи над селото, всички ливади шумяха под косите, вредом косяха, вредом бляскаха сини острия, разнасяше се тракане на брусове, отвред лъхаше силен мирис на увехнала трева.

Време сякаш само за коситба, защото въпреки старата поговорка „Коситба като подкачат, и небесата заплачат“ това лято стана обратно. Вместо дъждове настъпи суша.

Дните се събуждаха облени с роса и разпалени като човек в треска и заспиваха в лъхащи зной вечери; извори и реки вече пресъхнаха, посевите пожълтяха, саденото вехнеше, гъсеници нападаха дърветата, овошките капеха, кравите намаляваха млякото, защото се връщаха гладни от обгорелите пасища, а дворянинът позволяваше да пасат по сечището само кравите на тези, които бяха заплатили по пет рубли за добиче.

То се знае, че не всички можеха да извадят и дадат толкова пари наведнъж.

Но и без всичко това гладът пред новото жито ставаше все по-тежък, особено за безимотните, пък и за другите сиромаси.

Току правеха сметка, че на Еньовден трябва да завали и всичко в полето ще се оправи, дори събираха пари за молебен, но нищо не помогна, сушата все продължаваше.

У мнозина нямаше какво да сложат в гърнето, но затова пък не липсваха нито свади, нито караници и надумвания. Никога, може би откакто помнеха най-старите хора, не бе имало в Липци толкова много разправии: ту в съдилището зарад гората ходеха, ту кметовите работи постоянно скарваха хората помежду им, ту разприте на Доминиковица със сина й, ту немците, ту малки съседски спречквания. Толкова се насъбра, че почти забравиха за сиромашията и живееха като в кипнал котел, в неспирни сплетни и крамоли.

Та и не е чудно, че щом дойде коситба, си отдъхнаха, бедните веднага се разтърчаха по чифлиците да изкарат някоя пара, а стопаните си правеха оглушки за различните новини и с радост се стегнаха за коситба.

Не бяха забравили само за немците и всеки ден някой изтичваше до Подлесието да види що вършат.

Те бяха още там. Престанали бяха само да копаят кладенци и да навозват камъни за строеж, а ковачът един ден каза, че немците дали дворянина под съд за парите, а Липци — за насилие.

Селяните хубаво се посмяха с това.

Тъкмо за това се разговаряха надълго и нашироко днес по ливадите, когато пладнуваха.

Настана горещо пладне; нажеженото до бяло слънце се бе застояло над главите на хората; небето виснеше като белезникава от жега мъгла, лъхаше горещина като от страшна пещ, не подухваше ни най-слаб ветрец, шумата увисна повехнала, птичките млъкнаха, сенките станаха бледи и къси и слабо пазеха от пека; бе задушно, само от откосите лъхаше остра миризма от напечените треви. Житата, градините и къщите стоеха като обвити от бели пламъци. Всичко сякаш се разтопяваше в нажежения въздух, който трептеше като кипнала вода над бавен огън. Дори реката течеше по-бавно, без шум, водата блестеше като разтопено стъкло и беше тъй прозрачна под вълнистата повърхност, че се виждаше всяка рибка, всяко камъче на песъчливото й дъно и всеки рак, който се мушкаше в пронизаните от светлина крайбрежни сенки. Над земята се носеше тишина като навяваща сън слънчева прежда. Само мухите бръмчеха около хората.

Косачите седяха над самата река под китка високи елхи и се хранеха из ушатките. На Матеуш донесе ядене Настка, а на заредниците — Ханка и Ягустинка, които седнаха върху тревата на слънце, покриха със забрадки главите си и слушаха любопитно разговора.

— Още отнапред винаги съм казвал, че ако не днес, то утре немците ще бъдат принудени да се махнат оттука! — казваше Матеуш, като огрибаше ушатката си.

— И свещеника казваше същото! — потвърди Ханка.

— Ще стане тя тъй, както на дворянина се хареса — изръмжа, сякаш се караше Кобус, като се изтягаше под дървото.

— Ама що, не изплашиха ли се от вашите крясъци и не избягаха ли? — намеси се Ягустинка по свой навик, но някой рече:

— Ковача казал вчера, че дворянина ще се погоди с нас.

— Чудно ми е само, че Михал сега държи нашата страна.

— Подушва той в това някоя добра мръвка за себе си — рече подигравателно Ягустинка.

— Като че ли и воденичаря се е застъпил за селото пред дворянина.

— Всички все за нас благодетели, синковците — приказваше Матеуш. — А ще ви кажа защо държат нашата страна: на ковача дворянина е обещал добър бакшиш за помирение с липчени, а воденичаря се уплашил, че немците може да построят вятърница на баира горе при кръста; кръчмаря пък помага на народа от страх за себе си. Той хубаво знае, че където заседнат немци, там никакъв евреин не може да прокопса.

— Значи, дворянина се бои от нас, щом гледа да се помири?…

— Тук позна, бабке, него го е най-много страх, ей сега ще ти кажа защо…

Матеуш прекъсна думата си, защото видяха, че Витек тичаше откъм селото.

— Господарке, по-скоро си ела у дома! — закряска той отдалече.

— Що е станало, пожар ли е, що е? — скочи тя разтревожена.

— Ами… ами господаря нещо вика!

И тя се затърча с всички сили и никак не разбираше какво е станало там.

А ето какво беше: Мачей още от сутринта бе някак чуден, все вдигаше шум, все бърбореше, скачаше от леглото и търсеше нещо около себе си, та Ханка, като отиваше на ливадата, поръча на Южка по-внимателно да го следи. Момичето често го наглеждаше. Той си лежеше спокойно, но по време на обед започна да крещи до небесилата.

Когато Ханка пристигна, той още седеше на подложените под леглото му ритлички и викаше:

— Де сте ми дянали ботушите? По-скоро ми ги дайте!

— Ей сега, ей сега ще ти ги донесат от килера… — успокояваше го тя изплашена, тъй като той изглеждаше съвсем с ума си и мяташе заканителни погледи наоколо.

— Заспал съм, да се не знае макар — и той широко се прозина. — Сред ден е, а вие още спите. Куба да приготви браната, ще идем да сеем — даде той заповед.

Те стоеха пред него и не знаеха какво да правят, а той изведнъж се наведе и полетя безсилен на земята.

— Не бой се, Ханушо… свят ми се зави малко… Антек на нивата ли е, а? На нивата ли е? — повтаряше той, като го сложиха пак на леглото.

— На нивата, на нивата… още отзарана… — тепкаше тя и не смееше да му противоречи.

Той се оглеждаше смислено и все приказваше, но ако кажеше една дума пътна, десет биваха съвсем несвързани и пак взе да става за нанякъде, искаше да се облича, ботушите викаше да му донесат или пък се хващаше за главата и тъй страшно стенеше, че чак на пътя се чуваше. Ханка разбра, че настъпва вече краят му, нареди да го пренесат в къщи и надвечер изпрати да повикат свещеника.

Скоро и той дойде с причастието, но само го мироса.

— Не му трябва вече нищо повече, всеки час може да заспи… — рече той.

Привечер надойдоха хора, защото изглеждаше, че ще свърши, та Ханка вече и свещ му втикваше в ръцете, но той се някак успокои и заспа.

А на сутринта пак същото, познаваше хората, приказваше смислено и пак лежеше като труп по цели часове. Жената на ковача седеше постоянно при него, а Ягустинка искаше да го накади…

— Оставете ме на мира, ще изтървете въглени — пробъбра неочаквано той. А когато по пладне дотърча ковачът и се взираше в притворените му очи, той пак се обади със странен присмех:

— Не се грижи, Михале… сега вече ще ви оставя на мира… скоро ще ви оставя…

И той се обърна към стената и повече нищо не каза, но понеже се виждаше, че отслабва и все повече отпада, не изпущаха поглед от него, най-вече Ягуша, с която също ставаха някакви чудни неща.

Тя неочаквано престана да се грижи за майка си, като я предостави всецяло на Йенджих, и като камък заседна при мъжа си.

— Аз ще си го гледам, това е мое право! — рече тя тъй твърдо на Магда и на Ханка, че те не й се възпротивиха, толкова повече, че и двете си имаха много своя работа.

И тя не мръдна повече от къщи. Някакъв неизразим страх я задържаше като на връзло и тя не можеше да избяга от болния, както правеше по-рано.

А цялото село бе по ливадите, коситбата не спираше. Още от предутрин, щом първа зора заруменеше небето, всички се запътваха натам. Редици от съблечени по риза мъже заставаха в лъките като шарени щъркели, точеха коси, святкаха с острията, косяха в забрава по цели дни, по цели дни се чуваше клепане на коси и песни на момичета пластачки.

Зелените меки равни ливади гъмжеха от народ, мяркаха се шарени на ивици панталони, червени като макове вълненици пламтяха на слънцето, гръмки песни се разнасяха, коси звънтяха, весели смехове гърмяха, навред кипеше усилена работа. И всяка вечер все същото: зачервеното слънце се наклонява над горите и въздухът закипява от птичи чуруликания, всички жита и треви чак се люлеят от музиката на щурците, а мочурите заиграват от жабешки крекот, па току се понесат благоухания, сякаш цялата земя е кадилница, но пътищата се нижат тежко натоварени със сено коли, косачи се връщат с песни, а по пожълтелите изпотъпкани ливади се разполагат като някои бъбриви съседки на вечерен разговор по-малки и по-големи копи сено и помежду им се разхождат щъркели, калугерици се вият с жални писъци и бели мъгли пропълзяват из тресавищата.

През отворените прозорци на Бориновата къща нахълтваха всички тези гласове на хора и поля, сватбените гласове на живота и на труда заедно с кадилничните благоухания на житата, ливадите и слънцето. Само Ягуша бе глуха за всичко.

В стаята бе тихо и мъртво. През храстите, които предпазваха от жегата, се сипеше зеленикав сънен мрак. Мухи бръмчеха, а Лапа, който пазеше при господаря си, се прозяваше понякога и отиваше да се погали при Ягна, която по цели часове седеше неподвижна, без мисъл, напълно подобна на стълб.

Мачей вече не приказваше, не охкаше, а лежеше спокойно и непрестанно гледаше; ясните му и святкащи като стъклени топчици очи упорито следяха Ягна и като хладни ножове я пробождаха.

Напразно го отбягваше тя, напразно искаше да ги забрави: те я гледаха от всеки ъгъл, издигаха се във въздуха и все тъй страшно светеха и я привличаха, че тя им се отдаваше и гледаше в тях като в непроницаеми пропасти.

Понякога, сякаш стряскана от страшен сън, тя жално му се молеше:

— Недей ме тъй гледа, недей, че душата ми изтръгваш!

Той трябва да чуваше, защото лицето му се сгърчваше в някакъв ням вик, очите му гледаха още по-страшно и по посинелите му страни се стичаха едри сълзи.

Тогава тя избягваше вън, страхът я прогонваше.

Гледаше тя иззад дърветата към ливадите, пълни с народ и с весели разговори.

И се отдалечаваше с плач.

Отиваше у майкини си, но щом пъхнеше глава в тъмната стая, щом я лъхнеше миризмата на лековете, бързо се връщаше.

И пак плачеше.

Или отиваше зад къщи и се унасяше с тъжни очи по широкия свят. И още по-жално и с още по-голяма болка на душата плачеше болезнено като птичка със счупени крила, оставена от дружината си.

И тъй без промени минаваха ден след ден, Ханка все беше заета, както и цялото село, с коситбата и чак на третия ден остана в къщи още от сутринта.

— Събота е, сигурно днес Антек ще си дойде вече! — рече радостно тя и подреждаше къщата да посрещне мъжа си.

Мина вече пладне, а него още го нямаше. Ханка гледаше зад черквата, па отиваше чак и на тополовия път да види, но там бе пусто и тихо.

Хората започнаха да побързват с превозване на сеното, защото изглеждаше, че времето ще се промени: петлите пееха, слънцето страшно припичаше, оттук-оттам се издигаха тежки градоносни облаци, появяваха се и вихрушки.

Очакваха буря с проливен дъжд, а преваля само кратък, но обилен дъждец, който веднага попи в спечената земя и това си бе ползата от него, че се опресни въздухът.

Но вечерта бе малко по-хладна, из въздуха се носеше миризма на сено и на мокра земя, по улиците лежеше гъст мрак, месецът още не се показваше, небето висеше отгоре тъмно и нарядко само обковано със звезди, през овощните градини проблясваха прозорците и трептяха във вира като светулки. Навред вечеряха пред къщи, някой свиреше на цафара, а тук-там и смехове звънтяха, птичките се вече разпяха и полетата заприказваха с тихото цвъркане на щурците и с гласовете на яребици и дърдавци.

И у Боринови вечеряха пред къщи. Много хора имаше и се бяха разприказвали до прозореца, понеже Ханка бе поканила всички и богато ги гощаваше поради свършването на коситбата: разнасяше се миризма на пържени със сланина яйца, усилено стържеха лъжици и час по час се чуваше кресливият глас на Ягустинка, който предизвикваше гръм от смехове. Ханка постоянно притуряше от гърнетата и подканваше да се хранят и да не се стесняват, но с цялото си същество се ослушваше във всеки глас откъм пътя и всеки миг изтичваше до портата да поразгледа наоколо.

Ни следа от Антек. Веднъж се натъкна само на сгушената до плета Тереска, която като че ли чакаше някого.

Матеуш, който не можеше да приказва с навъсената и неразположена днес Ягуша, взе да се кара с Петрек, когато дотърча Йендрек за сестра си, че майка й я викала нещо.

Наскоро всички се разотидоха, само Матеуш се бави някак дълго и чак след доста време си отиде.

След малко Ханка излезна пак, напразно се взираше в тъмнината и току чу откъм вира гърлестия и ядовит глас на Матеуш:

— Какво си се помъкнала по мене като някое куче… няма да ти избягам… стига са ни подмятали езиците на хората… — и още нещо друго по-лошо каза, а в отговор се понесоха хлипаници и неудържим плач.

Но всичко това не развълнува Ханка. Тя чакаше мъжа си, какво я засягаха чуждите работи? Ягустинка разтребваше по къщи, а понеже малкото почна да се кошлеви, Ханка го взе на ръце, полюляваше го и отиде да повиди болния.

— Антек ей сега ще си дойде! — викна тя от прага.

Борина лежеше, загледан в пушещата над огнището лампичка.

— Днеска са го пуснали, Рохо е останал да го чака — повтаряше тя в самите му уши и следеше с радостен поглед неговите зеници, да види дали е разбрал, но като че ли тая новина не стигна до съзнанието му, защото той нито се мръдна, нито я погледна.

„Може вече да влиза в селото… може вече…“ — мислеше си тя и всеки миг изтичваше пред къщи. Тя беше тъй уверена, че ще си дойде, и тъй бе развълнувана от очакване, та просто не беше на себе си, по най-малък повод избухваше в смях, разговаряше си сама и сполиташе като пияна. Поверяваше на тъмнината надеждите си, дори и с кравите, като ги доеше, сподели радостта си: да знаят и те, че господарят им си иде.

И всяка минута чакаше тя, но вече с последни сили и търпение.

Наставаше нощ, селото заспиваше, Ягуша се върна от майка си и веднага си легна. След малко цялата къща бе заспала, само Ханка напразно чака пред къщи до късно през нощта, докато най-после, изгубила сили и силно разплакана, изгаси лампата и си легна.

Цял свят потъваше в дълбоката тишина на отмората.

Една по една светлините на селото гаснеха като склапяни от сън очи.

Месецът се източи на високото, осеяно със звезден трепет синьо небе, издигаше се все по-високо и летеше като птица, повлякла сребристи криле всред пустошта. Тук-там, свити като белезникави рунтави кълба, спяха облаци.

Всяка земна гадинка бе изморена, потънала в тих сладък сън, само някаква птичка извиваше нейде къдрави песнички и водите като че ли шепнеха нещо в просъница, а облените в лунния блясък дървета потръпваха понякога, като че ден им се привиждаше, понякога куче изскимтеше или прелитаща сова зашумеше с крила, а ниска омара почна полека и грижливо да прегръща полята като отрудена майка.

Изпод едва различаваните стени и из градините се разнасяше тихо дишане, хората спяха на открито, отдадени доверчиво на нощта.

Сънна тишина бе легнала и на Бориновата къща, само щурец църкаше при огнището и Ягушините дихания пърхаха като крила на пеперуда.

Трябва да беше вече късна нощ, първи петли пропяха, когато Борина се раздвижи на леглото си, като че се пробуждаше, а в същото време месецът удари в стъклата, плисна и заля лицето му с разкипяла сребърна светлина.

Той приседна на леглото, заклати глава и правеше усилия с гръкляна си да каже нещо, но из гърлото му се чу само едно хъркане.

Дълго седя той така, оглеждаше се безпаметно и понякога посягаше с пръсти по светлината, като че ли искаше да събере в шепа разтрептялата се река от лунен блясък, която го шибаше в очите.

— Съмва се… време е… — промърмори най-сетне той, като стъпи на пода.

Погледна през прозореца и сякаш събуден от тежък сън, стори му се, че е вече сред ден, че е заспал, а го чакат някакви бързи работи…

— Време е, време е да се става… — повтаряше той, като се кръстеше многократно и започваше молитва, оглеждаше се за дрехите си и посягаше за ботушите, където обикновено ги оставяше, но като не напипа нищо, забрави, всичко и безпомощно простираше ръце наоколо си; молитвата му се късаше и той само тук-там изговаряше безшумно някои думи.

В мозъка му изведнъж се сплъстиха спомени за някакви работи: ту отдавнашни неща, ту като че ли отгласи от това, което се вършеше около него през цялото му боледуване, проникваха те в него като малки дрипи, като бледи припомняния, като замръзнали движения на буците в стърнище, и сега внезапно се пробуждаше, намотаваше се в мозъка му и напираше навън, та той всеки миг се хващаше за някое привидение, но едва успял да се хване за него, привидението се разнищваше като гнила прежда в паметта му, а душата му се колебаеше като пламъче, което нямаше с какво да се подхрани.

Само толкова знаеше, колкото можеше да се присънва през ранна пролет на засъхнали дървета, че е време да се събудят от зимната си вкочанелост, време да изпуснат из себе си набраните сили, време да зашумят с вихрите сватбената песен на живота, а не знаят, че са безполезни сънищата им и напразни усилията…

Затова каквото и да вършеше, вършеше го като кон, пуснат на свобода след дългогодишно каране на градинарско колело: по навик той обикаля в един и същи кръг.

Мачей отвори прозореца и погледна навън, погледна в килера и след дълго мислене разбърка огнището, а после бос и по риза излезе вън.

Вратата бе разтворена, целият отвод бе залян от лунна светлина, пред прага спеше свит на кълбо Лапа, но при шума от стъпките му се събуди, заръмжа и като позна, че е свой човек, тръгна подир него.

Мачей се спря пред къщи, чешеше се по ухото и се мъчеше да си спомни какви ли бързи работи го чакат…

Кучето радостно скачаше въз гърдите му. Той го поглади като по-рано и загрижено разглеждаше наоколо.

Беше светло като ден, месецът вече се издигаше над къщата, така че синя сянка се спущаше по белите стени, водата на вира проблясваше като огледало, селото почиваше в дълбоко мълчание; само птици някакви цвърчеха като луди из гъсталака.

Ненадейно той си спомни нещо, та тръгна бързо из двора, всички врати бяха отворени момчетата хъркаха под стрехите на плевнята, отби се в конюшнята, потупа конете и те запръхтяха, па назърна и към кравите, който лежеха наредени, тъй че само задниците им се виждаха на светлото. После поиска да измъкне изпод навеса колата, дори потегли щръкналия процеп, но като видя светещия при кочината плуг, забърза към него и още нестигнал до там, забрави и за това.

Застана насред двора, като се обръщаше на всички страни, защото му се стори, че отнякъде викат.

Току пред него се издигаше геранилото на кладенеца и хвърляше дълга сянка.

— Какво има? — питаше той и се ослушваше за отговор.

Набраздената от светлини овощна градина сякаш му препречи пътя, сребреещите листа нещо тихо шепнеха помежду си.

„Кой ме вика?“ — мислеше си той, като се допираше до дърветата.

Лапа, който ходеше все до него, нещо заскимтя. Мачей се позапря, въздъхна дълбоко и рече весело:

— Нали, кучо, време е да се сее…

Но в миг забрави и за това; в паметта му всичко се разсипваше като сух пясък между пръсти; само все нови хрумвания го тласкаха нейде напред; мотаеше се той в тия измами като вретено в нишка, която вечно бяга, а е все на едно място.

— То се знае… време е да се сее… — каза той пак и тръгна бързо покрай навеса през прелеза, който водеше към нивите, натъкна се на нещастния сенарник, изгорен още през зимата и сега наново издигнат.

Изпърво искаше да го отмине, но внезапно отскочи. За миг му просветна в ума и той като светкавица се пренесе в миналото, измъкна из плета един кол, сграбчи го като вила с двете ръце и с ожесточен вид се спусна към стълбовете на сенарника, готов да бие и убива, но неуспял още нищо да удари, изпусна безпомощно кола.

Зад сенарника, от самия път и покрай картофите се простираше дълга изугарена нива; той застана при нея и я гледаше със смаяни очи.

Месецът беше вече насред небето. Земята се плакнеше в примъглени светлини и сякаш заслушана в мълчанието, лежеше украсена с бисерна роса.

Ненарушима тишина цареше в полето, замъглени далнини сливаха земята с небето, от лъките лазеха белезникави мъгли, влачеха се като прежди над житата и ги притулиха като във влажен и тънък кожух.

Високите белезникави стени на ръжта се навеждаха под тежината на класовете, увиснали като ръждиви пилешки клюнове, пшениците растяха право нагоре, стоеха горделиво и полъскваха с възчерните си пера, а овесите и ечемиците, едва братимили, се зеленееха като ливади в светлите завивки от мъгли и светлина.

Втори петли вече пееха. Късна нощ беше. Потънали в дълбок почивен сън, полята сякаш дишаха с тихичък шум и с някакво ехо на дневните трудове и грижи — както диша майка, когато си легне с доверчиво заспали в прегръдките й дечица.

Борина изведнъж приклекна на лехата и взе да слага в запретнатата си предница пръст, сякаш семе от приготвен за посев чувал, и като наслага толкова, че едвам можа да се изправи, прекръсти се, опита размаха си и почна да сее.

Наведен под тежината, крачка по крачка вървеше той бавно напред и с онзи благославящ полукръгъл замах сееше пръст по нивата.

Лапа вървеше след него, а когато на края някаква изплашена птица изскочи изпод краката му, подгони я за миг и пак се върна на вярна служба при господаря си.

А Борина, загледан напред в целия този вълшебен мир на пролетната нощ, вървеше тихо по лехите като някое привидение, което благославяше всяка бучка земя, всяко стръкче жито, и сееше, сееше неспирно, неуморно сееше.

Спъваше се о буците, олюляваше се в трапчинките, дори понякога и падаше, но нищо не съзнаваше, нищо не чувствуваше освен оная глуха и неудържима потребност да сее.

Вървеше той чак до края на нивата и щом свършеше пръстта, събираше друга и пак сееше, а когато на пътя му се изпречеха камъни или храсти, възвиваше настрани.

Тъй далече отиваше той, че птичите гласове вече не се чуваха и цялото село потъна нейде в мъгливата мрачина, а го обгърна неизгледното море на полята. Той потъваше в тях като заблудена птица или като отлитаща от земята душа — и пак се озоваваше близо до къщите, връщаше се пак в кръга на птичите гласове и в кръга на млъкналите за миг човешки грижи, сякаш изнесен повторно на брега на живия свят от шумната вълна на житата.

— Пущай браната, Куба, и лекичко! — викаше той понякога като че ли на ратая.

Така минаваше времето, а той неуморно сееше, спираше се понякога да си отдъхне и да протегне кости и пак се залавяше за тая празна работа, за тоя безполезен труд, за тия излишни грижи.

А после, когато нощта вече леко помътня, звездите побледняха и петлите запяха преди съмване, той тръгна по-бавно, по-често се спираше и като забравяше да нагребе пръст, сееше с празна шепа — сякаш до последна прашинка разсейваше себе си върху нивите на своите прадеди, всичките си преживени дни, целия си човешки живот, който му е бил даден, сега го връщаше на тия свещени ниви и на предвечния бог.

И в тия последни часове на неговия живот започна да става някакво чудо: небето посивя като конопено платнище, месецът зайде, угаснаха всички светила и целият свят внезапно ослепя и потъна в тъмни безредни глъбини, а някъде като че ли ставаше нещо съвсем непонятно и идеше през мрачините с тежки стъпки, та изглеждаше, че цялата земя се люлее.

Продължителен зловещ шум повя откъм горите.

Затресоха се самотните дървета, дъжд от изсъхнали листа зашумя по класовете, залюляха се жита и треви, а от ниските и разтреперани ниви се разнесе тих, тревожен, плачлив глас:

— Стопанино! Стопанино!

Зелените стъбла на ечемика се тресяха като от плач и с горещи целувки се прекланяха пред отрудените му крака.

— Стопанино! — като че ли скимтеше ръжта, препречваше му пътя и се тресеше с дребен град от сълзи. Някакви птици жално закрещяха. Вятър зарида над главата му. Мъгли го обвиха в мокра прежда, а гласовете все растяха, ставаха исполински и непрекъснато го шибаха с плач от вси страни:

— Стопанино! Стопанино!

Най-сетне той чу, огледа се наоколо и рече тихо:

— Та нали съм тука, защо, какво?…

Изведнъж всичко наоколо млъкна и само когато пак тръгна да сее с натегнала и празна шепа, земята като грамаден хор продума:

— Остани! Остани при нас! Остани!…

Той се спря смаян. Стори му се, че всичко тръгна срещу него, тревите пълзяха, разлюлените жита плуваха, обвиваха го дългите ниви, целият свят се надигна и се втурна върху него, та дори страх го обзе. Искаше да вика, но не можа да изтръгне глас от стиснатото си гърло, искаше да бяга, но не намери сили, а земята го хвана за краката, житата го оплитаха, браздите го задържаха, вкопчаха го твърдите буци, заплашваха го дърветата, като преграждаха пътя му, тръни го бодяха, камъни го раняваха, зъл вятър го гонеше, объркваше го нощта и гласовете, които шибаха по цял свят:

— Остани! Остани!

Изведнъж той замря, всичко притихна и се спря на мястото си, светкавица проясни очите му от смъртната тъмница, небето се разтвори пред него, а там в ослепителната светлина бог отец, седнал на трон от снопи, му протяга ръце и говори благо:

— Дойди при мене, човешка душичке. Дойди, измъчени рабе…

Залюля се Борина, разгърна ръце като във време на черковно възношение:

— Помилуй ме, боже! — продума той и се строполи по очи пред най-светото величие.

Падна и умря в часа на божията милост.

* * *

Съзори се над него, а Лапа дълго и жално виеше.