Владислав Реймонт
Селяни (21)

IX

Още от ранно утро времето клонеше на виелица; настана облачен, ветровит и страшно лош ден. Дребен сняг пършолеше като сух и едромлян булгур. Същевременно се повдигаше все по-буен вятър, който силно бучеше и се въртеше наоколо с неочаквани извивки, та се мъкнеше по всички посоки като някой пияница, скимтете, свиреше и духаше с остървение.

Без да гледат обаче на времето; веднага след закуска Ханка, старият Билица и няколко други бедни жени отидоха за сухорляк в гората.

Неизказано противно беше времето; вятърът се блъскаше по полето, шибаше дърветата, бучеше над село и час по час вдигаше облаци от сняг, завъртяваше се с писък и го разпръсваше по света, като че ли някакви чаршафи, пълни с бял и бодлив паздер, та всичко потъваше в неразличима мътилка и съскане.

Щом излязоха от селото, дърварките тръгнаха една след друга като гъски по завеяните слогове към гората, чиито върхове едвам се виждаха през виелицата и която беше все още далече.

Вятърът все повече се усилваше, от вси страни блътанцуваше, въртеше се и така шибаше по тях, че те едва се задържаха на краката си и все повече се навеждаха към земята. Но той изтичваше напред, загрибаше сух сняг, измесен с пясък, и го фраскаше в лицата им, та трябваше да си затварят очите.

Вървяха те мълчаливо, понеже вятърът спираше и разкъсваше думите им; пъшкаха по-малко и разтриваха ръцете си със сняг, защото студът ги пронизваше през тънкото облекло, а при всеки камък или дърво се образуваха преспи и препречваха пътя, та всяка трябваше да се избикаля, а това доста удължаваше пътя им.

Ханка вървеше напред и често се обръщаше за баща си, които, превит, с омотана в престилка глава, облечен в стария Антеков кожух и препасан с въже, се тътреше последен и едва се движеше срещу вятъра. Постоянно го задушаваше, та трябваше често-често да се спира, за да си поотдъхне и да изтрие просълзените си от вятъра очи, а после забързваше с всички сили, като простенваше тихо:

— Ида, ида, Ханушко… Не бой се, няма да остана!

Разбира се, той би предпочел да остане в къщи при печката, но даваше ли му сърце, когато тя, горката, отиваше! „Па и в къщи бе студено, та не се търпеше; децата зъзнат, нямаше вече с какво чорбица да се сготви, само сух хляб си похапваха… а пък тука студеният вятър като с ледени клинци пронизва костите…“ — си мислеше той, като наваляше след тях.

Така си е, когато нуждата дойде и те хване за гърлото, не ще можеш да се отървеш, човече, не!

И Ханка само стискаше зъби и отиваше за дърва заедно с безимотните. Истина, стигна дотам, че се изравни с Филипица, с Кракалина, със старата Кобусовица и с Магда Козелова, с най-сиромасите на един ред заедно.

Току въздишаше тежко, стискаше зъби и вървеше, и то не за пръв път, не…

— Нека! Нека! — шепнеше тя твърдо и събираше в себе си сили и търпеливост.

Нека е така. Ще ходи тя за дърва, ще мъкне на гръб, ще застава наред с просякини като Филипица, но няма да плаче, нито да се оплаква, нито ще се бори да се отърве от това.

И къде ли да иде? Ще й дадат може би само някоя дума за съжаление, от която по чудо кръвта не ще изпръсне от сърцето й… Исус Христос я изпитва, изпраща й страдания, па може някога и да я награди… Нека, всичко ще издържи, не ще загине с децата си и няма да отпусне ръце, но няма и да се остави на хорската милост, нито пък на хорския присмех!

В последно време тя толкова изстрада, че всяка нейна костичка се тресеше и поотделно се чупеше от тия болки — толкова изстрада тя!

Не това, че беше сиромашия и унижение, че често гладуваха, та едва стигаше за децата, не, че Антек пие с другари в кръчмата и не се грижи за къщи, а се мъкне като пребито куче у дома и за каквото и да е напомняне хваща тоягата. Това често се случва и другаде, та може и да му прости човек; ето, случи се и с него такъв лош час, то само да претърпи човек, и може би ще мине. Но тази изневяра тя не можеше да забрави, да му прости и да понесе!

Не, не можа. Ами как, жена и деца има, а всичко забравя заради оная… Сякаш разкалени клещи стискаха сърцето й, сякаш нещо я прояждаше и се разрастваше в нея като мъчителна неотстъпчива мисъл.

— След Ягна тича, нея обича, зарад нея е всичко туй!

Стори й се, че дяволът върви до нея и постоянно й нашепва тия страшни мисли, та нито може да избяга от тях, нито да ги забрави. Не! Болка от горчива изневяра, от унижение, от срам, ревност, отмъщение и всички фурни на злочестината завираха бодливите си глави в сърцето й и тъй го късаха, че й идваше да вика, та до небето да се чуе, идеше й да блъска главата си о стената!

— Съжали ме, господи, облекчи ме, Исусе Христе! — плачеше тя и стенеше, като издигаше към небето разплаканите си и никога неизсъхващи от сълзи очи.

Тя почна да ускорява крачките, защото на тия възвишения при гората тъй духаше, че вече не можеше да издържа от студ; а пък жените малко поизостанаха и вървяха бавно като някакви едва видими червени кълбета във фъртуната, а гората беше вече близко. Когато мъглата за миг се разнесеше, тя изведнъж израстваше от белотата като грамадна тъмна стена от сбити едно до друго стъбла, през които се тъмнееха тихи, ледени дълбини.

— По-бързо вървете, в гората ще си починете! — викаше ги нетърпеливо тя.

Но на жените не им се бързаше. Те често си почиваха, приклякваха в снега като яребици, завърнали глави от вятъра, и тихо разговаряха, а когато Ханка ги подкани, Филипица недоволно измърмори:

— Пък Ханка се е залетяла като куче след врана и мисли, че по-скоро ще докопа нещо.

— Какво я сполетя и нея, сирота — прошепна съчувствено Кракалина.

— Греяла се е доста у Боринови, хапвала си е тлъстичко, видяла е и добро, та сега може да опита и от сиромашията. Цял живот някой умира отглади и тегли като вол, а никой не го пожалва.

— А някога дори и добър ден не ни казваше…

— Да ви кажа ли, дето е речено: богатството дава рога, а глада — крака.

— Веднъж й поисках назаем седло; рече, че нямала за даване.

— Истина, че нямаше тя ръка да подаде на другите нещо, големееше се като всички Бориновци, но пак си е жалко за жената, жалко си е.

— Що е право, право е; тоя Антек си е женкар и туйто!

— То се знае, женкар е. Ама и това си е истина, че дорде кучка не навири опашка, кучетата не тръгват подире й, и всеки мъж ще се залети, щом го фуста подмами.

— Да беше на мене, насред пътя бих хванала Ягна за косата, ще я навикам, ще я нахокам и ще я изскубя, та цял живот да ме помни.

— И това ще стане, ако не се свърши с нещо по-лошо!

— Пачешовско семе, и Доминиковица не беше друга, не.

— Да вървим; вятърът духа ниско, та може и да престане за нощес.

Скоро се дотътриха до гората и се пръснаха, но се държеха не много далече една от друга, за да могат да се свикат на връщане.

Мрачината ги обгърна и погълна съвсем, та само тук-там оставаха следи от тях.

Стара, едра и величествена беше гората; бор до бор безбройно множество, гъсти, непроходими, изглеждаха като исполински колони от зеленясала мед и се мяркаха като непрогледна редица в мрачината под сивозелените покриви. Мрачни ледени отблясъци се излъчваха от снега под тях, а горе през мъхнатите клони като през продрани стрехи просветваше белезникавото и мътно небе.

Вихърът брулеше високо, а понякога наставаше тишина като в черква, когато изведнъж органът млъкне и песните престанат и зашушнат само последни въздишки, угаснали молитви и притихнали, замиращи тонове. Тогава гората ставаше неподвижна, занемяваше, сякаш заслушана в гръмливата врява, а онзи див крясък на полята, тъпкани от вихъра, който се въземаше някъде и се носеше високо, далече и само като плачливо чуруликане закачаше върховете.

Скоро обаче вихърът почваше да удря с всичката си сила и в гората, с всички острия блъскаше стълбата, въвираше се в страхотните дълбочини на гъсталака, прореваваше в мрачините, разклащаше великани, но напразно, не можеше да надвие, той падаше, заглъхваше и умираше с квичене в гъстите и ниски храсти, лишен от силите си — а гората нито трепваше, нито един клон не изпращя, нито едно стъбло не се заклати, тишината беше още по-дълбока и още по-поразителна и само някоя птица се чуваше да зашуми нейде из мрачините.

Понякога вихърът отново връхлиташе изведнъж, неочаквано и мощно, както връхлита изгладнял ястреб, и тъй шумно раздърпваше с крила върхарите, притискаше и събаряше с бесен рев всичко по пътя си, че гората трепваше като пробудена, отърсваше се от мъртвината си, заклащаше се от край до край, люлееше се дърво до дърво, грозен, сподавен рев се понасяше и изведнъж гората се изправяше, издигаше се, като че ли тръгваше, огъваше се и удряше тежко със страшен трясък, удряше тя като някой великан, заслепен от гняв и отмъщение, та врясък се повдигаше, в гората сякаш се водеше сражение, страх обземаше всички създания, притаени в шубраците, а обезумелите от тревога птици се блъскаха из снеговете, които се преливаха на развълнувани струи между размятаните клони и върхари.

Но после наставаха дълги и съвсем мъртви затишия, в които се чуваха ясно някакви далечни и тежки трясъци.

— Секат гората при Вълчите долове, често събарят — шепнеше старият, като се вслушваше в глухите тътнежи.

— Не се размайвай, няма да седим до мръкнало.

И те навлязоха във висока млада гора с толкова гъсто сплетени и сбити клони, че едва можеха да се промъкват навътре. Обгради ги гробна тишина, никакъв глас вече не проникваше там, дори светлина мъчно си пробиваше път през дълбоката снежна покривка, която висеше по върховете като покрив. Пепелява сивота със землист цвят се простираше в гъсталака, сняг почти нямаше на земята, а само отдавна нападали и загнили сухи клони покриваха намести земята до колена. Тук-там се зеленееха лехи от мъхове или сякаш затулили се от зимата пожълтели кичури боровинки, или пък някоя изсъхнала гъба мухоморка.

Ханка трошеше с дървения си чук по-дебели клони, чупеше ги на еднаква дължина, като ги слагаше в простряното платнище, и работеше тъй чевръсто, че дори забрадката си сне от горещина и за един час нареди такъв товар дърва, та едва можеше да ги вдигне. И старият събра хубав вързоп, стегна го с въжето и го повлече, като търсеше с очи някой дънер, за да може на него по-лесно да се задене.

Те извикаха жените, но в голямата гора пак се повдигна вихър, та не можаха да се свикат.

— Ханушо, по-добре ще бъде да излезем на широкия път, отколкото през полето.

— Да вървим тогава, па далече не оставай и гледай да ме не изгубиш.

Свиха веднага наляво през един малък стар дъбак, но трудно беше, снегът беше до колена, а на места бе натрупан на лехи, понеже дърветата бяха редки и голи, само тук-там между прострените силни клони се тресяха сиви брадати лишеи; тук-там някой млад дъб, покрит с почервенели кичури, се огъваше шумно до земята. Вятърът духаше с все сила и тъй развяваше снега, че не можеше да се върви. Старият веднага се умори, па и Ханка я напуснаха силите, та току се подпираше с товара си до дърветата и търсеше с уплашен поглед по-добър път.

— Не ще можем да минем оттука, а зад дъбака има мочури, да свием къй нивите.

Свърнаха някак в голямата и затворена борова гора, където беше по-тихо и снегът не беше толкова дълбок. След малко излязоха на полето, но там беше такова турло, че не можеше да се види нищо на цял хвърлей — само бяла, замотана и търкаляща се тъмнина. Вихърът постоянно напираше към гората, удряше се като в стена, отскачаше търкулнат на полето, но пак се възмогваше, обсипваше цялата гора със сняг и като с някакъв бял облак шибаше дърветата, та чак ечеше из гората и тъй увиваше, тъй спъваше, свърташе и шибаше, че едва добрали се до нивите, и старецът падна на земята, та Ханка трябваше да го вдига, когато и тя самата едвам се държеше на краката си.

Върнаха се в гората и приклекнали зад дърветата, размисляха откъде да тръгнат, защото съвсем не можеше да се разбере кой път да изберат.

— По тая пътека наляво право при кръста на пътя с тополите ще излезем.

— Ами като не виждам никаква пътека.

Той дълго й обяснява, защото тя се боеше да тръгне по несигурен път.

— Е, сещаш ли се на коя страна да вземем?

— Чини ми се, на лява страна.

И се помъкнаха покрай гората, като изменяха по малко посоката под напора на вятъра.

— Върви по-бързо; току-виж, че сме замръкнали.

— Само да си поема дъха, Ханушо, и тичам, тичам…

Наистина, не им беше лесно да вървят, пътеката напълно засипана, при това отстрани, откъм полето, постоянно ревеше вихърът и шибаше със сняг. Напразно се затуляха зад дърветата или се присланяха като зайчета зад смриките. Навсякъде вятърът пронизваше до костите, а по-навътре бе страшно да се върви: дърветата диво шумяха, цялата гора се люлееше и почти брулеше земята с клоняща, съчките шибаха по лицата, а понякога борове падаха с такъв трясък, та изглеждаше, като че целият борак ще се съборяса разбит на парчета.

Те бързаха с всички сили, за да излязат по-скоро на пътя и да си отидат, преди да се стъмни, тъй като всеки миг можеше да падне нощ. По полето вече се сивееше и през разбъркания сняг във въздуха се извиваха мрачини като едвам видими пушеци.

Най-сетне се дотътраха до пътя и едва живи паднаха под кръста.

Кръстът бе на края на гората до самия път; бранеха го от бурите четири грамадни брези с бели наметала, с увиснали като косичници клони; на черно дърво бе разпънат тенекиен Христос, набагрен с такива бои, та изглеждаше като жив. Види се, вятърът го бе отпрал, защото висеше само за едната си ръка, блъскаше се о дървото и скърцаше с ръждясал глас, сякаш молеше за милост и спасение. Люшканите от вятъра брези постоянно го покриваха, тресяха се, огъваха се, снежната виелица го засипваше, та целият потъваше в мъгла, през която се мяркаше посинялото Исусово тяло, а бледото му окървавено лице час по час се показваше от белотата, та чак сърцето заболяваше човека.

Старият поглеждаше с ужас към него, кръстеше се, но не смееше да се обади, защото Ханкиното лице беше сурово, твърдо, неузнаваемо като нощта, която вече дебнеше през вихрите, снеговете и мъглите — през целия свят.

Изглеждаше, че тя нищо не вижда и на нищо не обръща внимание, седеше потънала в мрачни мисли, а в същност все за едно мислеше: за изневярата на Антек; пълна с кървави въздишки мъгла кипеше в нея, както Исусовото тяло на кръста, пълна със замръзнали на лед и парещи сълзи, пълна с живи и съсирени от болка гласове.

— Няма срам, нито страх от бога, то е като да мърсува с родната си майка!… Божичко! Божичко!

Ужас като ураган я понесе, страх я разтърси, а после кипна в такъв див и отмъстителен гняв, като гората, която се огъваше и изведнъж се спущаше разярена срещу вихъра.

— Да вървим, по-скоро да вървим! — рече тя, задяна товара си, огъната под него, и излезе на пътя, без да се оглежда за стария, подгонвана от непреодолима бясна злоба.

— Ще ти платя, за всичко ще ти платя! — скимтеше тя диво, като голите, разкрещели се и борещи се с вихрушката тополи.

— Стига вече! И камъка би се пукнал, ако го проядеше такъв червей. Щом Антек иска, нека гине, нека седи в кръчмата, но няма да й простя за злото, което ми стори тя на мене; не, ще й заплатя за всичко! В затвора ще се скапя, но не би имало справедливост на тоя свят, ако такава една жена спокойно ходи по свещената земя… — Така премисляше тя сърдито, но полека-лека злобата угасваше в нея и избледняваше като цветя на мраз, защото силите я напущаха, товарът й я притискаше, съковете се впиваха в плещите й и дори и през наметката и кафтана се вбиваха в живо месо, рамената страшно я боляха, а пък възелът на платнището, завит на тоягата, се врязваше в гърлото й и я задушаваше; тя все по-бавно и по-тежко вървеше.

Пътят бе завеян, засипан с преспи и открит от двете страни за ветровете, та тополите от двете му страни едва се виждаха във виелицата, стоеха в разлюляна, безкрайна редица, шумяха отчаяно и се мятаха като птици в примки, които безумно бият крила и крещят. Вихърът като че ли вече отслабваше и утихваше на високото, но затова пък все по-бясно се носеше по полето от двете страни на пътя. По равнината, в посивелите и мътни долове върлуваше неспирна фъртуна, хиляди вихрушки играеха юдинско хоро, хиляди кълба се вдигаха от земята, въртяха се, нарастваха и бръмчеха като исполински вретена, хиляди грамадни камари, развихрени копи и могили се носеха по полето, движеха се, мотаеха се, растяха пред очите й; издигаха се нагоре, та като че ли небето досягаха, забулваха света и се пръсваха с писък и врява. Цялата земя изглеждаше като кипнал котел, препълнен с бяла, завряла с ключ вода, покрит с оскрежена и ледена пара. И отвсякъде заедно с нощта идваха хиляди гласове, издигаха се от земята, съскаха нагоре, гърмяха по всички страни, някакви писъци като с бичове удряха наоколо, ту непонятни свирения трептяха над земята, ту шумът на гората бучеше като музика на орган във време на пренос, ту някакви проточени жални крясъци като крясъците на заблудени птици цепеха въздуха, някакви скимтящи, страшни хълцания, ту затишия, ту пък тези остри, сухи съскания на тополите, разлюлени в белите виелици като страшни привидения с протегнати към небето ръце!

Нищо не се виждаше дори на една крачка; Ханка се мъкнеше почти пипнешком от топола до топола и често си почиваше, като се вслушваше с ужас в тези гласове.

Под една топола се чернееше сгушено зайче, което при нейната поява се втурна във виелицата, а тя го грабна като с нокти, та болезненият му врясък се разнесе из сприята. Ханка го гледаше със съжаление, защото не можеше вече да се движи, огъваше се все по-ниско и едва успяваше да измъква краката си от снега, а товарът тъй я притискаше, та понякога й се струваше, че носи на гърба си земята, снеговете, вихрите и целия свят и че винаги е вървяла тъй смъртно уморена, едва жива и отрудена, с окървавена и чрезмерно тъжна душа и винаги, винаги ще се влачи все така до края на света. Страшно дълго й се виждаше, пътят като че ли нямаше край, а бремето й така я натискаше, та все по-често се опираше на дърветата и все по-дълго седеше мрачна, в полусъзнание, разхлаждаше със сняг пламналото си лице, потриваше очи, освежаваше се както можеше и все като че ли пропадаше в дъното на този разкрещял се и лют вихър на стихиите. Само жално си поплакваше, сълзите сами се лееха, извираха от най-дълбоките и скрити човешки скърби, от самото дъно на разкъсаното й сърце, от онова страшно скърцане със зъби на безпомощно загиващи. Понякога пък, но рядко, защото забравяше всичко, се молеше, шепнеше с плачлив глас молитви, чуруликаше ги в душата си с разкъсани думи като измръзнала птичка, която от време на време само трепне с крила, но останала без всякаква сила, свива крачка, притуля се, пиука и заедно с това потъва във все по-дълбока дрямка.

Изведнъж тя трепваше и ставаше изплашена от мястото си, защото й се струваше, че чува някакви детски плачове и гласове, като че ли Петрушек я вика!…

И пак завързваше, колкото сили имаше, спъваше се о навеяния сняг, затъваше в преспите и подгонвана от тревога за децата, каквато се надигна изведнъж в нея и я шибаше като с бич, тя не усещаше вече ни умора, ни студ.

Вятърът донесе някакъв звън, дрънкане на звънчета и човешки гласове, но тъй разкъсани, че макар и да се спря и да се ослуша, не разбра ни дума; някой обаче пътуваше с шейна след нея и все повече я доближаваше, докато най-сетне из виелицата се показаха глави на коне.

— Свекровите — пошепна тя, като забеляза бялата лисина на кобилата, и тръгна, без да чака.

Не беше сгрешила. Борина се връщаше от съдилището с Витек и Ямброжи; те караха бавно, понеже едвам се минаваше през преспите, а при по-лошите места трябваше дори да превеждат конете за юздите; види се, бяха хубаво пийнали, защото приказваха високо и се смееха, а Ямброжи често си пееше, без да обръща внимание на виелицата.

Ханка се отстрани от пътя и свлече забрадката си ниско над очите, но въпреки това старият, като я настигнаха, я позна веднага от пръв поглед и удари по камшик на конете, за да отмине по-скоро. Конете скочиха изведнъж и ненадейно задълбаха в нова пряспа; тогава той се огледа и ги спря, а когато тя се показа из виелицата и се изравни с шейната, рече й:

— Сложи дървата в шейната и се качи да те закарам до село.

Тя беше тъй свикнала със свекровите си заповеди, че изпълни всичко без колебание.

— Бартек качи Билица, беше седнал под едно дърво и плачеше; идат след нас — каза Борина.

Тя не рече нищо, загледана мрачно в мътилката на нощта и в сприята, която вилнееше наоколо, седеше превита на предното седалище и трепереше от умора, без да може още да събере мислите си, а старият се вглеждаше дълго и внимателно в нея. Беше тъй изнемощяла, та чак съжаление обземаше човека, като гледаше отслабналото й синьо, измръзнало лице, очите й бяха подпухнали от плач, а устата й болезнено обтегната; тя цяла се тресеше от умора и студ и напразно се загръщаше в покъсаната наметка.

— Трябва да се пазиш, в такова състояние лесно се заболява…

— А кой ще ми върши работата — пошепна тя тихо.

— И в такова време си отишла в гората!

— Свършиха се дървата, та нямаше с какво и чорба да се сготви…

— Децата здрави ли са?

— Петруш боледува няколко недели, но сега вече оздравя и би ял за двамина — отговаряше тя смело, като се пробуждаше от вкочанелостта си. Вдигна забрадката от лицето си и поглеждаше право в очите му без някогашния страх и без плахата покорност, а старият все я заприказваше и питаше, и страшно се чудеше на нейната промяна, защото не можеше да познае в нея някогашната Ханка. Чудно смразяващо спокойствие лъхаше от нея и в обтегнатите й устни се виждаше някаква вкаменяла и неотстъпчива сила… Тя не се плашеше от него както по-рано, сега тя говореше за разни неща, като с равен и чужд човек, без нито дума да се оплаче, да се ожали… Отговаряше направо, смислено и с чудно суров, престрадал глас и затова някак стегнат в грапава буца от скрити болки; само в сините й разплакани очи тлееше жаравата на силно разчувствувана душа.

— Променила си се, виждам.

— Неволята по-лесно прековава човека, отколкото ковача желязото.

Той се учуди на отговора и не знаеше какво да каже, та се обърна към Ямброжи да приказва за делото с дворянина, което въпреки уверенията на кмета изгуби, а отгоре на това и разноските трябваше да плаща.

— Ще си го взема, каквото съм изгубил, ще си го взема… — рече той спокойно.

— Мъчно ще бъде, дълги са ръцете на дворянина и всякъде успява да се защити.

— И на защитата има леснина, на всичко има леснина, само търпение трябва и да се чака времето.

— Имаш право, Мачей, ама такъв студ, че заслужава да се отбием в кръчмата да се постоплим.

— Да се отбием; ако ще бъде кисело, да бъде като оцет. Но казвам ти, че само ковач кове, докато желязото е горещо, а ако човек иска да спечели, трябва да кове участта си на студено и търпеливо да чака.

Приближаваха до селото. Гъст мрак беше вече паднал и вихърът преминаваше, по пътя още се виеше снегът, та къщите не се различаваха, но полека-лека започна да притихва.

Срещу пътеката към къщата на Ханка Борина спря конете и когато тя слезе, помогна й да си задене товара и накрая й каза тихо:

— Па намини някой ден към мене, утре ако щеш. Чини ми се, че сте много зле; тоя хубостник всичко пропива, та ти навярно умираш отглади с децата.

— Смея ли да дойда, като ни изгони…

— Каква си глупава! Това е друга работа, вината не е твоя; ела, казвам ти, ще се намери още и за вас.

Тя му целуна ръка и си тръгна, без дума да каже; толкова се разчувствува, че не можа глас да намери в гърлото си.

— Ще дойдеш ли? — попита я той чудно смекчено и топло.

— Ще дойда. Бог да ти заплати! Щом казваш, ще дойда…

Той подкара конете и веднага зави пред кръчмата, а Ханка, без да чака баща си, който тъкмо слизаше от Бартековата шейна, се затича към къщи.

Вътре беше тъмно и така студено, та изглеждаше по-лошо от вън. Децата спяха завити в леглото под пухения юрган; тя се зае бързо за готвене и за другите вечерни грижи; и постоянно мислеше за тази чудна среща с Борина.

— Не, ако ще да пукнеш, няма да дойда; Антек ще ме утрепе! — викна тя със злоба, но в същото време се появиха и други, твърде спокойни мисли у нея, а с тях и бунт срещу мъжа й.

Ами как, зарад кого изстрада тя най-много, ако не зарад него! Наистина, Борина приписа земята на оная свиня и ги изгони, но Антек пръв налетя да го бие и винаги лаеше срещу него; ето затова стана той толкова зъл… Имаше право, всеки би сторил това, земята е негова и на децата, но докато е жив, ако ще, ще даде, ако не ще, няма. А пък как меко рече: „Ела!“ За децата, за всичко пита! Разбира се, и половината на тази беда и унижение нямаше да ги сполети, ако Антек не беше се повлякъл с оная кучка! Тук старият не е виновен, не!

Различно мислеше и тълкуваше тя и ядът към стария все повече намаляваше у нея.

Довлече се и Билица, тъй премръзнал и тъй страшно изморен, че цял час се разгрява пред огнището, преди да започне да разказва как бил вече съвсем капнал и щял да умре от студ под дървото, ако не бил Борина.

— Видя ме и искаше да ме вземе на шейната, но като му казах, че ти си напред, остави ме на Бартек, а той препусна конете да те стигне…

— Така ли! Нищо не ми каза за това.

— Корав е той само наглед, за да го не познае човек.

След вечеря, когато добре нахранените деца заспаха пак, увити в юргана, Ханка седна пред огъня да преде останалата вълна на органистката, а старият все се грееше, поглеждаше плахо, храчеше, събираше решителност и на края рече боязливо:

— Помири се с него; не гледай Антек, а гледай себе си и децата!

— Лесно е да се каже.

— Ами нали той пръв ти рече добра дума, ти забрави яда си. В къщи у него е ад… ако не днеска, утре ще изгони Ягна и ще остане сам… Южка не ще може да излезе наглава с толчава къща. Борина не е още стар, ама и той всичко не може да направи, да нагледа… Добре ще е да имаш за тогава неговата милост… трябва да се погрижиш за това… Ще си му подръки, когато му дойде времето… то не се знае как ще стане… може пък да ви повика… няма да изтраеш тая сиромашия ти, няма…

При тия думи тя изпусна вретеното, подпря глава на хурката и се замисли дълбоко върху своята участ, като обмисляше полека бащините си съвети.

А старият си нареди постелята и попита тихо:

— Говори ли по пътя с тебе?

Тя му разказа всичко.

— Тогава иди, дъще, тичай, ако ще би още утре иди при него, щом те вика, тичай… само за себе си и за децата си гледай… дръж се със стария… бъди му слънце… бъди добра към него… кроткото агне от две майки суче… със злина никой още не е покорил света… и Антек ще се върне при тебе… дявола го е подлудил и го размята по света… но веднага ще разбере и ще се върне… Господ ти дава добър час да се измъкнеш от тая беднотия, та не слушай никого и тичай…

Дълго я наговорва и убеждава той, но като не дочака никакъв отговор, млъкна загрижен, оправи постелята си и си легна тихичко. Ханка остана да преде, като мислеше върху съветите му.

Понякога поглеждаше през прозореца да види дали Антек не си иде, но нищо не се чуваше.

Пак сядаше да работи, но днес не можеше да преде — нишката й се късаше или пък вретеното изпадаше от ръцете й, защото все по-внимателно разсъждаваше върху думите на баща си.

„Може и тъй да стане; може би ще дойде и такъв час, та да я повика…“

И полека-лека, още не определено, пълно с колебание, се възмогваше у нея желанието за помирение и връщане у стария.

„Трима теглим неволята, а не след дълго ще бъдем и четирима! — де ще мога тогава да излезна наглава?“

Тя вече не мислеше за Антек — в този миг не го слагаше в сметката, — виждаше само себе си и децата, сама се чувствуваше готова да се застъпи за всички. Ами как, към кого ще се обърне? Кой ще й помогне? Навярно само един бог или Борина!

Замечта се тя: нека само да се докопа пак до стопанството, нека само да усети пак почва под краката си, и така ще се прилепи към нея, така ще се забие с цялата си душа и с ноктите си в нея, че никой не ще я откъсне и не ще й надвие. Надеждата у нея растеше заедно с такъв изблик на сили, че тя се разпъваше от вътрешна мощ, неотстъпчивост и смелост, огньове преминаваха по нея, очите й засвяткаха… чувствуваше се вече там, у Боринови, разпореждаше всичко, господарка беше…

Дълго, може би досред нощ, прекара тя в мечти и едновременно вземаше решение веднага на сутринта, както й каза, да забере децата и да отиде при стария, та ако ще би Антек не знам как да забранява, ако ще би и да я пребива, няма да го слуша и този добър случай няма да напусне. Тя почувствува в себе си непреодолима сила за борба, ако ще би с цял свят, не се колебаеше вече и от нищо не се боеше!

И пак погледна навън; вятърът съвсем бе престанал, утихнало бе напълно. Нощта бе тъмна, снегът едва се сивееше, по небето се търкаляха грамадни облаци и плуваха като вода, от далечните гори и от тази непрогледна тъмнина идваха някакви глухи шумове.

Тя угаси лампата, зашепна молитвата си и почна да се съблича.

Изведнъж някакъв далечен, сподавен врясък затрептя в тишината, растеше, разнасяше се все по-силно и в същото време кървав блясък удари в прозореца.

Тя изтича изплашена пред къщи.

Имаше пожар, нейде всред село избухваха стълбове огън, пушеци и искри.

Камбаната заби тревога и виковете се усилваха.

— Пожар! Ставайте, пожар! — викна тя у Стахови, облече се набързо и изскочи на пътеката, но изведнъж почти се сблъска с Антек, който тичаше с всички сили откъм село.

— Къде е пожара?…

— Не знам, връщай се в къщи.

— Може да е у вашите, че някак към сред селото е! — бърбореше тя в страшно вълнение.

— Връщай се, дявол да го вземе! — изрева Антек и я потътра насила към къщи.

Той бе окървавен, без шапка, с разкъсан кожух, лицето му нацапано със сажди, а в очите му див, лудешки огън.