Владислав Реймонт
Селяни (39)

III

— Ще вървя вече, Ханушо! — молеше Южка, сложила глава на чина.

— Навири опашка като теле и тичай! — смъмра я Ханка, като откъсна очи от молитвената си броеница.

— Ами като ме боли нещо под лъжичката и така ми се вие свят…

— Не ми бъркай, ей сега ще се свърши.

И наистина свещеникът свърши тихата панихида за Борина, която правеха домашните на осмия ден след смъртта му.

Всички най-близки роднини седяха на страничните чинове, само Ягуша и майка й бяха коленичили пред самия олтар; нямаше чужди хора, само Агата шепнеше молитвите си нейде към входа.

Черквата бе тиха, хладна и мрачна, само на средата трептеше грамадна ивица от ярка светлина, защото слънцето нахлуваше през разтворената врата и се разливаше чак до амвона.

Органистовият Михал прислужваше на свещеника и както винаги така раздрънкваше звънчетата, че проглушаваше ушите на човек, подхващаше ектенията и следеше с поглед ластовичките, които сегиз-тогиз се совваха заблудени из черквата и тревожно чуруликаха.

Нейде откъм вира се разнасяха удари на бухалки, врабци цвъртяха извън прозорците, а откъм гробищата час по час някоя разквакала се квачка въвеждаше в притвора на черквата цяло ято разпиукали се пиленца, та Ямброжи току ги гонеше.

Но щом свещеникът свърши, всички тръгнаха към гробищата.

Бяха вече при камбанарията, когато Ямброжи им викна:

— Я почакайте, свещеника иска нещо да ви каже!

Не мина много и свещеникът дотърча задъхан, с молитвеник под мишница и като бършеше лисата си глава, поздрави ги приветливо и рече:

— Исках да ви кажа, мили мои, че по християнски постъпихте, като отслужихте панихида за покойника. Това ще облекчи душата му и ще помогне за вечното му спасение. Казвам ви, ще му помогне!

Той смръкна енфие, кихна хубаво няколко пъти, изтри носа си и попита:

— Навярно днес ще приказвате по делбата, а?

— Ами нали такъв е обичая, та чак на деветини — потвърдиха те.

— Ето на̀! Тъкмо за това исках да поговоря с вас! Делете се, но помнете: сговорно и справедливо. Да няма ни свади, ни препирни, че от амвона ще съдя! Покойния в гроба си ще се обърне, ако види, че разкъсвате изграденото с труд от него, като вълци овца кога късат. Да пази бог, ако ощетите сираците! Гжеля е далече, а Южка е още глупава малчуганка. Кому каквото се пада, честно да му се даде до последния грош! Каквото той е наредил с имота, наредил го е, волята му трябва да се изпълни. Може в тоя миг той, сиромаха, да ви гледа там отгоре и да си мисли: „Отхраних ги да станат хора, хубав имот им оставих, та няма сега да седнат да се изядат като кучета при делбата.“ Постоянно казвам от амвона: всичко на тоя свят на сговора и съгласието се крепи, с караници още никой нищо не е създал. Нищо, казвам ви, освен грях и божия обида. Па помнете и за черквата. Покойния бе щедър и не жалеше гроша било за осветление, било за служба, било за други нужди, затова и господ му даваше.

Дълго приказва той, та жените чак се разплакаха и от благодарност запрегръщаха коленете му, а Южка дори с рев се хвърли в ръцете му. Той я прегърна до гърдите си, целуна я по главата и й рече благодушно:

— Не реви, не реви, глупаво дете, дядо господ се грижи най-вече за сираците.

— И роден баща няма по-мило да го каже — шепнеше трогната Ханка. И самият свещеник като да бе трогнат, понеже изтри крадешком очите си, почерпи ковача с енфие и побърза да заговори за друго.

— Е, какво, ще стане ли работата с дворянина?

— Ще стане! Отидоха вече днес при него петима…

— Е, слава богу! Безплатно ще отслужа тогава служба за тая спогодба.

— Струва ми се, че селото трябва да заплати една служба с богата трапеза! Ами как, това е като нов имот, и то съвсем без пари!

— Умен си ти, Михале, говорих за тебе на дворянина. Хайде сега сбогом, па не забравяйте: със сговор и справедливо! Михале — викна той след отиващите си, — намини после да видиш моето кабриолетче, десния му ресор нещо се търка о оста…

— От лазновския свещеник се е смачкал така…

Свещеникът не отвърна нищо, а те тръгнаха право към дома си. Ягуша водеше майка си най-наподире, защото тя с мъка се влачеше и час по час си почиваше.

Беше делник и по улиците около вира беше пусто, само деца си играеха тук-там из пясъка и кокошки риеха из разхвърляния по пътя тор. Рано беше още, но слънцето вече здравата припичаше. Добре, че вятър поразхлаждате въздуха. Вееше той буйно, та се люлееха градините, пълни с вече червени вишни, а житата се удряха в оградите като възбунени води.

Къщите бяха отворени, портите вредом зинали, тук-там по плетищата се проветряваха постелки, а всичко живо работеше на полето. Някой още прекарваше късно окосено сено, от което лъхаше силна миризма, а по надвисналите над пътя клони, под които минаваха натоварените коли, увисваха хлъпки сено, прилични на отскубнати еврейски бради.

Те вървяха бавно и си приказваха за делбата.

Някъде откъм нивите, където хората обкопаваха картофи, се носеше песничка и чезнеше неизвестно къде с вятъра, а под воденицата една жена тъй бухаше с пералката, че гърмеше навсякъде. Водата шумно падаше върху долапите на воденицата.

— Сега воденицата няма почивка! — обади се най-напред Магда.

— Пред жътва за воденичаря е същинска жътва.

— По-тежка е тая година пред ново жито, отколкото беше лани. Немотията пищи навсякъде, а пък безимотните просто си гладуват — въздъхна Ханка.

— Козелите и те току гледат само по селото къде нещо по-ячко да смъкнат — подметна ковачът.

— Не думай празни приказки! Борят се, сиромашиите, както могат, вчера Козеловица продаде на органистката патичета, та малко нещо да си помогне…

— Скоро ще опапат и това. Нищо лошо не казвам за тях, но чудно ми е, че перушината на моя паток, дето изчезна при татевото погребение, моя Мачуш я намерил зад техния обор — рече Магда.

— Ами нашите черги кой ги взе тогава? — намеси се Южка.

— Как върви делото им с кмета?

— Бавно върви, ама щом Плошка ги подкрепя, добре ще си изпатят и кмета, и кметицата.

— То и Плошка обича току да си пъха носа в чужди работи.

— Ами как, лови си приятели човека, кметлък му се ще.

Янкел, който теглеше за гривата един спънат кон, им пресече пътя. Конят хвърляше чифте и се опираше с всички сили.

— Турни му пипер под опашката, да видиш как ще скочи като жребец!

— Смейте се вие! Ама аз що си изпатих с тоя кон!

— Натъпчи го със слама, приший му нова опашка и го изкарай на панаира, може би някой ще го купи вместо крава, че за кон не го бива! — пошегува се Михал и изведнъж всички избухнаха в смях, защото конят се изскубна от ръцете на Янкел и без да слуша нито молбите, нито заплахите му, скочи във вира и най-спокойно почна да се къпе.

— Умен, синеца, от цигани трябва да е!

— Сложи му един половяк водка, може би ще излезе! — засмя се органистката, която седеше при вира и пазеше плаващите по края като жълти пискюлчета малки патенца; наежената квачка крякаше по брега.

— Хубави патенца, да не са тия от Козеловица? — попита Ханка.

— От нея са и все току гледат да избягат към вира. Пи, пи, пи! — мамеше ги тя, като им подхвърляше с шепа просо.

Но патичетата плаваха към срещния бряг, та тя отърча след тях.

— По-скоро, жени — подканяше ги ковачът и когато влязоха в къщи и Ханка се зае да приготви закуска, той пак взе да разглежда из стаите, из двора, не забрави дори и картофените ями, та Ханка му рече:

— Разглеждаш, като че ли имаш нещо загубено!

— Котка в торба не купувам!

— Ти по-добре знаеш от мене! — рече тя хапливо, като наливаше кафе в канчетата. — Доминиковице, Ягушо, хайде елате да хапнем! — завика тя към другото отделение, дето се бяха затворили.

Насядаха около лавицата и засърбаха кафето, като си хапваха и хляб.

Всички мълчеха, всекиму беше неудобно да захване пръв, всеки се въздържаше и очакваше другите. И Ханка бе някак чудно въздържана. Наистина, тя постоянно ги приканваше да се хранят, като доливаше всекиму, но почти не спущаше поглед от ковача, който все се въртеше на мястото си, оглеждаше стаята и често храчеше. Ягуша седеше някак мрачна и непрекъснато въздишаше, очите й святкаха като след неотдавнашен плач, а Доминиковица, разкрачена като квачка, й шепнеше нещо на ухото. Само Южка бъбреше, каквото й дойде на устата, и шеташе около пълните с врящи картофи гърнета.

На всички дотегна това мълчание, докато най-сетне ковачът започна:

— Е, как да направим с делбата?

Ханка трепна, изправи се и рече спокойно, види се след като хубаво го беше обмислила:

— Как! Аз само пазя тук имота на мъжа си и нямам право нищо да решавам. Ще се върне Антек и ще се разделите.

— Кога ли ще се върне той, а пък това не може така да остане.

— Ще остане! Щом е могло да седи така, докато свекъра боледуваше, ще може да почака и докато се върне Антек.

— Не е само той, който има право на дял.

— Ала той е най-стария и нему се пада да поеме стопанството след баща си.

— Ех, такова право има, каквото и другите деца.

— Може и ти да вземеш дял, щом дойдете с Антек до съгласие. Няма да се карам пък сега с тебе, тук не се гледа моята воля.

— Ягушо — повиши глас Доминиковица, — я и ти си кажи думата за своето.

— Ех, защо пък, нали добре помнят?…

Ханка страшно почервеня, ритна Лапа, който се беше свил в краката й, и процеди през зъби:

— Как да не помним, добре помним каква пакост ни направи.

— И таз добра! Думата е за шестте морги, дето стария й приписа, а не за щуротии някакви!

— Щом имате припис, никой няма да ви го вземе! — промърмори ядосано Магда, която през всичкото време седеше мълчаливо с детето си на гърди.

— Имаме я, в управлението пред свидетели направен.

— Всички чакат, та и Ягуша може да почака.

— Вярно е, че трябва да почака, ама което си е нейно, веднага ще си го вземе, нали и крава с теле има, и свиня, и гъски…

— Тия неща са общи и ще влязат в делбата — възпротиви се твърдо ковачът.

— В делбата ли? Иска ви се! Което е получила като прид, никой не може да й го вземе! Може да поискате и фустите й, и завивките й да си разделите, а? — надигаше все по-високо глас Доминиковица.

— Аз го рекох на смях, пък ти веднага показа ноктите си…

— Ами, ами… разбирам ви добре аз…

— Пък и защо ли да си дрънкаме само езиците. Право каза ти, Ханке, че трябва да почакаме Антек. Аз бързам за дворянина, че ме чакат там. — Той стана и като съгледа кожуха на тъста си, окачен на пръта в ъгъла, взе да го смъква.

— Тъкмо би станал за мене.

— Не барай го, нека се суши — забраняваше Ханка.

— Ама ботушите ще ми дадеш. Само горнищата им са цели, па и те са кърпени веднъж — обясняваше той и ловко ги смъкваше от пръта.

— Нищо не давам да барнете! Малко нещо ще вземете, па после ще кажат, че половината имот съм разсипала. Най-напред да направят опис. Дори кол от плета не давам да пипнете, докато не дойдат тук властите да опишат всичко!

— Опис нямаше, а завивките на тате изчезнаха някъде…

— Нали ти казах как стана! Веднага след смъртта му ги разпростряхме по плета и през нощта ги откраднал някой. Не можех за всичко да следя.

— Чудно кък така веднага се намери крадец…

— Какво? Да не съм ги взела аз, па сега да лъжа?

— По-тихо, бре жени! Само ще се караме. Остави, Магдушо! Който ги е откраднал, дано го погребат с тях.

— Само пуховия юрган тежеше петнайсетина кила.

— Млъкни ти казвам! — кресна ковачът на жена си и изведе Ханка на двора уж да прегледат прасетата.

Тя тръгна след него, но беше нащрек.

— Исках да ти кажа нещо.

Тя наостри уши и искаше да разбере накъде ще избие.

— Знаеш ли какво? Преди да са направили описа, трябва някоя вечер да докараш у дома две от кравите. Свинката дай у чичови, па и друго, каквото може, попрекарай го у хората… Ще ти кажа къде… Когато дойдат да описват, кажи, че житото отдавна е продадено на Янкел, той няма да откаже да потвърди, ще му се даде за това някоя крина. Жребицата ще вземе воденичаря, ще я пусне да попасе малко в неговите ливади. А от покъщнината може и в картофените ями да поприкриеш нещо, и в житото на нивата. Казвам ти това от най-чисто приятелство! Всички, които имат ум в главата си, така правят. Ти си теглила като вол, та с право ти се пада повече. На мене ще дадеш от него малко нещо, някоя дреболия. И от нищо да не те е страх, във всичко ще ти помагам. Колкото да останете вие на имота, моя грижа ще бъде. Ти само да ме послушаш, където аз кажа дума, да знаеш, че става работата… Самия дворянин ме слуша какво му казвам. Е, какво ще речеш?

— Само това, че своето не давам, ама и за чуждото не съм лакома! — отвърна тя полека и вторачи в него презрителен поглед. Той се завъртя като халосан с тояга по темето, изгледа я и процеди през зъби:

— Нямаше и дума да кажа, че хубаво опипа свекър си…

— Кажи, пък аз ще кажа на Антек да си поприказва с тебе за тоя съвет, дето ми даваш.

Той едвам се въздържа да не изпсува, плюна само и като забърза да си отиде, викна през отворения прозорец в стаята:

— Магде, внимавай за всичко, да не задигнат още нещо крадците.

Ханка го гледаше с подигравателна усмивка.

Той побягна като опарен, но се срещна с кметицата при портата и се заприказва нещо дълго с нея, като размахваше пестници.

Кметицата донесе едно официално писмо.

— За тебе, Ханко, разсилния го донесе от канцеларията.

— Може да е за Антек! — прошепна развълнувано тя, като хвана писмото през престилката си.

— За Гжеля като че ли е. Нашия го няма, отиде до града, а разсилния каза, че в писмото било написано, че Гжеля се поминал, кой го знае…

— Господи, света Богородичке! — викна Южка.

И Магда скочи на крака.

Всички гледаха със страх и ужас хартията и безпомощно я обръщаха в разтрепераните си ръце.

— Ягушо, ти не можеш ли да го прочетеш? — помоли я Ханка.

Всички се изправиха над нея, пълни с тревога, но след дълго сричане Ягна отговори отчаяно:

— Не е написано на наш език и не мога да го разбера.

— Не е писано като за нея! Ама да е друго нещо, по-добре от нея никой не може да го направи — процеди подигравателно кметицата.

— Върви си по пътя и не закачай хората, когато те заобикалят отдалече, за да не им вонееш — измърмори старата.

Но кметицата, като че ли доволна от случая, й изтърси отведнъж:

— Другите можеш да съдиш, а на щерка си защо не забраниш да мами хорските мъже, а?

— Остави сега това, Петровице! — намеси се Ханка, като разбра вече накъде тръгна работата, но кметицата все повече се запалваше.

— Барем веднъж да си издумам, та да ми олекне! Толкова се трових все зарад нея, толкова изстрадах, че докато съм жива, няма да й простя!

— Лай си тогава! Кучето ще ти приглася! — продума старата твърде спокойно, а Ягуша почервеня като рак и макар че гореше от срам, отмъстително упорство обземаше сърцето й, тя все повече вдигаше глава и като че напук, нарочно я пронизваше с подигравателните си очи и юдински присмех се виеше по устните й.

Кметицата отвори уста като порта и разярена до дън душа от погледа й, хокаше и заядливо изброяваше греховете й.

— Лаеш, каквото се сетиш, че си се опила от злина — прекъсна я старата, — но и мъжа ти тежко ще отговаря за Ягушиното злочестие.

— Ами, ще отговаря, че е подмамил невинно дете! Така де, дете, което с всекиго е готово да се засълне зад храстите!

— Затваряй си муцуната, че ако и да съм сляпа, все ще напипам чорлите ти — заплаши я тя и стисна в ръка тояжката си.

— Опитай се! Барни ме, барни ме само! — крещеше кметицата предизвикателно.

— Гледай я ти нея, охранила се с чужда беда и сега току се лепи за хората като репей за кучешка опашка.

— Какво мари, какво съм ти напакостила?

— Когато натикат мъжа ти в дранголника, ще видиш какво!

Кметицата скочи с пестници към нея. Добре, че Ханка успя навреме да я задържи и викна строго и на двете:

— Божичко, жени, та вие обърнахте дома ми на кръчма.

Те веднага млъкнаха и продължаваха само да дишат тежко и да сумтят. На Доминиковица чак сълзи потекоха изпод превръзките на очите й и се изливаха като порой по отслабналото й лице. Тя първа се опомни и като приседна, въздъхна и разпери ръце:

— Господи, бъди милостив към мене грешната!

Кметицата изтърча като побесняла навън, но се върна чак от пътя, пъхна глава през прозореца и завика към Ханка:

— Казвам ти да изгониш тая пачавра от къщата си! Изпъди я, докато е време, да не съжаляваш после! Нито един час да не седи повече под твоя покрив, че пъклената й зараза ще те изяде! Казвам ти, Ханко, пази се! Без милост и без милосърдие да си към нея! Тя само чака да се върне мъжа ти, ще видиш каква ще ти я скрои тя! — и още повече се наведе навътре, като се заканваше с пестници и крещеше с всички сили:

— Почакай ти, проклетнице ниедна, почакай! Няма да умра спокойно, на света изповед няма да отида, докато не дочакам да видя как с тояги ще те изгонят от селото! При курвите да вървиш, кучко проклета! Там, там ти е мястото, свински бълвочо!

И избяга. В стаята стана тихо като в гроб.

Доминиковица чак се тресеше от спотаен плач. Магда люлееше детето на ръце, Ханка замислено се бе загледала в огнището, а Ягуша, макар и още с гордо изражение на лицето си и онази зла усмивка на устните, бе побеляла като платно, понеже последните думи на кметицата я ужилиха в самото сърце. Тя почувствува, като че ли сто ножа изведнъж я пронизаха и от всички рани с все сила заизтича кръвта от сърцето й и оставяше само неизразима мъка, някаква съвсем нечовешка мъка, та й идеше да блъска глава о стената и да вика, колкото й глас държи. Но тя надви себе си, сграбчи майка си за ръкава и рече като в треска:

— Да си вървим, майко! По-скоро да си вървим! Да бягаме!

— Добре! Съвсем вече ослабнах, но ти трябва да се върнеш пак тук и докрай да пазиш своето.

— Не оставам тук! Тъй ми е омразно всичко, че повече не мога да изтрая! Да бях си краката счупила, но тук да не бях влизала!

— Толкова ли лошо ти беше при нас? — пошепна Ханка.

— По-лошо, отколкото на вързано куче, и в пъклото ще да е по-добре.

— Чудно тогава как си изтраяла толкова време, а пък никой не те е връзвал за краката. Могла си да си идеш! Не бой се, няма да ти се кланям и да ти се моля да останеш…

— И ще си ида, а пък вас болест да ви изтръшка, щом сте такива!

— Не кълни, да не ти изтърся в очите всичко, що си ми ти направила!…

— Че всички са викнали против мене, цяло село, всички!…

— Живей честно, никой няма лоша дума да ти каже!

— Мълчи, Ягушо, нали видиш, че Ханка ти нищо не вика. Мълчи де!

— Ами нека и тя залае! Нека! Много ме е грижа от лаенето й! Та какво пък съм направила? Откраднала ли съм? Убила ли съм някого, а?

— И още смееш да питаш какво? — рече учудено Ханка, като се изправи пред нея. — Не ме подпитвай, да не ти кажа нещо!

— Кажи де! Лай де! Все ми е едно! — крещеше все по-разпалена Ягна, злината й ставаше все по-страшна като някой пожар, тя бе готова вече на всичко, дори на най-лошото.

Изведнъж сълзи наляха очите на Ханка, споменът за измените на Антек тъй болно заби нокти в сърцето й, че едвам пробъбли:

— А с мъжа ми какви ги не прави, а? Няма да ти остави господ това така, ще видиш!… Мира му не даваше… тичаше по него като кучка разбесувана… като някоя… — тя се задъха и се унесе в хлипане.

А Ягуша се изправи като нападнат в леговището си вълк, готов вече да се хвърли със зъби върху каквото му попадне, омраза нахлу в главата й, отмъстителност изпъна ноктите й, та чак подскочи в стаята и побесняла до крайност, зашиба със сподавени думи, сякаш плющеше с камшик:

— Аз ли съм тичала след него, аз ли! Лъжеш като циганка! Всички знаят как го пъдех от себе си. Не скимтеше ли той като куче на вратата ми поне обувката си да му покажа! Не ме ли насилваше той! Не ме ли замайваше и пощуряваше, та правеше, каквото си искаше с мене, глупачката! А сега ще ти кажа истината, та да не ти е мъчно. Той така ме обичаше, дето не може да се изкаже повече. А ти си му омръзнала като някой стар мръсен парцал, до гуша му бе дошла, горкия, твоята любов, та се оригваше чак от нея като от гранива сланина, само плюваше, когато си спомнеше за тебе. Беше дори готов да си направи нещо лошо, само и само да не те гледа повече пред очите си. Щом искаш, на̀ ти самата истина! Па запомни и това, което ще добавя: поискам ли, и краката му да целуваш, ще те отритне и ще полети по мене, ако ще би накрай света! Помисли си това и да не се мериш с мене, разбра ли?

Тя викаше заядливо, със самообладание, без страх и като никога хубава. Дори майка й я слушаше смаяна и изплашена. Ягна се издигаше някак друга, съвсем чужда и в същото време някак страшна, зла и всяваща ужас като мълниеносен облак.

А думите й поразиха до смърт Ханка, шибаха я безмилостно, окървавяваха тялото й, мачкаха го като нищожен червей; тя се заваляше вече като ударено от гръм дърво без сили и без памет. И едвам успя да си поеме дъх с пребледнели устни, строполи се на лавицата и от болка всичко в душата й се разпиляваше на пух и прах, та дори сълзите престанаха да текат по посивялото й като пепел от мъка лице, макар че тежко и бурно ридание късаше гърдите й. Тя гледаше уплашено пред себе си сякаш в неочаквано разтворила се пропаст и трепереше като младичко клонче, което вятърът немилостиво брули…

Ягуша отдавна вече бе млъкнала и отиде с майка си в другото отделение на къщата и Магда си излезе, като не можеше вече да приказва с Ханка, дори Южка изтича след патенцата към вира, а Ханка все седеше на мястото си като премряла птичка, на която са грабнали пиленцата, та не може вече ни да писка, ни да се брани, нито да бяга, само от време на време затупа крилца и жално запиука.

Най-сетне господ се съжали над нея и облекчи измъчената й душа — тя се сепна, падна пред иконите, избухна в сърдечен плач и даде обет да иде на Ченстохова, само и само всичко това, което чу, да не бъде истина!

А към Ягуша дори не изпитваше омраза, само я овладяваше страх пред нея и като слушаше гласа й, кръстеше се, сякаш да отгони дявола от себе си…

Най-сетне се залови за работа. Привикналите й ръце работеха почти сами, тъй като мисълта й беше нейде далече, и не разбра кога изведе децата в градината, разтреби къщата и като насипа гозба в ушатките, каза на Южка да ги отнесе по-скоро на нивата.

И когато остана сама и се поуспокои, взе да размисля и тълкува всяка казана дума. Умна и добра жена беше тя, лесно отхвърли настрана всички оскърбления и прегрешения към нея, но не можа да забрави засегнатата си гордост, та час по час я заливаше огън, сърцето й се свиваше от мъка, а в главата й се въртяха замисли за кърваво отмъщение, докато най-сетне превъзмогна и това и пошепна:

— То се знае, че не мога да се меря по хубост с нея, какво да се прави! Но пък съм му венчило и съм майка на децата му! — тя се изпълни с гордост и самоувереност. — Дори да се помъкне по нея, пак ще се върне! Та няма да се ожени за нея! — утешаваше се горчиво тя и поглеждаше навън.

Стана вече пладне, слънцето увисна над вира, жегата се засили, та земята дори пареше и разпаленият въздух повяваше като из пещ. Хората се вече връщаха от полето, а откъм тополовия път заедно с облаците прах се носеше мучене на каран да пладнува добитък, когато изведнъж Ханка като че ли се стресна от някакво решение. Тя се облегна о стената, помисли още някое време, избърса очите си, мина през отвода, отвори вратата на Ягушиното отделение и рече заповедно и напълно спокойно:

— Още сега да напуснеш къщата ми!

Ягна се вдигна от пейката. Застанаха двете една срещу друга и дълго се измерваха с погледи, докато Ханка поотстъпи малко от прага и повтори с пресипнал глас:

— Още в тоя миг да се махнеш или ще кажа на ратая да те изхвърли… Още в тоя миг! — добави тя решително.

Старата взе да я увещава и да й обяснява, но Ягуша само сви рамене:

— Не приказвай на тая отрепка! Знаем какво иска тя.

И извади от дъното на раклата си някаква хартия.

— Приписа ти трябва на тебе, моргите. Вземи си ги и се наяж с тях! — рече тя надменно и захвърли хартията в лицето й.

— Да ти преседнат, та ако ще да пукнеш от тях!

И без да гледа майчината си съпротива, почна бързо да събира и обвързва багажа си в бохчи и да го изнася към портата.

Ханка се зашемети, като че ли някой я удари между очите, но взе хартията и заговори със заплаха:

— По-скоро, че ще насъскам кучетата по тебе! — Задушаваше я слисване, в ума й не можеше да се побере истина ли е това. „Ами как, цели шест морги ниви, хвърли ги като счупено гърне! Ами как! Трябва да й е хлопнала дъската!“ — мислеше си тя, като я следеше с очи.

Ягна не я и поглеждаше, а се зае да снема иконите си от стените, когато дотърча Южка и се развряска:

— Коралите да ми дадеш, мои са си, от мама ми са…

Ягна взе да ги откача от шията си, но неочаквано се спря.

— Не, не ги давам! Мачей ми ги подари и мои са си.

Южка така забръщолеви, че Ханка трябваше да я смъмре да миряса, защото Ягна като че ли оглуша за укорите, изнесе всичкия си багаж и изтича за Йенджих.

Доминиковица вече не се противеше на нищо, но и не отговаряше на приказките на Ханка и на Южкините крясъци. Чак когато натовариха нещата в колата, тя стана, вдигна пестници и рече заплашително:

— Най-лошото да те сполети!

Ханка чак изтръпна, но си направи оглушки и завика:

— Като си дойде Витек с говедата, ще ти докара кравата у дома, а за другото нека някой дойде довечера и него ще забере да ти откара.

Те мълчаливо си отидоха, свиха в пътя и вървяха бавно, като заобикаляха вира по самия бряг и се отразяваха във водата му.

Ханка гледа дълго след тях с някаква особена мъка и тъга, но понеже нямаше време за мислене, тъй като работниците се връщаха вече от полето, тя скри приписа в раклата си, която заключи, затвори и другото отделение на къщата и се зае да приготви обед. Но през всичкото време ходеше като отровена, мълчалива, дори не даваше много ухо на ласкателните думи на Ягустинка.

— Добре направи! Отдавна трябваше да я изпъдиш. Отпуснала му е края като не знам какво, че може ли някой да й стори нещо, нали майка й се е побратимила с попа! Да беше друга, отдавна да я бе проклел от амвона!

— Така си е! — потвърждаваше Ханка и се отдалечаваше, за да не я слуша повече, а когато всички пак се пръснаха по работа, тя поведе Южка и отидоха заедно да плевят лена, че на места кукувичата прежда така гъсто се бе разрасла, та някои лехи отдалече се жълтееха.

Тя се залови бързо да плеви, но въпреки това заплахите на Доминиковица я измъчваха и я изпълваха с голям страх, а главно мисълта какво ще каже за всичко това Антек.

„Като му покажа приписа, ще му мине яда. Глупачка! Шест морги, то е току-речи цял имот!“ — мислеше си тя, като поглеждаше по нивите.

— Знаеш ли какво, ами ние съвсем забравихме писмото за Гжеля.

— Вярно бе! Остави работата, Южо, пък аз ще отърча до свещеника, той ще ми прочете писмото.

Тя дори бе доволна, че ще отиде между хората и ще чуе какво се приказва за тях.

Постегна се малко в къщи, извади иззад иконата писмото и отиде с него в дома на свещеника. Не го завари, бил отишъл на нивата при работниците си, които прекопаваха морковите. Тя го съгледа отдалече, стоеше без расо, само по панталони и със сламена капела на главата, но не посмя да иде при него, защото се боеше, че вече знае за станалото и ще я нагълчи пред хората. Затова сви към воденичаря, който тъкмо тогава пущаше с Матеуш на проба стружнята.

— Преди малко жената ми каза как си духнала под опашката на мащехата! Хо-хо, като буболечка изглежда, а има ястребови нокти! — засмя се той и взе да чете писмото, но щом хвърли поглед, и извика: — Лоша новина! Гжеля ваш се удавил! На Великден още! Пишат, че вещите му можете да получите от околийския началник…

— Гжеля умрял! Господи! Такъв млад и здрав! Едва на двайсет и шест години. Щеше вече да си дойде за жътва. Във вода се удавил! Исусе милостиви! — простена тя и закърши ръце, съкрушена от новината.

— Е, добре, добре ви иде за наследството на вас! — обади се на подбив Матеуш. — Остава сега да изпъдите Южка и всичко на вас с ковача ще остане…

— Свърши вече с Тереска, сега за Ягуша ли си се замислил, а? — захлупи го тя, та воденичарят прихна да се смее, а Матеуш се залови внимателно да нагажда нещо около триона.

— Не пада по гърба си, бива си я! — рече след нея воденичарят.

По пътя тя се отби при Магда, която, като чу новината, се разплака и с трогателно хълцане нареждаше през сълзи:

— Воля божия, мили мои. Ех, мъж като дъб, рядко е имало такъв в Липци, о човешка съдбо, о злочеста съдбо! Днес живееш, а утре гниеш! Михал ще отиде за вещите му, защо да пропаднат и те! Сироткия, а така го теглеше към дома!…

— Всичко е в ръката на бога. А пък за него водата винаги е била пагубна. Нали помниш кога се дави във вира, та едвам го спаси тогава Клемб. Види се, писано му е било от нея да си умре!

Поожалиха се една на друга, поплакаха си и се разделиха, че всяка си имаше доста свои всекидневни грижи и залисии, особено Ханка.

А новините мигом се разнесоха по селото, та като се прибираха от къра, хората вече само за това си приказваха; то се знае, че за Гжеля много съжаляваха, но за Ягуша селото се раздели, защото всички жени, особено по-старите, бяха на страната на Ханка и ядовито негодуваха срещу Ягна, за която нерешително се застъпваха мъжете, та някъде достигаше и до караници…

Преди да се мръкне, цялото село зашумя като кошер, жените тичаха една при друга да поразменят по някоя дума; други се превикваха през плетища и градини или пък, докато доеха кравите близо до портите, разговаряха с минувачите. Наставаше приятен здрач, миришеше на хубаво и хладец повяваше, небето бе цялото още в бледната позлата на залеза, от полята се носеха църканията на щурците и гласовете на пъдпъдъците, а из рововете и блатата крякаха сънно жабите. Селото се тресеше от детски врясъци, песнички, мучене на говеда, цвилене, блеене, гакане и тропот на коли, а по пътищата край вира и където и да се срещнеха, жените оживено приказваха за случките през деня или с какви новини ще се върнат мъжете от дворянина.

На връщане от стружнята Матеуш се поослушваше тук-там, но само плюваше, псуваше тихичко и отминаваше разкрякалите се жени. Едва разбрътвилите се пред Плошкови го ядосаха дотолкова, че не можа да се сдържи и рече възбудено:

— Не е имала право да я пъди Ханка, на свой имот си е. За тая история Антековица може хубаво да поседи в дранголника и скъпо да й излезе!

Дебелата и зачервена Плошковица го навика:

— Хората знаят, че Ханка не й спира имота! Но нали всеки ден се надява да се върне Антек, та от друго се е бояла жената! Па и така си е, можеш ли да се опазиш от домашен крадец! Или да се прави, че не вижда, а?

— Е… дрън-дрън ярина! Плещете, каквото ви дойде на езика, ама не че е право, а тъй само от чиста завист!

Като че ли в очите им с клечка бръкна, та всички се нахвърлиха върху него:

— Та за какво пък ще й завидим? За какво? Че е скитница и шаренка, че тичат подире й като кучета, че всеки с готовност би лежал с нея, че срам и грях пред бога пада на цялото село зарад нея, а?

— Може и за това да ви е жал, кой дявол ще ви разбере! Пачаври такива, страх ги е от хубавото. Да беше като Магда кръчмарската и да вършеше, ако ще и най-лошото, ще й простите, но понеже е най-хубава от всички, всяка е готова в капка вода да я удави.

А те му вдигнаха такава врява, че трябваше да избяга.

— Езиците ви дано окапят, клюкарки такива! — кълнеше той и като минаваше покрай Доминиковичини, назърна през отворения прозорец. В стаята светеше. Той не можа да види Ягуша, а не се реши да влезе, поколеба се и свърна към дома си, но след малко срещна Веронка, която отиваше при сестра си.

— Току-що бях у вас. Стахо одяла дърветата и изкопа трапа, може вече да се режат. Кога ще дойдеш?

— Кога ли? Може на свети Никога! Така ми е омръзнало вече селото, че ми иде да прасна оземи всичко и да се запилея, където ми очи видят — развика се ядосано той и избяга.

„Трябва хубаво да го е ужилило нещо, та се е разфучал такъв“ — помисли си тя, като свърна към Боринови.

Ханка раздигаше вече вечерята, но веднага я отведе настрана и й разправи всичко, както беше. Веронка нарочно не каза нищо за Ягушината работа и рече само за Гжеля:

— Щом е умрял, и неговата част ще си разделите.

— Истина, още не съм помислила за това.

— А с това, което дворянина ще даде за гората, близо по седем-осем морги на всекиго ще се паднат, вие сте само троица! Боже мой, на богатите и чуждата смърт е от полза — въздъхна тя жално.

— Много ми е притрябвало това богатство! — бранеше се Ханка, но щом се разотидоха да спят, тя почна да смята по своему и скрито да се радва.

А после, като коленичи за молитва, шепнеше с примирение:

— Щом е умрял, такава ще да е била волята на бога. — И тя въздъхна искрено за душата му.

На другия ден към пладне влезе в къщи Ямброжи.

— Къде си ходил? — попита го Ханка, която кладеше огън в огнището.

— У Козелови бях, дете им се страшно зле изгорило. Повика ме Козеловица, ама ковчеже и погребение ще трябва.

— Кое дете?

— Ами по-малкото, дето пролетос го доведе от Варшава. Паднало в казанчето с вряла вода и току-речи се сварило.

— Не върви й нещо с тия подхвърленичета.

— Не върви й. Тя нищо не губи, дават й за погребение! Но за друго дойдох аз при тебе.

Тя вдигна към него неспокоен поглед.

— Знаеш ли, Доминиковица отпътува с Ягуша за съдилището навярно да се оплаква против тебе, че си изпъдила дъщеря й…

— Нека се оплаква, какво ще ми стори!

— Отзарана бяха на изповед и после дълго приказваха със свещеника. Разбира се, не съм подслушвал, а казвам само това, което чух случайно. Така се оплакваха от тебе, че свещеника дори с пестници ти се заканваше.

— Свещеник, а си пъха носа в чуждите работи! — издума тя рязко, но беше така съсипана от тази новина, че ходеше цял ден като замаяна, пълна с тревога и с най-грозни предположения.

На мръкване една кола спря пред портата.

Тя изтича изплашена и разтреперана от къщи, в каруцата беше кметът.

— За Гжеля знаеш ли вече? — захвана той. — Нещастие, какво да прави човек! Но имам и нещо хубаво да ти кажа: днеска или най-късно утре Антек ще си дойде!

— Да не ме лъжеш? — тя не смееше да повярва на това.

— Щом кмета ти казва, трябва да вярваш! В управлението ми съобщиха…

— Хубаво, щом се връща, крайно време беше да си дойде! — рече тя хладно, сякаш съвсем без радост, а кметът помисли нещо и каза твърде приятелски:

— Зле сте я захванали с Ягуша! Подала е заявление против тебе, може да те накажат за своеволие и насилие. Не си имала право да я буташ, на свое си е седяла. А сега каква ще стане тя, като се върне Антек, а тебе те затворят! Казвам ти като приятел, вземи да изгладиш тая работа! Ще сторя всичко, каквото мога, само и само да оттеглят от съда заявлението си, но скандала ти сама трябва да уредиш.

Ханка се изправи и му тръсна в очите:

— Кого браниш, пострадалата или любовницата си?

Той фрасна такъв камшик на конете, че те веднага полетяха.