Владислав Реймонт
Селяни (5)

V

Наставаше все по-късна есен.

През опустелите и глухи поля се влачеха бледи дни и замираха в горите все по-тихи и по-бледи — сякаш свещени дарохранителници между догарящи големи свещи.

Всяка сутрин денят ставаше по-ленив, натежал от студ и цял в слана и в болезнената тишина на умиращата земя. Слънцето бледо и тежко изгряваше из дълбочините във венци от врани и чавки, които политваха нейде от изгрева, хвърчеха ниско над полята и глухо, дълго и тъжно грачеха… а след тях се носеше остър студен вятър, раздвижваше стегнатите води, попарваше останалата още зеленина и късаше от наведените над пътищата тополи последните листа, които се отронваха тихо, сякаш сълзи — кървавите сълзи на умрялото лято, и падаха тежко на земята.

Всяка сутрин селото все по-късно се събуждаше: стоката по-лениво излизаше на паша, скърцаха вратите и по-тихо се чуваха гласовете, заглушавани от мъртвилото и пустотата на полята, по-тихо и по-тревожно туптеше самият живот — па понякога пред къщите или по нивите се виждаха да спират внезапно хора и дълго да гледат в мрачната синя далечина и рогатите, мощни чела на говедата да се издигат над пожълтялата трева и с бавно преживяне да впиват поглед в далечното… далечно пространство… а от време на време глухо, жално мучене се понасяше по пустите поля.

Всяка сутрин биваше все по-мрачно и по-студено и димът от комините по-ниско се стелеше по оголелите градини, и повече птици прелитаха в село и търсеха подслон из плевните и сенарниците, а враните кацваха по билата на къщите или висяха по оголелите дървета, или пък се виеха над земята с глухо грачене, сякаш пееха жалната песен на зимата.

Пладнините бяха слънчеви, но тъй мъртви и глухи, че шумът на гората достигаше като глух шепот, а шумоленето на реката се разнасяше като болно стенание и парцали от паяжини, неизвестно от къде откъснати, се губеха в острите студени сенки на къщите.

В тия тихи пладнини цареше надгробна скръб, по опустелите пътища лежеше мълчание, а в оголените от листа градини се таеше едновременно дълбока загриженост и тревога.

И често, все по-често небето се намяташе с тъмни облаци, та хората трябваше вече да се прибират от полята доста рано, защото мрак обгръщаше света…

Доораваха за сеитба, а някой изкарваше последната бразда по тъмно и на тръгване за дома с въздишка се обръщаше да се прости с нивата до пролет.

Привечер често падаха дъждове, наистина още като превалявалия, но студени и все по-често продължаваха чак до мръкване — до дългото есенно мръкване, в което като златни цветове пламваха прозорците на къщите и лъщяха локвите по пътищата, а влажната студена нощ се блъскаше о стените и изохкваше из градините.

Дори и щъркелът с пребитото крило, който остана и който хората виждаха да броди самотен по ливадите, захвана да дохожда под Бориновия сенарник, па и в самия двор, дето Витек грижливо му подхвърляше храна за примамка.

И различни просяци все по-често навестяваха селото. Тези обикновени просяци, които с дълбоки торби и с дълги молитви ходеха от врата на врата, изпращани от лая на псетата — и други, които идеха от свети места и знаеха Остра брама, Ченстохова и Калвария^[1] и с готовност разправяха по цели вечери какво има по света, какви чудеса и къде стават. Случваше се понякога и такъв, който казваше тихо, че иде от Божи гроб и такива чудеса разправяше, такива страни видял, през такива широки морета пътувал, толкова приключения изпитал, че набожно унесените в разказа му се удивляваха, а мнозина дори не можеха да повярват на всичко това… Но слушаха жадно, защото всеки можеше да научи нещо ново, па и нощите бяха дълги, та все можеше да си отлежи човек и на двете страни.

Хей! Есен бе то, късна есен!

И нито песни, нито весели викове, нито цвъркот на птички, нито да привика някой низ село — нищо, само вятърът стенеше по стрехите, само дъждовете се лееха като лъскавина по стъклата на прозорците и все по-често се чуваха глухите удари на снопарските бухалки из плевните.

Липци равномерно замираше, както и околните ниви, които изнемощели, посивели и оголени се отдаваха на почивка и постепенно се вкочаняваха; както и голите, изкривени и тъжни дървета, които бавно се вцепеняваха за през дългата, дълга зима…

Есен бе това, родна майка на зимата.

Успокояваше само едно — че още нямаше неспирна киша, че пътищата още не са тъй кални и може би времето ще се задържи до панаира, за който се готвеше цяло Липци като за празничен събор.

Тъй като този панаир се падаше на света Кордуля, голям и последен празник преди Коледа, всички се тъкмяха за него.

От няколко дена преди това се приказваше из село какво да се продаде било от добитък, било от храни или от дребна живина. Но понеже идваше и зима, доста нещо трябваше и да се купува: и облекло, и покъщнина, и това-онова за дома, поради което наставаха грижи и разпри, па и караници из къщите, защото — то се знае — у никого не прелива богатство, а за пестене беше все по-трудно.

На това отгоре и данъци трябваше да се плащат или общински връхнини и разни сметки помежду си, па често и заеми пред новото жито, а мнозина и на ратаи — събираше се толкова, та не един, макар и стопанин с петнайсет морги, тежко въздишаше, пресмяташе и все нищо не излизаше, ако не изкара на панаира кон или крава, а за по-бедните и дума не можеше да става.

Та затова тоя-оня извеждаше кравичката пред обора, изтриваше с метличка олайнените й хълбоци, хвърляше й за през нощта детелина или варен ечемик с картофи, само и само да се малко позаглади. Някой пък тъкмеше стари, съвсем ослепели кранти, та горе-долу, дето се вика, да заприличат на коне.

Други по цели дни усилено чукаха жито, за да успеят за панаира.

И у Боринови усилено се приготвяха. Старият Куба дочукваше пшеницата, а Южка и Ханка през цялото си свободно време гледаха как да хранят свинката и отбраните за продан гъски. Антек и Витек пък, понеже всеки ден се боеха от дъжд, отиваха за сухи дърва и за постилка, една част от която сложиха в обора, а друга стовариха до къщи за ограждане на стените.

И тази усилена работа трая чак до късно през последната предпанаирска нощ. Едва когато пшеницата бе вече в чували на вкараната в плевнята кола и всичко бе натъкмено за сутринта, седнаха всички заедно да вечерят в стаята на стария.

На огнището гореше весел огън от смърчови дърва, които постоянно пращяха, а те ядяха бавно и мълчаливо, защото от преумора никому не се приказваше. Едва когато свършиха и жените раздигаха паниците и тенджерите от софрата, Борина се попремести към огнището и рече:

— Преди съмване трябва да се тръгне.

— То се знае, не по-късно — отвърна Антек и се зае да понамаже конската сбруя. Куба стържеше дърво за бухалка за снопи, а Витек белеше картофи за сутринта и току подритваше Лапа, който лежеше настрана и пощеше бълхите си със зъби.

Настана тишина, само огънят пращеше и понякога зад огнището се обаждаха щурци, а от стаята на Антекови се чуваше плисък на вода и шум от миене на съдини.

— Куба, ще останеш ли да ни слушаш и по-нататък, а?

Куба остави оберъчката, с която стържеше, и тъй дълго се загледа в огъня, та Борина му припомни.

— Чу ли какво ти рекох?

— Колкото за чуване, чух, но мисля си, че що е право — право, нищо лошо от вас не съм видял… Само дето… — отговори загрижено.

— Южо, я дай водка и нещо приядка, защо да уговаряме на сухо като евреи — нареждаше старият, па примъкна пред огнището една пейка, на която Южа скоро сложи шише водка, една колбаса и хляб.

— Пийни, Куба, и си кажи думата.

— Да наспори господ, господарю… За оставане, останал бих, току… току…

— Ще ти придам нещичко…

— А то че е редно, редно е, защото ето и кожуха ми окапа, и ботушите, па и дрешка някоя горна бих си купил… че като просяк съм, и на черква да отида, свивам се при вратата… ами как с тия дрехи да се покажа при олтара.

— А в неделя не гледаше на това и се тикаше при най-първите хора — рече строго Борина.

— Ами… То… Наистина… — мънкаше силно засрамен Куба и тъмна червенина покри лицето му.

— Па и свещеника учи, че по-старите трябва да се почитат. Хайде пий, Куба, за пазарлъка и слушай какво ще ти кажа аз: ти сам не можеш да разбереш, че ратай е друго нещо, а господар друго… Всеки си има свое място и всекиму господ различно е определил. Щом господ ти е отредил едно нещо, пази си го и по-нататък не мърдай, не се навирай на предно място и над другите не се надигай — защото тежко ще сгрешиш. И сам свещеникът ще ти повтори това, че така трябва да бъде, за да има ред на тоя свят. Нали разбираш, Куба?

— Та не съм добиче, имам ум в главата си.

— Тогава гледай над другите да не се надигаш.

— Е… исках да съм по-близо до олтара…

— Исус Христос чува от всякой кът, не бой се. И защо ли да се тикаш между най-първите, когато всички знаят кой си.

— Ами, ами… да бях заможен, и балдахина бих носил, па и свещеника бих водил под ръка, и на чиновете бих седял, и от книга с глас бих пял… Ама нали съм ратай, ако и син на стопанин, трябва да стоя в притвора или пред вратата като кучетата… — каза той тъжно.

— Така е нареден света и не си ти, който ще го промениш.

— То се знае, то се знае, че не аз.

— Пий още, Куба, и кажи колко да ти придам.

Куба гаврътна чашата, но понеже водката го беше позамаяла, стори му се, че е в кръчмата с Михал, слугата на органиста, или с друг другар и си приказват свободно, весело, като равен с равен. Той разкопча малко горната си дреха, протегна крака, тресна с пестнина по масата и изкрещя:

— Четири рубли и още една рубла напреж ако даде, ще остана.

— Чини ми се, че си пиян, нещо ти хлопа дъската — завика Борина, но Куба вече вървеше след своята мисъл и след предишната си мечта, пък и не слушаше гласа на господаря си, та разгръщаше сгърчената си душа, растеше в гордостта си и усети в себе си сигурност като същински господар.

— Четири рубли и още една рубла напреж ако даде, ще остана, ако не… майка му стара… ще отида на панаира и служба ще си намеря, па ако ще би и каруцарска — на някоя товарна каруца у дворянина… Знаят ме, че съм работен и че разбирам от всяка кърска работа, па и около дома, че мнозина стопани не могат да се мерят с мене, а да се учат… Па ако не, ще си стрелям пилци и ще ги нося на свещеника или на Янкел… защо не…

— Ей… куцак такъв, как гърми! Куба! — извика троснато старият.

Куба млъкна, изтрезня от мечтата си, но гордостта си не изгуби, защото захвана да става неотстъпчив, та Борина, ще не ще, му додаваше по половин рубла или по злотувка, докато стана тъй, че обеща да му даде три рубли и две ризи придавка.

— Охо, бива си те — викаше старият, като се чукаше с него за спогодбата, ако и да го бе яд, че толкова пари трябва да даде, но нямаше защо да се колебае, понеже Куба струваше и повече, работлив ратай, дори за двоица, не пипа господарското и за добитъка внимава повече, отколкото за себе си. Макар че беше куц и не много силен, разбираше от стопанските работи — можеше напълно да му се довери човек, всичко ще сработи както трябва, па и друг работник ще нагледва.

Поприказваха си едно-друго и като се разиждаха, Куба вече от вратата се обади съвсем плахо:

— Спогодихме се за три рубли и две ризи, ама… ама… не продавай кобилчето… при мене е отрасло то… с кожуха си съм го завивал да не измръзне, та не бих търпял да го бие сега някой чифутин или някой дрипльо от града… Да не го продаваш… злато е това, не кобилче… послушно като дете… такъв кон, та при него някой човек е цяло куче… Да не го продаваш…

— И на ум не ми е минавало това.

— В кръчмата приказваха и… аз се побоях…

— Опекуни, кучите му синове, всичко те най-добре знаят!

Куба би му прегърнал краката от радост, но не посмя, затова нахлузи шапката си и бързо излезе, тъй като бе вече време и за спане, че панаир ги чакаше сутринта.

* * *

На сутринта още преди зори, доста след втори петли, из всички пътища и пътеки се движеха хора към Тимов.

Всичко живо от цялата околия се стичаше на панаира.

На съмване вална добър дъжд, но след изгрев-слънце малко попрестана, само небето бе покрито с тъмни облаци, а над низините висяха белезникави мъгли като съвсем мокри погребални покрови, по пътищата лъщяха локви, а тук-там в трапчинките и кал шляпаше под краката.

От ранно утро излизаха и от Липци.

По тополовия път зад черквата и там хе-е, до гората, се виждаше върволица от коли, които се точеха бавно една до друга, а от двете страни на пътя се мяркаха червените женски вълненици и белите клашници на мъжете.

Имаше толкова народ, сякаш цялото село излизаше.

Вървяха пешком по-бедните стопани, вървяха жени, момци и моми, и коморници, па и сиромаси и надничари отиваха, тъй като на тоя панаир се ценяваха и сменяха господарите си.

Кой нещо да купи, кой да продаде, а други пък само панаира да видят.

Някой водеше с въженце кравичка или теле, друг караше свиня с прасета пред себе си, които току поквикваха и тъй кръшкаха, че трябваше постоянно да ги прибира и пази човек, за да не попаднат под колите; някой се тътрузеше с кранта, други свръщаха остригани овце; тук-там се белееха стада гъски с подвързани криле или гребенести петли поглеждаха изпод престилките на жените… Па и колите вървяха доста натоварени, от време на време из някоя каруца се показваше зурлата на охранена свиня и така квичеше, че гъските захващаха да гакат, а кучетата, които вървяха с хората, се разлайваха при колите. И вървяха така, заели целия път, ако и да бе широк; не можеха всички да се поберат в пътя, та някой ходеше и по нивите низ браздите.

В късно утро, когато така се бяха разкарали облаците, че всеки миг слънцето щеше да се покаже на небето, излезе от къщи и Борина. По-рано, още в зори Ханка и Южка изкараха свинята и подхраненото шипарче, а Антек бе откарал десет чувала пшеница и половин крина семе от червена детелина. У дома останаха само Куба, Витек и Ягустинка, повикана да сготви ядене и да наглежда кравите.

Витек ревеше с глас при обора, че и нему се ходеше на панаира.

— Какво иска тоя щурчо! — измърмори Борина, прекръсти се и тръгна пеша, защото правеше сметка да се качи по пътя на някоя каруца. И не щеш ли, току зад кръчмата го застигна органистът с бричката с два силни коня.

— Защо пеши, Мачей?

— За здраве… Да бъде похвален.

— Во веки веков. Качи се при нас, ще се сместим! — предложи жената на органиста.

— Да живеете, ще стигна и пеши, ама дето има една дума, по е мило на душата да се вози на колата — рече той, като се наместваше на предната седалка, с гръб към конете.

Ръкува се приятелски с органистови и конете тръгнаха.

— А откъде накъде господин Яшо тука, не си ли вече в класовете? — попита той момчето, което управляваше конете и седеше наред с ратая.

— Дойдох само за панаира! — рече весело синът на органиста.

— Вземи си, френско е… — предложи органистът, като почукваше табакерата си.

Смръкнаха енфие и тържествено кихнаха.

— А ти какво, ще продадеш ли нещо днес?

— Е па, пред съмнало още откараха пшеница, а жените подбраха свинята.

— Та много! — извика жената на органиста. — Яшо, вземи шалчето, че е хладничко — рече тя на сина си.

— Топло ми е, съвсем ми е топло — уверяваше той, но въпреки това тя усука червения шал на шията му.

— Ами разходите малко ли са? Чудя се вече от къде да взимам…

— Е, не се оплаквай, Мачей, благодари на бога, имаш доста…

— Земя не се яде, а прикътана пара няма.

— Защото даваш в заем… малко ли пари имаш по хората?… Съседите знаят кой как е!…

Но недоволен от тия подмятания пред ратая, Борина се наведе бързо към Яшо и тихо го попита:

— Дълго ли още ще караш в класовете?

— Само до празниците.

— Па ще си дойдеш дома, или служба ще вземеш?

— Ех, какво ли ще прави у дома с някакви петнайсет морги, а малко ли са след него дечурлига!… Ех, тежки, като камък тежки времена… — въздъхна жената на органиста.

— Наистина, кръщенки има доста, но каква полза от това?

— Па и погребения има — подметна иронично Борина.

— Е-е… какви ли погребения; само сиромашта мре, едва-едва три-четири пъти на година ще се случи някое богато погребение, отдето да капне нещо.

— Па и треби все по-малко стават, и се пазарят като евреи! — добави жената.

— Всичко това е от беднотия и от лошите времена — оправдаваше Борина.

— Но и от това, че хората не се грижат вече за своето спасение, нито за спасението на онези в чистилището. Свещеника неведнъж е казвал това на мъжа ми.

— И от чифлиците все по-малко дават. Някога, като тръгнех по снопи или с просфорки за Коледа или по списък да събирам, най-напред у дворянина. Не жалеха тогава хората нито жито, нито пари, нито варива. А сега, пази боже, всеки стопанин се свива и като ти даде какво-годе снопче, то ще е от мишки изядено. Ако крина овес, ти даде, тя ще е повече плява. Нека ти каже жената какви яйца ми даваха лятоска, кога събирах за Великден — повече от половината бяха запъртъци. Ако няма човек парче земя, трябва по просия да тръгне — завърши той и подаде табакерата си на Борина.

— Така си е, така… — потвърждаваше Борина, но него не можеше да излъже, той добре знаеше, че органистът има парички и под лихва или срещу отработване дава на сиромасите, та току се усмихваше на тези извъртания и попита пак за Яшко:

— Ами чиновник ли ще стане?

— Какво? Моя Яшко чиновник, писарушка? Не за това съм отделял от залъка си, докато се изучи, не. Ще го изпратим в семинарията за свещеник…

— За свещеник!

— Нима ще му бъде зле? На кой свещеник е зле?…

— Па така си е, така… Това е и чест и, дето викат, който има поп в рода си, по-добре е у дома си… — каза това бавно и с почит погледна през рамо към момчето, което подсвиркваше на конете, понеже се бяха спрели по своя нужда…

— Казваха, че и Стахо воденичарския щял да стане свещеник, па сега като че ли е във висшето училище и се учи за доктор…

— Е, от такъв лудетина свещеник става ли? Та нали моята Магда е вече в шестия месец, и то от него…

— Думаха, че от ратая на воденичаря…

— Ба, воденичарката казва така, колкото да заварди сина си. Такъв женкар е той, да пази господ, нека върви там… доктор да става.

— Така си е, Яшо… по-добре да стане свещеник, че и на бога чест, и на хората радост ще бъде — поласка я хитро Борина. Не му се искаше да се препира с жената и внимателно слушаше доводите й, а органистът постоянно побутваше шапка и високо отговаряше на поздравите на минувачите: „Во веки!“ Те караха тръс и Яшо сръчно отминаваше колите, хората и натоварената стока, докато влезе в гората, където вече бе по-свободно и пътят по-широк.

Току накрай гората настигнаха Доминиковица. Тя беше в кола с Ягна и с Шимек, а вързана за рогата крава вървеше след колата, от която се подаваха бели шии на гъсоци и съскаха неспирно като змии.

Те поздравиха, а Борина дори се наведе и извика:

— Ще закъснеете!

— Ще сварим! — обади се Ягна със смях.

Заминаха, но органистовият син няколко пъти се обръща към нея, докато най-сетне попита:

— Това Ягуша Доминикова ли е?

— Тя, същата — каза Борина и гледаше отдалече към нея.

— Не я познах, че близо две години не съм я виждал.

— Млада си е още тя, а тогава пасеше кравите. Повилняла е като юница за детелина — рече Борина и дори се надигна, за да погледне към нея.

— Много е хубава — подхвърли момъкът.

— Като всички моми — каза презрително майка му.

— Каква е лъскава. Станала е една мома, та няма седмица да не й прати някой годежари.

— Пробира! Дъртата смята, че най-малко някой чиновник ще дойде за нея, и току пъди ергените… — прошепна злобно майката.

— Па би могъл и някой с трийсет морги да я вземе… струва си…

— Тогава не ти остава друго, освен да й пратиш годежари, Мачей, щом я тъй хвалиш! — засмя се тя, а Борина не каза ни дума.

„Е, някакъв си градски дрипльо, голяма клечка, която само чака от чуждите кокошки яйца и само поглежда в ръцете на хората… па отгоре и ще се подиграва със стопаните от бащи и деди! Остави се от Ягуша!“ — мислеше си ядосано Борина и току поглеждаше зад себе си към алналата се от вълнениците кола на Доминиковица, която оставаше все по-далече и по-далече, защото Яшо тъй жулеше конете, та калта се пръскаше на вси страни под краката им.

Напразно подхвърляше дума жената на органиста за това-онова; той климаше с глава, нещо мърмореше под носа си и тъй се умърлуши, че нито дума не каза.

И щом влязоха в изровения паваж на градчето, той слезе и благодари за возенето.

— Надвечер ще се върнем, ако искаш, ела с нас — предложи тя.

— Благодаря ви, имам своя кола. Ще рекат хората, че ме бива да надувам меховете на органа, че се тъкмя за помощник на органиста… а пък аз никаква нота не мога да измъкна от органа, нито свещи съм научен да гася.

Органистови отбиха в странична уличка, а той полека се запромъква по главната към пазара, защото панаирът бе грамаден и макар още рано, народът вече се трупаше. Всички улици, мегдани, улички и дворове бяха натъпкани с хора, коли и различни стоки — като някоя голяма вода, в която непрестанно от вси страни се вливаха нови реки от хора, тъпчеха се, люлееха се, мъкнеха се по тесните улички, та изглеждаше дори, че къщите се тресяха и се разливаха на големия площад пред манастира. По пътя още нямаше много кал, но тук я разбиваха и разбъркваха хиляди крака, та стигаше до глезените и пръскаше по всички посоки изпод колелата.

Голяма бе гълчавата и всеки миг растеше. Глух шум ечеше като гора, люшкаше се като море, удряше се о стените на къщите и преливаше от единия край към другия. Само от време на време се чуваше било мучене на крави, било мелодия на латерната при люлките, било плачевни гласове на просяци, било острите пронизителни пискуни на кошничарите.

Панаирът беше голям, дето се вика, толкова народ се бе насъбрал, че не бе лесно да преминеш, а на пазара край манастира бе тъй натъпкано, че Борина трябваше със сила да се промъква между сергиите.

Толкова много неща имаше там, та не можеше човек да ги изброи, а камо ли да обхване всичко.

Най-напред ония високи палатки, наредени в две редици покрай манастира, натъпкани догоре с женски стоки: та платна, та кърпи, увиснали на пръти и червени като макове, чак очите да ти се премрежат, други изглеждаха съвсем жълти, а трети тъмновинени… Къде може всички да запомни човек! Па моми и жени… пълно при тях, яйце да хвърлиш, няма де да падне — една се пазари и избира, а другите — колкото да погледат и напълнят очите си с тия хубости.

И пак сергии, които лъщяха от мъниста, огледалца, флутурки, па корделки, па ония ми ти кръстчета за гуша, па зелени, златни и преразлични треперушки… па шапчици женски и бог знае още какво!

На други места продаваха иконки в позлатени рамки и в стъкло. Макар че бяха изправени до стената или положени направо на земята, те тъй лъщяха, че мнозина сваляха шапки и се кръстеха.

Борина купи за Южка копринена забрадка, която й беше още пролетес обещал, задето му пасе кравите, пъхна я в пазва и се запромъква към свинския пазар, който беше зад манастира.

Но вървеше полека, защото бе страшна навалица, а имаше и що да се погледа.

На едно място шапкари накачили от горе до долу по стените шапки.

На друго пък обущари наредили цяла улица от високи дървени подставки, по които висяха накачени за ушите редици ботуши: обикновени, жълти, за мазане с претопена мас да не пропущат вода, лакирани и женски щивали с червени връзки и с високи токове.

А след това се точеха седлари с накачени на колчета хамути и друга конска сбруя.

А след това въжари и продавачи на мрежи.

И такива, които сита разнасят по света.

И такива, дето булгур продаваха по панаирите.

И колари, и кожари.

На друго място пък шивачи и кожухари изпонавесили своите стоки, от които удряше такава миризма, та чак в носа човъркаше; тези стоки имаха добър пазар, защото идеше зима.

А след тях под разпънати на колчета платнени навеси — цели редове маси с извити червени и дебели като корабни въжета колбаси, камари жълто сало, качета пушено месо, дълги резени сланина, шунка, натрупана на купове, а нейде висяха на куки цели изкормени прасета, още кървави, та трябваше да ги пазят от кучетата, които току налитаха.

До месарите като родни братя бяха хлебарите. На дебело постлана слама по коли, по маси, в кошове и където бе удобно, лежаха планини от хлябове, големи като колела на каруца, жълти питки, франзелки, кравайчета…

Но кой ли може да запомни и изброи всички тия сергии и онова, що продаваха по тях?…

Имаше и играчки, и курабийки като различни животни, сърца, войници и такива дяволии, че не можеш да ги разбереш. Другаде пък сергии с календари, с черковни книжки, истории за разбойници, за свирепи исполини и буквари. Имаше и сергии, дето се продаваха пищялки, устни хармонички, глинени петленца и различни други свирки, с които тия проклетници чифути свиреха, за да примамват, та ставаше такава пискотня, че мъчно можеше да издържи човек: тук петле кряка, там тръбичка тръби, другаде пищялка пищи, нейде цигулка стърже, а там тъпан бие… главата на човек да се пукне от врескотня.

А посред пазарището около дърветата се бяха разположили кацари, тенекеджии и грънчари, изпонаредили толкова паници и гърнета, че едва можеше да се мине, а зад тях дърводелци; кревати, шарени сандъци, шкафове, рафтове, маси, толкова пъстри, та очите се премрежваха…

И навсякъде — по коли, под стрехи, надлъж покрай уличните канавки, където само се намираше място, бяха насядали жени. Коя с кромид на сплитове или в чували, коя с домоткани платна и с вълненици, коя с яйца, сирене, гъби, масло на увити в кърпи топки. Други пък с картофи, някоя и друга гъска, кокошка оскубана, лен, хубаво разчесан, кълбета прежда… И всяка седи при своето и си приказват пристойно, както бива на панаир, а дойде ли купувач, продават полека, спокойно, без викове — по господарски, не като евреите, които крещят, пазарят се и се натискат като щури.

А тук-там между коли и сергии пушеха тенекиени печки — там продаваха горещ чай и други ядива като пържена колбаса, имаше също зеле и борш с картофи.

И какви ли не просяци от всички страни бяха налетели: слепи, куци, неми и съвсем без ръце и крака, сякаш на храмов празник на някоя черква. Скрибуцаха на цигулки черковни песни, някои пееха и подрънкваха паничките си за пари и всички, изпод коли, изпод стрехи и просто изсред калта, протягаха плахо ръце и си изпросваха било грошче, било друго подаяние.

Борина изгледа всичко, почуди се на много неща, побъбра това-онова с познати и най-сетне се промъкна в свинския пазар зад манастира на широк песъчлив мегдан. Там, под самата манастирска стена, зад която се навеждаха грамадни дъбове, покрити още с жълти листа, се бе струпал много свят и коли и лежеха цели стада свине, докарани за продан.

Бързо намери той Ханка и Южка, защото бяха на самия край.

— Продавате, а?

— Ами… касапи едни се пазариха за свинята, ама малко дават…

— Скъпи ли са свинете?

— Къде ти скъпи? Изнадокарали са толкова, че бо’на кой ще ги купи.

— Има ли хора от Липци?

— Има, ей там са докарали прасета Клембовците, па и Шимек Доминиковичин стои при шипарче.

— Я се притъкмете, та се поразходете по панаира.

— Па и омръзва на човек да седи така.

— Колко дават за свинята?

— Трийсет рубли. Казват, че не била охранена, на кокал само дебелка, а сланина нямала.

— Лъжат, каквото се сетят… ами, сланина има четири пръста… — каза Борина, като попипа свинята по гърба и по страните. — Шипарчето е слабо в страните, но има хубави бутове за шунка — прибави той, като го прогони от мокрия пясък, в който се бе заровило до половина.

— Продайте я за трийсет и пет, пък аз ще ида само да навидя Антек и веднага ще се върна. Не ви ли се яде?…

— Хапнахме вече хляб.

— Ще ви купя и колбаса, току вие добре да ги продадете.

— Тате, да не забравиш забрадка, дето още пролетос ми обеща.

Борина посегна към пазвата си, но се спря, сякаш нещо го бодна, махна само с ръка и рече:

— Ще ти купя, ще ти купя, Южко… — и се спусна да тича, защото забеляза между колите лицето на Ягна, но докато отиде, тя изчезна някъде, сякаш в земята потъна. Той тръгна да търси Антек. Това не бе лесно, защото в уличката, която водеше от тоя пазар в другия, бяха кола до кола, и то в няколко реда, така че само по средата, и то с голям труд и внимание би могло да се мине с кола; но неочаквано се натъкна на него. Антек седеше върху чувалите и шибаше с камшика еврейските кокошки, които налитаха на ята около кошчетата със зобта на конете, и с половин уста отговаряше на търговците:

— Казах седем… седем.

— Шест и половина давам, повече не може. Пшеница с чернилка.

— Като те шибна по мръсната мутра, куче такова, ще зачернееш веднага. Пшеницата е като жълтица чиста.

— Може, но е мокра… ще я купя под кантар, и то по шест рубли и пет злоти.

— Ако я купиш под кантар, пак седем, казах!

— Що се ядосваш, човече, купя не купя, нали мога да пазаря.

— Пазари се, ако не ти е жал за мутрата. — И той вече не обръщаше внимание на евреите, които развръзваха наред чувалите и гледаха пшеницата.

— Антек, ще ида до прошенописеца и веднага ще се върна при тебе…

— Ще подаваш жалба против дворянина ли?

— Ами кой е виновен, дето умря шарената крава?

— Много ще спечелиш от това!

— Своето не си давам.

— То… горския да притиснеш някъде в гората до някое дърво, па да го изкроиш с нещо твърдо, та чак ребрата му да припращят — това ще ти бъде отплатата.

— Горския ли? То се знае, това му се пада, но също и на дворянина — рече решително Борина.

— Дай ми една злотувка.

— Защо ти е?

— Една водка бих пийнал и бих хапнал нещо…

— Ти нямаш ли си? Ами само гледаш на баща си в ръцете…

Антек бързо се обърна и заподсвирна от яд, а старият, ако и да му се свидеше, извади злотувка и му я даде.

„Всички на твой гръб…“ — помисли си той и бързо се запромъква към голямата гостилница на ъгъла, където вече много хора се хранеха. В стаичката откъм двора живееше прошенописецът.

Той седеше до масата при прозореца с пура между зъбите, само по риза, неумит и разчорлен. Някаква жена, покрита с палто, спеше на сламеник в къта.

— Седни, стопанино! — и прошенописецът свали от стола окаляни дрехи и го подаде на Борина, който всичко подробно му разказа.

— Ще спечелиш като две и две четири. Може ли! Кравата умряла и момчето е болно от уплах! Законът е на наша страна! — потри той ръце, като търсеше хартия по масата.

— Абе то… момчето не е болно.

— Нищо от това, то е могло да се разболее. Нали го е бил?…

— Не, бил е само съседското момче.

— Жалко, така щеше да е още по-добре. Но то все някак така ще се извърти, че от боя и болест ще излезне, и кравата ще да е умряла. Нека плати дворянина.

— То се знае, не е въпроса за друго, а за право.

— Веднага ще се напише жалба. Франьо, я се помръдни, мръзло такава! — кресна той и силно ритна легналата жена, че тя повдигна разрошената си глава. — Я донеси водка и нещо за похапване…

— Нямам нито грош, пък знаеш, Гучо, че няма да ми дадат на вересия… — промърмори тя, повдигна се от бърлогата си и почна да се прозява и да се протяга. Жената беше едра като кобила, имаше грамадно, подпухнало, покрито със синини пиянско лице и глас, тъничък като на дете.

Прошенописецът пишеше, та перото му скърцаше, пушеше пурата, изпущаше дим върху Борина, който се вглеждаше в писаното, триеше мършавите си малигави ръце и постоянно извръщаше слабото си пъпчиво лице към Франка; предните му зъби бяха пречупени, устата синя, мустаците големи и черни.

Написа тъжбата, получи рубла за нея, получи още една за марки, па се спазари да защищава делото за още три, когато му дойде време.

Борина бързо се съгласи на всичко, ако и да му се свидеха тия пари, защото смяташе, че дворянинът всичко с лихвите ще му плати.

— Правда трябва да има на света и делото е спечелено! — каза той, като си отиваше.

— Ако не спечелим в общинския съд, ще идем в мировия; ако мировия не ни оправи, ще идем в окръжния, в съдебната палата, няма да му простим.

— Ба, ще му простя! — извика разпалено Борина. „И то на кого да простя? На дворянина, дето толкова гори и земя има!…“ — мислеше си, като излизаше към пазара и случайно някак си при шапкарите се натъкна на Ягна.

Тя стоеше със синя шапка на главата си и още се пазареше за друга.

— Я виж, Мачей, тоя чифутин казва, че е добра, а знам, че лъже…

— Модерна, за Йенджих ли е?

— Е да, купих вече на Шимек.

— А няма ли да му е малка?

— Главата му е колкото моята…

— Какво хубаво ратайче става от тебе…

— Защо не! — извика тя горделиво и понакриви шапката…

— Още сегинка бих те ценил при мене…

— Ех… много съм скъпа за слугиня — засмя се тя.

— Според човека… на мене няма да си скъпа…

— И по къра не искам да работя…

— Аз ще работя за тебе, Ягушо — прошепна той по-тихо и тъй страстно я погледна, че момичето отстъпи объркано и без пазарлък заплати шапката.

— Продадохте ли кравата? — попита Борина след миг, като се поопомни и се съвзе от онова умиление, което като водка запали главата му.

— Купиха я за свещеника от Ежово. Мама отиде с органистови, защото искат да пазарят момче.

— А пък ние да се поотбием на чаша сладка водка!…

— Как така?

— Измръзнала си, Ягушо, та малко да се посгрееш…

— Къде пък ще тръгна с тебе водка да пия?…

— Тогава ще донеса тука да пийнем, Ягушо…

— Да си жив, но трябва да подиря мама.

— Аз ще ти помогна, Ягушо — прошепна той тихо, тръгна напред и така разбутваше с лакти, че Ягна свободно вървеше подире му през навалицата. Но когато навлязоха между платнените сергии, тя понамали хода си и се поспирваше, та чак очите й пламнаха от множеството изложени предмети.

— Какви са хубави, божичко! — шепнеше Ягуша и се спря пред закачените горе панделки, които се вееха във въздуха като пламнала дъга.

— Избери си, Ягушо, коя ти хареса — каза той, като помисли и надви скъперничеството си.

— Е, тая жълтата с цветята, ще струва рубла, па може и десет злоти!

— Не бери грижа за това, ти само я вземи…

Но Ягуша насила и с жал отдръпна ръце от панделката и отиде към друга сергия, а Борина остана за малко.

На тая сергия пък кърпи и платове за рокли и кафтани.

— Божичко, какви хубости! — шепнеше очарована тя и току пъхаше разтреперани ръце в зелените атлази или в червените кадифета, та чак очите й се премрежваха и сърцето й тупаше от наслада. Пък ония забрадки: ясночервени, копринени, със зелени цветя по края, цели златисти като светата дарохранителница, а сините като небето след дъжд; и белите, и най-хубавите ония, дето си менят цвета, дето бляскат като водата при залез-слънце, па леки като паяжина! Не, тя не се сдържа и захвана да ги мери на главата си и да се оглежда в огледалцето, което еврейката й държеше.

Тъй хубаво й стоеха, сякаш лъчи слагаше върху ленената си коса, а небесните й очи така пламнаха от радост, че теменужна сянка падна от тях по зачервеното й лице. Тя се усмихваше на себе си и хората дори я заглеждаха, толкова беше хубава, такава младост и здраве лъхаше от нея.

— Преоблечена дворянка, а? — си шепнеха те.

Дълго се оглежда тя и с тежка въздишка сне забрадката от главата си, но захвана да се пазари, та по-дълго да й се порадва, при все че не мислеше да я купува.

Обаче внезапно изстина, защото продавачката каза пет рубли, та и самият Борина веднага я задърпа нататък.

Спряха се пред нанизите. И те бяха много, сякаш някой е посипал цялата сергия с тези скъпоценни камъчета, така блещяха и святкаха, та не можеше човек и очи да откъсне. Жълти кехлибари, сякаш от прясна миризлива смола; корали — същински капки кръв, нанизани на върви; седефи — бели и големи като лешници, па други сребърни и златни…

Много избира и мери Ягуша, но най-хубав й се видя един наниз корали; тя обви с него четири пъти бялата си гуша и се обърна към стария.

— Видиш ли?

— Много ти прилича, Ягушо! Но на мене коралите не ми ловят очите, че в раклата към осем върви останаха от покойната, па като хубав полски грах са едри!… — каза той нарочно, като че ли без да иска.

— Та каква полза имам от това, нали не са мои! — Тя нервно хвърли нанизите и забърза навъсена и натъжена.

— Я да поседнем мъничко, Ягушо.

— Ами трябва да ида за мама.

— Не бой се, няма да си отиде без тебе.

Те седнаха на един издаден напред процеп.

— Голям панаир — рече след малко Борина, като разглеждаше пазара.

— Не е малък! — Тя поглеждаше все още с копнеж по сергиите и често си въздишаше, но тъгата вече я напущаше, защото рече:

— Добре им е на тия дворяни… Видях дворянната от Воля с дъщерите й, толкова нещо накупили, че лакеят след тях едвам носеше всичко! На всеки панаир все така купуват!

— Който много купува, дълго няма да добрува.

— Те ще си добруват!

— Докато дават евреите — подметна със злоба Борина, та Ягуша дори го погледна и не знаеше какво да каже, а той, без да я гледа, пошепна:

— Дохождаха ли ти годежари от Михал Войтков, Ягушо?…

— Дохождаха и си отидоха!… Мухльо такъв, и той ще ми праща годежари… — засмя се тя.

Борина стана бързо, измъкна из пазвата си забрадката и още нещо, увито в книжка.

— Я подръж това, Ягушо, че трябва да потърся Антек.

— Та той на панаира ли е? — Очите й светнаха.

— Остана при житото, там на улицата. Ягушо, вземи това, за тебе е — добави той, като видя, че Ягна гледаше зачудено забрадката.

— Даваш ли ми я?… Наистина ли е за мене? Божичко, каква е хубава — извика тя, като развиваше същата оная панделка, която толкова й се бе харесала. — Е, само да не се подиграваш с мене, защо на мене?… Толкова пари струва… а пък забрадката е чиста коприна…

— Вземи, вземи, Ягушо, за тебе съм ги купил, па ако някой ергенин ти прати, не се съгласявай, няма защо да бързаш… а аз трябва да вървя.

— Мои, ами истина ли казваш?

— Нима ще взема да те лъжа!

— Не мога дори да повярвам. — И тя постоянйо разгъваше ту забрадката, ту панделката.

— Остани си сбогом, Ягушо.

— Да си жив, Мачей.

Борина си отиде, а Ягна още веднъж ги разгърна и разгледа, па веднага сви всичко на едно и щеше да затича след него и да му ги върне… Ами, как ще вземе тя от чужд човек, не й е никакъв роднина, нито дори далечен сродник… но старият бе вече изчезнал.

Тя тръгна бавно да търси майка си и с умиление, внимателно пипаше забрадката в пазвата си. Беше тъй радостна, че белите й зъби светеха, а лицето й пламтеше зачервено.

— Ягушо!… Помогни на бедната сирота… мили хора… верни християни… За бог да прости, за душичките… Ягушо!…

Ягна се съвзе и затърси с поглед кой и откъде я вика, и веднага съзря Агата, седнала до стената на манастира върху шепа слама, че калта на това място беше до глезените.

Тя се спря, за да потърси някой грош, а Агата, зарадвана, че вижда свой човек, току заразпитва що има, що няма в Липци…

— Извадихте ли картофите?

— Извадихме ги всичките.

— Клембови какво правят?

— Изгониха те да се скиташ по просия, па питаш за тях.

— Ех, не са ме изгонили, самичка си тръгнах, че така трябваше… ами как, даром ли ще ме прикътват и хранят, като и те не са богати… Защо да не питам, нали са ми роднини…

— А ти как си?

— Ами как, ходя от черква на черква, от село на село, от панаир на панаир и с молитва си изпросвам от добри хора къде подслон, къде лъжичка ядене, къде някой грошец! Добри са хората, не ще оставят сиромаха да умре от глад, не ще. Здрави ли са всички у Клембови? — попита тя плахо.

— Здрави са, ами ти не боледуваш ли?

— Е… нищо ми няма, ама все си ме боли в гърдите, като понастина, жива кръв си плювам… Скоро, скоро вече и моята ще се свърши. Само да дотрая допролет, да се върна на село и там, при свои да си умра — за това само, за това се моля на бога… — разпери тя обвитите си с броеници ръце, повдигна разплакано лице и захвана така горещо да се моли, че от зачервените й очи потекоха сълзи.

— Помоли се за татко — пошепна Ягна, като й втикна една монета в ръката.

— За тия, дето са останали в чистилището, ще бъде това, а колкото за своите, аз и тъй все се моля на бога — за живите и за умрелите, Ягушо, не ти ли пращаха годежари?

— Дохождаха.

— И никой ли не ти хареса?…

— Никой. Остани си сбогом, па напролет намини у нас — каза тя бързо и тръгна към майка си, която видя отдалече с органистови.

А Борина бавно се връщаше при Антек, едно, защото беше много навалица, и друго, че постоянно Ягуша бе в главата му. Но преди да дойде до Антек, срещна ковача.

Поздравиха се и тръгнаха мълком двамата.

— Е, моята работа ще я свършим ли, а? — поде остро ковачът.

— Аха, това ли?… Това можеше да ми кажеш и в Липци — ядоса се старият.

— Ами четири години чакам.

— Та днеска намери! Почакай още четирийсет, кога умра.

— Думат ми хората да подам тъжба… но…

— Подай. Ще ти кажа дори къде се пишат тъжбите и на писаря ще платя.

— Ама мисля си, с добром ще се погодим… — извъртя хитро ковачът.

— Така си е, щом не с война, тогава с мир.

— Ти сам знаеш това.

— Не ми трябва с тебе ни война, ни мир.

— И всякога казвам на жената, че стария е за правото.

— Всеки е за правото, комуто е потрябвало, а на мене не ми трябва, защото нищо не съм ти длъжен — каза той твърдо, та ковачът омекна, понеже така нищо нямаше да постигне, и като че старият нищо да не бе му рекъл, добави най-спокойно и с молба:

— Да пийнем нещо, ще почерпиш ли?

— Ще почерпя, защо да не почерпя, най-добрия ми зет щом иска, ако ще би и цяло кило — рече на подбив Борина, като влезе в кръчмата на ъгъла. И Ямброжи бе там, но не пиеше, а седеше някак омърлушен и тъжен.

— Болят ме кокалите, като че ли ще вали — рече Ямброжи.

Пийнаха по чаша и по две, но мълчешката, защото и двамата бяха доста ядосани един на друг.

— Пиете като на погребение! — обади се Ямброжи, сърдит, че не го поканиха, тъй като от сутринта нищо не бе глътнал.

— Как да приказваме, тъста ми толкова много е продал днес, та трябва да мисли кому да даде парите с лихва…

— Мачей! Тебе думам, Мачей, че господ…

— За когото съм Мачей, Мачей съм, а ти ме остави на мира! Я го гледай ти него! Приятелство между свиня и свинар — разсърди се здравата Борина.

А ковачът гаврътна две големи чашки и рече тихо:

— Кажи, дядо, ще дадеш ли, или не!

— Казал съм; няма да го занеса в гроба със себе си, а по-рано нито морга не давам. Няма да се оставя вие да ме водите за носа… още са ми мили една-две години на света.

— Тогава вместо земя — пари…

— Казах, нали чу?

— За трета жена се оглежда, та ще ти гледа той деца — прошепна Ямброжи.

— Па не е лъжа.

— Воля ми е, ще се оженя. Ще ми забраниш ли? — каза той троснато на ковача.

— За забрана не мога да ти забраня, ама…

— Река ли, още утре изпращам годежари.

— Изпрати, няма да ти преча! Дай ми барем телето, дето остана от Червенуша, па и аз ще ти помогна. Имаш си ти ум, разбираш какво ти е най-добре. Неведнъж и не дваж съм думал на жената, че на тебе ти трябва жена, за да не се разсипва имота…

— Думал ли си това, Михале?…

— Да не стана оттук, ако… Думал съм. Всекиго в село съм съветвал кому какво е потребно, та не знам ли на тебе що е нужно!

— Лъжеш, шмекер такъв, та чак прах се вдига, ама ела утре заран, ще ти дам телето; нали ме молиш, ще ти го дам; а то ако искаш да се съдиш с мене, ще ми вземеш ланските цървули, дори нещо по-долно…

Пийнаха още, вече заръча ковачът, па покани и Ямброжи, който на драго сърце седна при тях и захвана да разказва весели историйки и все пиперлии, та час по час избухваха в смях.

Не се веселиха дълго, защото всеки бързаше да си отиде при своите, па и различни работи имаха; разделиха се с миром, но един другиму не си вярваха колкото на върха на нокътя, защото си познаваха и зъбите, и се пронизваха с погледи като през стъкло.

Само Ямброжи остана да чака приятели и познати да му поръчат някое шишенце, защото и мухата е доста на кучето, когато няма кой да му хвърли кокал с месо. А обичаше хубавичко да си пийне, но сам да си заръча не беше тъй лесно, па и няма нищо за чудене — той беше само клисар.

И панаирът беше вече към края си.

По пладне блесна слънце, но само като че някой с огледало го прекара по света, и веднага се скри зад облаците. Надвечер притъмня, повлякоха се облаци ниско до покривите на къщите и дребен дъжд заръмя като през сито. Изпоразотидоха се набърже — всеки бързаше да стигне у дома си, преди да мръкне, и да избегне по-силния дъжд.

И търговците бързо-бързо разтуряха сергиите си и товареха стоката на коли, защото дъждът се засилваше и ставаше по-студен.

Тежка и влажна мрачина бързо падаше.

Градчето опустяваше и утихваше.

Само просяци божуваха тук-там изпод стените и из кръчмите се разнасяха викове и препирни на пияни.

Боринови си тръгнаха чак на мръкване; всичко докарано изпродадоха, понакупиха това-онова, направиха добър панаир, дето се вика. Антек шибаше конете и тъй караше, че калта пръскаше изпод тях, па и малко хладно стана, и пийнали бяха здравата. Старият, такъв скъперник, комуто грош се свидеше да даде, днес ги гощава и с ядене, и с пиене, и с добра дума за чудо.

Мръкна се хубаво, когато дойдоха до гората.

Тъмно беше като в рог; дъждът ставаше все по-силен, а тук-там се чуваше тракане на коли и прегракнали песни на пияни или бавно шляпане на пешаци из калния път.

А посред обградения с тополи път, който шумеше глухо и сякаш охкаше от студ, се движеше Ямброжи, съвсем пиян, занасяше се от единия край на другия, понякога я в дърво се блъскаше, я в калта паднеше, но бързо пак ставаше и неспирно си пееше с цяло гърло, както си му бе обичай.

Така плющеше и така бе тъмно, че опашките на конете не можеше да разпознае човек, а светлините на селото се виждаха като мигане на вълчи очи.