Владислав Реймонт
Селяни (37)

I

Така си умря Мачей Борина.

В къщи се бяха поуспали малко, че беше неделя; събудиха се едва когато Лапа залая и така скимтеше, така виеше, така се хвърляше към вратата, а като му отвориха, така дърпаше за дрехите и пак изтичваше навън и се обръщаше да види дали идват подире му, че нещо жегна Ханка.

— Я виж, Южко, какво иска това куче!

Южка затича весело след него, като подскачаше по пътя.

Доведе я до бащиния й труп.

Тя страшно изпищя. Изведнъж всички се насъбраха на нивата при стария, но виждаше се, че бе вече напълно вдървен. Той лежеше по очи, както бе паднал във време на кончината си, и с разперени кръстом ръце, сякаш в последна задушавана и гореща молитва.

Отнесоха го у дома и все още опитваха да го спасят.

Но напразно бяха всички опити, напусто беше всяка грижа и всяка помощ: труп си беше вече той, студен човешки труп.

Страшен плач се вдигна в къщи; Ханка се развика до небето, Южка с рев се блъскаше о стената, Витек бучеше заедно с децата, дори Лапа виеше на пътя, само Петрек се повъртя насам-натам, погледна към слънцето и пак отиде да спи в конюшнята.

А Мечей, проснат и вдървен, лежеше на леглото си с широко разтворена и оваляна в пръст уста, приличен напълно на изсъхнала на слънцето буца или на прогнил пън. Във вкочанелите си шепи стискаше пясък, а широко отворените му очи гледаха с такъв възторг и нейде тъй далеко, сякаш в широко разтвореното небе.

Но такъв страшен ужас на смъртта лъхаше от него и такава пронизителна суровост, че го покриха с плащ.

Понеже за един миг се разчу из селото, щом слънцето изскочи над къщите, и хората тичаха да видят. Час по час някой влизаше, повдигаше покривалото, вглеждаше се в очите му, коленичеше и изчиташе молитва; други пък кършеха отчаяно ръце и заставаха в жално смирение, съкрушени от божията сила над човешкия живот.

Само жалните оплаквания на осиротелите, които се носеха по цялото село, не утихваха нито за миг.

Чак когато дойде Ямброжи, той изпъди всички навън и заключи стаята, та заедно с Ягустинка и с дошлата да се помоли за душата на покойника Агата да подредят мъртвеца. Ямброжи правеше винаги с готовност това и често с шеги, но днес бе някак тежко на сърцето му.

— Толко ти е от човешкото щастие! — мърмореше той, като разсъбличаше умрелия. — Когато умирачката си хареса някого, сграбчи те за гръцмуля, прасне те по мутрата и ти метнеш петалата, де можеш да се опираш?…

Дори Ягустинка беше някак опечалена, защото рече жално:

— Трепеше се горкият по света и по-добре, че си умря.

— Ех, пък и лошо ли му беше!

— Ала и добро много не видя.

— Кому ли пък на тоя свят е много доброто! Ако ще да е и най-големия дворянин, ако ще да е и царя, и той се грижи, и той се мъчи и страда.

— Ех, това си му и остана, дето не видя глад и студ.

— Що е глада, старо! Грижите съсипват най-много човека.

— Право си е, не го ли знам по себе си! А нему Ягуша му вадеше душата, пък и децата не го жалеха.

— Децата му са добри и нищо лошо от тях не е видял човека — намеси се Агата, като прекъсна казваната си на глас молитва.

— Ти по-добре си гледай молитвата! Виж я пък нея, нарежда жалби за умрелия, а ушите й щръкнали за новини — изръмжа Ягустинка.

— Защото лошите деца не биха плакали толкова. Я чуй само…

— Да беше и на тебе някой толкова оставил, и ти седем пъти би се изпотила от рев по него!

— Я мълчете, Ягуша тича насам! — усмири ги Ямброжи.

Ягуша се втурна в стаята, застана насред като вкопана и не можеше ни дума да каже.

Тъкмо обличаха чиста риза на Мачей.

— Умрял! — изохка най-сетне тя, като впи в него изплашените си и обезумели очи. Страх схвана гърлото й, сърцето й като че ли се смръзна и тя едва успя да поеме дъха си.

— Не знаеше ли? — попита меко Ямброжи.

— У мамини спах и Витек току-що долетя, та ми каза. Истина ли е умрял? — попита тя изведнъж, като се приближи към него.

— Истина ами, нали за погребение го справяме, а не за сватба.

Тя още не можеше да разбере това, облегна се на стената, защото й се стори, че сън я натисна и мора я души, пък не може да се пробуди, ами се върти цяла в пот и в страшна мъка. Тя току излизаше от стаята, пак се връщаше и не можеше да откъсне очи от трупа, час по час скачаше от мястото си да бяга някъде и пак оставаше, час по час изтичваше зад къщи до прелеза и безсмислено гледаше към полето или сядаше на пейката до Южка, която ревеше, късаше косата си и жално нареждаше:

— О, татенце мой! О, татенце мой!

То се знае, че целият двор и цялата къща бяха пълни с плачове и жални хлипания. Едничка само Ягна, макар всяка костичка да се тресеше в нея, макар и някаква тежка болка да притискаше гърдите й, не порони нито сълза, не можа да извика, а само ходеше бледна и измъчените й от ужас очи блестяха.

Добре, че Ханка скоро дойде на себе си и ако и да поплакваше още, но вече внимаваше за всичко и се разпореждаше, както обикновено, та когато дотърчаха ковачът и жена му, тя вече беше съвсем спокойна.

Магда избухна в плач, а само ковачът разпитваше.

Тя му разправи поред как е станало.

— Добре, че му даде господ лека смърт! — пошепна той.

— Толкова се настрада, та му се и падаше такава.

— Бедният, чак на полето е бягал от смъртта!

— Снощи го видях, лежеше си тихичко както всякога.

— И нищо ли не каза? — попита ковачът, като търкаше сухите си очи.

— Ни думичка. Позавих го с юргана, дадох му, та пийна и си отидох.

— И останал самичък! Може би не щеше да умре, ако имаше някой да го пази — простена Магда през дълбоки хлипания.

— Ягуша спеше у майчини си, че старата е тежко болна. Все това ще се случи.

— Имало да стане и станало! И той ако не се належа болен, ами как, повече от три месеца има! А пък няма ли оздравяване, току по-скоро да си умре човек. Благодарим на бога, че вече се не мъчи — рече ковачът.

— Е па, нали знаеш, колко по доктори отиде, що лекове и всичко за нищо.

— То писано ли е да се мре, триста доктори за пара.

— Такъв домакин, такъв умник, божичко! — оплакваше Магда.

— Жал ми е само, че Антек не можа да го затече жив.

— Не е дете, няма да плаче. По-добре да се помисли за погребението.

— Истина, то пък като за пакост и Рохо го няма.

— Ще свършим и сами. Не се грижи, аз всичко ще направя.

Тъй отговаряше ковачът, който си придаваше тъжно лице, но друго нещо таеше в душата си, уж въздишаше, уж жалеше и бършеше сълзи, а не смееше да погледне човека в очите. Залови се да помага на Ямброжи и да приготвя облеклото на тъста си, зарад което дълго се рови между кълбетата прежда и другите вехтории в килера, по кътищата търси, дори и на тавана се качва уж за ботушите, които висяха там. Въздишаше синецът като мях, молитви четеше по-гласовито от Агата и все споменуваше добротата на покойния, но очите му непрестанно търсеха нещо по къщи, а ръцете му току се пъхаха под възглавниците или жадно тършуваха из сламата на леглото.

Дори Ягустина се обади хапливо:

— Дано намериш там нещо изсъхнало… па намериш ли, дръж да не ти избяга от кривачката, че е хлъзгаво…

— То не е твоя работа! — пробъбра ковачът и продължи вече нескривано да търси, където му попаднеше, дори не обърна внимание на Михал органистовия, който дотърча задъхан за Ямброжи.

— Ела в черквата, четири деца донесоха за кръщаване.

— Да почакат, няма да оставя човека неуреден.

— Аз ще те отменя, хайде иди, Ямброжи! — рече ковачът, сякаш искаше да се отърве от него.

— Дошъл съм, ще го притъкмя. Друг път я ми се случи, я ми се не случи такъв стопанин. Направи, Михале, каквото трябва в черквата, замести ме сега там, па нека обиколят със запалени свещи кръщелния олтар, все ще ти капне някой грош и друг. За органист се учи, а при нищо и никаква кръщенка не може да услужи — подхвърли той насмешливо след него.

Ханка доведе Матеуш да вземе мярка за ковчег.

— Къщата да му не жалиш, нека барем след смъртта си да се разположи клетия — рече тъжно Ямброжи.

— Божичко, приживе му беше тясно на толчав имот, а сега в четири дъски ще се смести — пошепна Ягустинка, а Агата прекъсна молитвата си и застена плачливо:

— Господар беше човека, господарски ще го и погребат, а сиромаха… знае ли до кой плет ще му е последното издихание. Вечна светлина да ти бъде! Вечна… — увлече се тя пак в молитвите си.

Матеуш поклати глава, отмери трупа, прочете молитва и излезе, па макар че беше неделя, веднага се залови за работа; в къщи имаше всички дърводелски сечива, а и сухи дъбови дъски отдавна вече чакаха на тавана.

Той набързо си притъкми тезгях в градината и току подвикваше на Петрек, когото му бяха дали в помощ.

Денят отдавна бе напреднал, слънцето весело и горещо светеше, та веднага след закуска жегата хубаво запрежуря и всички градини и ниви бавно потъваха в този развълнуван белезникав кипеж на разжарения въздух.

Повехналите овошки от време на време помръдваха листовце като потънала в жегата птица крилото си; празнична тишина обгърна цялото село, само ластовичките чуруликаха по-упорито и се совваха като безумни над вира. По пътищата всред сиви прахуляци затрополяха коли, народ от съседните села запристига на черква, та всеки миг някой забавяше хода на конете или спираше пред Боринови, дето седеше разплаканото семейство, поздравяваше и въздъхваше жално, като назърташе вътре през разтворените врата и прозорци.

Ямброжи залягаше усилено и бързаше до изпотяване да натъкми тялото на умрелия; бяха вече изнесли леглото в градината и постилките бяха проснати на плета, когато той завика на Ханка да му донесе хвойнови плодове, за да накади с тях стаята.

Но тя не го чу и като избърсваше сякаш последните сълзи, които сами се лееха по лицето й, гледаше непрестанно към пътя и се надяваше всеки миг за Антек.

Обаче часовете си течеха, а той не идваше; най-после тя реши вече да изпрати Петрек до града, за да разбера що става.

— Само ще измори коня и нищо няма да разбере… ами… — обясняваше Билица, който току-що беше дошъл с Веронка.

— Та в управлението нали знаят?

— Е, така е… знаят… ама едно, че днеска е затворено, нали е неделя, и после, без да подаде тук-там нещичко, никъде няма да му отворят.

— Ама не издържам вече — оплакваше се Ханка на сестра си.

— Ще му се радваш, ще има да ти тегли главата — процеди през зъби ковачът, като поглеждаше към седналата до стената Ягуша.

— Да ти изсъхне тоя зъл език! — проръмжа тя.

— Болят го от веригите краката, та не може да бърза — добави със злоба той, ядосан от напразното търсене на парите.

Тя не рече нищо и пак заглеждаше към пътя.

В това време камбаната заби за литургия, Ямброжи се тъкмеше да иде в черквата и нареждаше на Витек да намаже с мас ботушите на Борина, защото се бяха спекли и по никой начин не можеха да се обуят.

Ковачът и Матеуш отидоха нейде из селото, Веронка забра баща си и Ханкините деца да ги отведе у дома, а в къщи останаха само жените и Витек, който без желание мажеше ботушите, напичаше ги силно на огъня и час по час отиваше да види господаря си или все по-тихо хлипащата Южка.

По улиците нямаше вече никакво движение, тъй като всички бяха отишли на черква, а пък у Боринови стана съвсем тихо; само дето през отворената врата и през прозорците Агатината заупокойна молитва се разнасяше като птичи цвъркот заедно с хвойновия пушек, с който Ягустинка кадеше отводите и стаите.

Изглежда, че наскоро започна и службата в черква, защото в предпладнешката тишина почнаха да се разнасят песни и звуците на органа като някакъв възвишен, недосегаем и сладък шум.

Ханка не можеше да си намери място и отиде чак при прелеза да изреди молитвите си.

„Умря си той, умря си!“ — мислеше си жално тя, като премяташе зърната на броеницата, но молитвата само от време на време идваше до устните й, защото в ума й и в сърцето й сякаш бе заседнало някакво разбъркано кълбо от най-различни чувства и ужасен страх.

— Трийсет и две морги и пасища, и гори, и сгради, и добитък, толчав имот! — въздъхна тя, като обгърна с умиление широките поля и целия този божи свят.

— Да поизплати човек дяловете и да остане на всичко това! Да е, както свекър ми беше! — Тя изведнъж почувствува гордост у себе си, погледна смело в самото слънце, усмихна се многозначително и с обнадеждено сърце, па зашепна думите на молитвите.

— Но петнайсетте морги не отстъпвам; и половин къща е моя, и тия млечни крави не изпущам от ръцете си — рече тя малко жаловито.

И пак взе да се моли доста дълго, като шареше с насълзените си очи по простряната като в златна наметка слънчева земя; изкласилата буйна ръж поклащаше увиснали ръждиви стръкове, възчерните ечемици полъсваха като дълбока вода, а яснозелените овеси, изпъстрени начесто с жълт полски синап, се къпеха трепетно в тихия нагрян въздух. Някаква голяма птица се виеше във въздуха над цъфналата детелина, която се простираше като окървавена кърпа на склона на възвишението. Тук-там бакла с хиляди бели очички стоеше като на стража при картофите, някъде из низините се синееха бледничките цветове на лена като примрежени от блясъка детски очи.

Чудно бе на този свят! Слънцето грееше все по-силно и топлината, наситена с миризма на безбройни цветове из житата и другаде, повяваше с такава мила и животворна сила откъм полята, че разпъваше от радост душата и сълзите сами бликваха от очите.

— Свещена майко! Свещена — изрече тя и наведе глава.

Камбанката зачурулика като птичка из въздуха.

— Ти си създал всичкия този свят, господи мили, Исусе! Ти си го сътворил! — шепнеше горещо тя и захващаше пак молитвата си.

Нейде наблизо нещо изпращя, тя се озърна внимателно; под вишните, облегната на плета, стоеше Ягуша и някак тъжно въздишаше.

„Да няма човек мира ни минутка! — рече недоволно Ханка, понеже спомените я шибнаха като парлива коприва. — Истина, тя има припис! — припомни си изведнъж. — Цели шест морги! Крадла недна!“ Сърцето й се сви от яд. Тя се обърна гърбом, но не успя да започне пак молитвата си, защото някогашните рани и жалби я връхлетяха като зли разлаяни кучета.

Минаваше вече пладне, мършави сенки запълзяваха изпод дървета и къщи, а из житата, които се накланяха малко под слънцето, тихо зацвъркаха щурци, тук-там бръмбар бръмваше или пъдпъдъци се обаждаха.

Но жегата все повече се усилваше и немилостиво прежуряше.

Черквата скоро пусна и край вира почнаха често да насядват жени, за да изуят обущата си, а улиците загъмжаха от хора, коли и разговори, та Ханка побърза да се прибере в къщи.

Борина беше вече напълно стъкмен.

Той лежеше насред стаята на широка пейка, покрита с чаршаф и обградена със запалени свещи; беше измит, вчесан и хубаво избръснат, само че на бузата му имаше дълга рязка, оставена от Ямброжиевия бръснач; тя бе залепена с книжка. И най-хубавите дрехи бяха му облекли: белия клашник, що го бе правил за сватбата си с Ягуша, шарени панталони и ботуши почти съвсем нови.

В отрудените си съсухрени ръце държеше иконичка на света Богородица Ченстоховска, под пейката имаше леген с вода, за да охлажда въздуха, а на глинени похлупаци от съдини пушеха хвойнови плодове и изпълваха цялата къща със синкава мъгла, от която се надигаше страшното величие на смъртта.

Лежеше си тъй пременен Мачей Борина в оная мъртвешка тишина, лежеше той, справедливият и умен човек, истинският християнин, селски стопанин от деди и прадеди и пръв богаташ в селото.

За последен път сложи той отрудена глава под бащин покрив, както в топлите краища птицата, преди още да литне на воля към небесата, тръгва насам, накъдето от вечни времена са литвали всички.

Той бе готов вече да се сбогува с познати и роднини, готов за далечния път.

Душата му стоеше вече смирена пред божия съд, само този нищожен труп, тези човешки останки, напуснати от оживителното дишане, лежеха и сякаш леко се присмиваха между свещи, кадежи и непрестанни молитви.

И прииждаха, непрестанно прииждаха хора; кой жално въздъхваше, кой се удряше в гърди и горещо се молеше, кой мислеше, клатеше тъжно глава и избърсваше тежка сълза на печал, та молитвен шепот, сподавени хлипания и пълни с въздишки разговори трептяха и обзимаха човека като ръмеж на есенни дъждове. А хората влизаха ли, влизаха безкрай; идваха стопани и безимотни, идваха жени и девойки, идваха стари и млади, цяло Липци се блъскаше вече в стаята и отвода, а по прозорците се трупаха толкоз много деца и тъй вдигаха шум, че Витек, като не успяваше да ги разгонва, насъскваше Лапа върху им, но кучето пък не го слушаше, днес то се увърташе около Южка, а понякога тичаше около къщи и виеше като обезумяло.

Над цялото село натегна Бориновата смърт; денят беше прекрасен, слънчев, с дъх на пролет и неизказано приятен, а чудна тъга бе обгърнала къщята, чудна тишина залегна по всички улици. Хората вървяха посърнали, мрачни и страшно угрижени, всеки въздишаше жално, разгръщаше ръце и се замисляше върху печалната човешка орис.

Мнозина, които бяха приятели на покойния, останаха пред къщи, а някои стопанки утешаваха Ханка, Магда и Южка, от приличие поплакваха заедно с тях и учтиво ожалваха осиротелите.

Само при Ягуша не пристъпи никой с добра и утешителна дума. Разбира се, тя не изпитваше нужда от съжаления, но все пак така я заболя от тази изоставеност, че избяга в градината, мушна се в гъсталака и там престоя цели часове, като се вслушваше само в работата на Матеуш около ковчега.

— Нима смее да се показва пък и на очи! — процеди през зъби кметицата.

— Остави я на мира! Не е време сега за това! — смъмра я някоя.

— Бог нека я съди — добави миролюбиво Ханка.

— Зарад тия ти думи кмета хубавко ще я възнагради! — засмя се ковачът. Добре, че го повикаха у воденичаря, понеже кметицата се бе вече наежила като пуйка и бе готова да се кара.

Ковачът избухна в силен смях и забърза, а те останаха и си приказваха за това-онова все по-тихо и сънно, сякаш поради тежките грижи или горещината, която ставаше наистина непоносима. Ставаше страшно тъжно и задушно, и най-лекичък ветрец не полъхваше, нито един листец, нито едно клонче не се поклащаше и макар че отдавна беше превалило пладне, слънчевият жар още се изливаше като жив огън и тъй припичаше, та стените плачеха със смола и вехнеха бурени и цветя.

Изведнъж се разнесе продължително и тъжно мучене: един селянин водеше крава отвъд вира.

— Навярно на поповия бик! — обади се Плошковица и следеше с поглед кравата, която се дърпаше на повода.

— Воденичаря още по-добре мучи за него, само че от яд! — подзе Ягустинка, но на никоя не се щеше да приказва.

Седяха те разкрачени като квачки на пясък и едва дишаха от горещина. Жегата, тишината и плачливият непрестанен глас на молещата се при умрелия Агата ги обезсилваха.

Чак когато камбаните биха за вечерня, се разотидоха по домовете си и Ханка изпрати да повикат ковача, та да идат заедно при свещеника да уговорят за погребението на свекър й.

Витек се върна скоро, но самичък.

— Страх ме беше да се доближа, че Михал седи заедно с дворянина у Воденичарови и пият чай — рече той задъхан.

— С дворянина ли?

— Е па, нали го познавам! Пият си чай и си похапват козунак, нали видях. А жребците стоят на сянка и току пристъпят, пристъпят с крака!

Тя много се учуди на това, но след вечерня се премени и без да чака ковача, се запъти с Магда към дома на свещеника.

Той не беше вътре, макар че всички врати и прозорци бяха разтворени; те поседнаха да го чакат, но след малко прислужницата каза, че бил на двора и казал да отидат при него.

Той седеше на сянка до оградата, а насред двора покрай охранена кравица се въртеше и ревеше як шарен бик; ратаят едвам го удържаше за повода.

— Валек, почакай още, нека се поразпали повечко! — викна свещеникът и като изтриваше изпотената си глава, повика при себе си жените, заразпитва ги за всичко и сърдечно ги утешаваше и укрепяше духом, а когато заприказваха за опелото и за разноските, той ги прекъсна остро и нетърпеливо:

— После за това. Не дера кожите на хората. Мачей бе пръв стопанин в селото, та и погребението не трябва да бъде какво-годе. Казвам ви, не какво-годе! — повтори той намръщено, както си имаше обичай.

Жените му прегърнаха краката и не посмяха нищо да му противоречат.

— Ще ви науча аз! Я ги гледай я, нехранимайковци недни! — кресна той на органистовите момчета, които назъртаха иззад плетищата. — Как ви се вижда моето биче, а?

— Много е хубаво, по-харно от воденичарското — одобри Ханка.

— Прилича неговия на моя, колко вол на карета! Я го вижте по-добре! — и той ги поведе по-близо и потупваше галено бика, който налиташе вече като бесен към кравата. — Какъв врат! А пък гръб какъв има, какви гърди! Змей, не бик! — викаше той, та чак присумтя от радост.

— Истина, още не бях виждала такъв.

— Хе, хе, истина! Чист холандец, триста рубли ми струва.

— Толкова пари! — учудиха се жените.

— Ни грош по-малко! Валек, пущай го… но внимателно, че кравата не е много яка… От един път ще я покрие… Разбира се, че е скъп, ама само по рубла и двайсет гроша взимам на крава, искам липчени да си развъдят породисти крави. Воденичаря ми се сърди, ама не ми се гледат вече тия таралежи, които имате от неговата порода. Я дръж добре, заплесо, дръж кравата досам муцуната, че ще ти се изтръгне! — кресна на селянина. — Хайде, идете си със здраве! — обърна се към жените, като видя, че се позавърнаха засрамени настрана. — А утре го отнесете в черква! — викаше още след тях и се залови да помага на селянина, който не можеше да удържи кравата.

— И отгоре ще ми благодариш за телето, още не си виждал такова. Валек, я го разведи да се поразхлади! Впрочем какво значи една муха за такъв змей! — хвалеше се той.

Жените се запътиха към органиста, че и с него отделно трябваше да уговарят за погребението, но понеже органистката ги почерпи с мляко и кафе, та се малко позаприказваха, когато се върнаха в къщи, слънцето вече залязваше и кравите се прибираха от паша.

Пред къщи стоеха господин Яцек и Матеуш; господин Яцек пухкаше с луличката си и увещаваше Матеуш да нареже дърветата за Стаховата къща.

Матеуш някак не беше доволен и току кръшкаше.

— Дърветата ще изрежа, не е голяма работа, ама не знам дали ще мога да построя къщата… Може да се запилея нейде по света… Не ми се стои вече в селото… Та знам ли какво ще заловя… — говореше той и поглеждаше към Ягуша, която доеше кравата при обора. — Утре ще свърша ковчега и пак ще си приказваме — завърши бързо Матеуш и си отиде.

Господин Яцек влезе при умрелия и изчете дълга сърдечна молитва, като бършеше обилните си сълзи.

— Дано поне синовете му да са се метнали на него — рече после той на Ханка. — Добър човек беше и истински поляк. С нас беше във въстанието, доброволец дойде в отряда и не си жалеше кожата. Виждах го как работеше. Разсипа се човека заради нас… Проклятие тежи над нас… — приказваше сякаш на себе си, а Ханка, макар че не проумяваше всичко, все пак му беше благодарна за хубавите думи и прегърна краката му.

— Остави ме! Такъв човек съм, каквито сте и вие! — викна сърдито той. — Защо си такава глупава, дворяните да не са светци? — Той погледа още малко Борина, запали луличката си от свещите и си излезе, без да отговори на поздрава на ковача, който тъкмо влизаше в отвода.

— Нещо е горд днес! Просяк такъв! — рече той ядовито след Яцек, но понеже бе някак възрадван, седна до жена си и й зашепна: — Работите вървят добре! Знаеш ли, Магдушо, дворянина иска да се сдобри със селото. Уговаря ме да му помагам. То се знае, че нещо полза все ще излезе от това. Само че никому нищо, жено. Големи работи ще станат.

Той се приближи до мъртвеца, повъртя се насам-натам из къщи и изтича пак из село да събира народа на съвещание в кръчмата.

Мръкваше се вече, слънчевите зари изстинаха и изглеждаха като ръждясали, покрити с пепел тенекии, тук-там само някое облаче светеше, озарено от златистата светлина на залеза.

А като мръкна хубаво и привършиха грижите около стоката, цялата челяд пак се събра при мъртвеца. Около възглавето на Борина ставаше все по-светло от запалените свещи. Ямброжи час по час чистеше фитилите и пееше от молитвеника, а останалите повтаряха след него, поплакваха и се повайкваха.

Други пък от съседите, понеже беше тясно и задушно в къщи, бяха коленичили до прозорците отвън и проточваха дълга и жална молитвена мелодия, та изглеждаше, като че цялата градина пее.

Късна нощ наставаше над света, зацари пълна тишина; тук-там си лягаха да спят, из градините се белееха постилки, прозорците на къщите гаснеха един по един, само петлите пееха някак тревожно и такъв задух настана като при промяна на времето.

До късно през нощта пяха при Борина, а когато се разотидоха, останаха само Ямброжи и Агата да го пазят до сутринта.

И пееха те отначало с глас, но като престана всяко движение и ги притисна бездънната тишина на нощта, и тях ги налегна дрямка: вкопча се яко за главите им и те запровличаха все по-тихо и по-неразбрано, не се сепваха дори тогава, когато Лапа влизаше и с тихо скимтене лижеше намазаните с мас ботуши на покойника.

Почти посред нощ гъста тъма притисна земята, угаснаха звездите, заоблачи се навред и още повече утихна; само от време на време някое дърво се полюлееше и тихичък, плах шум се понесеше или отнейде се откъснеше някакъв странен глас — нито крясък, нито гръм, нито далечен вик — и изчезнеше неизвестно къде…

Селото почиваше в дълбок сън и сякаш на самото дъно на тъмнината. Само стаята на Борина светеше бледо в тази мрачна бездна и през разтворените прозорци се виждаше простреният между жълти светлинки Мачей, забулен от пушека на кадилниците като от някакъв синкав облак. Ямброжи и Агата, облегнали на него глави, вече спяха здравата, та хъркането им се разнасяше надалече.

А тази къса лятна нощ минаваше скоро, като че бързаше за някъде, преди първи петли да пропеят; свещите догаряха една по една и гаснеха като очи, изморени от гледане в умрелия, така че към съмване остана най-голямата и трепкаше като златно копие.

Най-сетне и сивата, замъглена зора, извлякла се лениво от полята, назърна в стаята, право в лицето на Борина, което като че ли се посъживи, като че ли се пробуди от тежък сън и вслушано в първите чуруликания из гнездата, гледаше през почернелите клепачи в още далечните зари на изгрева.

Светлината се усилваше и като снежна виелица се пръскаше по земята.

Небето се проясни като платно на белилки, огряно от слънце; откъм полята полъхна хлад, вирът въздъхна и сънно се раздвижи, а изпод мрачните бездни на нощта се появиха очертанията на горите, които се издигаха над земята като черни облаци, а някои самотни дървета виреха горделиво кичури в разбеления въздух като китки от черни пера; повея и първият вятър, разлюшна овошките из градините и почна да облъхва заспалите по пейките.

Но рядко още някой трепваше и отваряше очи. Всичко лежеше в сладко доспиване и се ленеше, както бива обикновено след празник или след панаир.

Не след дълго се показа и самият ден, само че някак замъглен и печален. Слънцето още го нямаше, но чучулигите вече звъняха своите молитви, водите по-шумно заклокочиха и житата се раздвижиха и заудряха със съскащи класове по слогове и пътища, някъде из дворищата се понасяше тъжно блеене на овце, другаде гъски кресливо гакаха или петли деряха гърла. Чуваха се вече човешки гласове, хлопане на вратни, конски пръхтеж; наставаше оживление, народът се вдигаше, цяло село се събуждаше и се залавяше за всекидневния си труд, само у Боринови бе още тихо и спокойно.

Заспали бяха от онези скърби и тежки грижи, та чак на двора се чуваха хърканията им.

Вятърът всеки миг нахлуваше през отворените прозорци и врати, блъскаше се с шум из къщи и напразно развяваше косата на мъртвеца и пламъка на последната свещ.

Не мръдна Борина, не отвори очи, не скочи да работи и другите не караше да работят… Лежеше си той мъртъв, тих, състинал се като камък и за всичко вече глух.

А вятърът се усили и мощно удари в овощната градина, та всичко наоколо почна да се люшка, да шуми, да се блъска, разклати се и сякаш назърташе към посинялото лице на Борина; гледаше го замъгленият ден, гледаха го разлюлените дървета, а онези стройни и гъвкави като девойки ружи се навеждаха в ниски поклони през прозорците; час по час откъм двора влизаше някоя бръмчива пчела или пеперуда долиташе право към светлината на пламъка; ту заблудена ластовичка зачуруликваше над него, ту мухи хвърчеха, припълзяваха бръмбарчета и всевъзможни божи гадинки, а заедно с тях навлизаше в стаята тихо бръмчене и шум, и пърхане, и църкане, като че ли в един глас на жива сърдечна жалба:

— Умря! Умря! Умря!

И всичко живо се тресеше, хлипаше и се унасяше като в сподавено горчиво оплакване. По едно време току изведнъж настана тревожно затишие, всичко като че ли спотаи дъх и падна ничком на земята, тъй като из здрача на зората изгря червеното грамадно слънце, издигна се над света, обгърна го с властното си и животворно око и пак се скри в сплъстените облаци.

Целият свят посивя и не след много заръси ситен и топъл дъжд с обилни капки, та изведнъж цялото поле и всички градини зазвъняха в сипкав непрестанен шепот.

Разхлади се доста, замирисаха на хубаво пътищата, птиците запяха с все сила и в сивия разигран прахуляк, който обгърна света, пиеха зажаднелите жита, пиеха отпадналите листа, пиеха дърветата, пиеха пресъхналите гърла на потоците и спечената земя, пиеха дълго и с наслада и дишаха като че ли с благодарност.

— Бог да те възнагради, братко дъжде! Бог да те възнагради, братче облаче! Бог да ви възнагради!

Този именно упорит дъжд събуди Ханка, която спеше до самия прозорец, и тя първа скочи на крака.

Отърча и се развика към конюшнята:

— Петрек! Хайде ставай! Дъжд вали! Трябва да се бърза и да се прибере детелината, че за нищо няма да стане, като я навали! Витек, хайде бре, мързеливецо, изкарвай кравите! Хората ги вече изкараха! — викаше тя сърдито, като пущаше от гъсарника гъските, които с радостно погакване се затичаха към локвите.

Назърна при кравите и тъкмо изпъждаше свинете на двора, когато дотърча ковачът; решиха какво трябва да се купи за утрешната трапеза на третините, той взе пари и щеше веднага да замине за града, но вече от бричката я повика и рече тихо:

— Ханко, дай ми половината, зъб няма да обеля, че си опипала стария. С добром да е.

Тя почервеня като рак и буйно викна:

— Дрънкай си, ако щеш, пред цял свят. Я го гледай ти! Мисли човека, че всички са като него готови току да грабят.

Той я стрелна с очи, дръпна мустаци и шибна конете.

А Ханка се зае усърдно за работа, нали толчаво стопанство на нея гледаше; трябваше здраво да стъпи на краката си и главата да си поблъска, за да успее всичко. И заповедният й глас, както всеки ден, се разнасяше отсечено по целия двор.

На Борина запалиха две нови свещи и го покриха с чаршаф. Агата мърмореше молитви около него и често слагаше хвойнови зърна върху въглените.

Ягуша дойде от майкини си чак след закуска, но понеже и бе страшно да гледа мъртвеца, все се въртеше из двора и честичко поглеждаше към Матеуш, който бе пренесъл работата си на тока в плевнята; той бе свършил ковчега и тъкмо рисуваше на капака му бял кръст, когато тя застана на вратата.

Ягуша мълчеше и тревожно поглеждаше черния капак.

— Вдовица си сега, Ягушо, вдовица — пошепна той съчувствено.

— Е па — отвърна тя насълзено и тихичко.

Той гледаше кротко Ягуша, сега отслабнала и бледна като просфорка и тъй жаловита като обидено дете.

— Такава е орисията на човека — рече той тъжно.

— Вдовица съм, вдовица! — повтори и Ягна и сълзи напълниха сините й очи, а тежките въздишки дори късаха сърцето й; тя избяга зад къщата и без да се пази от дъжда, плака тъй дълго и с цялата си душа, та трябваше дори Ханка да я отведе в стаята, като се опитваше да я успокои и разтуши.

— С плач не ще го върнеш. И на нас не е леко, ала на тебе, сирота, навярно ти е много мъчно — говореше й тя благо.

— Плач като плач, ама и година няма да мине, па ще й запея ней такава нова сватбена песен, че ще се замае — обади се по своему Ягустинка.

— Не е сега време за шеги — скастри я Ханка.

— Самата истина си казвам, не е ли млада, не е ли хубава, не е ли богата? Като от кучета с прът трябва да се брани от мъжете.

Ягна нищо не отвърна, а Ханка изнесе на двора храна за прасетата и погледна към пътя.

— Какво ли пък става там? — мислеше си смутено тя. — Щяха да го пуснат в събота, пък ето понеделник стана, а него го няма никакъв.

Но нямаше време за тъжни мисли, защото трябваше да иде да помага да спластят останалото сено и всичката детелина, тъй като дъждът се засили вече здравата и не преставаше ни за миг.

А наскоро след пладне дойдоха свещеникът и органистът, дойдоха и членовете на братството със свещи, събра се и малко народ. Сложиха Борина в ковчега, Матеуш закова капака, свещеникът прочете молитвите, поръси го със светена вода и го откараха в черквата, като попяваха тихичко по пътя, а Ямброжи вече биеше камбаната на умряло.

А когато се върнаха от черквата, в къщи изглеждаше тъй пусто и страшно тихо, че Южка избухна в плач, а Ханка се обърна към Ягустинка, която шеташе из стаята:

— От толко време беше като мъртъв, ама все усещаше човек, че господар има в къщи.

— Ще се върне Антек, пак ще има господар — рече малко угоднически Ягустинка.

— Дано само по-скоро се върне — въздъхна мрачно Ханка.

Но понеже сиви и влажни завеси покриваха света и дъждът не преставаше, тя изтри сълзите си, въздъхна веднъж-дваж и пак взе да разпорежда.

— Хайде, мърдайте, хора! Да умре, който ще да е, ако ще би и най-големия, иди го спасявай ти него, все едно камък в море да падне, а пък земята не чака и трябва да я работиш.

И тя поведе всички към прелеза да загърлят картофите, само Южка остана да наглежда децата. Момичето, и без това беше малко болно и не можеше още да се свести от плач. От него не се делеше Лапа, а в отвода Витековият щъркел стоеше на един крак като на стража.

И дъждът ни за миг не спираше и валеше ситен, гъст и топъл, та престанаха и птичките да пеят и всяка гадинка тихичко се притули и утихна, целият свят полека-лека онемя и като че ли се заслуша в това звънливо и непрестанно ръмолене, само сегиз-тогиз гъски закрякваха из сините и разпенени локви.

Едва при самия залез се показа пламналото в огън слънце и запали червени пламъци в росата и в локвите.

— Утре — хубаво време! — казваха хората, като се прибираха от нивите.

— Да ще още да повали! Чисто злато е това, не дъжд.

— Картофите вече беряха душа.

— Ами овесите да не бяха по-добре?

— Всичко ще се оправи сега.

— Да беше барем три дни поваляло тъй — въздъхна някой.

И не щеш ли, валя тъй кротичко и гъсто, без прекъсване, до късна нощ, та хората с умиление излизаха пред къщите на хладен и ароматен въздух, а Гулбасовите момчета викаха момичета и момчета да търчат извън село по по-високите места и да палят собутки^[1], защото на сутринта бе Еньовден. Но понеже бе тъмно и дъждовито, малцина се полъгаха и само тук-там край гората светнаха слаби огньове.

Витек още от мръкване се мъчеше да склони Южка да тичат заедно на собутки, но тя жално му рече:

— Не ща, не ми трябват игри мене, нищо ми не трябва…

— Ама само ще запалим, ще прескочим огъня и пак ще си дотърчим — молеше я горещо той.

— Стой си в къщи, че ще кажа на Ханка! — заплаши го Южка.

Но той отърча и се върна чак след вечеря, гладен, овалян с кал като прасе, защото дъждът не престана ни за миг и валя цяла нощ. Престана чак късно сутринта, когато народът вече отиваше на опелото.

Обаче слънцето не се показа; светът бе обвит със сивкава мъгла, в която още повече зеленееха и ниви, и градини, а водите се влачеха като сребърни прежди. Въздухът бе свеж, хладничък и ароматен, при всеки полъх падаше обилна роса от дърветата, птичките като безумни се късаха от песни, кучетата весело лаеха и се гонеха с децата по улиците; всеки човешки глас хвръкваше високо и радостно; земята дори, пропита с вода и набъбнала от сила, сякаш кипеше в необуздан растеж.

А в черквата свещеникът отслужи опелото и заедно със слупския свещеник и с органиста, седнали един срещу други на чиновете пред големия олтар, запровличаха латински песни.

Борина лежеше високо на подставката, обградена от бяла гора запалени свещи, а наоколо коленичеше цялото село, всички унесени в молитва и заслушани в дългите плачевни латински песни, които понякога избиваха в тъй страшен вик, та чак косата настръхваше и сърцето се свиваше на човека; понякога затихваха в пронизителни жални стонове, от които душите отмаляваха безсилни и сълзите сами течеха от очите; ту отново се извишаваха, чудни и недосегаеми като гласове на ангелски песни и на вечно щастие, та народът тежко въздишаше, често триеше очи, а някои не издържаха и избухваха в сърдечен плач.

Цял час продължава това и като свършиха да пеят, вдигна се глъчка, коленичилите хора наставаха и Ямброжи почна да събира свещите от подставката и да им ги раздава. Свещеникът още допяваше около ковчега и го окаждаше с кадилницата, докато въздухът стана син от пушека, поръси със светена вода, изпя още нещо и тръгна след кръста към вратата.

Черквата се затресе от викове, плачове и хлипания, защото най-личните стопани вече вземаха ковчега и го понесоха към колата. Положиха го в плиткия кош, който бе постлан със слама. В тази слама Ягустинка зарови тайно, за да не видят свещениците, един хляб, увит в чисто платно, Петрек хвана късо юздите на конете, плющеше с камшика и нетърпеливо се оглеждаше за свещениците.

Заечаха скръбно камбаните, изнесоха черните хоругви, светнаха кандилата. Стахо понесе кръста, а свещениците запяха:

— „Miserere mei, Deus!“^[2]

И страшната песен, песента на смъртта зарида над главите с безбрежна печал и ужас.

Тръгнаха бавно по тополовия път към гробищата.

Черната хоругва със скелетното изображение на смъртта запърпори на вятъра като някаква страшна птица и се понесе напред; след нея блещеше сребристият кръст и се отваряше дългата улица от членовете на братството със запалени свещи в ръце, и вървяха в черни одежди свещениците.

По средата караха ковчега, сложен на високо върху слама, та всички го имаха все пред очи, а веднага след него вървяха бавно домашните на Борина с бурен плач и вайкане, а отстрани и отдире, кой където бе намерил място, се натискаше цялото село и вървеше в дълбока скръб и мълчание.

И болните, и сакатите дори бяха излезли да го изпроводят.

Замъгленото, сиво небе висеше ниско, сякаш опряно на наведените над пътя грамадни тополи. Всичко стоеше неподвижно и прегънато, като че ли заслушано в тия скръбни песни, и когато повея вятър и раздвижи ниви и дървета, посипа се роса като тих и жален плач, а разлюлените жита се поклащаха бавно с тежките си класове и все по-ниско се навеждаха, сякаш падаха в краката на господаря в последен смирен поклон.

Песента на свещениците се разнесе далече из въздуха и страшна тишина се стовари на душите. Само камбаните непрестанно ечаха, биеха с тъжен глас, викаха нещо към мрачното небе, към горите и към замъглените далечини. Чучулигите пееха над полята, някъде кола заскърца, хоругвите пърпореха, калта шляпаше под краката и болезнени, сиротински плачове непрестанно се носеха.

— „Miserere mei, Deus!“ — запя отново свещеникът, а след него повториха заедно скупският свещеник, органистът и ковачът, който държеше чадър над свещениците, защото пак започна да ръми.

И тъй страшно, тъй отчайващо, тъй плачевно пееха, та чак сълзи извикваха; сърцата замираха, а тревожните очи, унесените в човешкото безсилие очи се рееха по света и по облачното небе и просеха милост. Лицата бледнееха, душите страдаха, болезнен трепет обземаше хората и те въздъхваха все по-тежко, а някои вече бършеха сълзите си или шепнеха молитви с посинели устни, удряха се в гърдите и се каеха сломени; всички бяха помрачени от тежка безнадеждна тъга, бяха потиснати от безгранична жал, та като някакви люти пушеци се носеха в душите им тревожни размисли и стенания.

Божичко, смили се над нас, грешните! Господи!

О, съдбо човешка, съдбо неотстъпчива!

А защо са всичките тия трудове с пот на челото? Какво е този човешки живот, който се стопява като сняг без следа, та дори и родните деца не си го спомнят?

Само една скръб, само плачове, само страдания…

И какво е това щастие, добруване, надежди?

Празен дим, тление, измама, нищо…

А ти, човече, какво си ти, който се големиш и се държиш гордо над всички други създания?

Само вятър си и ти, който не се знае откъде дохожда, не се знае защо вее, не се знае накъде отвява…

И ти, човече, се смяташ господар на целия свят?

Рай да ти дадат — ще трябва да го оставиш.

Всичките сили да ти даде някой — смъртта ще ти ги изтръгне.

Най-големия разум да ти признаят — пак на прах ще станеш.

И не ще превъзмогнеш съдбата си, окаянико, смъртта не ще победиш, не…

Защото си безпомощен, слаб и излишен като лист, който вятъра отбрулва и завява по света.

Защото, човече, си в ноктите на смъртта като птичка, грабната от гнездото, която си писука радостно, скача и пее, без да знае, че скоро зла ръка ще я стисне за гърлото и ще я лиши от сладкия живот.

О, душо, защо движиш човешкия труп, защо?

Тъй чувствуваше народът, тъй размисляше и гледаше печално зелените поля, блуждаеше със скръбни очи наоколо и тежко въздишаше от тези неизказани болки, та лицата каменееха и душите се разтреперваха.

Но те знаеха също, че едничката човешка надежда е в Христовото снизхождение, а едничкото прибежище на душата — в неговото свето милосърдие.

— Secundum magnam misericordiam Tuam…^[3]

Тежките латински изрази падаха като замръзнали буци пръст върху душите, та хората неволно навеждаха глава, сякаш под неумолимата коса на смъртта, но вървяха, без да спират. Вървяха те твърди и примирени, сиви и силни като камъните, които се виждаха по слоговете, готови вече на всичко и безстрашни, прилични едновременно и на угарите, и на буйните цъфнали поля; еднакви по сила и по слабост на дърветата, които всеки миг можеше гръм да ги тресне и да ги предаде в ръцете на смъртта, а те гордо се извисяват към слънцето и пеят мъдрата, радостна песен на живота…

Цялото село вървеше, натискаха се из пътя, но всеки бе потънал в скръб и като че вървеше в неизмерима пустош и усамотение и всеки гледаше нейде далече, като да виждаше през замрежените си от сълзи очи своите бащи, деди и прадеди, носени там, на гробищата, които прозираха вече през дебелите дънери на тополите…

Камбаните не преставаха да бият и мрачната песен се издигаше като все по-силен стон, гробищата бяха вече близко и израстваха между житата с кичурите дървета, кръстове и гробове и сякаш се разтваряха като страшен, никога незапълнен дол, в който бавно и безспирно се стича целият свят, та на мнозина вече се струваше, като че в този дъждовит въздух от всички страни бият камбани, от всички страни свещи светят, черни хоругви се веят и погребални песни се пеят; струваше им се, че от всяка къща изнасят мъртвешки ковчези, по всички пътища се движат погребални шествия и всеки оплаква някого, вие и тъй хлипа, та дори цялото небе и цялата земя се изпълват с жални стонове и се изливат потоци от непрестанни горчиви като пелин сълзи…

Шествието вече завиваше по пътя към гробищата, когато дворянинът го застигна, слезе от колата си и тръгна отстрана на ковчега, страшно притискан, защото пътят бе тесен, гъсто насаден отстрани с брезички, а и житата го обграждаха от двете страни.

Когато свещениците престанаха да пеят, Доминиковица, хванала се за Ягна, прегърбена и полусляпа, запя по своему: „Който се в грижи“…

Не ще и дума, че всички й запригласяха усърдно и подкрепяха изплашените си души с тази сърдечна песен.

И с тази песен, пълна с някаква надежда, те влязоха в гробищата.

Най-личните стопани вдигнаха на рамената си ковчега, дори и самият дворянин заподпира на средата и го понесоха по жълтите пътечки между потъналите в цветя гробове, треви и кръстове, зад параклиса, където в гъсталака от лески и лиляци чакаше вече прясно изкопаният гроб.

Страшни плачове и крясъци раздрусаха въздуха.

Хоругвите и свещите наобиколиха дълбоката яма, народът се смеси, натискаше се и назърташе тревожно в жълтеникавия и празен ров…

Като изпяха още това-онова, свещеникът застана на купчината изхвърлен пясък, обърна се и рече гръмогласно:

— Народе! Християнски народе!

Изведнъж всички млъкнаха. Само камбаните ечеха отдалеко, а Южка, прегърнала с детските си ръце бащиния си ковчег, плачеше в забрава и нищо друго не гледаше.

Свещеникът смръкна енфие, кихна веднъж-дваж и като пренесе насълзените си очи по народа, рече силно:

— Братя, кого погребвате днес, кого?

„Мачей Борина!“ — казвате вие.

Пък аз прибавям: и първия стопанин, почтен човек и истински католик погребвате… Защото аз от години го познавам и мога да заявя, че той живя примерно, хвалеше бога, изповядваше се, причестяваше се, па и на бедните помагаше.

Казвам ви: помагаше! — повтори той, като дишаше тежко.

Плачове започнаха да се чуват наоколо и все по-често се откъсваха въздишки, а той пое въздух и продължи, само че по-жално:

— И умря си, бедният, умря!

Смъртта си го избра, както вълк избира най-тлъстия овен от стадото, и то посред бял ден, пред очите на всички, и никой не може да му попречи.

Както гръм удря в най-високото дърво, та то пада разцепено, така и той падна под лютата коса на смъртта.

Но той не е напълно умрял, както казва светото писание.

Защото ето го застанал този пътник пред вратата на рая, чука и се моли, и плаче жалостиво, докато свети Петър го попита:

— Кой си ти и що искаш?

— Борина съм аз от Липци и моля за божието милосърдие.

— Тъй ли много те измъчиха твоите братя, та напусна живота?

— Всичко ще кажа — отговаря Мачей, — само отвори ми врата, свети Петре, да се постопля макар мъничко от божието милосърдие, че съм изстинал като лед от земното лутане.

Свети Петър поотваря малко, но все още го не пуща и казва:

— Само че говори истината, че тук не можеш никого да излъжеш. Говори смело, душо, защо избяга от земята?

Мачей се строполи на колене, защото чу отдолу ангелско пение и звън от звънчета като във време на пренос в черква, и рече разплакан:

— Истината ще кажа като на изповед: не можах по-дълго да остана на земята, защото хората там вече като вълци въстават един срещу друг, защото там има само свади, караници и незачитане на бога… Не са хора това, свети Петре, не са това божи създания, а бесни псета, мръсни свине… И тъй лошо върви на земята, дето не може да се каже.

Изчезна всяко послушание, изчезна всяка почтеност, изчезна милосърдието, брат срещу брата въстава, деца срещу бащи и майки, жени срещу мъжете си, слуги срещу господарите… Никой никого не тачи, ни старост се почита, ни власт, ни свещеника дори…

Дявола царува в сърцата на хората и под негово водителство разпуснатост и пиянство, и злини се разрастват все по-бурно в душите.

Навсякъде измамник до измамник и на измамник налита.

Навсякъде само хитрост, шмекерия, потискане и кражба; току каквото имаш, стискай здраво в ръце, че ще ти го грабнат.

Най-добрата ти ливада — ще я опасат, ще я изпогазят.

Бразда една, ама ще преорат от чуждото.

Дори кокошка да излезе из двора ти, ще я хванат като вълци.

Парче желязо да забравиш или въженце, па ако ще и на свещеника да са, и него не пропускат, ще го задигнат.

Само пият водка, развратничат и за божията служба никак немарят; кучешките безверници и христоубийци, евреите дето са, сто пъти са по-почтени и повече страх имат от бога.

— И това в липченската енория ли става — прекъсна го свети Петър.

— И другаде не е по-добре, но в липченската вече е най-зле.

Свети Петър почна да кърши пръсти, да мръщи вежди, да върти очи, да раздрусва пестница към земята и рече:

— Такива ли сте били вие, липчените? Такива! Разбойници отвратителни, безверници от немците по-долни! А тези хубави години, дето ги имате, тези плодородни поля, пасища, гора на всеки… и тъй се ядете помежду си!… Ояли сте се, негодници такива! Ще разправя за това на бога, ще разкажа, за да ви постегне малко юздите той на вас…

Мачей започна усърдно да брани своите, но свети Петър се разсърди още повече, тупна с крак и викна:

— Не брани такива синове! Ще ти кажа само това: тия юди да се поправят в срок от три недели, да се покаят, че ако не послушат, ще ги притисна с един глад, пожар и болести, та ще ме запомнят измамниците недни!

Свещеникът говореше силно, та чак в сърцата проникваха думите му. Тъй укорително и с такъв гняв божи заплашваше той, тъй разтърсваше пестници, че хлипане се разнесе наоколо: народът плачеше, биеше се в гърдите и се покайваше…

А свещеникът се пооткашля и пак заговори за покойника как бе пожертвувал живота си зарад всички. И призоваваше към сговор. Призоваваше към справедливост. Призоваваше към разкайване за греховете, защото не се знае кому ще удари още сега последният час и ще трябва да се изправи пред страшния божи съд…

Дори самият дворянин изтриваше с длан очите си.

Но свещениците скоро свършиха опелото и си отидоха заедно с дворянина, а когато спуснаха ковчега в гроба и засипваха пръстта отгоре му, та затропа по капака, господи, то се вдигна писък, вик, вайкане, че и най-коравото сърце би се пръснало.

Ревеше Южка, ревеше Магда, ревеше Ханка и братовите деца, плачеха близки и далечни роднини, сродници и съвсем чужди, но най-сърцераздирателно виеше Ягуша, на която нещо тъй бе стиснало гърдите, та се бе забравила в плач.

— Ех, квичи сега, а какви ги не прави с покойника! — измърмори някой отстрана, а Плошковица добави, като изтриваше очите си:

— Така се изплаква милост да не я изпъдят от къщи.

— Мисли си, че някой е глупав да й повярва! — рече високо органистката.

Но Ягна вече е забравила за божия свят. Тя се строполи нейде на пръстта и така жално плачеше, като че връз нея се сипеше тая тежка и рохкава пръст, като че ли за нея бучеха тези тъжни камбанни звуци, като че ли нея оплакваха…

А камбаните непрестанно биеха, сякаш се оплакваха на небесата, и всичките плачове, хлипания и окайвания над пресния гроб бяха оплаквания от неумолимата участ и от вечната човешка несправедливост.

Скоро започнаха бавно да се разотиват. Тук-там само още някой произнасяше молитви за умрелите или печално замислено блуждаеше между гробовете. Другите се движеха бавно към домовете си и се оглеждаха в очакване, понеже Ханка и ковачът канеха някои на помена, както бива обикновено след погребение.

Когато притъпкаха пръстта върху гроба и забиха черния кръст над него, заобиколиха осиротелите и на голяма група си тръгнаха, като приказваха тихо, ожалваха ги и поплакваха от време на време.

В Бориновата стая бе наредено всичко, каквото трябва. Покрай стените бяха наслагани маси и дълги столици до тях, та щом насядаха, веднага им поднесоха водка и хлебчета.

Пийнаха, както е редно, в мълчание и достойнство, хапнаха по малко и органистът зачете от книга молитви, па после запяха упокойна за умрелия; пригласяха му с готовност и от сърце, като прекъсваха само когато ковачът пущаше пак в ход бутилката, а Ягустинка раздаваше хляба.

Жените се събраха в другото отделение, у Ханкини; пиеха чай и похапваха сладка пита, па запяха след органистката и пяха тъй искрено и жално, та чак кокошките закудкудячиха из градината, и така, като споменуваше почтено покойния, народът си хапваше, пийваше, поплакваше и пееше набожни песни за душата му, тъкмо както подобаваше за такъв случай и такъв стопанин…

Поменът бе богат, Ханка сърдечно подканваше, не жалеше ни ядене, ни пиене, та дори към пладне, когато мнозина се заоглеждаха за шапките си, поднесоха юфка с мляко, после изпържено месо със зеле и тлъсто сготвен грах.

— Някои и сватба такава не правят! — пошепна Болеславица.

— Та малко ли им остави сиромаха, а?

— Има на какво да си се радват, има.

— И сухи пари трябва доста да са пипнали…

— Ковачът се оплаква, че имало, ама уж се подянали някъде.

— Оплаква се, ама харно ще да ги е скрил.

Тъй приказваха тихичко помежду си жените, като изгребваха до дъно паниците и се пазеха да ги не види Ханка, която постоянно гледаше да не би да не стигне нещо. В другото отделение органистът, пийнал малко стана от мястото си до масата и с чаша в ръка заспоменува покойния тъй високо и с такива латински поговорки, та макар и малко да го разбираха, на всички насъбрани се доплака като при проповед в черква.

Глъчката се усилваше и лицата пламваха, тъй като бутилката с водка често обикаляше и приятно къркореше, та мнозина вече пипнешком търсеха по масата чашите си, а с другата ръка прегръщаха около врата съседа си и фъфлеха със заплетен език. Все още сегиз-тогиз някой повлечеше жална песен и се опитваше да изкаже помен за покойния, но вече никой не пригласяше, нито слушаше, защото всички приказваха на групи, кой с когото му се харесало, като се уверяваха в приятелство едни други и час по час се чукаха, а някои по-жадни за пиене се измъкваха тихичко навън и поемаха към кръчмата. Само Ямброжи днес съвсем не приличаше на себе си. То се знае, и той пи толкова, колкото и другите, па може и повече, понеже сам си искаше да му наливат, но седеше нейде в къта страшно посърнал, постоянно търкаше очи и тежко въздишаше.

Някой го побутна и искаше да изтръгне весела приказка от него.

— Не ме закачай, че съм нажален! — изломоти той. — Скоро, скоро ще умра… Само кучетата ще завият по мене и жена някое счупено гърне ще задрънка — мърмореше плачливо. — Ами как, бях на кръщенето на Мачей!… На сватбата му съм танцувал! Баща му, дядо му съм погребвал! Хубаво помня! Господи мой, Исусе, и толко много народ изпратих, на толко много други съм бил камбаната… Сега е време и за мене…

Внезапно стана от стола и излезе бързо в градината; Витек казваше после, че старият седял до късно зад къщи и плакал…

Разбира се, никой не се загрижи за него: всеки си имаше достатъчно свои грижи, при това към мръкване дойдоха съвсем неочаквано свещеникът и дворянинът.

Свещеникът успокояваше ласкаво осиротелите, галеше децата, разговаряше с домашните, дори с удоволствие пиеше чая, който Южка му бе поднесла, а дворянинът поприказва с тоя-оня за различни неща, взе подадената му от ковача чаша, пи за здравето на всички и рече на Ханка:

— Ако някому е мъчно за Мачей, на мене е най-мъчно, защото, да беше сега жив, на драга воля бих се сдобрил със селото. Може би щях да дам и онова, което по-рано искахте… — рече той по-силно, като се оглеждаше наоколо. — Но има ли с кого да поговориш за такова нещо? Чрез комисаря не искам, а от селото никой не се обажда пръв!…

Слушаха го внимателно и мислеха върху всяка негова дума.

Още нещо приказва той, но като че ли на стена приказваше: никой не се обади, уста дори не отвори, само одобряваха, почесваха се по челата и се споглеждаха многозначително. Като видя, че не ще успее да сломи тая зорка предпазливост, той покани свещеника и си тръгнаха, изпратени от всички чак до портата.

Едва след като си отиде той, те взеха да се чудят и усилено да размислят:

— Я гледай, я гледай, самия дворянин да дойде на селско погребение!

— Има нужда от нас, затова се докарва — рече Плошка.

— Защо пък да не е дошъл човека така, от добро сърце? — защити го Клемб.

— Стар си вече, но още ум нямаш. Кога ли е дошъл с добро сърце в село дворянина, а?

— Нещо го стяга чепика, щом е взел да търси помирение той!

— Само че такова, дето ще е по-потребно на него, отколкото на нас.

— Пък ние можем да почакаме, защо да не можем! — рече пияният Шикора.

— Ти можеш, ама другите не могат! — вресна ядосано Гжеля, братът на кмета.

Почнаха вече да се карат и обиждат, защото един приказваше едно, друг друго, трети нито с тези, нито с другите се съгласяваше, а някои мърмореха:

— Да даде гората и нивите, ще се спогодим.

— Няма нужда от спогодба, ще дойдат и нови дялове, па и без това всичко ще бъде наше. Нека тоя син майчин по просия да тръгне зарад пакостта, дето ни направи.

— Душат го евреите, затова скимти сега за помощ от селяните.

— А по-рано само знаеше да крещи: махай се оттук, простак такъв, че с камшика!

— Казвам ви: не му вярвайте на дворянина, че всеки дворянин само злото мисли на селския народ — викаше някой по-пиян.

— Я слушайте, стопани! — викна изведнъж ковачът. — Нещо умно да ви кажа: щом дворянина търси да се спогоди с нас, трябва да приемем, да се спогодим, да не чакаме на върба грозде.

При тия думи стана Гжеля, кметовият брат, и викна:

— Истина, самата истина ви казва човека! Хайде в кръчмата, там ще се поразговорим.

— А аз плащам за цялата компания — добави с готовност ковачът.

И без да се бавят, тръгнаха всички към портата.

Падаше вече вечерният здрач, кравите се връщаха от паша и по цялото село се разнасяха мучене, гакане, кръшни мелодии на цафари и детски песни и врясъци.

Въпреки несъгласието и възпротивата на жените, мъжете се запътиха наедно към кръчмата. Само Шикора вървеше малко надире, хващаше се за оградите и нещо дълго бълбочеше край тях.

Дълго време се чуваха по пътя, тъй шумно отиваха; мнозина дори, за да пооблекчат душата си, запяваха или пък разпалено викаха.

А у Боринови, щом си излязоха гостите и настъпи тъмната вечер, стана някак чудно тихо, пусто и тъжно.

Ягуша се мяташе из стаята си като птичка в клетка. Час по час изтичваше при Ханка, но като виждаше как всички се движат посърнали и убити, избягваше, без дума да каже.

Също като в гроб бе в цялата къща и след като привършиха работата около добитъка и вечеряха, макар че дрямка налягаше всички, никой не ставаше да отиде да спи. Седяха пред огнището и загледани в огъня, се вслушваха с тревога във всеки шум.

Беше тиха вечер, само понякога полъхваше вятър и зашумяваха дърветата; понякога плет изпращеше, стъклата на прозорците подрънваха или Лапа заръмжаваше и страшно се наежваше, а после наставаше дълго, безкрайно, напълно гробно затишие.

А те седяха все по-тръпнещи и тъй разтревожени, та час по час някой се прекръстваше и захващаше с разтреперани устни молитва, защото на всички вече се струваше, че нещо се движи някъде, че ходи по тавана, та чак гредите пукат, че слуша под вратите, че назърта през прозорците и се трие покрай стените, като че ли натиска ръчките на бравите и с тежки стъпки обикаля цялата къща.

Слушаха те пребледнели и със затаен дъх, сякаш замаяни.

Изведнъж кон запръхтя в конюшнята, Лапа силно залая и се спусна към вратата, Южка не можа да изтрае повече и изписка:

— Тате! Господи! Тате! — и заплака изплашена.

При тия думи Ягустинка щракна три пъти с пръсти и рече сериозно:

— Я недей рева! Пречиш на душата с миром да си отиде; плачовете я само задържат тука на земята. Разтворете вратите, нека си хвръкне тая пътница към божиите полета… Нека си полети с миром.

Отвориха вратата. В стаята зацари тишина и мъртвота, никой не се помръдваше, само пламналите очи блестяха и Лапа душеше по ъглите, поскимтяваше и въртеше опашка, като че ли се радваше някому, и сега вече всички най-дълбоко чувствуваха как помежду им някъде броди душата на покойника.

Най-после Ханка запя с развълнуван и сподавен глас:

Всички наши дневни грижи…

И всички запригласяха с безкрайно облекчение.