Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moonlight Becomes You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2012 г.)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Лунната светлина ти отива

ИК „Албор“, София, 1996

Американска. Първо издание

Превод: Станислава Миланова

Редактор: Албена Попова

Художник на корицата: Златан Рангелов

Компютърно оформление на корицата: „ЗЕМ — Софт“

ISBN 954-8272-46-6

История

  1. — Добавяне

92

— Нийл, виж това!

Караха по тесен черен път след ягуара. След като излязоха от магистралата, Нийл бе изгасил фаровете, надявайки се Лаям Пейн да не разбере, че го следват. Сега ягуарът свиваше наляво и фаровете му за миг осветиха една табела, която Робърт Стивънс се опита да разчете.

— Бъдещо място на погребалния музей на открито „Бейтмън“ — прочете той. — Сигурно Бейтмън говореше за това, когато каза, че откраднатият ковчег щял да бъде част от важна експозиция. Мислиш ли, че е тук?

Нийл не отговори. Обземаше го ужас, с който мозъкът му не можеше да се пребори. Ковчег. Катафалка. Гробище.

Ако Лаям Пейн издаваше заповеди да бъдат убивани обитатели на „Латъм Майнър“ и после слагаше символично звънчета на гробовете им, какво ли би направил с някой, който го застрашаваше?

Ами ако бе отишъл в музея снощи и беше заварил Маги там?

Той и някой друг, помисли си Нийл. Би трябвало да са двама, за да карат колата на Маги и катафалката.

Дали я бяха убили и изнесли в онзи ковчег?

О, Господи, не, не, моля те!

— Нийл, може да ни е забелязал. Завива и се връща обратно.

Нийл бързо взе решение.

— Татко, ти го последвай. Обади се на полицията. Аз оставам тук.

Преди баща му да успее да възрази, Нийл бе изскочил от колата.

Ягуарът прелетя покрай тях.

— Тръгвай — извика Нийл. — Тръгвай!

Робърт Стивънс направи внимателно обратен завой и натисна газта.

Нийл затича. Усещането, че трябва да бърза — толкова настойчиво, че стигаше до всяко нервно окончание в тялото му, го накара да се втурне на строителната площадка.

Луната осветяваше калното, разровено с булдозер пространство. Виждаше се, че бяха изсекли дърветата, почистили храстите, проправили пътеки. И изкопали гробове. Дупките сякаш бяха безразборно разпръснати из парцела, а до някои от тях имаше големи купчини глина.

Почистеното пространство изглеждаше огромно, почти докъдето му стигаха очите. Дали Маги беше някъде тук? Дали Пейн бе достатъчно луд да спусне ковчега с тялото й в някой от изкопаните гробове и после да го засипе с пръст?

Да, очевидно беше достатъчно луд.

Нийл започна да кръстосва мястото, като викаше името на Маги. При един от отворените гробове се подхлъзна, падна в него и загуби скъпоценни минути, опитвайки се да се измъкне оттам. Но дори тогава продължи да вика:

— Маги… Маги… Маги…

 

 

Сънуваше ли? Маги се насили да отвори очи. Беше толкова изморена. Усилието й костваше прекалено много. Искаше просто да заспи.

Не можеше да движи ръката си повече. Беше толкова изтръпнала и подпухнала. Не можеше и да вика повече, но това нямаше значение. Нямаше кой да я чуе.

— Маги… Маги… Маги… Стори й се, че чу името си. Приличаше на гласа на Нийл. Но беше твърде късно.

Опита се да извика, но от гърлото й не излезе никакъв звук. Можеше да опита само едно нещо. С болезнено усилие сграбчи лявата си длан с пръстите на дясната и започна да я дърпа нагоре-надолу, нагоре-надолу…

Усети по придърпването на канапа, че звънчето сигурно се движеше.

— Маги… Маги… Маги…

Отново й се стори, че викат името й, само че този път по-тихо и много, много далеч…

 

 

Сега Нийл хлипаше. Тя беше тук. Маги беше тук! Сигурен беше! Усещаше присъствието й. Но къде! Къде се намираше тя? Твърде късно ли беше? Беше огледал почти цялото разровено пространство. Можеше да е заровена под всяка една от тези купчини пръст, щяха да са необходими машини, за да бъдат разровени, да се преместят. Бяха толкова много.

Времето му изтичаше. Както и нейното. Усещаше го.

— Маги… Маги…

Спря и се огледа отчаяно. Изведнъж забеляза нещо.

Нощта беше тиха. Нямаше никакъв вятър — дори колкото да размърда едно листенце. Но в далечния край на парцела, почти скрито от огромните купчини пръст, нещо блещукаше на лунната светлина. И се движеше.

Звънче. Движеше се напред-назад. Някой се опитваше да даде сигнал от гроба Маги!

Препъвайки се покрай рововете, Нийл се затича, стигна до звънчето и видя, че то бе прикрепено към тръба, чийто отвор бе почти запушен с кал.

Започна да рови с ръце в пръстта около нея, да рови, да копае и да хлипа.

Докато го гледаше, звънчето спря да се движи.

 

 

Шефът на полицията Брауър и детектив Хагърти бяха в полицейската кола, когато им предадоха за обаждането на Робърт Стивънс.

— Две от нашите момчета поеха преследването на ягуара — рече диспечерът. — Но Стивънс смята, че изчезналата жена може да е заровена в онзи музей на открито.

— Вече сме почти там — отвърна Брауър. — Изпрати линейка и оборудването за екстрени ситуации. Ако имаме късмет, ще ни потрябват. — Приведе се напред. — Включи сирената — заповяда той.

Когато пристигнаха, завариха Нийл да копае с голи ръце мократа глина. Миг по-късно Брауър и Хагърти бяха до него и мощните им длани се присъединиха към неговите — копай, копай, копай!

Под повърхността почвата стана по-рохкава, по-малко отъпкана. Накрая стигнаха до полираното дърво. Нийл скочи в дупката, като изтребваше пръстта от капака на ковчега и я мяташе встрани. Накрая изтръгна задръстената вентилационна тръба и почисти дупката, през която бе вкарана вътре.

Дръпна се встрани в широкия гроб, мушна пръсти под капака на ковчега и с нечовешко усилие донякъде го отвори. Задържа го така с лявото си рамо, бръкна вътре, сграбчи отпуснатото тяло на Маги и го вдигна нагоре към протегнатите в очакване ръце на полицаите.

Когато лицето й докосна неговото, той видя, че устните й се движеха и чу тихия шепот:

— Нийл… Нийл…

— Тук съм, любима — промълви той, — и винаги ще съм до теб.