Владислав Реймонт
Селяни (22)

X

Същия ден, след привършване на домашната работа, вече по тъмно почнаха да се събират на предянка у Клембови.

Клембовица бе поканила най-вече стари жени, роднини и приятелки. Устояли на обещанието, жените пристигаха една след друга навреме и не закъсняваха много, тъй като всяка приятелка с удоволствие отиваше при друга, за да се поразговори и да чуе нещо ново.

Най-напред, както си имаше обичай, дойде Вахниковица с вълна в престилката и със запасни вретена под мишница; после дойде Голембовица, майката на Матеуш, начумерена, сякаш оцет пила, с превързано лице, вечно недоволна и оплакваща се от всичко; а след нея като някоя настръхнала, разхлопана квачка — Валентовица; подир нея Шикожиница, суха като клечка, дърдорка жена и най-пламенна в съседските свади; след нея се намъкна дебелата като бъчва Плошковица, червендалеста, охранена, винаги добре облечена, горделива, дигноглава и устатница, каквато рядко се намираше, за което никой не я обичаше; току след нея се вмъкна тихо и дебнешком като котарак Балцерековица, суха, дребна, повехнала, мрачна и страшна любителка на съдилищата — тя се беше хванала за косите с половин село и всеки месец ходеше на съд; след тях влезе горделиво, макар и неканена, Кобусовица, жената на Вонтек, най-лоша сплетница и неизказана завистница — от нейното приятелство се пазеха като от огън. Дойде задъхана и измъчена и жената на Гжеля с кривата уста, пияница жена, подигравачка и сплетница, каквито рядко се срещат, и най-лошата пакостница на чуждото. Дойде и старата Соховица, майка на Клембовия зет, тиха и много набожна жена, която заедно с Доминиковица най-много седеше в черква, дойдоха и други още, но вече такива, дето нямаше какво да се каже за тях, защото си приличаха като гъски в стадо, та не можеха да се различат една от друга освен по облеклото — събра се сума женски свят коя с каквото имаше: ту с вълна за предене, ту с лен, ту с дреб, а някои с шиене или пък с наръч перушина за цепене, колкото да не се рече, че са отишли без работа, само на приказки.

Насядаха в голям кръг насред къщи под висящата на гредите лампа, като тръни на широка нива, разраснали, узрели и осланени от късна есен, тъй като бяха вече стари и почти връстнички.

Клембовица се радваше еднакво на всички, с всяка се поздравяваше тихо, защото беше с болни гърди и гласът й бе слаб и задъхан, а пък Клемб, като човек общителен, умен и сговорчив с всички, приветствуваше мило и сам подаваше столчета да седнат…

Малко по-късно дойдоха Ягуша, Южка и Настка, заедно с тях и няколко момичета, след което се заточиха един по един и момците.

Събра се много народ, защото вечерите бяха дълги, а работа никаква нямаха хората. Зимата беше тежка и дните досадни, на хората не им се щеше да си лягат с кокошките, понеже до сутринта имаше още толкова много време да се наспят и належат, та хълбоците да ги заболят.

Насядаха кой как можа: кои на пейки, кои върху ракли, на някои момчета пък Клембовчетата донесоха пънчета от двора и още сума място оставаше в стаята, защото къщата беше голяма, макар и ниска, строена по стара мода, може би още от Клембовия прадядо, тъй че пресмятаха я на около сто и петдесет години и повече. Вече потъваше в земята, прегърбена като старец, стрехите й опираха до плетищата, та трябваше с подпори да я подкрепят, за да не се събори съвсем.

Шумът бавно се засилваше; приказваха още тихичко помежду си; само вретената врънкаха и тропаха по пода, а тук-там и чекръче бръмчеше, но рядко, защото не вярваха много на тези модерни измислици и предпочитаха да си предат по старому, с хурки.

Клембовчетата, а те бяха четири юноши, израснали като борики и с наболи мустаци, сучеха въжета при вратата, а останалите момчета бяха насядали по кътищата, пушеха цигари, като се усмихваха и шегуваха с момичетата, та често цялата къща се тресеше от кикотения, па и по-старите с готовност добавяха нещо, за да има повече смехове и веселие.

Най-сетне дойде и очакваният Рохо, а веднага след него и Матеуш.

— Още ли духа? — попита някоя.

— Утихна съвсем и изглежда да се промени времето.

— Откъм гората нещо ечи; възможно е да омекне — добави Клемб.

Рохо седна настрана при сложената паница, понеже сега обучаваше децата у Клембови и там живееше и се хранеше. Матеуш пък се поздравяваше с някои, без дори да погледне Ягна, като че ли не я виждаше, макар че тя седеше насред и първа му се хвърли в очите, на което тя лекичко се усмихна и пазеше незабелязано с поглед входната врата.

— А днеска тъй духаше, че бог да е на помощ! Жените едва живи се довлекли от гората, а Ханка и Билица като че ли още не са се върнали — заговори Соховица.

— Така си е, то все на сиромаха ще се случи — промърмори Кобусовица.

— И тая Ханка какво я сполетя пък и нея! — започна Плошковица, но като забележи, че Ягна се изчерви, бързо прекъсна и заприказва за друго.

— Ягустинка не е ли идвала? — попита Рохо.

— С клюки и одумки не може тя у нас да се нахрани, затова пет пари не дава за такава дружина.

— Сплетница жена, така подкустрила днес Шимековите, че помощничката се скарала с кметицата и ако не са били хората, щяла е до бой да дойде.

— Защото й позволяват да ги води за носа.

— И отстъпват като пред почтен човек.

— И никой не се намира да й плати за тия непрекъснати свади и заяждания.

— Нали всички я знаят каква е, защо ли вярват на това лапацало.

— Може ли някой да разбере кога казва истината и кога лъже!

— Всичко е зарад това, че всяка на драго сърце слуша, когато одумват друга — завърши Плошковица.

— С мене само да се залови, няма да й простя! — извика Тереска, жена на войник.

— Ех, като че ли не плещеше всеки ден и за тебе из селото — пошепна подигравателно Балцерековица.

— Щом си чула, кажи го! — завика тя зачервена, защото се знаеше, че доста дружи с Матеуш.

— Ще го кажа хем право в очите ти, само нека се върне мъжа ти от войската!

— Мене да оставиш на мира! Я гледай, щяла да разправя кой знае какви!…

— Стига си се драла, щом никой те не закача — скара й се строго Плошковица, но Тереска дълго време не можа да се успокои и тихичко мърмореше нещо.

— Дохождаха ли с мечката? — попита Рохо, за да отклони разговора.

— Ей сегичка ще дойдат; у органистови са.

— Кои са?

— Ами че ония Гулбасовите обесници и Филипкините момчета!

— Ето ги, идат вече! — завикаха момичетата, защото пред къщи се разнесе проточен рев, а след него почнаха да се разнасят от отвода разни други животински гласове: петел пееше, овци блееха, кон цвилеше и някой ги предвождаше със свирка. Най-сетне вратата се отвори и най-напред влезе момче, облечено с обърнат навън с вълната кожух, с висок калпак, с начернено със сажди лице, та изглеждаше като циганин, и водеше за дълго въже мечка — друго момче, облечено цяло в грахови стъбла, с кожена маска, с движещи се книжни уши и с червен, на цял лакът изплезен език. За ръцете му бяха привързани тояги, увити с граховина и вкарани в обувки, та изглеждаше, че ходи на четири крака. След мечката вървеше друг мечкар със завързана в кърпа сламена топка и с чепата тояга, по която имаше остри шипове, а по тях бяха забучени парчета сланина и хляб или пък висяха натъпкани торбички, и чак след тях Михал органистовият свиреше със свирка и цяла тълпа момчета с тояги се разтупаха по пода и се провикваха, колкото им глас държеше.

Мечкарят поздрави с „Да бъде похвален“, после запя като петел, заблея като агне, зацвили като разпален жребец и завика:

— Ние сме мечкари от страни далечни, отвъд море широко, от гори тилилейски, където хората ходят нагоре с краката, където със суджуци си градят плетищата и с огън се разхлаждат; където оставят гозбите си на слънце да се варят, свинете по вода плават и вместо дъжд водка вали. Страшна мечка ние водим и по света ходим! Казаха ни, че в това село има богати хора, щедри стопанки и хубави моми! Па дойдохме от край далечен, отвъд широкия Дунав да ни дарувате, любезно посрещнете и за път нещо да дадете! Амин!

— Покажете си майсториите, па може би ще се намери в килера нещо за вас — рече Клемб.

— Ей сега ще покажем! Хей, свири, свирко, играй, мецо, играй! — рече мечкарят, като удари мечката с тоягата, при което свирката подхвана съответна песен, момчетата тупнаха с тояги по пода и заподвикваха след нея, водачът издаваше различни животински гласове, а мецата почна да скача на четири крака, движеше уши, клатеше език, дърпаше се, подгонваше момичетата, а водачът уж я възпираше, но биеше с топката наоколо, когото стигнеше, и викаше:

— Щом не си найде мъжина, на ти, бабо, граховина!

Вдигна се шум, врясък, бъркотия, тичане насам-натам, гоненици, писъци и такава веселост настана в къщи, че се хващаха за коремите от смях, а пък мечката все правеше шеги и фокуси, търкаляше се по пода, ревеше, скачаше смешно или пък прегръщаше момичетата с дървените си ръце и ги помъкваше да танцуват в такта на Михаловата свирка, а набедените мечкари така пригласяха, та чудно как старата къща не се събори от тия гоненици, врясъци и смехове.

Клембовица ги дари богато, те излязоха най-сетне, но дълго време още се чуваха по пътя крясъците и лаенето на кучетата.

— Кой беше мечката? — попита Соховица, когато поутихна малко.

— Яшек Превратния, не го ли позна?

— Не можах да го позная под тая кожена маска.

— Колко за дяволии има ум, глупака му — забеляза Кобусовица.

— Казваш това, като че ли Яшек е съвсем глупав! — защищаваше го Настка, а Матеуш й помагаше и разказваше различни неща за него, че той е само нерешителен, но не и глупав, и тъй го бранеше, че никой не му се противеше, само досетливи, тайни усмивки започнаха да се явяват на лицата.

Насядаха пак на предишните си места и весело разговаряха, а момичетата начело с Южка като най-смела натиснаха Рохо при огнището и почнаха да настояват, да му се умилкват да им разправи някоя история, както през есента у Боринови.

— А помниш ли, Южке, какво приказвах тогава?

— Как да не помня! За кученцето на Исус Христос!

— Щом искате, ще ви разкажа сега за царете.

Те примъкнаха столчето му под лампата, поразстъпиха се малко, та седна насред също като някой стар, посивял дъб на поляна, заграден в полукръг с гъсти наведени храсти, и почна да разказва бавно и тихо.

Тишина обзе цялата стая, само вретената бръмчеха, понякога огънят изпращеше в огнището или прошумеше някоя въздишка — а Рохо разказваше различни чудесии и истории за царе, за страшни войни, за планини, в които спи омагьосана войска и чака да затръбят тръби, за да се събуди и да нападне неприятелите, да ги разбие и да очисти земята от злото; за грамадни замъци със златни стаи, където омагьосани царски дъщери, облечени в бели наметала, плачат през лунни нощи и чакат да се яви спасителят им, където из празните стаи всяка нощ свири музика, устройват се забави, хора се събират, но щом петелът пропее, всичко изчезва и ляга пак в гробовете; за страни, където хората са като дървета, където има юнаци, които мятат планини, където има неизчерпаеми съкровища, пазени от пъклени змейове, където има жар-птици, където има набити с гвоздеи легла, тояги, които сами бият, божества Лели-Полели, самодиви, вампири, страхотии, магии, чудесии! И много още други чудни неща, дори не за вярване, та слушателите изпущаха вретената си, а душите им се носеха по омагьосани светове, очите горяха, сълзи течеха от неизказано умиление и чудно как сърцата не изскачаха из гърдите от прискърбие и почуда.

Най-сетне той разказа за оня цар, когото велможите за присмех наричали селски цар, защото бил народен господар, справедлив и правел добро на целия народ. Разказа за неговите страхотни войни, за странствуването му, за преобличането му в селски дрехи, с които ходел из селата, сприятелявал се с хората, узнавал къде какво лошо ставало, поправял злото, потушавал злобата, а след това, за да бъде наедно със селяните, оженил се за дъщерята на един селски стопанин близо до Краков, София се казвала, от нея той имал деца, завел ги в краковския замък и оттам управлявал дълго време като най-добър баща и пръв владетел на народа.

Всички все по-внимателно слушаха, не продущаха нито дума и дори задържаха дъха си, само и само да не прекъснат тази верига от чудеса. А пък Ягуша съвсем не можеше да преде, ръцете й отпаднаха, тя наведе глава и подпряла буза на къделята, потопи сините си просълзени очи в лицето на Рохо, който й се струваше като някой светия, слязъл от иконите, понеже и приличаше на светия — с побелялата си коса, с дългата си бяла брада и с онези бледи, загледани нейде в друг свят очи, — слушаше го с цялата си душа, с всичката сила на твърде чувствителното си сърце и тъй топло поглъщаше разказите му, че едвам дишаше от вълнение, всичко като живо й се представяше и вървеше там, където я водеше той с думите си, но най-вече плени сърцето й историята за царя и дъщерята на селския стопанин. Божичко, колко хубаво й се стори!

— И самия цар ли живеел така със селяните? — попита след дълго мълчание Клемб.

— Самия цар!

— Божичко, умряла бих си да ми проговореше самия цар — прошепна Настка.

— Зарад една думичка бих тръгнала по цял свят с него, по цял свят! — извика страстно Ягна, обзета от толкова силно и безумно вълнение, че само да се явеше в този миг, само да й кажеше тази думичка, и би тръгнала, както си е, в тази нощ, в този студ — по целия свят!

Изведнъж Рохо бе отрупан с въпроси къде има такива замъци, къде има такива войски, такива богатства, сили, такива хубости, царе, къде?

Той разправяше малко тъжно и в същото време тъй мъдро разни истини и сказания, та слушателите размисляха и тълкуваха тия световни работи и тежко въздишаха.

— Днеска нещо може да е в ръцете на човека, а утре е в силата на бога! — рече Клемб.

Рохо си почиваше уморен, а понеже всички души бяха още обхванати от онези чудноватости, започнаха да разказват кой каквото знаеше отначало тихо помежду си, а после вече на глас и за всички.

Каза една, след нея втора, па и на трета дойде нещо на ума, и на четвърта и всяка прибавяше по нещо ново, та се засноваха ония ми ти приказки като нишките на къделите, като лунен блясък, който трепка с багри по замрелите ослепели води, притаени в горите. Разправяха ту за русалката, която идва нощем да кърми гладното си дете; за вампири, на които трябва да прободат сърцата с осинови колове в погребалните ковчези, за да не пият кръвта на хората; за самовилите, които удушват хората по слоговете, за говорещите дървета, за върколаци, за страшни среднощни видения, за страхотии, за обесеници, за магьосници и за каещи се души, и за такива чудни поразителни неща, от които косата настръхваше на човека, сърцата замираха от вълнение, студени тръпки пронизваха всички, та изведнъж млъкваха, като се озъртаха и с тревога се ослушваха, защото им се струваше, че нещо ходи по тавана, че нещо се притайва зад прозорците, че през стъклата се червенеят като кръв някакви очи, че в тъмните кътове се мержелеят някакви неразличими сенки… докато някоя бързо се прекръсти и зашепне в тишината с тракащи зъби молитва… но всичко това преминаваше бързо като сянка, когато облак закрие слънцето, та дори не се знае след това дали я е имало… И пак разказваха, предяха и продължаваха да размотават ония безкрайни приказки, които сам Рохо внимателно слушаше. Най-сетне той разказа нова история за коня:

— Един беден стопанин на пет морги земя имал кон, но страшно разгален и мързелив. Напразно му угаждал и с овес го хранел; не сполучил да го оправи, конят не искал и не искал да работи, късал хамута, ритал, та не се доближавало до него… Веднъж човека се много разлютил, защото видял, че с добро не ще може да излезе наглава с него, ами го впрегнал в плуга и започнал нарочно да оре стара угар, за да го преумори и да го накара да се покори, но конят не искал да тегли. Тогава той го нашибал едно хубаво с копралята и го принудил; конят работил, но много се обидил и запомнил добре, та само чакал сгоден случай и когато веднъж стопанинът се навел да му снеме спънката, така го ритнал със задните си крака, че го убил на място, и побягнал, където му очите видят, на свобода!

Лятно време било, не му било зле, излежавал се под сенките, пасял си по чуждите ниви, но щом дошла зимата, паднали снегове, хванал студ, нямало паша и мраз пронизвал костите му, той се залетял да дири друга храна; тичал той дни и нощи, понеже все било зима, снегове и студове, а след него вълците — много от тях вече хубаво му изподрали хълбоците с ноктите си!…

Тича, тича, тича, докато излезнал в края на зимата на една лъка, където било топло, трева имало до колене, изворчета щуртели и блестели на слънцето, хладни сенки падали покрай бреговете, лек ветрец повявал; намъкнал се оня ми ти изгладнял кон и захванал да пасе, но щом захапал със зъби тревата и стиснал, а то камъни — тревата изчезнала! Поискал вода да пие — скрила се, останала само вмирисана локвичка! Поискал да си легне на сянка — сенките избягвали, а слънцето прежуряло като жив огън! Мъчил се цял ден така, но напразно. Искал да се върне вече в гората, но нямало гора! Зацвилил жално бедния кон, отговорили му отдалече някакви коне, помъкнал се натам и най-сетне видял зад лъките хубав чифлик, като че ли цял от сребро, прозорците му от безценни камъни, покрива му като от наковано със звезди небе и някакви хора ходели там. Потътрал се към тях, че вече бил готов и тежка работа да работи, само и само да не умре мърцина от глад… Престоял на жегата цял ден, защото никой не дошъл да му сложи юзда, и чак надвечер излиза при него един човек, като че бил самия стопанин. А то бил Исус Христос, пресветия, небесния господар, и му казва:

— Ти нямаш работа тук, скитнико такъв и убиецо! Когато те благословят тия, които сега те проклинат, ще наредя да те пуснат в конюшнята.

— Той ме би, та се защищавах!

— За биенето аз отговарям, но и справедливостта е в мои ръце.

— Толкова съм гладен, толкова съм жаден, па и болен съм страшно! — пъшкал бедния кон.

— Казах, каквото казах, махни се, че ще заповядам на вълците да те подгонят и изпъдят…

И върнал се бедния кон пак в зимната страна и се мъкнал измръзнал, гладен и с голям страх, че вълците като божии кучета постоянно го преследвали, плашели го с воя си, и най-сетне в една пролетна нощ се спрял пред портата на господаря си и зацвилил да го приберат пак. Като чули цвиленето, излезнали вдовицата и децата й, познали го, макар че бил така изпосталял, и захванали да го бият с каквото им попаднало, пъдели го и го клели за злото, което им причинил, защото поради смъртта на мъжа й вдовицата осиромашала и живеела с децата си в най-голяма нужда.

Завърнал се той в гората, защото не знаел вече какво да прави; нападнали го зверове, а той дори не се бранел, че му било все едно дали ще живее, или ще умре, но те го само огледали, а по-стария звяр рекъл:

— Няма да те изядем, че си гърчав, само кожа и кокали си, не си заслужаваш труда, но ще те съжалим и ще ти помогнем…

Забрали го помежду си и го завели рано сутринта на нивата на стопанина му и го впрегнали в плуга, който бил там: вдовицата била орала с една крава и с децата.

— Ще поорат с тебе, ще те хранят, а ние ще се завърнем наесен да те изпрегнем! — казали те.

Като се съмнало, дошла вдовицата и извикала от почуда, че коня се бил върнал и стоял запретнат, но жалбата от спомените веднага я обзела и тя пак почнала да го кълне и бие, колкото вече могла! Продължила след това да работи и да го бие за причиненото й зло. Цялото лято преминало в такава тежка, мъчителна работа, но бедния кон нито кръкнал да се обади, макар че кожата му се отпаряла от хомота, защото знаел, че справедливо страда. Чак след няколко години, когато вдовицата се сдобила с друг мъж и с още ниви, тия, що й били на слог, омекнала към коня и рекла:

— Ти ни направи зло, но зарад тебе дядо господ даде, та се роди повече, и добър мъж ми се случи, и нивата до моята прикупих, затова ти прощавам от сърце.

И веднага, в същата нощ, когато в къщи имало кръщенка, дошли Христовите вълци, извели го от конюшнята и го повели към небесния чифлик.

Всички се чудеха на тази неизповедима божия нареда и се замисляха най-вече как господ наказва злото, а възнаграждава доброто и не забравя нищо, та ако ще да бъде например и един такъв кон.

— Ако ще би и червейче, дето човърка в стената, и то не може да се укрие от погледа му…

— Ни най-тайния помисъл дори, нито лошо желание — добави Рохо.

При тия думи Ягна трепна, защото и Антек тъкмо влезе, но малцина го забелязаха, макар че беше тихо, тъй като Валентовица разправяше такива чудеса за омагьосаната царкиня, та вретената престанаха да бръмчат, всички отпуснаха ръце, затаиха дъх и седяха като замаяни, заслушани с цялата си душа.

И така се изнизваше тази февруарска студена вечер.

Душите се възнасяха, израстваха до небесата и горяха като борина; само шум от въздишки, мечти и желания, които като цветни пеперуди трептяха по стаята.

Преплитаха се в жива, многоцветна, разтреперана прежда от чудноватости, от която очите се премрежиха напълно за този сив, тъжен и беден свят!

Бродеха по тъмните поля, просветляни от видения, които излъчват кървави пожари като запалени факли; към сребърни потоци, пълни с понятни песни, с тайнствени призиви и плисъци; в омагьосани гори, където има рицари, великани, замъци, страшни призраци, змейове, които бълват адски огньове; заставаха разтревожени по кръстопътища, където с кикот прехвърчат вампири, където със сподавени гласове стенат обесени и прелитат чудовища с прилепови крила; блуждаеха по гробове подир сенките на разкайващи се самоубийци; и запустели съборени замъци и черкви слушаха чудни гласове, гледаха безкрайното хоро на страшни призраци, участвуваха в боеве, под води, където всяка пролет света Богородица събужда заплетените в гирлянди заспали ластовици и ги пуща по света.

Носеха се по небето и ада, през всички страхотии, през тъмниците на бога и през яснотата на неговата света милост, през неизказани страни на чудеса и магии, чудесии и очарования, през такива светове, където само човешките души се лутат като заслепени от гръмотевици и светкавици птици, през такива места, до които човек само в часа на чудото или насъне може да назърне: гледа ослепен от блясък, чуди се и сам не знае дали е още между живите!

— Хей! Сякаш цяло море се издигна пред погледа като непрогледна вълна, вълна от магии, блясъци и чудеса, та пред очите изчезна цялата земя, стаята, лютата нощ, целият свят, пълен с грижи, всякакви неволи, несрети, плачове, жалби и очаквания — очите се отвориха за друг, нов и тъй чуден свят, че никоя уста не би могла да го изкаже!

Обгради ги приказният свят, приказният живот ги обхвана с небесни дъги, приказните мечти ставаха действителност — почти умираха от възторзи и заедно с това възкръсваха в онзи светъл, голям, юнашки, буен и свет живот, изпъстрен с чудеса като узрели жита с грахор и макове, там, където всяко дърво приказва, където всяко поточе пее, всяка птичка е омагьосана, където всеки камък има душа, всяка гора е пълна с магии, всяка буца пръст е напоена с незнайни сили, където всичко грамадно, свръхчовешко, невидено живее свещения живот на чудесата!

Натам се стремяха с всичката сила на душите си, там се вмъкваха омагьосани, където всичко се сплиташе в здрава верига от мечти и живот, от чудеса и стремежи, в едно чародейско хоро на сънувана действителност, към която отрудените им и болни души се стремяха непрестанно през цялата нищета на земното си съществуване!

Що е този сив и жалък живот, що е този обикновен ден, приличен на погледа на болник, прикрит като с мъгла от скърби — само тъмнина, печална и тежка нощ, през която ще видиш тези чудеса и навярно само в часа на смъртта!

Живее човек като добитък, прегънат доземи под ярема, тича, тревожи се, за да преживее деня, и не мисли какво става около него, какви благоухания от кадилници се носят по света, от какви свети олтари се носят гласове, какви тайни чудеса има навсякъде!…

Като някой сляп камък в дълбока вода живееш, човече…

Ореш, човече, нивата на живота в тъмнина и плач, и труд, и болка засяваш…

И в кал валяш, човече, звездната си душа, в кал…

Те продължаваха да разказват и Рохо на драго сърце им помагаше, и той се чудеше, и той въздишаше, и той плачеше, когато и другите плачеха…

Понякога наставаше дълго и дълбоко мълчание, та се чуваше туптенето на развълнуваните сърца, овлажнелите блясъци на очите светеха като роса, носеха се въздишки от почуди и скърби, душите падаха пред краката на бога в този храм на чудесата и пееха мощен благодарствен химн. Пееха тихо всички сърца, изпълнени с прелест, разтреперани, упоени от свещеното причастие на бляновете — както тръпне земята, когато се къпе в пролетно слънце, като води в хубава и тиха надвечер, та само трепети се носят над нея и небесни дъги и багри; както млади жита в първата майска вечер, които сладко се люлеят, продължително шепнат и разтърсват перца като в благодарствена молитва.

А пък Ягуша беше като възнесена. Тя тъй дълбоко чувствуваше всичко, тъй го поглъщаше и тъй всичко смяташе за истина, че то растеше и заставаше като живо пред погледа й, та можеше от хартия да го изреже. Децата й дадоха няколко изписани листове, по които Рохо беше преподавал, и тя, като слушаше разказите, изрязваше едно подир друго било страшилища, било царе, било змейове или разни други неща и тъй сполучваше, та всеки можеше от пръв поглед да ги познае.

Изряза тя толкова, че можеше да се облепи с тях цяла греда, па още ги и нашари с червена и синя креда, които Антек й подаде. Тя беше тъй заета със слушане и работа, че бе забравила за света, не обръщаше внимание дори и на Антек и не виждаше, че той вече бе изгубил търпение и крадешком й даваше някакви знаци… но и никой друг не забеляза това във възцарилата се тишина.

Изведнъж кучетата залаяха силно и заквичаха към портата, та едно от Клембовите момчета изскочи вън и после каза, че някакъв мъж избягал от прозорците.

Не обърнаха внимание на това и никак не видяха, че после, когато кучетата млъкнаха, някакво лице мина под прозореца и тъй бързо изчезна, та само едно от момичетата извика уплашено, като търкаше смаяно очите си.

— Там някой ходи до прозорците! — извика то.

— Чува се как снега хрупти под краката му.

— Като че ли се покачваше по стената!

Всички замряха, като се вслушваха и се страхуваха да се помръднат от мястото си; изведнъж ги обзе тревога.

— Кой за каквото бае, това ще го замае! — шепнеше някоя уплашено.

Разправяхте за дявола, та може и да е чул и да оглежда сега кого да вземе!

— Господи, света Богородичке!

— Я вижте, момчета, никого няма там; навярно кучетата лудеят по снега.

— Ами, нали видях добре през прозореца, глава като шиник и очите червени!

— Така ти се е сторило — рече Рохо и понеже никой не пожела да погледне, той сам излезе вън, за да успокои всичките.

— Ще ви разкажа историята за Божата майка и веднага ще изчезнат всичките ви привидения — рече той и седна на предишното си място. Поуспокоиха се, но час по час някой вдигаше поглед към прозореца и трепереше от таен страх.

Това било много отдавна, преди векове, само в старите книги го има написано… В едно село при Краков живеел един селянин. Името му било Казимеж, а му викали на прякор Ястреба. Отдавна живеел той там, бил от добър род и богат, сеел много ниви, имал си и гора, къща като чифлик и воденичка на потока. Дал му господ, та всичко му вървяло: сенарниците му винаги пълни, парички си имал скътани, децата му били здрави и жената добра, защото бил добър човек, умен, разумен, смирен и справедлив за всяко създание.

Той ръководел селското събрание като баща, грижел се за бедните, защищавал правдината, не претоварвал хората с данъци, във всичко бил честен и пръв, когато трябвало да се помогне на ближния и да се подкрепи.

Живеел си той тихо, спокойно и честито като в рай.

Веднъж царят почнал да свиква народа на война против неверниците.

Ястреба се силно загрижил, защото му било мъчно да остави дома си и да отиде в лютия бой.

Но царския пратеник стоял на вратата и настоявал.

Голяма война изглеждало да бъде: мръсен турчин идвал към полската държава, селата палел, черквите разграбвал, свещениците клал, а народа избивал или навръзвал и откарвал в погански краища.

Трябвало да се приготви и да тръгне за защита.

Вечно спасение чака онзи, който на драго сърце дава главата си за своите и за светата вяра.

Тогава Ястреба свикал селско събрание, избрал по-силните момчета, събрал коне, коли и сутринта след черковна служба тръгнал с тях.

И цялото село с плач и вайкане ги изпратило чак до Ченстоховския кръст, който бил на кръстопътя.

Година-две бил той на война и после вече нищо не се чувало за него.

Другите отдавна се завърнали по домовете си, а Ястреба го нямало и нямало; мислили или че е убит, или че го е турчина поробил, за което изтихом просяците и скитниците различно приказвали…

Най-сетне на третата година, рано през пролетта се завърнал, но самичък, без слугите си, без колите и конете, пеши, избеднял, съсипан, само с патерица като същински просяк…

Поблагодарил той горещо на света Богородичка, че му помогнала да си отиде в своята земя, и забързал към селото си…

Никой го не посрещнал, никой го не познал, дори от кучетата трябвало да се брани.

Пристига той пред своята къща, потрива очи и нищо не може да познае…

Господи, света Богородичке! Няма ни гумна, няма ни конюшни, няма ни градини, плетища дори няма, а от добитъка нито следа… от къщата пък само обгорели стени… децата ги няма… пусто… страшно… само болната му жена се измъкнала из купчина слама, за да го срещне, и заплакала с горчиви сълзи!

Сякаш гръм го ударил!

Ето какво било: когато той воювал и побеждавал божиите врагове, настанал мор и изморил всичките му деца… гръм запалил къщата му… вълци издавили стадата му… лоши хора разграбили… съседите отнели земята му… суша изгорила посевите… градушка убила останалото… и не останало нищо, само една земя и едно небе.

Седял той на прага като убит, а надвечер, когато камбаната забила за вечерня, скочил и със страшен глас почнал да проклина и да се заканва!

Жена му всуе го успокоявала, всуе падала пред краката му и го молила; той проклинал и проклинал, че нахалос проливал кръвта си за бога, нахалос защищавал черквите, нахалос мъкнел ранените, търпял глад, нахалос и нахалос бил честен и набожен — въпреки това господ го напуснал и обрекъл на гибел!

Хулил той страшно божието име и крещял, че е готов цял да се предаде на дявола, защото само той не напущал хората си в беда.

То се знае, че при такъв позив дяволът изведнъж се явил пред него.

Ястреба не се опомнил в злобата си и извикал:

— Помогни ми, дяволе, ако можеш, че голямо зло ме е сполетяло.

Не се и сетил, глупака, че с това господ искал да изпита вярата му.

— Ще ти помогна, ама ще ми дадеш ли душата си? — изгракал дявола.

— Още сега, ако искаш!

Написали договор и селянина го подписал с кръв от безименния си пръст.

И от този ден му тръгнало всичко; самия той не работел много, а само наглеждал и управлявал; Михалек, с това име казал дявола да го нарича, работел зарад него, а други дяволи, преоблечени като ратаи и като немци, му помагали, та в кратко време стопанството му станало още по-голямо и по-богато, отколкото по-рано.

Само нови деца не му се родили, че как би могло да стане това без божията благословия!

Страшно се измъчвал от това Ястреба и нощем понякога мислел, че ще гори във вечното пъкло, и не го радвало нито богатство, нито нищо… Михалек трябвало да му обади, че всички богаташи, господари, царе, учени, дори и най-големите владици са се продали още приживе на дявола и никой от тях не се грижи, нито мисли какво ще бъде след смъртта, а се веселят и си угаждат до насита с всичко.

След това Ястреба се успокоил и още повече роптаел против бога, дори съсякъл кръста при гората, изхвърлил иконите от дома си, па се канел да премахне и Ченстоховския кръст, защото му пречел при орането; жена му едвам го възпряла с плач и молби да не стори това.

И тъй годините си текли като бързотечна река, богатствата му неизказано се увеличавали, а с тях също и славата му, та дори сам царя идвал при него, канел го в палатите си и го слагал между своите придворни.

Надувал се Ястреба с това, надигал се над другите, презирал сиромашта, изгубил всякаква човещина и не искал да знае за целия свят.

И не виждал, глупака, каква отплата ще настане за това…

Докато най-сетне дошъл часа на равносметката. Господ вече не можал да търпи и да бъде снизходителен към закоравелия грешник…

Настанал часа на съд и наказание.

Най-напред го налетели тежки болести и не го оставили нито за миг.

После добитъка му измрял.

После гръм запалил всичките му сгради.

После градушки очукали житата му.

После работниците му избягали.

После настанали такива суши, че всичко изгоряло на пепел, дърветата изсъхнали, водите пресъхнали, земята се попукала.

После го напуснали всички хора и бедата заседнала на прага му.

А той боледувал тежко, тялото му се разкапвало, костите му изгнивали.

Напразно молел той с плач Михалек и другарите му за помощ: и дявола дори не може нищо да направи, когато се надвеси над някого ръката на божия гняв!

А дяволите не се грижели вече за него: техен бил той и за да свърши по-скоро, духали в лютите му рани и ги развреждали.

Само божията милост можела да го избави!

През една късна есенна нощ се вдигнал страшен вихър, та отнесъл и покрива на къщата и изпокъртил всички врати и прозорци. Заедно с това налетяла цяла дружина дяволи и започнали да танцуват около къщата и да се пъхат вътре с вилите, защото Ястреба вече берял душа…

Жена му го пазела, както вече могла, закривала го ту със светата икона, ту пък със светен тебешир слагала черти по прагове и прозорци, но вече отпадала от голяма грижа, да не би да умре непричестен и непомирен с бога; макар че той забранявал, толкова упорит бил до последния си час, макар че дяволите й пречили, тя издебнала време и изтичала при свещеника.

Но свещеника се стягал за някъде и не искал да отиде при безбожника.

— Каквото господ напусне, дяволите трябва да го вземат; там аз нямам работа… — рекъл свещеника и отишъл да играе карти в чифлика.

Заплакала жената горчиво и угрижено, коленичила пред Ченстоховския кръст и с кървав плач и с мъка на сърцето молила за милост.

Съжалила се над нея пресветата Дева и продумала:

— Не плачи, жено, чути са молбите ти…

И слиза тя така, както си била на параклисчето със златна корона на главата, със синя, обсипана със звезди мантия и с броеница на пояса… светнала от добрина… Пресвета и прилична на звезда зорница… Жената паднала по очи пред нея.

Тя я вдигнала със свитите си ръце, изтрила сълзите й, притиснала я до сърцето си и й рекла развълнувано:

— Заведи ме в къщи, вярна служителко, може нещо да ти помогна.

Погледнала тя болния и страшно се угрижило милостивото й сърце.

— Не може без свещеника — рекла, — аз съм жена и нямам тая сила, каквато Исус е дал на свещениците. Безделник е той, не се грижи за хората, много лош пастир, ще отговаря тежко за това, но само той има право да разгрешава… Сама ще отида в чифлика при тоя картоиграч… На̀ ти броеницата, брани грешника с нея, докато се върна.

Но как да отиде?… Нощта тъмна, вятър, дъжд, кал, па не било и близо, а отгоре на това навсякъде й пречели дяволите.

От нищо не се уплашила майката небесна, от нищо!… Само се загърнала с шал от дъжда и тръгнала из тъмнината…

Стигнала в чифлика, капнала от умора и измокрена до кости; почукала и покорно молила да отиде свещеника бързо при болния, но той, като я видял бедна жена и понеже било такова кучешко време, поръчал да й кажат, че ще отиде на сутринта, сега нямал време, и продължил да играе, да пие и да се забавлява с господата.

Света Богородица само въздъхнала с болка за неговата непочтеност и направила така, та в същия миг се появила златна кочия с коне и лакеи, тя се преоблякла като госпожа управителка и влязла в чифлика.

Разбира се, свещеника веднага тръгнал с готовност, колкото може по-скоро.

Навреме пристигнали, но смъртта вече била на прага и дяволите напирали да влязат при селянина, да го грабнат още жив, преди да се приближи при него свещеника с причастието, само дето жената го бранела с броеницата и притваряла вратата ту с иконата, ту с молитва, ту с божието име.

Изповядал се Ястреба, съжалил за греховете си, помолил бога за прошка и получил опрощение; в същия миг предал богу дух. Самата пресвета Богородичка му затворила очите, благословила жена му и казала на изплашения свещеник:

— Върви след мене!…

Той още не могъл да се оборави, но тръгнал; оглежда се пред къщи и нито кочията, нито лакеи има, а само дъжд, кал, тъмница и смърт върви по следите му… Страшно се изплашил и затичал по-нататък след Дева Мария към параклисчето!

Гледа: тя вече с мантия и корона, обиколена от ангелски хорове, се покачва връз параклиса на предишното си място.

Тогава познал той небесната царица и обзет от страх, паднал на колене, ревнал да плаче й протегнал ръце за милост.

А света Дева го погледнала сърдито и рекла:

— Цели векове ще прекараш тъй на колене зарад греховете си, ще плачеш, преди да ги изкупиш…

И той веднага се превърнал на камък и така си останал; а нощно време плаче, ръцете си държи протегнати, чака помилване и коленичи така от веки веков.

Амин!

* * *

И днес може да се види оная фигура в Домброва при Пшедбор; до черквата стои тя за вечен спомен и предупреждение на грешниците, че наказанието за злото никого няма да отмине.

Настана дълго и дълбоко мълчание. Всеки мислеше върху чудото и всеки бе пълен със свещена тишина, удивление, добрина и страх.

Какво може да се каже в такъв миг, когато душата на човека се отпусне като разкалено в огън желязо, когато набъбне от чувство и светлина, та само да я докосне човек, и ще се пръсне като звезден дъжд й като небесна дъга ще се простре между небето и земята.

И тази тишина трая, докато последните пламъчета в тях не започнаха да угасват.

Матеуш извади флейтичката си и засвири задушевна, тихичка и многоцветва мелодия, сякаш някой движеше росни капчици по някакви паяжини, а Соховица запя „Под твоята защита, о боже!“. Другите тихо й пригласяха.

А после, както обикновено, заприказваха полека-лека за разни неща.

Младежта започна да пуща помежду си шеги, защото Тереска войнишката казваше на момчетата различни весели гатанки; а понеже някой каза, Борина се вече върнал от съдилището и сега пие в кръчмата с хората си, Ягуша се загърна тихичко й излезе, без дори да повика Южка; подире й се измъкна също тъй крадешком и Антек, стигна я още при прага в отвода, хвана я здраво за ръка и я поведе през външната врата към двора и от там — през градината зад плевнята.

Насъбраните почти не ги забелязаха, защото Тереска викаше с глас:

— „Без снага, без душа, а под черга се гуши.“ Що е това?

— Хляб, хляб, всеки го знае! — викаха и се трупаха около нея.

— Или това: „Гонят се гости по липови мости?“…

— Дърмон и грах!

— И децата ги знаят тия гатанки.

— Тогава кажете други, по-умни!

— „Във риза се роди, а след това голо ходи?“

Дълго лучкаха, докато най-после Матеуш каза, че е сиренето^[1], и сам добави такава гатанка:

— „Липово дърво весело пее, кон върху агне опаш си вее.“

Мъчно се досетиха, че значи цигулка и лък.

А Тереска каза една още по-мъчна:

— „Няма си ни нозе, ни ръце, ни глава, навредом се муши, навсякъде шава!“

Вятър означаваше това. Започнаха да се препират, да се смеят и да си казват все по-весели гатанки, та къщата чак се тресеше от шум и веселие.

И дълго още през нощта дружно се забавляваха така.