Владислав Реймонт
Селяни (3)

III

Утрото вече избели покривите и с власата сива кърпа заслони нощта, звездите побледняха и у Боринови се раздвижиха.

Куба се свлече от високия одър и погледна пред конярника. Имаше слана по земята и беше още сиво, но зората вече се запаляше откъм изток и върхарите на осланените дървета почервеняваха. Той се протегна от удоволствие, прозина се няколко пъти и отиде към обора да извика на Витек, че трябва вече да става; Витек повдигна сънливо глава и прошепна:

— Ей сега, Куба, ей сега! — и пак се сгуши в леглото си.

— Поспи си, бедното, поспи си! — рече Куба, позави го с кожуха и направи няколко крачки куцешком, тъй като кракът му бе някога стрелян в коляното, та силно куцаше и го повличаше. Той се уми на кладенеца, приглади с длан рядката си и окапала коса, която се бе усукала на фитили, и коленичи на прага на обора да си прочете молитвата.

Господарят още спеше, в прозорците на къщата се запалваха кървавите блясъци на зората, а гъсти бели мъгли се повличаха полека от езерата, люлееха се тежко и на разпокъсани парцали се вдигаха нагоре.

Куба прекарваше през пръсти броеницата и дълго се моли, а с очи шареше по двора, по прозорците, по градината, още тъмна надолу, по ябълките, отрупани с плодове като пестници, хвърли с нещо по кобилата до самата врата, удари Лапа по бялото чело, та кучето дори изквича, но пак се сви и заспа.

— Е-е, до слънце ще спиш, мързелан такъв! — И той хвърли още веднъж по него. Кучето излезе, протегна се, прозина се, замаха опашка, приклекна до него и се зае да се чеше и да подрежда със зъби гъстите си кичури.

… И принасям тая молитва на тебе и на всички светии. Амин! — Той дълго се би по гърдите и като ставаше, рече на Лапа:

— Ех, че легантен, дявола му, чисти си бълхите като жена за сватба!

А понеже бе работен, зае се да почисти добитъка; изтегли от плевнята колата, намаза я, напои конете и им притури още сено, та те дори запръхтяха и затропаха с копита; после донесе от хамбара малко бурени, измесени с доста овес, и ги изтърси в яслите на кобилата, която беше в отделна преградка.

— Яж, дърто, яж, жребче ще имаш, трябва да се подсилиш, яж! — Той я поглади по ноздрите и тя дори сложи глава на рамото му и галено залови с бърните си кичурите му.

— До пладне ще превозим картофите, а надвечер ще идем за постилка^[1] в гората — не бой се, постилката е лека, няма да те пресиля…

— А ти, ленивецо, ще ядеш камшика, виж го ти, замириса му овеса на мързелана — каза той на коня, дето бе наблизо и тикаше глава между дъските на преградата към яслите на кобилата, и го мушна с пестница по задницата, та конят подскочи настрана и запръхтя.

— Хей, чифутино! Колкото за ядене, и чист овес би ял, ама за работа те няма, без камшик, негоднико, не мърдаш от място!

Куба го отмина и назърна към жребицата, която стоеше досам стената и още отдалеко протягаше към него кестенявата си с бяла стрелка на челото глава и тихо ръжеше.

— Мирно, малката, мирно! Хапни си, че ще идеш с господаря в града! — Па уви гушка сено и изчисти изцапания й хълбок. — Толчава кобила си, време е на жребец да те водим вече, а си цяло прасе. Все така ще се оплескаш като свиня — току бърбореше той, па отиде към кочината да пусне свинете, че квичеха, а Лапа вървеше подире му и го гледаше в очите.

— И ти би си хапнал, а? На̀, на̀ ти хлебец, на̀! — извади той от пазвата си коматче и му хвърли. Кучето го взе и се скри в колибата си, защото свинете се втурнаха да му го вземат.

— Ех, тия свине, като някой човек току да докопат чуждото и да го излапат…

Назърна в плевнята и дълго гледа увисналата на гредата крава.

— Глупаво добиче си е и най-сетне му дошло. Чини ми се, че утре ще готвят месце… Толко ти е от тебе, сирото, дето човек в неделя ще си хапне.

Той въздъхна при мисълта за това ядене и се потътрузи да събуди Витек.

— Слънцето скоро-скоро ще се покаже… Кравите трябва да се изкарат!

Витек нещо мърмореше, дърпаше се, завиваше се с кожуха, но най-сетне трябваше да стане и се потътра по двора.

Господарят днес се успа. Слънцето се показа и почерви сланата, запали блясъци във водите и в стъклата на прозорците, а от къщи никой не се показваше…

Витек седеше на прага на обора, чешеше се усилено и се прозяваше, но понеже врабците захванаха да се спущат от покривите към кладенеца и да се пъхат в коритото, той принесе стълбата и се покатери под стряхата да надзърне в ластовичите гнезда, защото някак си там беше тихо.

— Дали не са измръзнали?

И взе да измъква полекичка примрелите пиленца и да ги слага в пазвата си.

— Куба, не са живи, на̀ да видиш! — затича се той към ратая и му показа твърдите бездушни ластовички.

Куба ги взе в ръка, сложи ги до ухото си, духна в очите им и рече:

— Вдървили са се, здравата си е студено. Но и те глупави, та още не са отишли в топлите страни, ой-ой… — и отиде да си гледа работата.

А Витек седна до къщи откъм калкана, където слънцето вече достигаше и обливаше белосаните стени, по които почваха да лазят мухи. Той измъкна от пазвата си позатоплените от тялото му ластовички, започна да им духа, да им разтваря човките, да ги пои с устата си, докато най-сетне те се съживиха, отваряха очи и се дърпаха да бягат. Тогава той задебваше по стената с дясната си ръка, хващаше мухи, туряше ги в устата на ластовичките и така ги пущаше една по една.

— Ха идете при маминка си, хайде — шепнеше той, като гледаше как ластовиците кацваха по покрива на обора, оправяха перата си с клюнчетата и чуруликаха, сякаш изказваха благодарност.

Лапа седеше на задницата си пред тях, скимтеше радостно и щом някое от пилетата литваше, спущаше се подире му няколко крачки и пак се връщаше да стои на стража.

— Ха, гони вятъра в полето — мърмореше Витек и тъй се бе залисал да стопля ластовичките, че не видя кога Борина излезе иззад къщи и се изправи отпреде му.

— С пилета си играеш ти, келеш такъв!

Витек се спусна да бяга, но господарят го хвана яко за врата, а с другата ръка бързо отпаса широкия си корав ремък.

— Олеле, не ме бий! — успя само да извика Витек.

— Такъв си ти пастир, а? Така гледаш ти, а? Най-харната крава се разсипа, а… Ти, негоднико, ти, безделнико варшавски, ти! — удряше той немилостиво, където завърнеше, та ремъкът плющеше, а момчето се виеше като риба и врещеше:

— Не ме бий, божичко! Ще ме утрепеш, господарю! Ох, божичко… отървете ме!…

Дори Ханка погледна от къщи да види какво става, а Куба плюна и се скри в конюшнята.

Борина го налагаше здравата, изкара си от кожата му загубата тъй жестоко, че лицето на Витек посиня и от носа му потече кръв. Той викаше до бога и като по чудо се отърва, хвана с двете ръце панталоните си отзад и полетя към портата.

— Божичко, утрепа ме, утрепа ме! — ревеше той и така тичаше, че останалите ластовички изпаднаха от пазвата и се посяха по пътя.

Борина пак му се закани, опаса се, върна се към къщи и надзърна у Антекови.

— Слънцето вече е на два остена, а ти още се излежаваш! — кресна той на сина си.

— Изморих се вчера като вол, та трябва да си почина.

— Аз ще ида до съдилището… Прекарай картофите, а като свършат копачите, накарай ги да сгрибат постилка, па ти би могъл да понабиеш колчета за запълване на стените.

— Запълни си ги сам, на нас тук не ни духа.

— Така ли… тогава ще си запълня своята стена, пък ти бери студа като просяк.

Тресна вратата и отиде по работата си.

Южа вече бе запалила огъня и отиваше да дои кравите.

— Скоро ми дай да ям, че ще отивам…

— Та няма да се разкъсам, две работи наведнъж на мога — рече тя и излезе.

„Миг спокоен няма, само току се заяждай с всички! — мислеше той и взе да се облича, но беше ядосан и опечален. — Ами как, постоянно война със сина, дума не можеш да му кажеш, веднага ще ти извади очите или ще ти каже нещо, та чак корем да те заболи. Никому не можеш да се облегнеш, току само работи и работи!“

Ядът му се засилваше, дори попсуваше тихичко и хвърляше парцали и обуща из стаята.

„Трябва да слушат, а не щат! Защо е това? — мислеше си той. — Струва ми се, че без тояга с тия хора не ще се кара, и то яка тояга! Отдавна трябваше това, веднага след смъртта на покойната, когато захванаха да се заяждат за имот, ама се въздържах да не ме одумват хората. Нали бях стопанин не кой да е, с трийсет морги, и от коляно съм не какво да е — Борина, знаят ме хората. Но с добром не ще се разбера с тях, не!…“ Тук той се сети за зет си, ковача, който тихичко подстрекаваше всички, пък и сам често искаше да му припише шест морги ниви и морга гора, а за останалото щял да почака…

„С други думи, когато умра! Чакай ти, сине майчин, чакай — мислеше си Борина с яд. — Дорде мърдам, ни леха не ще помиришеш! Гледай го ти, умника!“

Картофите вече силно вряха на огнището, когато Южка се върна от доенето на кравите и веднага натъкми закуската.

— Южке! А месото ти ще продаваш. Утре е неделя, хората вече се научиха, та ще налетят, само че никому на вересия… Задницата остави за нас; ще извикам Ямброжи, ще го насоли и уреди!…

— Па и ковача умее…

— Е, да! Ще го раздели той като вълк с овца.

— На Магда ще й е мъчно, че кравата е наша, а тя нищо няма да види.

— Колкото за Магда, изрежи някое парченце и й занеси, но ковача не викай тук.

— Ти, татко, си добър, добър си.

— Хайде, момичето ми, хайде! Наглеждай тука, па ще ти донеса симид или нещо друго.

Хапна си хубавичко Борина, опаса се, приглади с наплюнчена ръка развеяната си рядка коса, взе камшика и се заоглежда по стаята…

„Да не забравя нещо.“ Искаше му се да надзърне в килера, но се въздържа, защото Южка гледаше, та се прекръсти и тръгна.

И вече от седалката на колата, поел в ръка въжените юзди, каза на Южка, която бе пред къщи:

— Като свършат картофите, веднага да отидат да събират постилка. Позволителното е зад иконата. Нека отсекат и някой габър, па и някое борче, ще послужи за нещо.

Колата тръгна и беше вече при портата, когато Витек се мярна под ябълките.

— Забравих… тпру… Витек! — тпру! Витек, изкарай кравите по ливадите, но си отваряй очите, че ще те бия, та ще ме запомниш, негоднико!

— А-а, ще ме хванеш за… — обади се непослушно Витек и се загуби зад плевнята.

— Ще запееш другояче, като сляза, ще видиш ти…

И той зави от портата наляво по пътя към черквата, фрасна с камшика кобилката и тя заситни в тръс по изровения каменлив път.

Слънцето бе вече доста високо над къщите и грееше все по-топло. От осланените стрехи се вдигаше пара и капеше вода; само в сенките зад плетищата в градините и в рововете още седеше сива слана. По вира вече се влачеха последните проредели мъгли и водата захващаше да лъщи изпод мъглата и да отразява слънцето.

Селото се раздвижваше като всяка утрина. Утрото бе ясно и хладно. Студът бе освежил въздуха и хората вървяха по-весело и по-приказливо. Те излизаха по нивите на групи: едни да вадят картофи с кошници и мотички в ръка, като си дояждаха по пътя, други с плугове бързаха към стърнищата, трети караха коли, натоварени с брани и пълни със семе чували, четвърти пък свръщаха към гората с гребла на рамо, за да сгрибат постилка. Така че от двете страни на вира се вдигаше шум и крясък, защото пътищата бяха задръстени с изкарван на паша добитък. От време на време се чуваше кучешки лай и прозвучаваха викове из тежкия прахуляк, който се бе вдигнал над оросените пътища.

Борина внимателно отминаваше стадата, понякога удряше по вълната някое глупаво агне, което не се отстраняваше пред кобилата, или пък някое теле, докато ги измина и при черквата, засълната зад гъста ограда от пожълтели липи и кленове, излезе на широкото шосе, засадено от двете страни с грамадни тополи.

А понеже в черквата имаше служба, тъй като камбаната звънеше за утринна и органът звучеше с притихнал глас, той свали шапката си и набожно въздъхна.

Пътят беше безлюден и тъй обилно засипан с окапали листа, че дупките и дълбоко врязаните следи от колелата бяха покрити с ръждиво-златен килим, насечен от гъсти ивици сенки, които хвърляха дънерите на тополите, понеже слънцето светеше отстрани.

— Дий, малката, дий! — плесна той с камшика и кобилката тръгна по-бързо, но след малко се отпусна и тръгна пак полека, защото пътят, макар и незабелязано, вървеше въз хълма, на който се чернееха горите.

Тъй като тази глухота го приспиваше, Борина поглеждаше през колонадата от тополи към полето, което се къпеше розово утринно сияние, или правеше усилие да мисли за Йевкината работа или за Червенуша, но не можеше да се опомни, така го мъчеше дрямка…

Птичета чуруликаха в клонака. Понякога сякаш вятър погалваше с леки пръсти кичурите на дърветата, та някой листец като златна пеперуда се откъсваше от майката, падаше с извивки на пътя или на прашните бодили, които гледаха в слънцето надменно с разпалените очи на цветовете си. Тополите загълчаваха, зашумяваха тихичко с клончета и пак се умълчаваха като жени, които във време на пренос поглеждат към небето, разгъват ръце, въздъхват набожно и скоро пак падат в праха пред величието на светите дарове.

Едва при гората той напълно се опомни и спря коня.

— Добре никне — прошепна, като се взря срещу слънцето в сивите ниви, зачервени от ниската четка на поникналата ръж.

— Хубава нива и се долепила до моята, като че нарочно. Чини ми се, че вчера я посяха. — Той обгърна с лаком поглед завлечените лехи, въздъхна и навлезе в гората.

Често подкарваше кобилката, че пътят беше равен и твърд, само дето начесто се показваха корени, та колата подскачаше и тракаше.

Но облъхнат от влажния и хладен дъх на гората, той вече не дремеше.

Едра беше и стара боровата гора. Изправила се с всичкото величие на своята гъстота; възраст и сила — дърво до дърво, току-речи само борове, често и някой разклонен и посивял от старост дъб, а понякога и брези в бели ризи с разплетени жълти косичници, защото беше есен. По-долните храсти като лески, заръснали габъри или треперливи осики се криеха до червените и мощни дънери, така сближени с корените си и взаимно преплетени с клони, че само тук-там се промъкваше слънце и пълзеше като златни паяци по мъховете и по зелените почервенели папрати.

— Рано-късно тук има четири морги мои! — мислеше си той и изглеждаше лакомо гората и вече с поглед избираше най-хубавата. — Та нали Исус Христос няма да позволи да ни ощетят, па и сами няма да се дадем, не… На дворянина се вижда, че е много, а на нас — малко. Така е… четири на мене, а на Ягуша морга… четири и една… Дий, щура такава, от свраките се боиш! — И той удари кобилката с камшика, защото на едно сухо дърво, на което висеше разпятие, така сърдито се караха свраки, че тя наостряше уши и се спираше.

— Сврача сватба — дъжд ще има — помисли си той и шибна няколко камшика на кобилката, та тя тръгна тръс.

Трябва да беше вече по-късно от осем часа, защото по нивите хората сядаха и слагаха пред себе си ръкатките с храната, когато той влезе в Тимов, в пустите му улички с поразкривени къщурки отстрани като приклекнали стари продавачки над канавките, пълни със смет, кокошки, окъсани евреи и прасета.

Щом влезе в града, заобиколиха го евреи и еврейки. Те оглеждаха коша на колата, тършуваха под граховата слама, за да видят дали не кара нещо за продан.

— Махайте се, чифути! — изръмжа той, като навлезе в пазарището, под сянката на старите побелели вече и борещи се със смъртта кестени, където имаше десетина-двайсет коли с разпрегнати коне.

И той остави там своята бричка, намести в коша й главата на кобилата, сипа й в кофата овес, скри камшика под седалката на дъното на коша, отърси се от сламата и отиде в бръснарницата, над чиято врата блестяха три месингови легена, за да се обръсне. Не след дълго той излезе гладко обръснат и само на едно място на брадата порязан. На порязаното бе залепена хартийка, през която избиваше кръв.

Съдът още не бе започнал.

Но пред съдебното здание, което бе до самия пазар, срещу грамадната, някога манастирска черква, чакаше много народ. Седяха по изтритите стъпала на стълбата или се трупаха под прозорците и току назъртаха вътре, а жените, приклекнали до белосаните стени, бяха смъкнали на раменете червените забрадки от главите си и разговаряха.

Борина съзря Йевка, застанала между свидетелите си с детето на ръце, ядоса се изведнъж, понеже лесно го прихващаха, плюна и влезе в другия коридор на съдилището, който беше напреки на зданието.

Отляво беше съдебната зала, а отдясно живееше секретарят; тъкмо оттам Яцек изнесе самовар, сложи го на самия праг и тъй усърдно го раздухваше с един ботуш, че пушеше като фабричен комин, а всеки миг остър сърдит глас крещеше откъм дъното на задимения коридор:

— Яцек! Обущата на госпожиците!

— Сега, сега!

Самоварът като вулкан шумеше и бухаше пламъци.

— Яцек, вода да се измие господаря!

— Ей сега всичко ще бъде, всичко! — И изпотен, замаян, той тичаше по коридора, та чак бумтеше, и пак духаше, и пак тичаше, защото госпожата викаше:

— Яцек, дъртако такъв, къде ми са чорапите!…

— Ах проклетия, не самовар!

Всичко това продължи доста длъжко, докато най-сетне вратата на съда се отвори и народът заизпълня голямата белосана зала.

Яцек, сега вече като прислужник в съда, бос, със сини панталони и също такава куртка с жълти пулове, с червено потно лице, което постоянно изтриваше с ръкава си, сновеше зад челната преграда, която разделяше залата на две половини, и мърдаше глава като кон, когато го ухапе щръклица, понеже русата коса падаше като грива над очите му, или пък поглеждаше внимателно към съседната стая, а после сядаше за миг при зелената камина.

А народ се събра, та яйце нямаше къде да падне, и се натискаха все по-силно на преградата, че тя дори пращеше; глъчката, отначало тиха, се засилваше, растеше, носеше се по стаята, понякога гръмваше, дори избиваше на караница, тъй като от време на време някой изтърваваше по-силен израз.

Евреи дърдореха под прозорците, а някои жени разправяха високо неволите си и още по-високо си поплакваха, но не можеше да се познае кой и къде, защото се бяха страшно натъпкали. Главите бяха една до друга като нива от червени макове и житни класове, разлюляна от вятъра: бъбрят, шумят, а после пак утихват — клас до клас. По едно време Йевка, като съгледа Борина, опрял се до преградата, захвана да му надумва и подвиква, но той остро й отвърна:

— Млъкни, кучко, че ще ти потроша кокалците, та и майка ти няма да те познае!

Това разсърди Йевка и тя току запротяга през тълпата нокти към него, забрадката от главата й падна и детето се разрева. Не се знае как би свършило, ако в тоя момент Яцек не бе скочил, отворил вратата и извикал:

— Тихоте, простаци, че съда иде!…

Влязоха съдиите; най-напред вървеше дебел, висок дворянин от Рачиборовци, а след него двама заседатели и секретарят. Той седна при прозореца на страничната масичка, разтвори книжа и гледаше съдиите, които бяха застанали при голямата, покрита с червено сукно маса, и окачиха на дебелите си вратове златните верижки…

Стана тихо, та се чуваха онези, които говореха под прозорците отвън.

Дворянинът разтвори книгите, изкашля се, погледна секретаря и с дебел важен глас обяви, че заседанието започва.

След това секретарят прочете дневния ред, пошепна нещо на първия заседател, а той го предаде на съдията, който кимна одобрително с глава.

Съдът започна.

Първо бе оплакването на един пазач от един гражданин за безредие в двора му.

Осъдиха го задочно.

След това съдиха едного за побой на момче, чиито коне опасли детелина.

Спогодиха се. Майката получи пет рубли, а момчето нови панталони и куртка.

Дело за преораване на чуждо.

Отложиха го по липса на доказателства.

Дело за кражба на дърва от гората на съдията; ищец беше председателят, а подсъдими — селяни от Рокичани.

Осъдиха ги на глоба или да излежат в затвора по две седмици.

Не се съгласиха с присъдата, ще апелират.

И така високо се развикаха срещу несправедливата присъда, понеже гората била обща, сервитутска, че съдията кимна на Яцек и той изгърмя:

— Тихоте, ей, тихоте, тук е съд, не е кръчма!

И така вървеше дело след дело, както бразда след бразда, доста спокойно, понякога само се понадигаха оплаквания или хлипане, па и клетви, но Яцек бързо ги усмиряваше.

Някои напуснаха залата, но на тяхно място дойдоха толкова други, че всички стоеха притиснати като в сноп и никой не можеше да се помръдне. Стана тъй топло, че дъха си не можеше да поеме човек, дори съдията каза да отворят прозорците.

Разглеждаше се делото на Бартек Козела от Липци за кражба на свиня от Марциана Антоновна Пачещ. Свидетели: същата тази Марциана, синът й Шимон, Барбара Песекова и т.н.

— Свидетелите тук ли са? — попита единият заседател.

— Тука сме — викнаха те в един глас.

Борина, който дотогава самотно и мълчаливо стоеше до преградката, се поприближи до Пачешова, за да се здрависа, защото това беше Доминиковица, майката на Ягна.

— Обвиняемия Бартек Козела, по-близо, до преградата.

Нисък селянин се измъкна така бързо изсред навалицата, та някои почнаха да протестират, че ги настъпил по краката и дрехите им скъсал.

— Тихоте, бре негодници, светлейшият съд говори! — извика Яцек и го пусна до преградата.

— Вие ли сте Бартоломей Козела?

Селянинът загрижено се чешеше по гъстата и равно подстригана коса. Възглупава усмивка изкриви сухото му избръснато лице, а малките му кафяви очи хитро като катерички скачаха по съдиите.

— Вие ли сте Бартоломей Козела? — попита повторно съдията, тъй като селянинът не отговаряше.

— Ами как, та той е Бартоломей Козела, моля, господин съдия! — изписка една грамадна жена, която се натискаше със сила зад решетката.

— Ами вие какво искате?

— Моля ви се, па аз съм жена на тоя сиромах, на Бартек Козела — рече тя и се кланяше доземи, та с тръбовидната си шапка достигаше до съдийската маса.

— Свидетелка ли сте?

— Ами… свидетелка? Не, ами, моля ви…

— Разсилния, изхвърли я зад преградата.

— Излизай, жено, тук не ти е мястото. — Яцек я хвана за раменете и я изтласка заднишком.

— Моля светлейшия съд, ами моя човек например недочува… — крещеше тя.

— Излизайте, докато е с добром — и тя изохка, като я дръпна към преградата, защото не искаше да отстъпи доброволно нито крачка.

— Излезте, ще говорим силно, та макар че е Козел, ще чуе!

Най-сетне се захвана разпитът.

— Как се казваш?

— А?… Аха, как ме викат?… Ами викаха ме, то нима знаят нещо…

— Глупак. Как се казваш? — разпитваше неумолимо съдията.

— Бартек Козела, светлейши господин съдия — изтърси жена му.

— На колко си години?

— А?… Аха, години?… Нима помня! Жено, та колко ли години ще имам?

— Петдесет и две, чини ми се, напролет ще ги свърши.

— Стопанин ли си?…

— Аха… три морги пясъци и една мършава крава… голям стопанин.

— Наказван ли си?

— А?… Наказван?…

— В дранголника седял ли си?

— В затвора ли?… Наказван?… Жено, бил ли съм в затвора, а?…

— Беше, Бартко, беше, нали ония дворянски кучета те караха за едно умряло агне…

— Ами, ами… намерих на къра едно умряло агне… и го взех да не го разръфат псетата… обадиха ме, заклеха се, че съм го бил откраднал… осъди ме съдията… затвориха ме и лежах… Не е право това, не е право… — говореше той понижено и поглеждаше крадешком жена си.

— Даден си под съд, че си откраднал свинката на Марциана Пачеш! Взел си я от къра, закарал си я у дома си, заклал си я и си я изял! Какво ще кажеш за свое оправдание?…

— А? Изял съм я! Дано бог да отвърне лице от мене, като умра, не съм я изял!… Да прости ваша милост, изял съм я!… О боже, боже, аз съм я изял! — викаше той жално.

— Какво ще кажеш за свое оправдание?

— Оправдание?… Жено, щях ли нещо да кажа!… Ами, ще видя; не съм виновен, не съм изял свинката, а Марциана Доминикова например лае като кучка, да я хванеш за проклетия й сурат, та да я пребиеш… а…

— О хора, хора!… — изпъшка Доминиковица.

— Това после ще уреждате, сега кажи как се намери свинята на Пачешова у вас?…

— Свиня на Пачешова… у мене?… Жено, какво казва негова светлост?

— Бартко, за онова прасе ще да е, дето дойде по тебе до къщи…

— Помня, наистина помня, ама то беше прасе, не свиня. Моля за милост благородния съд да чуе що казах и ще повторя: прасе беше, прасе беше, а не свиня; бяло прасе, около опашката и малко по-отдолу с черни шарки.

— Добре, но откъде дойде то у вас?

— У мене ли?… Ей сегичка всичко ще кажа, каквото е било, та да види ваша светлост, да видят и тия хора тук, че аз не съм виновен, а Доминиковица е лъжкиня, клюкарка и смахната дърдорка!

— Аз ли лъжа! Дано тая света Богородичка да те тресне, и то неизповядан да те тресне! — каза тихо Доминиковица към окачената в ъгъла света Богородица, па след това, понеже не можеше да се стърпи, показа сухата си стисната пестница към него и изсъска:

— Ти, свинекрадецо, ти, разбойнико, ти!… — и разпери пръсти, сякаш искаше да го сграбчи.

Но Бартековица се нахвърли с вик към нея.

— А, искаш да го удариш, гиди кучко, да го удариш, вещице, душеваднице, ти!

— Млъкнете! — извика съдията.

— Затворете уста, когато съдията говори, да не ви изпухам насаме! — добави Яцек и повдигна панталоните си, като че имаше нещо скъсано.

Веднага настана тишина, а жените, които насмалко щяха да се хванат за косите, млъкнаха, но се гледаха кръвнишки и сумтяха от злина…

— Казвай, Бартоломей, казвай всичко истина!

— Истина?… Самата истина като роса чиста ще кажа, всичко ще кажа като на изповед, като стопанин на стопани, като свой на свои, че аз съм стопанин от дядо и прадядо, а не съм голтак, нито някакъв търчи-лъжи или друг градски скубач. Ето тъй беше.

— Опичай си ума нещо да не забравиш — съветваше го жена му.

— Няма да забравя, Магдо, няма. Е, така беше. Вървях си… и гледам, то беше пролетес… и зад Вълчия дол, спроти Бориновата детелина… вървя си и си чета молитва, че например заби камбаната за вечерня… мръкваше се… вървя си… па току слушам: като че ли е глас?… Ай, господи, мисля си: като че ли нещо покръхнува и не покръхнува… Обърнах се — нищо не се види, съвсем тихо. Дали дявол някой ме изкушава, или що?… Вървя си аз по-нататък и като ме полазиха тръпки от страх, започнах „Радвай се, Богородице.“ Пак покръхнува! Ха — мисля си — не е друго, току свиня или прасе. Отбих се в детелината и се огледах… ето че нещо се мъкне подире ми. Спрях се, спря се и то, па бяло, ниско и дълго… а очите му светеха като на дива котка или на таласъм… Прекръстих се и като ми настръхна кожата, забързах към дома — ами знае ли човек какво ходи по нощите?… А в Липци всички знаят колко е страшно при Вълчите долове.

— Ами истина е: нали лани, кога Шикора минал там през нощта, нещо го сграбчило за гръцмула и го ударило оземи и тъй го било, та две недели лежа болен човека — обясни жена му.

— Мълчи, Магдо, мълчи! Вървя, вървя, вървя… а то току се мъкне по менели покръхнува. Па ето ти че изгрея месечината, гледам, — прасе било, не таласъм. Хвана ме яд, че какво ли си мисли това глупаво прасе — да ме плаши ли, па хвърлих тоягата по него и си тръгнах за дома. Вървях по слога между Михаловото цвекло и Бориновата пшеница, а после между летницата на Томек и овеса на Яшек, оня, дето лани отиде войник, а жена му вчера роди… Прасето все по мене като куче, ту върви отстрани, ту влезне в картофището на Доминикова, ту ровне тук, ровне там, покръхне, квикне и все по мене…

Свих по пътеката напреко — то пак по мене. Изби ме в огън, че — да простите — такава свиня може и да не е свиня! Свърнах по пътя към кръста, и прасето по мене… Видях го, беше бяло, около опашката отдолу с черни шарки! Прескочих през рова, и свинята по мене. Изскочих на могилките, дето са зад кръста на пътя, и тя по мене, отидох при трънките, а тя едва ми се не хвърли в краката — проснах се наземи и се изпънах, колкото съм дълъг. Дали па не е бясна?… Едва можах да стана, а тя без да помръдне опашка, и хоп пред мене! Ха, бягай сега, лудосийо — помислих си. Но не избяга, току все пред мене чак до дома — чак до дома, пресветли господин съдия, — чак в двора влезна, па нали вратата на стаята беше отворена, влезна и в стаята… Това е, кълна се в бога. Амин!

— А после я заклахте и изядохте, нали? — каза развеселен съдията.

— А! Заклахме и изядохме?… Ами какво да правим? Мина ден, а прасето не си отива; мина неделя — седи си, не можеш да го изгониш, че квичешком се връща!… Жената му подтуряше по нещо, че можеше така да умре от глад, нали и то душа носи… Пресветлият господин съдия е умен, справедливо ще види, че какво аз, беден сиромах, можех да сторя с него? Никой си го не подирва, а у дома е сиромашия, па лапаше повече от две други… За един месец и нас би ни изяло с парцалите… Нямаше спасение! Вместо то нас — ние го изядохме и пак не цялото, защото се разчу по селото и Доминиковица се оплакала, дойде с кмета и взе всичко…

— Всичко ли?… А задната половина къде е? — изсъска злобно Доминиковица.

— Къде? Питай Кручек и другите кучета. Изнесохме я през нощта в плевнята. Кучетата нали лесно надушват, па и на вратата има дупка, измъкнали я и си направили гощавка с моята кървавица, та ходеха преяли като дворяни.

— Брей! Свинята самичка отишла по него, който е глупав, ще повярва, ама не и съдията. Крадец такъв, ами овена на воденичаря, а поповите гъски, тях кой открадна, а?…

— Видяла ли си, а? Видяла ли си? — изкрещя жената на Козела, като подскочи с ноктите си.

— А картофите от ровника на органиста, тях кой?… И постоянно се губят неща на хората: или гъска, или кокошка, или нещо друго — продължаваше безжалостно Доминиковица.

— Ти, кучко! А ти, когато беше млада, какво не правеше, а щерка ти Ягна сега какво не прави с ергените, това никой не ти казва, а ти като кучка…

— Ягна не бъркай тука! Не бъркай, че… муцуната ти ще смажа… Не бъркай!… — избухна Доминиковица със силен глас, улучена в болното място.

— Мълчете, брей врескала, че ще ви изхвърля из вратата — усмиряваше ги Яцек, като повдигаше панталоните си.

Захванаха да се изказват свидетелите.

Най-напред свидетелствуваше потърпевшата Доминиковица. Тя говореше с тих, набожен глас и се кълнеше постоянно пред иконата на света Богородица Ченстоховска, че свинята е нейна, кръстеше се и се удряше в гърдите, че е истина, че Козела я откраднал от къра, и не искаше от пресветлия съдия да го наказва за това, нека милият Исус Христос да го накаже и му забрани чистилището, но искаше най-настоятелно съдията да го накаже, задето така е опозорил и нея, и Ягна пред всички хора.

После говори свидетелят Шимек, синът на Доминиковица, окачил шапка на ръцете си, скръстени като за молитва, не махваше очи от съдията и казваше със запънат и слаб глас, че свинята била на майка му, че била цялата бяла и имала около опашката черно петно, а ухото й било разкъсано, защото Бориновото куче Лапа я захапало пролетес, та тя така квичела, че той я чул чак в плевнята…

След това извикаха Барбара Песекова и други.

Изказваха се поред и се кълняха, а Шимек все стоеше с окачена на ръцете си шапка, вторачен набожно в съдията; Козеловица се късаше зад оградата с крясък от отричания и злоречия, а Доминиковица само въздишаше срещу иконата и поглеждаше Козела, който мяташе поглед, ослушваше се и поглеждаше към своята Магда.

Народът внимателно слушаше, от време на време се разнасяше шум или тихи подигравателни подмятания или смях, та дори трябваше Яцек да ги усмирява със заплашване.

Делото се проточи чак до почивката, през което време съдът се оттегли в съседната стая на съвещание, а народът се измъкна към коридора и навън да си отдъхне, кой нещо да похапне, кой да се поразговори със свидетелите си, кой да си поизкаже болките, някой пък да понегодува срещу несправедливостта, да се позаканва — както обикновено бива в съдилище.

След отдиха и като се прочетоха присъдите, дойде ред и на Бориновото дело.

Йевка се изправи пред масата и като полюляваше детето си, увито в престилката, почна да излага плачливо своите болки и жалби: как слугувала у Боринови и работила, та чак краката й се откъсвали, а никога не чула добра дума, не дали й кът да спи, нито достатъчно храна, та по съседите трябвало да се храни, па после не й заплатил за слугуването и с неговото си дете я натирил по света… накрай избухна в силен плач и се хвърли на колене пред съдиите с вик:

— Това ми е болката, това! А детето е негово, пресветли съдия!

— Лъже като циганка — измърмори застрашително Борина.

— Аз ли лъжа?! Та нали всички, нали цялото Липци знае, че…

— Че си кучка и миткало…

— Височайши съдии, а преди това ми викаше Йевка, Йевуша и още по-галено, маниста ми донесе, постоянно ми носеше и бял хлебец от пазара: на̀ ти, Йевушо, на̀, ти ми си най-милата… а сега, о божичко!… — и зарева.

— Лъжкиня мръсна, да не би и с пухов юрган да съм те завивал и да съм ти викал: поспи си, Йевушо, поспи си!…

Залата се залюля от смях.

— Па не е ли така? Не скимтеше ли като куче пред врата, малко ли ми обещаваше, а?

— Бога ми, хора, защо я гръм не тресне такава чума? — извика той смаян.

— Благородни съдии, цял свят знае как беше, цяло Липци е свидетел, че казвам истината. Слугувах у тях и той никога не ми даваше мира. О, сирота аз, сирота… О ти, моя злочеста съдбо!… Та можех ли да се браня от толчав мъж?… Виках, а той ме наби и си направи, каквото си искаше… А къде да се дяна с това детенце, къде?… Свидетелите ще кажат, ще докажат! — викаше тя с плач и крясъци.

Но свидетелите в същност нищо не потвърдиха освен клюки и измислици, та тя захвана отново да доказва и уверява, докато най-сетне, като последно доказателство, разви детето и го положи пред съдиите; детето риташе с голите си крачета и крещеше, та се цепеше.

— Благородните съдии сами ще видят чие е то; ето на̀, същия тоя нос като картоф, същите тия кафяви и гнойливи очи… Цял Борина, никой друг, одрало му кожата!… — викаше тя.

Но и съдиите не можеха вече да се въздържат да не се засмеят, а хората вече ревяха от смях, взираха се ту в детето, ту в Борина и току някой се обадеше:

— Същи бащичко, като одрано куче!

— Борина е вдовец, да се ожени за нея, детето тъкмо да му пасе кравите…

— Тя се скубе като крава напролет.

— И хубава е! Само да я обвиеш с грахова слама и да я оставиш в просото — всички гарги ще избягат…

— И така кучетата бягат, когато Йевуша върви през селото!…

— Па едно лице — като с помия измито…

— И пестовница е, мие се по веднъж в годината да не хаби сапуна…

— Пали на евреите печките^[2], няма време, та не е чудно!

Приказваха все по-страшно и язвително и тя млъкна със замаяни като на подгонено куче очи, гледаше хората и нещо кроеше в себе си…

— Тихоте, бе! Грехота е така да се присмивате на бедната жена! — извика Доминиковица тъй силно, та млъкнаха и някои се започесваха засрамени по челото.

До нищо не доведе това дело.

Борина усети голямо облекчение, защото ако и да не беше виновен, все пак се страхуваше от людски одумки, па се боеше и от друго — че може да го осъдят да плаща — такъв е законът, никой не знае кого ще хванат за яката, дали кривия, или правия. А случвало се е така, неведнъж, не дваж, не десет пъти… случвало се е.

Излезе той веднага от съдилището и докато чакаше Доминиковица, взе да размисля върху всичката тази разправия. Не можеше да разбере защо и по каква причина го е дала в съд.

— Не, нейния патешки ум това не може да скрои, някой друг се бърка, ама кой?…

Отидоха с Доминиковица и с Шимек в кръчма да пийнат и да хапнат по нещо, защото бе късно след пладне, и макар че Доминиковица му загатваше излеко, че цялата тая Йевкина разправия все трябва да е работа на ковача, на неговия зет, той не можеше да повярва.

— Какво ще спечели от това?

— Това, да си имате караници в къщи, да те направи за присмех, да те измъчи. Има хора, та само за един кеф одират кожата на човека.

— Чудя се на тоя инат на Йевка! Когато нищо не съм й напакостил, а отгоре за кръщенето на това копеле дадох на свещеника един чувал овес.

— Тя работи у воденичаря, а той все с ковача ходи… разбираш ли сега?!…

— Разбирам, току нищо не мога да си обясня! Да пийнем още!

— Бог да ти наспори, пий по-напред ти, Мачей!

Пийнаха по едно и още по едно, изядоха второ полвин кило колбаси с половин бял хляб, старият купи няколко бели хлебчета за Южка и се тъкмяха да си вървят.

— Седни, Доминиковице, с мене, тежко ми е самичък, ще си побъбрем…

— Добре, само ще прескоча до манастира да се помоля.

И тя отиде, но след малко се върна и веднага тръгнаха и двамата с бричката.

Шимек се влачеше полека след тях, защото колата му беше само с една кранта, па и страшен пясък беше по пътя. Освен това той се беше отпуснал, тъй като не беше свикнал да пие и бе замаян от съдилището, та току климаше сънливо в коша на каруцата, стряскаше се от време на време, смъкваше шапка от главата си, кръстеше се набожно и загледан унесено в опашката на кобилата, сякаш в охраненото лице на съдията, мърмореше: „… Свинята е мамина, цялата бяла, само около опашката имаше черно петно…“

Слънцето вече се спущаше към залез, когато навлязоха в гората.

Сега те вече по-малко приказваха, макар че седяха един до друг на предната седалка.

От време на време си продумваха, защото не бе хубаво да седят като немтури, продумваха си, колкото сън да ги не мори и езикът им да не пресъхва!…

Понеже кобилчето вървеше бавно, Борина го подкарваше, така че от умора и топлина то се изпоти до половината на хълбоците. Понякога той подсвиркваше и мълчеше, и нещо си дъвчеше, нещо кроеше на ума си, нещо смяташе и често поглеждаше крадешком към старата, към сухото й, сякаш от избелен восък лице, цялото състинало се в надлъжни бразди. Тя движеше беззъбата си уста, като че ли безгласно се молеше; понякога опъваше по към челото червената си забрадка, защото слънцето светеше право в очите й. Седеше тя неподвижно, само тъмните й очи горяха.

— Извадихте ли вече картофите? — подхвана той най-сетне.

— Ами извадихме ги. Народиха се това лято добре.

— Лесно ще охраните.

— Затворих едно шипарче да се угоява, може по заговезни да потрябва…

— Сигурно, сигурно… Говореха, че Валек Рафалов пращал годежари?…

— Та той само той ли е?… Напразно си хабят парите… Не е за такива моя Ягуша, не е.

И тя вдигна глава и впи ястребовите си очи в Борина, но той като възрастен човек, а не някой ветрогон, показа студено и спокойно лице, та нищо не можеше да се познае. Дълго ни дума не продумаха, сякаш се бореха помежду си с мълчание.

Неудобно бе на Борина пръв да подхване, па и как ли? Беше вече в напреднала възраст и пръв стопанин в Липци. Та можеше ли да каже така направо, че Ягуша му се харесва?… Нали имаше той своя чест и разсъдък — но понеже по рождение бе с гореща кръв, късаше го яд, че трябва тъй да се пази, да заобикаля и така да се домогва.

Доминиковица го пронизваше понякога с поглед и си размисляше върху загрижеността му, но не му помогна нито с думица, ами поглеждаше сегиз-тогиз ту него, ту наоколо и към сините далечини и току неволно рече:

— Горещо като по жътва.

— Право е.

Па и така си беше, защото от двете страни на пътя се изправяха яките стени на боровата гора, та ни вятър, ни полъх можеше да се промъкне от полето, а слънцето висеше право над главите и тъй прежуряше, че напечените дървета стоеха неподвижно, навеждаха премалелите си кичури над пътя и от време на време пущаха кехлибарените си иглички, които се въртяха във въздуха и падаха по пътя. Гъбената миризма на мочурите и на дъбовата шума чак дразнеше носа.

— Знаеш ли, чудно ми е, па и на други хора е чудно, че такъв стопанин, дето и ум има не какъв да е, и толкова имот, па и народа го слуша, като тебе, да речем, а не го влече към управление…

— Право каза, никак не ме влече. Какво ще ми придойде от това? Бях помощник три години и от свои пари харчех. Па що коне си съсипах, що припкане… повече от ловджийско куче… А загуба в домашната работа и пакости такива, че жената постоянно ми се караше…

— И тя е имала ум в главата. Ама да бъдеш управител все пак е и чест, и полза има.

— Благодаря. Кланяй се на стражари, прегръщай краката на данъчния агент и на нищо и никакъв опърпан чиновник — също… Голяма чест! Данъци не плащат, мост се развали, куче побеснее, някой ударен с климия по главата — кой крив?… Кмета крив, хайде глоба на кмета! Харна полза! Малко ли кокошки, яйца, гъски изпренесох на данъчния агент в града…

— Истина си е, но на Петрек не му омръзва кметуването, не; накупи си вече земя, па и плевня си сгради, и коне има едни големи!…

— Има, ама не се знае какво ще му остане от това, като му се свърши кметството…

— Мислиш ли?

— Та нали имам очи и виждам…

— Горделив си е той и със свещеника се заяжда.

— Върви му, ама все покрай жена му; той си кметува, а тя всичко управлява.

Пак помълчаха някое време.

— Ами ти не ще ли да пращаш на някоя годежници?… — попита предпазливо тя.

— Не… не ме влече към жените вече, доста съм стар…

— Не думай такова нещо!… Стар е оня, дето не може да се помести от тук до там, дето не може да поднесе лъжицата до устата си и ще си свърши при печката… Видях те кога носеше чувал с ръж.

— Това е вярно, як съм още, ама коя ли ще ме вземе?…

— Ти пък отде знаеш? Ще видиш!

— Стар съм, децата вече израстват… а пък не ми се ще коя да е.

— Само да припишеш, и най-първите няма да се откажат…

— Зарад приписване! Свине такива! За една морга и най-честната девица ще дойде, па ако ще би и за просяк пред черквата…

— А мъжете не правят ли сметка за зестра, а?

Той не отговори, само удари кобилата с камшика и тя веднага полетя в галоп.

Дълго мълчаха.

Едва когато излязоха от гората на полето между крайпътните тополи, Борина, който през всичкото време се ядосваше на себе си със стиснати зъби, избухна:

— Кучешки живот! За всичко плащай, та дори и за добрата дума! Толкова е лошо, та по-лошо не е било. Дори и децата са против баща си, никой не те слуша и всички се ядат като кучета.

— Защото са глупави, не виждат, че всички еднакво ще отидем в тая черната.

— Едва някой се понавдигнал над земята и току се озъби на баща си дял да му дава. На старите само се надсмиват! Келеши, тясно им в селото, не им се харесват старите наредби, някои дори се срамуват от носията.

— Всичко е от това, че нямат страх от бога…

— От това ли е, не е ли от това, но зле върви.

— Не е, не е на добро.

— Така ще си върви, кой ще го спре?

— Божие наказание! Ама ще дойде часът на божия съд, ще дойде той.

— Но дотогава колко народ ще се развали, това никой не ще предварди.

— Такива са времената, че по-добре е да дойде някой мор.

— Времената! Така е, ама и хората са си криви. А ковача какво? А кмета? Ядат се със свещеника, бунтуват хората и ги мамят, а глупавите вярват.

— Тоя ковач, той ми трови душата, та макар че ми е зет…

И така одумваха те заедно света, като поглеждаха към селото, което се виждаше все по-близо през тополите.

При гробищата още отдалече се червенееше редица наведени жени, прикрити от тънка димна мъглица, а след малко ветрецът от време на време почна да донася и глухото еднообразно тупане на мелици, което идваше откъм ливадите в низината.

— Хубаво време за мънене. Ще сляза при тях, че и моята Ягуша е там.

— Не е бог знае колко път, ще те закарам до там…

— Колко си добър, Мачей, чудно ми е дори — засмя се тя дяволито.

Той свърна от тополите по черния път, който водеше до портата на гробищата, и я закара под сивия каменен зид в сянката на брезите, кленовете и на наведените към нивите кръстове, дето петнайсетина жени усърдно мънеха сух лен, та чак мъгла от прах висеше над тях и дълги влакна се залавяха по жълтите листчета на брезите и увисваха по черните рамене на кръстовете; до тях, на прострени върху трапове пръти се сушеше на огън още мокрият лен.

Мелиците клепеха силно, целият ред жени току се навеждаше с къси и бързи движения и само сегиз-тогиз някоя се изправяше, изтърсваше хватка лен от последния паздер, свиваше я на сплитка или на кичур и я хвърляше на простряното пред нея платнище.

А слънцето бе вече преминало над горите и светеше право в лицата им, но що от това — работата, смеховете, шегите не преставаха нито за миг.

— Помага бог! — извика Борина на Ягна, която мънеше току на края. Беше облечена с риза и червен вълненик, а главата си бе забрадила, за да не се праши.

— Дал бог добро! — отвърна тя весело и повдигна сините си големи очи към него и по хубавото й, опалено от слънцето лице премина усмивка.

— Сух е, щерко, а? — питаше старата, като пипаше опънатите ръкойки.

— Сух като барут, дори се троши… — Тя пак погледна с усмивка стария, та чак тръпки го полазиха; той плесна с камшика и си отиде, но все се обръщаше назад, макар че тя вече не се виждаше, но като жива стоеше пред очите му…

— Мома като кошута… Тъкмо за мене — мислеше си.