Владислав Реймонт
Селяни (10)

X

— … От амвона и всекиму поотделно казвам това, но вие като псета само налитате един върху друг, само… — Останалите думи вятърът пъхна в гърлото на свещеника и той силно се закашля; Антек нищо не рече, а вървеше до него и се вглеждаше между дърветата в тъмнината.

Вятърът ставаше все по-силен, наваляше из пътя и тъй шибаше по тополите, тъй ги подмяташе, че те чак се огъваха с пъшкане и сърдито шумяха.

— А казвах на хубостника — започна пак свещеникът — той сам да заведе кобилата на вира, а той я пуснал напред и ето, изгубила се… Сляпа е, ще се задъни нейде, между плетищата, та и краката си ще изпотроши — вайкаше се свещеникът и търсеше внимателно, назърташе зад всяко дърво, оглеждаше по нивите.

— Па нали всякога сама си ходеше…

— Добре знае пътя до вира… само да й налее някой бурето, да я обърне и тя сама се връща… Но впрягаха я денем… а днес Магда ли, Валек ли — пуснали я вече по мръкнало… Валек! — извика той, защото му се мярна сянка между тополите…

— Видях Валек към нас, но още преди здрач.

— Навреме отърча да я дири, когато се беше мръкнало! Двайсетгодишна кобила, при мене се е раждала… заслужила е хляба си… па е и привързана като човек… Божичко, дано само не й се случи нещо!

— Какво ще й се случи? — измърмори ядосано Антек. Ами как да не го беше яд, отиде при свещеника да се посъветва, да се оплаче, а той току го нахока и го забра да търсят кобилата! Наистина, жалко е за кобилата, макар че е сляпа и стара, ама все пак на човека трябва да се дава преднина!

— Пък ти да се опомниш и да не си отмъщаваш, роден баща ти е! Чуваш ли?

— Добре, знам! — отвърна ядосано Антек.

— Смъртен грях и оскърбление на бога! Който в безумието вдигне ръка на баща си и се противи на божиите заповеди, нищо добро няма да спечели. Имаш ум, я, и си длъжен да знаеш това.

— Само правда искам.

— А дириш да си отмъстиш, а?

Антек не знаеше какво да отговори.

— Ще ти кажа и това, че кроткото агне от две майки суче.

— Всички ми казват същото… как не, само че тази кротост ми е дошла вече до гуша, повече не ще изтрая! Той ако ще би убиец, злосторник да бъде, нали е роден баща, на него е простено, а децата нямат право да търсят своето! Вярвай бога, такъв е станал тоя свят, че да плюеш на него, па да тръгнеш където ти очи видят.

— Па върви, кой те спира! — рече буйно свещеникът.

— Може и да тръгна, нима има тук какво да правя? — шепнеше Антек по-тихо, някак сълзливо.

— Дърдориш само! Други и леха нива нямат, и пак стоят у дома си, работят и са благодарни на бога. Да беше се заловил за работа, а не да се оплакваш като жена. Здрав си, па имаш и за какво да се заловиш…

— Как не, цели три морги! — рече презрително Антек.

— Не забравяй, че имаш жена и деца.

— Знам аз това, добре го знам… — процеди през зъби Антек.

И те излязоха пред кръчмата: прозорците й светеха и някакви гласове се чуваха чак на пътя.

— Що е това, пак ли пиене?

— Новобранците, дето ги взеха лятоска, пият си за утешение… В неделя ще ги пръснат по света, та се радват…

— Почти пълна е кръчмата! — прошепна свещеникът, като застана при тополата, откъдето през прозореца се виждаше всичко вътре: беше натъпкано с хора.

— Нали днес трябваше да се съберат и да се уговарят… за оная гора, дето дворянина е продал на евреи да я изсекат…

— Но не цялата е продал, още толкова останало!

— Дорде не се спогоди с нас, ни дръвце не ще дадем да отсече!

— Как тъй? — попита с малко изплашен глас свещеникът.

— Няма да дадем и толкоз! Тате иска да го съдим, ама Клемб и всички, които държат с него, казват, че не щат съд, но няма да позволят и да се сече; и ако стане нужда да идат всички от селото, ще идат и било с брадви, било с вили или с каквото може, но няма да дадат своето.

— Господи Исусе! Та то не ще се размине без бой или без някакво нещастие!

— Сигурно! Като се строшат там с брадвите няколко чифлишки глави, тогава ще настане и правдата.

— Антек! Да не ти се е побъркал ума от яд? Глупости приказваш, драги мой!

Но Антек вече не чуваше, впусна се малко настрана и се изгуби в тъмнината, а свещеникът забърза към дома си, защото дочу тракане на колелета и тихото жално пръхтене на кобилата.

Антек пък се запъти надолу из селото към воденицата и от другата страна на вира, за да не мине покрай Ягнината къща.

Като треска се бе забила тя под сърцето му, като лоша треска, която нито може да се измъкне, нито пък да се избяга от нея.

А ярка светлина идеше откъм нейната къща, ярка и някак весела… Той се спря да погледне само веднъж, та ако ще и да започне да проклина от яд, но внезапно нещо го понесе от мястото му и той търти като вихрушка да бяга и не се озърна надире.

— На тате е вече тя, на тате!

Тичаше при своя зет, при ковача — и той не ще може нищо да го посъветва, но ще поседи там между хора, а не в бащината си къща… Пък и тоя свещеник! На работа ще го реди! Така е, сам той нищо не работи, никаква мъка, ни грижа няма, лесно му е да реди другите. За жената и за децата ще му наумява… Знае я той, добре я знае! Омръзнаха му вече плачовете й и нейната покорност, и кучешките й плахи очи… ех, ако не беше тя!… Да беше сам! Боже мой! — изохка тежко той и такъв див, бесен яд го овладя, че му идеше да хване някого за гърлото, да го души, да го разкъса и да го бие, та да го усмърти!…

Но кого?… Не, не знаеше и ядът му бързо изчезна, както бе и дошъл, а той гледаше с празен поглед в нощта и се вслушваше в бушуването на вихъра, който вилнееше из градините и така блъскаше дърветата, че те дори опираха до оградите и го шибаха с клоните си по лицето… Той се влачеше бавно, тежко, едва се местеше, защото на душата му почнаха да се трупат облаци от скръб, мъчение и безсилие и скоро забрави къде и защо отива…

— Татева е Ягна, татева! — повтаряше той постоянно и все по-тихо, като че бе молитва, която не трябва да забрави.

В ковачницата бе червено от огнището, чиракът усилено духаше с меха, разпалените въглища шумяха и изпущаха кървав пламък; ковачът стоеше при наковалнята с килната на тила шапка, голи ръце, кожена престилка и тъй очернено лице, че само очите му светеха като въгленчета. Той силно ковеше зачервено желязо, та кънтеше и дъжд от искри се пръскаше изпод чука и падаше по калния под.

— Е, какво? — попита той след малко.

— Ех… какво може да има! — отвърна тихо Антек, опря се на една от ритлите, каквито имаше няколко за обковаване, и се загледа в огъня.

Ковачът работеше мъжки, нагряваше от време на време желязото и ковеше, удряше за такт с чука или помагаше на чирака да духа с меха, когато имаше нужда от по-силен огън. Той поглеждаше крадешком Антек и под рижите му мустаци трепкаше зла усмивка.

— Ти като че си ходил при свещеника? Е, и какво?

— Какво може да бъде? Нищо! Същото и в черква бих чул.

— А ти друго нещо ли искаше? — засмя се иронично ковачът.

— Нали е свещеник, учен… — каза за свое оправдание Антек.

— Учен е, когато трябва да изтръгне нещо, ама не и когато трябва да даде някому нещо…

Но Антек нямаше вече желание да възразява.

— Ще вляза в къщи — рече след малко той.

— Иди! Кмета ще намине към мене, та ще дойдем и ние!… Тютюн има на поличката, запуши си…

Но Антек дори и не чу и влезе в жилището, което бе от другата страна на пътя.

Сестра му кладеше огън, а най-голямото момче четеше в букварчето си на масата… Поздравиха се мълчаливо.

— Учи ли? — забеляза той, защото момчето сричаше с глас и сочеше буквите със заострена пръчка.

— Откак извадихме картофите, воденичарското момиче му показва, защото мъжа ми няма време.

— От вчера и Рохо учи деца в татевата къща.

— Исках и аз да изпратя Яшко, но не дава нашия, защото е у татеви, па и момичето е по-учено, нали е ходило на училище във Варшава…

— То се знае, то се знае… — рече той, колкото да каже нещо.

— А Яшек така добре учи букварчето, че дори и момичето се чуди.

— Може ли инак… ковашка порода нали е… на такъв умник син…

— Шегуваш се ти, ама той най-добре казва, че дорде е жив тате, всякога може да се отнеме приписа…

— Е да, вземи го на вълка от устата! Шест морги имот. Ние с жената му работим като ратаи, а той го приписва на чужди, комуто се случи…

— Ще се караш и заканваш, ще се съветваш при тоя-оня, ще се съдиш, та и от къщи да те изпъди… — каза тя тихо, като поглеждаше към вратата.

— Кои ти каза това? — извика той силно, като подскочи от стола.

— Не викай само… хората така казват… — пошепна тя плахо.

— Няма да отстъпя, нека ме изгони насила, ще го дам в съд, ще се съдим и пак няма да отстъпя — почти викаше той.

— С главата зид не ще пробиеш, ако ще като овен да блъскаш — рече ковачът, който влизаше в това време.

— Тогава какво да се прави? Имаш ум да съветваш хората, посъветвай и мене…

— Със злом нищо няма да се спечели от стария!

Той запали лулата си и взе да му дава примери, да увещава, да успокоява и тъй да извърта, та Антек разбра накъде бие и викна:

— Ти негова страна държиш!

— Аз съм за правото.

— Добре ли ти заплати той за него?

— И да е платил, не е от твоя джоб.

— От моя е, пусто да остане, от моя!… Благодетел, кучия му син, ама с чуждо. Доста си взел, та затова и не бързаш.

— Взел съм толкова, колкото и ти!

— Ами, толкова… а покъщнина, а дрехи, а крава, колко нещо си изтръгнал ти от тате? Помня добре и гъските, и свинете, и още колко други! А телето, дето преди няколко дена ти го даде, то нищо ли е?

— И ти си могъл да вземеш.

— Ни съм крадец, ни пък лъжец!

— А аз крадец ли съм?

И те подскочиха един срещу друг, готови да се хванат за гушите, но седнаха веднага, защото Антек рече по-тихо:

— Не казвам това за тебе, но своето не давам, та ако ще да пукна.

— Е-е… не ти е, чини ми се, толкова за имота… — рече с подигравка ковачът.

— Ами за какво?

— Около Ягна се въртеше, та сега ти е тежко.

— Видял ли си?… — извика той, сякаш в сърцето боднат.

— Има в селото и такива, които са видели, и то неведнъж…

— Очите им да изпръснат! — прошепна по-тихо Антек, защото тъкмо в тоя миг влезе кметът и се ръкува с всичките; изглежда, че знаеше за какво се карат, защото и той взе да брани и оправдава стария.

— Добре те поеше и гоеше с колбаси, та затова го браниш…

— Не дрънкай глупости, когато ти приказва кмет — извика надуто кметът.

— За мене твоето кметство не струва и лула тютюн…

— Какво каза, какво?

— Ти чу, па ако не си, ще кажа и друго, та да те жегне…

— Кажи де, кажи!

— Ще кажа — ето на̀, пияница си, Юда си, предател си! Ще кажа, че с общински пари гуляеш и от чифлика добри пари си взел, та затова дворянина е продал нашата гора!… А ако искаш, ще добавя още, само че вече с тоягата… — викаше разпалено Антек, като посягаше към тоягата.

— Аз съм чиновник, внимавай, Антек, да не съжаляваш после.

— В моя дом не оскърбявай хората, защото тук не е кръчма! — викаше ковачът, като закриваше кмета, но Антек вече не гледаше нищо, нахока и двамата като псета, тресна вратата и излезе…

Хубаво му олекна и се върна по-спокоен у дома си. Мъчно му беше само за това, че без нужда се скара със зет си.

„Сега вече всички ще са против мене!“ — мислеше си на сутринта, като закусваше, и с почуда видя ковача, който влизаше в къщи.

Поздравиха се, като че нищо не е имало помежду им.

И понеже Антек отиде в плевнята да насече слама за добитъка, тръгна и ковачът след него, седна върху снопчетата, нахвърляни из преградата, за да бъдат очукани, и заговори тихо:

— Поврага всички караници, и то за какво? — За една глупава дума! Затова и дойдох пръв при тебе и пръв ти протягам ръка да се сдобрим…

Антек подаде ръка, погледна го подозрително и промърмори:

— Така си е, само една дума, защото не ме беше на тебе яд. Кмета ме разсърди. Да си стои мирен, когато не е негова работа!

— Същото и аз му рекох, защото искаше да се залети след тебе…

— Да ме бие ли?… Бих му теглил един бой като на лелиния му син, който още от жътва лекува ребрата си… — извика Антек и взе да слага слама в сламорезачката.

— И това му казах… — добави скромно ковачът и хитро се усмихна.

— Ще си поразчистя аз сметките с него, та ще ме запомни… големец такъв, чиновник!…

— Фукльо и толкоз, зарежи го. Намислил съм нещо, затова дойдох при тебе… Това трябва да стане така: след пладне ще дойде моята и с нея ще идете да се разберете точно и ясно със стария… Няма полза нито от ядосване, нито от плачове из ъглите, трябва да се иде при него и направо да му се каже как стои работата… Излезе или не излезе нещо от това, но трябва да му се каже всичко…

— Какво има за казване, като вече е направил приписа!

— И със злом няма да се оправи! Вярно, приписа е направен, но дорде е жив той, все може да се отнеме, запомни добре това, ето защо не трябва да му се противиш. Нека се жени, нека си има и той радост.

Антек пребледня при тия думи и така затрепера, че престана да реже.

— На това ти явно не се противи, а одобрявай и казвай, че всичко добре прави и приписа — воля му било, направил го… само останалото да обещае на нас — на тебе и на моята, и пред свидетели! — добави той хитро.

— А Южка и Гжеля? — попита без желание Антек.

— Тяхното ще се заплати! Та Гжеля малко ли е взел! Не праща ли му току-речи всеки месец в казармата? Ти мене слушай само, направи, както аз ти казвам, па няма да изгубиш. Аз смятам, че така ще тръгне, че всичко ще си бъде наше…

— Още кон не видял, и крака размахва…

— Ти мене слушай… той само да обещае пред свидетели, да има за какво да се заловим после… Има още съд и правда на тоя свят, не бой се ти. А има още едно място, за което можем да се закачим, нали има земя, наследство и от майка ти?…

— Чудо голямо, четири морги — на мене и на жена ти…

— Но нито на тебе, нито на жена ми го е дал! А толкова години го сее и прибира дохода му! Ще ви заплати той добре за това — и с лихвите. Пак ще повторя — не му се противи за нищо, одобрявай, иди му на сватбата, не скъпи добрата дума и ще видиш, ще го наредим ние него… Па ако не ще с добром, съда ще го оправи… С Ягуша добре се знаете… то и тя би могла да ти помогне нещичко… ти само й кажи за това… тя още по-добре би могла да склони стария на наша страна… е-е, съгласен ли си?… че трябва вече да си ходя…

— Съгласен съм! Само махай се по-скоро, да не ти смърля мутрата и да не те изхвърля из вратата! — процеди през зъби Антек.

— Какво те прихванаха, Антек, какво? — рече изплашено ковачът, защото Антек остави резачката и тръгна към него блед и със страшни очи.

— Юда такъв, крадец! — бълваше той ругатни с разпенена злоба, та ковачът се вдигна и побягна с всички сили.

— Дали не му се побърка ума? — мислеше си той вече на пътя. — Ами как, добре го посъветвах… а той?… Щом е тъй глупав, нека иде другаде да си изкарва хляба, нека го изгони стария, дори ще помогна за това… но, така или иначе, имота няма да изпусна… Значи, такъв си ти! Мутрата искаш да ми смърлиш, из вратата да ме изхвърлиш, че исках да споделя с тебе… че дойдох с добра дума като при брат! Значи, такъв си! Ах, ти би желал всичко само на тебе да бъде! Да имаш за взимаш! Изюди ме ти мене да кажа що мисля, но и аз ще те наредя тебе, сине майчин, та тригодишна треска ще те тресе! — Той ставаше все по-яростен, просто побесняваше, че Антек е узнал неговите намерения и вече е готов да го издаде пред стария. От това най-много го беше страх.

— Трябва да се предвари това! — реши веднага ковачът и въпреки страха от Антек върна се пак у Боринови.

— Тука ли е господаря ти? — попита той Витек, който беше пред къщи и замеряше с камъчета плуващите по вира гъски.

— Как да е тук! Нали отиде у воденичарите да калесва за сватба…

„Ще отида отсреща, може и да се срещнем!“ — помисли си той и тръгна към воденичарите, но като мина край дома си, отби се и каза на жена си да се премени и щом ударят камбаните за обедня, да заведе децата у Антекови.

— Той вече ще ти каже какво да правиш!… Сама нищо няма да правиш и недей да обмисляш, защото си глупава, само ако стане нужда, разреви се, прегърни краката на баща си и искай… па добре слушай какво ще ти каже той и какво ще говори преди това Антек…

Доста време я учи, като гледаше през прозореца дали старият не се вижда на моста.

— Ще назърна във воденицата да видя смлели ли са просото. — Не му се чакаше у дома.

Но вървеше бавно, спираше се и размишляваше… „Знае ли го човек какво ще стори? Нахока ме, а е готов да направи, каквото му казах… по-добре, че и жената ще бъде там… па ако не стори това, ще се скарат, стария ще го изпъди… Така или иначе, все ще има и за мене нещо…“ — засмя се радостно той, потри ръце, нахлупи каскета си и си закопча палтото, защото духаше и остър студ идеше откъм вира.

— Ще настане мраз или нови дъждове — шепнеше той, като се спря на моста и разглеждаше небето… Тъмни, тежки, сякаш изкаляни облаци се носеха ниско като стадо некъпани овни. Вирът глухо шумолеше, а понякога плискаше водите си о бреговете, по които тук-там между черните наведени елхи и клонести върби се червенееха жени, които перяха дрехи; бухалките усърдно тупаха по двата бряга. Пътищата бяха опустели, само стада гъски шляпаха по стегнатата кал, по навеяните с опадали листа и със смет ровове и деца кряскаха пред къщите. По плетищата пропяха петлите като на промяна на времето.

— По-скоро ще ги дочакам във воденицата! — шепнеше ковачът и тръгна надолу.

А пък Антек, след като ковачът си отиде, се зае тъй усърдно да реже, че цял потъна в работата, и до пладне наряза толкова много, та Куба, който си дойде от гората, извика:

— Ей, има за цяла неделя! — Той така високо изказа учудването си, че Антек се стресна, остави сламорезачката, протегна се и тръгна към къщи.

„Каквото ще става, да става, но днес трябва да се разбера с тате… Лъжец е той и Юда, но може и добре да съветва… Разбира се, има и той облага от това…“ — мислеше за ковача и назърна в другото, бащиното си отделение, но веднага се стъписа, защото там седяха двайсетина деца и сричаха всички заедно на глас… Рохо ги учеше и внимаваше добре да не му правят дяволии… Той обикаляше около тях с броеница в ръка, слушаше, понякога поправяше, понякога подръпваше някое за ухото или го погалваше, а честичко сядаше и търпеливо обясняваше как трябва да бъде и питаше. А децата едно през друго искаха да отговарят като пуяци, когато ги раздразни някой… и тъй силно, че се чуваше и в другата стая.

Ханка готвеше обед и си приказваше с баща си, стария Вилица, който рядко идваше, защото беше болнав и едва се движеше вече.

Той седеше при прозореца, подпрял се на тояжката си, и разглеждаше по стаята ту мушналите се и седнали тихо в къта деца, ту Ханка… Беше цял побелял, устните му трепереха, гласът му бе слаб като на пиле, а гърдите му постоянно хъхреха.

— Закусвал ли си? — попита го тя тихо.

— Ех… що е право, Веронка забрави да ми даде… и аз не спорекох, не…

— Веронка и на кучетата не дава да ядат, затова често идат тук да си хапнат! — викна тя, че я беше яд на по-голямата й сестра още от миналата година, когато след смъртта на майка им онази бе прибрала всичко, което бе останало, и нищо не искаше да й даде, та поради това почти се и не срещаха.

— Та и у тях не тече, не… — защищаваше я тихо старецът… — Стахо очуква снопи у органиста, там и яде и четирийсет гроша на ден му дават… па дома толкова гърла… та и картофите не стигат… Истина… две крави гледат и мляко има… та и на пазара в града носи масло и сиренце за някоя пара… ама забрави понякога да ми даде да ям, па и за чудене ли е, толко деца… и на хората вълненици тъче… и преде, и работи като някой вол… па нима на мене много ми и трябва?… Да е само навреме и всеки ден… току…

— Па напролет ела при нас, щом при тая кучка там ти е толкова зле…

— Не се оплаквам, не надумвам, само… само… — изведнъж гласът му се пречупи.

— Ще попасваш, децата ще понагледваш…

— Всичко ще правя, Ханушо, всичко — шепнеше той тихичко.

— Има място в стаята, ще направим одър да си на топло…

— Па и в обора, и при конете бих спал, само при тебе да съм, Ханушо, само да не се връщам! Само… — захлипа той в молбата си и сълзи закапаха от хлътналите му зачервени очи… — Взе ми пуховия юрган, защото децата, казва, нямало с какво да се завият… право си е… мръзнеха, та дори сам ги взимах при себе си… но кожуха ми се изтърка и не топли вече… взе ми одъра… па и на оная страна, дето съм аз, е студено… нито пък дава някоя тресчица дърво… натяква ми за всяка лъжица гозба… пъди ме на просия… па като нямам сила… едвам се довлякох до тебе…

— Господи, ами защо никога не си ни казвал, че ти е толкова зле там?

— Може ли… щерка… той е добър, ама все по работа… може ли…

— Чума ниедна! Половин имота и половината къща взе, и всичко, и на такъв ред да те докара! Пред съда трябва да я изкара човек! Тя е длъжна да те храни, да те топли и каквото ти е нужно за обличане да ти дава, а ние дванайсетте рубли на година… нали и борча платихме… що, не е ли така?…

— Така е, добри сте си вие, така е… но и тия няколко злоти, които от вас взех и си ги пазех за кога умра, изкрънка ми ги… па трябваше и да ги дам… Ами как… чедо… — Старецът млъкна и седеше тихо, прегърбен, приличащ по-скоро на купчина стари трески, отколкото на човек.

А след обеда, щом ковачката влезе с децата си и взе да се ръкува, той пое вързопчето, което Ханка скришом му бе приготвила, и тихичко си излезе.

Борина не дойде на обед.

Ковачката реши да го чака, ако ще би и до вечерта; Ханка беше наредила стана за тъкане при прозореца, прекарваше дребавия вътък пред бърдото и само от време на време, макар и плахо, подхвърляше някоя и друга дума в разговора, който Антек водеше със сестра си. Той излагаше своите мъки, на които тя му пригласяше, но това не трая дълго, защото влезе Ягустинка и рече уж без да иска:

— Идвам от органистови, повикаха ме да пера… Току-що бяха там Мачей и Ягна да калесат за сватба. Ще дойдат! Може ли, свой при своя, богат при богатия си го тегли… И свещеника поканили…

— И свещеника ли?… — извика Ханка.

— Е та що, да не е светия? Поканили го, казал, че може и да дойде… защо не? Дали невестата не е хубава, или ядене и пиене няма да наредят!… Воденичарските и те обещали с щерка си. Охо, такава сватба ще е, каквато в Липци, откак се е заселило, не е имало! Хубаво знам, защото ще съм готвачка заедно с Йевка, воденичарската. Ямброжи вече им очистил шипара, суджуци правят… — Тя изведнъж прекъсна, защото никой не приказваше, нито я питаха и всички седяха мрачни, та тя се вгледа внимателно в тях и извика:

— И у вас се тъкми нещо!

— Тъкми се, не тъкми се, то не е твоя работа! — каза й тъй сопнато ковачката, че Ягустинка се обиди и отиде оттатък при Южа, която нареждаше пейките и столчетата, защото децата се бяха разотишли, а Рохо бе излязъл по селото.

— То се вижда, че тате нищо няма да пожали — прошепна жално ковачката.

— Нима някой може да го спре! — каза Ханка и млъкна уплашена, че Антек строго я изгледа.

И седяха така почти мълчаливо и чакаха; понякога само някой речеше нещо и пак наставаше глухо, тежко и тревожно мълчание…

Пред къщи и на пруста Витек вдигаше такава врява с децата, че дори Лапа лаеше и къщата се тресеше.

— Готови пари трябва доста да има, все продава по нещо, а за какво ли харчи?

Антек махна с ръка при тия думи на сестра си и излезе из къщи да се поразведри; притесни се вътре, а неспокойствието и страхът му, без сам да знае от какво, непрестанно се увеличаваха. Нетърпение го бе обзело от чакане, а в душата си се радваше, че той тъй много се бави. „Не ти е тебе за имота, а за Ягуша!“ — спомни си какво му каза вчера ковачът… „Лъже като циганин!“ — извика той в забрава. Зае се да дръсти с постилка стената на къщата откъм двора, Витек му носеше от купа, а той натъпкваше и слагаше гредички, но ръцете му трепереха и току прекъсваше работата. Облягаше се на стената и гледаше през голите обезлистени дървета към вира, там хе-е, към Ягушината къща… Не, не любов го обземаше, а яд и хиляди чувства на омраза, дори сам се почуди на това! „Кучка такава, подхвърлиха й кокал, и тя тръгна!“ — мислеше си той.

Но налетяха го спомени, изпълзяха отнякъде, от оголените ниви, от пътищата, от почернелите и свили се градини, обсадиха сърцето му, вкопчаха се за мислите му, мяркаха се пред очите му… та дори пот покри челото му, очите му засвяткаха и силен огнен трепет го прониза… Хей, а там в градината… а тогава в гората… а когато се връщаха заедно от града…

Божичко! Той се чак олюля, защото неочаквано видя пред самия себе си нейното пламнало, страстно задъхано лице, нейните сини очи и устата й, пълни и тъй червени, тъй близки, че усещаше дъха им, облъхваха го с жар… и онзи тих, откъслечен, напращял от любов и огън глас… „Янтоше!… Янтоше!“ Тя се навеждаше близо към него, та цяла я усещаше при себе си — нейните гърди, рамене, нейните крака — и той разтри очи и заотпъжда надалече тия измамни видения. Тогава всичката силна омраза в сърцето му почна да се топи като ледени висулки на стряха, когато ги напече пролетното слънце, а любовта отново се пробуждаше, отново надигаше бодливото си чело болезненият и тъй страшен копнеж, та човек чак главата си да блъска о стената и рев до небесата да надава!…

— Дано ги гръм тресне! — извика той, дошъл на себе си, и бързо погледна Витек дали нещо не се досеща…

От три седмици беше в треска, в очакване на някакво чудо, а нищо не можеше да си помогне, на нищо да се противопостави! Веднъж ли му дохождаха безумни мисли и решения, та тичаше да се види с нея, една ли нощ вися като куче пред дома й посред дъжд и студ! Не излезе, избягваше го, още на пътя отдалече се стъписваше!…

Не и не! И все повече го хващаше яд и на нея, и на всичко! Тя е на баща му, значи, чужда, значи, скитница, значи, безстопанствено куче, значи, крадец, който краде земята им, най-голямото им богатство — а такъв с дърво на място бих убил! — мислеше си той.

Та веднъж ли му идеше да се изправи пред очите на баща си и да каже: не можеш да се ожениш за Ягна, защото тя е моя! Но косата му настръхваше от страх какво ще каже старият, какво ще кажат хората, селото…

А Ягуша ще бъде негова мащеха, нещо като майка — как може да бъде това, как?… То ще бъде грях, грях ще бъде! Страхуваше се дори да мисли за това, защото сърцето му замираше от необясним ужас, от страх пред някакво небивало божие наказание… И никому да не кажеш за това, а да го носиш в себе си като жарава, като някакъв жив огън, който изгаря до костите… Не, това не е по силата на човека…

А след седмица — сватба…

— Господаря си иде! — извика бързо Витек, та Антек чак трепна от страх.

Падаше вече здрач.

Върху селото се сипеше мрак, сякаш неизстинала пепел, още възчервена като спуза — зарите догасваха, побледняваха от тъмните облаци, които вятърът гонеше, блъскаше към запад и ги трупаше като грамадни планини. Ставаше студено, земята кочанееше, вятърът ставаше остър, резлив като пред замръзване и тъй много се чуваше, че тропотът отвъд вира и мученето на изкарвания на водопой добитък се долавяше по-силно, а скърцания на вратни и на геранила на кладенци, разговори, детски крясъци и лай се чуваха ясно. Тук-там вече светеха прозорци и върху водата падаха дълги, разкъсани, трепетливи светлинни отражения… а зад горите се издигаше бавно червеният пълен месец, та чак за̀ра избиваше над него, сякаш някъде в дъното на горите лумваше пожар.

Борина се преоблече с всекидневните и излезе вън при добитъка. Назърна при конете, при кравите, в плевнята, па и при свинете, нахока за нещо Куба, нахока и Витек зарад телетата, които бяха излезли от телчарника и ходеха между кравите, а когато се върна в къщи, вече всички го чакаха… Мълчаха, само всички очи се обърнаха към него и веднага пак се отпуснаха, защото той се спря насред, изгледа ги и попита на подбив:

— Всички! Като на съд някакъв!

— Не на съд, а дойдохме при тебе с молба — рече решително ковачката.

— А защо и човека ти не дойде?…

— Има бърза работа, та си остана…

— То се знае… работа… разбира се — усмихна се досетливо той, хвърли клашника и засъбува ботушите си, а те мълчеха и не знаеха откъде да започнат. Ковачката се караше и усмиряваше децата си, защото захванаха да палуват. Ханка седеше на прага, кърмеше момченцето си и очите й неспокойно бягаха по лицето на Антек, който седеше до прозореца и кроеше какво да каже, разтреперан цял от вълнение и нетърпение. Само Южа белеше спокойно картофи при огнището, притуряше дърва на огъня и поглеждаше любопитно всички, защото нищо не можеше да разбере.

— Казвайте, що искате? — извика остро Борина, възбуден от мълчанието им.

— Такова… кажи, Антек… дойдохме, такова… по тоя припис… — заекваше ковачката.

— Припис направих, а сватбата е в неделя… това ще ви кажа.

— Знаем това, ама не за това сме дошли.

— А за какво?

— Приписал си цели шест морги!

— Защото воля ми беше, а ако искам, още сега всичко ще припиша…

— Ако всичко е твое, припиши! — каза Антек.

— Ами чие е, а, чие?

— На децата, наше.

— Глупав си като овца! Земята е моя и ще правя каквото си искам!

— Ще правиш, ама и няма да правиш…

— Ти ли ще ми забраниш, ти?

— И аз, и всички ние, па ако не, съда ще ти забрани — викна Антек, защото не можеше вече да търпи, и избухна, изгубил самообладание.

— Със съд ме заплашваш, а? Със съд! Затваряй си устата, додето не съм кипнал, че ще съжаляваш! — викаше Борина и подскочи към него със свити пестници.

— Няма да позволим да се вземе от нашето! — вресна Ханка, като се изправи на крака.

— Ти пък защо? Донесла три морги пясък и един вехт парцал и сега ще ми се зъби!

— Ти и толкова не си дал на Антек, дори и неговите три морги от майка му, а ние ги работим като ратаи, като волове.

— Затова пък жънете три морги.

— А отработваме ти за двайсет, па и за повече.

— Ако не сте доволни, потърсете си по-хубаво.

— Не ще идем да търсим, защото тука е наше, наше е от деди и прадеди — извика силно Антек.

Старият го стрелна с очи и нищо не каза, седна пред огнището и тъй заудря с ръжена по главните, че искри се понесоха — ядосан беше, огън заливаше лицето му и косата постоянно падаше над очите му, които светеха като на див котарак… Но той все още се въздържаше, макар че едва изтрайваше…

Дълго мълчание зацари в къщи… Чуваха се само сумтения и бързо дишане. Ханка тихо хлипаше и полюляваше в скута си разскимтялото се дете.

— Не сме против женитбата. Щом искаш, жени се…

— И против да сте, не ме е грижа за това…

— Само приписа повърни — добави през сълзи Ханка.

— Млъкни ти там, разлаяла си се като кучка и не спираш! — и той хвърли ръжена тъй силно в огъня, че главните се пръснаха по къщи.

— Пък ти мисли какво приказваш, че това не ти е слугиня да й се зъбиш както щеш!

— А защо дрънка?

— Има право, своето си иска — крещеше все по-силно Антек.

— Щом искаш, припиши, но останалото припиши на нас — започна тихо ковачката.

— Глупачка, гледай я ти нея, моето ще дели. Да прощаваш, не ще се оставя да чакам милостиня от вас… Казах!

— И ние няма да отстъпим, правда искаме.

— Като взема тоягата, ще ви дам една правда!

— Опитай се да ме барнеш само, чини ми се, че не ще дочакаш сватбата…

И почнаха да се карат, да подскачат един срещу друг, да се заплашват, да удрят с пестници по масата, да кряскат и да припомнят всичките си огорчения и неправди! Антек тъй се забрави, тъй се разяри, та бяс лъхаше от него. Понякога той хващаше баща си за рамото или за яката и беше готов да се бие… но старият все още се въздържаше, не искаше бой, отбутваше го, рядко отговаряше на обидите му, само и само да не прави зрелище на съседите и на цялото село. В къщи се вдигна такава врява, такава бъркотия и плач: и двете жени плачеха и викаха една след друга, и децата врещяха, та Куба и Витек дотърчаха отвън под прозореца… но нищо не можаха да разберат, понеже всички едновременно викаха и едва на края, когато гласовете им пресекнаха, се чуваше един шум от злоречия и заплахи. Ханка отново заплака силно, подпря се на поличката на комина и започна да крещи със заливан от сълзи и обезумял глас:

— Да тръгнем по просия, по чужди врати да тръгнем… о божичко, божичко!… а като волове теглехме и денем… и нощем… като ратаи… а сега?… Господ ще те накаже за злото, дето ни правиш! Ще те накаже!… Цели шест морги приписал… а дрехите от мама, а нанизите… всичко… и за кого, за кого?… За тая свиня! Дано на бунище да пукнеш за злото, дето ни направи, дано червясаш, миткало такова, ти, курво такава, ти!

— Какво каза?… — изрева старият и се залетя към нея…

— Че е курва и миткало, това го знае цяло село, цял свят… цял…

— Нея остави на мира, че ще ти смачкам чутурата о стената, мирно да си седиш… — и я заразтърсва, но Антек скочи, заварди я и също се развика:

— И аз ще повторя, че е курва, пачавра, и аз! Който не е поискал, той не е спал с нея, аз!… — викаше обезумял и бъбреше, каквото му дойдеше на езика, но не свърши, защото старият, побеснял вече до крайност, го прасна в лицето така, че той се строполи с глава в стъкленото шкафче и заедно с него грохна на земята… Веднага стана и окървавен се хвърли върху баща си.

Спуснаха се един въз друг като две бесни кучета, хванаха се за гърдите, тътраха се по къщи, премятаха се, удряха се о леглата, о шкафовете, о стените, та челата си пукаха дори. Вдигна се неописуем крясък, жените искаха да ги разтърват, но те се търкулваха по пода и вкопчани тъй, с всичката си омраза и с обиди се влачеха, притискаха се, душеха се…

За добра чест скоро застанаха помежду им съседи и ги разтърваха…

Отнесоха Антек в другото отделение и го заляха с вода. Той бе отслабнал от умора и от кръвоизлив, защото бе изпонарязал лицето си със стъклата от шкафа.

На стария нищо му нямаше; сакото му беше малко скъсано и лицето надраскано и чак посиняло от злина… Той изпсува, изгони насъбралите се хора, затвори вратата на отвода и седна пред огнището.

Но не можеше да се успокои, защото постоянно си спомняше онова, което казаха за Ягна: като нож го режеше то в сърцето.

— Няма да ти простя това, куче ниедно, няма! — заклеваше се той в душата си. — Как тъй, за Ягуша… — Но веднага му дохождаше на ум онова, което неведнъж вече бе слушал да казват за нея и на което не обръщаше внимание! Горещо му ставаше и чудно задушно, и чудно тъжно… — Не е истина, ключари и завистници! — извика той с глас, но все повече хорски приказки му идваха на ум. — Ами как, родния ти син казва, та други ли няма да лаят! Гадове!… — Но тия клюки го ядяха като огън…

И когато Южка поразтреби следите от битката и най-сетне, макар и късно, сложи вечеря, той опита картофите и остави лъжицата, преседна му.

— Насипа ли храна на конете? — попита той Куба.

— Е па…

— Витек къде е?

— Отиде за Ямброжи да превърже главата на Антек; лицето му отекло като гърне — добави той и веднага излезе, защото светеше месечина, та се канеше да иде на лов в гората… — Слободясали синковците, та се бият — мърмореше той.

Старият също излезе из селото, но не отиде при Ягна, макар че у тях светеше, а пред самата врата на дома й свърна и се запъти към воденицата.

Беше студена нощ с изкрящи звезди. Мраз сковаваше земята. Високо издигнатият месец тъй светеше, че целият вир блещеше като живо сребро, върбите хвърляха дълги подвижни сенки по опустелите улици. Беше вече късно, лампите гаснеха по къщите, само варосаните стени по-силно изпъкваха между оголелите градини. Тишина и нощ обгръщаха цялото село. Само воденицата тракаше и водата около нея еднообразно бучеше… Мачей ходеше ту по едната, ту по другата страна на вира и не знаеше какво да захване, не можа да се успокои; какво ти спокойствие, яд и омраза още повече го разтърсваха. Отиде чак до кръчмата, изпрати да повикат кмета и пи досред нощ. Той не можа да задуши червея… но взе едно решение.

Сутринта рано, щом стана, надникна в другата страна на къщата. Антек още лежеше, лицето му бе обвито с окървавено платно, но се понадигна малко.

— Да се махнете още сега от къщата ми, та и следа да не остане от вас — изкрещя той. — Искаш война, искаш съд, иди в съда, оплачи се от мене, търси си своето. Каквото си посеял свое, ще си го прибереш нагодина, а сега да се изнесеш оттук! Очите ми да не ви видят! Чуваш ли? — изрева той, а Антек се приповдигна, но нищо не отговаряше… а захвана да се облича полека.

— До пладне да ви няма тук! — извика той и от отвода.

Антек и на това не отговори, сякаш нищо не чуваше…

— Южке, повикай Куба, нека запрегне кобилата в колата и да ги откара където искат!

— Ами на Куба му прилошало нещо, лежи на одъра си и само пъшка, казва, че не може никак да стане — толкова го болял крака…

— Крак го боли я! Мързеливец такъв, ще му се да си почива… — рече той и се залови за сутрешната си домакинска работа.

Куба наистина беше болен, но не казваше какво му е, макар че Борина го пита. Така пъшкаше той и така охкаше, че дори конете ръжеха, приближаваха се до одъра му, подушваха лицето му и го полизваха, а Витек все му носеше вода с ведрото и крадешком переше в реката някакви кървави кърпи…

Старият не забелязваше това, защото следеше да се изнесат Антекови.

И те се изнасяха.

Без викове вече, без караници, без противене събираха, изнасяха покъщнината, връзваха денкове; Ханка чак припадаше от жал, Антек я свестяваше с вода и пак настояваше, само по-скоро да се махнат от очите на баща си, само по-скоро…

Той зае кон от Клембови, не пожела бащиния си и превози вещите у Ханкиния баща, оттатък кръчмата…

Неколцина стопани от селото с Рохо начело дойдоха и искаха да ги помирят, но нито синът, нито бащата дадоха да им се говори за това…

— Да опита как е сладка свободата и своя хляб — отговори старият.

Антек нищо не отвърна на увещанията, а само издигна пестница и така страшно се разхока, така взе да заплашва, че Рохо побледня и се оттегли при жените, които се бяха събрали цял куп при портата и в пруста, за да помогнат на Ханка и най-вече гласно да изкажат съжаленията си, да си побъбрят някои сплетни и да я посъветват!…

Когато разревалата се Южа слагаше обед на баща си и на Рохо, ония вече с последните вещи и с децата си излизаха от портата на пътя… Антек и не погледна назад към къщата, само се прекръсти, въздъхна дълбоко, шибаше коня и тикаше по малко колата, защото я бе натоварил с връх. Той вървеше като мъртъв, бледен като платно, очите му горяха от яд, а зъбите му тракаха като в треска… но не каза нито дума; Ханка пък се тътреше след колата. По-голямото момченце, хванало се за вълненика й, ревеше, та цепеше небето, а по-малкото се притуляше до гърдите й. Тя караше пред себе си кравите, няколко гъски и две шипарчета и така ревеше, така кълнеше, така виеше, та хората излизаха от домовете си и ги изпровождаха като с шествие.

А у стария обядваха в мрачно мълчание.

Старият Лапа лаеше пред къщи, тичаше след колата, връщаше се и пак виеше… Витек го мамеше, но той не слушаше, тичаше по градината, душеше двора, влизаше в стаята на Антекови, завъртя се из нея, излезе в отвода, лаеше, скимтеше… погали се към Южка и пак затичваше като обезумял или пък сядаше на задницата си и гледаше момичето с оглупял поглед. Най-после стана, сви опашка между крака и се затича след Антекови.

— И Лапа отиде след тях.

— Ще се върне, ще изгладнее и ще се върне, не бой се, Южо — говореше меко старият. — Не реви, глупачко! Нареди отвъд, Рохо ще живее там. Повикай Ягустинка да ти помогне… пак се залови с домакинството, домакиня си сега, всичко е на твоя глава… хайде, не плачи де, не… — обхвана той главата й, поглади я, притисна я до гърдите си и почна да я гали…

— Щом ида в града, ще ти купя обуща.

— Ще ми купиш ли, татко? Истина ли ще ми купиш?

— Ще ти купя, ще ти купя и нещо повече, само да си ми добра щерка и не забравяй домакинството!

— Тогава и за кафтан ще ми купиш, такъв, какъвто има Настуша Голембова.

— Ще ти купя, ще ти купя, дъще…

— И панделки, само че дълги да са, да имам за сватбата ти.

— Кажи ми само какво ти трябва, и всичко ще имаш, всичко.