Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (15)

13

— Когато все още бе сравнително млада, на шестдесет и осем години, Грета Шипли бе поканена на прием в прясно ремонтираната „Латъм Хауз“, току-що прекръстена на резиденция „Латъм Майнър“, Новият дом за възрастни хора бе открит и приемаше молби за постъпване.

Хареса й всичко, което видя там. На прекрасния първи етаж на къщата имаше голям салон и трапезария, цялата в мрамор и кристал, а огромната банкетна маса, която помнеше от младостта си, бе заменена с по-малки маси. Хубавата библиотека, с дълбоките кожени столове и веселата камина, привличаше с уюта си, а по-малкият салон, който щеше да служи за зала за развлечения, подсказваше, че в него щеше да се гледа телевизия в дружеска атмосфера.

Грета одобряваше също така и правилника: щяха да отварят големия салон в пет следобед, а вечерята щеше да бъде в шест. Бе доволна, че от гостите щеше да се изисква да се обличат официално за вечерта, сякаш вечеряха в клуб. Грета бе отгледана от строгата си баба, която можеше да смрази с един поглед нещастника, облечен в неподходящи дрехи.

Имаше също така и отделение за продължително лечение, ако такова се наложеше.

Таксата за постъпване, разбира се, бе висока. Започваше от двеста хиляди долара за голяма самостоятелна стая с баня и стигаше до петстотин хиляди за двустаен апартамент, каквито в къщата имаше четири. Резидентът получаваше пълно и изключително право на ползване върху апартамента до края на живота си, но след неговата или нейната смърт, домът отново ставаше собственик, така че стаите можеха да бъдат продавани на следващия желаещ. Гостите също така плащаха за поддръжка по две хиляди долара месечно, макар ремонтите да се поемаха частично и от социалното осигуряване.

Гостите бяха поканени сами да мебелират стаите си, но можеха да донесат избраните от тях вещи само след одобрение от страна на ръководството. Обзаведените за модел стаи и апартаменти бяха невероятно удобни и безупречно изискани.

Наскоро овдовяла и уплашена от перспективата да живее сама, Грета с радост бе продала дома си на Оукър Пойнт, след което се премести в „Латъм Майнър“, убедена, че е постъпила правилно. Тъй като бе сред първите обитатели, тя получи една от най-добрите стаи. Голяма, с оформено като дневна кътче, тя бе побрала повечето от любимите й мебели. И което бе най-хубавото — щом затвореше вечер вратата, продължаваше да я изпълва сигурността, че няма да е сама през нощта. В къщата винаги имаше пазач, дежурна медицинска сестра и звънец, за да повикаш за помощ, ако се наложи.

Грета се радваше на компанията на повечето от останалите обитатели и с лекота избягваше онези, които й действаха на нервите. Също така поддържаше и отдавнашната си дружба с Нюела Мур; често излизаха да обядват заедно и по молба на Грета Нюела се беше съгласила два пъти седмично да води курс по изобразително изкуство в дома.

След смъртта на Тимоти Мур Грета бе започнала кампания по убеждаването на Нюела да се премести в резиденцията. Когато Нюела отказа с аргумента, че щяла да се чувства добре и сама и изтъкна, че не би могла да се раздели с ателието си, Грета я накара поне да подаде молба, та когато някой от двустайните апартаменти се освободи, да може евентуално да промени решението си. Нюела накрая се беше съгласила, споменавайки, че адвокатът й я съветвал да направи същото.

Но сега това никога нямаше да се случи, мислеше си тъжно Грета, седнала в креслото си. Подносът с вечерята стоеше почти недокоснат пред нея.

Още се тревожеше за прилошаването си на погребението на Нюела по-рано през деня. Беше се чувствала съвсем добре до тази сутрин. Може би, ако си бе направила труда да закуси както трябва, това нямаше да се случи, реши тя.

Не можеше да си позволи да се разболее в този момент. Точно сега искаше да бъде колкото е възможно по-дееспособна. Единственият начин да превъзмогнеш мъката бе постоянната заетост; животът я беше научил на това. Знаеше също, че нямаше да е лесно, тъй като жизнерадостната Нюела щеше да й липсва твърде много.

Мисълта, че доведената дъщеря на Нюела, Маги Холоуей, щеше да я посети, й действаше ободрително. Вчера в дома на покойника, преди церемонията, Маги й се беше представила и бе казала:

— Мисис Шипли, надявам се да ми позволите да прекарам известно време с вас. Знам, че сте била най-близката приятелка на Нюела. Бих искала да станете и моя приятелка.

На вратата се почука.

На Грета й харесваше фактът, че освен при съмнение за някакъв проблем, персоналът бе инструктиран да влиза в стаите на гостите само след като получи покана. Сестра Марки обаче като че ли не го разбираше: това, че вратата не е заключена, съвсем не означаваше, че може да нахълтва по всяко време. На някои изглежда им харесваха нахалните сестри. При Грета съвсем не беше така.

Както и се очакваше, преди Грета да успее да отговори, сестра Марки влезе с професионална усмивка, която разкривяваше едрите черти на лицето й.

— Как сме тази вечер, мисис Шипли? — попита високо тя, приближи се и седна на възглавничката за крака, а лицето й бе неприятно близко до това на Грета.

— Аз съм съвсем добре, мис Марки. Надявам се и вие също.

Загриженото „сме“ винаги дразнеше Грета. Беше го споменала вече няколко пъти, но тази жена очевидно не възнамеряваше да се промени, така че имаше ли смисъл да си хаби думите? — запита се Грета. Изведнъж осъзна, че пулсът й започва да се ускорява.

— Чух, че ни е прилошало в църквата…

Грета притисна длан към гърдите си, сякаш така можеше да спре бясното препускане.

— Мисис Шипли, какво има? Добре ли сте?

Грета усети как сестрата хвана китката й.

Също така внезапно, както бе започнало, сърцебиенето стихна. Успя да каже:

— Изчакайте само миг. Ще се оправя. Почувствах се леко задъхана, това е.

— Искам да се облегнете назад и да затворите очи. Ще се обадя на д-р Лейн. — Сега лицето на сестра Марки бе само на сантиметри от нейното. Грета инстинктивно се обърна настрани.

Десет минути по-късно, подпряна на възглавниците в леглото си, Грета се опитваше да увери доктора, че прилошаването й напълно е преминало. По-късно обаче, докато се унасяше с помощта на слабо приспивателно, не можеше да се освободи от ужасния спомен как само преди две седмици Констанс Райнлендър, която бе живяла в дома съвсем кратко време, съвсем неочаквано бе починала от инфаркт.

Първо Констанс, помисли си тя, после Нюела. Икономът на баба ми често казваше, че смъртните случаи идват по тройки. Господи, нека не бъда третата, помоли се, докато заспиваше.