Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moonlight Becomes You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2012 г.)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Лунната светлина ти отива

ИК „Албор“, София, 1996

Американска. Първо издание

Превод: Станислава Миланова

Редактор: Албена Попова

Художник на корицата: Златан Рангелов

Компютърно оформление на корицата: „ЗЕМ — Софт“

ISBN 954-8272-46-6

История

  1. — Добавяне

66

— Много се гордея с музея — обясняваше Ърл, докато отваряше вратата на Маги, за да излезе от колата си. Тя бе отклонила предложението му да седне при него и си даде сметка, че той се беше подразнил от отказа й.

Докато караше зад сивия му олдсмобил през града и после покрай погребалния дом „Бейтмън“, тя разбра защо не беше забелязала музея. Той гледаше към една странична уличка в задната част на големия имот и имаше свой собствен паркинг. Сега мястото беше празно, като се изключеше паркираната в ъгъла блестяща черна катафалка.

Ърл я посочи, докато вървяха към музея.

— На тридесет години е — заяви гордо. — Баща ми възнамеряваше да я продаде, когато постъпвах в колежа, но аз го уговорих да ми я подари. Държа я в гаража тук и я изкарвам само през лятото. Именно тогава каня посетители в музея си, макар и само за по два часа през уикендите. Някак си тя придава атмосфера на мястото, нали?

— Предполагам — отвърна неуверено Маги. През последните десет дни видях достатъчно катафалки за цял живот, помисли си тя. Обърна се да разгледа триетажната викторианска къща с широка веранда и пищна украса. Също като погребалния дом „Бейтмън“ и тя бе боядисана в искрящо бяло и имаше черни капаци на прозорците. Тънки черни дипли от креп обточваха външната врата и потрепваха от бриза.

— Къщата е построена през 1850 година от моя прапрадядо — обясни Ърл. — Това бил първият ни погребален дом и тогава семейството живеело на най-горния етаж. Дядо ми построил сегашния погребален дом, а баща ми го разширил. Тази къща известно време била използвана от иконома. Когато продадохме дома преди десет години, отделихме къщата и около четири декара от имота и аз ги получих изцяло. Отворих музея малко след това, макар да събирам експонатите от години.

Ърл улови Маги за лакътя.

— Приготви се да се позабавляваш и не забравяй, че трябва да преценяваш какво да предложа като нагледни материали. Нямам предвид само за отделните лекции, а може би и нещо като символ в началото и края на серията.

Намираха се на верандата. Край парапета бяха наредени саксии с теменужки и диви карамфили, които помагаха човек да се отърси от мрачното погребално настроение. Бейтмън повдигна най-близката саксия и измъкна ключ.

— Виждаш ли колко ти вярвам, Маги? Показвам ти скривалището си. Бравата е стара и ключът е прекалено тежък, за да го нося със себе си.

Спря до вратата и посочи крепа.

— В нашето общество е имало обичай вратата да се драпира по този начин като знак, че домът е в траур.

Господи, как се забавлява с тези неща! — помисли си Маги и леко потрепери. Осъзна, че дланите й бяха влажни и ги мушна в джобовете на дънките си. През главата й мина нелепата мисъл, че не бива да влиза в къща, където има траур, облечена с карирана риза и дънки.

Ключът изскърца в ключалката и Ърл Бейтмън отвори вратата, след което отстъпи встрани.

— Е, какво мислиш? — попита гордо, докато Маги минаваше бавно покрай него.

Фигура в естествена големина на облечен в черна ливрея мъж стоеше на пост във фоайето, сякаш готова да посреща гости.

— В публикуваната през 1922 година книга по етикеция на Емили Поуст, тя пише, че в случай на смърт икономът трябва да дежури до вратата с ежедневните си дрехи, докато не го смени лакей с черна ливрея.

Ърл измъкна нещо от ръкава на манекена, но Маги не можа да види какво.

— Знаеш ли — рече сериозно той, — в стаите на долния етаж са показани жалейните обичаи през този век; помислих си, че облечената в ливрея фигура ще бъде интересна на посетителите, когато влизат тук. Колко хора днес, дори и богатите, биха сложили до вратата облечен в черна ливрея лакей, когато някой от семейството почине?

Мислите на Маги внезапно отскочиха към онзи болезнен ден, когато бе десетгодишна и Нюела й бе казала, че си отива.

— Знаеш ли, Маги — беше й обяснила тя, — дълго време, след като почина първият ми съпруг, носех със себе си тъмни очила. Толкова лесно се разплаквах, че се смущавах. Когато усетех, че сълзите напират, бърках в джоба си, взимах очилата и си мислех: „Време е пак да си сложа жалейната екипировка“. Надявах се с баща ти да можем да се обичаме така. Много се старах, но не е възможно. А през останалата част от живота ми, всеки път, когато си помисля за годините, които ще пропусна да прекарам с теб, ще трябва да вадя жалейната си екипировка.

Споменът за този ден винаги изпълваше очите на Маги със сълзи. Иска ми се в момента и аз да имах някаква жалейна екипировка, помисли си тя, докато бършеше навлажнените си бузи.

— О, Маги, ти се трогна — рече Ърл с благоговение. — Колко си състрадателна. Та на този етаж, както ти казах, стаите показват погребалните обичаи на двадесетия век.

Дръпна една тежка завеса.

— В тази стая съм илюстрирал версията на Емили Поуст за много малко погребение. Виждаш ли?

Маги погледна вътре. Фигурата на млада жена, облечена в бледозелена копринена роба, бе положена върху тапициран с брокат диван. Дълги кестеняви къдрици се сипеха върху тясната сатенена възглавница. Ръцете й бяха сключени върху букетче изкуствени момини сълзи.

— Не е ли очарователно? Не изглежда ли така, сякаш е заспала? — прошепна Ърл. — И виж. — Посочи дискретно сложената близо до вратата сребърна поставка за книга. — В днешно време там биха се подписвали гостите. Вместо това ето какво направих аз — преписах една страница от оригиналната книга на Емили Поуст за грижите за опечалените. Нека ти я прочета. Наистина е много интересна.

Гласът му заехтя в твърде тихата стая.

— „Изпитващите мъка трябва да бъдат насърчавани, ако е възможно, да седят в слънчеви стаи и там, където има открит огън. Ако чувстват, че не им е по силите да седнат на масата, трябва да им се носи много малко храна на поднос. Чаша чай, кафе или бульон, тънка препечена филийка, варено яйце, мляко, ако го обичат горещо, или млечна баница. Студеното мляко не е подходящо за онези, които вече са сковани от студ. Готвачът би могъл да предложи нещо, което обикновено е било по вкуса им…“

Спря.

— Не е ли страхотно? Колко хора днес, независимо дали разполагат с пари или не, имат готвач, който да го е грижа какво е по вкуса им? Нали? Струва ми се, че от това ще излезе прекрасно нагледно средство, а на теб? Символите за началото и за края обаче трябва да са по-всеобхватни.

Улови я за ръката.

— Знам, че не разполагаш с много време, но те моля да се качиш горе с мен. Притежавам някои великолепни копия на архаични предмети от погребалните церемонии. Банкетни маси, например. Като че ли хората навсякъде по света подсъзнателно са разбирали, че смъртта трябва да включва банкет или празненство в края на ритуала, защото продължителното страдание е изтощително за индивида и за обществото. Имам на разположение типични примери.

— После следва посветената на самото погребение секция — продължи ентусиазирано той, докато изкачваха стълбите. — Споменавал ли съм ти за обичая на суданците да удушават водача си, когато станел стар или немощен? Нали разбираш, принципът бил, че водачът символизира жизнеността на нацията и никога не бива да умира, иначе и нацията щяла да умре с него. Така че когато водачът очевидно започнел да губи мощта си, тайно го убивали, а после го зазиждали в направена от кал колиба. Обичаят повелявал да се вярва, че не е умрял, а по-скоро е изчезнал. — Засмя се.

Бяха на втория етаж.

— В тази първа стая съм направил копие на изградена от кал колиба. И между нас да си остане, вече съм започнал да работя върху музей на открито, където погребалната секция би могла да изглежда дори още по-реалистично. На около двадесетина километра е оттук. Засега са направени само някои изкопи, главно с булдозери. Сам съм изготвил целия проект. Но когато го завърша, наистина ще бъде чудесно. На едно място ще имам миниатюрно копие на пирамида, част от която ще е прозрачна, така че хората да могат да видят как древните египтяни са погребвали фараоните си със златото им и безценните бижута, за да ги придружат в отвъдното…

Той бърбори откачени неща, помисли си Маги и усети как я обзема ужасно безпокойство. Той е луд! Умът й трескаво работеше, докато Ърл я водеше от стая в стая, във всяка от които пред очите й се разкриваше някаква грижливо подредена сцена. Сега Ърл я държеше за ръката и я дърпаше след себе си, докато сновеше насам-натам, опитвайки се да й покаже всичко, да й обясни всичко.

Намираха се почти в края на дългия коридор и Маги осъзна, че все още не беше видяла нищо, наподобяващо на звънчетата, които бе открила на гробовете.

— Какво има на третия етаж? — попита тя.

— Той още не е готов за посетители — отвърна отнесено Ърл. — Използвам го като склад.

После рязко спря, обърна се към нея и я погледна съсредоточено. Намираха се в самия край на коридора пред някаква тежка врата.

— О, Маги, това е една от най-хубавите ми експозиции!

Ърл завъртя дръжката и с драматичен жест отвори широко вратата.

— Свързах две стаи, за да получа желания ефект. Представлява аристократично погребение в древен Рим. — Дръпна я настрани. — Нека ти обясня. Първо изработват носилка, после слагат дивана върху нея. Върху него се поставят два матрака. Може би от това ще излезе добро начало за серията. Разбира се, в момента факлите светят с обикновени червени крушки, но ние бихме могли наистина да ги запалим. Старецът, който ми изработи тази носилка бе истински майстор. Направи я точно като на картинката, която му дадох. Погледни плодовете и цветята, които е скулптурирал в дървото. Пипни ги.

Сграбчи ръката й и я прокара по носилката.

— А този манекен е цяло съкровище. Облечен е точно както биха облекли мъртъв аристократ. Открих тези странни одежди в един магазин за маскарадни костюми. Какво ли шоу са представлявали тези погребения! Представи си. Глашатаи, музиканти, запалени факли…

Внезапно спря и се намръщи.

— Наистина се увличам, като се захвана с тази тема, Маги. Извини ме.

— Не, очарована съм — отвърна тя, като се опитваше гласът й да прозвучи спокойно и се надяваше той да не забележи, че дланта, която най-сетне освободи, бе влажна.

— О, добре. Е, има само още една стая. Ето я. Стаята с ковчезите. — Отвори последната врата. — Доста интересно е и тук, не мислиш ли?

Маги отстъпи назад. Не желаеше да влиза в тази стая. Само преди десет дни лично бе избрала ковчег за Нюела.

— Всъщност, Ърл, трябва вече да се връщам — промърмори тя.

— О, щеше ми се да ти бях обяснил за тях. Може би ще дойдеш пак. До края на седмицата ще получа най-новия. Оформен е като самун хляб. Бил направен за тялото на фурнаджия. Обичаят в африканските култури е починалият да се погребва в ковчег, който символизира начина на живот на мъртвеца. Включих тази история в лекцията си пред един женски клуб тук, в Нюпорт.

Маги осъзна, че може би така той й даваше повода, който тя търсеше.

— Често ли изнасяш лекции в Нюпорт?

— Вече не. — Ърл затвори бавно вратата на стаята с ковчезите, сякаш не му се искаше да я напуска. — Чувала си да казват, че никой не е пророк в собствената си страна, нали? Първо очакват да им работиш без хонорар, а после те обиждат.

Дали имаше предвид лекцията си в „Латъм Майнър“? — зачуди се Маги. Затворените врати на стаите не пропускаха светлина и коридорът бе изпълнен със сенки, но въпреки това тя видя, че лицето му бе почервеняло.

— Не вярвам някой да те е обидил? — попита тя с овладян и изпълнен със съчувствие глас.

— Случи се веднъж — отвърна мрачно той. — Ужасно се разстроих.

Не посмя да му каже, че Лаям й беше разказал за случката със звънчетата.

— О, чакай малко — рече бавно тя. — При посещението си при мисис Шипли в „Латъм Майнър“ май чух за някакъв неприятен инцидент, когато си бил така любезен да изнесеш лекция там. Нещо свързано с дъщерята на мисис Бейнбридж?

— Точно това имах предвид — отвърна остро Ърл. — Тя така ме разстрои, че престанах да изнасям една от най-ефектните си лекции.

След като слязоха по стълбите до първия етаж, минаха покрай облечения в ливрея манекен и стъпиха на широката веранда, където Маги осъзна, че дневната светлина бе някак си неочаквано силна след сумрачния интериор на музея. Бейтмън й разказа за онази вечер в „Латъм Майнър“ и й описа как раздал копията на викторианските звънчета.

— Бях ги поръчал специално за случая — рече той с ужасно разгневен глас. — Дванадесет на брой. Може би не беше много умно да ги раздавам на онези хора, но това не им даваше право да се държат с мен така, както се държа онази жена.

Маги внимателно заговори.

— Сигурна съм, че другите хора не реагират по този начин.

— Разстроихме се всички. Зелда беше бясна.

— Зелда? — попита Маги.

— Сестра Марки. Тя знае за проучванията ми и ме е чувала да говоря няколко пъти. Отидох там заради нея. Беше казала на отговорника за развлеченията в „Латъм“ колко интересни са лекциите ми.

Сестра Марки, помисли си Маги.

Очите му се присвиха, станаха предпазливи. Тя виждаше, че я изучава.

— Не обичам да говоря за това. Разстройвам се.

— Но на мен ми се струва, че лекцията е била вълнуваща — настоя Маги. — А може би тези звънчета биха станали чудесен символ за началото и за края на серията.

— Не. Забрави го. Всички са прибрани в една кутия горе в склада и там ще си останат.

Остави ключа под саксията.

— Не казвай на никого, че е тук, Маги.

— Няма.

— Но ако ти се прииска да дойдеш пак сама и да снимаш някои от експонатите, които според теб трябва да представя на хората от кабелната телевизия, би било чудесно. Знаеш къде да намериш ключа.

Изпрати я до колата й.

— Трябва да се връщам в Провидънс — рече той. — Ще помислиш ли върху нагледните материали, за да ми дадеш някои идеи? Мога ли да ти се обадя след ден-два?

— Разбира се — отвърна тя, докато се плъзгаше с облекчение зад волана. — И ти благодаря — добави, като знаеше, че в никакъв случай нямаше да използва ключа, нито щеше да дойде отново тук, ако зависеше от нея.

— До скоро, надявам се. Поздрави полицай Брауър от мен.

Тя завъртя стартера.

— Довиждане, Ърл. Много интересно беше.

— Гробищната ми експозиция също ще бъде интересна. О, това ми напомни да прибера катафалката обратно в гаража. Гробища. Катафалка. Странно как работи мозъкът, нали? — рече той и се отдалечи.

Докато излизаше на улицата, Маги видя в огледалото за обратно виждане, че Ърл седеше в катафалката с телефон в ръка. Главата му беше извъртяна в нейна посока.

Усещаше очите му, големи и блестящи, да я наблюдават съсредоточено, докато не излезе от полезрението му.