Владислав Реймонт
Селяни (20)

VIII

У Боринови беше като в гроб след този празник — не плач, не викове, не закани, а само една тежка, зловещо притаена тишина, пълна с въздържан гняв и жалби.

Цялата къща млъкна, обви се в загриженост и заживя в постоянна тревога и очакване на нещо страшно, което беше сякаш под покрива и можеше всеки миг да падне върху главите.

Като се прибра у дома си, дори и на следния ден старият не каза лоша дума на Ягуша, нито се оплака на Доминиковица, като че ли нищо не бе се случило.

Само че се разболя от тези потуляни ядове и не можеше от леглото си да се вдигне: все повече отслабваше, бодежи му се явиха отстрани и в огън гореше.

— Нищо друго не е, черния дроб ти се е запекъл или сърцето ти е спаднало — рече Доминиковица, като мажеше страните му с горещ зехтин; той нищо не отговори, само болезнено попъшкваше и гледаше втренчено в потона.

— Не е, не е в Ягуша вината! — започна тя тихо, за да не чуят в стаята, защото много се безпокоеше, че той ни дума не каза за вчерашната случка.

— А у кого? — измърмори той.

— Та що е виновна? Оставил си я сама и си влезнал в стаичката да пиеш; музика свири, всички танцуват, веселят се, а тя — като дръвник е трябвало да стои в ъгъла; млада е, здрава, има нужда и от забава. Накарал я насила и се хванала да танцува. Могла ли е да не се хване? Всеки в кръчмата има право да танцува с всяка, с която му харесва, па ако е избрал нея и не я е пуснал тоя разбойник, то е само напук на тебе, само напук!

— Мажи ме ти и гледай по-скоро да оздравея, па недей ме учи на ум. Много добре знам как беше, та няма нужда ти да ми казваш.

— Щом си толкова умен, тогава трябва и това да знаеш, че жената е млада, здрава, та има нужда и от забава! Не е нито дърво, нито бабичка, оженила се е за мъж и мъж й трябва ней, а не старец да си премята броеница с него, не!

— Тогава защо ми я даде? — рече той заядливо.

— Защо? А кой скимтеше като куче на вратата ми? Не дойдох аз да ти дотягам да я вземеш, нито аз ти я натрапих, нито тя самата! Можеше за всеки друг да се ожени, и то за най-първите в селото; колцина имаше…

— Имаше, но не за женитба!…

— Дано езика да ти откапе за това кучешко лаене!

— Като коприва те попари истината, та подскочи такава!

— Мръсна лъжа е това, не е истина! Лъжа!

Той притегли завивката върху гърдите си, обърна се към стената и не каза нито дума повече на горещите й доказателства; чак когато тя го удари на плач, прошепна язвително:

— Кога една жена не свърши работа с бухалката, мисли, че с плач ще направи нещо!

Той много добре знаеше какво казва. Сега, когато не можеше да стане от леглото, му идваше на ум какво говореха хората по-рано за нея, мислеше си той за това, подреждаше го, слагаше го накуп, разсъждаваше — и такава злоба го обземаше, такава ревност го ядеше, та не се сдържаше спокойно да лежи, ами се мяташе на леглото, ругаеше тихичко и току се обръщаше с лице към стаята и следеше със злите си ястребови очи Ягна… А тя бе някак бледа и отпаднала, ходеше като сънена из къщи и все поглеждаше към него с жален поглед на обидено дете и така въздишаше, та чак му дожаляваше и сърцето му поомекваше, но от това и ревността му растеше още повече.

Провлече се така близо цяла седмица и мъчно беше да се изтрае в къщи. Тя имаше силно чувствителна душа, като някой цвят, който от едно полъхване на студа веднага измръзва и се разтреперва от болка. И очите й угаснаха, не можеше ни да спи, нито пък яденето й се услаждаше, не можеше да се свърти на едно място и да се залови на работа, тъй като всичко изпадаше от ръката й и постоянно някакъв страх я преследваше; можеше ли да бъде другояче, когато старият все лежеше, пъшкаше и добра дума не казваше, а поглеждаше като някой разбойник. Постоянно чувствуваше тя очите му върху себе си, постоянно, и не можеше вече да издържа. Тежеше й животът: неизказани мъки я разкъсваха, че и за Антек нищо не знаеше, а той не се вести цяла неделя, макар че неведнъж по мръкнало със смъртен страх отскачаше тя до сенарника! Пък не смееше никого и да допита. Тъй и омръзна вече в къщи, че по няколко пъти на ден тичаше у майка си. Но и Доминиковица малко се свърташе у дома: ту при болни ходеше, ту в черква. Ако пък беше у дома, показваше се сърдита и й правеше горчиви укори. И момчетата ходеха мрачни и угрижени, защото старата бе набила Шимек с бухалката за гръсти, че на Водици беше пропил в кръчмата цели четири злоти. После Ягна се отбиваше у съседите, само и само да мине някак денят, но и там не й беше добре; истина, не я пъдеха, но всички процеждаха като през зъби думите, поглеждаха твърдо и всички до един окайваха стария зарад болестта му и се оплакваха жаловито какви лоши времена са настанали!

Пък и Южка, хапеше я на всяка крачка, дори Витек се боеше да плеще по своему пред господаря, та нямаше с кого и дума да си каже. Само това й беше и удоволствието, и разтухата — да слуша как Петрек вечер след работа свиреше тихо на цигулка в конюшнята, защото в къщи старият не позволяваше.

А зимата беше все тъй зла, студена и ветровита, та трябваше да се стои в къщи.

Едва в събота старият, макар и още неоздравял, се свлече от леглото, облече се топло, защото пукаше от студ, и излезе из селото.

Влиза той в разни къщи уж да се огрее малко или пък по работа, дори се спираше с готовност и с такива, които по-рано мълком отминаваше. И навсякъде пръв започваше за кръчмата и представяше всичката работа на смях, като разказваше весело как здраво се бил напил и от това се разболял!

Чудеха се на това, потвърждаваха, клатеха глави, но никой не се хвана на въдицата. Знаеха добре неговата упорита гордост и това, че щом е рекъл, на жив огън да го припекат, глас няма да издаде; знаеха и как винаги се големееше, надуваше се, че има най-хубавото в село, и внимаваше много да го не емнат на езиците си.

Разбираха също, че тича и гаси сплетните, които бяха вече тръгнали из село.

Дори старият Шимон, помощникът, му каза право в очите, както си обичаше:

— Приказвай си ти, кой ли ще ти повярва! Хорските приказки са като огън: с нокти не можеш го угаси, сам трябва да си догори. Ще ти припомня това, което ти казах преди сватбата: когато стар взима млада, дявола не можеш отпъди и със светена вода!

Ядоса се той на това и се върна право у дома, а пък Ягуша, понеже мислеше, че щом е станал, всичко му е вече минало и ще се върне към предишното, си отдъхна с облекчение и взе да го заприказва, да го заглежда в очи, да се умилква и да тананика из къщи тъй сладко, както и по-рано… Но той я стресна изведнъж с такава тежка дума, че тя съвсем премаля; и след това не се промени, не я галеше, не я милваше, не отгатваше мислите й, нито търсеше нейната любезност, а сопнато като на слугиня й подвикваше за безредието в къщи и я редеше на работа.

От този ден той пое всичко в свои ръце, наглеждаше всичко и нищо не изпущаше. По цели дни, щом оздравя, очукваше снопи с Петрек и работеше около житото в плевнята, без да излиза крачка от дома, тъй като дори вечерно време поправяше сбруята и хамутите на конете, или пък седеше на рогатката, стържеше разни стопански потреби и така внимателно следеше Ягуша, че тя ни крачка не можеше да направи, без да погледне подире й, дори празничните й дрехи заключи и ключа държеше у себе си.

Настрада се тя, настрада! Не стига, дето за нищо нещо й подвикваше и добра дума не казваше, но всичко правеше така, като че ли не тя беше стопанката, и само на Южка даваше разпореждания какво трябва да се направи, с Южка се разговаряше за различни работи, от които момичето не разбираше, на Южка заповядваше да внимава за всичко!

А Ягна сякаш я нямаше в къщи, по цели дни предеше, ходеше като замаяна или пък изтичваше до майка си да й се ожали и оплаче. Нищо не можа да направи и майка й, защото Борина троснато й рече:

— Господарка беше, правеше каквото си искаше, не й липсваше нищо; щом не съумя да цени това, сега нека опита нещо друго! Казвам ти да й речеш, че дорде мога да шавам, ще пазя своето и няма да позволя да се смеят с мене хората като с палячо, хубаво да знаеш…

— Не влизай в грях, Мачей, та тя нищо лошо не е сторила!

— Да беше сторила, не бих ни дума продумал и не така бих постъпил! Но стига й това, дето с Антек се е мъкнала!

— В кръчмата на танца, пред всички хора, нали!

— Ами, само в кръчмата! Ами!… — понеже си пресметна, че когато намери наметката й до плета, трябва с Антек да беше се срещала.

И така той не се остави да го убеди старата, не вярваше на нищо, стоеше твърдо на своето и накрай рече:

— Добър човек съм и примирителен, всички знаят, но когато някой ме шврасне с камшик, готов съм с климия да му върна.

— Удри, който ти е виновен, но не обиждай, защото от всяка обида отмъщение расте.

— Който пази своето, той не обижда!

— Само че навреме трябвало да видиш докъде ще бъде твоето!

— Заплашваш, а!

— Само казвам, а пък ти много се гордееш. Помни и това, че който другиму дума вади, сам той е такъв!

— Стига с твоите поуки и поговорки, и аз имам ум! — разсърди се Борина.

И с това се свърши, защото Доминиковица, като видя неговата упоритост и неотстъпчивост, не повтори да се разправя, а вярваше, че всичко ще премине само и някак ще се изглади; но той не омекна нито за един ден, дори му харесваше тази негова сърдитост и макар че неведнъж през нощта, като чуваше плачовете на Ягуша, скачаше несъзнателно да отиде при нея, но навреме се сдържаше и се правеше, че е станал или да погледне през прозореца, или пък да види дали вратата е затворена.

Така продължи непрекъснато цели няколко седмици. Толкова тежко, тъжно и толкова зле беше на Ягна, че едвам понасяше, не смееше да гледа хората, срам я беше от селото, защото всички добре знаеха какво става у Боринови.

Домът напълно се помрачи: движеха се из него тихо и плахо като сенки.

Наистина, рядко някой ги навестяваше, понеже всеки си имаше доста свои грижи. И кметът не се вестяваше, разсърден, задето Борина не пожела да му кръсти детето; само момчетата на Доминиковица се отбиваха понякога, Настка Голембова дотичваше с къделя, и то повече при Южка и колкото да се срещне с Шимек, така че нямаше никаква полза и от нея, или пък Рохо наминаваше сегиз-тогиз, но като виждаше тъжните им сърдити лица, и той не оставаше дълго.

Само ковачът дохождаше всяка вечер и дълго престояваше, подстрекаваше, както вече можеше, стария против Ягна и се слагаше да спечели ново благоволение. То се знае, че и Ягустинка идваше често и на драго сърце притуряше, каквото можеше, щом има скарване. И Доминиковица идваше всеки ден и всеки ден повтаряше на Ягна да спечели Мачей с покорност. Но какво да стори, когато Ягна не можеше да се помири, за нищо на света не можеше, напротив — негодувание въставаше у нея и все по-често злоба я обземаше. За това много й помагаше Ягустинка, понеже веднъж я подхвана:

— Ягушо, страшно ми е жал за тебе като за мое дете! Това дърто куче те оскърбява, а ти като агне страдаш! Не, други жени не правят така, не!…

— Ами как? — попита тя твърде любопитно, тъй като това положение й беше омръзнало.

— Злото ти с добром не ще премахнеш, а с още по-голямо зло! Той те има като слугиня, а ти нищо не му правиш; навярно и дрехите ти е заключил в раклата, на всяка крачка те следи, добра дума ти не казва — а ти що? Въздишаш, тровиш се и чакаш милост от бога! Бог дава, ала в кошара не вкарва! Да беше на мене, знам какво бих направила! Южка бих насвила да не се разпорежда тя в къщи, господарка си ти, а пък на мъжа в нищо не бих отстъпила! Щом иска война, дай му една война, но такава, че гръкляна му да изскочи! Ами, дай веднъж воля на мъжа да вземе връх, веднага ще почне и да бие, и не се знае докъде ще я докара! А най-главното — сниши тя гласа си и й шепнеше на ухото — отлъчи го като теле от крава, не го допущай ни за миг при себе си, дръж го като куче пред прага! Веднага ще видиш как ще омекне и ще се сдобри!

Ягна бързо се изви от къделята, за да скрие червенината по лицето си.

— Защо се срамуваш, глупава? Нищо лошо няма в това! Всички така правят и ще правят; не съм го аз първа измислила! Нали се знае, че с фуста по-далече можеш да отведеш мъжа, отколкото куче със сланина, защото кучето по-лесно се досеща. А стария по-лесно се лъже от младежа, че е по-лаком и му е трудно да митка по чуждите къщи! Направи така и скоро ще ми бъдеш благодарна! Па каквото бръщолевят там за тебе и за Антек, не го взимай присърце. Да си ако ще би като пресен сняг, пак ще ти намерят сажди! Такъв е тоя свят, че който се поддаде, и пръста си да поклати, няма да му простят, който не задирва какво си приказват за него, той и силен, и горд, и може да прави, каквото му се харесва. Никой и думица няма да каже, а, напротив — ще се умилкват като кучета около него! На силните, неотстъпчивите и упоритите е целия свят! За мене какво не приказваха, какво, ами за майка ти също, че в онзи Фльорек уж…

— Мама не закачай!

— Нека е светица тя за тебе! И това е истина, че всеки има нужда от някаква светиня.

Дълго още разправя тя и я учи, пък полека, макар и да не я питаха, разказваше и за Антек, каквото й дойдеше на езика! Ягуша жадно слушаше това, без да се издаде обаче ни с думица, но здраво се вслуша в съветите й и цял ден мисли за тях. А вечерта, когато бяха в къщи Рохо, ковачът и Настка, тя рече на Мачей:

— Я ми дай ключовете от раклата; трябва да проветря дрехите.

Той даде ключа малко нещо засрамен, че Наска прихка да се смее, но въпреки това, когато тя свърши изваждането, той протегна ръка да му го върне.

— Само моите дрехи са там и аз ще го пазя! — рече тя твърдо.

И от тази вечер започна адът в къщи. Борина не се промени, но и тя не отстъпваше, на една дума с цял куп отговаряше и тъй високо, че крясъците й се чуваха чак на пътя. Това не помагаше твърде, та и тя започна да прави всичко напук.

С Южка на всяка крачка се заяждаше, неведнъж тъй люто й се караше, че момичето с плач тичаше да се оплаква. Нищо не помагаше: още по-проклета ставаше, ако не вървеше по волята й. А вечерно време нарочно отиваше да спи в другата страна на къщата, като оставяше Борина в първата стая. Там караше Петрек да й свири, а тя до късно през нощта му пригласяше разни песнички; или пък в неделя се премени, колкото може по-хубаво, и без да чака мъжа си, отиде сама на черква, като се спираше на разговори с момците по пътя.

Борина се видя в чудо от тази нейна промяна, побесняваше от яд, опитваше се да не позволява, грижеше се да не се разнесе това по селото, но нищо не можа да стори срещу нейните прищевки и за да му е мирна главата, отстъпваше все по-често.

— Моля ти се! Изглеждаше като агне, като покорна овчица, а сега като пукал се е ококорила! — викна веднъж той на Ягустинка.

— От слободия е това! — отвърна тя с възмущение, тъй като винаги се съгласяваше с този, който се съветваше с нея. — Но и това ще ти кажа, че докато е време, с нещо по-коравичко трябва да изпъдиш тия прищевки от нея, че сетне и с климия не ще можеш.

— У Боринови това го няма! — рече той гордо.

— Струва ми се, че и у Боринови ще се дойде до това — прошепна тя злобно.

Няколко дена по-късно, веднага след Сретение, Ямброжи извести, че на другия ден свещеникът ще ходи по селото.

Още от сутринта се заловиха да шетат, та дори старият, за да не се ядосва, тъй като Ягна страшно хокаше Южка, сам се залови да разрине снега от портата до къщи. Проветриха стаите, изметоха стените от паяжини, Южка посипа жълт пясък по отвода и пред вратата и всички бързо се премениха празнично, понеже свещеникът беше вече наблизо у съседите, у Балцерекови.

Не след много шейната на свещеника спря пред къщи и той в подплатено с кожи расо влезе вътре, воден от двете момчета на органиста, облечени като за литургия. Той прочете на латински някои молитви, поръси, па излезе в двора да поръси със светена вода и сградите, и всичката стока. Борина носеше на поднос пред него светената вода, а той четеше молитвите на глас и ръсеше всичко наред. Момчетата пък вървяха след него и пееха коледни песни, като честичко подрънваха звънчетата, а останалите идваха отподире като на лития.

Като свърши, свещеникът се върна в къщи, седна да си почине и докато Борина с ратая сипваха в шейната половин шиник овес и четвъртинка грах, той се заслуша в молитвите на Южка и Витек.

Те тъй хубаво ги знаеха, че свещеникът се чак почуди и ги попита кой ги е научил.

— Молитвата ме научи Куба, а на катехизиса и на букварчето — Рохо! — отговаряше смело Витек, та свещеникът дори го поглади по главата, а Южка се тъй смути, че само се изчерви, заплака и не можа думичка да каже. Той им даде по две иконички и ги посъветва да слушат по-старите, да четат молитви и да се пазят от грях, защото дяволът дебне на всяка крачка и прелъгва хората за в пъклото. А след това повиши глас, погледна Ягна и рече строго:

— Казвам ви, че пред окото на божията справедливост нищо не може да се укрие, нищо! Пазете се от деня на страшния съд и от деня на наказанието, покайвайте се и се поправете, докато е време!

Децата ревнаха, защото им се стори, като да бяха в черква по време на проповед; сърцето на Ягуша се разтуптя в тревога и руменина изби по лицето й, защото тя хубаво разбра, че това се отнасяше до нея, но щом се върна Мачей, тя веднага излезе и не посмя да погледне свещеника в очите.

— Искам да си поприказвам нещо с тебе, Мачей! — пошепна той, когато останаха сами; накара го да седне при него, изкашля се, подаде му енфие, изтри носа си с кърпичка, от която се носеше аромат като от кадилница, както казваше после Витек, изпука със ставите на пръстите си и започна тихичко:

— Казваха ми хората за случката в кръчмата, казваха ми.

— Разбира се, че то беше пред очите на всички! — рече печално старият.

— Не ходете в кръчмата и не водете там жените; толкова забранявам, гърдите си дера, моля, нищо не помага, вие все своето си знаете, но да благодарите горещо на бога, че не е станал по-голям грях, че не е станал, ти казвам!

— Не стана! — Лицето на Борина просветля, защото вярваше на свещеника.

— Казваха ми също, че строго я наказваш за това; не си прав, а който постъпва несправедливо, греши, казвам ти, греши!

— Не е то тъй! Исках само да я постегна малко, само…

— Антек е виновен, не тя! — прекъсна го бързо свещеникът. — Нарочно, напук на тебе я е принудил да танцува; види се, че е искал скандал да прави с тебе, скандал ти казвам! — уверяваше го той тържествено, нагласен за това от Доминиковица, на чиито думи се основаваше. — Ах, какво исках още да кажа… аха… Жребицата ходи насам-натам из конюшнята, трябва да се затвори в котората, че конят ще я ритне и ето ти нещастие; миналата година нали също така се изхаби моята кобила! От чий жребец е?

— От воденичарския!

— Познах веднага по козината и по лисината на челото. Силен жребец!… Но с Антек трябва непременно да се помириш: зарад тия сръдни тръгнал е човека по лош път.

— Не съм се сърдил с него, та няма и да се моля за помирение — каза решително Мачей.

— Аз те съветвам като свещеник, пък ти прави, както съвестта ти диктува, но ти казвам, че по твоя вина човекът се разваля. Ето и днес ми казваха, че все в кръчмата кисне, бунтува всички младежи, въстава срещу по-старите и като че ли замисля нещо против чифлика.

— Нищо такова не са ми казвали.

— Когато една шугава овца се промъкне в стадото, всички се заразяват! А пък от тия завери против чифлика може голямо нещастие да излезе за селото.

Но Борина не искаше да говори за това, та и свещеникът поприказва за други неща и накрая рече:

— Съгласие само, мили мои, съгласие — па смръкна емфие и сложи шапката на главата си. — Целият свят се крепи на съгласието, със съгласие, с добром и чифлика би се сдобрил с вас. Дворянина ми е говорил, споменавал ми е нещо за това. Добър човек е той и би желал да се уреди всичко по съседски…

— Вълче съседство, а на такъв — хубав кол или желязо.

Свещеникът се стъписа, погледна го в лицето, но като срещна сивите му студени, неумолими очи и свити устни, завърна се бързо настрана и закърши нервно ръце, понеже не обичаше да се препира.

— Трябва да вървя вече. Ще ти кажа още, че не бива с прекалена строгост да съсипваш жената; тя е млада и още е лекомислена като всяка жена, ще трябва мъдро и справедливо да се отнасяш с нея. Прави се, че едно не виждаш, че друго не чуваш, а пък на трето не задирвай, за да избегнеш по такъв начин караниците, от които произлизат най-лошите неща. Бог винаги ще благослови тия, които живеят в съгласие! Какъв дявол е пък това! — извика той, като подскочи, защото застаналият неподвижно до раклата щъркел го клъвна с все сила по лъскавия ботуш.

— Щъркел, Витек го прибра тук есенес, че беше останал горкия, излекува го, че крилото му беше счупено, а сега седи в къщи и лови мишките като котка.

— Знаеш, още не бях видял питомен щъркел; чудно, чудно нещо!

И свещеникът се наведе към него, искаше да го погали, но щъркелът не позволи да го докосне; изви шия, извърна се отстрани и пак клъвна по ботуша свещеника.

— Знаеш, толкова ми харесва, та с удоволствие бих го купил; ще ли го продадеш?

— Какво ще го продавам, момчето веднага ще го отнесе у вас.

— Ще изпратя Валек да го вземе.

— Не позволява никой друг да го докосне; само на Витек се подчинява.

Извикаха Витек, свещеникът му даде една злотувка и заръча да му го занесе привечер, когато се върне от обиколка, но Витек удари да плаче и щом свещеникът излезе, той занесе щъркела в обора и рева там почти до вечерта, та Борина трябваше с ремъка да го накара да млъкне и да му напомни да занесе птицата. Няма какво, момчето трябваше да послуша, но сърцето му плачеше от жал и болка, дори ремъка твърде не усещаше, ходеше като оглупяло с подпухнали от плач очи и колчем се сещаше, спускаше се към щъркела, прегръщаше го, целуваше го и се заливаше с жален плач.

А като се мръкна, когато свещеникът се върна от обиколка, Витек уви щъркела в своя клашник, за да го запази от студа, и заедно с Южка, понеже птицата беше доста тежка, го понесоха към дома на свещеника, като поплакваха горчиво. И Лапа се затича с тях, и той лаеше някак тъжно.

Колкото по-дълго размисляше върху думите на свещеника и неговите искрени уверения, толкова по светваше на Борина. Той се успокояваше и неусетно променяше обноските си с Ягуша.

Всичко се връщаше към старото положение. Не се върна само предишната приказливост в къщи, онова вътрешно спокойствие и онова тихо, дълбоко доверие.

Беше като някое счупено гърне, което, макар и да е добре стегнато с тел^[1] и да изглежда напълно като здраво, все някъде тече, и то на такова място, че и на светло не може да се познае къде.

Така беше и в къщи, понеже през невидимите пукнатинки на помирението изтичаха притаени недоверия, жалбите поутихваха малко, но подозренията бяха още живи и съвсем нестихнали.

Защото старият, въпреки най-искрените усилия, не можа да се отърве от своето недоверие и почти неволно, но постоянно следеше всяко движение на Ягна, а пък тя нито за миг не забравяше неговата злина и тежките му думи, постоянно кипеше от желание да отмъщава и все не можеше да избегне от очите му, които я пронизваха и следяха.

Може би тъкмо затова, че я следеше и не й вярваше, тя го намрази още повече и все по-силно се стремеше към Антек.

Тя умееше тъй майсторски да нарежда работата, че всеки няколко дена се виждаше с него зад сенарника. В това им помагаше Витек, който зарад щъркела съвсем отстина към господаря си и мина на страната на Ягна, още повече, че сега тя му даваше вече по-хубаво да си хапне преди вечеря, с повече масло, честичко и по някой грошец капваше от Антек. Но най-много им помагаше Ягустинка; тя бе успяла така да спечели благоволението на Ягна и такова доверие да възбуди у Антек, та те просто не можеха да се срещат без нейна помощ. Тя беше връзката помежду им, тя седеше на пост при стария и ги пазеше от изненади! И всичко това тя вършеше от чиста злоба против целия свят! Отмъщаваше си на другите за собствената си зла участ и неправда; защото не можеше да търпи ни Ягна, ни Антек, но още повече стария, както впрочем и всички богаташи в селото, че имат всичко, а тя няма дори де глава да подслони, няма ни лъжичка чорбица! Но не обичаше и сиромасите и още повече ги подиграваше.

Просто посестрима на дявола или нещо повече, както казваха за нея.

„Ще се хванат за косите и ще се изпоядат като бесни кучета“ — си мислеше тя често, твърде доволна от работата си, тъй като беше зимно време и нямаше какво друго да прави, затова се мъкнеше с къделя по къщите и подслушваше, подкустряше едни към други и се подиграваше с всички. Никой не смееше да й затвори вратата си, защото се боеха от езика й и главно от това, че — както казваха — има зли очи… Навестяваше и Антекови, но с него се срещаше най-често, когато той се връщаше от работа, и тогава му нашепваше новините от Ягна.

Около две седмици от идването на свещеника у Боринови тя издебна Антек при вира.

— Знаеш ли, стария се оплаква много от тебе пред свещеника.

— За какво е лаял пак? — попита той небрежно.

— Че надумваш хората срещу дворянина, че трябва да те обадят на полицията и друго още…

— Нека се опита! Преди да ме задържат, такъв петел ще му пусна на покрива, та камък върху камък не ще остане! — рече той пламенно.

Тя се затича веднага с тази новина при стария. Той дълго мисли и рече тихо:

— Прилича му, прилича му, такъв разбойник…

И повече не рече; не му се щеше да се доверява много на тази бабичка, но вечерта, щом дойде Рохо, той му се изповяда.

— Не вярвай на всичко, което Ягустинка ти донася; зла жена е тя.

— Може и да не е истина, но е имало такива случаи. Стария Причек нали запали шурея си, че го ощетил при делбата; после лежа в затвора, ама го запали. Та и Антек може да направи това, все ще да е рекъл нещо, не ще всичко да е измислила тя от себе си.

И Рохо, който беше добър човек, твърде се угрижи от това и взе да го увещава:

— Погодете се, дай му малко земя, нали и той трябва да живее, по-скоро ще си нареди стопанство и няма да има вече причини за караници и заплашвания…

— Не, ако ще да се разсипя, ако ще да тръгна по просия — ще тръгна, на докато съм жив, леха няма да му дам. Дето ме наби и дето ме унизи като куче, бих му простил, колкото да ми е тежко и мъчно, но ако той мисли и друго нещо!…

— Хорски клюки и ти ги взимаш присърце!…

— Разбира се, това не е истина, разбира се… но да би то станало… ума ми изскача и чак костите ми студ пронизва… като си помисля, че би могло да стане…

Борина стисна пестници и се вкамени от ужас от самото допущане на тая възможност. Нищо не знаеше, никога не бе мислил за това, беше дори дълбоко уверен в невинността на Ягуша, но почувствува, че в тая омраза на неговия син трябва да има нещо повече, а не само яд и жал за ниви, че онази самозабрава, която видя тогава в очите му, блика от друг извор, добре чувствуваше той това — и тъкмо в този миг усети в душата си също такава студена, отмъстителна, неумолима омраза, па се обърна към Рохо и рече тихо:

— Много е тясно за двама ни в Липци!

— Какво, какво пак ти иде на ума? — извика Рохо изплашено.

— И да не му дава господ да ми падне на ръцете в такъв случай…

Рохо го успокояваше, обясняваше му, но нищо не постигна.

— Ще ме запали, ще видиш!

И от този миг той рядко виждаше спокойствие. Всяка вечер на мръкване той незабелязано стоеше на стража, таеше се зад ъглите, обикаляше къщата и другите сгради, назърташе под стрехите, а нощем често се будеше, по цели часове се ослушваше, скачаше от постелята при най-малкия шум и обикаляше с кучето тичешком всички кътища. Веднъж съзря някакви полузавеяни от снега следи от утъпкано при сенарника, после забеляза такива и при прелеза и още повече утвърди у себе си мисълта, че Антек дохожда нощно време и само търси сгода да го запали. Друго нещо още не му идваше на ума.

Той купи от воденичаря страшно зло куче, направи му колиба под сушината и постоянно го дразнеше, не му даваше много да яде, насъскваше го и кучето тичаше нощно време и се дърлеше като бясно, хвърляше се на всекиго, ухапа няколко души, за което хората се оплакаха.

Но покрай тая бдителност и предпазване старият отслабна и толкова отпадна, че поясът се свличаше на кълките му, почерня, прегърби се, повлече крака и съхнеше като тресчица от тия мисли и тревоги, а очите му светеха като на болен. А понеже не допущаше никого по-близо до себе си, та нямаше и кому да повери душата си, кому да се оплаче, още повече го измъчваха и горяха тия пожари.

И никой не се досещаше какво е на душата му и какво го разяжда.

Той обръщаше по-голямо внимание на стоката, зло куче намери, но цели нощи бдеше и хората мислеха, че е зарад многото вълци, които като за чудо се бяха появили тая зима и рядко минаваше нощ да не се явят на глутници край селото; неведнъж ги бяха чували да вият, а често подкопаваха обори и тук-там бяха извлекли нещо. При това, както бива преди пролет, все по-често се носеха слухове за крадци; казваха, че на един селянин от Дембица задигнали няколко кобили, в Рудка шипар откраднали, другаде — крава и всичко като вдън земя пропадаше, та и в Липци мнозина бяха неспокойни, наглеждаха заключалките и пазеха конюшните, защото най-добрите коне в околията бяха там.

И така си вървеше времето — бавно и равномерно, като часовете на часовника: ни можеш да го подкараш, нито да го задържиш!

Зимата беше все така люта, макар и много променлива; имаше такива студове, каквито не помнеха и най-старите, ту наваляваха дълбоки снегове, ту цели седмици омекваше и в рововете се набираше вода, а тук-там и нивите прокопняваха, ту задухваха такива ветрове, такива виелици, та нищо не можеше да се види, после наставаха спокойни, тихи дни и слънцето така припичаше, че по улиците загъмжаваше от деца, врати се изпоразтваряха, радост обземаше хората, а старите излизаха пред къщите на припек.

В Липци животът течеше по старому: комуто било писано да умре — умираше, който имаше да се весели — веселеше се, когото бе сполетяла беда — оплакваше се, който бе болен — изповядваше се и чакаше края си. И така вървеше някак с божията помощ из ден в ден, от седмица на седмица, само да дочакат пролетта или кому каквото е определено.

В същото време обаче всяка неделя музика свиреше в кръчмата, танцуваха, пееха, понякога се караха, понякога се хващаха гуша за гуша, та после свещеникът ги порицаваше от амвона, и ставаха разни други истории. Стана сватбата на Клембовата мома, три дни се веселиха и тъй шумно, та казваха, че Клемб взел назаем от органиста още петдесет рубли за тая сватба. И помощникът направи хубав годеж на дъщеря си с Плошка. Някъде кръщенка станеше, но твърде рядко, не беше още време, защото повечето жени се надяваха чак към пролет.

И на стария Причек се нещо заумира по това време, не боледува и седмица, а беше сиромахът едва на шейсет и четири години. Цяло село беше на погребението, защото децата му направиха богата помана.

Понякога се събираха вечерно време на преденки. Толкова моми и момци дохождаха там, че ставаше такава веселба, смехове, радост — да му е мило на човека да гледа, а пък и Матеуш беше напълно оздравял, та предвождаше младежите и самият той най-вече се проявяваше.

Селото се тресеше от постоянни разговори, уговаряния, недоразумения, караници, съседски спречквания, новини. Понякога пристигаше някой стар просяк, разправяше разни истории за далечния свят и със седмици седеше в селото.

Понякога пък писмо дойдеше от някое момче от войската, та що четене падаше, що приказки, раздумки, момински въздишки и майчински плачове — стигаха за цяла седмица!

И други работи ставаха: ту Магда се ценила слугиня в кръчмата, ту Бориновото куче ухапало момчето на Валек, та се заканваха със съдилище, ту Йенджейовата крава се задавила с картофи, та Ямброжи трябвало да я коли, ту Гжеля взел от воденичаря сто и петдесет рубли и заложил срещу тях ливадата си, ту ковачът купил два коня, та се много чудеха на това и най-различно го тълкуваха, ту свещеникът боледува цяла седмица, та идваше свещеник от Тимов да го замества — или приказваха за крадците, жените пък за разни други страшни неща бъбреха; за вълците често ставаше дума, понеже били издушили овцете на чифлика; говореха за работите около дома, за света, за хората и различни други неща, дето нито могат да се запомнят, нито някой може да ги изкаже! И все се намираше нещо ново, та на всички стигаше и за дните, и за дългите вечери, тъй като през зимата всеки имаше свободно време.

Със същото се развличаха и у Боринови, само с тази разлика, че старият седеше като камък у дома си и не ходеше на никакви разговорни, па и на жените не позволяваше, та Ягуша изпадаше чак в отчаяние, а Южка мърмореше от яд по цели дни, защото страшно й дотягаше да стои в къщи. Едничкото й удоволствие беше, дето не й забраняваше да ходи с къделя по съседите, но само у ония, където се събираха по-стари жени.

Та затова вечерно време си седяха повече в къщи. Една вечер към края на февруари се бяха събрали неколцина в другото отделение на къщата, където Доминиковица тъчеше платно на лампа, а другите поради страшния студ се бяха натрупали покрай огнището. Ягуша и Настка предяха, та вретената им бръмчеха, вечерята се доваряваше, Южка се въртеше насам-натам из къщи, а Борина смучеше лулата си, пущаше дима в комина и се беше дълбоко замислил, защото почти не се обаждаше. На всички дотягаше тази тишина; само огънят пращеше, щурец цвъртеше в ъгъла, станът похлоцваше, а някак никой не продумваше. Най-сетне Настка поде:

— Ще идете ли утре на седянка у Клембови?

— Мариша канеше днеска.

— Рохо обещал, че утре ще чете там из книга за царете.

— Бих дошла, ама още не знам… — рече Ягуша и погледна въпросително стария.

— И аз ще отида, тате… — примоли се Южка. Борина не отговори, защото кучето силно прилая пред къщи и веднага някак плахо се вмъкна Яшек, дето на подбив му казваха Превратния.

— Затваряй вратата, заплесо, това не е обор! — вресна му Доминиковица.

— Не бой се, няма да те изядат, какво се оглеждаш? — попита Ягна.

— Щър… щъркела сигурно се е сгушил някъде и ще ме клювне… — заекваше той и заничаше с изплашени очи по ъглите.

— Охо, господаря даде щъркела на дядо поп, та не се бой! — измърмори Витек.

— Па не знам и защо ли трябваше да го държите; само правеше пакост на хората!

— Сядай, стига си дрънкал! — заповяда му Настка, като му сочеше място до себе си.

— Брее, кому ли пък е направил пакост! Може, ама само на щураците и на чуждите кучета! Ходеше си като дворянин из къщи, ловеше мишките, никому път не минаваше, и взеха та го дадоха! — шепнеше с укор момчето.

— Тихо, тихо, ще си опитомиш друг напролет, щом ти е толкова жал за щъркелите!

— А мислиш, че няма да си опитомя ли, па и тоя пак ще си е мой, само да се постопли; такова нещо съм измислил за него, че не ще може да изтрае у свещеника и сам ще дотърчи тука!

Яшек искаше непременно да узнае това средство, но Витек измърмори:

— Щурчо! Не се вижда какъв е, ами мисли, че ще направи нещо по-хубаво. Който има ум, той ще си измисли и свой начин, а няма да пита другите!

Настка го скастри и защити Яшек, защото много държеше за него; наистина глупав беше и хората се смееха с него, нестроен беше, но беше един на десет морги имот, та си смяташе момата, че Шимек Доминиковичин има само пет, па още и не се знаеше дали Доминиковица ще му позволи да се жени, та затова тя го коткаше и той постоянно се мъкнеше след нея, а тя го държеше в запас, за всеки случай.

И сега той седеше при нея, поглеждаше я в очите и си мислеше какво да каже, когато влезе кметът, който вече се беше помирил със стария, и извика още от вратата:

— Донесоха ти призовка, утре по пладне имаш дело, да се явиш.

— В съда за кравата ли?

— Така и пише, за кравата, с чифлика.

— Трябва още сутринта да се тръгне, че не е малко път до града. Витек, още сега иди при Петрек и пригответе каквото трябва; и ти ще дойдеш с мене за свидетел. На Бартек съобщено ли е?

— Днеска бях в общинската канцелария и на всички донесоха призовките. Ще бъдете цяла дружина, но чифлика е виновен, нека плаща.

— Как да не е виновен, толчава крава!

— Ела в другата стая, имам да ти кажа нещо! — рече му тихичко кметът.

Минаха в другото отделение и тъй дълго се забавиха там, че Южка им занесе и вечеря.

Кметът го увещаваше вече не за пръв път да се присъедини към тях, да не скъсва с дворянина, да отложи делото за кравата, да почака и да не отива заедно с Клемб и с другите тям подобни. Досега Борина се колебаеше, правеше си сметка, не отказваше, но не проявяваше съчувствие нито на едната, нито на другата страна, защото се беше много ядосал, че тогава дворянинът не го бе повикал на съвещанието у воденичаря.

А кметът видя, че няма да успее, и рече най-сетне като за примамка:

— Знаеш ли, аз и воденичаря, и ковача се уговорихме с дворянина само ние да прекарваме материала от гората до стружнята и след това дъските до града.

— Разбира се, че знам, нали доста ви се заканваха, че не давате на други да спечелят.

— Малко ме е грижа какво дрънкат, нямам време за това, ами искам да ти кажа какво сме уговорили тримата — слушай само.

Борина врътна очи и правеше сметка каква хитрост се крие тук.

— Решихме да те приемем и тебе при нас. И ти превозвай, колкото и ние; имаш добра кола и добри коне, ратая само се развява, а пък тука сигурни пари ще се изкарат, на кубик плащат. Докато настане работата на полето, като нищо ще изкараш стотина рубли.

— Кога започвате да превозвате? — каза Борина след дълго мислене.

— Ако искаш, и от утре може да се започне. Секат вече на по-близките сечища, па и пътищата не са лоши, и докато може с шейната, много нещо ще се навози. Моя ратай тръгва в четвъртък.

— Мама му стара, поне да знам как ще излезе моята работа с кравата…

— Ти само ела с нас, па тя ще излезе добре; аз като кмет ти казвам…

Старият дълго мисли, като внимателно поглеждаше кмета и пишеше нещо с тебешир по масата, чешеше се по челото и най-после рече:

— Добре, ще дойда с вас и ще возя.

— Щом е така, намини утре, като се върнеш от делото, при воденичаря, ще поговорим още, а сега трябва да бързам, че ковача ми подковава шейната.

Той си отиде твърде радостен, като си мислеше, че е подкупил стария с това превозване и го е привлякъл на своя страна.

Разбира се, че на воденичаря беше лесно да бъде приятел с дворянина: имотът му не беше зарегистриран, па и за гората не го беше много грижа; и кметът държеше някогашна черковна земя, също и ковачът, но не бе тъй с Борина! Той си правеше сметка, че превозването си е превозване, а въпросът за гората е нещо отделно; преди да настане помирение с дворянина или преди да се дойде до война с него, много време ще мине… па що му пречи да се съгласява с онези, да се прави на глупав, да бъде с тях, когато и така няма да прости своето, само да му се падне, а сега не е зле да изкара петдесетина рубли: така и така конете трябва да се хранят и да се плаща на ратая! Той се усмихваше, потриваше ръце и мърмореше със задоволство:

— Глупави, синковците, като овце. Мислят, че са ме пратили за зелен хайвер, глупаци!

Той се върна при жените много зарадван. Ягуша я нямаше в къщи.

— Къде е Ягуша?

— Занесе храна на свинете — отвърна Настка.

Той заговорваше весело, шегуваше се с Яшек или пък с Доминиковица и все по-неспокойно чакаше жена си, защото нещо дълго не идваше. Но не издаде тревогата си и излезе на двора. Момчетата стягаха шейната в плевнята на тока, защото върху плазовете трябваше да се завържат кошовете. Поразгледа, поприказва с тях, назърна при конете, назърна при свинете, в обора, Ягна я нямаше никъде. Поспря се малко в сянката под стряхата и почака. Нощта бе тъмна, студен вятър се напъваше и шумеше, големи, тежки облаци летяха като цели стада по небето, понякога пършолеше сняг.

Малко след това някаква сянка се замярка откъм прелеза. Старият бързо се измъкна, скочи до нея и като побеснял прошепна:

— Къде беше, а?

Но Ягна, макар че изпърво се изплаши, отвърна презрително:

— Подуши срещу вятъра и лесно ще разбереш! — и си влезе.

В къщи той вече не отвори дума за това, а когато се тъкмяха да спят, каза добродушно и съвсем меко, без да вдига очи към Ягуша:

— Искаш ли утре да идеш у Клембови?

— Щом позволяваш, ще отидем с Южка.

— Ако искаш, не те спирам, но аз ще ида в съдилището, къщата остава без човек, та е по-добре да си останеш у дома…

— Та няма ли да се върнеш до мръкване?

— Чини ми се, че ще се върна чак късно през нощта… изглежда да завали сняг, далече е, та няма да успея… но като настояваш, иди — не те спирам…