Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (32)

30

Ърл Бейтмън имаше тесен апартамент в общежитията на Хътчинсън. За него малкият колеж за свободни изкуства, разположен в тихата част на Провидънс, бе идеалното място, от което да прави изследвания за лекциите си. Засенчен от останалите институти за висше образование в областта, Хътчинсън все пак предлагаше великолепни условия и курсът на Ърл по антропология се смяташе за голяма атракция там.

— Антропология: науката, която се занимава с първоосновите, с физическото и културното развитие, с расовите характеристики и със социалните обичаи и вярвания на човечеството — започваше Ърл всеки семестър, като караше студентите си да запомнят тези думи. Както обичаше да повтаря, разликата между него и много от колегите му бе, че по негово мнение истинското познаване на всеки народ и на всяка култура започва с изучаването на съпровождащите смъртта ритуали.

Тази тема никога не преставаше да го очарова. Нито пък слушателите му, както личеше от факта, че все повече го търсеха като лектор. Всъщност няколко национални бюра за набиране на лектори му бяха писали, предлагайки му значителни хонорари, за да говори на обед или на вечеря, които щяха да се състоят чак след година и половина.

Тези писма му носеха огромно удовлетворение. „Както разбрахме, професоре, вие представяте темата за смъртта по изключително интересен начин“ — обикновено започваха писмата, които постоянно получаваше. Отговорите, които пристигаха, също бяха удовлетворяващи. Сега хонорарът му за подобни ангажименти бе три хиляди долара плюс разходите, а получаваше повече предложения, отколкото можеше да приеме.

В сряда последната лекция на Ърл бе в два следобед, което му позволяваше през останалата част от следобеда да обработи лекцията си за един женски клуб и да отговори на получените писма. Едно от тях го беше заинтригувало до такава степен, че не му излизаше от ума.

От една кабелна станция му бяха писали и го питаха дали смята, че разполага с достатъчно материал за серия от половинчасови, онагледени телевизионни предавания върху културните аспекти на смъртта. Възнаграждението вероятно нямаше да е значително, но те бяха изтъкнали, че подобни предавания са се отразили благоприятно на много от другите гост водещи.

Достатъчно материал? — помисли си саркастично Ърл, като вдигна крака върху масичката за кафе. Разбира се, че имам достатъчно материал. Смъртните маски, например, сети се той. Никога не съм говорил по тази тема. Имало ги е при египтяните и при римляните, флорентинците започват да ги правят в края на четиринадесети век. Много малко хора знаят, че съществува смъртна маска на Джордж Вашингтон, запечатала вечността на спокойното му, дори благородно лице, без дори да загатва за хлопащите дървени зъби, които са разваляли външността му приживе.

Номерът бе винаги да се включва нещо човешко, така че обсъжданите личности да не бъдат приемани като обекти на зловещ интерес, а като будещи съчувствие човешки същества.

Темата на тазвечерната лекция бе насочила Ърл към много други възможности за лекции. Довечера, разбира се, щеше да говори за жалейното облекло през вековете. Но изследването му го бе накарало да осъзнае, че книгите по етикеция бяха богат източник за друг материал.

Някои от препоръките на Ейми Вандербилт, които беше включил, представляваха съветите й отпреди половин век да се заглушава езичето на входния звънец на дома, с което се щадеше скръбта на опечалените, както и избягването на думи като „смърт“, „умря“ и „убит“ в съболезнователните картички.

Езичето! Викторианците изпитвали ужас да не бъдат заровени живи и искали върху гроба им да се сложи звънче с връв или метална жица, която по вентилационна тръба да слиза до ковчега, така че човекът в него да може да позвъни в случай, че той или тя не е мъртъв. Но той не желаеше, не можеше да засегне тази тема отново.

Ърл знаеше, че има или може да намери материал за какъвто и да било брой предавания. Щеше да стане известен, помисли си. Той, Ърл, комуто цялото семейство се подиграваше, щеше да им покаже на тях — на тези свои разпуснати, шумни братовчеди, на тези презрени издънки на един откачен, алчен крадец, натрупал богатство чрез измами и тъмни сделки.

Усети как пулсът му се ускори. Не мисли за тях! — предупреди се той. Съсредоточи се върху лекцията и върху измислянето на теми за предаванията по кабелната телевизия. Имаше още една тема, която обмисляше и за която бе сигурен, че ще бъде приета с огромен интерес.

Но първо… щеше да пийне нещо. Само едно, обеща си той, докато си приготвяше много сухо мартини в помещението, служещо едновременно за кухня и за трапезария. Докато отпиваше първата глътка, се замисли върху факта, че често преди смъртта някой от близките на човека, който скоро щеше да умре, имаше предчувствие, нещо като безпокойство или предупреждение за онова, което предстоеше да се случи.

Когато отново седна, махна очилата си, разтърка очи и се облегна назад в разтегателния диван, който му служеше и за легло.

Някой от близките…

— Като мен — каза си на глас. — Всъщност не съм толкова близък с Маги Холоуей, но усещам, че тя не е близка с никого. Може би затова предчувствието осени мен. Знам, че Маги ще умре много скоро, точно както миналата седмица бях сигурен, че на Нюела й остават броени часове.

Три часа по-късно, под ентусиазираните аплодисменти на аудиторията, той започна лекцията си с лъчезарна и някак си неуместна усмивка.

— Не обичаме да говорим за това, но всички ние ще умрем. Понякога получаваме отсрочка. Всички сме чували за хора, клинически мъртви, които после са се върнали към живота. Но друг път боговете са си казали думата и библейското пророчество: „Прах от праха и пръст от пръстта“ е било изпълнено.

Направи пауза, докато аудиторията попиваше всяка негова дума. Лицето на Маги изплува в съзнанието му — онзи облак тъмна коса, обрамчващ дребните, изящни черти, подчертани от прекрасните, изпълнени с болка сини очи…

Поне, утеши се той, много скоро вече нямаше да изпитва никаква болка…