Владислав Реймонт
Селяни (19)

VII

На Богоявление, което тази година се падна в понеделник, преди да свърши вечерната служба и още се чуваше органът и пеенето в черквата, народът вече излизаше и се запътваше към кръчмата, защото този ден за пръв път след постите и Коледа щеше да свири музика, па тъкмеше се и годеж на Малгошка Клембова с Витек Соха. При все че носеше същото име, както и покойният Куба, той отричаше да му е роднина, понеже беше надменен момък и много се гордееше с моргите си.

Казваха също, че и Стахо Плошка, който още от ваденето на картофите се лъжеше с Улиша помощниковата, навярно днес ще направи годеж и ще изглади всичко със стария, защото онзи не го харесваше и не му даваше дъщеря си, че Стахо беше голям побойник, страшна хала и постоянно се караше с родителите си, а като зестра на Улиша искаше цели четири морги или две хиляди на ръка и две крави.

И у кмета имаше кръщенка днес, само че у дома му, но някои, които го познаваха, си правеха сметката, че като се разпусне веднъж, няма да издържи у дома, ами ще нахлуе с цялата дружина в кръчмата и там ще черпи.

Освен тези примамки имаше и още по-големи и по-важни работи, които засягаха всички.

Защото тъй стана, та на черковната служба се научиха от другоселци, че дворянинът вече намерил хора, които му били потребни за сечене, и дал вече капаро. От Рудка десет души щели да идат, от Модлица — петнайсет, от Домбица към осем, от жепечката шляхта^[1] почти двайсет души — а от Липци нито един. Това беше вече чиста истина, и самият горски, който беше на черква, и той потвърди.

Страшна, тежка грижа налегна сиромашта от Липци.

То се знае, в Липци имаше и твърде богати, имаше и средни, които не се нуждаеха от припечелване с работа на чуждо, имаше и други, голи като соколи, но не се признаваха за сиромаси, само и само да са приятели с богатите и винаги да се нареждат с тях заедно — но имаше и безимотни, па и такива, които само къща имаха: кои чукаха снопи у по-богатите, кои на стружнята с брадва, кои пък където вече се намереше работа, все изкарваха колкото да преживеят с божията помощ, но оставаха още около пет челяди, за които зимно време нямаше никаква работа, и те именно чакаха сеченето като спасение.

А сега с какво да се заловят?

Зимата беше люта, малцина имаха някой и друг спестен грош, на мнозина и картофите се бяха привършили; сиромашията бе в къщи и гладът вече се зъбеше из пътищата, до пролет още далече, а помощ от никъде, та не е чудно, че тежка грижа падна на душите им. Събираха се по къщите, размисляха и най-напред отидоха вкупом у Клемб да ги заведе при свещеника — той да ги научи. Но Клемб отказа под предлог, че ще прави годеж на дъщеря си, други също тъй се изплъзнаха като мренки, понеже се грижеха само за себе си или пък си имаха свои сметки. Бартек от стружнята, който, макар че имаше работа, винаги беше на страната на бедните, твърде много се ядоса на това, взе със себе си Филип отвъдния, Стахо — зетя на Билица, Бартек Козела и Валек кривоустия и отидоха при свещеника да го молят да настои за тях пред дворянина.

Дълго ги нема да излязат, чак след вечерня Ямброжи долетя у Кобусови и каза, че приказват със свещеника и оттам ще дойдат право в кръчмата.

В това време вече се бе свечерило, последните зари догоряха, само тук-там на запад се червенееха като угаснали главни между сива пепел, а светът бавно се покриваше със синкавата и люта плащаница на нощта. Месечината още не беше изгряла, само от сухите премръзнали снегове се отразяваха застинали, ледени отблясъци, в които всеки предмет изглеждаше като погребално облечен и напълно умрял. И звездите почнаха да се сипят по тъмното небе и така растяха и трептяха в далнините, така ярко светеха, че дори и снегът искреше от тях. А такъв лют студ приковаваше и такъв мраз наставаше, та чак в ушите звънеше и най-слабият звук дори би се разнесъл по целия свят.

По къщите запаляха лампи и бързаха с вечерните грижи, още носеха вода от вира, още понякога изскърцваха врати или някое добиче се обаждаше, или пък някой прелиташе с шейна, а хората тичаха из дворовете, защото студът щипеше лицата като разкалено желязо и спираше дишането; но вече цялото село утихваше.

Само от кръчмата все по-буйно се разнасяха гласове на музика, пък и почти от всяка къща някой бе излязъл да повиди що става вън, други пък, на които не беше толкова за годежите, нито пък имаха друга работа, все пак отиваха натам, защото им миришеше на водка. Понеже и на жените не им се седеше у дома, а момичетата вече пищяха за лудории и потропваха като за танци, час по час, преди да се стъмни добре, изтичваха до кръчмата, уж да повикат мъжете, пък там си и оставаха. Разбира се, че след бащите тръгваха и по-големите деца, момчетата се свикваха със свиркане по портите и отиваха задружно, като заемаха отвода или заставаха под стрехите на кръчмата, макар че студът пареше като жив огън.

В кръчмата имаше вече доста навалица.

Силен огън бумтеше в огнището и половината кръчма се заливаше от кървавата светлина на боровите трески, които евреинът постоянно караше слугинята да слага, та който влезеше, отърсваше ботушите си о края на огнището, нагряваше вкочанясали ръце и отиваше в навалицата да намери близки, тъй като въпреки огъня и лампата на тезгяха беше тъмно по кътищата и трудно можеше да разпознаеш човека. В един ъгъл откъм пътя върху куп кочани от зеле седяха музикантите и подрънкваха от време на време като от немай-къде, защото още не бяха започнали да танцуват добре, само някаква нетърпелива двойка се въртеше.

А пък вътре, до стените, при масите, се бяха насъбрали компании, но само тук-там някой държеше чаша и пиеше, а инак си приказваха, гледаха насам-натам и изглеждаха влизащите.

Само при тезгяха имаше по-голям шум, защото беше цялата дружина Клембови гости и роднините на Соха, но и те още рядко попийваха, а си приказваха и се хвалеха, както бива при годеж.

И всички често и бегло поглеждаха към прозорците, където седяха до масите петнайсетина жепечани; те още през деня бяха дошли и останали тука. Никой нищо лошо не им правеше, но никой не се разправяше с тях, само дето Ямброжи веднага се сприятели, смучеше здраво водката им и лъжеше, каквото се сетеше. До тях седеше Бартек от стружнята и разправяше какво им рекъл свещеникът, и яростно се заканваше на дворянина, в което му пригласяше Войтек Кобус, сух мъж, дребен и тъй избухлив, че постоянно ставаше, биеше с пестници по масата и се мяташе като птицата, чието име носеше^[2]. Те правеха това нарочно, защото се досещаха, че жепечаните бяха дошли, за да секат утре гората, но никой от тях като че ли не чуваше нищо, тъй спокойно си седяха и приказваха помежду си.

Никой от селските стопани не слушаше тия предизвикателства, нито пък се опечаляваше от това, че свещеникът не искал да се застъпи за тях пред дворянина, а напротив, всякой се отвръщаше и колкото по-високо крещяха онези, толкова повече всички избягваха в навалицата, която изпълваше кръчмата, всеки се присъединяваше, където му харесваше и където беше възможно без да гледа съседите си. Само Ягустинка ходеше от група на група, дразнеше ги, шегуваше се, пущаше новини в ушите на хората, но гледаше внимателно къде потракват бутилки и къде обикаля чашка.

И така полека, бавно, незабелязано народът се отдаваше на веселба, защото все по-силен шум пълнеше помещението, все по-често подрънкваха чашки и навалицата ставаше все по-голяма, та вратата почти не се затваряше, така прииждаха докато почерпените от Клемб музиканти подхванаха игрива мазурка и като първа двойка се спуснаха Соха с Малгошка, а след тях всички, които желаеха.

Но малцина станаха да танцуват. Всички поглеждаха за първите липченски ергени, за Стахо Плошка, за Вахник, за кметовия брат и други, които си шепнеха с девойките по ъглите, приказваха си весело и се шегуваха с жепечани, на които Ямброжи постоянно пригласяше.

Тъкмо тогава се появи Матеуш, който още се подпираше на тояга, защото току-що беше станал от легло. Беше му домъчняло за света, та си поръча веднага греяна водка с мед, седна отстрани на огнището, попийваше и подхвърляше по някоя весела дума към познатите, но изведнъж млъкна, защото на вратата се изправи Антек, видя го, вирна горделиво глава, премига с очи и мина покрай него, като че не го забеляза.

Матеуш стана и извика:

— Борина, я ела при мене.

— Ако ти трябвам, ела ти при мене — каза Антек рязко, като смяташе, че Матеуш само се закача.

— Бих дошъл, само че без тояга още не мога да ходя — каза той меко.

Антек не повярва, намръщи грозно вежди и пристъпи, но Матеуш го хвана за ръката и го накара да седне на пейката.

— Сядай тук! Посрами ме пред цял свят, наби ме тъй, сине майчин, че попа трябваше да довеждат, но не ти се сърдя и пръв ида да се помирим. Да се чукнем. Никой още не беше ме бил и си мислех, че такъв няма на света. Хала си ти истинска, да хвърлиш като сноп такъв мъж като мене, да, да…

— Защото постоянно ме насиляше в работата, а след това и такива едни ги плещеше, та не изтраях и не гледах какво правя.

— Имаш право, имаш, сам казвам това и не от страх, а от доброта… Ама ме докара на един ред, ох, кръв храчех, ребрата ми се изпотрошиха, пия за твое здраве, Антек, каквото било — било, зарежи злобата, аз вече забравих, макар че още ме болят плешките… ами ти сигурно си по-як и от Вавжек от Воля, а?…

— Не го ли бих по жътва на събора, та като че ли още се лекува.

— Вавжон ли! Казваха за това, но не можех да повярвам. Евреино, още в тоя миг донеси арак с есенция, че те пребивам, хей! — извика Матуш.

— Но това, дето го разправяше пред мъжете, нали не е вярно? — попита тихо Антек.

— Не е вярно, говорех така само от яд, тъй само… не, къде ти… — отричаше Матеуш, като гледаше бутилката на светлината, за да не прочете онзи истината в очите му.

Пийнаха веднъж и два пъти, после поръча Антек и пак пиха и си седяха един до друг напълно побратимени и така приятелски, че в кръчмата се чудеха. А пък Матеуш, понеже беше вече здравата пийнал, подвикваше на музиката да свири по-отсечено, потупваше, смееше се високо на момчетата, докато най-сетне утихна и взе да шепне на ухото на Антек:

— Ех, вярно е, че исках насила да я взема, но тя така ме издра с ноктите си, като да бе превлякъл някой през тръни лицето ми. Ти й беше по-мил, добре знам това, не отричай, ти, и затова не искаше да ме гледа!… Не е лесно да водиш един вол, когато сам не иска да ходи; такава ревност ме ядеше, дето не може да се изкаже! Момиче — чудо, по-хубаво не се намира по света, а отиде за стария напук на тебе, това вече не мога да разбера…

— Напук на мене и за моя гибел! — изпъшка тихо Антек и дори подскочи, огън забушува при тоя спомен, та той само запсува и промърмори нещо на себе си.

— Тихо, хората ще чуят и чакат да го разнесат.

— Нима нещо съм рекъл?

— Истина, аз не чух, но други може и да са чули.

— Защото не мога вече да изтрая, така ме разкъсва тука в гърдите и само излиза, самичко…

— Казвам ти, докато е време, не се предавай — съветваше го хитро Матеуш и тайно се опитваше да чуе нещо от него.

— Мога, ама любовта е по-лоша и от болест, минава като огън по костите, клокочи като вряла вода в сърцето и с такава мъка обзема душата, та човек не може ни да яде, ни да спи, ни да работи, а току да си блъска главата от стената или пък съвсем да се лиши от живота!

— Нима не знам! Боже мой, нима сам не тичах по Ягна! Но само едно спасение има в любовта: да се ожениш, като с ръка ще премахнеш всичко. И друга би се намерила; а не можеш ли да се ожениш, дръж някоя женена, веднага ще ти мине желанието за нея и любовта ще свърши! Право ти казвам, защото и аз имам не по-малък опит! — хвалеше се той.

— Ами ако и тогава не мине? — рече тъжно Антек.

— То се знае, който хленчи зад плета, който се крие зад кьошетата и когато зашуми фуста, му затреперват пищялите, на такъв лесно не минава, но такъв човек е теле, не е мъж, за такъв и грош не бих дал! — рече презрително Матеуш.

— Самата истина казваш, но чини ми се, че има и такива мъже, има… — замисли се Антек.

— Хайде да се чукнем, страшно ми е пресъхнало гърлото! Ах, кучешка им вяра на тия жени; някоя такава слабуша, само да я духнеш, и ще падне, а води за носа и най-силния мъж като теле за повод, и силата му взема, и ума му взема, па отгоре го направи и за смях на хората! Дяволско племе, мърша… казвам ти. Да се чукнем!…

— Наздраве ти, братко, за твое здраве!

— Благодаря, казвам ти, плюй на това дяволско племе, нали имаш ум в главата си…

Чукнаха се веднъж-дваж и си приказваха. Антек беше вече пийнал и понеже си нямаше никого, пред когото да се ожали, сега почувствува лудо желание да си излее душата и едвам се въздържа, само тук-там изпущаше по някоя дума, от която Матеуш всичко се досещаше, само че не даваше да се разбере.

Веселбата в кръчмата беше в разгара си, музиката гърмеше с все сила, танци след танци вървяха, вече по всички ъгли пиеха, тук-там започваха да се препират и навсякъде говореха толкова силно, че врявата препълняше кръчмата, а тупането на танцувачите се разнасяше като удари от бухалки по снопи. Компанията на Клемб премина в малката стаичка, откъдето се носеше също тъй не малък шум. Само Соха и Малгошка лудо танцуваха или пък, хванати през кръста, изтичваха навън, на чист въздух. Бартек от стружнята и дружината му си бяха все на едно място и пиеха вече втора бутилка, а Войтек Кобус подвикваше направо към жепечаните:

— Шляхта, синковците му, дрипльовци! — понеже те се смятаха за благородници.

— Дворяни, половин село една крава дои! — подмятаха злобно други.

— Пършивци, нямат коне, а те самите са пълни с конски въшки.

— Еврейски ратаи!

— Дворянски пометала, бива ги за кучета, щом тъй добре подушват!

— Подушили са и сега мърша в чифлика и тръгнали.

— На хората работата ще отнимат.

— Ще ви начешем пършивите чорли, та без глави ще изпобягате!

— Пачаври, скитници, свършило се топливото на евреите, та затова са дотърчали.

Гълчеха силно против тях, а някой и с пестница се заканваше и крещеше и все повече хора кипваха, все по-разпален от водката кръг ги обграждаше. Но ония не се обаждаха, седяха си накуп, стискаха тоягите между краката си, попийваха си бира, хапваха от колбасата, която си носеха, и надменно, безстрашно гледаха към липчени.

Може би веднага щяха да се сбият, но дотърча Клемб и започна да ги помирява, да увещава, да моли, а след него и други по-стари, и Ямброжи, така че Кобус престана да брътви, другите също се отдръпнаха при тезгяха да се черпят, после музиката силно засвири, а Ямброжи пак захвана да разправя разни небивали истории за войната, за Наполеон, за войводата и други весели неща, та мнозина се превиваха от смях; а той, развеселял и здравата пийнал, се беше разпуснал при масата и разправяше:

— Накрая ще разкажа още една история, къса е, защото бързам да танцувам, па и на момите е криво, че не отивам при тях! Знаете, днеска е годежа на Клембовата мома с Вицек Соха. Да бях искал, аз щях да се сгодя с Малгошка, аз! Ето как беше:

В четвъртък дойдоха годежари при Клемб! По едно и също време дойдоха от Сохови и от Причкови; едните черпят с арак, другите с подсладена водка, а Клемб пие от едните, па и на другите не отказва. И едните са добри, и другите не са лоши!

Годежарите пот ги избива и хвалят ли, хвалят ергените си.

Този има чудо морги, от чучулигите наторени, и другия също, на които само кучетата сватбите си правят.

Единия има къща, в която свинете под стените влизат, и другия не по-лоша.

И двоицата големи богаташи, втори по света се не намират!

Соховия има цяла яка от кожух, защото другото кучетата разпокъсали, а пък Причковия — гащник от празнични гащи и копче, лъскаво като злато!

Единият измичен като копен, па на другия корема надут от картофи!

Момчета и половина!

На Соховия лигите от устата текат, а Причковия с гуреливи очи!

Еднакви във всичко и тъй работни и бързи, че половин шиник картофи изяждат наведнъж и за друга половина поглеждат.

И двоицата ги бива за зетьове, и двоицата могат да пасат крави, да пометат стаята, тора да изхвърлят; и двоицата нищо лошо няма да направят на момичето, че с щъркелчетата не обичат да дружат.

Харни момци са, разговорливи, умни и разумни, когато ядат, винаги в устата си турят, а не другаде.

Що да се прави, като и двоицата еднакво се харесват на стария, па той току се върти, човърка нос и пита Малгошка: кого искаш?…

— Хвани единия, татко, та удари другия, ами току да си избера Ямброжи!…

Старият върти глава, дълго мисли, както знаете, умник е той в къщата си, а момците напират, сватовете все разправят своето, па той пийна арак от едните, пийна сладка от другите и рече:

— Донесете кантара!

Донесоха кантара, нагласиха го, а той казва:

— Хайде, момчета, премерете се; който доде по-тежък, него ще избера за зет.

Загрижиха се сватовете, изпратиха да донесат още водка и си мислят: кой ли ще е? Че и двоицата бяха като изсъхнали дървеници!

Досетиха се Причковите сватове, та му натуряха в пазвата камъни, па и в джобовете му сложиха, но и Соховите не бяха глупави, нямаше какво друго, та му напъхаха под клашника един гъсок — па го туриха на кантара… и гледат, а в това време нещо вика „с-с-с“, Соха шавна и гъсока пух наземи! Разсмяха се всички, а Клемб рече:

— Умен е синеца и макар че не надтежа на кантара, ама… ти ще си ми зет!

Разбра се, че тука освен меренето друга истина нямаше, но Ямброжи толкова смешно разправяше, та чак сълзи потекоха от очите на хората от смях и така се кискаха, че по цялата кръчма се чуваше.

И внезапно Клембовите гости наизлязоха от стаята и на цяла тълпа се спуснаха да танцуват, вдигна се един врясък, тропот, викове и нито един глас отделно не можеше да се различи.

Пара се вдигаше от главите, пръскаха се от топлина, веселбата ставаше все по-буйна, младите танцуваха с всички сили, а по-старите заемаха масите, сдружаваха се кой с когото можеше и кой където можеше, защото танцуваните разбутваха и очистваха все по-голям кръг и всякой приказваше високо, чукаше се и се радваше с другите, доказваше своето, празнуваше.

А музиката разпалено гърмеше и танците безумно летяха, макар че беше толкова пълно — глава до глава, рамо до рамо, та се блъскаха, носеха се по кръчмата, провикваха се весело и тропаха с токове, така че дъските на пода скърцаха и тезгяхът подскачаше.

Веселбата беше голяма, защото всички вземаха участие с всички сили и с цяла душа!

Та зима беше, народът, откъснал отрудени ръце от майката земя, изправяше наведени вратове, издигаше угрижени души, заставаше гордо, порастваше, изравняваше се един с друг в свободата, в почивката и в свободното си мислене, така че всеки човек се открояваше отделно и ясно — като гора, в която лятно време не можеш да отличиш отделните дървета, защото всяко стои враснало в майката земя с еднакво зелен листак, а падне ли сняг и покрие земята, изведнъж виждаш всяко дърво поотделно и веднага го познаваш: дъбика ли е, габър ли, или осика!

Същото беше и с народа.

Само Антек и Матеуш не мърдаха от местата си. Седяха един до друг като приятели, приказваха си за това-онова и постоянно някой се присъединяваше към тях и взимаше участие в разговора; дойде Стахо Плошка, дойде Валцерек, дойде братът на кмета, други надойдоха, всички по-първи момци от селото, които бяха шафери на Ягушината сватба. Отначало се спираха нерешително, защото не знаеха дали Антек няма да изтърси някоя остра дума. Но не, той всекиму подаваше ръка и го гледаше с доброта. Ето защо те в скоро време го обградиха и внимателно слушаха, държеха се с него приятелски и по същия начин се умилкваха и за всичко бяха съгласни с него, както и по-рано, когато още ги предвождаше. И сега той се усмихваше, но някак горчиво, защото си спомняше как до вчера същите тези го отминаваха по пътя.

— Не може да те види човек, нито пък в кръчмата идваш! — рече Плошка.

— Работя от сутрин до вечер; кога ще ми остане време да дойда в кръчмата?

— Така е, така е! — потвърждаваха всички полугласно, а после полека-лека преминаваха към разни селски работи. Ту за бащите разправяха, ту за момите, ту за зимата, защото разговорът някак се затягаше. Антек приказваше малко и постоянно поглеждаше към вратата с надежда, че Ягна ще дойде. Чак когато Валцерек отвори дума за съвещанието, което е станало на Коледа у Клембови относно гората, той се вслуша внимателно и попита:

— Какво са решили?

— Какво… скимтяха, ругаха, ожалваха се и никакво решение не взеха освен това, че не бива да позволим да секат гората.

— Нима могат нещо умно да решат тия сламени гъжви! — извика Плошка. — Съберат се, жулнат водка, поядосват се, попсуват и толкова ум е от съвещанието, колкото от ланския сняг, а дворянина, ако поиска, може да изсече и цялата гора.

— Не бива да позволим — подхвърли кратко Матеуш.

— Кой ще го спре, кой ще му забрани? — завикаха всички.

— Кой друг, ако не ние?

— То си е тъй, но ще ли позволят да направим нещо? Обадих се веднъж, а тате ме скастри да си налягам парцалите, че то не било моя работа, а тяхна, на стопаните! То се знае, че имат право, защото те държат всичко в ръце, па дори и сега, и няма да позволят, а ние какво значим, колкото едни слуги! — горещеше се Плошка.

— Лошо, много лошо.

— А не е редно да бъде така!

— Разбира се, че и на младите е редно да се даде имот и да управляват.

— А пък те да си гледат старините!

— Ето, аз изслужих във войската, на години съм вече, а моето, което ми се пада, не ми го дават — викаше Плошка.

— Всекиму ще дойде времето.

— И всички тука сме онеправдани.

— А най-много Антек.

— Ред трябва да се тури в това село! — пошепна твърдо Шимек, Ягушиният брат, който бе дошъл скоро и стоеше мълчаливо отдире. Погледнаха го учудени, а той се промъкна напред и заприказва за своите неволи, гледаше всички в очите и се изчервяваше, защото още не беше свикнал да приказва пред хора, па и от майка си се побояваше.

— Настка го е научила на тоя ум! — пошепна някой. Разсмяха се всички, а Шимек млъкна и се отдръпна малко в сянката. Тогава братът на кмета, Гжеля Ракоски, макар че не беше приказлив и малко заекваше, заразправя:

— Лошо е, дето старите държат имота в своите ръце и не дават на децата си, разбира се, че е лошо, защото не е справедливо — но най-лошото е това, че глупаво управляват. Ето, с тази гора отдавна всичко да е свършено, ако се бяха погодили с дворянина.

— Как тъй, даваше по две морги, когато ни се полагаше по четири на всеки петнайсет морги.

— Полагало ли се е, или не се е полагало, това още не се знае, там вече чиновниците ще решат.

— Ами като те държат страната на дворянина!

— Хайде де, държат страната му; нали самия комисар каза да не се съгласяваме на две морги, че дворянина е длъжен да даде повече! — обясняваше Валцерек.

— Я тихо, че ковача иде със старшията! — пошепна Матеуш.

Погледнаха към вратата; наистина ковачът се водеше под ръка със старшията и двамата бяха здравата пияни, блъскаха се силно през навалицата и право към тезгяха теглеха; но не останаха дълго там, евреинът ги въведе в стаичката.

— У кмета на кръщенка са се гостили.

— Днеска ли е кръщавал? — попита Антек.

— А че бащите ни са там. Помощника е кръстник с Валцерековица, защото като че ли Борина се е разсърдил и не е искал — обясняваше Плошка.

— Този пък какъв е? — викна Валцерек.

— Това е господин Яцек, брата на дворянина от Воля — обясняваше Гжеля и чак подстанаха всички, за да видят по-добре, защото господин Яцек си проправяше бавно път и търсеше с поглед някого, докато се натъкна на Бартек от стружнята и отиде с него към стената при жепечаните.

— Какво ли може да му е потрябвал?

— Какво, нищо, само тъй, ходи си по селата, приказва със селяните, на мнозина помогне, свири на цигулката си, момите на песни учи, изглежда, че е врътнат.

— Хайде, Гжеля, довърши, каквото беше почнал!

— Та ви казвах за гората; моят съвет е да не оставяме тази работа само на старите, че ще я объркат.

— Какво, само едно спасение има тука: започнат ли да секат, да скочим цялото село, да ги разгоним и да не позволим дотогава, докато сам дворянина не дойде и не се погоди с нас! — рече високо Антек.

— Същото и у Клембови са решавали.

— Решавали са, ама няма да го направят, защото кой ще тръгне с тях?

— Стопаните ще тръгнат.

— Няма всички да тръгнат.

— Ако Борина ги поведе, всички ще тръгнат.

— Само че не се знае дали Мачей ще пожелае.

— Антек тогава ще ни води — извика разпалено Балцерек.

Всички горещо одобриха, само Гжеля се противопостави и понеже беше ходил много по света и четеше вестник „Зора“, захвана учено и като от книга да разправя, че не може с насилие, че ще се намеси съдът и освен затвор нищо повече няма да спечелят, че селото трябва да повика адвокат от града, който всичко справедливо щял да уреди.

Не искаха да го слушат дълго, а някои се и подсмиваха. Той се ядоса и каза:

— Сърдите се на бащите, че са глупави, а пък самите вие нямате ум ни за грош, като някои деца сте, които още лазят, и само повтаряте чуждите думи!

— Борина с Ягуша и с момичетата — забеляза някой.

Антек, който искаше да отговори на Гжеля, млъкна и стрелва очи към Ягна.

Дойдоха късно, след вечеря, защото старият дълго се опираше на Южкините хленчове и на уговарянията на Настка, чакаше Ягуша да го помоли, но тя веднага след обед бе заявила решително, че ще отиде да слуша музика. Той й отвърна остро, че крака си няма да помръдне от къщи: щом не бил ходил на кръщенка у кмета, и другаде не щял да иде.

Тя не го помоли повече, разсърди се и не каза вече нито дума, а само си поплакваше по ъглите, блъскаше вратите, излизаше пред дома на студа и летеше като хала из къщи, та чак студ лъхаше от лютината й, и когато седнаха да вечерят, тя не отиде да яде, а заизважда вълнениците си от раклата и взе да ги мери и да се облича.

И на стария друго не оставаше: хокаше, бъбреше, заявяваше, че няма да иде, и накрай трябваше да й се извини и ще не ще, отведе я в кръчмата.

Той влизаше надменно, горделиво, поздравяваше се с малцина, тъй като и малцина равни на него имаше там, защото първенците бяха на кръщене у кмета, а сина си не забеляза, макар че внимателно се оглеждаше по кръчмата из навалицата.

Антек пък не сваляше очи от Ягуша. Тя стоеше при тезгяха, а момците се спуснаха да я канят да танцува; тя отказваше на всички, като говореше весело и се озърташе крадешком из навалицата — такава стройна изглеждаше днес, че макар и всички да бяха пияни, с възхищение я гледаха. От всички най-хубава. Нали беше и Настка там, прилична на ружа с червените си дрехи и с ръста си, беше и Веронка Плошкова, румена като гергина и горделива, беше и Соховата, току-що израснала подявка, гъвкавичка и със сладка като захар устица, бяха и други хубави, стройни, пленяващи очите на момците като Мариша Балцерекова, израсна за чудо, бяла и като грудка мома, първа танцувачка в селото — но никоя, никоя не можеше да се сравни с Ягна. Надминаваше тя всички по красота, стройност и снага и със сините си пламнали очи. Както розата надминава по хубост и латинките, и гергините, и ружите, и маковете, които при нея изглеждат много по-грозни, така и тя превъзхождаше всички и царуваше над тях. Па беше се и пременила днес като за сватба; облякла бе топложълт вълненик на зелени и бели ивици, а елече от синьо кадифе, обточено със златни нишки, изрязано досред гърдите, а върху тънката риза, бухкаво накъдрена около шията и ръкавите, беше навесила огърлици от корали, кехлибари и седефи, косата си бе вързала с копринена синя кърпа, с розови шарки, чиито краища падаха по раменете.

Жените я одумваха за това гиздене и злобно приказваха, но тя не им обръщаше внимание; изведнъж съзря Антек, зачерви се от радост като вода при залез, отвърна се от стария, на когото евреинът нещо приказваше и го въведе в стаичката, където и остана.

Разбира се, Антек това и чакаше, защото изведнъж си проправи път покрай стената и спокойно се поздрави с тях, макар че Южка се завърна нарочно на другата страна.

— Зарад музиката ли дойдохте или зарад Малгошкиния годеж?

— Зарад музиката — отговори тя тихо, защото вълнението съвсем й бе отнело гласа.

Стояха те някое време мълчаливо един до друг, само по-бързо дишаха и се споглеждаха крадешком с очи, танцувачите ги бяха изтикали до стената, Шимек хвана Настка да танцува, Южка и тя се запиля някъде и те останаха сами.

— Всеки ден чакам, всеки ден… — пошепна той тихичко.

— Та мога ли да изляза?… Пазят ме… — отговори тя разтреперана, ръцете им сами се някак срещнаха, те се притискаха с бедра, пребледняха и двамата, дишането им замря, очите им святкаха, а в сърцата им звучеше такава музика, че не може да се изкаже.

— Отстъпи малко, пусни ме!… — молеше го тя тихичко, защото беше пълно с хора наоколо.

Той не каза нищо, а я сграбчи силно през кръста, разбута тълпата, въведе я при танцувачите и викна на музикантите:

— Обертас, момчета, живо!

Разбира се, че гръмнаха с все сила, та басът чак ревна; нали го знаеха, че като се разпусне, готов е да черпи цялата кръчма!

След него се впуснаха да танцуват и другарите му: Плошка, Балцерек, Гжеля. Танцуваха и други, а Матеуш, комуто счупените ребра не бяха още зараснали, само потупваше с крак и подвикваше за насърчение.

А Антек безумно хвърчеше, излезе напред, надмина всички и пръв се носеше така буйно, че забрави всичко, нищо друго не гледаше, тъй като Ягуша сладко се притискаше до него и току го молеше силно задъхана:

— Още, още мъничко, Янтоше!

Танцуваха те дълго. Спряха само колкото да си поемат дъх и да пийнат бира и пак се впуснаха в танц, без да марят, че хората се заглеждат в тях, шепнат си, мръщят се и ги одумват с глас.

Но на Антек му бе все едно днес; щом я усети до себе си, щом я притисна тъй, че тя се виеше и притваряше милите си сини очи, той напълно се забрави! В душите им грееше такава радост и тъй весело им бе, сякаш пролет наставаше. Забрави той и хората, и целия свят, кръвта закипя в него и той стана тъй горд в силата си, тъй непоколебим, та чак гърдите му се пръскаха! И Ягуша беше като че ли цяла потопена в умиление и забрава! Сякаш змей я носеше и тя не се противеше, а и как ли ще се противи, нима можеше, като я носеше, въртеше и притискаше, та понякога й притъмняваше, от паметта й изчезна целият свят, а в душата й бе такова веселие, младост и радост, че не виждаше нищо друго освен черните му вежди, бездънните очи и червените и примамливи устни!

Цигулката сечеше здравата и проточено унасяше като песничка, която пареше като вятър по жътва и от която кръвта става на огън, а сърцето заиграва в сила и веселие; басът пък боботеше скокливо в такт, та краката сами се повдигаха и блъскаха токове; флейтата подсвирваше и мамеше като кос на пролет и пронизваше с такова умиление, така разтваряше сърцето, че тръпки те побиваха, главата се замайваше, дъхът спираше и на човека се искаше едновременно и да плаче, и да се смее, и да вика, и да се гуши, и да целува, и да лети някъде по целия свят, в забрава — и те танцуваха така разпалено, че кръчмата се тресеше и бъчвите, на които седяха музикантите, подскачаха.

Има петдесет двойки да се редуваха из тоя грамаден водовъртеж от стена до стена, унесен в песни и пиян от радост, и с такава сила, че бутилките се катурваха, лампи гаснеха, тях ги обземаше нощ и трепетен мрак, защото само главните на огнището, раздухвани от вихъра на танца, сипеха искри и бухаха кървав пламък, в който едва се мяркаше свитото кълбо от хора, завъртяло се наоколо и така преплетено, та не бе възможно да се познае кое е мъж и кое жена! Клашниците се вееха като бели крила, вълненици, панделки, престилки, разпалени лица, светнали очи, безпаметни туптежи, песни, провиквания — всичко се смесваше и въртеше наоколо като вретено, от което бликаше неизразим шум и се носеше през отворената откъм отвода врата към снежната, мразовита зимна нощ.

А Антек вилнееше все начело, биеше най-силно с токове, въртеше се като вихрушка, приклякваше до земята, та хората си мислеха: ще падне! Къде ти! Той вече се бе изправил, понасяше се отново, провикваше се вече, понякога по някоя песничка подмяташе на музикантите и се носеше между навалицата, разбутваше, разтъпкваше, вървеше като буря, та чак страх обземаше мнозина и рядко някой можеше да го стигне.

Има цял час да се въртя така, защото, докато другите преставаха от умора, дори на музикантите ръцете отмаляваха, той им хвърляше пари, караше ги да свирят и танцуваше, та накрай почти само двамата останаха в кръга.

То се знае, жените вече се възмущаваха с глас от тая бясна игра, клатеха глави, мелеха с езици и съжаляваха Борина. Дори Южка, сърдита на Антек и още повече на мащехата си, се затича при стария.

— Тате, Антек танцува с мащехата, та свят се чуди! — пошепна му тя.

— Нека танцуват, та това е кръчма! — отвърна й той и пак взе да се чука със старшията и ковача и да разправя нещо.

Южка се върна безуспешно, но взе да ги следи внимателно, защото след танца те стоеха при тезгяха с цяла група моми и момци. Весело им беше, защото Ямброжи, вече съвсем пиян, им разправяше такива приказки, че момичетата закриваха лица с престилките си, а момчетата се смееха с глас и притуряха по нещо отгоре. Антек черпеше всички с бира, пръв дигаше чашата, прегръщаше момчетата, стискаше ги, а на момичетата пъхаше в пазухите цели шепи бонбони, за да може по такъв начин да сложи и на Ягуша, и въпреки умората се смееше най-силно и радостно разговаряше.

И другаде в кръчмата се веселяха здравата. Народът вече съвсем се отпусна и разгорещи, постоянно танцуваха двойки, та другите трябваше да се притискат, където могат, и приказваха, черпеха се, побратимяваха се един с друг и се веселяха от все сърце. Жепечаните се раздвижила зад масата си, защото се бяха сприятелили при водката с липчени, а някои се залавяха и да танцуват, от което момите не се отказваха, понеже те се държеха по-деликатно и по-учтиво ги канеха.

Антековата дружина пък се забавляваше отделно, тъй като беше само от младежи, и то най-видните от селото, а той, макар че разговаряше с всички, почти не виждаше божия свят и просто като че бе забравил днес, немареше вече за нищо, нищо не укриваше, па дори и не би могъл да укрие — и не виждаше, че хората наоколо зорко наблюдават и внимателно се вслушват. Къде там ще го е грижа за това, той постоянно й говореше на ухото и току я притискаше до стената, прехващаше я през половината, за ръце я улавяше и едвам се въздържаше да не я целува! Очите му само играеха безумно и в гърдите му напираше такава буря, та беше готов да се реши на всичко, ако ще би ей сега пред нея, защото виждаше и почуда, и любов в сините й пламнали очи! И затова все повече и повече се надигаше в себе си, надуваше се и фучеше като вихър, преди да удари. При това пиеше здраво и настояваше и Ягуша да пие, та чак главата й се замая и не знаеше какво става с нея. Понякога, когато музиката спираше и кръчмата утихваше, тя дохождаше малко на себе си, обземаше я страх, оглеждаше се смаяно, сякаш търсеше спасение, искаше дори да бяга, но той стоеше до нея и така я гледаше, такъв жар лъхаше от него, такава любов изпълваше и нея, че за миг тя всичко забравяше.

Това продължи доста дълго, защото Антек поръчваше вече за цялата компания. Евреинът с готовност даваше и всяка половница по два пъти пишеше на вратата.

На цялата компания главите се размътиха и всички се впуснаха да танцуват, за да поизтрезнеят; разбира се, Антек и Ягуша бяха начело.

Тогава излезе из стаичката Борина. Изведоха го възмутените жени. Той погледа и веднага разсъди всичко, обзе го силен гняв, но само стисна зъби, закопча клашника си, натисна шапка и се запровира към тях. Всички му сториха път, защото беше блед като платно и очите му светеха диво.

— Да си вървим! — рече той високо, когато се приближи до тях, и искаше да я хване за ръка, но в същия миг Антек я завъртя на място и я понесе по-нататък, а тя напразно искаше да се откопчи. Тогава Борина подскочи, разби колелото, откъсна я от ръцете на Антек, не я изпусна и без да обръща внимание на сина си, я изведе от кръчмата.

Изведнъж музиката спря, внезапна тишина настана, всички се вдървиха като вкопани, никой не рече ни дума, защото виждаха, че става нещо страшно, а Антек се спусна след тях, разбута навалицата като снопове и излезе от кръчмата, но щом студът го лъхна, сполитна към едно дърво, което бе проснато пред къщата, и падна в снега, обаче бързо се изправи и ги стигна на завоя при вира.

— Върви си по пътя и не закачай хората! — викна старият, като се обърна към него.

Ягна изписка и избяга в къщи, а Южка втикаше в ръцете на стария някакъв кол и врещеше:

— Удри тоя разбойник, удри, тате!…

— Пусни я, пусни я! — бъбреше Антек съвсем безпаметно и се приближаваше с готови за бой пестници.

— Махни се, казвам ти, заричам се в бога, ще те убия като куче! Чуваш ли? — викна пак старият, готов на всичко. Антек се отдръпна несъзнателно, ръцете му се отпуснаха, обхвана го такъв силен страх, че започна да трепере, а старият бавно тръгна към дома си.

Той не скочи след него, а застана разтресен, замаян и разглеждаше с пусти очи наоколо; никого вече нямаше, месецът ясно светеше, снеговете блестяха и навсякъде се виждаше само тъжната белота. Той не можа да си обясни нищо от станалото. Дойде малко на себе си едва в кръчмата, където го доведоха приятели, изскочили да ги разтървават, защото някои извикаха, че се бие с баща си.

Свърши се и забавата. Разотидоха се по домовете си, защото беше вече късно. Само по улиците още някое време тук-там се чуваха викове и песни; останаха само жепечаните, които щяха да нощуват тук, а господин Яцек им свиреше на цигулка много жални песни, та седяха, подпрели глави на лактите си върху масата, и въздишаха. Самотно в къта беше седнал и Антек. С него те не можеха да се разберат, защото нищо не отговаряше. Напуснаха го всички. Седеше той като мъртъв и забравил се, евреинът напразно му напомняше, че затваря, не слушаше и нищо не разбираше. Сепна се едва когато чу гласа на Ханка, на която бяха казали, че пак се сбил с баща си.

— Какво искаш! — попита я той.

— Ела си у дома, късно е вече — молеше го тя, като задържаше сълзите си.

— Иди си сама, няма да тръгна с тебе! Казвам ти, махай се! — кресна той страшно, а после изведнъж, неизвестно защо, се наведе към нея и рече в самото й лице: — Ако ще в окови да ме оковат, в дупка да ме затворят, бих бил по-свободен, отколкото при тебе, по-свободен, разбери!

Ханка жално заплака и си отиде.

Тогава той стана, излезе вън и се помъкна към воденицата.

Нощта ясна, осветена от месеца, дърветата хвърляха дълги синкави посребрени сенки и такъв студ стягаше, та час по час се чуваше пукане на греди и сякаш тихо, пронизващо скимтене се разнасяше по разискрените снегове. Мъртва мразовита тишина прикътваше света, селото вече спеше, нито един прозорец не светеше, нито куче полайваше, нито воденицата тракаше, нищо — само откъм кръчмата се носеше пресипналото пеене на Ямброжи, който по свой навик си пееше насред пътя — но слабо, като през сън.

Тежко и бавно се влачеше Антек покрай вира, поспирваше се, оглеждаше се замаян и с тревога се ослушваше, защото страшните думи на баща му постоянно звучеха в главата му, постоянно виждаше разярените му, пронизващи го като с нож очи, та неволно отстъпваше, страх го стискаше за гърлото, сърцето му замираше, косата настръхваше — и от паметта му изчезваше и смелост, и любов, изчезваше всичко, оставаше само смъртният грях, трепетният ужас и едно отчаяно, жално безсилие…

Той сам не знаеше кога е тръгнал към дома си и току пред черквата дочу болезнен плач и вайкане с глас, под разпятието пред самата порта на гробищата някой лежеше кръстом на снега, но в сянката, която падаше от стобора, не можеше нищо да се различи. Той се наведе, като мислеше, че е някой другоселец пътник или някой пиян, а то — Ханка бе легнала и молеше милосърдие от бога.

— Ела си у дома, я виж какъв студ е, ела си, Ханушо! — молеше той; по чудо душата му омекна и понеже тя не се обади, той я вдигна и я поведе към дома.

Нищо не си казаха, защото Ханка неукротимо плачеше.