Владислав Реймонт
Селяни (27)

II

На сутринта беше Връбница.

Беше още далеко пред изгрев, но вече доста видело; от Боринбвата къща назърна Ханка, облечена само с вълненик и наметната с някакъв шал, понеже бе доста студено.

Тя погледна през портата към възчерния, пропит от роса и тук-таме осланен път. Беше още пусто, без никакъв признак на живот, само сухата зора се сипваше и намяташе със син плащ вкочанелите кичури на дърветата, а останките от нощта се криеха изплашено зад плетищата.

Върна се в отвода и като коленичи с усилие, понеже всяка седмица се надяваше да роди, зачете молитвата си и блуждаеше нагоре-надолу със сънливи очи.

Денят бавно се разстилаше като белезникав пожар, лъчите като през сито се промъкваха и заливаха с блясъци източната страна, която се издигаше все по-високо като златен балдахин над лъчиста, но още невидима дарохранителница.

Понеже през нощта беше помръзнало, плетищата, мостчетата, покривите и камъните лъщяха от слана, а дърветата се ветрееха като бели облаци.

Селото още спеше, потънало в приземната мрачевина, само някои от къщите до пътя изпъкваха по малко с яснотата на белите си стени, а по гладката замъглена повърхност на вира се провличаха продълговатите, възчерни и сякаш стъклени ивици на течението.

Воденицата шумеше непрестанно, а някаква невидима рекичка лазеше с тихичък, притаен ромон по камъните.

Петлите пееха вече до припадък и различни птички се разгълчаваха тихо из градините, като че ли в обща молитва, когато Ханка се сепна; нея все още я измъчваше сън и уморените й и неотпочинали кости я дърпаха пак към леглото, но тя устоя, разтри със слана очите си и като намери забравената дума на молитвата, тръгна по двора да повиди стоката и да събуди ратаите.

Най-напред разтвори вратата на шипарчето, което правеше усилия да се изправи на предните си крака, но понеже беше добре охранено, завали се на тлъстата си задница и само я душеше с хъркащото си рило, когато тя му разбъркваше храната и дотури малко по-прясна.

— Така ти тежат гащите, та не можеш и на краката си да станеш; четири пръста сланина имаш като нищо. — И тя със задоволство го попипа по кълките.

Отвори след това на кокошките, като им подхвърли пред прага кривача от храната на свинята, за да ги примами, и те бързо слетяха от върлините, а петлите усилено захванаха да пеят.

Затворените отстрани гъски я посрещнаха с гакане и съскане. Тя отпъди гъсоците, защото веднага захванаха да воюват с кокошките, измъкна изпод легналите да мътят в полозите яйца и взе да ги гледа на светлината.

— След два-три часа ще се излюпят — мислеше си тя, като се прислушваше в тихото, едва дочувано почукване с човчици в яйцата.

Когато отиваше към конете в конюшнята, из колибата изскочи и Лапа, изтегна се и се запрозява, без да гледа, че гъсоците съскат по него.

— Ее-х, мързеливеца му ниедин, като ратай спи нощно време, вместо да пази!

Кучето завъртя опашка, лавна весело, хвърли се през кокошките, та чак перушина се разхвърча, и взе да се умилква около нея, да скача до гърдите й и да й лиже ръцете, та тя, ще не ще, го погали по главата.

— Човек не е така усетлив, както тая животина. Познава господаря си, дявола му! — И тя се поизправи и шареше с очи по осланените покриви, защото ластовиците, които се бяха наредили по тях, галено зачуруликаха.

— Петрек! Пладне наближава! — завика тя, като удряше с пестница по вратата на конюшнята, и щом чу мърморене и отместване на заключалката, разтвори съседната врата на обора.

Кравите лежеха наред пред яслите.

— Витек! Спи, хубостника му, като след сватба!

Момчето се събуди веднага, скочи от одъра и захвана да нахлузва панталоните си и да мърмори уплашено.

— Да притуриш сено на кравите да похапнат преди доене, па веднага да дойдеш да чистим картофи. А на Лисана не слагай сено, нека си я храни сама! — прибави твърдо, защото тя беше на Ягуша.

— Така я храни, че кравата реве и изяжда и сламата под себе си от глад.

— Да пукне, мене що ми става! — шепнеше ядосано Ханка.

Витек измърмори още нещо, но щом тя излезе, отърколи се напреки на леглото си със запъвалката в ръка да си дремне поне още мъничко.

А Ханка отиде към плевнята, където на покрития със слама ток бяха изсипани отбрани за семе картофи; надзърна и под навеса, дето слагаха всякакви земеделски сечива. Лапа скачаше отпреде й и всеки миг свръщаше към гъсоците и воюваше с тях. След като огледа всичко внимателно, дали няма нещо пакост от през нощта, както правеше обикновено, отиде и до прелеза да надзърне към засятата със зимница нива.

Тя пак подхвана прекъснатата си молитва.

И слънцето се показа. През градините се понесе вихър от пламъци, та и сланата се разискри, и капки закапаха от дърветата. Раздвижи се и вятърът и тихичко се провираше из клоните. Чучулигите все по-звънко чуруликаха, а по пътищата из село се разшава народът, чуваше се плисък на загребвана от вира вода, тук-там скърцаха ръждясали вратници или пък гъски някъде крякаха и куче лаеше, па и човешки глас прозвучаваше в утринната тишина.

Селото се събуждаше малко по-късно, защото бе неделя и всеки с удоволствие излежаваше под завивката изморените си кости.

Ханка не обръщаше внимание на нищо. Съсредоточена в себе си, в различните мисли, които я връхлитаха, тя току повтаряше молитвата само с устни, далече с душата си от нея и цяла потънала в спомените си.

Тя хвърли тих, пиян от радост поглед към широкото поле, заградено от стената на далечната гора, по която се разливаха пламъците на изгрева. Всред синкавите дъбрави блестяха кехлибарените дебели борове, а цялата земя като че ли потрепваше в златни събуждащи се блясъци; зимниците покриваха нивите с мокра зеленикава вълна, а тук-там из браздите лъщяха като сребърни стружки изворчета, от нивите се понасяха влажни и хладни лъхове заедно с оная свещена пролетна тишина, в която всичко расте и се показва на бял свят…

Не това обаче и не по него гледаше тя.

Припомни си бедствията, глада, неправдата, неверността на Антек, болките, които раняваха като гвоздеи, припомни си безкрайните скърби и грижи и се чудеше как е успяла да ги преодолее, па е доживяла да види, че дядо господ е променил всичко на хубаво…

Та нали е отново господарка на имота си.

А кой може да я изгони вече оттука? Кой ще успее?

Вече толкова пренесе тя, толкова изстрада през тази половин година, колкото друг през цял живот не би могъл да претърпи. И ще пренесе, каквото вече господ й наложи, ще издържи и ще дочака, докато Антек влезе в път, и пак тоя имот ще бъде завинаги техен.

Цели три седмици, а й се струва, че беше вчера, когато мъжете отидоха в гората…

Тя не отиде с другите, защото при нейното положение беше трудно, па и опасно.

Само се безпокоеше за Антек, защото веднага й казаха, че той не тръгнал и не отишъл с другите; разбра тя, че това той е сторил напук на стария, а може и за да се срещне някъде с Ягуша…

Ядеше я това, но не тръгна да го следи.

Докато тъкмо по пладне Гулбасовото момче изкряска:

— Бихме ги чифлишките, бихме ги! — и като побесняло отърча по-нататък.

Тя се договори с Клембовица и тръгнаха двете да ги срещат. Оттам търчеше момчето на Доминиковица и още отдалече викаше:

— Убиха Борина, Антек убиха, Матеуш убиха и други!… — То замаха с ръце, забърбори нещо и падна, та трябваше с нож да отварят устата му, за да му налеят вода, така се бяха схванали челюстите му от умора.

А ней от страх се стегна душата, сякаш тежък камък падна отгоре й.

За добра чест, докато още не бяха свестили момчето, други излязоха от гората на пътя и разправяха какво бе станало, и след малко тя съгледа Антек жив при бащината му кола, посинял като труп, окървавен и напълно не на себе си.

То се знае, че плач я обзе и мъка я късаше, но тя се овладя, защото баща й, старият Билица, я дръпна настрана и й каза тихо:

— Стария скоро ще умре, Антек нищо не вижда на тоя свят, а в Бориновия дом няма никого, ковача ще се пренесе там и никой вече не ще може да го изгони!…

Тя бързо съобрази и бегом се затърча до дома, взе децата и щото имаше парцали под ръка, а другото остави на Веронкината грижа, и бързо-бързо се пренесе на старото място — от другата страна на Бориновия дом.

Още Ямброжи преглеждаше Борина, още хората не се бяха разотишли, още цялото село кипеше от радост и тук-там от пъшканията на битите, когато тя тихичко се пренесе и завинаги се настани пак у Боринови.

И следеше всичко с четири очи. Нали имотът беше на Антек. А старият едва-едва дишаше и всеки миг можеше да изпружи крака.

То се знае, че който пръв докопа и сграбчи наследството, не може лесно да го отпъди човек, па и законът ще е на негова страна.

Колко, пари й чинеха ней крясъците и заплашванията на ковача, като й забраняваше да влезе там, разлютен много, че го е предварила!

Нима трябваше да пита някого за позволение? Пипна тя имота и като кучка пазеше и защищаваше своето, сигурна в близката смърт на стария и в това, че ще откарат Антек, защото Рохо я беше предупредил вече.

Кому можеше да се облегне тя? Нали се знае, че ако човек сам не си помогне, и господ не му помага.

Не с плач и хленч се добива своето, а само с твърдите и упорити нокти — това тя го знаеше, знаеше го!

Та макар че откараха Антек, тя скоро се успокои. Какво може да направи човек против съдбата си? Може ли да се опре с нещо една прахолинка?

Пък имаше ли и време за оплаквания и надумвания, като се струпа толкова домакинство на главата й!

Остана тя сама като храст на ветровит кръстопът, но пак не отстъпи от работата и не се уплаши от хората. А против нея беше Ягна; ковачите така бяха наежени срещу нея, че един господ да пази; против нея беше и кметът, който си кроеше плановете за Ягна и затова се грижеше твърде много за нея; дори и свещеникът, подучван от Доминиковица.

Не можаха да я победят, в нищо тя не отстъпи, от ден на ден хващаше все по-дълбоки корени и все по-яко държеше управлението в ръцете си, та само след две седмици всичко вървеше по нейната воля, ум и сила.

А тя, ни дояла си, ни доспала си, ни пък си починала, залягаше като впрегнат вол от сутрин до късна вечер.

И понеже не беше навикнала на такава работа, нито на самостоятелно ръководене, пък и по природа си беше плаха и навиквана от Антек, понякога й дотягаше, та дори ръцете й отпадаха.

Но подкрепяше я страхът да не би да я изхвърлят от домакинството, както и решителната борба срещу Ягна.

Пък и най-сетне не е важно отде идеше тази нейна сила, важно е, че тя не се поддаде, израстваше в очите на всички и извикваше учудване и уважение.

— По-рано изглеждаше, че за нищо я не бива, а сега с мъжете се мери — казваха за нея най-първите домакини, та дори и Плошковица и други търсеха да се сприятелят с нея и на драго сърце й помагаха със съвет и с каквото можеха.

Разбира се, тя с благодарност приемаше това, но не се сближаваше много и не се радваше на тяхната любезност, защото трудно забравяше неотдавнашните обиди.

Не обичаше да дрънка каквото й дойде на устата, та не й трябваха и съседски разговори, нито пък да застава по портите на разговор.

Не й стигаха нейните грижи, ами пък и с чуждите да се трови!…

Тъкмо си спомни тя за Ягна, с която водеше разпалена, мълчалива и упорита война, за Ягуша, за която само споменът беше като удар в сърцето, та и сега подскочи от мястото си, като бързо се кръстеше и се удряше в гърдите в края на молитвата си.

Хвана я страшно яд, че в къщи още всички спяха, па и на двора бе тихо.

Нахока Витек, изгони от леглото Петрек, па и Южка сгълча, защото слънцето бе на една копраля, а тя още се излежаваше.

— Току за миг да се залисаш, и всички спят по ъглите! — мърмореше тя, като разпалваше огъня в огнището.

Изведе децата в прустчето и като им пъхна по коматче хляб в ръцете, примами Лапа да си играе с тях, а тя тръгна да види Борина.

Но в отделението на свекър й бе още съвсем тихо и тя с яд тръсна вратата; това не събуди Ягна, а старият лежеше тъй, както бе го оставила вечерта: върху шарената на червени ивици постеля лежеше синьото му обраснало лице, тъй отслабнало и обезжизнено, че приличаше на изрязан от дърво светия; широко отворените му очи гледаха неподвижно пред себе си, без нещо да виждат. Главата му бе свързана с превръзки, а широко разперените ръце висяха мъртви като подсечени клони.

Поправи му тя леглото, като поступа завивката по към краката, защото в стаята бе горещо, а после му наля по мъничко прясна вода в устата. Той пиеше полека, та чак гръклянът му се движеше, но иначе не се помръдна. Лежеше си той като завалена клада, само в очите му нещо засвети, като кога река трепне нощем и блесне за миг.

Тя въздъхна жално над него, отново ритна с дървения си чехъл кофата и метна гневни очи към заспалата.

Но Ягуша пак не се събуди; тя лежеше на една страна с лице към стаята, смъкнала юргана, види се поради топлината, до половината на гърдите си, така че раменете и шията й бяха голи, зачервени и лекичко се движеха от тихото дишане; през открехнатите вишневи устни лъщяха белите й зъби като най-бели маниста, а разплетената й коса се разстилаше по бялата възглавница и падаше чак до земята като най-чист, изсушен на слънце лен.

— Да вземе човек да ти издере с нокти тая мутра, та да те видя как ще ми се перчиш с хубостта си! — шепнеше Ханка с такава омраза, че в сърцето нещо я прониза, а пръстите й се обтегнаха да дращят, но безволно приглади косата си и се вгледа в огледалото, което висеше на прозореца; тя видя в него посталото си с жълти петна лице и зачервените си очи и бързо се дръпна.

— Нищо я не тревожи, надъни се хубаво, наспи се на топло, деца не ражда, как няма да е хубава! — помисли си тя с такава мъка, че на излизане тресна вратата, та чак прозорците задрънчаха.

Най-сетне Ягна се събуди. А старият все лежеше неподвижно, вторачен пред себе си.

Цели три седмици лежеше той така, откакто го докараха от гората. Понякога като че ли се събуждаше, викаше Ягна, хващаше ръцете й, искаше да й каже нещо и отново се вкочаняваше, без нито дума да изрече.

Ето че и Рохо му докара доктор от града; той го прегледа, записа нещо на книжка, взе десет рубли, а и лекарствата струваха доста, но и това помогна толкова, колкото и безплатните баяния на Доминиковица.

Скоро разбраха, че той не ще се вече привдигне, и го оставиха на мира. Знае се, че когато някой е смъртно болен, то ако ще не знам какви лекарства и доктори да му доведат, той ще си умре, а ако му е писано да оздравее, и без ничия помощ ще си оздравее.

Затова около него се грижеха само колкото да му сменяват мокрите кърпи на главата, да му дават да пие вода или мляко, че не можеше и да яде — всичко повръщаше.

Смятаха хората, най-вече Ямброжи, като много патил човек, че ако на Борина съзнанието не се възвърне, той ще има лека и бърза смърт. Всеки ден я очакваха, а тя не идваше. Вече дотягаше това дълго чакане, защото все трябваше да го наглежда човек и да се грижат за него поне от малко.

Ягна имаше този кучешки дълг да го нагледва и да бди над него — ама като не можеше да се спре и за един час в къщи? Старият страшно й бе омръзнал, тежеше й войната с Ханка, която я отбутваше от всичко и я следеше повече и от крадец — та не беше чудно, че я влечеше навън, че й се искаше да се рее в тия топли пладнини между хората, на свобода, и затова предаваше на Южка наглеждането, па излизаше неизвестно къде и понякога се връщаше чак вечер…

Толкова го наглеждаше и Южка. Постоянно по махалата си беше и тя: още глупава сополана, пък и миткало. Ето защо Ханка трябваше да се нагърби и да се грижи за болника, защото макар че ковачите дохождаха най-малко десет пъти на ден, то бе все за да следят дали тя няма да изнесе нещо от къщи, а най-вече се надяваха, че старият все ще проговори и ще се разпореди нещо с имота.

А се ядяха като кучета около премърцало агне и с ръмжене се натискаха кой пръв да забие зъби в червата и какво парче да откъсне за себе си; при това ковачът, каквото съгледаше, каквото му паднеше на ръка, задигаше, па ако ще и старо въженце или парче дъска да беше. Трябваше от ръцете му всичко да взима човек или пък на всяка стъпка да го следи и тъй не минаваше ни ден без караници и люти заплашвания.

Има една дума: който рано става, нему бог помага. И така си е, но ковачът знаеше да става и посред нощ и да търчи през девет села, щом е за хубава плячка; лаком за парата човек беше той и така стръвен, както не би се намерил втори.

Ето и сега, едва Ягна стана от леглото и облече вълнениците си, вратата скръцна и той се вмъкна тихо, право при болния.

— Нищо ли не приказва? — рече той и се призря отблизо в очите му.

— Нали видиш, че лежи, както си лежеше! — измърмори тя, като прибираше косата си под забрадката.

Беше още боса, по риза, възсънена и такава угледна, па и някаква топлина и приятност лъхаше от нея, че той я изгледа с премрежени очи.

— Знаеш ли — примъкна се той до нея, — органиста ми каза, че стария сигурно има много пари, че още преди Коледа щял да даде на един дембичанин цели петстотин рубли, ама не се погодили за лихвата. Тия пари ще да са тука из къщи някъде скрити… Гледай добре Ханка, че като ни изпревари, никой вече няма и да ги види… Можеш полека, тайно всички ъгли да прегледаш, ама никой да се не досети… Чуваш ли?

— Ами, как не! — И тя покри с наметка раменете си, защото той сякаш я опипваше с хайдушките си очи.

Ковачът мина наоколо из стаята и уж току-така заничаше зад иконите, като внимателно разглеждаше насам-нататък.

— Ключа от килера у тебе ли е? — попита той и хвърли поглед към малката затворена врата.

— Ей го виси на иконостаса под прозореца.

— Бях му дал назаем едно длето, има вече месец оттогава, па сега ми трябва и никъде не мога да го намеря. Мисля да не е там при вехториите захвърлено…

— Дири си го сам, няма аз да заничам.

Той се дръпна от вратата, защото от отвода се чу гласът на Ханка, окачи ключа на мястото му и взе шапката си.

— Ех, утре ще го подиря… бързам за у дома… Рохо дойде ли?

— Знам ли, Ханка питай!

Той постоя още мъничко, подърпа рижите си мустаци, а очите му като хайдуци търсеха по ъглите; позасмя си се нещо и излезе.

Ягна свали наметката си и се зае да оправя леглото и нещо друго да поприкъта, като понякога мяташе незабелязани, погледи към мъжа си; тя винаги ходеше тъй по стаята, че да не попадне на постоянно отворените му очи.

То се знае, че й беше вече опротивял, боеше се от него и страшно го мразеше зарад всичко лошо, що я сполетя, и колчем той я повикаше и хванеше с горещите си и лепкави ръце, тя примираше от отвращение и страх, до такава степен лъхаше от него на смърт и мъртвец, но въпреки всичко може би само тя най-искрено искаше той да оздравее.

Едва сега тя си даваше сметка какво ще изгуби, когато няма да го има; при него тя се чувствуваше господарка, слушаха я всички, а другите жени или момичета, щат не щат, трябваше да я почитат и да й дават първенство — ами как! Нали беше Бориновица — а пък Мачей, макар че в къщи беше зъл като куче и добра дума не казваше, пред хората внимаваше много за нея и вардеше да не би някой да посмее да не й окаже почит.

По-рано тя не разбираше това. Едва когато Ханка се натресе у дома и взе да заповядва, като я отблъскваше от господарското място, тя почувствува своята изоставеност и неволя.

Не й беше ней до земя — колко й струваха имотите?… тъкмо толкова я интересуваха, колкото ланският сняг; и макар че вече беше привикнала да управлява и й се щеше да се големее с богатство и да се шири на свой имот, тя и за това не би плакала, защото у майка й не й бе по-зле, — но едно я измъчваше до болка: че трябва да отстъпва пред Ханка, пред жената на Антек. Страшно я измъчваше това, то извикваше и злоба у нея, и желание да върши всичко напук.

Па и майка й я подговаряше, ковачът всекидневно я подстрекаваше; ако бе сама, тя скоро би отстъпила. Така й омръзнаха вече тия войни, че неведнъж й идеше всичко да зареже и да се пренесе у майка си.

— Да не си посмяла! Стой си, докато умре! Пази си своето! — заповядваше строго старата.

И тя седеше, макар че страшно й дотягаше — ами как? По цели дни нямаше с кого да поговори, ни да се посмее с някого, нито пък да отърчи до някого…

А у дома старият пъшкаше, Ханка беше там, винаги готова за караници, неспирно воюваше, не се търпеше повече.

У майка й също не бе възможно да се остане за дълго.

И вземаше тя хурка, па тръгваше по къщята — но и там не я сдържаше, нали бяха само жени: отпуснали се, разплакани, разревани като мартенски дни и всякъде като непрекъснати ектения вайканици, а момче — никъде, дори за лек!

Та ни място, ни помощ можеше да намери.

Затова пък все по-често и по-често я спохождаха мисли за Антек.

Наистина малко преди да го откарат, тя често излизаше при него и тия срещи бяха само страх и мъка; а накрай той така я обиди, че когато си спомняше, сърцето й се пукаше от жал… но все пак имаше при кого да излезе, знаеше, че има някой, комуто с радост се покорява… Макар че трепереше от вълнение да не ги видят, макар че и той понякога се караше, че дълго чакал, тя радостно тичаше натам и всичко друго забравяше, когато я притиснеше до гърдите си силно като огнен змей и я грабваше, без дори да иска позволение… И когато я стискаше, та чак коленете й се подкосяваха и огън я обземаше, ней и на ум не й идваше да се опира.

Колко пъти до среднощ не можеше да заспи, като разхлаждаше о студената стена горещите си от целувки бузи, развълнувана до дън душа, изпълнена до костите от ония сладки и като огън парливи спомени!

А сега като гол пръст сама, никой не я следи, никой няма право над нея, но и към никого не я влече, никой вече не я чака там, зад прелеза, и никой не я принуждава…

Пък че кметът се мъкне подире й, че я закача, че й пуща любезности, че я притиска до плетищата, че я кани да я черпи в кръчмата и му се ще да я изнасили, тя му позволява само защото тъй й бе омръзнало и нямаше с кого да се посмее. Но в сравнение с Антек — разликата е колкото между пъдаря и царя!

И ще прави тя това напук на цялото село, напук и на Антек!

Ами как, напоследък той я презря и й изневери! Цяла нощ и цял ден престоя в къщи при стария, дори на нейното легло спа, почти не излезе от стаята, а като че ли не я виждаше, макар че тя постоянно заставаше отпреде му като куче и молеше с очи за милост.

Не я и погледна, само баща си виждаше и Ханка, и децата, дори кучето.

Може би зарад това сърцето й съвсем изстина към него и всичко у нея се обърна наопаки, та когато го оковаха във вериги, стори й се някак друг, съвсем чужд и така безразличен, та не успя и да го съжали, а дори със скрита радост поглеждаше как Ханка скубеше косата си, удряше глава о стената и виеше като кучка, когато й давят кученцата.

Отмъстително се радваше тя на нейната мъка и с отвращение отмахваше поглед от страшното, сякаш полуобезумяло лице на Антек.

Така чужд й се стори той тогава, че сега не можеше да си го припомни като човек, когото поне веднъж е видяла.

Затова пък по-добре виждаше оня Антек, оня, от дните на любовта и безумствата, от дните на срещите и криениците, на целувките и унесите… оня, към когото сега в честите безсънни нощи се стремеше душата й и разпънатото й от мъка сърце крещеше от жал и неизказана скръб.

Към оногова… от ония честити дни се стремеше Ягушината душа, без да знае къде е той и живее ли нейде по широкия свят…

Ето и сега той витаеше в паметта й като мил сън, с който е мъчно да се раздели човек, когато отново се разнесе кресливият глас на Ханка.

— Като одрано куче се дере и лае! — пошепна тя, събудена от унеса си.

Слънцето вече надничаше отстрани и обагряше мрачната стая, птичките радостно чуруликаха в градината, затопляше се и от покривите като стъклени маниста се стичаше разтопената слана, а през отворения прозорец заедно с утринния ветрец нахълтваше крякането на гъските, които се гуркаха във вира.

Въртеше се тя из къщи като щиглец с тихо провлечено припяване, понеже беше неделя и бе време да се притъкми с върби за черква; пръчките от червена върба, покрити със сребристи пухкави пъпчици, бяха още от вчера сложени в каната, поувехнали малко, защото бе забравила да им налее вода. Тъкмо взе да ги освежава, когато Витек изкрещя зад вратата:

— Господарката каза да си нахраниш кравата, реве от глад!

— Кажи й да не бере грижа за моята крава! — обади се тя, колкото й глас държи, като се ослушваше какво лае оная в отговор.

— А, лай си там, докато устата ти отмалее: не ще можеш днеска да ме ядосаш!

И Ягуша най-спокойно взе да изважда премени от раклата, разполагаше ги по леглото и гледаше коя да облече за черква; изведнъж като кога облак закрие слънцето, та цял свят притъмнее, и на нея някак странно й притъмня. Защо ли пък ще се пременя и облича, за кого?

За тези ли женски зъркели, що одумват със завист всяка нейна панделка, а после клюкарствуват?

Тя се дръпна с нежелание от премените, седна до прозореца, зареши светлата си буйна коса и поглеждаше към селото, потънало цяло в слънце и блеснало в разтопената роса. Тук-там през градините се провиждаха бели къщи, стълбове от сини пушеци се устремяваха нагоре, а по пътя, заслонен съвсем от дървета, от оная страна на вира минаваха понякога жени, защото виждаше отразените им във водата червени вълненици, виждаше ги как преминаваха през отслабналите вече сенки на крайбрежните дървета; после преплуваха гъски като бели ивици, та изглеждаше, като да плуват през синкавата глъбина на отразеното небе, и оставяха след себе си черникави полукръгове, които пълзяха тихо като змии. Ту разчуруликали се ластовици се извиваха ниско и лъскаха с белите си коремчета, ту нейде крави помучаваха по водопоищата или куче полайваше.

Изведнъж тя забрави за тия неща, като хвърли поглед високо нагоре, където на модрото небе пасяха стада от облаци, прилични на бели вълнести агнета, защото нейде под тях, във висините, хвърчеха някакви невидими птици и само проточеният им и плачлив крясък се разсипваше покъртително по земята. От тия гласове нещо я притисна в гърдите и внезапна, отдавна дебнеща скръб сви сърцето й. Тя движеше угаснал поглед по люлеещите се дървета, по водата, където сякаш и ония облаци плуват, потопени в лазура, шареше с поглед по целия свят, без да различава друго освен накипялата си мъка. Тежки сълзи потекоха по избледнелите й страни като лъскави маниста от разкъсана броеница, запълзяха бавно една след друга и се стичаха някъде на самото дъно на душата й.

Нима можеше да разбере какво й стана?

Тя усещаше само, че нещо я разпъва, откъсва я и я понася; още миг и би отишла накрай света, където, й видят очите, където само непобедимата скръб й каже. И тя плачеше тъй безволно и почти безболезнено, както някоя натегнала от цвят овошка, когато през пролетни утрини я огрее слънцето и вятърът я залюшне, та отърсва росата от себе си, впива корени в земята, набъбва от родилни сокове и изправя цветни клони към небето…

— Витек, я покани любезно тая госпожа на закуска! — изкрещя пак Ханка.

Ягна като че ли се събуди, отри сълзите си, дореши косата си и отиде.

Вече всички бяха насядали на закуска в Ханкината стая. От паницата дигаха пара картофи, тъкмо Южка ги поливаше с препържена с кромид сметана, а другите вече посягаха с лъжиците и гледаха лакомо към ястието.

Ханка зае челното място на средата на пейката, на която се хранеха. Петрек седеше в края, до него наземи Витек. Южка похапваше стоешком и гледаше да дотуря, а пък децата седяха до огнището при голямка паница и се пазеха с лъжиците от Лапа, който от време на време си похапваше заедно с тях.

Ягниното място беше откъм вратата, срещу Петрек.

Те ядяха бавно и понякога поглеждаха изпод вежди.

Напразно Южка плещеше, що й дойдеше на ум, и Петрек подмяташе някоя дума, па дори и Ханка проговорваше, засегната от разплаканите и тъжни очи на Ягуша, която не обелваше ни зъб.

— Витек, а кой ти направи тая цицина? — попита Ханка.

— Ударих се в яслата! — И той се изчерви като рак, потърка болното място и поглеждаше към Южка, като да се разбират.

— Донесе ли вече върбови клонки?

— Ей сегичка ще отърча, само да се наям — оправдаваше се той, като си дояждаше бързо.

Ягна остави лъжицата и излезе.

— Пак я е ухапал някой овад! — шепнеше Южка, като доливаше на Петрек чорба.

— Не всеки би могъл да меле постоянно като тебе. Тя дали е доила кравата?

— Взе ведрото, навярно отиде към обора.

— Южке, трябва да сварим шлюпки от маковете за Сивуша.

— Има вече коластра, днеска опитах.

— Щом има, днес-утре ще се отели.

— Волче ще е! — каза Витек, като ставаше от софрата.

— Щурчо! — прошепна пренебрежително Петрек, поразхлаби ремъка си, защото си беше хубавичко похапнал, запали от главнята цигара и излезе заедно с малкия.

Жените мълчаливо се заеха да шетат. Южка миеше съдините, а Ханка оправяше леглата.

— Ще идеш ли с върбови клонки на черква?

— Иди ти с Витек, може и с Петрек, нека само си нареди конете, аз ще остана тука, ще наглеждам тате, па може и Рохо да се върне и да каже нещо ново за Антек…

— Ами да кажа ли на Ягустинка да дойде утре на картофите, а?

— Разбира се, сами няма да успеем, а трябва да ги проберем набързо.

— И тора трябва да разхвърлим!

— Утре до пладне Петрек ще прекара тора, а след пладне с Витек ще го разхвърлят; ако остане време, и ти ще им помогнеш…

Крясък на гъски се разнесе през прозорците, Витек долетя запъхтян.

— И на гъсоците дори не даваш мира!

— Искаха да ме хапят, та се пазех!

И той хвърли на раклата цял сноп влажни още от росата жълтеникави, покрити с реснички пръчки. Южка взе да ги реди, като ги увръзваше с червена вълнена прежда.

— Щъркела ли те клъвна по челото? — попита го тя тихо.

— Той ами, кой друг ще ме клъвне, само че си мълчи… — И той се озърна към господарката си, която избираше от раклата празнични премени. — И ще ти кажа как стана… Забелязах, че нощем той остава пред прустчето… придебих се през нощта късно, когато вече всички у свещеникови спяха… и вече го хващах… и макар че ме клъвна, със сакото си щях да го огърна и изнеса… но кучетата ме подушиха… уж ме познават, а така налетяха бесовете му, че трябваше да избягам, на това отгоре и крачолите ми разръфаха… ама няма да им простя аз…

— Ами като се научи свещеника, че си му взел щъркела?

— А кой ще му каже!… Па ще го прибера я, защото си е мой.

— Ами къде ще го скриеш, та да не ти го вземат?

— Такова скришно място съм му измислил, че и стражари не могат го надуши… Па после, когато забравят, ще го пусна в къщи и ще кажа, че друг съм си примамил и опитомил — ще го познае ли някой, а, Южке? Само да не ме изкажеш, па ще ти донеса пилета или малко зайче…

— Да не съм момче, та с пилета да си играя? Глупчо, веднага се преоблечи, че ще идем заедно на черква.

— Южо, ще ми дадеш ли да понося върбите, а?

— Какво му се прищяло!… Та нали само жените могат да ги носят за освещаване!

— Ще ти ги дам пред черквата, само за през селото…

Той така усърдно я молеше, че тя му обеща и бързо се обърна към Настка, Голембовата мома, която тъкмо влизаше натъкмена вече за черква и с върбички в ръка.

— Някакви новини за Матеуш не си ли научила? — попита Ханка, като се поздрави с нея.

— Само това, дето кмета донесе вчера: че е здрав.

— Нищо не знае кмета, измисля това, що не е било.

— Същото бил казал и на свещеника.

— А за Антек и дума не можа да каже.

— Матеуш сигурно лежи с друг, а Антек отделно.

— Е-е… така си само дрънка, да има какво да си приказва по къщите.

— Идва ли и у вас да ви каже това?

— Всеки ден се отбива, ама при Ягуша; с нея има някаква работа, та се срещат и пред хората се разправят по прелезите.

Това тя каза по-тихо и с натъртване, като поглеждаше през прозореца, защото в същото време Ягна излезе пред отвода, хубаво пременена, с молитвеник и с върбички в ръка. Дълго гледа тя след нея.

— Ще окъснеете, момичета; народа вече отвсякъде приижда.

— Още камбаните не са били.

Но в същото време и камбаните гръмнаха за черква и бавно, дълго и екливо звъняха.

Наскоро всички тръгнаха от къщи към черква.

Ханка остана сама, натъкми за обед, попритегна се и излезе, та седна с децата си на прустчето да ги среши и попоще, защото през делниците никога не оставаше време.

Слънцето бе изскочило вече твърде високо, а хората отвсякъде се стичаха към черква и всеки миг излизаха из дворищата, та по улиците се червенееха като макове женски облекла и се носеше глъчка и крясъци на деца, които се залисваха да хвърлят камъни по водата и по птичките; понякога тропотеха коли с другоселци или пък някакви мъже, види се чужденци, преминаваха, като поздравяваха с „Да бъде похвален“, докато полека-лека всички преминаха и опустелите улици млъкнаха.

Като изпоска хубавичко децата, Ханка ги изведе на сламата при картофените ровници да си играят, погледна заврелите гърнета, па се върна на първото си място и започна, да се моли полугласно с броеница, защото не знаеше да чете по книга.

Наближаваше пладне, пълна празнична тишина обхващаше селото, никъде никакви гласове не се чуваха, освен цвъркота на врабците и чуруликанията на ластовиците, които си градяха гнезда под стрехите. Времето беше топло, току-що първа пролет бе докоснала земята и дърветата; небето висеше младо, изсиняло и чудно бляскаво; овошките стоеха неподвижно, като подаваха към слънцето отрупаните си с набъбнали пъпки клони, а елхите около вира сякаш с тихичко дихание раздвижваха жълтите си реси: и ръждивите, лепкави и ароматни като напоени с мед пъргове на тополите се отваряха на светлината като човки на пиленца…

Пред къщите приятно припичаше, та чак мухи наизлязоха по огрените стени, а понякога и пчела се показваше и с бръмчене кацваше по паричките, които назъртаха изпод плетищата, или пък се носеше бързо по храстите, лумнали като зелени пламъци с младите си листчета.

Но откъм полето и горите повяваше още влажен и студен вятър.

Службата трябва да беше към средата, защото в тихия и сякаш накипял от пролет въздух се проточиха гласове на далечни песни, свирене на орган и от време на време всички тия звуци като благодатен дъжд се разсипваха в замиращите тонове на черковните звънчета.

Времето бавно и тихо се изнизваше. Когато слънцето застана най-високо, дори птичките замлъкнаха, само враните дебнеха крадливо след гъсетата, навиваха се ниско над вира и възбуждаха крясъка на гъсоците; веднъж и щъркел затрака нейде и прехвърча наблизо, защото голямата му сянка премина по земята.

Ханка се молеше горещо, като гледаше децата, а понякога поглеждаше и към стария.

Но той лежеше, както винаги, неподвижно и загледан пред себе си.

Той бавно умираше, приближаваше се по малко от ден на ден към своя край, както назрява едрокласо жито под слънцето за острия сърп. Никого не можеше да познае той, дори когато повикваше Ягна и я хващаше за ръце, гледаше на другата страна. Само на Ханка се струваше, че при нейния глас той помръдва устни и очите му се раздвижват, като че иска да каже нещо…

И все така беше без никаква промяна. Всеки, който го видеше, се разплакваше.

Боже мой, кой се е надявал на това! Такъв стопанин, такъв умник, такъв богаташ, лесно не може да се намери втори, а сега лежи като треснато от гръм дърво, на което всички клончета са зелени, но вече се е предало на смъртта…

Нито умрял, нито жив, току изцяло в ръцете на божието милосърдие.

О човешка орис, упорита орис!

О сила на божиите предопределения, която се вестяваш, когато никой не се надява, посред бял ден или в тъмна нощ, но все помиташ човешката прашинка в селенията на горчивата смърт!…

Тия тъжни мисли за него й дойдоха и тя погледна към небето, въздъхна веднъж-дваж, свърши броеницата и трябваше вече да се заеме с обедното доене на кравите, защото въздишките са си въздишки, а най-напред работата трябва да се гледа.

Когато се върна с пълни ведра, всички вече бяха в къщи. Южка разказа какво говорил свещеникът от амвона и кой бил на черква; вдигна се гълчава и в къщи, и пред къщи, понеже няколко нейни дружки бяха дошли с нея и заедно гълтаха осветени пъпки от върбовите клончета, че предпазвали от гърлобол.

Много се смяха и много от тях не можеха да преглътнат, задавяха се, та дори трябваше вода да пийнат или да ги думкат с пестници по гърба, за да им премине по-лесно, което Витек вършеше с голяма радост.

Ягна не се върна за обед; видели я, като отивала с майка си и с ковачите. И току-що станаха от софрата, Рохо влезе. Спуснаха се радостно да го приветствуват, станал им беше близък, като роден дядо, а той тихо поздравяваше, каза всекиму по нещо и го целуваше по главата, но когато му сложиха да хапне, не яде; беше твърде много уморен и се оглеждаше по къщи. Ханка следеше очите му и не смееше да попита.

— Видях се с Антек! — каза той тихо, без да гледа никого.

Тя скочи от раклата; обзе я страх, стисна я за сърцето, та не можеше и дума да изрече.

— Съвсем здрав и добре разположен. Макар че пазачът ни наблюдаваше, цял час разговарях с него.

— Във вериги ли е? — изрече тя със страх.

— Остави това, пък ти!… Обикновено, както и другите!… Не му е тъй лошо там, не бой се!

— Ами Козела разправял, че там бият и приковават към стената.

— Може другаде да е така… за нещо друго… но Антек не са пипнали — продължаваше Рохо.

Тя сгърна ръце от радост и усмивка като слънце премина по лицето й.

— А като си тръгнах, каза: каквото и да става, прасето пред празниците да заколите, защото и той иска да си хапне осветено в черква месо.

— Гладува там бедния, гладува! — изохка тя плачливо.

— Та нали тате казваше, че като се поохрани, ще го продаде — забеляза Южка.

— Казваше, но щом Антек е заповядал да го заколим, неговата воля е първа след татевата — повиши глас Ханка рязко и неотстъпчиво.

— И още каза да нареждаш всичко по къра, каквото трябва, нищо да не те спира. Казах му, че ти добре нареждаш всичко.

— А той каза ли нещо? Какво рече?

Радост като огън я обля.

— Каза ми, че като искаш, ти можеш всичко да уредиш…

— Ще уредя, ще уредя!… — шепнеше тя решително и в очите й блесна твърда воля.

— А какво ново у вас?

— Нищо, всичко старо… Ще го пуснат ли скоро? — попита тя с тревожен трепет.

— Може веднага след празниците, а може и малко по-късно, като свърши следствието… А то ще се провлече дълго, че е цялото село, толкова хора… — отговори уклончиво Рохо, без да я гледа в очите.

— Пита ли за къщата, за децата, за… мене… за сички?… — подхвана тя развълнувано.

— Пита ами, едно по едно му разказах.

— За всинца в село?…

Страшно й се искаше да узнае дали е питал и за Ягна, ами като не смееше открито да попита, току изоколе, тъй, да би той сам заговорил, без тя да го подсеща, тя дълго се мъчи, но не успя, защото удобното време мина, разчу се из селото, че се е завърнал, и наскоро, още преди вечеря почнаха да дохождат жени, любопитни да чуят нещо за своите.

Той излезе при тях пред къщи, седна под стряхата и разправяше какво се е научил за всеки поотделно, и макар, че нищо лошо не казваше, тихото женско хлипане почна да се усилва между насъбралите се, па някъде и плач с глас, а някъде и жалостна дума се откъсваше…

А после той тръгна из село, като се отбиваше почти във всяка къща, и с оная бяла брада и вдигнати очи приличаше на светец, който носеше навсякъде утешителни думи, а където влизаше, изпълваше сякаш със светлина къщите, в сърцата цъфваха надежди и увереност укрепяше безсилните, но и сълзите течеха по-обилно, и по-тежко гнетяха възобновените спомени, и по-скръбна жалба наставаше…

Право беше рекла вчера Клембовица на Агата, че селото е заприличало на зинал гроб; право, защото Липци изглеждаше като след мор, когато изкарат по-голямата част от народа на гробищата, или като кога война премине и избие мъжете, та по запустелите къщя останат само женски окайвания, детски плачове, наричания, въздишки и жив и страшно болезнен спомен за неправди.

Думи няма да се изкаже какво ставаше в измъчените души!

Минаваше трета неделя, а Липци още не се успокояваше, напротив — чувството за беда и неправда се усилваше постоянно, та не е и чудно, че всяко утро, щом като се събуждаха от сън, всяко пладне, всяка привечер — в къщи или вън, където се събереше народ, неспирно и плачливо като просяшка молитва се понасяше ропот и жажда за отмъщение, та се свиваха пестници и като гръмотевици се откъсваха кървави, настървени изрази.

Разбира се, че думите на Рохо бяха като тояга, с която безразсъдно разравят притихнал огън и той отново лумва със силен пламък. Те само възобновиха пред очите на всички целия спомен за неправдата и малцина отидоха на вечерня, а току се събираха пред портите, по пътищата или пък отиваха в кръчмата, като се съветваха, плачеха и се заканваха.

Само Ханка се почувствува по-спокойна и така зарадвана от мъжовата похвала, така укрепена душевно и пълна с надежди, така жадна за работа и да се покаже, че всичко ще уреди, та не можеше да се изкаже.

Не след много жените се разотидоха и ковачката веднага дойде да поседи при болника, а Ханка и Южка отидоха до кочината да понагледат шипарчето.

Пуснаха го на двора, но понеже бе охранено, то се търколи веднага в редкия тор и не искаше и да се мръдне.

— Не му давай днес нищо да яде, нека се очисти.

— Тъкмо бях забравила днеска след пладне да му дам…

— Тоя път добре си направила; трябва да го уредим утре. Ти повика ли Ягустинка?

— Обеща да дойде още днеска надвечер…

— Облечи се и търчи при Ямброжи! Кажи му утре, макар и след черква, да дойде с ножовете си да очисти шипарчето.

— Дали ще може, защото свещеника извести, че утре ще дойдат двама други свещеници да изповядват?

— Ще намери време!… Знае, че няма да жаля водката, а той умее хубавичко да го насече и да натъкми месото. И Ягустинка ще помогне.

— Тогава трябва да ида раничко до града за сол и приправки…

— Прищяло ти се е да се попроветриш!… Няма нужда: всичко ще вземем от Янкел, аз още сега ще отида и ще донеса. Южке — извика тя след нея, — ами къде са Петрек и Витек?

— По селото ще да са, защото Петрек взе и цигулката.

— Ако ги срещнеш, изпрати ги да пренесат пред къщи коритото от навеса, утре рано трябва да го запарим.

Южка, доволна, че можа да се откъсне за из село, се залетя до Настка, та заедно да подирят Ямброжи.

Но Ханка не отиде в кръчмата, защото тъкмо тогава се домъкна баща й, старият Вилица, та му даде нещо да хапне и радостно разправяше какво казал Рохо за Антек, и още недовършила, току дотърча Магда и се развика:

— Скороте, че на тате нещо му стана!

Борина седеше на края на леглото и се оглеждаше по стаята. Ханка се втурна да го прихване, за да не падне, а той прекарваше очи по нея и отведнъж ги прикова във вратата, дето в това време неочаквано се показа ковачът.

— Ханко!

Той извика разбрано и силно, та тя чак се изплаши.

— Ето ме, тук съм. Но не се мърдай, доктора не позволява — шепнеше тя изплашена.

— Какво става по света?

Гласът му бе разбит, някак чужд.

— Пролет иде, топло е… — заекваше тя.

— Станаха ли?… Време е за къра…

Те не знаеха какво да кажат и само се споглеждаха; Магда току нададе плач.

— Пазете своето! Дръжте се, селяни!

Той викаше, но думите му се късаха; захвана да се тресе и огъва в ръцете на Ханка, а ковачът и жена му поискаха да я отменят, но тя не отстъпи, макар че раменете и кръстът й отмаляваха. Те го гледаха тревожно и чакаха какво ще каже.

— Най-напред ечемика да посеете… Към мене, селяни!… Помощ!… — извика той страшно отведнъж, изпружи се и падна възнак, очите му се затвориха и захърка.

— Умира!… Божичко!… Умира… — викаше Ханка и го дърпаше с всичка сила.

А Магда втикваше бързо запалена свещ в безсилната му ръка.

— По-скоро свещеника, Михале!…

Но преди да излезе ковачът, Борина отвори очи и изпусна спермацетовата свещ от ръце, та се счупи на парчета.

— Премина му, нещо търси…

Ковачът зашепна нещо, като се навеждаше над него, но старият го отблъсна твърде силно и завика като в пълно съзнание:

— Ханко, отпрати тия хора!

Магда се хвърли към него с плач, но изглежда, че той не я позна.

— Не ща… Не трябва… Изгони… — настоятелно повтаряше той.

— Дръпнете се макар в отвода, не се противете… — молеше ги тя.

— Излез, Магдо, аз няма да мръдна оттук — процеди упорито ковачът, понеже смяташе, че старият иска да каже нещо тайно на Ханка.

Старият чу това и като се надигна, погледна го тъй страшно и му показа с ръка вратата, че той като сритано куче се махна и със злоречие изскочи при разплаканата в пруста Магда, но внезапно се притаи, огледа се, излезе в градината и като мина снишен под прозореца откъм страничната стена, прилепи се под него да подслушва, защото тъкмо там се опираха леглата, та през стъклата все можеше да дочуе нещичко.

— Седни при мене! — заповяда старият след неговото излизане.

И тя приседна на крайчеца на леглото, като едвам задържаше плача си.

— В килера ще намериш някой грош… Скрий ги да не ти ги изкопчат…

— Къде?

Тя се тресеше вече от вълнение.

— В житото…

Той говореше разбрано и си почиваше след всяка дума, а тя, като задушаваше страха си, бе цяла погълната от неговите странно светещи очи.

— Пази Антек… продай половината имот, ама не го давай… не давай… твоето…

Още незавършил, той посиня и се завали на постелята, очите му загаснаха и се замрежиха от мъгла; той продължаваше да бъбле още нещо и като че ли се помъчи да се надигне.

Ханка завика от страх, веднага дотърчаха ковачите, свестяваха, обливаха го с вода, но той не се съвзе и лежеше, както и преди: вдървен, неподвижен, с отворени очи, далече от това, което ставаше наоколо му.

Те постояха дълго при него, жените тихо плачеха и никой ни дума не продума. Вече се мръкваше, стаята потъваше в сенки. Когато излязоха заедно навън, денят преваляше, само краят на вечерните зари догаряше във вира.

— Какво ти каза? — захвана ковачът рязко, като й пресече пътя.

— Нали чу какво.

— Но после какво каза?

— Каквото и по-напред, пред тебе…

— Ханке, не ме ядосвай, че лошо ще стане…

— Не искам и да знам за твоите заплашвания…

— Нещо ти пъхна в ръцете… — добави той, за да я подмами.

— Каквото е, утре зад плевника^[1] ще го намериш… — присмиваше се тя злобно.

Той се нахвърли върху й и навярно би дошло до по-лошо, ако не бе Ягустинка, която тъкмо тогава дойде и каза, както си знаеше:

— Така сговорно и приятелски си приказвате, че по цялото село се чуе…

Ковачът я изпсува, каквото му дойде наум, и се завея по селото.

Скоро падна тъмна нощ, големи облаци покриха небето, та нито едно мигване на звезда не се промъкваше, вятърът се пробуждаше и разклащаше полека дърветата, които глухо и тъжно пошумяваха: изглеждаше, че пак става някаква промяна.

В Ханкината стая беше светло и ехтеше гълчава. Огънят пращеше в огнището и вечеря се готвеше. Няколко стари жени начело с Ягустинка приказваха разни работи, а пък Южка, Настка и Яшек Превратния седяха на пруста, защото Петрек провличаше такава тъжна мелодия на цигулката си, че дори им идеше на плач; само Ханка не я сдържаше на едно място, като мислеше все върху думите на Борина и час по час поглеждаше към другата страна…

Но какво?… Не беше редно сега да търси в килера. Ягна беше в стаята и слагаше празничната си премяна в раклата.

— Петрек, престани, утре е велики понеделник, а той цигука ли, цигука, грехота е! — смъмра го тя, тъй разбита, та й се щеше да плаче. Слава богу, той престана и всички влязоха в стаята.

— За дворянския брат, за смахнатия Яцек говорим — обясняваше някоя.

Но Ханка не можа да разбере за кого говорят, понеже кучетата силно залаяха към портата. Тя пак погледна нататък и взе да ги насъсква. Лапа се хвърли настървено в градината…

— У-бре-е, Лапа!… Дръж го, Бурек!… У-бре-е!…

Но кучетата веднага млъкнаха и се върнаха, като радостно скимтяха.

И неведнъж през тази вечер се повтаряше това, та у Ханка се появи някакво плахо подозрение.

— Петрек, я заключи ти всичко хубаво, че някой като че ли тършува и свой ще да е, защото кучетата не искат да го гонят.

Скоро всички се разотидоха и сън обзе целия дом, само Ханка отиде да провери дали вратите са изпозатворени, а след това седя дълго до стената и се прислушваше тревожно…

— В житото… сигурно в някоя от каците… Само да не ме изпревари някой.

Студена пот я обля от страх, сърцето й силно затупа.

Почти цяла нощ не спа.