Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moonlight Becomes You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2012 г.)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Лунната светлина ти отива

ИК „Албор“, София, 1996

Американска. Първо издание

Превод: Станислава Миланова

Редактор: Албена Попова

Художник на корицата: Златан Рангелов

Компютърно оформление на корицата: „ЗЕМ — Софт“

ISBN 954-8272-46-6

История

  1. — Добавяне

46

Едностайният апартамент на Летиция Бейнбридж в „Латъм Майнър“ представляваше голямо ъглово помещение с великолепна гледка към океана. Тя гордо показа огромната гардеробна и банята.

— Да си сред член основателите си има своите предимства — рече оживено. — Спомням си как с Грета решихме да се запишем още на официалния прием. Труди Никълс се чудеше и се помайваше, а после не можа да ми прости, че съм взела това жилище. В края на краищата плати сто и петдесет хиляди отгоре за един от най-големите апартаменти, а горкото гълъбче живя само две години след това. Сега го обитава семейство Креншоу. Бяха на нашата маса онази вечер.

— Спомням си ги. Много са симпатични. — Никълс, помисли си Маги. Гертруд Никълс. Нейният гроб бе сред онези, на които имаше звънчета.

Мисис Бейнбридж въздъхна.

— Винаги е тежко, когато някой от нас почине, но е още по-тежко, когато е и от нашата маса. А съм сигурна, че Елеонор Чандлър ще получи жилището на Грета. Когато дъщеря ми Сара ме заведе при домашния ни лекар вчера, тя ми разказа за слуховете, че Елеонор се мести тук.

— Не се ли чувствате добре? — попита Маги.

— О, съвсем добре се чувствам. Но на моята възраст всичко може да се случи. Казах на Сара, че д-р Лейн чудесно се справя с измерването на кръвното ми, но тя настояваше да ме види д-р Евънс.

Седнаха една срещу друга на столовете на колелца, поставени до прозореца. Мисис Бейнбридж се пресегна и взе една от многото сложени в рамки снимки на близката маса. Показа я на Маги.

— Моята тайфа — рече гордо. — Трима синове, три дъщери, седемнадесет внука и три на път. — Усмихна се с голямо задоволство. — И най-хубавото е, че много от тях са още в Ню Ингланд. Няма седмица, в която някой да не намине насам.

Маги съзнателно си отбеляза тази информация; нещо, върху което да помисли по-късно, каза си. После забеляза една снимка, направена в големия салон тук, в „Латъм Майнър“. Мисис Бейнбридж бе в средата на група от седем души. Взе я.

— По някакъв специален повод ли е? — попита тя.

— Деветдесетият ми рожден ден преди четири години. — Летиция Бейнбридж се наведе напред и посочи двете жени в двата края на групата. — Тази отляво е Констанс Райнлендър. Тя почина само преди две седмици, а Грета, разбира се, я познаваш. Тя е вдясно.

— Мисис Шипли нямаше близки роднини, нали? — поинтересува се Маги.

— Не. Нито пък Констанс, но ние тук бяхме почти роднини.

Време беше да попита за звънчетата, реши Маги. Огледа се, като се чудеше как точно да повдигне въпроса. Стаята очевидно бе обзаведена с личните вещи на мисис Бейнбридж. Голямото легло с дърворезба, старинната английска маса, бомбайският скрин, персийският килим в нежни тонове — всичко говореше, че е от старо семейство.

Тогава го видя: сребърно звънче върху полицата над камината. Стана и отиде до него.

— О, не е ли прекрасно? — Взе го.

Летиция Бейнбридж се усмихна.

— Майка ми го използваше, за да вика прислужницата си. Мама беше поспаланка и Хети търпеливо стоеше на пост пред вратата й всяка сутрин, докато звънчето не я повикаше. Внучките ми го смятат за „майтап“, както се изразяват, но звънчето е свързано с много мили спомени за мен. Много от нас, старите момичета, са израснали в подобна среда.

Точно от такова въведение се нуждаеше Маги. Седна отново и бръкна в чантичката си.

— Мисис Бейнбридж, намерих това звънче на гроба на Нюела. Любопитна съм кой го е оставил там. Дали тук няма някакъв обичай да се оставя звънче на гроба на приятел?

Летиция Бейнбридж изглеждаше смаяна.

— Никога не съм чувала за подобно нещо. Искаш да кажеш, че някой нарочно го е оставил там?

— Очевидно — да.

— Много странно. — Тя се извърна настрани.

Със свито сърце Маги си даде сметка, че по някаква причина звънчето бе разстроило мисис Бейнбридж. Реши да не споменава нищо за това, че бе открила звънчета и на другите гробове. Очевидно те не бяха нещо като почит, която приятелите си отдаваха един на друг.

Пусна звънчето обратно в чантичката си.

— Обзалагам се, че знам какво се е случило — импровизира тя. — Онзи ден на гробищата срещнах едно малко момиченце. Приближи се и ме заговори, докато слагах цветя на гроба на Нюела. Открих звънчето, след като то си тръгна.

Летиция Бейнбридж направи искания от Маги извод.

— О, предполагам, че това обяснява всичко — рече тя. — Със сигурност никой възрастен човек не би си помислил да оставя звънче на гроба. — После се намръщи. — Какво е това, което се опитвам да си спомня? О, Господи, нещо просто ми мина през ума и изчезна. От възрастта е, предполагам.

На вратата се почука и мисис Бейнбридж промърмори:

— Това трябва да е подносът с обяда. — След това повиши глас: — Влезте, моля.

Появи се Анджела, младата прислужница, която Маги беше срещала при предишните си посещения. Поздрави я и стана.

— Наистина трябва да тръгвам — каза Маги.

Мисис Бейнбридж също се изправи.

— Толкова се радвам, че се отби, Маги. Ще те видя ли утре?

Маги разбра какво имаше предвид.

— Да, разбира се. Ще дойда в погребалния дом, както и на службата за мисис Шипли.

Когато слезе долу, с радост забеляза, че фоайето беше празно. Сигурно всички са в трапезарията, помисли си тя, докато отваряше външната врата. Бръкна в чантата си, за да извади ключовете за колата и неволно докосна звънчето. Приглушеният звън я накара да хване езичето, за да го накара да млъкне.

Не питай за кого бие камбаната[1], помисли си Маги, докато слизаше по стъпалата на „Латъм Майнър“.

Бележки

[1] Заглавие на един от романите на Хемингуей — целият израз е: „Не питай за кого бие камбаната, тя бие за теб“. — Б.пр.